Джонстън Маккъли
Зоро (21)

Глава XXI
Наказание с камшик

Индианците се развикаха и заръкопляскаха. Лицето на дон Диего пребледня и за миг очите му се срещнаха с тези на брат Филип, в които се четеше покорство.

Съдът опустя. Войниците отведоха монаха в средата на площада, където беше мястото за екзекуции. Дон Диего видя съдията да се подсмихва и му стана ясно що за фарс беше този съд.

— Какво неспокойно време! — прошепна той на свой познат, застанал до него.

Войниците разкъсаха и смъкнаха расото на францисканеца и вече се канеха да го вържат за стълба. Но монахът притежаваше огромна сила и бе съхранил част от нея. Потресе го представата за предстоящото унижение. Внезапно той отблъсна войниците от себе си, наведе се и сграбчи камшика от земята.

— Вие свалихте расото ми! — викаше той. — Сега съм обикновен човек, а не монах. Назад, кучета!

Той започна да налага околните с камшика. Шибна единия войник през лицето и удари двамата индианци, които се нахвърлиха срещу него.

Но ето че тълпата се струпа отгоре му, събори го и започна да го налага, без да обръща внимание даже на виковете на войниците. Дон Диего разбра, че трябва да действа. Не можеше да гледа безучастно как измъчват приятеля му. Хвърли се в средата на тълпата, като заповядваше на индианците да се отдръпнат, но изведнъж усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и срещна погледа на съдията.

— Не е нужно, кабалеро — прошепна съдията. — Човекът беше осъден правилно. Щом вдигате ръка да му помогнете, вие вдигате ръка срещу негово превъзходителство. Забравихте ли за това, дон Диего Вега?

Изглежда дон Диего не го беше забравил. Освен това съзнаваше, че със своето застъпничество не бе в услуга на приятеля си. Той кимна на съдията и се оттегли. В този момент войниците укротиха монаха и го вързаха за стълба. Това беше още едно оскърбление, защото използваха този стълб предимно за наказания над индианците. Камшикът се изви във въздуха и дон Диего видя кръвта по гърба на брат Филип. Той отвърна поглед, защото не можеше да понесе гледката; но започна да брои ударите. Знаеше, че гордият монах няма да издаде нито звук и можеше да умре, без дори да простене. Чуваше смеха на индианците и когато отново се обърна, видя, че наказанието бе приключило.

— Парите трябва да бъдат изплатени в срок от два дни или ще получите още петнадесет камшика.

Отвързаха монаха и той се свлече на земята до стълба. Тълпата започна да се разотива. Двама монаси, които вървяха след брат Филип от Сан Габриел, му помогнаха да се изправи и го отведоха встрани под дюдюканията на индианците. Дон Диего се прибра.

— Изпратете ми Бернардо — нареди той на прислужника си, който едва сдържаше смеха си, когато тръгна да изпълни заповедта на господаря си.

Бернардо бе глухоням индианец, чиито услуги дон Диего използваше в особени случаи.

След минутка той влезе в голямата гостна и се поклони на господаря си.

— Бернардо, съкровище мое! — посрещна го дон Диего. — Ти не можеш нито да говориш, нито да пишеш, нито да четеш, не си и достатъчно умен, за да можеш да обясниш със знаци каквото трябва. Ти си единственият човек на този свят, с когото мога да разговарям без опасения. Ти не казваш „Ха!“ на всяка дума.

Бернардо кимна с глава, като че ли разбираше всичко. Той винаги кимаше по този начин, когато устните на дон Диего спираха да се движат.

— Да, неспокойни времена настанаха, Бернардо — въздъхна дон Диего. — Човек не може да намери място, където да поразмишлява. Дори при брат Филип предишната нощ нахлу сержант Гонзалес, като думкаше преди това на вратата. Ами това изтезание на стария монах бе много тежко за човек със слаби нерви. Бернардо, да се надяваме, че Зоро, който наказва тези, които постъпват несправедливо, ще чуе за срамната гавра и ще направи каквото трябва.

Бернардо отново кимна с глава.

