Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zorro, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2011)
Корекция и форматиране
niram (2011)

Издание:

Джонстън Маккъли. Зоро

 

Превод: Соня Бояджиева

Художник: Игор Христов

Редактор: Росанка Ляпова

Корица: Рекламна къща АЯ

ИК „ОФИР“, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава IV
Шпагите се кръстосват, а Педро дава обяснение

При тези думи Педро се обърна и зае позиция. Той видя, че Зоро е извадил шпагата си, а с лявата си ръка държи пистолета високо над главата си. Разбойникът тихичко се подсмиваше и това вбесяваше неговия противник.

Шпагите се кръстосаха.

Сержант Гонзалес бе свикнал да се дуелира с хора, които напускаха заетата позиция, когато им се искаше, и я заемаха, когато можеха, хора, които ту отстъпваха, ту настъпваха, отскачаха ту наляво, ту надясно.

Но сега се срещна с човек, който се дуелираше по съвсем различен начин. Струваше му се, че Зоро се е вкаменил на своята позиция и дори не може да обърне главата си настрани. Той не помръдваше нито сантиметър. Гонзалес яростно нападаше, но всеки път ударът му биваше париран. Тогава той стана по-внимателен и приложи всички видове атаки и техники, които знаеше, но и те не му донесоха успех. Опита се да заобиколи противника си, но неговата шпага го върна назад. Опита се да отстъпи, като се надяваше, че така ще предизвика противника си към настъпление, но Зоро не мърдаше от позицията си и застави Гонзалес отново да атакува. Самият той нищо не предприемаше, а само се защитаваше.

Гонзалес се разгневи, тъй като знаеше, че капралът му завижда и че разказът за тази схватка още утре ще обиколи селото и ще се разнесе по целия Ел Камино Реал.

Той яростно нападаше, като се надяваше да помръдне Зоро от позицията му и да свърши с него; не забелязваше, че атаките му буквално се натъкваха на каменна стена, шпагата му отскачаше встрани, гръдта му се сблъскваше с гръдта на противника, при което Зоро го отхвърляше на шест крачки разстояние.

— Сражавайте се, сеньор! — подкани го Зоро.

— Сражавай се сам, главорез и крадец! — викна доведеният до отчаяние сержант. — Не стой като скала, глупако! Нима убежденията ви не позволяват да направите макар и една крачка?

— Вие можете да ме принудите да го сторя — отговори разбойникът и пак се разсмя.

Сержант Гонзалес почувствува, че гневът го завладява, но познаваше себе си и знаеше, че когато е ядосан, не се дуелира добре. Наложи си спокойствие с усилие на волята, присви очи и обичайното за него самохвалство го напусна.

Отново предприе атака, но този път бе по-внимателен и търсеше слабите места в защитата на противника. Дуелираше се, както никога през живота си. Проклинаше се за това, че бе погълнал прекалено много храна и вино преди схватката, нападаше отново и отново, но всичките му трикове биваха разгадавани, още преди да бъдат приложени.

Разбира се, той гледаше противника си в очите и изведнъж видя в тях промяна. Преди се смееха, а сега бяха присвити и като че ли мятаха искри.

— Достатъчно си поиграхме! — каза Зоро. — Дойде времето на наказанието.

Внезапно той започна да ускорява темпото, като крачка след крачка, бавно и методично се придвижваше напред и принуждаваше Гонзалес да отстъпи. Острието на шпагата му приличаше на змийска глава с хиляди езичета. Гонзалес почувства, че врагът му владее положението, но стисна зъби и продължи да се сражава. Сега той бе с гръб към стената, но така, че сражавайки се с него, Зоро наблюдаваше хората в ъгъла. Гонзалес разбираше, че бандитът си играе с него и беше готов вече да смири своята гордост и да поиска помощ от войниците.

Внезапно на вратата, която беше залостена, се потропа. Сърцето на Гонзалес се сви. Някой искаше да влезе. Който и да беше той, щеше да му се стори странно, че кръчмарят или слугата не му отварят веднага. Може би помощта бе близо.

— Попречиха ни, сеньор — каза разбойникът. — Съжалявам, че не можах да ви накажа, както заслужавате. Ще се наложи да ви навестя друг път.

