В деня, когато беше убит Джон Буун, се намирахме в източната част на Елизиум. Беше сутрин и този неочакван дъжд от метеорити се изсипа върху нас — трябва да е имало около тридесетина от тях. Всичките бяха черни. Не зная от какво се състояха, но горяха с черен пламък, вместо с бял. Като пушек от сблъскващи се самолети, само че се движеха по права линия и то много бързо, като светкавици. Беше толкова странно, че виждаме такова нещо. Бяхме изумени. Новината все още не бе достигнала до нас, но когато научихме и пресметнахме назад във времето, разбрахме, че двете събития бяха станали в един и същи час.

Намирахме се в Хелас, в Лейкфрант. Небето потъмня, внезапно се изви вихрушка. Тя зашиба водата, помете всички проходи в града. Тогава научихме какво е станало с Джон Буун.

Ние бяхме в Сензени На, където той бе работил много време. Беше нощ. Заблестяха светкавици, които заблъскаха над главите ни — огромни снопове светлина се спуснаха в мантийната шахта. Никой не можеше да повярва, навсякъде се носеше тътен, нищо друго не се чуваше. Неговата снимка беше поставена в помещенията на работниците, високо върху стената в коридора с много стаи. Една светкавица удари прозореца пред големия булевард и за секунда всички бяхме заслепени. Когато зрението ни отново се възвърна, рамката на снимката му беше счупена, стъклото бе напукано и димеше. Тогава чухме новината.

Бяхме в Кар и не можехме да повярваме. Колонистите от първата стотица плачеха. Сигурно той е бил единственият, когото всички харесваха. Ако повечето от тях бяха убити, поне половината от останалите щяха да викат „ура“. Аркадий бе загубил ума си, плака с часове. Това беше много страшно, защото никак не му приличаше. Надя се опитваше да го успокои, казваше — „Всичко е наред, всичко е наред“, но Аркадий продължаваше да повтаря — „Не е наред, не е!“ Ревеше като ураган, хвърляше различни неща, падаше отново в ръцете на Надя. Дори и Надя се уплаши. Беше пребледняла, когато той изтича до стаята си и се върна с една от онези кутии, чрез които може да взривиш нещо, отдалечено на голямо разстояние от теб. Когато й обясни какво представлява предметът, Надя наистина се вбеси и каза: „Защо ще правиш такова нещо?“ Аркадий плачеше и крещеше: „Какво искаш да кажеш с думата «защо»? Затова, което току-що се случи с Джон. Те го убиха, убиха го! Кой знае кой от нас ще бъде следващият! Ще избият всички ни, ако им се удаде удобен случай!“ Надя се опитваше да върне взривното устройство, той беше много разстроен, караше я да го задържи, казваше: „Моля те, Надя, моля те, просто за всеки случай, за всеки случай, моля те.“ Накрая тя задържа кутийката с устройството, само за да го успокои. Никога не бях виждал подобно нещо.

Ние бяхме в Андърхил. Захранването с ток прекъсна и когато се възобнови, всички растения във фермата бяха замръзнали. Лампите блеснаха, топлината се завърна и растенията започнаха да увяхват. Всички стояхме заедно и си разказвахме разни истории за него. Аз си спомних как беше, когато той за пръв път докосна повърхността на Марс, отдавна, през двадесетте години. Мнозина си спомниха. Тогава бях дете, но си спомням как всички се разсмяха при първите му думи. Самият аз помислих, че е много смешно, ала си спомням — всички възрастни също се смееха, превиваха се от смях, като че някой ги гъделичкаше. Мисля си, че в този момент всички се влюбиха в него. Искам да кажа, как може да не харесаш някой, който е първия човек, стъпил на друга планета — просто излиза и казва: „Е, значи вече сме тук“. Беше невъзможно да не го харесаш.

О, не зная. Веднъж го видях как удари един мъж. Беше във влака за Бъроуз. Седеше в нашето купе и очевидно бе пийнал. С нас беше и оная жена — с някаква ужасна деформация — голям нос, въобще без брадичка. Когато тя отиде до тоалетната, някакъв човек каза: „Боже мой, майка й на тази много се е потрудила, докато я роди толкова грозна“. Буун скочи и бам! — събори мъжа на седалката и заяви: „Не съществува такова нещо като грозна жена“.

