Ким Стенли Робинсън
Червеният Марс (7)

Част седма
Сензени На

На четиринадесетия ден от революцията будилникът на Аркадий звънна, навит за четири часа през нощта. Не му се бе удавало да спи много от началото на бунта — по няколко часа, откраднати от време на време.

Джанет Блайливън се приближи към него с разтревожен вид.

— Някой е вдигнал във въздуха Немезис. Роалд анализира видеоматериала. Предполага, че са го бомбардирали с десетки водородни бомби.

Отидоха в просторните офиси на Кар, където Аркадий бе прекарал по-голямата част от предишните две седмици. Алекс и Роалд гледаха телевизионния екран. Роалд нареди:

— Предайте повторно запис номер едно.

Върху екрана проблесна образ и се задържа: черно пространство, плътната мрежа на звездите; в центъра на екрана се появи тъмен астероид с несиметрични очертания, видим по-скоро като сянка, паднала върху затъмнените от него звезди. За няколко мига това изображение се задържа, после край астероида блесна бяла светлина. Разширяването и разпръсването на астероида се извърши светкавично.

— Бърза работа — отбеляза Аркадий.

Не можеше да се отрече, че един от членовете в уравнението бе заличен. Ала не беше ясно дали балансът на силите се бе променил, или не. Немезис не беше негова идея; Михаил Янгел я беше предложил и групата в астероидния пояс сама бе осъществила тази акция. Сега мнозина от тях бяха мъртви, избити от голямата експлозия или от поредицата последвали я по-малки взривове в пояса, докато акцията с Немезис бе създала впечатлението, че въстаниците възнамеряват да причинят масови разрушения на Земята. А това беше лошо, както изтъкна Аркадий.

Но такъв беше животът по време на революция. Никой не можеше да бъде контролиран, независимо от онова, което заявяваха хората. И така изглежда беше значително по-добре, особено тук, на Марс. Борбата беше много ожесточена през първата седмица. КПМ и тръстовете с преходен характер бяха изпратили внушителни подкрепления на силите за охрана и сигурност още предната година. Те светкавично завладяха много от големите градове. Подобно нещо можеше да се случи навсякъде, но се оказа, че има много повече въстанически групи, за които нито хората на Аркадий, нито който и да било друг знаеха предварително. Над шестдесет града и гари се включиха в движението и обявиха независимост. Хората просто излязоха от лабораториите и планините и превзеха градовете. Сега Земята се намираше от далечната страна на Слънцето; беше унищожена една от непрекъснато движещите се совалки и изглеждаше, че силите за сигурност са под обсада, макар че именно те владееха големите градове.

Модулът на китката му иззвъня и върху мъничкия екран се показа лицето на Филис. Това го подразни.

— Какво искаш? — попита той.

— Немезис беше унищожен. Ние искаме да се предадете, преди да сте причинили още по-големи щети. Изборът е прост, Аркадий. Предай се или умри.

Той едва не се изсмя. Филис приличаше на злата вещица от филма „Магьосникът от Оз“, появяваща се неочаквано в кристалната топка.

— Това не е смешно! — възкликна тя. Изведнъж видя, че Филис е уплашена.

— Знаеш много добре, че нямаме нищо общо с Немезис — отговори й той. — Думите ти са неуместни.

— Как можеш да бъдеш такъв глупак! — изкрещя тя.

— Това не е глупост. Слушай, предай на господарите си следното — ако те се опитат да покорят свободните градове тук, ние ще разрушим всичко на Марс.

— Мислиш ли, че това има някакво значение? — устните й бяха побелели. Мъничкият й образ приличаше на маска на яростта.

— Смятам, че има значение. Слушай, Филис, аз съм само полярната шапка на цялото движение. Съществува монолитен подземен слой, който вие не можете да видите. Той е наистина огромен. Хората от него разполагат със средства да нанесат ответен удар срещу вас, ако пожелаят.

Тя вероятно беше спуснала ръката си надолу, защото образът върху малкия екран силно се люшна, след това екранът показа пода.

— Винаги си бил глупак — заяви безплътният й глас. — Още тогава, на „Арес“.

Връзката се разпадна.

Аркадий се замисли. Щом Филис беше уплашена… Той се отправи към личния си кабинет в обширните офиси, откъдето се управляваше града. Почти беше пристигнал, когато чу високо пукане над главата си. Погледна нагоре и видя малка дупка в купола. Въздухът изведнъж заприлича на пъстроцветен блясък, като че Аркадий се намираше във вътрешността на огромен сапунен мехур. Поемайки напред, той видя как всичко в един миг се възпламени. Хората горяха като факли, ръката му се запали пред собствените му очи.

 

 

Не беше трудно да се унищожи марсиански град. Не по-трудно от това да счупиш прозорец или да спукаш детско балонче.

Надя Чернишевски откри това, докато се криеше в офисите на Ласвиц, палатъчен град, чийто купол беше пробит една нощ точно след залез слънце. Всички оцелели жители на града се бяха сврели в офисите или в електроцентралата. Три поредни дни се опитваха да поправят палатката. Гледаха и телевизия, за да разберат какво става. Ала новините от Земята съсредоточаваха вниманието си върху войните там, които изглежда се бяха слели в огромна световна война. Съвсем рядко се появяваше репортаж за разрушени марсиански градове. В един от тях се споменаваше, че много покрити с куполи градове, изградени в кратери, са поразени от далекобойни ракети, обикновено на местата, където преди това е било въведено по-голямо количество кислород или газообразни горива. Тогава бързо се задействал възпламеняващ механизъм, което причинявало експлозии с различна степен на поражение — пожари, унищожаващи само хората в градовете, взривове, които разрушавали куполите и наистина огромни експлозии, които всъщност повторно издълбавали кратерите. Пожарите, унищожаващи човешкия персонал бяха най-честото явление. В по-голямата си част те не нанасяха никакви щети на инфраструктурата.

Палатъчните градове се разрушаваха още по-лесно. Палатките на повечето от тях бяха пробивани с лазери, разположени на Фобос. Електростанциите в някои от градовете бяха унищожавани чрез дистанционно управляеми ракети; на други места бяха нападани от войскови подразделения. Летищата на градовете бяха завземани, бронирани ровъри разбиваха стените на града и в много редки случаи въоръжени с ракетни установки войници се спускаха в градовете по въздуха.

Надя наблюдаваше люлеещите се образи, които толкова ясно разкриваха страха на операторите. Стомахът й се свиваше на топка с големината на орех.

— Какво правят те? Изпитват различни методи ли? — изкрещя тя.

— Съмнявам се — отговори Йели Зудов. — Просто различните групи използват различни методи. Някои се опитват да причинят колкото се може по-малко щети, други се мъчат да убият колкото се може повече хора. За да отворят място за бъдещите емигранти.

Надя се извърна, отвратена. Стана и се отправи към кухнята, притиснала с ръце корема си. Повдигаше й се.

Модулът на китката й иззвъня, Саша Ефремова заговори с ламаринен, телефонен глас. Част от водната станция на север от града беше разрушена от експлозия, източникът, който бе каптиран чрез нея, сега представляваше артезиански фонтан, изхвърлящ вода и лед.

— Идвам веднага — изрече Надя, беше потресена. Водната станция на града извличаше вода от богатия на водно съдържание подпочвен слой край Ласвиц, който беше голям. Ако значителна част от него избиеше на повърхността, станцията, градът и целият каньон щяха да изчезнат в страхотно наводнение — още по-лошо — Бъроуз беше разположен само на 200 километра надолу по склона на Сиртис и Изидис и потопът може би щеше да стигне дотам. Бъроуз! Населението му беше прекалено многобройно, за да бъде евакуирано, особено сега, когато градът се бе превърнал в убежище на хора, които бягаха от войната; просто нямаше друго място, където можеха да отидат.

— Да се предадем! — чу се вик от коридора. — Всички да се предадем!

— Не мисля, че някой ще ни обърне внимание — каза Надя и изтича към херметизационната камера на сградата.

* * *

Тя почувства известно облекчение, че ще може да свърши нещо. Беше правила плана и надзиравала работата по строителството на Ласвиц преди шест години и сега имаше представа как трябва да постъпи. Докато приближаваха с ровъра към станцията, Надя бързо изложи на Саша и Йели своя план:

— Мисля, че можем да съборим надвисналата част от стената на каньона върху станцията. Ако успеем да го направим, скалната маса ще бъде достатъчна да запуши пробива.

— Наводнението няма ли да отнесе всичките срутили се надолу скали? — попита Саша.

— Да, ако избие водата на целия подпочвен слой. Но ако успеем да запушим пробива, докато все още представлява разрушен каптаж, тогава избиващата отдолу вода ще замръзне в скалната маса. Да се надяваме, че ще образува достатъчно тежък замръзнал язовир, който ще удържи натиска.

Надя спря ровъра. От прозореца виждаха останките на водната станция под тънък облак от замръзваща пара. Друг ровър се приближаваше към тях с пълна скорост и Надя включи радиото на обхвата за обща връзка. Беше екипът на водната станция, семейство — Анджела и Сам, изпаднали в ярост заради събитията през последния половин час. Когато стигнаха до ровъра на Саша и приключиха описанието на всичко, което бяха преживели, Надя им обясни какво имаше предвид.

— Може и да успеем — заяви Анджела. — Със сигурност нищо друго не би могло да спре водния поток. Водата там буквално шурти.

— Ако взривим всички експлозиви, с които разполагаме — каза Надя, — взривът със сигурност ще срути козирката.

— Хайде да се приберем в града и да евакуираме всички хора. Не съм сигурна каква част от скалата ще полети надолу. Не искам да погреба някого. Имаме на разположение четири часа.

— За Бога, Надя!

— Четири часа. — Надя запали двигателя на ровъра. Анджела и Сам ги последваха с радостни възгласи.

Евакуацията беше трудна. Накрая всички се натъпкаха в превозните средства и поеха по пътя към Бъроуз, който беше очертан с радиопредаватели. Ласвиц остана празен. Цял час Надя прави опити да се свърже с Филис по сателитния телефон, но комуникационните канали бяха претоварени от многото опити за връзка. Чуваше се единствено пукащ звук. Надя остави съобщение директно до спътника:

— Ние не участваме във военните действия. Намираме се в Сиртис Мейджър. Опитваме се да предотвратим наводнението от подпочвения воден слой в Ласвиц, което със сигурност ще помете Бъроуз. Оставете ни на мира! — Вече се бяха предали.

В предварително посочения час четири стълба пушек се вдигнаха в основата на северната стена на каньона. За няколко секунди не се случи нищо друго и хората, които наблюдаваха, изстенаха. После фасадата на канарата се разтресе, надвисналата скална козирка полетя надолу — бавно и величествено. Плътни облаци пушек се вдигнаха от подножието на канарата, след това във всички посоки полетяха скални отломъци. Нисък тътен разтърси ровъра им и Надя внимателно го отдалечи от южния ръб на каньона. Тъкмо преди огромен облак прах да скрие видимостта пред тях, видяха, че водната станция бе покрита от бързо изсипващия се върху нея слой скална маса.

— Кога ще можем да разберем дали сме успели? — попита Саша.

— Чакай, докато отново се възстанови видимостта — отговори Надя. — Да се надяваме, че наводнението се е превърнало в бял лед. Дано да няма втурваща се надолу вода.

Саша кимна. Зачакаха, вперили погледи към древния каньон. Съзнанието на Надя беше вцепенено, мислите, които й хрумваха, бяха безрадостни. Имаше нужда от активна работа, както през изтеклите няколко часа, за да не й остава време да мисли. Само миг отдих и цялата отчайваща ситуация се сгромолясваше върху нея — съсипани градове, мъртви тела навсякъде, изчезването на Аркадий. Очевидно никой не бе установил цялостен контрол върху положението. Нямаше никакъв план. Полицейски части унищожаваха градове, за да прекратят въстанието, въстаниците от своя страна унищожаваха градове, за да влеят нова сила на бунта. В крайна сметка всичко щеше да бъде разрушено; постигнатото през целия й живот се разпадаше пред очите й без никаква причина. Без абсолютно никаква причина!

Вятърът бавно разкъса прашната пелена. Спътниците на Надя нададоха радостни възгласи; водната станция беше изчезнала, покрита от черни скални отломки. Град Ласвиц все още стоеше на мястото си. Изглежда скалният слой върху водната станция съвсем не беше дебел. Пороят бе спрял и приличаше на неподвижна, накъсана от бабуни мръсно-бяла поляна, като ледник, спускащ се по средата на каньона. От него бавно се издигаше заскрежена пара. И все пак…

— Хайде да се върнем в Ласвиц и да погледнем мониторите, които наблюдават подпочвения воден слой — предложи Надя.

Много от тях вече не функционираха; но онези, които все още действаха, показваха, че хидростатичното налягане в подпочвения воден слой беше по-високо от всякога и продължаваше да се покачва.

— По дяволите! — извика Йели. — Със сигурност ще избухне още веднъж!

— Трябва да пробием кладенец, през който да излиза част от водата — заяви Надя. — Нещо като предпазен клапан за намаляване на налягането.

— Ако изпуснем водата в Нили Фоси — намеси се Йели, — тя ще достигне на север точно до Утопия Планития и ще замръзне на северните дюни.

— Сакс сигурно обожава тази революция — каза Надя. — Получава неща, които по-рано никой не би одобрил.

— Но и много от проектите му сигурно са отишли по дяволите — изтъкна Йели.

— Обзалагам се, че революцията е чиста печалба, според разбиранията на Сакс. Цялата тази вода на повърхността…

— Наистина ли водата е толкова много? — попита Йели.

— Не е само Ласвиц — обади се Сам. — Преди малко гледах новините — разрушили са каптажа на подпочвения воден слой в Лоуел. Станало е огромно наводнение, подобно на онова, което е издълбало отточните канали. То ще отнесе със себе си милиарди килограми реголит. Никой не знае колко вода ще излезе на повърхността. Направо е невероятно.

— Но защо? — попита Надя.

— Мисля, че това е най-доброто оръжие, с което разполагат.

— Какво ти оръжие! С него не могат нито да се прицелват, нито да го спрат!

— Не. Но и никой друг не е в състояние да го направи. Помисли си само — всички градове надолу по склона са унищожени — Франклин, Дрекслер, Осака, Галилео, предполагам, че дори и Силвъртън. И всички тези градове бяха на тръстовете.

— Значи и двете страни атакуват инфраструктурата — мрачно изрече Надя.

— Да.

Тя трябваше да работи, нямаше друг избор. Организира всички отново да се захванат с програмирането на роботите. Тръбопроводът щеше да бъде построен със скорост един километър в час, при непрекъсната работа от 24,5 часа в денонощие. Така че ако всичко беше наред, след около 12 дни щяха да достигнат Нили Фоси. При такава скорост водопроводът щеше да е готов много скоро след пробиването на кладенеца. И ако замръзналият язовир, причинен от свлачището, издържеше толкова време, те щяха да разполагат с клапан за освобождаване на налягането.

Така Бъроуз беше извън опасност; поне бяха завоювали за него толкова сигурност, колкото бе по силите им. Надя седеше, наведена над притоплената в микровълнова печка вечеря, гледаше новините от Земята и слушаше коментарите на своите спътници по онова, което бяха видели. Революцията беше представена по ужасен начин на Земята: екстремисти, комунисти, вандали, саботьори, червени, терористи. Думите „въстаник“ и „революционен“ никога вече нямаше да бъдат произнасяни с одобрение (поне) от половината хора на Земята. Не, бунтарите бяха изолирани групи от ненормални, разрушителни терористи. Надя чувстваше, че в това описание има известна доза истина, ала настроението й в никакъв случай не ставаше по-добро; напротив, онова, което чуваше, я разгневяваше още повече.

— Трябва да се присъединим към когото можем и да участваме в борбата! — заяви Анджела.

— Аз не се бия срещу никого — упорито изрече Надя. — Глупаво е. Няма да го правя. Ще отстранявам повредите, където мога, но няма да се бия.

По радиото дойде съобщение. Куполът на Фурние, град, разположен в едноименния кратер на около 860 километра, беше счупен. Жителите бяха залостени като в капан в херметически затворените сгради. Запасът им от въздух се изчерпваше.

— Искам да отида там — каза Надя. — В града има голям централен склад за строителни роботи, които биха могли да поправят купола. След това същите роботи могат да бъдат използвани за други възстановителни работи в Изидис.

— Как ще стигнеш дотам? — попита Сам.

Надя помисли известно време и пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че с един от свръх леките самолети. На летището върху южния ръб в Ласвиц има няколко от онези нови модели D16. Това със сигурност ще бъде най-бързият начин, а може би и най-сигурният. Кой знае? Тя погледна към Йели и Саша. — Вие ще летите ли с мен?

— Да — отвърна Йели. Саша кимна.

— И ние искаме да дойдем — обади се Анждела. — Във всеки случай с два самолета ще бъде по-сигурно.

 

 

Скоро след като тръгнаха доловиха слаб радиосигнал по обхвата за връзка на първите сто колонисти. Обаждаха се Ан Клейборн и Симон Фрейжър. Те бяха затворени в сградите в кратера Перидие, който беше загубил своя купол. Той се намираше на север, така че самолетите вече бяха поели верния курс.

Малко по-нататък ги очакваше изненада: на мястото, където най-източният каньон се вливаше в Утопия, още един подпочвен воден слой беше избил на повърхността. В горния му край теренът бе хлътнал надолу — голяма вдлъбнатина с формата на купа от скална маса се бе разбила като счупена стъклена чиния; по-надолу струи от замръзваща черно-бяла вода изригваха от разпукнатата земя, блъскаха се в новообразуваните ледени късове и ги отнасяха надолу в бесен потоп; в мига, в който водата докоснеше скалите, избухваха страховити експлозии. Тази потресаваща рана в повърхността на планетата беше широка най-малко 30 километра. Тя достигаше до хоризонта на север, без ни най-малък знак, че намалява.

— Ужасно много вода — измърмори Анджела.

Надя превключи на обхвата на първите сто и извика Перидие.

— Ан, знаеш ли за това? — и тя описа потопа, над който летяха. — Водата все още тече, ледът се движи, виждаме участъци, залети изцяло само с вода. Понякога изглежда черна, понякога червена.

— Чувате ли я какъв звук издава?

— Нещо като бръмчене на вентилатор. Пукане и пращене от леда, да.

— Е — отвърна Ан. — Този подпочвен слой не е толкова голям, колкото някои други.

— Как хората са успели да изтласкат водата на повърхността?

— Това е възможно само в отделни случаи — отговори Ан. — Онези подпочвени водни слоеве, при които хидростатичното налягане е по-голямо от литостатичното, повдигат скалите. В този случай слоят пермафрост образува нещо подобно на язовир — язовир от лед. Ако пробиеш кладенец и го взривиш или ако стопиш язовира от лед…

— Но как?

— Чрез атомен реактор.

Анджела подсвирна.

— Но нали има радиация! — изкрещя Надя.

— Разбира се, че има. Ти поглеждала ли си личния си брояч напоследък? Смятам, че три или четири подземни водни слоя вече са взривени.

— О-о! — изкрещя Анджела.

— Засега — в гласа на Ан се долавяха онези далечни, мъртви нотки, които се промъкваха в речта й, когато беше разгневена.

Скоро Перидие се появи на хоризонта пред тях — нисък, доста изгризан от ерозията кратерен склон. Кацнаха на летището, разположено в далечния край на вала, издигнат около кратера. Нито един от хангарите не работеше. Облякоха скафандрите и с няколко малки коли се спуснаха до началото на града.

Всички оцелели обитатели на Перидие се бяха подслонили в електростанцията. Имаше около четиридесет човека, които живееха с припасите, съхранявани за случаи на бедствие.

— Какво стана? — попита ги Анджела и те й разказаха всичко, вкупом, като някакъв хор от древногръцка трагедия. Една-единствена експлозия беше унищожила купола като балон, причинявайки светкавична декомпресия, в резултат на която бяха експлодирали много от сградите в града. За щастие стените на електростанцията бяха укрепени, затова бяха успели да издържат вътрешното налягане на собствените си запаси от въздух. Така хората вътре бяха оцелели. Онези на улицата и в другите сгради бяха загинали.

— Къде е Питър? — попита Йели сепнато, изпълнен със страх.

— Той е на Кларк — бързо отговори Симон. — Обади ни се веднага, след като започнаха разрушенията. Опитвал се да си запази място на един от елеваторите, спускащи се надолу, но вагоните били обсадени от полицаи. Предполагам, че мнозина от представителите на силите за сигурност летят в орбита около планетата. Питър ще слезе, когато може. Във всеки случай на Кларк сега е по-сигурно, затова не бързам да го видя.

Това накара Надя отново да помисли за Аркадий. Ала нищо не можеше да направи, затова бързо се зае със задачата да построи отново купола на Перидие.

Няколко дни работи по осемнадесет-двадесет часа на денонощие, изгради основата, програмира крановете за издигане на палатката и ги разположи над върховете на покривите; после просто трябваше да следи за правилното изпълнение на отделните операции. Надя неспокойно питаше своите спътници от Ласвиц дали ще тръгнат с нея със самолетите. Анджела и Сам решиха да останат, а след около седмица отново полетяха. Ан и Симон се присъединиха към Йели и Саша в техния самолет.

Насочиха двата самолета на юг, към Хелас. Прелитаха от развалина над развалина. Бяха станали безчувствени към гледките на разрушенията и мъртвите тела. Ала не бяха забравили собствената си безопасност — след като видяха няколко свалени самолета в коридора Хелас-Елизиум, започнаха да летят само нощем.

Заеха се с разработването на програми за ограничаване действието и заравянето на три експлодирали ядрени реактора. Стояха на безопасно разстояние далеч над хоризонта и работеха чрез телеоперации. Докато наблюдаваха действията на машините, Йели понякога превключваше каналите и гледаше новините. Веднъж показаха снимка, заснета от орбита: цялостна фотография на Тарсис през деня; не се виждаха само западните части на полукълбото. От тази височина наводненията не се забелязваха, ала гласът на коментатора твърдеше, че водата вече е запълнила всички отточни канали, насочени на север от Маринерис към Крайси — образът беше заснет в близък план, който показваше бяло-розовите реки в този регион. Най-сетне на Марс наистина имаше някакви канали.

Надя превключи телевизора, за да го използват отново при телеоперацията в тяхната работа. Толкова и толкова новоразрушени градове, толкова и толкова избити жертви. Хора, които можеха да живеят хиляда години — и, разбира се, никакви новини от Аркадий. Вече двадесет дни досега. Хората приказваха, че може да е бил принуден да се скрие, без въобще да се показва. Така можел да избегне смъртта от удар, нанесен от орбита. Но Надя вече не вярваше на това, освен в моменти на крайна болка и мъчително желание да го види. Двете чувства напираха и се прокрадваха сред напрегнатия й режим на работа, видоизменили се в съвсем нова смесица — ново чувство, което тя мразеше и от което се страхуваше: желанието й причиняваше болка, болката пораждаше желание — парещо, диво желание нещата да не са такива, каквито бяха.

Вечерта, след като приключиха с последната програма на машините, седнаха в една от малките къщички пред притоплените в микровълнова печка спагети. Йели отново включи канала за новини от Земята. Не се чуваше нищо, освен пукане и съскане, а по екрана не се появяваше образ. Йели се опита да смени канала, но навсякъде резултатът беше един и същ. Плътно, монотонно бръмчене.

— Да не са взривили и Земята? — попита Ан.

— Не, не — отговори Йели. — Някой заглушава каналите. Сега Слънцето е между нас и Земята и е необходимо само да се спре работата на няколко релейни спътника, за да се прекъсне контакта.

Взряха се навъсено в съскащия екран. Напоследък местните ареосинхронни комуникационни спътници постоянно отказваха да работят — дали бяха повреждани умишлено чрез саботаж, или бяха изолирани от системата беше невъзможно да се каже. Сега, без новините от Земята наистина нямаше да разполагат с никаква информация. Бяха сами, откъснати от света на Марс — петима човека в два малки самолета.

Това усещане беше ново и особено. Надя непрекъснато поглеждаше към модула на китката си, върху който, преди да настъпи това информационно заглушаване, Аркадий можеше да се появи всеки момент; на него можеше да се появи и всеки от първите сто, за да каже, че е на сигурно място. След това тя вдигаше поглед от малкия ням квадрат към червената местност около нея, която изведнъж бе станала много по-голяма, по-дива и по-празна от всякога по-рано. Такъв огромен свят! А те бяха сами в него.

 

 

Долетяха до обширната равнина на Хелас и в хоризонтално падащата червена светлина на изгрева, пред погледите им — чак до хоризонта — се разкри море от натрошен лед. Той изпълваше цялата западна част на Хелас. Огромно море!

След безкрайни секунди на пълно безмълвие, Ан заговори:

— Сигурно са взривили подпочвения воден слой на Хелеспонтус. Той беше наистина голям и ще се оттече чак в Лоу Пойнт.

— Значи мантийната шахта в Хелас е наводнена! — извика Йели.

— Така е. И водата на дъното й ще се затопли. Вероятно ще бъде достатъчно гореща и няма да позволи на повърхността на езерото да замръзне. Трудно е да се каже. Въздухът е студен, но поради бурния вятър може да има незамръзнали участъци. Ако не, то точно под повърхността водата няма да е замръзнала със сигурност. Всъщност, може би има силни конвенционни течения. Ала повърхността…

Йели я прекъсна:

— Съвсем скоро ще узнаем. Ще прелетим над нея.

— Ще трябва да се приземим — отбеляза Надя.

— Ще го направим, когато ни се удаде възможност. Освен това изглежда, че положението малко се е успокоило.

— Така ти се струва, защото не сме запознати с новините.

— Аха.

Оказа се, че в центъра на ледената шир имаше огромен облак пара, който се издигаше на хиляди метри във въздуха. Макар че летяха на голяма височина, замръзналото море все още се простираше до хоризонта във всички посоки. Заобиколиха внимателно облака и видяха, че ледът под него е натрошен на огромни блокове, които плаваха близо един до друг сред мътната, черна вода. Мръсните ледени отломъци се въртяха, сблъскваха се, преобръщаха се, над тях се издигаха плътни пелени от червено-черна вода, които се разплискваха към небето; когато отвесната водна стена отново започнеше да пада, се образуваха вълни. Те се разливаха в концентрични кръгове и отминаваха по своя път, като изтласкваха ледените отломъци нагоре, а после със страшна сила ги хвърляха отново долу.

В двата самолета цареше тишина, докато хората се взираха в тази абсолютно чужда за Марс гледка. Накрая, след като в пълно безмълвие заобиколиха два пъти колоната от пара, продължиха на запад над назъбената пустош.

— Сакс сигурно ужасно харесва тази революция — Надя отново повтори думите, които бе изрекла по-рано и наруши тишината. — Мислиш ли, че има пръст във взривяването на подпочвения воден слой?

— Съмнявам се — отговори Ан. — Той вероятно не би рискувал земните си инвестиции, които са му предоставени. Нито постепенното, планово развитие на проекта. Не би допуснал събитията да се развиват при всякаква липса на контрол. Ала съм сигурна, че той оценява революцията с оглед на това как тя влияе върху преобразуването на планетата. Не се интересува нито кой умира, нито какво е разрушено или кой ще надделее. Просто как всичко това ще повлияе на проекта му.

— Интересен експеримент — подхвърли Надя.

— Ала трудно се поддава на моделиране — добави Ан, след което и двете се засмяха.

 

 

Заговориха за вълка — и ето го в кошарата. Приземиха се на запад от новото море, съвсем близо до един повреден ровър. До ровъра стоеше Сакс в скафандър и работеше с предавателя, за да изпрати ръчно своето SOS.

Сакс се качи в самолета на Надя и Ан, бавно свали шлема си и започна да примигва с нацупени устни, както правеше обикновено. Непромененият, мекосърдечен Сакс. Беше уморен, но както по-късно Ан сподели с Надя, приличаше на плъх, който току-що е изял канарчето. Той не можеше да им разкаже много неща. Заседнал на линията с ровъра от три дни, не бил в състояние да се придвижи напред. По линията не се движели влакове, а в ровъра нямало резервно гориво.

— Движех се за Кайро — разказа им той. — Трябваше да се срещна с Франк и Мая. Те смятаха, че ще бъде добре да се съберем всичките от първата стотица. Трябваше да образуваме авторитетна група, за да започнем преговори с полицейските групи на КПМ и да ги накараме да престанат.

Продължиха да летят. Сега бяха шестима — Саша и Йели, Ан и Симон, Надя и Сакс: шестима от първата стотица, събрани заедно, сякаш по силата на някакъв магнетизъм. Имаше много неща, за които си говориха тази нощ, обмениха помежду си информация, разказаха си различни преживелици, слухове, споделиха размислите си по много проблеми. Ала Сакс не можеше да добави конкретни детайли към цялостната картина. Беше изолиран от новините, също като тях. Надя отново потрепери. Осъзна, че този проблем нямаше да отмине скоро.

 

 

Една сутрин се приземиха на летището край станцията Маргаритифър и бяха посрещнати край самолетите от десетина мъже и жени, които бяха изключително ентусиазирани от тяхното пристигане. Прегръщаха и целуваха шестимата пътешественици, смееха се и отново ги целуваха.

Един от тях, строен младолик американец, им се представи:

— Аз съм Стив, тренирах заедно с Аркадий в група от дванадесет човека на Фобос и работих с него на Кларк. Повечето от нас тук работиха с него на Кларк. Бяхме в Скиапарели, когато започна революцията.

— Знаете ли къде е Аркадий? — попита Надя.

— За последен път го чухме от Кар, но вече нямаме връзка.

Един висок, слаб американец се приближи до Надя, сложи ръка на рамото й и каза:

— Ние не се държим винаги по този начин! — и пак се разсмя.

— Не се държим! — съгласи се Стив. — Но днес е празник! Нима не сте чули?

Една кискаща се жена извика:

— Денят на независимостта! Четиринадесетият ден от четиринадесетата ни година на Марс!

— Вижте това — обади се Стив и посочи един телевизор.

Върху екрана потрепна образ от космическото пространство и изведнъж цялата група започна радостно да крещи.

Успели да влязат в кодиран канал от Кларк, обясни Стив, и макар че не съумели да разшифроват съобщенията, използвали канала като фар, за да насочат оптическия си телескоп. Образът от телескопа беше предаден на телевизионните приемници и сега по екраните се виждаше черното небе, звездите, скрити в центъра от предмет, който всички вече се бяха научили да разпознават — квадратния, метален астероид Кларк с кабела, който се спускаше от него.

— Вижте сега! — извикаха те на смаяните пътешественици. — Гледайте!

Закрещяха отново и неколцина започнаха да броят цифрите от сто до нула в обратен ред с гласове, които внезапно бяха станали дрезгави. Някои от тях вдишваха хелий, а също и азотист оксид.

Надя усети, че започва да трепери. Цифрите, които брояха в обратен ред, бяха подети от все повече гласове, звучаха все по-високо, докато стигнаха до изкрещяното с всички сили „Нула!“

Между астероида и кабела се появи празнина. Кларк светкавично изчезна от екрана. Кабелът, нишка паяжина сред звездите, също престана да се вижда почти толкова бързо.

За миг диви овации изпълниха стаята. Но те замряха, като пресечени с ножица. Вниманието на някои от празнуващите беше отвлечено от Ан, която скочи, захапала двата си юмрука със зъби.

— Той със сигурност е слязъл на Марс! — изкрещя Симон към Ан, надвиквайки врявата им. — Той вече е долу! Обади се преди толкова седмици!

Бавно се възцари тишина. Надя изтича до Ан, не знаеше какво да каже. Ан беше вцепенена, очите й бяха изхвръкнали страшно от орбитите си.

— Как разкъсахте кабела? — попита Сакс.

— Ами, това май е невъзможно — отвърна Стив.

— Разкъсали сте кабела? — възкликна Йели.

— Е, не, отделихме кабела от Кларк, ето това направихме. Но ефектът е същия. Кабелът ще падне върху планетата. Той пада в момента. Ако са ви необходими цифрите за падането, можем да ви ги предоставим. Много е сложно, цял комплекс от диференциални уравнения.

— Зная — отвърна Сакс.

— Не мога да повярвам — изрече Симон. Дланите му все още стискаха ръката на Ан. Той огледа празнуващите с мрачно лице. — Ударът при падането ще избие много хора!

— Вероятно няма да стане така — отговори един от тях.

— А онези, които убие, в по-голямата си част ще бъдат от полицейските сили на ООН. Те използваха елеватора, за да слязат на Марс и да избиват хората тук.

— Той вероятно е слязъл преди седмица или две — повтори с категоричен глас Симон, обърнат към Ан, чието лице беше побеляло.

— Може би — изрече тихо тя.

Някои хора чуха думите й и утихнаха. Другите не искаха да слушат и продължиха да празнуват.

— Ние не знаехме — каза Стив на Ан и Симон. Изразът на триумф беше изчезнал от лицето му. — Ако знаехме, щяхме да се опитаме да се свържем с него. Ала не знаехме. Съжалявам. Да се надяваме… — той преглътна. — Да се надяваме, че не е бил там.

Ан се върна на масата и седна. Симон се изправи разтревожен край нея. Изглеждаше като че нито той, нито тя бяха чули думите на Стив.

 

 

Броят на радиосъобщенията се беше увеличил, тъй като онези, които контролираха действащите комуникационни спътници, бяха научили новината за кабела. Някои от празнуващите въстаници проследяваха и записваха тези съобщения; другите продължаваха да се веселят.

Сакс беше погълнат от уравненията върху екрана.

— Насочва се на изток — отбеляза той.

— Точно така — потвърди Стив. — Отначало ще опише голяма дъга и ще се огъне по средата, докато долният му край се смъкне, после ще падне и останалата част.

— За колко време?

— Трудно е да се каже. Но ние смятаме, че ще бъдат необходими около четири часа, докато се обвие първия път около планетата, плюс още един час, за да го направи втори път, ала второто обвиване ще бъде непълно.

— Второ непълно обвиване! — възкликна Сакс.

— Ами, както знаете, кабелът е дълъг 37 000 километра, а дължината на екватора на Марс е 21 000 километра. Така че кабелът ще се обвие около планетата почти два пъти.

— Хората на екватора по-добре да се преместят бързо някъде — измърмори Сакс.

— Не е точно на екватора — каза Стив. — Осцилацията на Фобос в известна степен ще предизвика отклонение встрани от екватора. Това всъщност най-трудно се поддава на изчисление. Всичко зависи къде в осцилацията си е бил кабелът, когато е започнал да пада.

— На юг или на север от екватора ще падне?

— След два часа би трябвало да узнаем това.

 

 

Групата от Маргаритифър повторно установи контакт със спътниковите излъчвания, които бяха уловили, и откриха, че могат да хванат и известен брой от комуникационните спътници на силите за сигурност. От всички тези канали успяха да извлекат частична информация за падането на кабела. От Никозия екип на КПМ съобщи, че кабелът е паднал на север от тях, сгромолясвайки се вертикално надолу, като същевременно светкавично се разгъвал по дължина, врязвайки се в планетата. Мнението им беше, че кабелът е паднал на юг от екватора. В Шефилд треперещ глас, в който прозираше паника, поиска потвърждение на този факт; кабелът вече беше разсякъл града и поредица палатъчни градчета на изток от него, надолу по склона на Павонис Монс, и бе пресякъл източната част на Тарсис. Оцелелите в Шефилд искаха да знаят дали да бягат на юг, за да избягнат следващото обвиване на кабела, или да се опитат да преминат през вътрешността на вулкана и да се спасяват на север.

Не получаваха отговор.

Цял час нямаше никаква нова информация — нищо, освен въпроси, предположения и слухове. После един от хората със слушалки на главите се облегна назад и превключи на сателитната връзка, където възбуден глас крещеше високо над пращенето:

— Експлодира пред очите ни! Сгромоляса се след около четири секунди. Гореше от началото до края. Когато удари повърхността, всичко подскочи под краката ни! Имаме изтичане на газ. Намираме се на около 18 километра на юг от мястото на падането, а ние сме на 25 километра на юг от екватора. Можете да изчислите къде ще падне втория път.

После се обадиха от кратера Ескаланте, който беше разположен точно на екватора. Хората се бяха евакуирали незабавно, след като бяха чули новината за Кларк, ала бяха тръгнали на юг, така че кабелът за малко не бе паднал върху тях. Докладваха, че експлодирал при досег с повърхността, в резултат на което към небето се разнасяли истински вълни от стопена скална маса, подобни на лава фойерверки, които докато летели нагоре, били бляскави и светлосини, а при падането си към повърхността — черни.

— Хайде да излезем и да погледаме — предложи Стив, обърнал виновно лице към Ан и Симон. Мнозина облякоха скафандри и излязоха. Пътешествениците се задоволиха да наблюдават образа, предаван от външна камера, който се редуваше с видеоклипове, подбрани от спътниците. Клиповете, заснети от страната, където беше нощ, бяха наистина зрелищни; те показваха обхваната от пламъци парабола спускаща се надолу като острие на бяла коса, което искаше да среже планетата на две.

Ударът от падането през последния половин час беше толкова силен, че всичко на много километри на север и юг стана плоско; хората казваха, че никой, който е бил достатъчно близо да види всичко това с очите си, не е оцелял. Много от камерите в дистанционно управляемите самолети също бяха разбити. За последните хиляди километри от падащия кабел нямаше свидетели.

Малък клип дойде от западната страна на Тарсис, показващ пораженията при второто падане на кабела върху големия склон. Беше кратък, но въздействащ: бял пламък в небето и експлозия, разтърсваща западния склон на вулкана.

После се появиха още много клипове, които подскачаха в луд ритъм в частично работещата съобщителна система, но те се оказаха само повторения, закъснели постъпления или филми за последиците от удара. След това спътниците отново преустановиха съобщенията.

Падането на кабела беше започнало преди пет часа. Шестте пътешественика се отпуснаха в креслата си. Някои гледаха телевизия, други не. Бяха прекалено уморени да чувстват каквото и да било, прекалено уморени да мислят.

— Е — рече Сакс, — сега разполагаме с такъв екватор, какъвто си мислех, че Земята има, когато бях на четири години. Голяма, черна линия, опасваща планетата.

Ан го погледна така свирепо, че Надя се разтревожи, да не стане да го удари. Ала никой от тях не направи каквото и да било движение. Образите върху телевизионния екран потрепваха, а говорителите съскаха и издаваха пращящи звуци.

 

 

Видяха с очите си новата екваториална линия, по-южната от двете, през втората нощ от полета си към Шалбатана Валис. В тъмното тя приличаше на широк, прав, черен откос, който ги отвеждаше на запад. Докато летяха над него, Надя гледаше мрачно надолу. Проектът за елеватора не беше неин, ала за него бе изразходван труд, който бе пропилян. Един съборен мост.

Призори се приземиха на изоставеното летище на кратера Кар. Още преди да стане осем часа, Надя и Сакс, Ан и Симон и Саша и Йели бяха облекли скафандрите си и вече се изкачваха към ръба на кратера.

Куполът беше унищожен. Очевидно в града бе имало пожар. Всички сгради бяха непокътнати, но обгорени, почти всички прозорци бяха стопени или счупени. Пластмасовите стени бяха огънати или деформирани; бетонът бе почернял. Имаше петна от сажди навсякъде, цели купчини сажди бяха пръснати тук-там по земята, приличаха на сенки от Хирошима. Да, защото това бяха останките от човешки тела. Очертанията на хора, които се бяха опитали да избягат по тротоарите.

— Въздухът в града е бил наситен с прекалено много кислород — обади се тихо Сакс.

В такава атмосфера човешката кожа и плът ставаха запалими и се възпламеняваха. Всички хора по улиците бяха тичали като факли; това можеше да се разбере от положението на купчинките сажди.

Шестимата стари приятели вървяха заедно в сянката на източната стена на кратера. Където беше възможно, отваряха вратите на сградите, чукаха по залостените врати, които не можеха да се отворят, поставяха върху стените апарат, подобен на лекарски стетоскоп, който Сакс беше взел със себе си. Не долавяха никакви звуци, освен собствения си пулс — учестен, задъхан, като че сърцата се бяха изкатерили в болезнено изсъхналите им гърла.

Надя се препъваше наоколо, дъхът й свистеше остро, накъсано. Наложи си да поглежда телата, край които минаваше. Когато приближи до купчинка, чиито размери й се сториха зловещо познати, Надя спря и се вторачи в нея. След малко се приближи, намери дясната ръка и изстърга гърба на овъглените кости от китката. Търсеше идентификационния кодов номер. Намери го и го изчисти. Прокара лазерното устройство над номера като продавач в бакалия, който чрез лазера посочва цените на стоката. Тялото беше на Емили Харгроув.

Продължи напред, направи същото с друга купчинка въглени. Табо Моети. Все пак беше по-добре, отколкото да сверява зъбите със зъболекарските картони; ала подобно нещо не би могла и да стори.

Виеше й се свят и се чувстваше скована, когато приближи до черна купчинка близо до сградата с офисите. Наблизо нямаше други, дясната ръка беше простряна встрани, така че само трябваше да пусне лазера. Надя изчисти номера и провери. Беше Аркадий Никелиович Богданов.

Надя се бореше със скръбта си и помагаше в управлението на самолета по време на нощните полети. Отслабна. Косата й стана чисто бяла, сивите и черните косми просто оставаха по четката й. Трудно й бе да приказва. Като че гърлото и вътрешностите й се бяха вкаменили. Беше се превърнала в камък, не можеше да плаче. Вместо това се заемаше със задачите си. Хората, които срещаха, не можеха да им отделят храна, за самите тях нямаше достатъчно провизии. Шестимата въведоха строго разпределение на храната по дажби, разделяйки едно ядене на две части.

На тридесет и втория ден от пътешествието от Ласвиц, след като бяха изминали около 10 000 километра, пристигнаха в Кайро — град, разположен върху южния склон на Ноктис Лабиринтус, съвсем малко по на юг от мястото, където беше паднал кабелът. Повечето от жителите на Кайро в началото на войната бяха араби и швейцарци и поне в Кайро представителите на двете националности се опитваха да не се намесват в конфликта.

Ала сега шестимата пътешественици не бяха единствените пристигащи в града бегълци. Цяло море от тях току-що се бе изляло в Кайро от Тарсис и разрушения Шефилд. Тук се стичаха всички бегълци от Павонис и Маринерис, които бяха успели да прекосят лабиринта на Ноктис. Градът беше претъпкан с четири пъти повече жители, отколкото позволяваше неговият капацитет. Тълпи хора спяха по улиците и парковете, електроцентралата работеше на пълни обороти и съществуваше опасност от всякакви повреди. Запасите от храна и газове се изчерпваха.

Една служителка на летището разказа това на шестимата пътешественици. Тя упорито продължаваше работата си, макар че совалките между отделните големи градове вече не се движеха. След като ги заведе до мястото, където трябваше да оставят самолетите сред внушителна ескадрила от летателни апарати в единия край на летището, жената им каза да облекат скафандрите си и да преминат пеш трите километра до градската стена. Надя изпитваше силна нервност, че изоставят двата самолета; когато премина през херметизационната камера въобще не се успокои. Повечето хора в града се движеха със скафандри и носеха шлемовете със себе си, в случай че палатката бъде унищожена.

Когато отидоха в сградата с офисите на града, намериха Франк и Мая, както и Мери Дункъл и Спенсър Джексън. Поздравиха се с облекчение, ала нямаше време да си разказват приключенията, които бяха преживели. Франк беше зает пред един екран; ако се съди по думите, които произнасяше, очевидно водеше разговор с човек, летящ в орбита около планетата.

Когато най-накрая прекъсна връзката, той се облегна в креслото, въздъхна театрално, после сковано стана от мястото си и се приближи да ги поздрави, като постави за миг ръка върху рамото на Надя. С всички останали се държеше рязко и изглеждаше напълно незаинтересуван как са пристигнали до Кайро. Искаше само да знае кого са срещали и къде, как се справяха тези разпръснати групи и какви бяха техните намерения. Веднъж или два пъти се върна при своя екран и незабавно се свърза с тези групи, след като научи местоположението им — нещо, което изуми пътешествениците, приели, че всички са така изолирани от света, както тях.

— Това са комуникационни връзки на КПМ — обясни Франк. — Те поддържат някои канали отворени за мен.

— Защо? — попита Сакс.

— Защото се опитвам да спра всичко това. Боря се да постигна примирие, след това обща амнистия и възстановяване ритъма на живота, към което ще се присъединят всички хора.

— Но под чие ръководство?

— На КПМ, естествено. Както и на националните представителства, работещи на Марс.

— Но ако КПМ приеме само примирието, а отхвърли всичко останало? — обади се Сакс. — А въстаниците приемат само общата амнистия?

Франк кимна рязко с глава.

— И нито едните, нито другите приемат възстановяването на обичайния ритъм на живот. Но положението в момента е толкова лошо, че могат и да приемат предложението. Още четири подпочвени водни слоя бяха взривени след падането на кабела. Всички те са разположени в екваториалния пояс; някои казват, че кабелът е причинил експлозиите.

Ан поклати глава при тези думи и Франк изглеждаше доволен от жеста й.

— Почти съм сигурен, че друг ги е взривил. Хората унищожиха водната станция на един подобен слой в устието на Касма Бореалис и сега водата се излива в дюните на Бореалис.

— Теглото на полярната шапка вероятно причинява високо налягане в слоя — каза Ан.

— Знаеш ли какво е станало с групата в Ахерон? — попита Сакс.

— Не. Те изчезнаха. Боя се, че може да им се е случило същото, както на Аркадий. — Франк погледна Надя и сви мрачно устни. — Трябва отново да се хващам за работа.

— Но какво става на Земята? — попита Ан. — Какво е становището на ООН за положението тук?

— Марс не е отделна нация, а съвкупност от ресурси, които принадлежат на целия свят — с натежал глас цитира основната постановка Франк. — Заявяват, че нищожната част от човечеството, която живее тук, не може да контролира ресурсите, нито пък това ще й бъде позволено, след като цялото човечество изпитва такива огромни затруднения.

— Предполагам, че затова са позволили на тръстовете да се намесят толкова мащабно — каза Сакс. — Струва ми се, че тук има много повече хора от службите за сигурност на тръстовете, отколкото полицейски сили на ООН.

— Така е — потвърди Франк. — Беше необходим доста продължителен период от време, докато ООН изпрати умиротворителните си сили.

— Те нямат нищо против, ако някой друг извърши мръсната работа вместо тях.

— Естествено. — Франк започна да говори на арабски към модула върху китката си. — Казаха ми, че Алекс, Евгения и Саманта идват от Ноктис с няколко мои приятели бедуини — обясни им той, когато изключи връзката.

Това беше добра новина. За последен път бяха чували за Алекс и Евгения от панорамата Ауреум — въстаническа крепост, която бе унищожила няколко летящи в орбита космически кораба на ООН. След това панорамата беше възпламенена с ракетен огън от Фобос. Никой не бе чувал за тях през целия месец, откакто траеше войната.

Затова следобеда всички от първата стотица в града отидоха при северния вход на Кайро, за да ги посрещнат. Северният вход на града се издигаше над дълъг, естествен вал, който продължаваше чак до един от най-южните каньони на Ноктис. Пътят се изкачваше от дъното на каньона върху вала. От входа виждаха цялото пространство до самото начало на каньона. Там, в ранния следобед, съзряха керван от ровъри, който се придвижваше бавно напред и вдигаше малки облачета прах.

