Оливин Годфри
Сладка моя принцесо (11)

XI

Малко след като бурята отмина Стенууд, Джейсън излезе от кабинета си и надникна в голямата зала на редакцията.

— Някой има ли още информация за щетите от урагана — запита той.

Един от репортерите, който тъкмо слушаше полицейските съобщения, му махна и той се отправи към апарата. Тъкмо предаваха сведенията, че голямо торнадо е причинило сериозни щети на юг. Джейсън веднага вдигна телефона, за да получи повече подробности от полицията и слушайки внимателно дежурния, трескаво си нахвърляше бележки.

— Веднага изпращаме няколко души — завърши той и затвори, давайки знак на екипа си да се събере около него.

— Дадоха ли сведения за нещастни случаи? — запита Ван. — Имам предвид пострадали хора.

Джейсън сви рамене.

— Само непотвърдена информация, че около някакво езеро торнадото е убило няколко души — замълча, смътно чувство го накара да се обърне към Ван. — Ван, познавате ли това езеро? Името ми прозвуча като индианско, не си спомням как точно се произнасяше.

Показа му бележките си. Ван кимна.

— Да, това е езерото, „Ки-Ла-Шу-Ли“, намира се в подножието на планините, наоколо му има само около дузина къщи.

Джейсън хвърли поглед през прозореца. Отговорът на Ван го бе разтревожил, макар и сам да не можеше да си обясни защо. Навън полицейски коли и линейки с пуснати сирени и бляскащи светлини се носеха по улиците на града. Обърна се отново към хората си, давайки им наставления и разпределяйки районите, които всеки следваше да обходи и потърси информация за бедствието.

— Всички останали — на телефоните. Нека се опитаме да съберем всичко възможно за размера на разрушенията и броя на жертвите — завърши той.

В този миг иззвъня телефонът на Ван. Той вдигна слушалката, слуша няколко секунди, през които цветът бавно изчезна от лицето му, после я подаде на Джейсън.

— Кара Ярдли иска да говори с вас. Изпаднала е в истерия. Става дума за Дина…

Джейсън почти изтръгна слушалката от ръката му и я притисна до ухото си.

— Кара, какво става?

От другия край на линията долетяха хълцания.

— Моля ви, Кара, успокойте се! — Джейсън стисна зъби. — Какво става с Дина?

Думите й идваха на пресекулки:

— Дина… торнадо… — успя да произнесе тя накрая.

— По дяволите, нищо не разбирам!

— Дина беше в една от вилите до езерото „Ки-Ла-Шу-Ли“.

Джейсън се смръзна на мястото си.

— Тя… — не успя да продължи.

„Не, това, което си помислих току-що, не може, не бива да е вярно!“ С разтуптяно сърце се отпусна на стола си и се опита да се съсредоточи. В никакъв случай не трябваше да изпада в паника.

— Кара, моля ви, разкажете ми бързо всичко, което знаете за Дина — помоли той.

— Толкова се страхувам за нея! — Кара продължаваше да плаче. — Една от съседките й на езерото току-що ми се обади. Каза, че Дина тъкмо се канела да напусне къщата, когато торнадото се развилняло. Господи, Джейсън, жената каза също, че вилата на Дина е разрушена! Никой не знае какво е станало с нея. Съседите вече са повикали линейка. О, Джейсън, толкова се страхувам, че малката ми Дина е пострадала…

— Кара, тази съседка видяла ли е Дина?

— Не, все още не. Там сега било пълна тъмнина, осветлението е повредено. Опитвали се да си светят с фенерчета, но това, което е сигурно, е, че къщата вече я няма! — Кара изхълца отново.

Джейсън потрепери с цялото си тяло. „Дина!“ Просто не трябваше нищо да й се случва! Имаше да й казва толкова много, да й доказва и обяснява.

— Слушайте, Кара, Ван ще ми покаже как да стигна до езерото. Ако Дина е все още там, непременно ще я намеря! — произнесе твърдо той. — Дейвид при вас ли е?