Така мислеше той.

Така мислеше, ето защо всяка нощ спеше с различна жена, без да го е грижа как изглежда. Нито на колко са години. Трябваше да изприказва много приказки за оправдание, когато го завариха с едно петнадесетгодишно момиче. Не мисля, че Тойтовна е чувала за това, защото щеше да го кастрира, а и стотици други жени щяха да пожелаят да го сторят. Обичаше да прави секс в двуместен безмоторен самолет, с жената легнала върху него, докато пилотира.

О, Боже, веднъж го видях как измъкна безмоторен самолет от течение, насочено към повърхността, което щеше да убие всеки друг на негово място. Газовете се движеха в отвесна посока и щяха да разкъсат самолета на части, ако се опиташе да им се противопостави, но той просто се спусна по течението и самолетът взе да пада с хиляда метра в секунда — скорост, която надвишаваше три или четири пъти граничната. И тъкмо, когато щеше да се удари в повърхността, той го отдръпна встрани. После самолетът изгуби скорост, разтърси се и накрая Буун го приземи след около двадесетина метра. Като излезе от кабината, от носа и ушите му течеше кръв. Беше най-добрият пилот на Марс. Можеше да лети като ангел. По дяволите, всички от първата стотица щели да загинат, ако не ги бил извел в орбита около Марс. Така съм чувал.

Имаше и хора, които го мразеха. При това напълно основателно. Именно той спря построяването на джамия на Фобос. Можеше да бъде жесток. Никога не съм срещал по-високомерен човек от него.

Бяхме на Олимпус Монс и цялото небе потъмня.

Франк Чалмърс взе душ, облече се и бързо слезе до столовата. Току-що се бе зазорило. Слънчевите лъчи обливаха Изидис с плъзгаща се хоризонтално бронзовочервена светлина, високо в небето на изток перестите облаци приличаха на медни стружки.

Рашид Ниази, сирийският представител на конференцията, мина край него и хладно кимна на Чалмърс. Франк му отвърна с подобен жест и продължи напред. Заради Селим ел-Хаил фракцията „Ахад“ на Мюсюлманското братство беше обвинена за убийството на Буун. Чалмърс винаги публично и без никакво забавяне ги защитаваше срещу всякакви обвинения. Той неизменно твърдеше, че Селим е извършил убийството сам, маниак-самоубиец, който отнема живота на друг човек. Това негово поведение подчертаваше вината на членовете на „Ахад“, като същевременно изискваше да бъдат благодарни на Чалмърс. Естествено, Ниази, лидерът на „Ахад“, се чувстваше твърде безсилен.

В столовата влезе Мая. Франк сърдечно я поздрави и автоматично прикри неудобството, което винаги изпитваше в нейно присъствие.

— Мога ли да се присъединя към теб? — попита тя, докато погледът й внимателно го наблюдаваше.

— Разбира се.

По свой собствен начин Мая беше схватлива; Франк се съсредоточи върху настоящия момент. Побъбриха. Засегнаха темата за договора, затова Франк заяви:

— Как ми се иска сега Джон да беше тук! Можехме да използваме способностите му. — След това добави: — Той ми липсва.

Такива думи щяха незабавно да разсеят вниманието й. Тя сложи ръка върху неговата; Франк почти не я почувства. Мая се усмихваше, изумителните й очи наблюдаваха лицето му. Цялото му същество желаеше да я съзерцава, но въпреки това той отклони поглед встрани.

Телевизионната стена предаваше обзор на новините от Земята. Видеоклипът показваше многоброен митинг в Манхатън. В развитите страни хората протестираха заради драконовските мерки по намаляване на раждаемостта. Младите хора чувстваха, че огромна тълпа практически безсмъртни старци, олицетворяващи вчерашния ден, изтръгваха живота от ръцете им. Това със сигурност не беше хубаво. Но в развиващите се страни се бунтуваха срещу „ограничения достъп“ до самата терапия, което беше далеч по-лошо. Правителствата падаха; хора измираха с хиляди. Мексико Сити, Сао Паоло и Ню Делхи бяха в пламъци.

Мая погледна към екрана и прочете на глас думите, изписани върху едно от знамената в Манхатън: „ИЗПРАТЕТЕ СТАРЦИТЕ НА МАРС“.

