Джонстън Маккъли
Зоро (37)

Глава XXXVII
„Лисицата“ е в голяма опасност

Зоро изтича към прозореца и огледа площада. Кавалеристите бяха обкръжили кръчмата. Виждаше се губернаторът, който обикаляше и даваше заповеди. По пътя от Сан Габриел се зададе дон Алехандро Вега, който бе тръгнал на посещение при губернатора. Той спря на края на площада и заразпитва коя е причината за суматохата.

— Всички са се събрали и очакват смъртта ми — засмя се Зоро. — Бих искал да зная къде са онези младежи, които тръгнаха с мен.

— Чакате помощ от тях? — попита Лолита.

— Не, сеньорита. Те трябваше да се изправят пред губернатора и да му разкажат за намеренията си. Но за тях това е просто шега, приключение, и се съмнявам, че тяхното отношение е толкова сериозно, че да ме подкрепят. Подобно нещо не може да се очаква. Ще се сражавам сам докрай.

— Не сте сам, сеньор, щом аз съм с вас.

Зоро прегърна девойката и я притисна до себе си.

— Иска ми се да ни провърви — каза той. — Но щеше да е нелепо да свържа злополучния си живот с вашия. Вие дори не сте виждали баща ми. Забравете ме. Излезте и се предайте, съобщете на дон Диего Вега, че ще се омъжите за него и тогава губернаторът ще бъде принуден да ви освободи и да оправдае родителите ви.

— О, сеньор!

— Помислете, сеньорита! Негово превъзходителство няма да посмее да се възправи срещу един Вега. Земите на вашите родители ще бъдат върнати. Вие ще се омъжите за най-богатия младеж в страната. Ще имате всичко, за да се чувствате щастлива.

— Всичко освен любов, сеньор. А без любов всичко останало е нищо.

— Помислете, сеньорита, и решете веднъж завинаги. Разполагате само с един миг!

— Отдавна съм го решила, сеньор. Пулидо обичат само веднъж в живота си и не отиват под венчило без любов!

— Скъпа моя! — възкликна той и я притисна до сърцето си.

По вратата се разнесоха удари.

— Зоро! — извика сержант Гонзалес.

— Слушам ви, сеньор — отвърна Зоро.

— Негово превъзходителство има предложение за вас.

— Слушам, кресльо.

— Негово превъзходителство не иска смъртта ви, нито пък смята да обижда сеньоритата, която е вътре с вас. Той ви моли да отворите и да излезете заедно със сеньоритата.

— Защо? — попита Зоро.

— Ще ви дадат под съд, сеньоритата също. Така ще избегнете смъртта и вместо това ще понесете справедливото наказание.

— Ха! Видях колко са справедливи съдиите на негово превъзходителство — отвърна Зоро. — За глупак ли ме смятате?

— Негово превъзходителство ми заповяда да ви кажа, че това е последният ви шанс. Той няма да поднови предложението си.

— Негово превъзходителство ще постъпи по-умно, ако си скъпи въздуха и не подновява напразно подобни предложения. Той е затлъстял, дишането му е затруднено, затова трябва да пести въздуха си.

— Какво ще спечелите освен смъртта? — попита Гонзалес. — Нима се надявате да се справите с тридесет войници?

— Случвало ми се е и по-рано.

— Можем да разбием вратата и да ви хванем!

— След като някои от вас станат трупове — забеляза Зоро. — Кой е първият, драги ми сержанте?

— За последен път…

— По-добре влезте да изпием по чаша вино — пошегува се разбойникът.

— Брашнена каша и козе мляко! — изруга сержантът.

Последва тишина. Навън губернаторът се съвещаваше със сержанта и кавалеристите.

Най-после те взеха решение и Зоро се отдръпна от прозореца. Тутакси нападателите се заловиха да разбиват вратата с помощта на тежки греди. Зоро бе застанал в средата на кръчмата. Той насочи пистолета си към вратата и стреля. Чу се как някой изстена. Зоро отиде до масата и отново зареди пистолета си.

После се приближи до вратата и забеляза, че там, откъдето бе минал куршумът, дъската се бе разцепила. Той пъхна острието на шпагата си в процепа и зачака.

Кавалеристите се засилиха и нанесоха с тежката греда удар по вратата, а самите те се скупчиха около нея. Шпагата на Зоро се плъзна като мълния през процепа и още някой извика от болка. След това се изсипа градушка от куршуми, но Зоро отскочи встрани и бе вън от опасност.

— Чудесно, сеньор! — извика Лолита.

— Ще бележа със знака си челата на много от тези кучета, преди да дойде краят! — отвърна той.

— Бих искала да ви помогна, сеньор!

— Помагате ми, сеньорита. Вашата любов ми дава сила.

— Само ако можех да се фехтовам.

— О, сеньорита, това е мъжка работа!

— Но, сеньор, ако стане ясно, че нямаме никаква надежда, ще мога ли да видя скъпото ви лице?…

— Заклевам се, сеньорита! Ще почувствате и прегръдката ми. Смъртта няма да е мъчителна за нас!

Атаката срещу вратата се поднови. Непрекъснато звучаха пистолетни изстрели, стреляше се и през прозореца и на Зоро не му оставаше нищо друго освен да стои и да чака. Той знаеше, че минутата, в която вратата бъдеше разбита и враговете се нахвърлеха отгоре му, щеше да бъде страшна.

Вратата видимо поддаваше. Лолита приближи до Зоро и хвана ръката му, а сълзите й се стичаха по лицето.

— Нали няма да забравите? — попита тя.

— Няма да забравя, сеньорита.

— Преди да изкъртят вратата, сеньор! Прегърнете ме, позволете ми да видя лицето ви и ме целунете! Тогава ще мога да умра спокойно.

— Вие трябва да живеете.

— За да попадна отново в омразния затвор, сеньор? Но какво е животът ми без вас?

— А дон Диего?…

— Не мисля за никого освен за вас, сеньор! Пулидо знаят как се умира. Може би смъртта ми ще отвори очите на хората за вероломството на губернатора. Може би с това тя ще допринесе някаква полза.

Поредният удар разтърси вратата. Двамата чуваха как губернаторът ободряваше кавалеристите, как местните жители деряха гърла, как сержант Гонзалес се разпореждаше на висок глас.

Зоро отново приближи до прозореца с риск да получи някой куршум и погледна. Видя около половин дузина кавалеристи с извадени шпаги, готови, щом вратата бъде изкъртена от пантите, да нахлуят вътре. Те щяха да го хванат, но преди това щеше да просне няколко от тях… Нов удар по вратата.

— Това е почти краят, сеньор! — прошепна девойката.

— Да, сеньорита, зная.

— Искаше ми се да имаме по-добра съдба, но аз умирам спокойно, защото в живота си срещнах любовта. А сега, сеньор, лицето ви! Вратата поддава.

Девойката преглътна сълзите си и храбро вдигна глава. Зоро въздъхна и хвана края на маската си.

Но в този момент на площада настъпи объркване. Блъскането по вратата престана. Прозвучаха нови гласове.

Зоро пусна маската и се спусна към прозореца.