Джонстън Маккъли
Зоро (9)

Глава IX
Звън на шпаги

На масата имаше канделабър, на който горяха десетина свещи.

Зоро се втурна към него и с един замах го събори на пода, свещите угаснаха и само за миг стаята потъна в непрогледна тъмнина. Той гледаше да се отдалечи от дон Карлос, като стъпваше леко, на пръсти. Ботушите му не издаваха нито звук и не можеше да се разбере в коя част на стаята се намираше.

Само за миг сеньорита Лолита усети как мъжка ръка обгърна нежно талията й, почувствува мъжко дихание край бузата си и чу шепот: „До скоро виждане, сеньорита!“

Дон Карлос ревеше като бик и показваше пътя на войниците. Някои вече чукаха на парадния вход. Зоро се втурна в другата стая.

Слугите индианци се разбягаха пред него, като че ли беше някакво привидение.

Той бързо угаси всички свещи. След това изтича до вратата, която водеше към двора, и изчезна. Докато войниците нахълтваха през парадния вход, а дон Карлос търсеше борина, за да запали отново свещите, в двора се чу тропот на копита. Войниците се досетиха, че това е конят на разбойника.

С отдалечаването конският тропот утихна, но опитните кавалеристи разпознаха посоката, в която изчезна конникът.

— Неприятелят се скри! — закрещя сержант Гонзалес, който предвождаше отряда. — На конете и след него! Който го залови, ще получи една трета от наградата!

Грамадният сержант изхвърча от къщата, войниците го последваха; скочиха на конете и яростно се спуснаха в тъмнината да заловят разбойника.

— Светлина! Светлина! — пронизително крещеше дон Карлос.

Един слуга донесе борина и свещите отново бяха запалени. Сеньорита Лолита се бе спотаила в ъгъла с широко отворени от ужас очи. Дон Карлос стоеше в средата на стаята и стискаше юмруци от яд и безсилие. Съвзелата се от припадъка доня Каталина излезе от стаята си, за да разбере причината на създалата се паника.

— Избяга негодникът! — изруга дон Карлос. — Да се надяваме, че войниците ще го хванат.

— Независимо от всичко той е умен и храбър — отбеляза сеньорита Лолита.

— Признавам му го, но е разбойник и крадец! — зарева Дон Карлос. — Но защо му е притрябвало да ме тормози с идването си?

Сеньорита Лолита си помисли, че знае причината за това, но никога няма да я сподели. На лицето й се появи лека руменина, предизвикана от спомена за ръката, обгърнала талията й и думите, прошепнати в ухото й.

Дон Карлос широко отвори вратата и се заослушва. Отново се чу тропот на галопиращ кон.

— Шпагата! — извика той на слугата си. — Някой идва, може би този негодник се връща. Но това е само един конник, за бога.

Тропотът на копитата секна: човекът се изкачи на верандата и бързо влезе в стаята.

— Слава на светиите! — пое си дъх дон Карлос.

Това беше капитан Рамон, комендант на гарнизона в Реина де Лос Анжелес.

— Къде са хората ми? — закрещя капитанът.

— Заминаха, сеньор. Преследват разбойника, тази свиня — обясни дон Карлос.

— Той избяга ли?

— Да, въпреки че вашите хора обкръжиха къщата. Той блъсна свещника и в тъмнината избяга през кухнята.

— Войниците го преследват, така ли?

— Те са по петите му, сеньор.

— Ха! Да се надяваме, че ще заловят птичката. За войниците той е като трън, забит в крака. Все не успяваме да го хванем и губернаторът ни изпраща саркастични послания по куриерите си. Този Зоро е умен човек, но ще бъде заловен.

Капитан Рамон прекоси стаята, видя дамите и като свали шапката си, се поклони.

— Трябва да ми простите дързостта, че нахлух така — извини се той. — Но когато офицерът изпълнява дълга си…

— Разбира се, че ви прощаваме — отговори доня Каталина. — Познавате ли дъщеря ми?

— Не съм имал честта.

Доня Каталина ги представи един на друг. Лолита отново се отдръпна в ъгъла, откъдето се зае да наблюдава офицера. Беше приятно да го гледа човек — висок, строен, с красива униформа и шпага, която се полюшваше на бедрото му. Що се отнася до капитана, той никога преди не беше срещал Лолита, тъй като след преместването му от Санта Барбара беше служил в Реина де Лос Анжелес само един месец.

Но сега, след като я видя за първи път, той отново и отново обръщаше поглед към нея. В очите му се разгоря огън и това хареса на доня Каталина. Ако Лолита не бе благосклонна към дон Диего, може би щеше да бъде по-благосклонна към капитан Рамон, а бракът с един офицер би донесъл на семейство Пулидо връзки във висшите кръгове.

— Няма да мога да намеря хората си в тази тъмница — каза капитанът — и ако не е прекалено нахално от моя страна, бих искал да остана тук, за да изчакам връщането им.

— Разбира се, заповядайте — съгласи се дон Карлос. — Ще наредя да ви донесат вино.

— Проклетият Зоро достатъчно си поигра — каза капитанът, след като изпи и похвали предложеното му вино. — Хора като него се появяват, лудуват известно време, но това никога не продължава много дълго. В края на краищата те срещат съдбата си.

— Вярно е — потвърди дон Карлос. — Юначагата днес се хвалеше с подвизите си.

