Джонстън Маккъли
Зоро (8)

Глава VIII
Дон Карлос започва игра

Лолита се отдръпна от прозореца, доволна, че никой от къщата не видя Зоро и не разбра за посещението му.

Остатъкът от деня тя прекара на верандата в плетене на дантели, а докато си почиваше, гледаше към прашната пътека, която водеше към широкия път.

Настъпи вечерта. Долу в колибите си индианците бяха запалили огньове, край които се събираха, за да приготвят вечерята и да си поговорят за изминалия ден. В хасиендата вечерята беше вече готова и семейството се събираше край масата, когато някой почука на вратата.

Индианецът изтича да отвори и в стаята влезе Зоро. Той свали шапката си, поклони се и като вдигна глава, погледна безмълвната доня Каталина и изплашения дон Карлос.

— Надявам се, ще ми простите, че идвам неканен — каза той. — Известен съм като Зоро. Но не се плашете. Не съм дошъл да ви ограбя.

Дон Карлос бавно се изправи, а сеньорита Лолита, чийто дъх беше спрял, с тревога наблюдаваше този човек, който можеше да спомене за посещението си през деня, което тя скри от майка си.

— Негодник — извика дон Карлос. — Вие се осмелихте да влезете в един честен дом.

— Аз не съм ваш враг, дон Карлос — отговори Зоро. — След като самият вие сте преследван, би трябвало да ме разберете.

Дон Карлос беше съгласен с това, но бе твърде умен, за да стане изменник. Небето му беше свидетел, той и без друго беше в лоши отношения с губернатора, а като се държеше добре с човека, за когото губернаторът предлагаше награда, щеше да го настрои още повече срещу себе си.

— За какво сте тук? — попита той.

— Моля да ми окажете гостоприемство. С други думи искам да ме нагостите. Аз съм кабалеро и затова молбата ми е уместна.

— Дори и благородническа кръв да тече във вените ви, вие я оскърбихте с постъпката си. Един крадец и разбойник не може да разчита на гостоприемство в тази къща.

— Вие се страхувате да ме нахраните, тъй като губернаторът може да научи за това — каза Зоро. — Можете да обясните, че сте били принудени.

Изведнъж изпод плаща се появи ръка, а в нея блесна пистолет. Доня Каталина извика от уплаха и припадна, а сеньорита Лолита се сви на стола си.

— Вие сте дваж по-голям негодник, щом плашите жените! — възмути се дон Карлос. — Тъй като ако откажа, ме застрашава смърт, то вие можете да вземете месо и вино. Но ви моля като кабалеро да занеса жена си в другата стая и да поискам да се погрижат за нея.

— Добре — съгласи се Зоро. — Но сеньоритата ще остане тук като залог за това, че ще се върнете и няма да ме предадете.

Дон Карлос го погледна, след това погледна и дъщеря си и забеляза, че тя никак не беше изплашена. Взе жена си на ръце и я изнесе от стаята.

Зоро заобиколи масата, отново се поклони на младото момиче и седна до нея.

— Това, разбира се, е безумие, но ми се прииска отново да зърна лъчезарното ви лице — каза той.

— Сеньор!

— Един поглед към вас беше достатъчен, за да запали огън в сърцето ми. Докосването до ръката ви беше начало за нов живот за мен.

Лолита се отдръпна, лицето и гореше. Сеньор Зоро придърпа стола си и посегна към ръката й, но тя се дръпна.

— Страстното желание да слушам музиката на гласа ви, сеньорита, често ще ме води тук — каза той.

— Сеньор, вие не трябва да идвате повече. Днес бях снизходителна към вас, но следващия път ще викам и ще ви заловят.

— Не можете да бъдете толкова жестока — каза той.

— Съдбата ви е във вашите ръце, сеньор.

Дон Карлос се върна в стаята, а Зоро стана и се поклони още веднъж.

— Надявам се, че жена ви се оправи от припадъка. Съжалявам, че пистолетът ми толкова я изплаши.

— Да, вече е по-добре. Но струва ми се казахте, че сте гладен. Сега, след като размислих, стигнах до извода, че вие наистина сте постъпвали така, че да заслужите възхищението ми. Затова съм щастлив да ви окажа гостоприемство. Слугата веднага ще ви донесе храна.

Дон Карлос отиде до вратата, извика слугата и се разпореди. Беше доволен от себе си. Възползувал се беше от момента, когато занесе жена си в съседната стая, за да изпрати един доверен слуга да вдигне тревога в селото, като съобщи, че Зоро е в хасиендата му.

Сега целта му беше да задържи Зоро колкото се може повече.

Знаеше, че щом дойдат войниците, разбойникът щеше да бъде убит или заловен и, разбира се, губернаторът щеше да признае, че той, дон Карлос е заслужил наградата.

— Сигурно животът ви е пълен с удивителни приключения, сеньор — каза дон Карлос и се обърна към масата.

— Има няколко — съгласи се разбойникът.

— Например тая история в Санта Барбара, но не зная каква е истината всъщност.

— Не обичам да говоря за работите си, сеньор.

— Разкажете — помоли сеньорита Лолита и тогава Зоро за пръв път измени на принципите си.

— Всъщност, нямаше нищо особено — каза той. — Към залез слънце пристигнах в покрайнините на Санта Барбара. Там живееше един млад индианец, собственик на магазин, който крадеше монасите. Той искаше да му продават стока от мисиите, а след това се оплакваше, че го лъжат в килограмите. Тогава хората на губернатора караха монасите да бръкнат в кесиите си. Реших да накажа този човек.

— Моля ви продължавайте — възкликна дон Карлос и се наклони напред, уж че беше много заинтересован от разказа.

— Слязох от коня пред къщата му и влязох. Четири-пет свещи осветяваха стаята, където той търгуваше с няколко души. Заплаших ги с пистолет и ги изпратих в ъгъла, а при себе си извиках стопанина на склада. Той много се изплаши и ми показа парите, които криеше на тайно местенце. После той опита камшика ми, а аз му обясних защо съм постъпил така.

— Чудесно! — възкликна дон Карлос.

— След всичко това се качих на коня и си тръгнах. В колибата на един индианец написах бележка, че съм приятел на угнетените. Онази вечер се чувствах необикновено смел. Препуснах към гарнизона, повалих караула, който ме взе за куриер и оставих бележката на вратата. В този момент изскочиха войниците. Стрелях във въздуха и докато те стояха, стреснати и объркани, препуснах към хълмовете.

— Спасихте ли се?

— Аз съм пред вас — това е отговорът ми.

— Защо губернаторът е толкова суров към вас, сеньор? — попита дон Карлос. — Има толкова други разбойници, за които въобще не се сеща.

— Имах една не особено приятна среща с негово превъзходителство. Той пътуваше от Сан Франциско де Азис в Санта Барбара по официална работа, придружен от войници. Те спряха до едно ручейче, за да се разхладят и войниците се разпръснаха, докато губернаторът разговаряше със своите приятели. Бях се скрил в гората; изскочих внезапно и се хвърлих върху тях. За миг бях до открехнатата врата на каретата и допрях пистолет в слепоочието на губернатора, като му заповядах да ми предаде своя тлъст портфейл, което той и стори. Сетне преминах през неговите войници и мимоходом натъркалях неколцина от тях.

— И се спасихте? — удиви се дон Карлос.

— Аз съм тук — отново заяви сеньор Зоро.

Слугата донесе табла с храна, остави я пред разбойника и се отдалечи с разширени от ужас очи и треперещи ръце. Твърде страшни истории разказваха за този Зоро и за жестокостта му, макар че нито една от тях не беше вярна.

— Сигурен съм, че ще ми простите, ако ви помоля да седнете в най-отдалечения ъгъл, тъй като за да се храня, трябва да повдигам края на маската си, а не искам да бъда разпознат. Ще сложа пистолета си на масата. А сега ще уважа храната, която ми предложихте.

Дон Карлос и дъщеря му се преместиха, а бандитът започна да се храни с нескривано удоволствие. От време на време спираше, за да размени някоя дума, и веднъж дори изпрати дон Карлос да му донесе вино, като каза, че то е най-хубавото, което е пил тази година. Дон Карлос всячески се мъчеше да му угоди. Стараеше се да спечели време. Познаваше коня, с който тръгна индианеца, и бе пресметнал, че той вече е пристигнал в гарнизона на Реина де Лос Анжелес и че войниците вече са тръгнали. Трябваше само да успее да задържи този Зоро, докато те дойдат.

— Приготвих нещичко за хапване за из път, сеньор — каза той. — Извинете ме, ще изляза. Дъщеря ми ще ви обърне внимание.

Зоро се поклони, дон Карлос побърза да напусне стаята, но по този начин допусна грешка. Беше опасно да оставя една девойка насаме с мъж и особено с човек, обявен извън закона. Зоро веднага се досети, че насила се опитват да го задържат, още повече че при наличието на толкова слуги дон Карлос сам отиде за храната. Любезният домакин искаше да разбере не идваха ли хората на губернатора.

— Сеньор — тихичко извика Лолита, за да се чуе в другия край на стаята.

— Какво има, сеньорита?

— Трябва веднага да си тръгнете. Страхувам се, че баща ми е изпратил да доведат войниците.

— И вие сте толкова любезна, че ме предупреждавате?

— Не бих искала да видя как ви залавят тук. Побоищата и кръвопролитията са ми неприятни.

— Това ли е единствената причина, сеньорита?

— Не искате ли да си тръгнете, сеньор.

— Нямам достатъчно сили да се откъсна от такава очарователна компания, сеньорита. Разрешете ми отново да ви видя по време на сиестата.

— За бога — не! На това трябва да се сложи край. Вървете по пътя си и бъдете внимателен. Възхищавам се от някои ваши постъпки и затова не искам да ви заловят. Идете в Сан Франциско де Азис и станете честен човек, сеньор. Това е най-добрият път.

— Малка проповедница! — възкликна той.

— Ще си вървите ли, сеньор?

— Но баща ви отиде да ми донесе храна. Нима бих могъл да си тръгна, без да му благодаря?

Дон Карлос влезе в стаята и по израза на лицето му Зоро разбра, че войниците вече са се показали на пътя. Домакинът остави пакета на масата.

— Малко храна за из път, сеньор — каза той. — Много ни се искаше да ни разкажете и за други ваши приключения, преди отново да се отправите на ново опасно пътешествие.

— Твърде много говорих за себе си, сеньор, а това не подобава на един кабалеро. По-добре ще е да ви поблагодаря и да напусна дома ви.

— Изпийте поне още чаша вино.

— Страхувам се, че войниците вече са твърде близо, дон Карлос.

При тези думи лицето на дон Карлос пребледня, още повече че разбойникът извади пистолета си. Старият благородник си помисли, че ще трябва скъпо да заплати за коварното си гостоприемство. Но Зоро не се канеше да стреля.

— Прощавам ви измамата, дон Карлос, защото съм извън закона и за главата ми е определена награда — каза той. — А и у мен няма лоши чувства към вас. Лека нощ, сеньорита. Сеньор, сбогом.

Изведнъж дотърча един от слугите, който нищо не знаеше за случилото се.

— Господарю! Дошли са войници — закрещя той. — Обградили са къщата!