— Предполагам, че това обяснява неотстъпчивостта им по отношение на емигрантските квоти — каза тя.

Франк кимна.

— Никога няма да ги получим. На Земята са поставени под прекалено голям натиск и разглеждат Марс като един от спасителните изходи. Ако делегатите на ООН ни позволят да повлияем по някакъв начин на емиграцията, ще бъдат разпънати на кръст.

— Тогава какво ще правим?

— Ще настояваме за възобновяването на всички клаузи от стария договор. Ако отстъпим по един пункт, цялата ни позиция ще се сгромоляса.

Мая се засмя. Изпитваше задоволство от поведението му, възхищаваше се на неговата стратегия. Тя беше добра, макар че Франк не следваше тъкмо нея. Трябваше да победят, за да оцелеят. Чалмърс беше зает да изготвя проект по кои от точките от договора ще отстъпи, за да нанесе решителния удар и да запази влиянието си в области, които наистина бяха от съществено значение за него. Това със сигурност включваше засилване на ролята на Американския департамент по проблемите на Марс и на неговия секретар; в крайна сметка, беше му необходима база, където да работи.

На горния етаж участниците в конференцията бяха заели поредица от дълги, сводести стаи, разделени една от друга с високи прегради. Мая отиде да поговори със Саманта и Спенсър. Тримата бяха водачи на Първата марсианска коалиция и в качеството си на такива, бяха поканени на конференцията като представители на марсианското население, без да имат право на глас. Присъстваха тук единствено поради мълчаливото съгласие на Хелмут. Той бе включил значителен брой хора в конференцията. Бе позволил на Ан да присъства като представител на Червените, без право на глас, макар че обединението на Червените беше част от коалицията. Сакс беше наблюдател от страна на екипа по преобразуването на планетата; голям брой функционери от миннообогатителните и развойни компании също присъстваха със статут на наблюдатели. Всъщност, тук наблюдателите бяха цяла армия; но само членовете с право на глас седяха на централната маса, където сега Хелмут звънеше с малко звънче. Петдесет и трима представители на различните нации и осемнадесет официални лица от ООН заеха местата си. Още стотина човека продължаваха да се разхождат в източните зали, наблюдавайки дискусията през отворените портали или чрез малки телевизионни приемници. Зад прозорците Бъроуз гъмжеше от човешки фигури и превозни средства — градът се бе превърнал в малка марсианска столица.

Хелмут откри сесията.

Темата на деня, останала непроменена през последните две седмици, беше свързана с емигрантските квоти. Караниците започнаха. Те щяха да продължат през цялата сутрин. Марс представляваше ценен трофей и както богатите, така и бедните нации от Земята се бореха за него, както за всичко останало. Богатите разполагаха с пари, ала бедните имаха работна ръка, а оръжията бяха твърде равномерно разпределени.

До сутрешната пауза нищо нямаше да бъде завършено и Франк стана от мястото си. Отиде при индийската и китайската делегации и покани водачите им Ханавада и Сун да се разходят по панорамния мост.

— Вижте — обърна се Чалмърс към двамата си колеги. — Разходите по изпращане на емигранти са толкова големи, че вие не бихте могли да облекчите проблема със свръхнаселеността, като прехвърлите част от хората си тук. Знаете това. Вече разполагате с много повече земя, която бихте могли да разработите — целини, блатисти земи — в собствените си страни. Следователно онова, което искате от Марс, не е земя, а ресурси или пари. Изоставате от Севера заради природните богатства, които са ви били отнети без заплащане по време на колониализма. Сега е моментът да получите възмездие.

Предложението за пропорционална емиграция не е във ваш интерес. Емиграцията въобще няма да помогне да разрешите трудностите си — емигрантите ще бъдат само една капчица от морето на населението във вашите страни. Но с парите положението няма да бъде такова. Междувременно развитите страни имат новопоявил се проблем, свързан с пренаселеността. Следователно охотно биха се възползвали от шанса за по-големи емигрантски квоти. Те могат да отделят необходимите за това финансови средства, които в голямата си част ще отидат у тръстовете и ще се превърнат в свободно плаващ капитал, който не е под контрола на никоя отделна нация. Защо пък развитите страни да не дадат на вас по-голямата част от този капитал? Парите и без това няма да излизат от джоба им.