— Бях комендант в Санта Барбара, когато направи забележителното си посещение — заразказва капитанът. — По времето, когато е идвал, аз бях извън гарнизона, иначе тази история щеше да завърши другояче. А днес, когато вдигнаха тревога, бях на гости на свой приятел и затова не пристигнах с войниците. Но веднага щом ми съобщиха, тръгнах. Зоро изглежда е осведомен за местопребиваването ми и старателно ме лишава от възможността да кръстосаме шпагите си. Надявам се някога това да се случи.

— Смятате, че ще го победите ли, сеньор? — запита доня Каталина.

— Несъмнено! Предполагам, че в действителност той слабо владее шпагата. Направи за смях моя сержант, но това е съвсем друга работа. Знам, че докато се е дуелирал, с едната си ръка е държал пистолет. Аз бързо бих се справил с него.

В ъгъла на стаята имаше шкаф. Изведнъж вратичките му се открехнаха.

— Този негодник трябва да бъде осъден на смърт. Той е доста грубичък в отношенията си с хората. Чувал съм, че убива без причина. Говорят, че на север, в покрайнините на Сан Франциско де Азис цари ужас. Безжалостно убивал мъжете и се гаврел с жените…

Вратите на шкафа се отвориха и в стаята се появи Зоро.

— Сеньор, искам от вас обяснение за тези думи, тъй като те са долна лъжа! — викна разбойникът.

Дон Карлос се обърна и зяпна от удивление. Доня Каталина почувствува, че краката й се подгъват и се отпусна на стола. Сеньорита Лолита се изплаши за съдбата на капитана.

— Аз… аз ви мислех за избягал — заекваше дон Карлос.

— Ха! Това беше само трик! Конят ми избяга, но не и аз!

— Значи повече няма да ти се удаде да избягаш! — закрещя капитан Рамон и посегна към шпагата си.

— Назад, сеньор! — извика Зоро и в ръката му блесна пистолет. — Съгласен съм да се сражаваме, само че по правилата. Дон Карлос, вземете жена си и дъщеря си и се отдалечете в ъгъла, докато ние с този лъжец кръстосаме шпаги. Не искам да допусна да ме предадете повторно.

— Мислех, че сте избягали! — задъхваше се дон Карлос, който явно не беше в състояние да мисли за нищо друго, докато изпълняваше заповедта на Зоро.

— Трик! — повтори разбойникът през смях. — Имам чудесен кон. Сигурно сте чули, когато му подвикнах. Животното е свикнало да се подчинява на този вик. То се впуска в див галоп, а войниците го преследват. Когато измине известно разстояние, конят завива настрани и спира, а след като преследвачите го задминат, той се връща и чака заповедите ми. Не се съмнявам, че и сега е на двора. Ще накажа този капитан, а след това ще яхна коня и ще си замина.

— С пистолет? — викна Рамон.

— Ще сложа пистолета на масата; ето така! Той ще остане там, ако дон Карлос остане с дамите в ъгъла.

Зоро извади шпагата си и капитан Рамон с радостен боен вик се хвърли срещу него. Той беше известен като майстор на шпагата. Зоро изглежда знаеше това, тъй като в началото беше нащрек и по-скоро се отбраняваше, отколкото нападаше. Капитанът настъпваше срещу него, шпагата му проблясваше като мълния. Зоро се оказа притиснат почти да стената, край кухненската врата, и в очите на капитана вече проблясваха победоносни пламъчета. Той се дуелираше бързо, без да позволява на своя враг да си поеме дъх, като пазеше позицията си и задържаше противника до стената.

Но ето че Зоро тихо се засмя. Беше разгадал похватите на капитана и знаеше, че ще победи. Рамон бе отстъпил за момент и изведнъж защитата на противника му премина в нападение. Това го озадачи. Зоро отново тихичко се засмя.

— Би било позор да ви убия — каза той. — Слушал съм, че сте отличен офицер, а армията се нуждае от такива хора. Но казахте една лъжа за мен и затова трябва да понесете наказанието си. Сега ще ви пробода, но така че да останете жив, след като извадя шпагата си.

— Фукльо! — процеди капитанът.

— Сега ще видим! Почти съм свършил с вас, капитане. Вие сте по-умен от грамадния сержант, но все пак не сте достатъчно умен. Как предпочитате, отляво ли да ви пробода, или отдясно?

— Ако сте толкова уверен в себе си, защо не ме намушите в дясното рамо? — каза капитанът.

— Защитавайте се добре, мой капитане, защото ще направя точно каквото ми казахте.

Капитанът се завърташе така, че светлината на свещите да блести в очите на разбойника, но Зоро бе достатъчно хитър, за да разбере това.

Той принуди капитана отново да се обърне, да отстъпи и тогава го притисна в ъгъла.

— Ето това е, капитане! — възкликна той и прониза дясното му рамо точно по указанията. След това дръпна шпагата си. Бе засегнал рамото малко ниско, капитан Рамон внезапно почувствува слабост и се отпусна на пода. Зоро отстъпи и прибра шпагата си.

— Моля дамите да ме извинят за тази сцена — каза той. — И ви уверявам, че този път наистина си тръгвам. Ще видите, че раната на капитана не е дълбока. Още утре той ще може да се върне в гарнизона.

Разбойникът свали сомбрерото си и ниско се поклони на домакините. Дон Карлос гневно мърмореше, но не можеше да измисли нещо толкова рязко и обидно, че да му го каже. Очите на Зоро за миг се срещнаха с очите на сеньорита Лолита и той се зарадва, че не видя в тях отвращение.

— Лека нощ — каза той и отново се засмя.

След това изтича през кухнята на двора; там намери коня си, който наистина го очакваше, скочи на него и потъна в тъмнината.