Ким Стенли Робинсън
Червеният Марс (4)

Част четвърта
В плен на носталгия

Зимна сутрин е. Слънцето блести над Валес Маринерис и осветява северните стени на тази внушителна плетеница от огромни каньони. Тук-там в ярката светлина по ръбовете на канарите или върху някоя самотна скала се виждат грапави петна от черен лишей.

Животът се приспособява, това е очевидно. Той се нуждае от съвсем малко неща, незначително количество гориво и енергия; находчивостта му е фантастична — успява да задоволи потребностите си в широк обхват от природни условия.

И така: бързорастящи лишеи. Устойчиви на радиация водорасли. Плесени, способни да виреят при екстремни студове. Халофилни бактерии Archae, които поглъщат соли, а отделят кислород. Студоустойчиви мъхове. Цял класификатор от нови форми на живот, всяка една от които бе частично приспособена да оцелее на Марс; всички те бяха разпространени по повърхността, за да се види кои ще се справят с поставената задача. Някои видове загинаха: естественият подбор си каза думата. Други се развиваха добре: оцеляха най-приспособилите се.

И така: повече кислород и азот в атмосферата. Черен мъх по полярните шапки. Черен лишей по неравната повърхност на шуплестите скали. Светлозелени участъци по земята. По-големи зрънца скреж във въздуха. Микроскопични организми, придвижващи се сред реголита, като милиарди миниатюрни къртици, които трансформират нитратите в азот, окисите в кислород.

Отначало тези процеси бяха невидими и много бавни. В случай на остро застудяване или на слънчева буря се появяваха следи от загиналите организми; цели видове измираха за една-единствена нощ. Но остатъците от мъртвите видове служеха за храна на други същества; по този начин условията ставаха по-благоприятни за тях и процесът набираше скорост. Бактериите са размножават бързо, удвояват масата си много пъти на ден, ако разполагат с подходящи условия; математическите вероятности за скоростта на техния растеж са зашеметяващи и макар че ограниченията, пораждани от природната среда — особено на Марс — задържат действителния растеж далеч от математическите граници, все пак новите организми, ареофитите, се размножаваха бързо, понякога мутираха, винаги измираха; новите форми на живот се хранеха от остатъците на своите предшественици и отново се размножаваха. Живееха и умираха; почвата и въздухът, които оставаха след тях, бяха по-различни от онези, при които се бяха развивали милионите краткосъществуващи поколения.

И така една сутрин слънцето изгрява, дългите му лъчи проникват през неравномерната облачна покривка по цялата дължина на Валес Маринерис. По северните стени на каньоните се виждат миниатюрни следи от черно, жълто, кафеникаво, сиво и зелено. Късчета мъх са осеяли вертикалните повърхности на скалите, които си стоят както винаги — огромни, напукани, червени, — но сега са покрити тук-там с плесен.

 

 

Мишел Дювал сънуваше родния си дом. Плуваше сред крайбрежното вълнение недалеч от Вийфранш-сюр-Мер, топлата вода на август леко го полюляваше. Времето беше ветровито, наближаваше залез слънце, водата приличаше на течен бял бронз и слънчевата светлина се плъзгаше по нея. Вълните бяха големи за Средиземно море, внушителна водна маса, която се движеше бързо и се разцепваше под напора на вятъра, за да се разпилее в малки, неравни очертания, които му позволяваха да остане за кратко върху гребена. После всичко се превърна в смесица от водни мехурчета и пясък, след това отново в златна светлина и солен вкус, на очите му лютеше, но усещането беше превъзходно. Големи черни пеликани се носеха точно над големите вълни, сякаш се бяха разположили върху въздушни възглавници. Мишел Дювал изплува върху гребена на голямата вълна и примигна, заслепен от солената светлина. Вълната, която се разбиваше пред него, приличаше на хиляди диаманти, разпадащи се на снежнобели пръски.

Телефонът му звънеше.

