Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Poor Heart Second Chanche, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
an8 (2009)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джил Брейди. Нощ на плажа в Малибу

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–257–1

История

  1. — Добавяне

VIII

И двамата трепнаха. Бяха си легнали късно. Джесика се чувстваше уморена и никак не й се искаше да става.

Лари пооправи косата си и седна. Луси вече хлопаше с две ръце по вратата.

— Какво, за Бога, се е случило, мисис Милър? Къщата ли гори?

— Елате бързо! Трябва да ви покажа нещо!

Джесика се протегна и се прозина широко.

— Но какво става? Кажете ми най-после!

Лари не обичаше сутрин да го будят по тревога.

— Жена ви… Господи, ужасно е!

Той скочи и грабна халата си. Джесика го гледаше стъписана.

— Прочетете сам — каза прислужницата с треперещ глас и му подаде вестника.

Лари го взе и прочете на един дъх текста с дебел шрифт. После погледна снимката под заглавието и разпозна лицето на Дъсти. Джесика забеляза ужасената му физиономия, скочи гола от леглото и застана до него.

„Намерен е трупът на Дъсти Фийлд. Кой е убиецът от Малибу?“

Ледени тръпки я побиха. Облегна се на рамото му. Трепереше цялата.

Той все още мълчеше, забил поглед в статията. Джесика взе белия си халат и го облече. Едва сега прочете съобщението на репортерите. Сякаш огромна буца заседна в гърлото й. Лари пусна вестника и се взря в нея.

— Кучето на съседите намерило Дъсти мъртва на терасата и лаело толкова настоятелно, че привлякло вниманието им. Журналистите са реагирали особено бързо. Трябва да се обличам. Полицията всеки момент ще бъде тук.

— Не си… не си го направил ти, нали? — запъна се Джесика.

— Когато бях там, Дъсти беше жива, и то как живееше само! Нищо не разбирам. Дойде ми като гръм от ясно небе. Просто не ми се вярва, че е мъртва.

Джесика продължаваше да трепери.

— Пише, че е била застреляна.

— Господи, кой е могъл да го направи! И защо е трябвало да я убива?

— Може би е грабеж. Някой е нахлул в къщата и Дъсти го е изненадала. Често се случва.

Лари прокара пръсти през косата си.

— Ако не беше ходил при нея снощи… Не можеш да премълчиш посещението си пред полицията. Вероятно ти си бил последният, който я е видял жива.

— Освен убиеца — допълни той. — Горката Дъсти! Наистина не съм й желал подобно нещо. Мисля, че ще имам проблеми.

Джесика гледаше босите си крака.

— Откакто се появих, животът ти се обърка.

Въпреки шока, Лари й се усмихна.

— Нямаш нищо общо със случилото се. Мисля, че съдбата ни е предопределена. И Дъсти смяташе така.

— Ще се вдигне невероятен шум около историята. Велики Боже! Какво ли ще пишат по вестниците!

Чуха иззвъняването на телефона.

— Полицаите не биха се обадили предварително — каза Лари. — Сигурно са първите журналисти. Отивам в банята. Страхувам се, че ни очаква напрегнат ден.

Джесика кимна. Все още не беше на себе си и цялата се тресеше. „Вероятно ще заподозрат Лари. Предполага се, че има причина да я убие. Но това е абсурдно! Ами ако ме е излъгал? В яда си е могъл…“ Не се осмели да довърши мисълта си. Опита се засега да не се впуска в догадки. Трябва да съм се побъркала, за да ми дойде подобно нещо на ум. „Не, Лари не би извършил убийство. Той е разумен човек, колкото и да е разгневен.“

На вратата отново се почука. Беше мисис Милър, все още бледа и ужасно развълнувана.

— На телефона е редакторът на местния вестник. Иска да говори с господин Фийлд.

— Лари не си е вкъщи за журналистите — отвърна Джесика. — Отпращайте ги. Нека първо да разговаря с полицията.

— Какво нещастие! — въздъхна госпожа Милър. — Красивата и млада госпожа Фийлд!

— Да, ужасно е!

Прислужницата излезе. Лари се появи и Джесика побърза към банята. Ръцете не й се подчиняваха, докато си миеше зъбите.

Телефонът звънеше непрекъснато. Луси Милър със зачервено от притеснение лице вареше кафе в кухнята. За малко да изпусне една чиния, когато чу поредното остро иззвъняване.