— Днес следобед замина за Атланта, за да посрещне утре сутринта Клей на летището. Джейсън, намерете Дина — тя ми е като дъщеря, толкова я обичам!

— Знам. Ще помоля Джуди да се погрижи за вас и ще ви се обадя веднага, след като узная нещо. Кара, сега трябва да мислим, че Дина е на сигурно място. Чухте ли ме? — отчаяна надежда се бореше с надвисващия страх. — Нищо не й се е случило.

— Да, Джейсън, да. Побързайте! — Кара отново избухна в ридания и затвори.

Ван следеше напрегнато думите и изражението на Джейсън.

— Дина?

Той кимна.

— Била е в една от тези вили на езерото. Трябва да отида възможно най-бързо там — обърна се към Джуди, която се бе изправила до него. — Бих желал да отидете при Кара и да останете там, докато се обадя.

— Дина… тя…

— Ще я открия, Джуди. Хайде, Ван, трябва да тръгваме. Само да си взема шлифера.

Отправи се към кабинета си, но Елен застана на пътя му.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, като останете на телефона и слушате всички съобщения — отвърна й Джейсън.

— Но вие сте бял като платно! Какво се е случило? — Елен докосна загрижено ръката му.

Джейсън се отдръпна ядосано от нея и забърза към офиса си. Секунди след това се появи отново — този път, за да види Джуди пред себе си.

— Джейсън, трябва да ви съобщя нещо.

— После, Джуди, сега бързам!

— Аз… аз знаех, че Дина е… И трябваше да ви кажа!

— Това, което е станало там, не е по ваша вина. Не се упреквайте сега, само хабите енергия. По-добре отивайте при Кара и останете при нея. Хайде, Ван, да тръгваме! — Джейсън ставаше нетърпелив.

— Но… има още нещо, което трябва да знаете — промълви Джуди, но думите й не достигнаха до него.

— Аз ще карам — предложи Ван. — В момента съм малко по-спокоен от вас.

Джейсън кимна и го последва към колата му. Двамата седнаха мълчаливо и се понесоха с пределната скорост към шосето, водещо до езерото и вилите наоколо му. На бариерата ги посрещна един от служителите по охраната. Ван набързо му обясни защо отиват до вилата на Дина Ярдли.

— Къщата е разрушена — рече служителят. — Линейката със специалния екип е вече там. Дано нищо не се е случило на мис Ярдли.

Ван вече бе включил на скорост и потегли.

— Всичко е наред с нея, всичко е наред — повтаряше Джейсън отчаяно. — Ван, тя просто трябва… Господи, защо я пуснах.

Скоро видяха проблясващите сини светлини на линейката. В края на гората светеха прожектори. Сърцето на Джейсън туптеше лудо в гърдите му. „Сигурно вече са открили Дина… Трябваше и аз да съм там!“ Ван спря рязко, огледа се в светлината на фаровете и дъхът му спря.

— Господи, вилата е сравнена със земята! А тези останки там трябва да са от колата на Дина!

Извън себе си от ужас, Джейсън изскочи и се затича към гората. Ван го последва по петите. Преди да достигнат до оврага, срещнаха един от санитарите на екипа.

— Джак, открихте ли Дина! — запита Ван, който го познаваше.

Мъжът кимна.

— Беше във вдлъбнатината зад къщата, затрупана от едно изкоренено дърво.

— Тя… тя… — гласът на Джейсън затрепери. — Искам да кажа какво е…

Той замълча и прокара треперещи пръсти през косата си.

— Не, нищо, за което да се опасявате! Съжалявам, изразих се неправилно — побърза да го успокоя санитарят. — Дина има голяма драскотина на челото и, изглежда, сериозно мозъчно сътресение. Освен това е преохладена. В дупката, в която е лежала, се е събрала вода. Пострадала е от ударите на ледените късове, сигурно са били колкото топки за голф, има синини по тялото. Когато я намерихме, беше в безсъзнание.