Точно неговият телефон. Обаждаха се Урсула и Филис, за да му съобщят, че Мая е изпаднала в нов пристъп и е неутешима. Той стана, обу чехлите си и отиде в банята. Водни струи заподскачаха по образа му, отразен в огледалото. Мая, изпаднала отново в депресия. Последния път, когато я видя, тя беше в прекрасно настроение, обзета едва ли не от еуфория; кога се бе случило това — преди една седмица? Но тя си бе Мая. Изглеждаше луда. Но луда по своя необичаен руски начин, което означаваше, че представлява сила, с която Мишел трябва да се съобразява. Майка Русия! И църквата, и комунизмът се бяха опитали да изкоренят матриархата, който бе владял тази страна преди тях; всичко, което бяха постигнали, се изразяваше в порой от горчиво, обезсилващо презрение — цяла нация, съставена от изпълнени с надменност русалки, баби Яги и свръхжени, които оставаха такива 24 часа в денонощието; те почти изцяло живееха сред култура, основана на партеногенеза — общност от майки, дъщери, баби и внучки. И въпреки това задължително бяха погълнати от връзките си с мъже, отчаяно опитвайки се да открият изгубения баща или идеалния партньор. Или просто мъжа, който щеше да влачи своя дял от общия товар. И след като намереха голямата си любов, много по-често я унищожаваха, вместо да се опитат да я запазят! Умопомрачително!

Е, все пак беше опасно да се правят обобщителни изводи. Но случаят на Мая беше класически. Потисната, гневна, склонна към флиртове, очарователна, напрегната, умел манипулатор — сега отпусната в офиса му като огромно въплъщение на унинието. Той вдигна щорите и светлината от централния купол нахлу в стаята. Отново си каза, че Мая е красива жена, с буйна блестяща коса, тъмни очарователни очи — открити и прями. Наистина беше учудващо, че я вижда толкова разстроена — все не можеше да свикне с това — видът й контрастираше прекалено остро с обичайната й жизненост, когато поставяше пръст върху ръката на събеседника си и бъбреше с поверителен тон за едно или друго очарователно нещо…

Като че тази жена бе странно подобие на съществото, което се наведе напред през бюрото и започна да му разказва с остър, дрезгав глас за последната сцена от непрекъснатата драма между нея и Джон, в която отново се бе намесил Франк. Очевидно се бе разсърдила на Джон, защото бе отказал да подкрепи плана й. Мая се стремеше да повлияе на някои от хората с неруски националности да се обявят в полза на изграждането на селища в басейна Хелас — там се намираше най-ниската точка от повърхността на Марс; там най-рано щяха да се почувстват атмосферните промени, на които бяха започнали да стават свидетели. Но явно Джон предпочиташе да работи чрез КПМ към ООН и правителствата на отделните страни. А това беше само едно от многото несъгласия по основните политически въпроси, което бе започнало да влияе върху личния им живот — до такава степен, че вече твърде често спореха за незначителни неща; неща, за каквито по-рано въобще не възникваха конфликти.

Мая разтърка очи, подпря чело на бюрото му и разкри врата си и широките си, стройни рамене. Тя никога не би си позволила да изглежда така смутена пред повечето от хората в Андърхил; това бе проява на близост между тях, нещо, което правеше само пред него. Сякаш се събличаше пред очите му. Хората не разбираха, че истинската близост се състои не в половото сношение, което може да се осъществи между непознати в състояние на пълно отчуждение; близостта се изразява в това да разговаряш с часове за най-важните проблеми в своя живот. Ала не можеше да отрече, че тя ще изглежда красиво без дрехи — притежаваше идеални пропорции. Той си спомни как изглеждаше Мая в басейна, докато плуваше по гръб, в син бански, изрязан високо над бедрата й.

Ала Мая говореше за Франк. Франк, който имал шесто чувство за неприятностите между Джон и Мая и винаги дотичвал при Мая веднага, щом усетел тези признаци; разхождал се с нея и разговаряли за това как виждал Марс в мечтите си — които били смели, вълнуващи, амбициозни, точно онова, което липсвало в представите на Джон.

— Напоследък Франк е много по-динамичен от Джон, не зная защо е така.

— Защото той се съгласява с теб — отвърна Мишел.

Мая сви рамене. Напоследък била извънредно нервна, подхванала някакъв спор с Джон, при това толкова остро и очебийно, че той наистина се ядосал; тръгнал си, поел с един ровър към аркадата на Надя, където прекарал нощта с хората от строителния екип. Франк отново дошъл да разговаря с нея и когато тя го отблъснала (съвсем без да го обижда), Франк заявил, че ще отиде да живее в Европейското селище от другата страна на планетата — той, движещата сила на колонията!

— И Франк наистина ще го направи — убедено заяви тя, — не е човек, който само изрича празни заплахи. През цялото време учи немски, езиците не представляват никаква трудност за него.

Мишел опита да се съсредоточи върху онова, което казваше Мая. Трудно му бе, защото знаеше, че след седмица всичко ще бъде различно, динамиката в това малко трио се променяше до неузнаваемост. Ето защо му бе трудно да се загрижи за това. Ами неговите собствени проблеми? Те бяха много, много по-всеобхватни, ала никой не го изслушваше. Започна да я успокоява с обикновените въпроси и коментари. Зеленината на атриума беше освежаваща, приличаше на двор в Арл или Вийфранш; понякога му напомняше за тесния, заобиколен с кипариси площад в Авиньон, близо до двореца на папата, кафенетата и техните масички, които през лятото, точно след залез слънце, се оцветяваха в алено, също като Марс. Вкусът на маслините и червеното вино…

— Хайде да се разходим — предложи той. Стандартната част от терапията. Прекосиха атриума и тръгнаха по коридора към шкафовете със скафандри. Облякоха ги, отвориха голямата външна врата и излязоха навън.

От време на време Мая продължаваше да приказва за Джон и Франк. Мишел задаваше въпроси, каквито би задавал автоматът на компютъризирана програма по психология и Мая отговаряше точно по начин, какъвто би избрал програмистът, направил програма „Мая“. Гласовете звучаха в ушите им, близост, осъществена чрез шлемофоните.

Стигнаха до стопанството за лишеи и Мишел спря, за да огледа съдовете; искаше да се пропие с цвета им на живот. После продължиха нататък.

— Светът се променя — отбеляза Мая, докато се разхождаха край жилищните помещения.

— Да — отвърна Мишел, не успя да се въздържи и добави: — Остават още триста години и температурата на планетата ще стане годна за живеене.

Мая се разсмя. Чувстваше се по-добре. Скоро щеше да възвърне нормалното си състояние или поне щеше да премине през него, за да изпадне в състояние на еуфория. Мая беше лабилна. Съотношението стабилност-лабилност бе характеристиката, която Мишел изследваше в последно време сред първите сто колонисти; Мая представляваше лабилната крайност.

— Хайде да отидем до аркадата — предложи тя; питаше се какво ли би станало, ако се натъкнат на Джон.

Качиха се на малък джип. Мишел караше и слушаше какво му говори Мая. След петнадесет минути пристигнаха до аркадата на Надя. Обектът все още не беше завършен и около него цареше бъркотия, както при построяването на Андърхил в началото, но сега мащабът беше по-голям.

Изправиха се в единия край на огромния изкоп. Дълбочината му беше 30 метра, широчината — също, а дължината — един километър. Южната страна на изкопа сега представляваше стена от стъкло, а северната бе покрита с огледала-филтри, които се редуваха със стенни декоративни елементи — стъкленици, в които вирееха различни форми на живот, разпространени на Марс или терариуми с растителни форми от Земята. Повечето от терариумите бяха изпълнени със смърчове и други дървета, които създаваха впечатление за земна гора, разпространена на географска ширина 60 градуса. С други думи, както около дома на Надя Чернишевски в Сибир. Може би това бе признак, че и тя страда от неговото заболяване? Би ли могъл да я убеди да използва растителни видове, типични за средиземноморския климат?

Зад дърветата бяха монтирани три реда от типичните за Андърхил сводести помещения и вече бяха приключили с проверката на изолацията им. Само преди два дни новото селище бе запечатано херметически, затоплено, поставено под необходимото налягане, така че вътре беше възможно да се работи без скафандри. Трите етажа бяха наредени един върху друг във формата на все по-малки арки и това напомняше на Мишел за Пон дю Гар; разбира се, произходът на архитектурните форми, използвани тук, беше римски, ето защо това не би трябвало да го изненада. Ала арките бяха по-широки и по-леки. По-просторни, което бе възможно поради по-слабата гравитация на Марс.

— Андърхил ще ми липсва, когато го напуснем — отбеляза Мая. — А на теб?