Сун бързо кимна, придобил сериозен израз.

— Смятате ли, че вашите правителства ще се съгласят на такава сделка? — попита той.

— Да — отговори Чалмърс. — Нима тази стъпка не е утвърждаване на тяхната власт над тръстовете от преходен тип?

— Това ще предизвика намаляване на инвестициите от страна на корпорациите — отбеляза Ханавада.

— Което само ще зарадва обединението на Червените — отвърна Чалмърс. — Както всъщност и повечето от членовете на Първата марсианска коалиция.

— А какво ще бъде отношението на вашето правителство? — попита Ханавада.

— Аз гарантирам, че то ще се отнесе положително.

Индиецът и китаецът се спогледаха.

— Може би трябва да започнем да работим с конкретни цифри — вметна Ханавада.

По-голямата част от следващия месец изтече, докато осъществят процедурите по приемането на този компромис, тъй като вследствие на него трябваше да бъдат направени още ред други компромиси. Но Франк убеди президента — без оглед на цялото космическо пространство, което ги разделяше. Използва същите аргументи, както при всички правителства на северните страни. Ако отстъпите пред тръстовете, заявяваше той, тогава те са истинското правителство на света. Сега имате шанс да утвърдите интересите на своите народи и вашите собствени интереси над свободно плаващите огромни капиталови суми, които вече почти са се превърнали във върховна сила на Земята! Необходимо е да ги обуздаете по някакъв начин!

Натискът на тръстовете беше страхотен, борбата беше внушителна. Една вечер Анди Джанс покани Чалмърс на вечеря. Той беше представител на корпорациите и Франк имаше бизнес-контакти с него от много години насам. Естествено, Анди беше сърдит на Чалмърс, но се опита да го прикрие, тъй като целта на вечерята беше да му предложи подкуп — Анди не си даде особен труд да замаскира този факт, нито пък се погрижи да завоалира съпътстващите подкупа заплахи. Предложи на Чалмърс пост като председател на фондация, която се учредяваше в момента от транспортния консорциум, осъществяващ превозите Земя — Марс. Чалмърс можеше да встъпи в новата длъжност, когато изтечеше мандатът му като секретар на американския департамент на Марс.

— Звучи чудесно — отвърна Чалмърс. — Наистина съм много заинтересуван. — Докато вечеряха, успя да убеди Джанс, че е искрен. Не само, че възнамерява да поеме поста във фондацията, но и за това, че незабавно е готов да работи за консорциума. Трябваше да обещае някои неща и натискът щеше да отслабне — междувременно работата по договора щеше да продължи. Никое друго удоволствие не можеше да се сравни с това да измамиш някой мошеник.

После Чалмърс се върна на конферентната маса и продължи в духа, в който бе работил по-рано. Разходката по моста, както бяха започнали да я наричат някои (други я кръстиха „Размърдването на Чалмърс“), бе прекъснала безизходицата. Шести февруари 2057 година беше паметна дата в историята на дипломацията. Сега всичко се свеждаше до това, всяка нация да получи дял. Трябваше да определят конкретните цифри. Докато този процес набираше скорост, Чалмърс разговаряше с всички наблюдатели от първата стотица, успокояваше ги, коригираше мненията им. Оказа се, че Сакс е недоволен от него — той смяташе, че ако тръстовете прекъснат инвестициите си, проектът по преобразуването на планетата ще се забави значително. Ан също бе разочарована от Франк, защото един нов договор, основан на новоприетите промени, даваше карт бланш както на допълнителните инвестиции, така и на притока от нови емигранти. Тя и Обединението на Червените се надяваха да постигнат за Марс статус на световен парк. Такава пълна липса на връзка с действителността го вбесяваше.

— Току-що ви спасих от 50 милиона китайски емигранти — изкрещя й той. — А ти ми се оплакваш, че не съм успял да изпратя всички хора от Марс обратно на Земята.

Но Мая сега — Мая беше доволна от него. Усещаше как погледът й го докосва, докато говореше по време на публични срещи. Тя беше изпълнена с възхищение заради разходката по моста. Започна да се присъединява към него всяка вечер в часа за коктейли; приближаваше се, когато първата вълна от критици и молители се отдръпнеше и оставаше редом с него, докато продължаваха вторият и третият щурм. Облекчаваше неудобните положения със смеха си и от време на време го измъкваше от обръча, напомняйки му, че е време да се нахранят.