Ударите по вратата се усилиха. Гонзалес извика:

— Ха! У нас е Зоро!

— Страхливец! — възкликна разбойникът. Шпагата му като че ли отново оживя. Тя се стрелкаше във всички посоки с невероятна бързина и превръщаше отраженията на мигащите свещи в хиляди подскачащи отблясъци.

Изведнъж тя се стрелна напред и сержант Гонзалес усети как собствената му шпага изхвръкна от ръката му.

— Ето така! — викна Зоро.

Гонзалес очакваше удара; в гърлото му се надигна буца при мисълта, че е дошъл краят му — в кръчмата, а не на бойното поле, както желаеше всеки войник. Стоманата обаче не се заби в гръдта му.

Вместо това Зоро прехвърли шпагата в лявата си ръка при пистолета и здраво ги стисна, а с дясната зашлеви плесница на Педро Гонзалес.

— Това е за човека, който се отнася жестоко с безпомощните индианци.

Гонзалес заскимтя от ярост и срам. Някой се опитваше да избие вратата, но Зоро не обръщаше внимание на това. Бърз като мълния, той отскочи назад и прибра сабята си в ножницата. След това забърза към прозореца, като с пистолета си държеше присъствуващите под прицел.

— До следващата ни среща, сеньор — извика той и скочи на пейката.

Разби прозореца с един удар и скочи през него като планинска коза.

Вятърът и дъждът нахлуха в стаята и свещите угаснаха.

— След него! — закрещя Гонзалес, като се мяташе из стаята. — Спомнете си за наградата!

Капралът пръв достигна вратата и широко я отвори. Препъвайки се, влязоха двама селяни, които искаха вино и обяснение защо вратата е била затворена. Сержант Гонзалес и компанията му се сблъскаха с тях, събориха ги и се втурнаха в бурята.

Но всичко беше безполезно; проливният дъжд беше заличил следите почти веднага, Зоро бе изчезнал и никой не знаеше къде е.

Настъпи суматоха, в която се включиха и дошлите селяни. Гонзалес и войниците се върнаха в кръчмата и завариха познатите лица.

Сержантът разбра, че репутацията му е поставена на карта.

— Само разбойник, главорез и крадец, може да постъпи така! — викаше той.

— Как се случи това, друже? — извика някой от тълпата.

— Този прекрасен Зоро е знаел, разбира се! Преди няколко дни, докато се фехтувах в Сан Жуан Калистрано, от дръжката на шпагата ми се счупи едно парче. Слухът за това е стигнал до него и ето че той ме посети, за да има възможност след това да каже, че ме е победил.

Капралът, войниците и кръчмарят се вторачиха в него, но нито един не бе достатъчно смел, за да му възрази.

— Присъстващите тук могат всичко да ви разкажат, сеньори. Зоро влезе и измъкна изпод плаща си пистолет — това дяволско оръжие. Насочи го към нас и принуди всички да отстъпят в ъгъла. Аз отказах. „Тогава сте длъжен да се сражавате с мен“, каза нашият герой и аз извадих шпагата си, като смятах да сложа край на тази чума. И какво мислите ми каза той? „Ще се сражаваме. Аз ще ви победя, за да мога да се похваля с това на всеки. В лявата си ръка имам пистолет. Ако атаката ви не ми хареса, ще стрелям, а след това ще ви пронижа и така ще приключа със знаменития сержант.“

На капрала му секна дъхът, а дебелият кръчмар поиска да каже нещо, но Гонзалес му хвърли такъв убийствен поглед, че той се отказа.

— Виждали ли сте нещо по-дяволско? Трябваше да се сражавам и ако бях усилил атаката си, щях да получи парче дяволско олово в тялото си. Как ви харесва подобен фарс? Ето какъв е вашият прехвален смелчага. Все някога ще го срещна с пистолет в ръка и тогава…

— Но как се измъкна?

— Чу, че някой тропа на вратата. Заплаши ме с дяволския си пистолет и ме накара да запратя шпагата си в ъгъла. Закани се на всички присъстващи, а после побягна към прозореца и скочи през него. Не успяхме да открием следите му, защото дъждът падаше като плътна завеса. Но аз вече реших! Сутринта ще отида при капитан Рамон и ще го помоля да ме освободи от другите ми задължения. Ще взема няколко момчета и ще се отправя по следите на прекрасния Зоро. Просто ще тръгнем на лов за тази лисица!

Възбудената тълпа около вратата изведнаж се раздвижи. Дон Диего Вега бързо влезе в кръчмата.

— Какво чуват ушите ми? — попита той. — Казват, че Зоро бил тук?

— Съвсем вярно, кабалеро — отговори Гонзалес. — Ние разговаряхме с този главорез и вие щяхте да сте свидетел на това, ако бяхте останали, вместо да си тръгнете, за да работите с вашия секретар.

— Нима вие не бяхте тук? Не можете ли да ми разкажете? Но моля ви, спестете ми ужасяващите подробности. Не мога да разбера как хората могат да бъдат такива садисти. Къде е трупът на разбойника?

Гонзалес се задъха от негодувание, а дебелият кръчмар се обърна, за да скрие усмивката си. Капралът и войниците се почувствуваха неловко и посегнаха към чашите си с вино.

— Работата е там, че няма труп — най-после се реши да отговори Гонзалес.

— Оставете скромността, сержант! — възкликна дон Диего. — Нима не сме приятели! Още повече, че вие обещахте да ми разкажете, ако срещнете този главорез. Разбирам, че щадите чувствата ми, тъй като знаете, че не понасям насилието, но въпреки това съм нетърпелив да узная подробностите от схватката ви с този разбойник. Колко голяма ще е наградата?

— Кълна се в светиите! — злобно възкликна Гонзалес.

— Хайде, сержант, започвайте. Кръчмарю, налейте на всички вино, за да отпразнуваме събитието. Разказът ви, сержант. Сега, след като заслужихте наградата, ще напуснете ли армията? Навярно ще си купите хасиенда и ще се ожените?

Сержант Гонзалес отново кипна и посегна към виното.

— Обещахте да ми разкажете всичко дума по дума — продължи дон Диего. — Така беше, нали, кръчмарю? Кълняхте се, че ще ми разкажете как сте си играли с него, как сте се надсмивали над него, докато сте се сражавали, как сте го принудили да отстъпи и най-накрая сте го пронизали.

— Кълна се в светиите! — зарева сержант Гонзалес. Думите му изтрещяха като гръмотевица. — Това надхвърля човешките възможности. Вие, дон Диего, приятелю мой…

— Точно сега скромността не ви отива — пресече го дон Диего. — Вие обещахте и аз искам да чуя разказа ви. Как изглежда Зоро? Погледнахте ли мъртвото му лице под маската? Сигурно е някой, когото добре познаваме. Кой от вас ще ми разкаже подробностите? Вие стоите тук като безсловесна статуя.

— Вино или ще издъхна — изрева Гонзалес. — Дон Диего, вие сте мой близък приятел и съм готов да се дуелирам с всеки, който ви унизи, но не прекалявайте излишно с търпението ми днес.

— Не мога да разбера. Отказвам се — изрече сломено дон Диего. — Моля ви само да ми разкажете за сражението: как сте се присмивали по време на схватката, как сте го притиснали в ъгъла и как накрая сте го пронизали с шпагата си.

— Стига! Аз съм твърде оскърбен — кресна огромният сержант. Той изпи виното и запокити чашата в ъгъла.

— Възможно ли е да не сте спечелили сражението? — попита дон Диего. — Но този тип не би могъл да устои срещу вас, нали, сержанте. Какъв е резултатът?

— Той имаше пистолет.

— А вие защо не му го взехте и не му го натикахте в гърлото? Сигурно така сте постъпили. Ето още вино. Пийнете.

Но сержант Гонзалес вече си пробиваше път през тълпата, насъбрала се край вратата.

— Не трябва да забравям задълженията си — каза той. — Трябва веднага да отида в гарнизона и да разкажа за случилото се на коменданта. А този Зоро ще срещне шпагата ми много преди да пукна — закани се Гонзалес.

След това излезе под дъжда, като сипеше страшни ругатни и за първи път в живота си позволи задълженията му да го откъснат от хубавото вино. Обръщайки се към камината, дон Диего се усмихна.