— Не, не смятам, че ще ми липсва — отвърна Мишел. — Тук ще бъде много по-слънчево. — Всичките три етажа на новото селище щяха да бъдат отворени към широк булевард и щяха да имат широки тераси от слънчевата страна на стаите; ето защо, макар че целият строеж бе обърнат на север и се намираше на по-голяма дълбочина от Андърхил, хелиотропичните огледала-филтри от отсрещната страна на изкопа щяха да го обливат в светлина от зори до здрач. — Аз с удоволствие ще се преместя. Имахме нужда от пространство още в самото начало.

— Но цялото пространство няма да остане за нас. Ще пристигнат още хора.

— Да и това ще ни предостави друг вид пространство.

Тя придоби замислен вид.

— Като онова, което ще ми осигури заминаването на Джон и Франк.

— Да. Но дори това няма да е задължително лошо. — Той й обясни, че сред по-голямо общество атмосферата на клаустрофобно затвореното селце ще започне да се разрушава; това щеше да даде по-добра перспектива в много аспекти на човешкото поведение. — Трябва да приемеш идеята, че може би не желаеш да избираш между Джон и Франк. Че всъщност имаш нужда и от двамата. В контекста на първите сто заселници това може да бъде единствено скандално. Но в свят с по-големи измерения, след време…

— Хироко има десет мъже! — гневно възкликна тя.

— Да и с теб може да е така. Защо не! Когато има повече хора, никой няма да знае, нито ще го е грижа.

Той продължи да я успокоява и когато се върнаха в Андърхил, отново заработи по програмата на психоаналитика и попита Мая дали се чувства по-добре. Тя докосна предличника си о неговия, като за миг се взря в очите му с поглед, който означаваше целувка.

— Знаеш, че съм по-добре — отговори гласът й в ухото му. Мишел кимна.

— Смятам да се поразходя малко сега — каза той и си помисли: „Но какво става с мен? Какво ще накара мен да се чувствам по-добре?“.

Мишел си наложи да размърда крака и се отдалечи. Безрадостната равнина, която заобикаляше базата, приличаше на видение, олицетворяващо опустошението, настъпило след гибелта на човешкия род — някакъв кошмарен свят; но въпреки това не му се искаше да се връща в техния малък развъдник на живот, с изкуствена светлина, затоплен въздух и внимателно нанесени цветове, повечето от които самият той бе избрал, използвайки последната теория за влиянието на багрите върху настроението — теория, за която едва сега разбра, че се основава на известни основни предположения, в действителност неприложими тук. Всички, цветове бяха погрешно подбрани, дори по-лошо, изглеждаха съвсем неподходящи. Тапети в ада.

Фразата се образува в ума му и затанцува по устните му. Тапети в ада. Тапети в ада. Щом като тъй или иначе ще полудеят, то… Със сигурност направиха грешка, че изпратиха само един психиатър. Всеки психотерапевт на Земята подлежи на терапия, това беше част от работата, неотменно изискване. Но неговият личен психотерапевт беше в Ница, на Земята и получаваше отговора му в най-добрия случай 15 минути, след като Мишел Дювал го бе произнесъл. Мишел разговаряше с него, но психотерапевтът му не можеше да помогне. В действителност той не разбираше; живееше на място, което бе топло и синьо, можеше да излезе навън, намираше се (както Мишел предполагаше) в крепко духовно здраве. Докато Мишел беше лекар на отделението за неизлечимоболни в затвор, разположен в ада; и лекарят беше болен.

Мишел откри, че бе достигнал до комплекса на алхимиците. Напрегна се да му обърне внимание. Тук хората използваха тайнствени знания, за да получават диаманти от въглерод и го постигаха толкова лесно и точно, че стъклата на прозорците им бяха обвити с тънък диамантен слой, който ги предпазваше от разяждащия прах.

През последните години постройките бяха придобили малко мюсюлмански вид, върху белите им тухлени стени бяха изписани химически уравнения, изпълнени калиграфски като безкрайни черни мозайки, Мишел се натъкна на Сакс, който стоеше близо до уравнението за крайната възможна скорост при химичните реакции, изобразено върху една от стените на тухлената фабрика. Психологът превключи на обхвата за провеждане на общи разговори.

— Можеш ли да превърнеш оловото в злато?

Шлемът на Сакс лукаво се наклони.