— Що се отнася до мен, то аз съм затруднен — продължи дон Диего. — Баща ми заповяда да се оженя, а сеньоритата, която съм избрал, не иска и да чуе за мен. Баща ми сигурно ще ми издърпа ушите. Бернардо, дойде време да напусна селото за няколко дни. Ще отида в хасиендата на баща ми, за да му кажа, че все още не съм си намерил невяста и ще го помоля за снизхождение. И там, на белите хълмове зад къщата, се надявам да открия някое местенце, където ще мога да си почина и да побеседвам с музите без разни разбойници, сержанти и несправедливи съдии, които ме вбесяват. А ти, Бернардо, ще дойдеш с мен. Мога да разговарям с теб, без да изтръгваш от мен отговори.

Бернардо отново кимна. Той се досещаше какво ще се случи по-нататък. Дон Диего имаше навик след дълъг разговор с него да се отправи на пътешествие. Това се харесваше на Бернардо, освен това той обожаваше господаря си, а и обичаше да посещават хасиендата на стария Вега, където винаги се отнасяха с него много ласкаво.

Прислужникът подслушваше от съседната стая и чу всичко. Той се разпореди конят на дон Диего да бъде оседлан, да се приготвят и бутилки с вода за из път. Малко след това дон Диего напусна дома си, а отзад, яхнал муле, го следваше Бернардо. Двамата поеха по пътя и скоро се изравниха с една каруца, край която крачеха двама францисканци. Вътре бе брат Филип, който едва сдържаше стенанията си.

Дон Диего слезе от коня си и когато каруцата спря, се приближи и хвана ръката на Филип.

— Бедни ми приятелю — изохка той.

— Още една несправедливост — отзова се брат Филип. — Вече двадесет години продължава това. Светият Джуниперо Сера дойде в тази местност, когато всички я избягваха и основа в Сан Диего де Алкала първата мисия. Край нея се появиха и други. Така той постави основите на една империя. Наша бе вината, че преуспявахме. Ние работихме, а сега други ще жънат плодовете.

Дон Диего мълчеше и монахът продължи:

— Започнаха с това, че взеха земите на мисиите, земи, които обработвахме ние, земи, които по-рано бяха само пустини, а моите братя бяха превърнали в овощни и зеленчукови градини. Те ограбиха мисията, но не се задоволиха с това. Сега преследват нас. Владенията на мисията са обречени, кабалеро. Не е далеч денят, когато покривите ще се срутят и стените ще рухнат. Ще дойде време, когато народът ще се чуди как е могло да стане това. Но на нас не ни остава нищо друго, освен да се подчиним. Това е един от нашите принципи. На площада в Реина де Лос Анжелес аз се самозабравих, когато с камшика ударих човек. Наш дълг е да се подчиняваме.

— Понякога — вмъкна дон Диего — ми се иска да съм действен човек.

— Вие проявявате съчувствие, приятелю, което струва колкото златото, а енергията, насочена погрешно, понякога е по-лоша от пълното й отсъствие. Накъде сте тръгнали?

— Към хасиендата на баща ми, скъпи приятелю. Трябва да го помоля за прошка и снизхождение. Той ми нареди да се оженя, а аз намирам тази задача за много трудна.

— Това не би трябвало да е проблем за един Вега. Всяка девойка ще бъде щастлива да носи това име.

— Надявах се да се венчаем със сеньорита Лолита Пулидо, защото тя ми е на сърце.

— Добро момиче! Баща й също бе ограбен несправедливо. Ако се свържете със семейството му, никой няма да го закача.

— Всичко това е абсолютна истина, братко, но сеньорита Лолита не иска и да чуе за мен — оплака се дон Диего. — Явно аз не притежавам достатъчно сила и ум.

— Сигурно е трудно да й се харесаш. Или може би тя е кокетка и си играе с вас? Надява се да победи и да усили страстта ви. Девойките обичат да измъчват мъжете, кабалеро.

— Показах й къщата си в селото, намекнах й за голямото си богатство и заявих, че съм съгласен да й купя нова карета — изброи дон Диего обещанията си.

— А разкрихте ли й сърцето си, споменахте ли за вашата любов и за желанието си да бъдете чудесен съпруг?

Дон Диего го погледна смутено, след това бързо замига с очи и почеса брадичката си, както правеше винаги, когато беше много учуден от нещо.

— Що за безумна идея! — възкликна той.

— Изпробвайте я, кабалеро! Може да даде чудесен резултат.