Едва след един час колите стигнаха до последния участък от пътя по вала. Оставаха им не повече от три километра, когато огромни езици от пламък и откъртени каменни късове избухнаха сред кервана. Някои от ровърите се сблъскаха с каменната стена, други изскочиха от вала и полетяха в празното, пространство. Останалите спряха, разбити, обхванати от вихъра на пожара.

После страшна експлозия разтърси северния вход и хората от първата стотица побягнаха към стената на града. Палатката все още се държеше, макар че херметизационната камера на входа беше блокирана.

Надя изпрати един роботоуправляем ровър да се погрижи за оцелелите. Тя погледна към ужасната картина. Разбити ровъри. Няколко човешки тела. Нищо не се движеше. Един ровър все още димеше.

— Къде е Саша? — изкрещя Йели. — Къде е Саша?

— Тя беше в херметизационната камера — отговори някой. — Искаше да ги посрещне.

Заеха се да отворят вътрешната врата на камерата. Надя натискаше клавишите на всички кодове за бедствени случаи, след това продължи да работи с инструментите си, накрая си послужи с експлозив, който някой й беше подал. Отдръпнаха се назад и затворът на херметизационната камера излетя като стрела на арбалет. Всички се натрупаха и натиснаха тежката врата. Надя се втурна и падна на колене до Саша — тя бе свряла глава между раменете си, за да се предпази. Ала беше мъртва, плътта на лицето й изглеждаше наситеночервена, както всичко останало на Марс, очите й бяха замръзнали.

Надя усети, че трябва да се движи, в противен случай щеше да се превърне в камък. Втурна се назад към ровърите, изпратени от града. Скочи в един от тях и потегли; не разполагаше с никакъв план, изглежда, че колата сама подбра посоката на движение. Гласовете на приятелите й се врязаха сред пращенето на модула й, приличаха на песен на щурци, затворени в кутийка. Мая мърмореше яростно на руски, плачеше — само Мая беше достатъчно твърда, за да вложи чувства в този кошмар.

— Това отново беше работа на Фобос! — викаше изтънелият й глас. — Всичките там са психопати!

Останалите бяха изпаднали в шок, гласовете им звучаха като роботи.

Колата спря пред градските офиси. Надя влезе в стаята, където бе подредила нещата си в своята стара синя раница. Започна да рови в нея. Все още не осъзнаваше какво точно търси, когато ръката й сграбчи една малка чантичка и я измъкна. Това беше дистанционното взривно устройство на Аркадий. Естествено. Тя изтича в колата и я закара до южния вход на града. Сакс и Франк все още разговаряха. Гласът на Сакс звучеше както винаги, ала това, което говореше, беше страшно:

— Всеки един от нас, за когото знаем къде се намира, е или тук, в Кайро, или е мъртъв. Смятам, че се опитват да обезвредят точно първите сто колонисти.

— Искаш да кажеш, че ще ни елиминират? — попита Франк.

— Гледах новини от Земята. Там казаха, че ние сме водачите на въстанието. Двадесет и един от нас загинаха от началото на войната. Още четиридесет са безследно изчезнали.

После колата пристигна на южния вход. Надя изключи връзката, слезе от ровъра, влезе в херметизационната камера и се озова от другия край сред смразяващия, ветровит, мъглив ден. Измъкна кутията от тесния джоб на скафандъра, преобърна я в ръката си. Фобос се показа на хоризонта на запад като сив картоф.

Той прекосяваше небето за четири часа и петнадесет минути, затова не беше необходимо да чака много дълго. Спътникът се бе издигнал и отначало се виждаше половината от него, после две трети, след това — почти пълна луна, изминала половината разстояние до зенита. Надя протегна напред радиопредавателя и изписа кода за възпламеняване: МАГНАЛИЯ. Беше така просто, като че използваше дистанционно управление на телевизор.

Ярка светлина блесна върху водещия ръб на малкия сив диск. После започна да блести още по-ярко. Нима наистина можеше да долови загубата на скоростта? Вероятно не; ала тя бе налице.

Фобос падаше.

 

 

Когато Надя се върна в Кайро, разбра, че новината вече се е разпространила. Светлината беше достатъчно ярка, за да привлече погледите на хората. След като я бяха забелязали, те по навик се тълпяха около угасналите телевизионни екрани. Обменяха слухове и мнения. По някакъв начин основният факт беше осъзнат от всички; може би хората самостоятелно бяха стигнали до определени изводи. Надя минаваше край различни групи и чуваше как си приказваха:

— Унищожили са Фобос! Унищожили са Фобос! — Някой се изсмя и добави: — Крайно време беше!

Струваше й се, че се е изгубила сред арабските култови сгради, ала почти без лутане попадна пред зданието с градските офиси. Мая беше излязла навън.

— Хей, Надя! — извика тя. — Видя ли Фобос?

— Да.

— Роджър каза, че когато били на спътника още през първата година, след като пристигнахме на Марс, вградили система от експлозиви и ракети на Фобос! Казвал ли ти е някога Аркадий за това?

— Да.

Двете се отправиха към офисите. Мая мислеше на глас:

— Ако успеят да го забавят достатъчно, той ще падне на планетата. Питам се дали е възможно да изчислим точно къде. Тук сме прекалено близо до екватора.

— Със сигурност ще се разбие на отделни късове и ще падне на много места.

— Вярно. Чудя се какво мисли Сакс по този въпрос.

Завариха Сакс и Франк, наведени над един екран, Йели, Ан и Симон над друг.

— Виж колко добре е балансирана тягата — измърмори Сакс, без да се обръща конкретно към някого. — Ако натискът беше прекалено внезапен, целият спътник щеше да се разпадне на отделни късове. Ако пък липсваше балансираност, щеше да започне да се върти и тягата щеше да го подхвърля в различни посоки. Те са превърнали Фобос в голяма ракета.

— Каква е скоростта му в момента? — попита Франк. Лицето му бе потъмняло, мускулите на челюстта му пулсираха под кожата като малки бицепси — беше бесен, защото не можеше да предвиди какво ще се случи в следващия момент. Надя разбираше.

— Около едно цяло и седем. Ще се приземи на планетата. Но няма да остане цял. Сигурен съм, че спускането ще го разбие.

— Какво се е случило с хората на Фобос? — Надя чу собствения си глас, който задаваше този въпрос.

— Някой дойде и каза, че цялото население отдавна било напуснало луната. Нямало никой. Никой не останал, поне да направи опит да прекъсне стрелбите.

— Добре — изрече Надя и тежко седна на леглото.

— Погледнете — обади се Сакс. — Разчупва се.

Сателитната телескопична камера осигуряваше отлична видимост. Куполът над Стикни се пръсна на огромни късове; вътрешността на кратера, която винаги караше Фобос да изглежда като посипан с прах, се разцепи. След това мъничкият свят, който приличаше на картоф, се отвори като чашка на цвете и се разпадна на хиляди парчета с неправилна форма. Няколко от големите късове полетяха като букет в пространството; най-тежкият се движеше най-напред. Един от отломъците отлетя встрани, очевидно все още задвижван от някоя ракета, заровена във вътрешността на луната.

— Ние май попадаме в обсега на огъня — отбеляза Сакс и погледна към останалите. — Най-големите късове скоро ще се сблъскат с високите слоеве на атмосферата. След това всичко ще стане твърде бързо.

— Можеш ли да определиш къде ще паднат?

— Не, съществуват много неизвестни величини. Някъде в екваториалната област, това е всичко. Вероятно се намираме достатъчно на юг, за да избегнем по-голямата част от метеорния дъжд, но може да има и твърде силно изразен ефект на разсейване.

Нямаше какво друго да правят, освен да чакат. Франк крачеше из стаята, мургавото му лице беше изкривено от ярост; накрая се върна при своя екран, за да изпрати поредица от кратки съобщения. Получи отговор и изсумтя.

— Дават ни гратисен период, защото полицейските сили на ООН се боят да се приземят на планетата, докато не паднат всички отломъци. След това ще ни налетят като ястреби. Те заявяват, че командата, инициирала експлозиите на Фобос, е била подадена оттук. Писнало им е неутрален град като този да бъде използван за команден център на въстанието.

— Следователно разполагаме с толкова време, колкото продължава падането на скалните късове — изтъкна Сакс.