— Ами, не — отвърна той. — Това са химически елементи — ще бъде трудно. Нека първо помисля по този въпрос.

Сакс Ръсел. Идеалният флегматик.

А Мишел беше меланхолик: затворен в себе си, неспособен да контролира чувствата си, склонен към депресии. Не би трябвало да го изберат да отиде на Марс и сега не можеше да си спомни защо така страстно се беше борил да тръгне. Споменът си бе отишъл, може би изтласкан от острите, болезнени, фрагментарни образи от живота, който бе водил, докато бе обладан от желанието си да отлети на Марс. Толкова невзрачни и толкова ценни; вечерите сред тихите площади, летните дни на плажовете, нощите в леглата на различни жени. Маслиновите дървета в Авиньон. Зелените кипариси с форма на пламък.

Защо бе работил така усърдно, за да попадне тук, жертвайки толкова удоволствия от живота, семейството си, дома си, свободното си време… Поклати глава. Доколкото можеше да си спомни, просто бе искал да се занимава с това, то бе определението му за смислен живот. Младостта му беше обикновена, пътуваше много, губеше хората, с които се сприятеляваше, постъпи в Парижкия университет да следва психология, написа дисертацията си за депресивните състояния в космическите станции, после работи по проекта „Ариан“, а след това в Главкосмос. Междувременно се ожени и се разведе: Франсоаз казваше, че „не е в час“. Всичките нощи с нея в Авиньон, дните във Вийфранш-сюр-Мер. Живееше в най-красивото място на Земята, а се движеше, потънал в мъглите на желанието си да отиде на Марс! Беше абсурдно! Дори по-лошо — беше направо глупаво!

Намираше се във фоайето с телевизора. Докато бе погълнат в мисли, очевидно се бе върнал вътре. Но не можеше да си спомни кога бе станало това; примигна и пред очите му се откри телевизионния екран — гледаше видеоматериал за покритите с лишеи стени на един от каньоните в Маринерис.

Потрепера. Отново му се бе случило. Бе загубил връзка с действителността, бе я забравил и чак по-късно през деня я забелязваше. Вече му се бе случвало повече от десетина пъти. И това се дължеше не просто на факта, че бе потънал в мисли, просто се бе погребал в тях, бе загинал за света.

После 152 дни потънаха в неясните очертания на телевизионното съществуване. Той се печеше на слънце на двора край вилата на Франсоаз близо до брега на морето, като наблюдаваше керемидените върхове на покривите, теракотените колони и малкия плувен басейн — с цвят на тюркоаз над кобалтовосиния безкрай на Средиземно море. Един кипарис с формата на пламък растеше край басейна, полюляваше се на вятъра и разпръсваше аромата си над лицето му. В далечината се виждаше зеления нос на един полуостров…

Ала той се намираше в Андърхил Прим, обикновено наричан Изкопа или Аркадата на Надя; седеше върху най-горния балкон с изглед към една секвоя-джудже. Зад нея беше стъклената стена, огледалата с такъв индекс на пречупване, че довеждаха светлината до булеварда; а светлината се бе родила на Лазурния бряг. Татяна Дурова бе убита от кран, съборен от робот и Надя беше неутешима. Но скръбта бяга от нас, както дъждът се плъзга по гърба на патицата, мислеше Мишел, докато седеше с нея. След време Надя щеше да бъде добре. Междувременно той нямаше друга работа. Може би мислеха, че е вълшебник? Или проповедник? Ако наистина беше така, щеше да излекува себе си или целия свят, или още по-добре — щеше да прелети през космическото пространство до Земята. Нима това нямаше да предизвика сензация — да се появи на плажа на Антиб и да каже: „Добър ден, аз съм Мишел. Дойдох си у дома.“

