Джил Брейди
Нощ на плажа в Малибу (2)

II

— Хайде да закусим. Няма да те пусна да излезеш, без да си хапнала.

Лари си бе облякъл джинси и светлосиня тениска. Взе каната от кафе — машината и напълни две чаши.

— Филийките след малко ще са готови.

— Кравето масло в хладилника ли е?

— А ти къде би го съхранявала?

Джесика тъкмо искаше да му отговори нещо шеговито, когато чу хлопване на входната врата. Няколко секунди двамата се гледаха въпросително. Лари остави каната. В следващия момент до тях достигна приятен женски глас:

— Лари, къде си?

Джесика пребледня и нервно преглътна.

Божичко! Дъсти! Само тя ми липсваше сега!

Изражението на лицето й подсказваше, че й иде да се скрие в миша дупка, ако имаше наблизо такава.

Ето, че Дъсти Фийлд наистина се появи в рамката на вратата. Стройна, висока, невероятно привлекателна блондинка в бял ленен костюм. Под венеца от права сребристоруса коса, която стигаше до раменете, блестяха кристалносини очи. Джесика познаваше това безупречно лице от стотици филмови сцени.

— А, ето какво било! — рече Дъсти и продължи да наблюдава гостенката. — Не съм очаквала такова нещо, Лари! Доколкото разбирам, тук обстановката е съвсем интимна.

— Това е Джесика — представи ги той една на друга. А това — Дъсти Фийлд.

Джесика се усмихна смутено.

— Значи Джесика! — погледът на Дъсти се задържа на роклята й. — Тази дреха ми е позната отнякъде.

Тя се изчерви здравата. Изобщо не знаеше как трябва да се държи, защото никога не бе попадала в подобна ситуация. „Хубава комедийка се разиграва тук!“

— Дъсти, трябва да ти обясня — започна Лари — Фантастична история! Ще я използвам за новия си сценарий.

— Откога се вдъхновяваш от житейски случки? Това е нещо съвсем ново за теб — гласът на съпругата му звучеше подигравателно.

— А защо да не ги уловя и използвам, когато животът ми ги предлага по толкова невероятен начин.

Той намигна на Джесика, която все още се чувстваше страшно неудобно, преди всичко заради чуждата рокля.

Дъсти се облегна небрежно на хладилника и отново й хвърли изпитателен поглед.

— Значи сте се сприятелили със съпруга ми?

— Снощи ми откраднаха колата — отвърна тя. — Затова дойдох тук. Исках да телефонирам, за да уведомя полицията.

Дъсти се засмя иронично.

— И останахте, естествено, да пренощувате. Лари, досега не съм знаела, че чарът ти заслепява толкова момичетата. Но може би през последните месеци си се усъвършенствал в свалянето на мацки?!

Но Лари явно имаше имунитет към хапливите й думи.

— Без драматични сцени, Дъсти! Запази ги за „висшето общество“ или за новия си филм. Нали аз не те питам, къде прекарваш нощите си.

Дъсти повдигна вежди. Изглеждаше невероятно арогантна.

— Ние се споразумяхме…

— Точно заради това — прекъсна я той. — Спести си упреците. Ние сме свободни хора в свободна страна.

— Да не би по такъв начин да подкрепяш Демократичната партия?

— Да оставим това, Дъсти! Искаш ли чаша кафе? Идваш направо от Ню Йорк, нали?

— Имах работа в Бевърли Хилс. Всъщност, дойдох само да си взема някои неща.

Лари наля кафе в чашите.

— Би могла да се покажеш необичайно великодушна, като дадеш на Джесика една рокля. Всъщност тя дойде тук без нищо.

Думите му предизвикаха искрено учудване у Дъсти.

— Гола?!

— Не съвсем — отвърна бързо Джесика. — Бях се увила в плажната кърпа.

— Така човек навярно прикрива нуждата си от полов контакт.

— Искаш да я обидиш ли? — Лари губеше търпение. — Чу вече, какво се е случило. Оставила е всичките си дрехи в колата, докато се е къпела. Какво е могла да направи?

— Имам няколко стари рокли, които отдавна не нося.