— За четвърти път се обаждат през последните двайсет минути. Не знам какво да правя. Мис Колман каза, че не искате да говорите с никого.

— Точно така — отвърна Лари. — Журналистите и без това след малко ще окупират къщата.

— Но все някога ще трябва да се срещнете с тях.

Прислужницата остави телефона да звъни.

— Налейте ми кафе, Луси — Лари седна. — Преди да говоря с полицията, не искам да виждам никакви репортери.

— Мислите ли… мислите ли, че ще ви обвинят?

Тя напълни една чаша и му я подаде.

— Убеден съм.

— Не сте го направил, нали?

Лари стисна устни.

— Този въпрос чувам вече за втори път днес. Можете да бъдете спокойна, Луси, не съм убил жена си. Когато снощи й казвах „довиждане“ тя беше необикновено жизнена.

— Тогава кой може да е?

— Нямам представа — отвърна й кратко.

Джесика тъкмо се появи, облечена в джинси и бяла блуза, когато се позвъни на вратата. Луси отвори и видя двама господа. От километри се познаваше, че са криминални служители. Чарли лаеше непрекъснато. Тя го схока и го затвори.

— Главен инспектор Гарет — представи й се по-възрастният.

— А това е лейтенант Рос. Бихме искали да поговорим с господин Фийлд.

— Моля заповядайте — Луси ги въведе във всекидневната.

Ханк Гарет се огледа, кимна едва забележимо, но не каза нищо. Прислужницата излезе и миг след това се появи Лари. Той поздрави инспектора и помощника му.

— Нека започнем веднага, господин Фийлд. Знаете ли какво се е случило?

— Научих от вестника. Моля, седнете. Да ви предложа ли нещо?

— Оставете любезностите.

Инспектор Гарет бе представителен мъж с издължено лице и остри черти. Тъмните му очи бяха студени и безмилостно втренчени в Лари.

— На ваше разположение съм.

— Къде бяхте снощи между двайсет и два и двайсет и два и трийсет?

— Бях в Малибу при жена си. За да сме наясно още от начало, господин главен инспектор, когато си тръгнах, тя все още беше жива. Не съм убил Дъсти.

— Това ще разберем по-късно — обади се лейтенант Рос.

— Защо отидохте при жена си? Доколкото знаем, живеете разделени и сте в процес на развод — Ханк Гарет огледа обстойно Лари.

— Откъде знаете?

Инспекторът сви устни.

— Ние знаем всичко, господин Фийлд. Но ще ви отговоря конкретно. На бюрото на съпругата ви намерихме писмо от вашия адвокат. Освен това, открихме и ваши отпечатъци в стаята, в която Дъсти е била убита. Все още ли твърдите, че нямате нищо общо с убийството?

Капки пот избиха по челото на Лари. Внезапно той изпита страх, неописуем страх, който с нищо не можеше да преодолее.

— Трябва да говоря с адвоката си. Повече нищо няма да кажа, преди да се свържа с него.

— Това е ваше право. Обадете му се и го повикайте тук, ако не искате да продължим, разпита в участъка.

— Ще трябва да почакаме малко, докато дойде.

Инспектор Гарет отново бе вперил поглед в него.

— Не бързаме.

Лари отиде в коридора и позвъни на адвоката си. Помоли го веднага да тръгне за Санта Моника. Междувременно той бе разбрал, какво се е случило, и обеща, че след двадесет минути ще пристигне.

Гарет не изпускаше Лари от очи.

— Ще трябва да почакаме.

— Кой друг в момента е в къщата? — попита лейтенантът.

— Прислужницата ми, госпожа Милър, и секретарката ми, госпожица Джесика Колман.

— Ще поговорим с двете дами — каза главният инспектор. — Извикайте първо прислужницата.

Лари отиде в кухнята. Луси го погледна тревожно.

— Криминалните служители искат да говорят с вас, мисис Милър.

Тя нервно избърса ръцете си, въпреки, че не бяха мокри.

— Ще ме разпитват ли?

— Така изглежда — отвърна й Лари.

Луси излезе, а той отиде в кабинета си. Джесика седеше зад бюрото. Щом го видя, скочи разтревожена.

— Тук ли са още?

— Говорят с госпожа Милър.

— Господи! — възкликна отчаяна. — Значи ще разпитват и мен!