Една вечер тя стоя край него по време на целия коктейл. Двамата гледаха заедно с всички останали новините от Земята за събитията през деня. После си тръгнаха заедно, нахраниха се, разходиха се по широките, затревени булеварди и накрая стигнаха до стаята на Франк в долната част на града. Мая влезе вътре с него. Без обяснения и коментари, което беше напълно в нейния стил. Като че винаги бе правила така. Беше в стаята му, после в прегръдките му, притиснала тялото си до неговото. Легнаха на леглото му и тя го целуна. Шокът беше толкова силен, че Франк престана да чувства тялото си. Плътта му се бе превърнала в каучук. Това започна да го тревожи, ала самото й присъствие разби изумлението, тялото й заговори на неговото и изведнъж отново можеше да я почувства — усещанията се върнаха в съществото му и той им отговори с животинско нетърпение. Отдавна не му се беше случвало така.

След това тя се разходи из стаята, метнала върху раменете си бял чаршаф като пелерина. Отиде да си налее вода.

— Харесва ми начина, по който убеждаваш онези хора — заговори Мая, обърната с гръб към него. Отпи от чашата, погледна през рамо с нежната си, позната до болка усмивка. Погледът й беше открит, както винаги и изглеждаше толкова проницателен, като лъчи, които проникваха навсякъде в съществото му. Почувства се не само гол, но и незащитен. Зави се с чаршафа до кръста и усети, че е издал мислите си. Тя сигурно щеше да види как въздухът се превръща в ледена вода в дробовете му, как стомахът му се свива, а краката премръзват. Примигна и отговори на усмивката й. Знаеше, че неговата усмивка е бледа и изкривена, ала усещането, че лицето му е като корава маска над истинската му плът, го успокояваше. Никой не беше в състояние да разчете с точност емоциите по израза на лицето — това просто беше лъжа, фалшива връзка между нещата, както при предсказването на бъдещето по дланта на човека или в астрологията. Следователно нищо не го заплашваше.

Но след тази нощ тя започна да прекарва много време с него — и насаме, и сред хората. Придружаваше го по време на приемите, давани всяка вечер от представителите на различните нации; сядаше до него на много от общите официални вечери; възразяваше му в разгорещени разговори, след като бяха гледали лошите новини от Земята. Вечер отиваше в стаята му и дори нещо, което го тревожеше още повече; завеждаше го в своята.

През цялото време не споменаваше нищо за това какво иска от него. Франк можеше единствено да заключи — тя знае, че не е необходимо да приказва за това. Той щеше да научи какво желае Мая, щеше да направи всичко възможно, за да й го даде, без тя дори да произнесе и дума по този въпрос. Естествено — беше невъзможно тя да прави всичко това без някаква цел. Природата на властта беше такава — когато човек я имаше, никой не оставаше просто така приятел или просто любовница. Те неизбежно щяха да поискат неща, които той можеше да им даде — ако не друго, то поне престиж, че поддържат дружба с овластените. Престиж, който не беше необходим на Мая, ала тя знаеше какво иска. А в края на краищата нима той не го правеше? Вбесяваше огромна част от хората, които осигуряваха властта му, подписвайки договор, задоволяващ само шепа местни жители. Да, тя измъкваше онова, което искаше. И то без да произнесе нито дума, без да направи някакъв намек. Не работеше нищо друго, освен, че го хвалеше и демонстрираше привързаност към него.

В живота всички бяха актьори, през цялото време; изпълняваха своите роли и не съществуваше никакъв шанс да общуват с реалната същност на другите, не, това вече не беше възможно; в продължение на годините ролите им се бяха втвърдили, бяха станали черупки и затвореното в тях истинско човешко Аз атрофираше или се измъкваше на свобода и окончателно се изгубваше. Сега всички те бяха кухи.