След това стана гущерче на Пон дю Гард, върху тесните, правоъгълни, каменни плочи, които покриваха самия истински акведукт, който минаваше по права линия високо над клисурата. Кожата с ромбоидни шарки по гърба му се бе свлякла около опашката; горещото слънце изгаряше новата кожа с мрежа от пресечени линии. Но в действителност той беше в Андърхил, в атриума. Франк бе отишъл да живее с японците, които се бяха приземили в Аргире, а Мая и Джон бяха скарани заради разпределението на стаите и за това къде да настанят местния щаб на комитета на ООН. Мая, по-красива от всякога, бе затиснала психолога в атриума и го умоляваше да й помогне. Мишел и Марина Токарьова бяха престанали да живеят заедно преди почти цяла марсианска година — тя бе заявила, че той „не е в час“; и гледайки Мая, Мишел осъзна, че си я представя като любовница, но това, разбира се, беше истинска лудост. Тя беше „русалка“, спала бе с шефовете на Главкосмос и с космонавтите, за да си пробие път в системата. Това я бе направило откъсната от живота, непредсказуема, изпълнена с горчивина, сега използваше секса, за да наранява; сексът за нея беше просто дипломация с други средства — би било налудничаво да има нещо общо с тази жена, да бъде въвлечен във водовъртежа на крайниците и подсъзнанието й. Защо по начало не изпратиха направо луди хора…

После той вървеше по тунелите към гаража. Психотерапевтът на колонията, който имаше видения и преживяваше сривове на съзнанието и на паметта. Лекарю, излекувай себе си! Но той не можеше. Беше се побъркал от носталгията, която изпитваше. Носталгия — трябваше да съществува по-добър термин за това състояние, научен етикет, който го узаконява и го прави реално за другите хора. Ала Мишел вече знаеше, че болката за дома е реална. Прованс толкова му липсваше, че понякога не можеше да диша. Беше като ръката на Надя — част от нея бе откъсната, но несъществуващите нерви все още пулсираха от болка.

Времето летеше. Компютърната програма „Мишел“ се разхождаше наоколо, куха фасада, криеща празна вътрешност; беше останал само някакъв мъничък хомункулус от малкия мозък, който се справяше с въпросите чрез телеоперация.

Една вечер отиде да си легне уморен до смърт, макар че не бе работил нищо. Беше напълно изтощен, изцеден и все пак лежеше сред тъмнината на стаята си и не можеше да заспи. Умът му се измъчваше; много добре осъзнаваше колко бе болен. Желаеше да изостави преструвките и да си признае, че бе загубил двубоя, след което да постъпи в съответното здравно заведение. Да си замине у дома. Не можеше да си спомни почти нищо от предишните няколко седмици — или може би бе изтекло повече време? Не беше сигурен. Започна да плаче.

Вратата му щракна. Отвори се, тесен сноп светлина от коридора безпрепятствено нахлу в стаята му. Там нямаше никой.

— Кой е? — извика Мишел, като се стремеше да не допусне сълзите да сподавят гласа му. — Кой е там?

Отговорът прозвуча направо в ухото му, като че ползваше шлемофон.

— Ела с мен — заповяда мъжки глас.

Мишел се дръпна назад и се блъсна в стената. Взря се в черния силует на непозната фигура.

— Нуждаем се от твоята помощ — прошепна фигурата. Чуждата длан сграбчи ръката му под рамото, в мига, в който психологът се притисна към стената. — А ти имаш нужда от нашата — в гласа като че трепна следа от усмивка. Глас, който Мишел не познаваше.

Страхът го подтикна да навлезе в нов свят. Изведнъж усети, че вижда много по-добре, сякаш докосването на неговия посетител бе отворило зениците му като бленда на камера. Слаб, тъмнокож мъж. Непознат. Изумлението прогони страха му, той стана и започна да се придвижва сред слабата светлина така точно, като че всичко беше сън. Обу чехлите си и след подканата на посетителя, го последва по коридора. Неговият спътник имаше къси, черни плитчици и от главата му сякаш стърчаха шипове. Беше нисък, мършав, с тясно лице. Не го познаваше, в това нямаше никакво съмнение. Натрапник от някоя от новите колонии в южното полукълбо, помисли Мишел. Но мъжът го водеше през Андърхил като истински познавач на града, придвижвайки се напред в пълна тишина. Целият Андърхил бе потънал в безмълвие като в някакъв черно-бял ням филм. Мишел погледна към модула на китката си: беше празен. Разликата със земното време след полунощ. Искаше да каже:

— Кой си ти? — но тишината бе така потискаща, че не можа да си наложи да заговори. Все пак измърмори думите, мъжът се обърна и го погледна през рамо — бялото на очите му проблясваше чак до ирисите, ноздрите му бяха широки, черни дупки.

— Аз съм пътникът без билет — отговори той и се ухили. Кучешките му зъби бяха обезцветени; бяха направени от камък — Мишел внезапно забеляза това. Зъби от марсиански камък. Непознатият хвана ръката на Мишел. Тръгнаха към херметизационната камера на фермата.

— Там ще имаме нужда от шлемове — прошепна Мишел и млъкна.

— Не и тази вечер. — Мъжът отвори вратата на камерата и никакви газове не нахлуха през нея, макар че бе отворена в посока навън. Влязоха и тръгнаха през редици от гъст листак, а въздухът имаше сладък привкус. „Хироко ще се ядоса“ — помисли Мишел.

Водачът му изчезна. Мишел забеляза движение пред себе си и долови звънлив, тих смях. Като че някъде се смееше дете. Изведнъж му хрумна, че отсъствието на деца обяснява проникващото навсякъде в колонията чувство на стерилност. Можеха да строят сгради, да отглеждат растения и все пак без деца това чувство на безплодие щеше да се просмуква в живота им. Изключително уплашен, той продължи да върви към центъра на фермата. Беше топло и влажно, въздухът миришеше на влажна почва, изкуствени торове и листа. Светлината проблясваше в хилядите листа, като че звездите бяха паднали през чистия покрив и се бяха струпали около него. Редовете с царевица шумоляха и ароматите замайваха главата му като бренди. Малки крака бързаха зад тесните оризища: дори в тъмнината оризът приличаше на езеро в наситено тъмнозелено и там, сред оризищата, се показваха малки лица, деца, потънали до колене сред растенията, които се смееха и изчезваха, когато се обърнеше към тях. Гореща кръв нахлу в ръцете и лицето му, превърна се в огън; Мишел се върна три стъпки назад, после спря и се обърна назад. Две голи малки момиченца вървяха по пътеката към него, чернокоси, с тъмна кожа, на около три години. Азиатските им очи проблясваха в мрака, а лицата им бяха сериозни. Те уловиха двете му ръце и го накараха да се обърне; той им позволи да го поведат надолу по пътеката. Някой беше решил да вземе мерки срещу безплодието им. Докато вървяха, други голи дечица, току-що проходили, се появиха от храсталака и ги наобиколиха — и момченца, и момиченца — някои малко по-тъмни или по-светли от първите две; повечето обаче имаха същия цвят на кожата и бяха на същата възраст. Девет или десет от тях придружиха Мишел до центъра на фермата, като се тълпяха край него и подтичваха в такт със стъпките му. В центъра на лабиринта имаше неголямо открито пространство, заето от около двадесетина възрастни — всичките голи, седнали в неправилен кръг. Децата изтичаха до възрастните, прегърнаха ги и седнаха до коленете им. Зениците на Мишел се разшириха — разпозна членове от екипа на фермата — Ивао, Раул, Елен, Рая, Джийн, Евгения — целият екип, с изключение на самата Хироко.

След моментно колебание Мишел събу чехлите си, свали дрехите си, постави ги върху чехлите и седна на празното място в кръга. Не знаеше в какво взема участие, но това нямаше значение. Някои от фигурите му кимнаха в знак на добре дошъл, а Елен и Евгения, разположени от двете му страни, докоснаха ръцете му. Изведнъж всички деца станаха и затичаха по една от пътеките, като пищяха и се кискаха. Върнаха се, плътно заобиколили Хироко, която вървеше в центъра на кръга, голото й тяло по-тъмно от мрака наоколо. Следвана от децата, тя бавно заобиколи кръга и започна да изсипва от двата си протегнати юмрука по малко пръст в шепата на всеки човек. Когато се приближи до него, Мишел вдигна дланите си заедно с Евгения и Елън и се взря в лъскавата й кожа. Веднъж през нощта на плажа на Вийфранш той се разхождаше край група жени от Африка, които се плискаха във фосфоресциращите вълни, бяла вода върху черна, блестяща кожа…

Пръстта в ръката му беше топла и миришеше на гранясало.