— Да. Искат да ти зададат някои въпроси.

— Какво ще им кажа? Какво за Бога?

— Истината, Джеси.

— Истината ли? Знаещ ли какво ще означава това? Ще бъде в твоя вреда, Лари. Ако отношенията ни бъдат разкрити публично, ще стане ясно това, което всички си мислят.

— Знам, но трябва да издържим. Адвокатът ще дойде всеки момент. Той ще ми помогне. По дяволите! Не съм я убил!

— Какво казват полицаите? Какво са открили?

Лари въздъхна тежко.

— Намерили са отпечатъците ми в стаята, в която е бил трупът й.

Джесика се усмихна нервно. Гласът й звучеше почти истерично:

— Съвсем не е розово положението ти, Лари.

— Само да не изпускаме нервите си. Много ясно е, че убиецът няма да остави доказателства за престъплението. Не е сложил визитната си картичка на тоалетката й.

Джесика го прегърна.

— Ако те отведат? Ако те вкарат в предварителен арест?

— Не знам… — Лари я погали разсеяно.

— Значи наистина си заподозрян?

— Длъжни са да мислят така. Снощи, точно по това време съм бил на местопрестъплението. Но… хрумна ми нещо.

Тя се отдръпна от него.

— Какво се сети?

— Когато снощи си тръгвах, една кола спря пред къщата. Не се замислих. Беше ми напълно безразлично, какви други гости очаква Дъсти.

— Каза ли на полицаите?

— Още не, тъкмо сега се сетих.

— Можеш ли да си спомниш колата? Поне каква марка е?

— Беше тъмно. Видях само, че е светла на цвят — бяла или жълта.

— Не е достатъчно, но все пак е нещо. Поне можеш да докажеш, че не ти си бил последният й посетител.

— Да докажа? — Лари горчиво се засмя. — Това изобщо не е доказателство. Могат да си помислят, че лъжа и се опитвам да се измъкна. За съжаление, пътят пред къщата е асфалтиран, няма да открият следи от колата.

— По дяволите! — изруга Джесика.

Лари сложи ръка на рамото й.

— Не се страхувай за мен миличка. Нищо няма да ми се случи. Не могат да ме осъдят. Ще се разбере, че не съм аз.

— Но кога?

 

 

Около смъртта на Дъсти се вдигна голям шум в Холивуд и Ню Йорк. Разследванията продължаваха. Убиецът все още не бе открит, но Лари бе главният обвиняем в следствието, което беше сензацията на сезона. Босовете на филмовата продукция потриваха доволно ръце. Не бяха и помисляли за такава реклама. Пускаха старите филми на Дъсти, а новите бързаха да обработят. Кината се изпълваха, а билетите се разпродаваха за часове. И телевизията не остана бездейна. Сериалите, в които главна героиня бе Дъсти Фийлд, веднага се повториха. Едно беше ясно на всички: Лари щеше да бъде осъден. Името му се отпечатваше с дебел шрифт във вестниците заедно с това на убитата му съпруга. Той бе отведен в предварителния арест, но адвокатът му издейства пускане под гаранция. Репортерите окупираха къщата му в Санта Моника. Но Лари не беше готов да разговаря с тях. Не бе искал да се прочуе по такъв начин. Чувстваше се неловко. Но въпреки, че отказваше да приеме журналисти, вестниците се изпълваха със статии за него и Дъсти, някои от които придружени със снимки. Репортерите не се уморяваха да публикуват нови пикантни истории. Стана ясно, че известната актриса не е била непорочна като ангел, за какъвто са я смятали. Но и Лари не остана незасегнат. Мисис Милър бе разкрила на разпита част от личния му живот. Беше казала, че веднъж след голяма свада Лари бил заплашвал госпожата. Обикновената женица, която изведнъж бе станала обект на журналистически интерес, не можеше да устои на изкушението да види името си във вестниците. Освен това, получи солидни суми за изказванията си. Интервюто и снимката й бяха публикувани в един от най-тиражираните ежедневници в страната.

Естествено, след срещата си с журналистите Луси Милър не работеше повече във вилата. Лари и Джесика бяха потресени от предателството й.

— Каква мръсница! — възкликна Джесика. — Изкарала ме е най-голямата прелъстителка, която от самото начало е станала причина за лошите ви отношения с Дъсти.

