Джонстън Маккъли
Зоро (18)

Глава XVIII
Завръщането на дон Диего

Сеньорита Лолита трябваше да разкаже на родителите си какво се бе случило в тяхно отсъствие. Икономът знаеше всичко и щеше да го издрънка на дон Диего при завръщането му, но девойката бе достатъчно умна да прецени, че е по-добре тя първа да обясни случая.

Прислужникът, който бе изпратен за вино, не знаеше нищо за разигралата се любовна сцена, затова Лолита просто му каза, че Зоро бързал да си тръгне. Това изглеждаше напълно обяснимо, защото войниците бяха по петите му.

И така, девойката разказа на майка си и баща си, че докато отсъствали, идвал капитан Рамон и насила, въпреки молбите на иконома, влязъл в гостната, за да разговаря с нея. Може би е бил пиян или не на себе си заради раната, предположи девойката, но се държал твърде дръзко. Настоявал на предложението си с жар, която била неприятна на Лолита и накрая поискал разрешение да я целуне.

— Изведнъж — продължи сеньорита Лолита — в ъгъла на стаята се появи Зоро. Той накара капитан Рамон да ми се извини и го изхвърли от къщата. След това — Лолита се побоя да каже цялата истина — Зоро галантно се поклони и бързо си тръгна.

Дон Карлос искаше да си вземе шпагата и веднага да отиде в гарнизона, за да предизвика капитан Рамон на дуел, но доня Каталина беше по-сдържана. Тя отбеляза, че по този начин само ще разгласят, че дъщеря им е била оскърбена. Освен това свадата с офицер от армията едва ли щеше да подобри положението им. А и дон Карлос бе на години и капитанът набързо щеше да се справи с него, като остави доня Каталина вдовица — положение, което тя основателно избягваше.

Така че дон Карлос крачеше напред-назад из стаята и се разпореждаше. Как му се искаше да е с десетина години по-млад и да имаше повечко власт в обществото. Той си каза, че когато дъщеря му се омъжи за дон Диего и той отново заеме подобаващото му се място, ще направи така, че капитан Рамон да бъде разжалван и офицерските му нашивки да бъдат смъкнати.

През това време сеньорита Лолита слушаше от стаята си заканите на баща си и си мислеше, че бе попаднала в още по-трудно положение. Сега тя не можеше да се омъжи за дон Диего. Бе подарила първата си целувка и любовта си на друг, чието лице никога не беше виждала, на нехранимайкото, когото войниците преследваха — но беше права, когато каза, че Пулидо обичат само веднъж в живота си.

Опитваше се да се убеди, че действията й са били предизвикани само от благодарност и че това е бил единственият й подтик да целуне онзи човек. Но веднага усети, че това не е истина, че сърцето й за първи път бясно затупка още когато Зоро я заговори онзи следобед в бащината й хасиенда.

Все пак девойката нямаше смелостта да разкаже на родителите си за любовта, която бе завладяла цялата й душа. Освен това се страхуваше, че новината ще бъде нов удар за баща й и той може да я изпрати някъде, където няма да може да види повече Зоро.

Лолита се приближи до прозореца, погледна към площада и видя дон Диего. Той пристъпваше бавно, като че беше смъртно уморен, а двама индианци го следваха.

Когато наближи дома си, слугите го поздравиха, а в отговор той само махна мързеливо ръка. След това бавно слезе от коня, като един от индианците придържаше стремето и му помагаше, изтупа праха от дрехите си и се насочи към вратата.

Дон Карлос и жена му го посрещнаха на прага сияещи, защото предната вечер благодарение на неговото гостоприемство те отново бяха гостували в отбрано общество и съзнаваха, че само той е причината.

— Съжалявам, че не бях тук при пристигането ви — каза дон Диего, — но се надявам, че се чувствате добре в скромния ми дом.

— Повече от добре в такъв разкошен дворец! — възкликна дон Карлос.

— Дано да е така, защото аз бях при не съвсем комфортни условия.

— Защо? — попита доня Каталина.

— Когато свърших работата си в хасиендата, отидох при брат Филип, за да прекарам една спокойна нощ. Но тъкмо когато се канехме да си легнем, на вратата силно се потропа и сержант Гонзалес и група войници нахълтаха вътре. Явно са били по петите на разбойника, когото наричат Зоро, и в тъмнината са го изпуснали.

В другата стая прекрасната сеньорита благодари на небето за това.

— Неспокойни времена настанаха — въздъхна дон Диего и изтри потта от челото си. — Гръмогласните смелчаци прекараха с нас около час и после продължиха гонитбата. След техните разкази за разни насилия през нощта ме измъчваха ужасни кошмари, така че почти не съм мигнал, а и на сутринта трябваше да потеглям.

— Да, много ви е дошло — каза дон Карлос. — Зоро беше тук, Кабалеро, във вашия дом, преди войниците да тръгнат по следите му.

— Какво говорите? — удиви се дон Диего и стана от стола в изблик на внезапен интерес.

— Сигурно е дошъл, за да ви окраде или да ви залови и да поиска за вас голям откуп — предположи доня Каталина. — Но мисля, че нищо не е откраднал. Дон Карлос и аз бяхме на гости при приятели, а сеньорита Лолита беше сама вкъщи. И ето… ето, че се случило нещо неприятно, което вие трябва да знаете.

— Моля, говорете — подкани я дон Диего.

— Докато ни нямаше, дошъл капитан Рамон. Разбрал, че отсъстваме, но насила влязъл тук и се държал недостойно със сеньорита Лолита. Изведнъж се появил Зоро, накарал го да се извини на дъщеря ни и го изхвърлил от къщата.

— Какъв славен бандит! — възкликна дон Диего. — Сеньорита сигурно е много развълнувана?

— Не, сеньор — заяви доня Каталина. — Тя предположи, че капитан Рамон е бил пиян. Ще я извикам.

Доня Каталина повика дъщеря си. Лолита влезе в стаята и поздрави дон Диего, както подобаваше на едно възпитано момиче.

— Отчаян съм от факта, че са ви оскърбили в дома ми — каза дон Диего. — Искам да поговоря за това със сеньоритата.

Доня Каталина направи знак на мъжа си и се оттегли в дъното на стаята, за да остави двамата млади насаме, което се понрави на дон Диего, но не и на Лолита.