Джонстън Маккъли
Зоро (3)

Глава III
Визитата на Зоро

Индианецът отново побърза да затвори вратата, за да предпази всички от нахлуващия вятър, после се отдалечи в своя ъгъл.

Новодошлият стоеше с гръб към присъстващите. Шапката му бе нахлупена ниско над очите, за да не я отнесе вятърът, а самият той бе загърнат в дълъг, просмукан от дъжда плащ.

Непознатият, който все още бе с гръб към останалите гости на кръчмата, отметна плаща си и изтръска дъждовните капки, след това отново го загърна на гърдите си, а дебелият кръчмар забърза към него, като потриваше ръце от приятното предчувствие, че новодошлият ще трябва да заплати доста за храната, леглото и грижите за коня.

Но когато кръчмарят бе на няколко крачки от него, непознатият рязко се обърна и кръчмарят отстъпи бързо назад, като от гърлото му се изтръгна вик на ужас. Капралът също издаваше неразбираеми звуци, войниците трепереха ужасени. Сержант Гонзалес зяпна от удивление и уплаха и челюстта му увисна, а очите му се опулиха.

Човекът, който стоеше пред него, бе с черна маска, а през двете цепнатини очите му святкаха със зловещ блясък.

— Ха! Кой сте вие? — пръв се окопити Гонзалес.

— Зоро е на вашите услуги — отговори непознатият.

— Кълна се във вси светии! Зоро, така ли? — възкликна Гонзалес.

— Нима се съмнявате в това?

— Ако наистина сте Зоро, то сте си загубили ума — отсече сержантът.

— Какво означава това?

— Вие сте тук, нали така? Влязохте в кръчмата, нали? Кълна се във вси светии, това значи, че сте попаднали в капан, скъпи ми разбойнико.

— Ще бъде ли така любезен сеньорът да ми обясни? — попита Зоро. Той говореше с нисък глас, който звучеше особено.

— Ама вие сляп ли сте? Или сте си загубил ума? — попита Гонзалес. — Нима аз не съм пред вас?

— Какво ме засяга това?

— Нима не съм войник?

— Най-малкото носите униформа.

— Кълна се в светиите, нима не виждате добрия капрал и трите му приятелчета? Дошли сте да предадете мръсната си шпага? Може би ще престанете да се правите на герой?

Зоро се засмя, без да сваля погледа си от Гонзалес.

— Разбира се, аз не дойдох да се предам — каза той. — Дойдох по работа, сеньор.

— По работа? — попита Гонзалес.

— Преди четири дни сте нанесли жесток побой на местен жител. Случило се е на пътя за мисията в Сан Габриел.

— Това мръсно куче се изпречи на пътя ми. А вас какво ви засяга това, млади юнако от големия път?

— Аз съм защитник на потиснатите, сеньор, и дойдох да ви накажа.

— Дошъл да ме накаже, глупакът! Вие — да ме накажете?! Ще умра от смях, преди да ви пронижа! Смятайте се за мъртъв, сеньор! Негово превъзходителство дава добра цена за трупа ви! Но не искам да говорят, че съм убил човек, без да му оставя време да се разкае за греховете си. Давам ви това време.

— Щедър сте, сеньор, но сега нямам нужда от него.

— Тогава съм длъжен да изпълня дълга си — каза Гонзалес и вдигна шпагата си. — Капрал, останете на мястото си, останалите също. Този герой и обещаната награда са мои.

Сержантът засука крайчетата на мустаците си и започна бавно да се приближава, като се опитваше да прецени силата на противника си. Беше чувал, че Зоро си служи много умело с шпагата. Когато между тях остана необходимото за дуел разстояние, той внезапно отстъпи. Зоро бе извадил ръката си изпод плаща, а в нея имаше пистолет — оръжие, което сержантът ненавиждаше.

— Назад, сеньор! — предупреди го Зоро.

— Ха! Значи така побеждавате! — разкрещя се Гонзалес. — Заплашвате хората с това дяволско пушкало! Подобни неща се използват само при големи разстояния, и то срещу недостоен враг. Благородниците предпочитат честната шпага.

— Назад, сеньор! Оръжието, което вие наричате дяволско, носи смърт. Няма повече да ви предупреждавам!

— Някой беше казал, че сте смел човек — язвително се обади Гонзалес, като отстъпи няколко крачки. — Чувал съм, че се изправяте лице срещу лице с противника си и кръстосвате шпага с него. Сега виждам, че прибягвате към оръжието, което безкрайно плаши червенокожите. Значи не сте толкова смел, колкото говорят хората.

Зоро отново се засмя.

— Що се отнася до моята смелост, сега ще я прецените — каза той. — Пистолетът ми е необходим, защото се намирам в капан. С удоволствие ще кръстосам шпагата си с вашата веднага щом се уверя, че ще се бием при равни условия.

— Чакам с нетърпение — насмешливо се обади Гонзалес.

— Капралът и войниците да отидат в отсрещния ъгъл — разпореди се Зоро. — Кръчмарю, последвайте ги! Индианецът също. Побързайте, сеньори! Благодаря ви. Не бих искал някой от вас да ми попречи да накажа този сержант.

— Ха! — яростно извика Гонзалес. — Скоро ще видим кой кого ще накаже, хитра лисицо!

— Ще държа пистолета с лявата си ръка — продължи Зоро. — Ще се фехтувам с дясната със сержанта и в същото време ще ви наблюдавам, сеньори. При първото движение от ваша страна ще стрелям. Аз владея отлично оръжието, което нарекохте дяволско, и ако стрелям, то няколко души ще приключат земния си път. Ясно ли е на всички?

Капралът, войниците и кръчмарят не отговориха. Зоро погледна отново Гонзалес право в очите и изпод маската прозвуча смях.

— Сержант, обърнете се, докато извадя сабята си — заповяда той. — Давам ви думата си на кабалеро, че няма да ви нападна в гръб.

— Думата на кабалеро? — насмешливо повтори Гонзалес.

— Казах, сеньор! — отвърна Зоро и в гласа му прозвуча заплаха.

Гонзалес сви рамене и се обърна. След минута чу гласа на разбойника.

— Мирно, сеньор, на позиция!