— Не се тревожи, забрави всичко. Знаеш, че репортерите са като хищници, надушили плячката си. Могат да те извисят до небесата и да те провалят. Така е навсякъде, не само в Щатите.

— Те те осъдиха, Лари, още преди да си застанал пред съда.

— Тези хора винаги взимат нечия страна. Макар, че не се поколебаха да очернят и името на Дъсти.

Двамата седяха във всекидневната. Транспарантите бяха спуснати. Чарли драскаше по вратата, но Лари го укроти. Дори и кучето не пускаше навън.

— Държа на теб, каквото и да се случи — каза Джесика и се отпусна в прегръдките му. — Когато всичко приключи, ще бъдем свободни и ще можем да напуснем тази къща. Ако искаш, ще я продадем и ще купим друга.

— Наистина ли?

— Разбира се. Никога не съм я обичала.

— Но процесът продължава и кой знае как ще завърши.

— Не могат да те осъдят, без да си виновен. Не могат, Лари.

— Ще видим — рече той мрачно. — Всички улики са срещу мен: по време на убийството съм бил в жилището на Дъсти, а имам и мотиви да постъпя така. Как мислиш, че ще въздейства всичко това на съдебните заседатели?

— Адвокатът ще ти помогне, ще те измъкне от тази история. Невъзможно е да те осъдят само въз основа на улики.

Лари се взираше безмълвно в далечината. Запали си цигара, кой знае коя по ред за този ден.

Полицията прерови вилата на Дъсти и къщата в Санта Моника. Търсеха оръжието или друго доказателство, с което можеше да обвини Лари за извършител на престъплението.

Джесика се ужасяваше при мисълта, че кръгът около любимия й все повече се затваря. Беше убедена, че е невинен, и въпреки това, се страхуваше. Всичко можеше да продължи седмици — мъчителни, жестоки седмици, през които не би се осмелила да се покаже сред обществото. Осъзнаваше, че ако чувствата им един към друг издържат това изпитание, щяха да останат такива завинаги.

Двамата се чувстваха като затворници в голямата красива къща. Репортерите чакаха неумолимо и щяха да чакат, докато не се докопат до Лари. Искаха да го интервюират, да разберат становището му. Джесика също нямаше смелостта да излезе. Журналистите щяха да се нахвърлят върху нея като глутница кучета и да я разкъсат. Тя представляваше не по-малък интерес. Доколкото се нуждаеха от хранителни продукти, поръчваха да им ги доставят вкъщи. Лари познаваше разносвача и го пускаше да влиза.

Бяха ужасни дни. Времето бе непоносимо горещо, без никакви изгледи за дъжд. Седяха в затъмнената стая и чакаха. Адвокатът идваше всеки път, когато научеше нещо ново за следствието. Неговото посещение внасяше малко разнообразие в скучното им ежедневие.

— Каква сензация щеше да бъде, ако откриех убиеца — каза той веднъж. — Тогава всички съмнения щяха да бъдат забравени, Лари. Но откъде да започна? Не съм частен детектив? Полицията има къде по-големи възможности.

— Но те разследват само мен.

— Не — отвърна адвокатът. — Ти само си заподозрян. Още нищо не е доказано, а и скоро няма такива изгледи.

Лари бе разпитан още няколко пъти и полицейските служители обръщаха все повече внимание на уликите срещу него. Понякога си мислеше, че Дъсти умишлено е инсценирала всичко. Но после осъзнаваше, че не би планирала собствената си смърт. Живееше твърде интензивно и беше в разцвета си, а и следствените служби изключваха самоубийство.

Една нощ след подобен разпит той не можа да заспи. Лежаха мълчаливо с Джесика, потънали в размисли. Беше горещо, прозорците бяха отворени, но не се усещаше никакъв хлад.

— Искаш ли да се любим? — попита го Джесика, прилепила голото си тяло о неговото.

Ръцете й го милваха нежно, спускайки се надолу към хълбоците му.

Лари я целуна. Но колкото и страстни да бяха милувките й, колкото и силно да я желаеше, тялото му не реагира. Усилията на Джесика се оказаха напразни. Тя усещаше изпепеляващия огън на възбудата в утробата си, но разбра, че тази нощ ще трябва да се откаже от миговете на съвършена сладост.