— А как е сега? — запита Джейсън.

— Все още е много замаяна. Вижте, не искам да ви заблуждавам, може би има и вътрешни наранявания. В момента тъкмо я подготвят за транспорт в клиниката. Успя да спомене за фотоапарата си и за снимки на торнадото. Иска също и някой да потърси куфарчето с документите й, било някъде отзад зад къщата. Опита се да каже и още нещо, но не успяхме да разберем какво, защото отново изпадна в безсъзнание.

Джейсън се спусна към линейката точно в момента, когато двама от санитарите повдигаха Дина на носилка. На челото й имаше прогизнала с кръв превръзка, мократа й коса бе полепнала по лицето. Джейсън не знаеше дали е в съзнание и дали го чува, но сега това нямаше значение. Трябваше да й каже всичко, което се бе насъбрало в сърцето му, преди да я отнесат. Той се наведе и погали нежно бузите й.

— Дина, скъпа, толкова се тревожех за теб, аз…

Дина размърда глава.

— Джейсън? — очите й се отвориха с мъка.

— Скъпа? Разбираш ли ме, Дина? Ще оздравееш, ще оздравееш скоро! Никога вече няма да те напусна! Слушай ме, скъпа, искам да ти кажа нещо — пое ръката й и я притисна леко. — Обичам те, Дина! — произнесе тихо.

Очите на Дина светнаха, тя се опита да се усмихне.

— И аз те обичам — прошепна. — О, така ме боли… липсваше ми толкова много… О, Джейсън, трябва да ти кажа нещо много важно — гласът й отказа, очите й отново се затвориха.

— Тя е в безсъзнание. Искате ли да дойдете с нас?

— Да, да, разбира се! — Джейсън погледна с благодарност доктора.

По пътя за болницата той седеше до нея, милвайки ласкаво лицето й. Отново и отново прошепваше думите, които досега не бе успял да каже на никоя жена…

 

 

Когато Дина се събуди, през големия прозорец на спалнята струеше ярка слънчева светлина. Тя отвори очи, но около нея плуваха само неясни лица и танцуващи сенки. Премига и се огледа. „Кога ли са ме върнали в старата ми детска стая?“ Поклати глава, чувствайки как разсъдъкът й бавно заработи отново. Всичко наоколо й бе толкова светло и приятно! Погледна през прозореца, откъдето се откриваше гледка към лазурното синьо небе. Клоните на дървото пред къщата се поклащаха леко от освежителния бриз.

После внезапно си спомни за торнадото…

„Да не би да ми се е присънило, че Джейсън е при мен и ми казва, че ме обича?“ Затвори очи и се опита да раздели реалността от съня. Спомняше си добре острата болка в главата, ярката светлина и ужасния грохот. След това се бе почувствала като след операция — постоянно преминаваща от сън в будно състояние и обратно. Тъмнината се раздираше от светкавици. Спомни си и мократа, студена кал… шума от приближаващи се стъпки… гласовете, ръцете, които я бяха повдигнали внимателно. После бе дошъл Джейсън — гласът му — загрижен и пълен с обич.

Но бе забравила нещо, нещо много важно! Какво ли бе то?

„Татко?“ Сънуваше ли, или той наистина бе застанал до леглото й? А и леля Кара, и Дейвид, и хора от редакцията? Дина отново се огледа из стаята. Навсякъде имаше цветя, на нощното й шкафче се мъдреше огромен букет бели рози. Тя колебливо протегна ръка към него, измъкна плика от целофана и го отвори. Буквите за секунда се разляха пред погледа й, после отново се подредиха в думи:

„Когато си в състояние да прочетеш това, помоли някой да ми се обади! Веднага!“

Почеркът беше на Джейсън. Може би не го бе сънувала! На лицето й изгря усмивка, която изчезна също тъй бързо, както се бе появила. „Торнадото ме нарани, а аз…“ Ръцете й неволно се отправиха към корема.