Напуснаха офиса и излязоха в парка. Всички стояха обърнати към северозапад. Цареше такава дълбока тишина, като че изпълняваха някакъв религиозен ритуал. Беше вече рано предобед, небето изглеждаше мътнорозово, като посипано с прах.

След това над хоризонта се спусна болезнено ярка комета; всички си поеха заедно дъх, някои хора изкрещяха. Ярката бяла линия се изви към тях, после се стрелна над главите им и след миг изчезна към източния хоризонт. Нямаше време дори да притаят дъх, докато траеше това. Миг по-късно земята леко потрепери под краката им. На изток се появи облак, стълбът прах вероятно се бе издигнал на 20 000 метра.

Друг ослепително ярък пламък прекоси небето над главите им, понесъл след себе си огнени следи като опашка на комета. После още един и още един, цял рояк — всичките се спускаха по небето и падаха над хоризонта на изток в огромната пустош на Маринерис. Накрая метеорният дъжд престана, хората в Кайро, които го бяха видели, се чувстваха почти ослепели, олюляваха се, пред очите им се виеха алени кръгове. Не бяха засегнати. Оцеляха.

 

 

— Сега ще дойдат силите на ООН — заяви Франк. — В най-добрия случай.

— Мислиш ли, че трябва… — започна Мая. — Смяташ ли, че сме…

— На сигурно място в ръцете им? — рязко я прекъсна Франк.

— Може би отново трябва да се качим на самолетите.

— Денем ли?

— Това все пак е по-добре, отколкото да останем тук! — отвърна му тя.

Постъпваха още новини за удари в другото полукълбо и Франк седна зад екраните да ги проследи. Ан безпомощно стоеше зад лявото му рамо, за да може също да ги наблюдава.

Мая продължи да ги подтиква да направят нещо — да напуснат града, да се скрият, каквото и да е, просто да предприемат някакъв ход. Ругаеше и Сакс, и Ан, когато те не й отговаряха. Франк отиде да види какво става на летището. Надя го придружи до вратата на сградата — тя се боеше, че Мая има право, но не желаеше повече да я слуша.

Франк се появи върху екрана на Сакс. Той се взираше към модула върху китката си и образът му потрепваше.

— Намирам се на западния вход с кмета на града. Отвън има няколко ровъра. Блокирахме всички входове, защото хората не пожелаха да посочат самоличността си. Очевидно обкръжават града и се опитват да пробият палатката отвън. Затова нека всички да облекат скафандри и да бъдат готови за тръгване.

— Казвах ви, че трябваше да напуснем града! — извика Мая.

— Не можехме — възрази й Сакс. — Пък и шансовете ни вероятно ще са дори по-добри, в случай, че стане някакво меле.

В 4:30 часа зазвучаха алармите в целия град. Палатката беше пробита, очевидно непоправимо, защото внезапно западният вятър заплющя по улиците и сирените, сигнализиращи рязък спад на налягането, зазвучаха във всяка сграда. Електричеството угасна. Въздухът вреше от шрапнели. Надя, Мая, Ан, Симон и Йели напуснаха сградата с офисите и мъчително си проправиха път през тълпата към източния вход. Видяха, че Франк е по-встрани до стената и им маха с ръка.

— Хайде — извика в ушите им той. — Не се дръжте като овце. Палатката и без това е скъсана, можем да се измъкнем където пожелаем. Хайде да отидем право при самолетите.

— Аз ви казвах… — започна Мая, но Франк я прекъсна:

— Млъкни, Мая. Не бяхме в състояние да напуснем, преди да се е случило нещо подобно, забрави ли?

Сега фигури, облечени в маскировъчни униформи, нахлуваха в града през разцепените места на палатката. Отвън бяха паркирани големи автобуси, обслужващи космическите совалки. От тях излизаха още войници.

Сакс дойде от една уличка.

— Не мисля, че ще можем да се доберем до самолетите — каза той.

От мрака се появи фигура в скафандър и шлем.

— Хайде — извика тя в техния обхват за връзка. — Следвайте ме.

Те се взряха в непознатия.

— Кой си ти? — попита Франк.

— Следвайте ме!

Непознатият беше дребен мъж и зад предличника на шлема му виждаха свирепата му усмивка. Кафяво, тясно лице. Мъжът побягна по една уличка, която водеше към арабските сгради с култово предназначение. Мая първа го последва. Той добре познаваше улиците на Кайро, завиваше без никакво колебание из лабиринта на тесните алеи в арабския квартал. Изведе ги до градската стена за по-малко от десет минути.

Когато достигнаха стената, надникнаха през деформираната материя на палатката; в мрака навън непознати фигури в скафандри тичаха по единично или на групи от двама-трима и се разпръскваха по южния ръб на Ноктис.

— Къде е Йели? — изведнъж възкликна Мая.

Никой не знаеше.

— Гледайте! — посочи Франк.

По пътя от изток се бяха появили няколко ровъра. Те бяха много бързи коли с непозната форма и плуваха сред мрака с угасени светлини.

— Кои са тези? — попита Сакс. Той се обърна за отговор към водача им, ала мъжът отново беше изчезнал сред плетеницата от алеи.

— Това все още ли е честотата на хората от първата стотица? — прозвуча нов глас.

— Да! — отговори Франк. — Кой си ти?

— Това не е ли Мишел? — извика Мая.

— Добър слух, Мая. Да, аз съм Мишел. Дошли сме да ви вземем, ако пожелаете да дойдете с нас. Изглежда те систематично унищожават всеки човек от първата стотица, когото хванат. Затова си помислихме, че ще поискате да се присъедините към нас.

— Май всички сме готови да го направим — каза Франк.

— Разкъсайте стената и излезте навън. Щом влезете в херметизационните камери на ровърите, веднага тръгваме, затова бъдете готови. Колко сте?

— Шестима — отговори Франк, след кратко мълчание.

— Прекрасно. Разполагаме с две коли и няма да е много зле. По трима във всяка кола. Пригответе се. Хайде да го направим бързо.

Изведнъж странните ровъри, които бяха видели, изплуваха от праха и спряха пред тях. Шестимата отвориха външните врати на херметизационните камери и бързо влязоха вътре. Сакс, Ан и Симон в едната кола, Надя, Мая и Франк в другата. Ровърите тръгнаха с трясък напред и увеличиха скоростта си.

— Всички ли се качиха? — попита Мишел.

Те казаха имената си.

— Добре. Много се радвам, че сте с нас! — обърна се към тях Мишел. — Става много трудно. Дмитрий и Елена са мъртви, току-що чух. Убили са ги при Наблюдателницата Екус.

Тишината, която се възцари, беше нарушавана единствено от скърцането на гумите по чакъла на пътя.

— При Хироко ли ще ни заведете? — попита накрая Мая.

— Да, ще се опитаме. Ала пътят е дълъг и условията не са добри. Все пак смятам, че можем да успеем.

— Къде трябва да стигнем? — попита Надя.

— Ами има подслон в случай на бедствие в Ауреум Кейъс.

Значи трябваше да изминат цялото разстояние до Маринерис — 5 000 километра!

— Но как ще направим това! — извика Мая.

— Разполагаме с коли за придвижване в каньоните — кратко отвърна Мишел. — Ще видите.

Все още беше среднощ, когато стигнаха до дъното на каньона, широка U-образна долина, обща черта за всички каньони в Ноктис Лабиринтус. Слязоха и Мишел се приближи до голяма, обла скала, притисна я на едно място с пръст, после повдигна изпъкналия ръб отстрани.

— Качвайте се — обърна се към тях той.

Оказа се, че има две такива коли, които приличаха на канари. Големи ровъри, маскирани с тънък слой истински базалт.

Младият шофьор на втория ровър им помогна да се качат в новите коли.

— Да се махаме оттук — рязко изрече той и почти ги изтласка през външните врати на херметизационните камери. Светлината им попадна върху лицето му, оградено от шлема: азиатски черти; мъжът беше може би на двадесет и пет години. Той не ги погледна в очите. Изглеждаше недоволен, отвратен, а може би и уплашен. Обърна се към тях презрително:

— Следващия път, когато правите революция, изберете някой по-разумен начин.