— Съжалявам, скъпа… — промълви Лари тихо. — Толкова съжалявам! Не знам какво става с мен…

Джесика обърна лицето му към себе си и го накара да я погледне.

— На всеки се случва. Нищо не е станало. Съзнанието ти е заето с толкова проблеми. Не си спокоен, разбирам те. Но животът е пред нас, Лари.

— Искам да си щастлива с мен.

— Но аз съм щастлива, нали сме заедно.

— Не е същото. Изведнъж се почувствах като старец, напълно сломен.

— Не мисли за това, моля те. Всичко ще продължи, както досега, сигурна съм. Трябва само да имаме търпение. Тези проклети дни ще отминат, ще устоим на изпитанието на съдбата.

Тя стана, взе кутията цигари от нощното шкафче, запали две и му подаде едната. Лежаха в полумрака и пушеха мълчаливо. В гробна тишина! Сякаш се намираха на необитаем остров, изолирани от света, който бе настроен враждебно срещу тях. Но островът не съществуваше, и двамата знаеха това.

 

 

Джон Бърнс не беше от хората, които можеха да живеят спокойно с грях на съвестта. Мислеше, че ще се справи.

Твърде много мразеше Дъсти и твърде много я обичаше. С нейната смърт сякаш се освободи от чувствата си.

Онази вечер всичко бе изглеждало толкова просто. Всъщност, само я бе заплашил, с цел да я принуди да му се отдаде. Не издържаше повече без нея. Желаеше я, независимо как ще осъществи намеренията си. Но Дъсти беше като пустинна буря — неудържима и излязла извън нерви. Нападките й бяха жестоки и груби, думите й го караха безпределно да страда. Тя осъзнаваше, какво му причинява — беше се „специализирала“ в тези си действия. Джон се опита да я укроти, блъсна я на дивана и се хвърли върху нея. Тогава тя заби дългите си заострени нокти в лицето му, стана и се изсмя. Смееше, му се и отново го унижаваше с циничния си речник. Джон не издържа, гневът му надделя над разума и… стреля. Дъсти, която бе застанала с цигара в ръка пред вратата на терасата, падна като подсечена. Едва тогава Джон осъзна, какво бе извършил. В първия момент се стъписа, но постепенно се успокои и обмисли всичко със съвършено хладнокръвие. Избърса навсякъде, където се бе докосвал. Заличи всички следи. Това беше перфектно убийство, за което знаеше, че ще обвинят някого, който имаше мотиви за отмъщение. Бе видял при пристигането си тръгващата кола на Лари и сякаш още тогава в него бе започнал да зрее планът за ужасното престъпление. Тази жена демон Дъсти Фийлд нямаше да го измъчва повече.

Всичко се нареждаше отлично. Снимките бяха приключени и Джон съобщи в студиото, че иска отпуска. Щеше да я прекара в Мексико. Никой нямаше да го потърси, нито да се усъмни в него. Подозренията щяха да се стоварят върху Лари.

Първата седмица прекара добре. Научи от пресата за всички разследвания по случая, а също и че съпругът на Дъсти е в предварителен арест. Нещата вървяха според предвижданията му. Лари можеше и да се измъкне някак, но съмненията нямаше да паднат върху него. Никой не знаеше, че е бил в интимни отношения с известната актриса.

Въпреки това, колкото повече време минаваше, и колкото повече вниманието на полицията се съсредоточаваше върху Лари, толкова по-жалък се чувстваше. „Може би съм допуснал грешка? Може би все пак нещо не съм догледал? И някой ден ще ме хванат?“ Но не от това се страхуваше Джон. Той беше чувствителна натура — с лабилна психика, емоционален и податлив. Освен това, бе възпитан според старите религиозни традиции. Истинският му страх беше от божието наказание. Убил бе човек, а това деяние беше от най-тежките грехове. Трябваше да плати за извършеното, рано или късно. Да живее в постоянен страх не беше по силите му. Не можа да спечели в тази неравна борба между съвестта и стремежа за оцеляване и единственият му шанс да се отърве от душевното страдание бе да се предаде.

Върна се в Лос Анжелис и отиде в полицията. Събра сили и призна греха си.

 

 

— Поне веднъж в живота си всеки има късмет — започна Ханк Гарет, когато посети Лари.

Разказа му накратко за признанието на Джон Бърнс.