— Това е нашето тяло — заговори Хироко. Тя премина от другата страна на кръга, даде на всяко от децата шепа пръст и ги изпрати отново да седнат до възрастните. После сама седна срещу Мишел и започна да напява на японски. Евгения се наведе и се зае шепнешком да превежда или по-скоро да обяснява текста на ухото му. Честваха празника Ареофания, церемония, която бяха създали заедно, под ръководството на Хироко, която бе вдъхновила това тържество. Беше вид религия на обожествяване на природата — съзнанието на Марс като физическо пространство, наситено с kami — което беше духовната енергия или власт, въплътена в самата почва. Kami се проявяваше най-ярко в някои необичайни предмети от пейзажа — каменни колони, изолирани късове вулканични скали, отвесни канари, странно гладки вътрешни стени на кратери, широките кръгообразни върхове на исполинските вулкани. Тези подсилени проявления на марсианското kami имаха земен аналог сред самите колонисти — сила, която Хироко наричаше viriditas, онази вътрешна, съзидателна, оплождаща енергия, която отчита, че дивата природа сама по себе си е свята. Kami, viriditas; само комбинацията на тези свещени сили позволяваше на човешките същества да водят тук изпълнен със смисъл начин на живот.

Хироко спря да напява, приближи ръка до устата си и започна да яде от пръстта. Всички останали сториха същото. Мишел вдигна длан към лицето си: земята беше много, но протегна език, близна половината от нея; почувства кратка тръпка, сякаш предизвикана от електрически ток, когато я притисна към небцето си. Започна да движи песъчливото вещество напред-назад в устата си, докато то се превърна в кал. Имаше вкус на гранясало, с неприятен мирис на развалени яйца и химикали. Той с мъка я преглътна, като леко се задави. После пое и остатъка, който държеше в ръка. От неравно очертания кръг на участниците в празника се носеше тихо, неравномерно тананикане — основни тонове, изграждащи странна хармония. Хироко започна да напява песента отначало. Всички се изправиха и Мишел ги последва. Приближиха се заедно към центъра на кръга; Евгения и Елен държаха Мишел за ръцете и го увлякоха със себе си. Всички се притиснаха до Хироко: маса от плътно долепени едно до друго тела; те заобикаляха Мишел, така че отвсякъде го докосваше топла кожа. Това е нашето тяло. Мнозина се целуваха със затворени очи. Движеха се бавно, извиваха тела, за да запазят максималния контакт помежду си, докато променяха конфигурацията на своя строй. Острите косми около нечии полови органи гъделичкаха задните му части, усещаше нещо подобно на изправен пенис върху бедрото си. Калта тежеше в стомаха му и той се чувстваше лекомислен; кръвта му беше огън, кожата му приличаше на надут до пръсване балон, в който нещо непрекъснато изгаряше. Звездите се бяха струпали над главата му, изумително много на брой, цветът на всяка беше различен — зелен или червен, жълт или син — изглеждаха като искри.

Мишел беше феникс. Самата Хироко се притисна към него и той се издигна в центъра на огъня, готов за прераждане. Тя обгърна новото му тяло в плътна прегръдка, задържа го; беше висока и като че цялата бе изплетена от мускули. Погледна го в очите. Мишел почувства гърдите й върху ребрата си, венериният й хълм прилепна до бедрото му. Хироко го целуна, езикът й докосна зъбите му; той усети вкуса на пръстта, после изведнъж я почувства цялата; през целия му останал живот споменът, за изпитаното чувство щеше да е достатъчен да предизвика ерекция, но в този момент бе прекалено объркан, цялото му същество беше пламнало.

Хироко обтегна глава назад и отново го погледна. Дъхът свистеше в дробовете му — навътре, навън. Тя му каза на английски, с официален, но все пак добронамерен глас:

— Това е посвещаването ти в ареофонията, тържеството в чест на тялото на Марс. Добре дошъл. Ние боготворим този свят. Възнамеряваме да го превърнем в място за себе си, място, красиво по нов, марсиански начин, такова, каквото Земята никога не е била. Построили сме тайно убежище на юг и тръгваме към него.

Ние те познаваме и обичаме. Знаем, че можем да разчитаме на помощта ти. Както и ти на нашата. Искаме да изградим онова, за което копнееш, онова, което ти е липсвало тук. Но формите ще бъдат изцяло нови. Защото никога не можем да се върнем обратно. Трябва да продължаваме напред. Трябва да намерим своя път. Тръгваме тази нощ. Искаме да дойдеш с нас.

Мишел отвърна:

— Ще дойда.