— Една ще бъде достатъчна.

— Време е да тръгвам — обади се Джесика, която също все повече нервничеше.

„Но какво става? От една невероятна ситуация попадам в друга. Всичко започна нощес и още продължава“ — мислеше си тя.

— Ще ви донеса рокля. Междувременно можете да продължите да забавлявате съпруга ми.

Дъсти излезе и Джесика се отпусна на най-близкия стол.

— По дяволите! Защо трябваше да се случва и това!

Лари нежно я погали по бузата.

— Не го вземай навътре, скъпа. Дъсти отново ще изчезне. Тя обича само мимолетните неща. Не се задържа особено вкъщи. Ще те откарам у вас. Но много се надявам довечера да се върнеш тук. Вече горя от нетърпение да те видя отново.

— Ах, Лари…

Изведнъж Джесика се почувства объркана.

„Бих ли могла наистина да си позволя такава връзка? Любовна афера с женен мъж? Добре! Лари не ме е излъгал. По всичко личи, че нещо в брака им не върви. В противен случай Дъсти щеше да вдигне скандал. Въпреки това…“

— Мислил ли си за развод? — попита колебливо.

— Да, вече съм мислил. Но сега не можем да говорим по този въпрос. Да го оставим за друг път.

Дъсти отново се появи. Беше изнамерила някаква отровнозелена рокля с рюшове — отвратителна и демодирана. Никога досега Джесика не бе виждала такъв кич. Беше й съвсем ясно защо Дъсти е извадила точно такова. Но в положението, в което се намираше, не можеше да бъде претенциозна. Поблагодари й и я взе.

— Не бих могла да ви предложа от личното си бельо — подхвърли Дъсти със злобна усмивка. — Момиче като вас вероятно ще откаже.

— Естествено — отговори Джесика и влезе в банята, кипейки вътрешно.

„Тази Дъсти наистина се държи отвратително. Нищо чудно, че Лари не е издържал с нея. Защо ли сега играе ролята на ревнивка? Защо се опитва да ме унижи в неговите очи, при условие че вече е загубила интерес към особата му?“

Ядно нахлузи отровнозелената рокля. В нея изглеждаше като бостанско плашило, но все някак трябваше да се прибере вкъщи.

Като си помислеше за Оливър Рийд, я обземаше страх. „Не бива да губя повече време. Шефът има право да научи, какво се е случило. Той никога няма да ми прости. Точно в този процес всичко бе заложил на карта. Какво нещастие!“

Лари стоеше на кухненската врата, когато Джесика излезе от банята. Сбогува се хладно с Дъсти, която само й се усмихна подигравателно. След това напусна къщата заедно с Лари. В градината Чарли радостно се втурна към нея. Леко го погали по главата.

— Изчезвай, дявол такъв! — викна му Лари. — Сега нямам време за теб. Поиграй си тук. Ще се върна след половин час.

Чарли ги последва до колата и седна разочарован на опашката си, когато видя, че потеглиха. Лари си запали цигара.

— Не се притеснявай от появата на Дъсти. До довечера ще замине нанякъде.

Джесика унило гледаше през прозореца.

— Тъпа ситуация!

— Между мен и Дъсти всичко е ясно. Не трябва да се притесняваш за това.

— Но какво ще си помисли сега?

Той се усмихна невесело.

— Дъсти има достатъчно фантазия, за да си представи всичко. Остави я! Зная, че е имала многобройни афери. В края на краищата, ще трябва да теглим чергата под нещастния си опит да създадем семейство.

— Наистина ли ще можем да се видим довечера?

— Ще те взема. Ще бъда при теб точно в осем. Добре ли е?

Джесика въздъхна.

— Ако не те обичах толкова…

— Нима не се чувстваш прекрасно?

— Да — усмихна му се.

— Е, виждаш ли? А това е най-важното. Що се отнася до Дъсти, тя няма да ни създава проблеми. Няма право на това.

— Много хубава жена е.

— Много хубава и много студена.

Джесика се замисли върху думите му. Смяташе, че го разбира отлично. „Не, нямам намерение да се отказвам от него. Не и заради Дъсти. Лудо съм влюбена. Никога досега не съм била така неописуемо щастлива, както в неговите обятия!“

Когато спряха пред апартамента й, Лари я притегли към себе си. Целунаха се страстно и Джесика почувства отново онази възбуда, която я правеше безводна. Отдръпна се рязко.

— Трябва да тръгвам. Предстои ми тежка среща, за която ми е необходим бистър ум.

— А аз с удоволствие бих ти завъртял ума — вметна Лари.

— Вече си го направил. Но през следващите няколко часа ще трябва да те забравя. Господи! Само като си помисля за Оливър Рийд!

— Може би положението не е толкова лошо — опита се да я успокои той.

Джесика тъжно поклати глава.

— Грешката беше моя. Ако не бях толкова непредпазлива… Боже мой, аз наистина се страхувам!

Лари я погали.

— И това ще отмине. Както всичко в живота. Не се притеснявай толкова, Джеси.

Портиерът я изгледа с недоумение, когато влезе в жилищния блок и се запъти към асансьора. „Тази рокля! Трябва да се отърва веднага от нея.“

Едва затворила входната врата, вече изхлузваше от тялото си отвратителната дреха.

Двайсет минути по-късно пътуваше с такси към Оливър Рийд.

 

 

Дъсти се беше преоблякла, докато Лари откарваше Джесика вкъщи, и в момента слизаше по стълбите, обута в тесни джинси и къса небесносиня блузка. Без суетнята и блясъка на филмовите ателиета и телевизионните студиа, без шикозните дрехи на „Хайт Коутр“ и без изисканите маниери, с които често си служеше в ролите, тя изглеждаше по-млада. В този вид никой не би й дал повече от двайсетина години. В действителност беше на двайсет и седем, но обикновено „икономисваше“ няколко.

Беше се заклела, че няма да стане по-възрастна от трийсет и девет. Този рожден ден си бе наумила да празнува няколко пъти. Четиридесетте години за нея бяха толкова ужасяващи, колкото опустошителен ураган на хоризонта. Изобщо не искаше да допусне подобен факт.

На бърза ръка бе променила плановете си. Връщайки се вкъщи, възнамеряваше да вземе само някоя и друга дреха, но щом видя Джесика, размисли. Едва утре имаше снимки в Бурбанк, където се намираше студиото „Уорнър“, а нещата в Бевърли Хилс търпяха и отлагане.

Отиде в кухнята, отвори хладилника и установи, че няма мляко. Лари никога не се сещаше за нещо подобно. Без особено желание си взе кутия кола и я отвори. „И той си губи времето да вози това момиче до вкъщи!“ Настани се в дневната и отвори вратата към терасата.

Чарли веднага дотича и подскочи насреща й, като едва не събори колата й. Дъсти усмихната го погали.

— Пак изглеждаш като някой скитник, Чарли. Лари трябва по-често да те сресва, макар че при твоята козина това едва ли би помогнало много.

Кучето я огледа внимателно с умните си очи и близна ръката й. Дъсти сви гнусливо пръсти и ги избърса в джинсите си.

— Не обичам това, Чарли. Не можеш ли да отвикнеш? Но ти не разбираш какво ти говорят. Ти си просто едно псе!

Колата на Лари избръмча в двора.

— Къде я закара? В Колорадо ли? — извика иронично Дъсти.

— Много добре знаеш, че по това време има задръстване. За какво намекваш с тази забележка? — Лари я погледна изпитателно. — Облечена си твърде небрежно?!

— Имаш ли нещо против? Днес искам да си отдъхна и да се чувствам удобно… Какъв ми е маникюрът само!

Тя хвърли критичен поглед на ноктите си. Бяха дълги и остри, лакирани в сребристо. Нокти на жена, която никога не е мила чинии и не се е занимавала с груба домакинска работа, защото винаги е разполагала с пари и е имала прислуга.

Чарли поздрави стопанина си толкова радостно, сякаш не го беше виждал половин година. После забеляза нещо в градината, наостри уши и изчезна.

— За колко време ще имам честта да ми гостуваш? — попита Лари.

Дъсти се усмихна и отпи от колата си.

— Искаш това да не трае дълго, така ли?

— Ще работя. Сценарият трябва да е готов до края на месеца. Не мога да си пропилявам деня.

— По-рано често го правеше. Само че тогава беше един никому неизвестен драскач, чийто ръкопис никой не искаше да купи. Какво ли щеше да излезе от теб, ако не се бяхме запознали?

Тя се облегна на парапета и се загледа в палмите, чиито листа едва доловимо се полюшваха от лекия ветрец.

— Все някога щях да успея.

Дъсти извърна очи към него. В погледа й се четеше надменност и снизходителност едновременно.

— Наистина ли мислиш така? Без моята помощ и без връзките на баща ми и до днес щеше да си едно нищо. Сам знаеш, че в Холивуд живеят най-малко петстотин автори, които са по-добри от теб. Въпреки това, точно ти направи кариера.

Лари се поклони церемониално.

— Никога няма да забравя кому трябва да благодаря. Но за съжаление, не мога да го направя, защото непрекъснато ми натякваш. Да не очакваш, че ще целувам краката ти?

— Милостиви Боже! Колко чувствителен си бил!

— Не се иска прекалена чувствителност, за да реагираш остро, когато от теб непрекъснато очакват благодарности.

— Нима правя това? Изобщо не съм мислила нещо подобно.

Дъсти рязко отметна сребърно русата си коса.

— Явно ти доставя удоволствие да ме дразниш. Но аз съм свикнал, познавам те, скъпа.

— Не сме се виждали цели шест седмици, а вече се караме. Не е честно, Лари.

— О, велики Боже! Хайде да не говорим за честност! Какво очакваш всъщност? Че ще те притисна в обятията си и ще те любя, преди да доплуваме? Това никога не е било по твоя вкус.

— Не бъди вулгарен, Лари!

Той скръцна със зъби.

— Бих искал да знам какво правиш вечер с любовниците си. Наистина би било интересно. Вероятно изслушвате взаимно ролите си. Или най-после си намерила мъжа, който ти е показал какво е секс?

— Има и такива, които го умеят повече от теб. А освен това, мразя тази дума. Еротика звучи по-добре.

— Значението е едно и също.

— О, не. Има особено тънки различия, които ти никога няма да разбереш. Какво правеше с това момиче? Коя всъщност е тази Джесика?

— Разпитваш ли ме?

— Нямам ли право да знам?

— Вече нямаш никакви права над мен — сухо отвърна Лари. — Наясно сме по тези въпроси. Ти имаш свой път, а аз мой.

— Наистина ли я обичаш или е само приключение?

— Няма да ти давам повече обяснения. В края на краищата това засяга само мен.

Дъсти отпи още една глътка кола.

— Сигурна съм, че е временна история. Такова момиче не ти подхожда. Откога си падаш по брюнетки?

— Това е една от великите тайни, които непрекъснато съм криел от теб. Винаги съм имал слабост към чернокоси жени.

— И въпреки това се ожени за мен?

— Понякога човек си изгубва ума. Някога, когато не те познавах толкова добре, както днес, бях влюбен в теб.

Леденосините й очи го стрелнаха иронично!

— Сигурно е много лесно да се влюбиш в дъщеря на милионер. Такава връзка открива широки възможности. Виж какво, съкровище, ако поискам, ще кажа само една дума и никой никога повече няма да купи дори и един ред, написан от теб.

Лари сбърчи чело.

— Какво означава това, Дъсти? Заплашваш ли ме или ме изнудваш? Зная колко голямо влияние имате ти и баща ти, но не бива да ми го натрапваш постоянно. Чувството, че си зависим от някого, не е особено приятно. То е едно проклето, гадно чувство, което в никакъв случай не би могло да засили симпатията ми към теб.

— Яд те е, че имам повече успех. Моето име е познато на всеки, а когато се появя върху корицата на някое списание, тиражът му се увеличава многократно.

Лари отново стисна зъби.

— Естествено, има и дузина автори, които са толкова популярни, колкото и една филмова звезда. Но няма да се застрелям заради конкуренцията.

— Твърде си страхлив за подобно нещо.

Той сви рамене.

— Свърши ли? Ако имаш други комплименти в запас, напиши ги. Може и да ги прочета някой ден. Във всеки случай, нямам повече желание да споря с теб. Искам да работя.

— Работи! — процеди Дъсти. — Явно през изминалата нощ си се заредил с голяма доза вдъхновение.

— Точно така — отвърна й Лари. — С най-прекрасното вдъхновение на света.

— Отивам с Чарли на плажа — тя остави кутията от кола на парапета. — Кога ще дойде госпожа Милер?

— Както обикновено, в десет.

Лари изчезна някъде из къщата, а Дъсти свирна на Чарли, който бе в съседната градина и очевидно нямаше намерение да се отзове.

Дъсти беше ядосана. Все още се нервираше при мисълта за Джесика. Не харесваше това момиче. Подозираше, че нещо се бе завързало между нея и Лари и не възнамеряваше да бездейства. Досега никога не се беше отказвала доброволно от нещо, което й принадлежеше. Лари беше неин мъж въпреки всичко и именно тя го бе направила известен. Беше го протежирала и подкрепяла. Ето защо той бе нейна собственост, която трябваше да запази. Не защото беше страстно влюбена в него. Чувствата нямаха нищо общо тук. Просто не искаше някоя друга да го получи.

Изпълнена с ярост слезе по стъпалата, които водеха към просторната градина и викна още веднъж на кучето.

 

 

— Какви ми ги говорите? Това не може да бъде истина!

Оливър Рийд от плетеното си кресло под сянката на една палма се взираше в Джесика, която смутено стърчеше пред него. Синьо — зелената вода в езерото блестеше на сутрешното слънце.

— Знам, че сгреших. Не трябваше да оставям ключа. Но когато отивах да плувам наоколо нямаше жива душа. Изобщо не предполагах, че може да се случи подобно нещо.

Адвокатът, дребен мъж с позлатени рамки на очилата и плешива глава, остави чаената чаша върху бялата кръгла маса и я изгледа смръщено.

— И сега? Какво ще правим, кажете ми! В дванайсет часа имам дело. Как да защитавам клиента си, когато ми липсват всичките документи?

Джесика сведе глава. Беше разстроена както никога през живота си.

— Обадих се в полицията. Колата все още не е намерена.

— Ако не получа документите до единайсет и трийсет, сте уволнена — заяви господи Рийд. — И то окончателно. Такова нещо не се е случвало в практиката ми. Трябва да сте си загубила ума, мис Колман!

— Но какво мога да направя? За толкова кратко време не съм в състояние да открия документите.

— Следователно, остава в сила онова, което вече ви казах. Няма смисъл да разговаряме повече. Ще си сърбате, каквото сте си надробила. Опаковайте багажа си и изчезвайте. Не искам да ви виждам повече, мис Колман. Бъдете благодарна, че се отървахте така лесно!

— Наистина ли ме уволнявате!

— Вече казах. Въпросът е приключен! Приятен ден, госпожице.

Джесика стоеше като вкаменена. Понечи да рече още нещо, но се отказа. Нямаше смисъл. „Откъде ми дойде на ума налудничавата идея да се къпя посред нощ в морето? Всъщност каква ли полза има да мисля повече за това? Вече съм уволнена и останах без работа. Следователно, трябва да сложа край на тази случка.“

Излезе на улицата. Трябваше да извърви около стотина метра, докато мине такси. Махна с ръка и колата спря. Шофьорът я запита с жест за посоката, като я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Джесика се замисли и му съобщи адреса на Лари.

За нищо на света в този момент не искаше да се прибере вкъщи. Трябваше да види Лари и да му разкаже всичко. „Да, сега между нас съществува връзка, която е по-здрава и от най-старото приятелство. Може би той ще ми помогне.“

Когато стигнаха вилата, Джесика слезе, плати на шофьора и се запъти към входа. На ярката слънчева светлина всичко изглеждаше по-различно, но нямаше време да се наслаждава на гледката. Не й беше до нея. Чувстваше се отвратително.

Отвори й жена на около петдесет. Беше с ослепително бяла престилка, препасана върху лятна рокля на цветя. Изгледа посетителката с безкрайно изумление. Джесика също не предполагаше, че Лари има прислужница. Попита я за него.

— Ще погледна дали мистър Фийлд е тук. Бихте ли почакали за момент? — рече жената и я пусна да влезе.

Джесика остана във фоайето, обзета от нерешителност. Скоро чу стремително отваряне на врата и бързите стъпки на Лари. Лицето му сияеше, изглеждаше наистина щастлив.

— Радвам се, че идваш при мен, Джесика! Радвам се, че отново си тук! — Той едва сега забеляза тъжната й физиономия. — Нещо лошо ли се е случило?

— Може и така да се каже. Уволниха ме, Лари…

Прислужницата Луси стоеше на кухненската врата и слушаше с любопитство.

Лари заведе Джесика в кабинета си, намираш се до просторната всекидневна. Беше обзаведен с вкус, но тя не забеляза мебелировката. Гледаше само Лари и в погледа й се четеше молба за помощ.

— Какво ще стане сега? Какво ще правя?! Нали все пак трябва да преживявам по някакъв начин!

Той се облегна на бюрото.

— Шефът ти те уволни заради онези проклети документи, нали?

— Да. Предчувствах, че ще стане точно така. Познавам добре господин Рийд. Той е абсолютен педант. Разбирам, че съм го поставила в трудна ситуация, но какво мога да сторя?!

— Добре, защо преживяваш всичко така, сякаш е настъпил краят на света? — Лари се усмихна. — Има и по-лоши неща, Джесика. Нека да помислим заедно, все нещо ще ни дойде на ум.

— Като се има предвид сегашното икономическо състояние на Лос Анжелис, намирането на работа е нещо доста трудно. С какви средства ще живея? Как ще си плащам наема? Нямам никакви спестявания.

— А приятели?

— Приятелите! — тя махна неопределено с ръка. — Никой от тях не е достатъчно богат, за да има влияние и да ми помогне. Не познавам такива важни личности.

— Мен имаш ли ме предвид?

— Ах, Лари…

— Не се отчайвай! Животът продължава. Като теб има милиони други хора.

— Това не ме успокоява.

— Знам — отвърна Лари, потърквайки брадичката си. Изведнъж лицето му светна. — Какво ще кажеш, да работиш за мен? Нали пишеш на машина?

Джесика се усмихна.

— В моята професия това е задължително условие.

— Слушай внимателно, ще го измислим чудесно! — Лари все повече се въодушевяваше от идеята си. — Ще ти диктувам произведенията си, а ти ще ги печаташ. Освен това, ще трябва да отклоняваш неприятните посетители и натрапниците по телефона. Джеси, ще бъде прекрасно!

— Много мило, че искаш да ми помогнеш, Лари, но…

Той я притегли към себе си.

— Никакво „но“. Много често съм мислил, дали да не си назнача някое умно момиче за секретарка. Пиша много лошо на машина. С твоя помощ по-бързо ще си върша работата, защото няма да ми тежат като воденичен камък отвратителните административни задължения. Ти си най-добрият избор за тази работа.

— Казваш го, за да ме успокоиш.

— В никакъв случай! Мисля го съвсем сериозно. И двамата ще сме доволни, а освен това, винаги ще бъдем заедно. Не е ли прекрасно?

— А Дъсти? — попита Джесика колебливо.

Лари се усмихна.

— Дъсти е само метеор в моя живот. Тя си има своя професия, свои проблеми. Бог ми е свидетел, че е заета повече с тях. Не съм длъжен да искам разрешение от нея, какво да правя. Фактът, че си назначавам секретарка, е нещо нормално, а е и необходимост.

— Би било чудесно! — зарадва се Джесика.

— Няма да има никакви спънки. Мисълта, че денонощно ще бъдеш при мен, ме опиянява. Заедно ще преобърнем света, ще се справим с всичко!

— Наистина искам да работя за теб.

Той отново се усмихна.

— Значи приемаш работата, която ти предлагам? Разбира се, редовно ще получаваш заплата. Финансовата страна на въпроса ще изясним веднага.

— Кога трябва да започна, шефе?

Лари я прегърна и я целуна.

— Веднага!