— Вие сте свободен човек, освободен сте от всякакво подозрение. Намерихме убиеца на съпругата ви.

— Но защо? — попита недоумяващ Лари.

Джесика стоеше мълчаливо до него. Главният инспектор сви рамене. Междувременно бе извадил клечка за зъби от джоба си и бе започнал да я дъвче.

— Отказвам цигарите, нали разбирате — поясни той.

— Защо я е убил? — повтори Лари.

— Може би от любов, кой знае. Той я е обичал, а тя го е презирала. Понякога нещата са съвсем прости.

— Само заради отказа й?

Ханк Гарет отново сви рамене.

— По-добре се консултирайте с психиатър. Той би ви обяснил по-добре. Отговорът на въпроса ви не е в моята компетентност.

Джесика се хвърли в прегръдките на Лари, щом главният инспектор затвори вратата след себе си.

— Сега всичко е минало. Всичко приключи! — извика радостно. — Какво щастие, че този Джон Бърнс си е признал!

— Още не мога да повярвам. Как е възможно? Горката, да умре по такъв нелеп начин!

Джесика не отвърна нищо. Разбираше, че въпреки всичко смъртта на Дъсти го е наранила. Можеха да отидат някъде далеч оттук. Бяха свободни и никой не беше в състояние да ги раздели.

Тази нощ Лари бе този, който започна любовната игра. Лежаха плътно един до друг в голямата френска спалня. Джесика усети топлите му силни ръце да обхващат гърдите й, да се спускат надолу по ханша й, стигайки до окосмения й триъгълник. Трепна леко. Лари я целуна страстно и заслиза с устни към щръкналите й зърна. После продължи към корема, докато всмука пулсиращата, овлажняла плът между бедрата й. Пъргавият му език я накара да се разтресе от желание.

Лари не бързаше. Проникна бавно в нея, а после с дълбоки мощни тласъци я потопи в морето на сладостта. Джесика отметна назад главата си и разцепи тишината със силен екстатичен вик, когато заедно изживяха разтърсващ оргазъм…

Тази беше най-романтичната им нощ, изпълнена с нежност и любов — нощ, която щеше да остане завинаги в съзнанието им. Бяха се сближили още повече, а обичта им като че ли растеше с всеки изминал ден. Едно беше сигурно: бракът никога нямаше да им омръзне, независимо от сексуалните им отношения.

На сутринта, когато Лари се събуди, Джесика вече бе станала и приготвяше закуската. Телефонът звънеше, както и през целия вчерашен ден. Не му обръщаше внимание. Знаеше, че все някога Лари трябваше да разговаря с журналистите, но във всеки случай не и преди закуска. Искаше да го изненада, като му я поднесе в леглото. Когато се качи в спалнята, той я посрещна с усмивка. Целуна я и пое подноса.

— Ден, който започва така, няма да е лош.

Джесика съблече халата си и се мушна отново в постелята. Закусваха и правеха план на бъдещето.

— Ще предложа къщата на някой посредник за продан — каза Лари. — Нека си купим друга, някъде, където ти искаш, и да живеем без спомени.

— Чудесно! Никога не съм харесвала тази вила.

Телефонът отново иззвъня. Лари остави кафето си.

— Ще го вдигна.

Джесика отметна косата си и се засмя.

— Страхуваш се, че си пропуснал нещо ли?

— Не знам. Но на този свят има не само журналисти.

— Добре, да не си сложил телефон в спалнята си. Има моменти, когато не бих желала да ни безпокоят.

Той скочи от леглото и облече халата си.

— Връщам се веднага, мила.

Джесика остави подноса на пода и се облегна доволно. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца. Някъде пееха птички. Денят обещаваше да бъде прекрасен. Лари се върна и тя разбра по очите му, че носи добри новини.

— Кой беше?

— Ричард Чандлър. Иска да купи сценария ми, колкото се може по-бързо.

— Мислех, че най-после ще напишеш мечтаната творба?

— И това ще стане, скъпа. Вече го обсъдих с Ричард. Времето е пред мен и съм сигурен, че ще излезе добър филм. Та нали имам до себе си муза, която така ме вдъхновява…

— Фантастично! — възкликна Джесика не само по повод на бъдещия сценарий.

Лари изхлузи халата си и в следващия миг тя се оказа отново в обятията му…

Край
Читателите на „Нощ на плажа в Малибу“ са прочели и: