Джонстън Маккъли
Зоро (5)

Глава V
Сутрешно пътуване

На сутринта бурята утихна. Нито едно облаче не разваляше прекрасното синьо небе. Листата на палмите блестяха под лъчите на яркото слънце, от морето подухваше живителен ветрец.

Дон Диего излезе от дома си, като си слагаше кожените ръкавици за езда. Спря се за минута и погледна към малката таверна. Слугата се появи иззад къщата и доведе коня му.

Дон Диего имаше прекрасен жребец, въпреки че не обичаше да препуска по хълмовете край Ел Камино Реал.

Животното се отличаваше с буйния си нрав, бързия ход и издръжливостта си и много младежи искаха да го купят, но дон Диего не се нуждаеше от пари и не им го даваше.

Седлото беше тежко, защото по него имаше повече сребро, отколкото кожа. Юздата също беше украсена със сребро и полускъпоценни камъни, които блестяха на ярката слънчева светлина.

Дон Диего се канеше да възседне коня, а десетината безделници, които се мотаеха из площада, го наблюдаваха и едва скриваха насмешливите си усмивки. По това време бе прието ездачът да се метне на коня, да дръпне поводите, да смуши коня с дългите шпори и за миг да изчезне в облак прах.

Но дон Диего яхваше коня така, както правеше всичко останало — без да позира и да бърза. Индианецът държеше стремето, а Дон Диего пъхна носа на ботуша си в него, след това хвана поводите с една ръка и скочи на седлото.

Като придържаше с ръка второто стреме, индианецът напъха другия ботуш на господаря си вътре. После се обърна, а дон Диего извика името на великолепното животно и бавно пое по пътеката, водеща на север.

Като стигна пътя, дон Диего измина в тръс няколко мили, а после продължи в бавен галоп.

Хората работеха из полето и в градините, местните жители пасяха стадата. От време на време дон Диего задминаваше по някоя тежка каруца и се покланяше на хората в нея. Край него профуча в галоп един младеж и се насочи към селото. Дон Диего спря коня, за да изтупа праха от дрехите си. В това ясно утро одеждите му изглеждаха по-великолепни от всякога. Един поглед бе достатъчен, за да се определи богатството и положението на притежателя им. Дон Диего беше много придирчив към външния си вид, наказваше слугите си, ако по наметалото му имаше гънки и губеше много време, за да почисти ботушите си.

След като измина около четири мили, той свърна от основната пътна артерия и продължи по тясната прашна пътечка, която водеше към няколко сгради в подножието на планината. Дон Диего Вега смяташе да посети дон Карлос Пулидо.

През последните няколко години ударите на съдбата се стовариха върху дон Карлос. Някога той беше пръв след бащата на дон Диего по богатство, положение и произход. Но направи грешка, като се присъедини към политическа партия, която претърпя поражение. В резултат на това загуби част от земите си, а бирниците на губернатора го преследваха дотогава, докато от предишното му богатство не остана почти нищо.

Тази сутрин дон Карлос седеше на верандата на хасиендата си и размишляваше над това, което се бе случило напоследък. Любимата му жена доня Каталина беше вкъщи и даваше нареждания на слугите. Единствената му дъщеря, сеньорита Лолита, подрънкваше на китара и мечтаеше, както може да мечтае само една осемнадесетгодишна девойка. Дон Карлос вдигна побелялата си глава, погледна виещата се в далечината пътечка и съзря облаче прах. Беше очевидно, че към хасиендата приближава конник. Дон Карлос зачака с примирение поредния бирник.

Той заслони очите си с ръка и внимателно се вгледа в приближаващия ездач. Забеляза как слънцето блестеше по сребърната украса на седлото и юздата и се зарадва, защото знаеше, че когато изпълняват задълженията си, военните не украсяваха конете си толкова натруфено.

Конникът направи последен завой. Вече не бе трудно да бъде наблюдаван от верандата. Дон Карлос потърка очи и отново погледна. Дори на такова голямо разстояние престарелият благородник успя да разпознае конника.

— Това е дон Диего Вега — прошепна той. — Дано ми помогнат светиите идването му да ми донесе късмет.

Той знаеше, че дон Диего можеше да дойде само като приятел, но и това имаше значение, защото ако се разбереше, че семейство Вега е в приятелски отношения със семейство Пулидо, то дори и политиканстващите управници щяха да се замислят, преди да обезпокоят дон Карлос. Семейство Вега бяха сред силните на деня.

Дон Карлос плесна с ръце. От къщата излезе един индианец и дон Карлос му заповяда да пусне щорите, да изнесе маса, няколко стола, закуски и вино.

Съобщи и на жените, че дон Диего идва. Доня Каталина усети как сърцето й се разтупка, а сеньорита Лолита изтича до прозореца и погледна към пътя. Когато дон Диего спря пред стълбите на верандата, слугата вече чакаше да отведе коня му, а самият дон Карлос бе слязъл и протегна ръка, за да го поздрави.

— Радвам се да ви видя като гост на моята бедна хасиенда, дон Диего — каза той, когато младият мъж се приближи и свали ръкавиците си.

— Ама че дълъг и прашен път — възкликна дон Диего. — Ужасно се изморявам, когато яздя толкова продължително.

Дон Карлос едва се сдържа да не се усмихне, тъй като разстояние от четири мили не можеше да измори един младеж от знатен род. Но не го направи, за да не оскърби госта си.

Домакинът заведе младия благородник в сенчестия ъгъл на верандата, предложи му вино и закуски и го зачака да заговори.

Обичаят изискваше при подобно посещение жените да останат вкъщи и да не се показват, докато гостът не попита за тях или самият домакин не ги повика.

— Какво ново в Реина де Лос Анжелес? — попита дон Карлос. — Минаха доста дни, откакто бях там.

— Всичко си е по старому — отвърна дон Диего. — С изключение на това, че вчера вечер в кръчмата нахлул Зоро и се е дуелирал с великана, сержант Гонзалес.

— Зоро ли? И какъв е резултатът от тази битка?

— Сержантът бе твърде уклончив, после научих нещичко от капрала, който присъствувал. Той ми разказа как Зоро буквално си поиграл със сержанта, обезоръжил го, а след това скочил през прозореца и изчезнал. Не могат да намерят следите му.

— Умен негодник! — възкликна дон Карлос. — В крайна сметка аз нямам от какво да се страхувам. Мисля, че всички по Ел Камино Реал знаят, че нищо не ми е останало. Чакам кога най-после ще ми вземат и имението.

— Хм! На това трябва да се сложи край — оживи се дон Диего.

Очите на дон Карлос засияха. Ако предизвикаше и капчица съчувствие у дон Диего, ако един от членовете на знатната фамилия Вега кажеше и една думичка на губернатора, то преследванията веднага щяха да се преустановят, защото заповедите, както и молбите на Вега, се изпълняваха моментално.