Или може би само с него беше така. Защото Мая изглеждаше толкова истинска! Смехът й, бялата й коса, страстта й, Боже мой: влажната й кожа и ребрата под нея, ребра, които се хлъзгаха напред-назад под пръстите му като тънки летвички на ограда, ребра, които притискаха тялото му в пароксизмите на оргазма. Истинското Аз. Нима то не трябваше да се проявява така? Нима? Едва ли би повярвал в противното. Истинското Аз.

Ала се залъгваше по много тъжен начин. Една сутрин се събуди изтръпнал. Беше сънувал Джон. По онова време, когато работеха заедно на космическата станция и бяха млади. Само че в съня на Франк изглеждаха стари, Джон не беше умрял и все пак се държеше като мъртвец; говореше като дух, който осъзнава, че е мъртъв, че Франк го е убил. Същевременно Джон осъзнаваше какво се бе случило оттогава и нито се гневеше, нито го обвиняваше. Можеха да разговарят, разбираха се. Преживявайки целия ужас от това, Франк бе изстенал в съня си, беше се опитал да избяга от него и се събуди. Беше горещо, потеше се. Мая седеше на леглото с разрошена коса, гърдите й се полюляваха между ръцете й.

— Какво има? — питаше го тя. — Какво се е случило?

— Нищо! — изкрещя той, стана и изтича до банята. Ала тя го последва, докосна го с длани.

— Франк, какво има?

— Нищо! — извика той и неволно се изтръгна от прегръдката й. — Не можеш ли да ме оставиш на мира!

— Разбира се — промълви Мая огорчена. След това, обзета от внезапен гняв, добави: — Разбира се, мога — и се отдалечи от банята.

— Разбира се, можеш — изкрещя Франк след нея, изведнъж вбесен от глупостта й. Как можеше въобще да не го познава, защо беше така уязвима пред него, когато в края на краищата всичко бе само актьорска игра. — Сега вече можеш. Вече получи онова, което искаше от мен!

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя и веднага се появи край вратата на банята, завита с чаршафа.

— Знаеш какво искам да кажа — отвърна той с горчивина. — Получи онова, което искаше от договора, нали? Никога нямаше да можеш да го постигнеш без мен.

Мая с отвращение поклати глава и се отдалечи.

— Ти нямаш ни най-малка представа, нали? — тихо изрече тя. Захвърли чаршафа, навлече дрехите си с бързи, отсечени движения. — Не знаеш нищо за това как мислят другите хора. Не знаеш дори какво мислиш самият ти. Да не говорим изобщо за някакви си чувства! — Мая забърза към вратата. Спря, за да го измери със сърдит поглед — изразът на лицето й можеше да поразява като гръмотевица. Франк стоеше, прекалено зашеметен, за да се движи, изправен гол пред нея, изложен на урагана на презрението й. — Ти нямаш никакви чувства, нали. Опитах, повярвай ми, но ти просто… — Потрепера, очевидно неспособна да намери достатъчно обидни думи, с които да го опише. Кух — искаше да й подскаже той. Празен. Просто актьор. И все пак…

Мая излезе от стаята.

Когато подписаха новия договор, Мая не стоеше до него. Не беше дори в Бъроуз. Подписаният документ не се различаваше много от предишната версия. И емиграцията, и инвестициите — двете главни заплахи за статуквото (ако подобно нещо съществуваше на Марс) бяха обуздани (именно това беше най-хитрата част), при това те взаимно се блокираха. Договорът наистина беше добре изработен и Франк се подписа под него със замах.

После се приближи до Сакс.

— Е? — попита Чалмърс. — Какво мислиш?

— За договора ли? Той ще намали финансовата подкрепа за преобразуването на планетата. Хората са по-склонни да инвестират, отколкото да дават.

Франк се навъси.

— Не всички инвестиции се отразяват добре на преобразуването, Сакс. Голяма част от парите се изразходват изцяло за други неща.

— Може би — отговори Сакс. — Във всеки случай, договорът няма да промени осезателно положението. Тръстовете, които желаят да инвестират, ще намерят начин да го направят. Ще действат от името на някоя държава, която ще предяви своите претенции в съответствие с квотите по договора. Но зад нея ще стоят парите на тръстовете. Най-различни такива неща ще се случват занапред, Франк. Знаеш, че е така. Политика ли? Икономика ли?

— Може би — грубо отвърна Франк, разстроен дълбоко. После се отдалечи.