„Бебето!“ По бузите й се търкулнаха сълзи, тя изхълца. В същия миг вратата се отвори и към нея се спуснаха Клей и Кара. Баща й протегна ръце към нея.

— Всичко е наред, малката ми, всичко е наред. Ще се справиш, ще оздравееш — опитваше се да я успокои той.

Дина го погледна отчаяно.

— О, татко, толкова съжалявам, че разтревожих всички ви… Какво става с бебето ми?

Клей я погали нежно по косата.

— Дина, моя принцесо, моя единствена принцесо… Как би могла да ни разочароваш! А и внукът ми изглежда, е упорито малко човече! Нищо не се е случило на бебето, Дина! Но сега ще се разхубавиш и ти, не можеш да си представиш колко съм щастлив, че си отново добре!

— Сигурен ли си, че с бебето всичко е наред? — Дина все още не се осмеляваше да повярва на късмета си.

— Абсолютно! Нараняванията ти, за щастие, не са били сериозни. Но ти уплаши всички ни до смърт с лекомислието си.

Тя се усмихна през сълзи.

— Развалих ваканцията ти, татко, съжалявам.

Той махна с ръка.

— На мен и така ми беше мъчно за вкъщи и исках да се връщам.

Дина пое ръката му и го погледна в очите.

— Татко… там горе в планината премислих всичко. Оставям на теб да решиш какво ще правим с „Трибюн“. Не искам вече да съм главен редактор. Но за това ще поговорим по-късно…

Клей се засмя.

— Струва ми се, че малкото ми момиченце е пораснало.

Дина премести погледа си от Клей към леля си и по бузите й отново протекоха сълзи.

— Ще можете ли да ми простите? Не исках да ви казвам за бебето… Исках да изчакам, докато се роди!

Кара въздъхна.

— Но ние искахме да ти помогнем, Дина! И толкова се радваме за бебето…

— Но… хората ще говорят… — Дина прекъсна мисълта си. — Ще мога ли да остана тук?

— Скъпа, стига с тези глупави въпроси! — Кара оправи завивката й. — И не се тревожи повече с подобни мисли, скъпа. Джуди тъкмо пристигна със закуската и после някой иска да те види…

— Не, почакай. Татко, толкова се страхувах, спомням си, че виках теб и Джейсън. Дали Джейсън е бил при мен? Джуди сигурно му е разказала за бебето и…

Кара вдигна ръка.

— Престани най-после да приказваш! Истината е, че Джейсън се бе побъркал от грижи по теб и все още ходи като замаян! Просто не искаше да те остави нито за секунда сама. А за бебето е знаел колкото и всички ние.

— Тогава не съм сънувала — прошепна Дина.

— Не, скъпа, не си сънувала — Клей поклати глава с усмивка. — Джейсън прекарваше при теб всичкото си време. И ти изпращаше цветя всеки ден, после телефонираше да пита дали си прочела бележката му.

— Но от колко време съм тук?

— Ти лежа две седмици в болницата и от една седмица си тук — отвърна Клей.

— Толкова дълго? Господи, лельо Кара, но какво стана със сватбата ти? Пак ли съм развалила всичко, или вече се оженихте с Дейвид?

Кара поклати глава.

— Без теб и Джейсън не можем да се оженим, скъпа, но не се тревожи за това. Първо трябва да оздравееш напълно.

След като баща й и Кара напуснаха стаята, Дина се отпусна назад и се опита да подреди мислите си. Значи не бе сънувала — Джейсън наистина й бе казал, че я обича. Но защо тогава не се чувстваше безмерно щастлива? Защото не бе й го казал навреме — това навярно бе отговорът. „А може би е решил с тези думи просто да ме утеши?“

Едно обаче знаеше със сигурност — нямаше нужда от съжаленията му — той не трябваше да се чувства задължен към нея. С нищо! Тя искаше да е заедно с него, искаше го повече от всичко на света. Но щеше да го приеме само ако наистина я обича.