По-късно модулът на китката му записука и Франк отговори. Беше Ан, която се взираше в него.

— Какво искаш? — отсечено я попита той. — Предполагам, че ще ме ругаеш за следното — и вас съм предал. Допуснал съм ордите да завладеят вашите площадки за игра.

Тя го изгледа обидено.

— Не. Ти направи най-доброто, което беше възможно при създалата се ситуация. Тъкмо това исках да ти кажа — Ан изключи връзката и образът й изчезна от модула.

— Великолепно — гласно измърмори Франк. — Всички хора от двата свята не могат да ме понасят, с изключение на Ан Клейборн — засмя се горчиво и тръгна да се разходи.

Група гости от Земята стояха край един от по-величествените блокове с офиси в палатката Нидердорф. Сред тях беше и Анди Джанс.

Щом Ан беше доволна, значи Анди трябваше да е вбесен. Франк се приближи към него, защото желаеше да го види в това състояние.

Анди го забеляза и за миг лицето му стана неподвижно.

— Франк Чалмърс — заговори той. — Какво те води насам?

Тонът му беше общителен, но очите му въобще не изглеждаха весели, погледът му бе дори студен. Да, Анди беше ядосан. Франк, чието настроение се подобряваше с всяка изминала секунда, отговори:

— Просто се разхождам наоколо, Анди. Ами ти?

След моментно колебание Джанс отвърна:

— Разглеждаме офис-пространството, което предлагат тук. — Той наблюдаваше, докато Франк асимилира подтекста на това изявление. Усмивката му се изостри, стана истинска. После продължи: — Това са мои приятели от Етиопия, от Адис Абеба. Следващата година възнамеряваме да пренесем офиса си на Земята в този град. Затова… усмивката му порасна, без съмнение в отговор на израза, изопнал лицето на Франк. Франк почувства как кожата му се втвърдява върху лицевата страна на черепа. — Затова ще трябва да обсъдим много неща.

Името на Марс на арабски, малайски и индонезийски е Ал-Кахира. Последните два езика са го заели от арабски; погледнете глобуса и вижте докъде е разпространена арабската религия. От западна Африка до западната част на Тихия океан. Тя се е разпространила в по-голямата част от тези земи само за едно столетие. Да, била е истинска империя в своето време; и както всички империи, след своята смърт е продължила непълноценното си съществуване.

Арабите, които живеят извън Арабия, се наричат махджари, а арабите, които са пристигнали на Марс — кахирски махджари. Когато се приземили на планетата, голяма част от тях започнали да бродят във Ваститас Бореалис („Северна Бадия“, както я наричаха самите те) и сред Големия насип. Повечето от тези скитници били араби бедуини, пътували в кервани и съзнателно възстановявали начина на живот, който бил изчезнал на Земята. Хора, живели цял живот в градовете, пристигали на Марс и започвали да се придвижват с ровъри и да живеят в палатки. Обяснявали непрекъснатите си пътувания с търсене на метали, ареология, търговия, но явно онова, което наистина ги интересувало, били пътешествията, самия живот.

Франк Чалмърс се присъедини към кервана на Зейк Тукан един месец след подписването на договора, през есента на северното полукълбо на М-15 (юли 2057). Дълго време той се скита с този керван из неравните склонове на Големия насип. Увеличаваше познанията си по арабски, помагаше в миннообогатителните работи и извършваше метеорологични наблюдения. Керванът беше съставен от истински бедуини от Авлад’Али — западния бряг на Египет и представляваше подвижна минно-проучвателна експедиция. Метали и минерали, съдържащи най-разнообразни руди, непрекъснато се откриват на различни места и в различни концентрации навсякъде на Марс. Но сега арабските ареолози откриваха, че има много малко сулфиди по Големия насип и в равнините непосредствено под него. Повечето от тези находища бяха в концентрации и количества, които не биха оправдали употребата на конвенционални методи за добиването им. Затова арабите се заеха да изпитат нов метод за извличане и обработка на тези суровини. Те построиха станция от подвижно оборудване, като за целта използваха превозни средства с многоаспектно приложение в строителството и ровъри, с които осъществяваха търсенето на суровините. Машините, получени в резултат на тази кръстоска, бяха големи, разделени на отделни сегменти и определено наподобяваха насекоми. Човек би казал, че са изскочили от кошмарите на някой механик. Тези странни творения обикаляха Големия насип, движеха се в нестройни кервани и търсеха по повърхността медни залежи, разположени в хоризонтален слой — за предпочитане такива, които съдържаха големи количества тетрахедрит или халкоцит. В такъв случай можеха да изолират сребро като страничен продукт при добива на мед. Когато откриеха находище, спираха да го „ожънат“ — както сами се изразяваха в подобни случаи бедуините.

Когато Франк пристигна, Зейк го посрещна с „добре дошъл“ и му каза да работи каквото предпочита. Така че Франк ръководеше един от ровърите-търсачи и излизаше без придружители на експедиции. Прекарваше по цяла седмица сред насипа, кръстосваше различни местности, включил на режим автоматично търсене. Разчиташе данните на сеизмографа, на апаратите за вземане на проби и на метеорологичните прибори. От време на време правеше сондажи или гледаше небето.

Всеки звук от собствения му глас разсичаше възел в гърдите му. Осъзна, че никой не го наблюдава, нито го слуша. Малобройната въображаема публика в главата му не съществуваше; никой не гледа филма на нашия собствен живот. Нито приятел, нито враг щеше да узнае някога какво правеше тук Франк. Можеше да предприема каквото желае, по дяволите всички представи за нормалност. Очевидно винаги бе копнял за такава свобода, бе я търсил инстинктивно. Можеше да излезе навън и цял следобед да рита камъни по наклона на някое карстово образувание; можеше да плаче; или да пише афоризми по пясъка; или да крещи мръсни думи срещу луните, които косо пресичаха небето на юг. Можеше да приказва сам със себе си, докато се хранеше, можеше да спори с телевизора, можеше да разговаря с родителите си, с приятелите, които бе изгубил, с президента, с Джон или с Мая. Правеше всички тези неща и когато се върнеше с ровъра-търсач при кервана, се чувстваше по-добре: по-празен, по-спокоен. Истински кух.

— Живей така — както казваха японците, — сякаш винаги си бил мъртъв.

Франк започна да се чувства по-добре. Крепкият му сън се възвърна, разликата във времената на марсианското и земното денонощие го освежаваше ежедневно, макар че 24-часовият ритъм малко се различаваше от този, който бе възприело тялото му. Това го правеше леко отпуснат. Наистина, цялостният живот в кервана имаше изменена продължителност, като че моментите се бяха удължили; усещаше, че разполага с повече време, че никога не съществува причина, поради която трябва да бърза за някъде.

Дните отминаваха, после сезоните. Когато се натъкваха на други арабски кервани, празнуваха до късно през нощта с музика и танци, кафе, чибуци и дълги разговори, като покриваха с палатки осмоъгълници от паркирани ровъри. Музиката им никога не звучеше от записи. Те свиреха с лекота на флейти и електрически китари, пееха, използвайки фини полутонове и вопли, които звучаха толкова необичайно за ушите на Франк, че задълго не можеше да различава дали певците са добри, или не. Храненето продължаваше цели часове, след това разговаряха до зори и се уговаряха да излязат заедно, за да наблюдават огнената пещ на изгрева.

Ала когато срещнеха други националности, естествено бяха по-резервирани. Веднъж преминаха край новата миннообогатителна станция на тръста „Еймекс“, в която работеха предимно американци. Екипът живееше в голяма палатка върху ръба на каньон, която бе обърната към пропастта. Арабите застанаха в кръг около палатката, направиха кратко, резервирано посещение във вътрешността й и се оттеглиха да пренощуват в своите подобни на насекоми ровъри. За американците щеше да бъде напълно невъзможно да научат каквото и да било за тях.

Но тази вечер Франк се върна сам в палатката на „Еймекс“. Хората там бяха от Флорида и гласовете им събудиха у него спомени като мрежи, пълни с отдавна умрели рибки; остави без внимание всички малки експлозии, които избухваха в ума му и продължи да задава въпрос след въпрос, съсредоточавайки вниманието си върху лицата, които му отговаряха — те бяха черни, бели и с латиноамерикански черти. Не ги беше грижа кой е Франк. Той седна между тях и се заслуша в историите, които се разправяха; всяка една от тях го изненадваше, макар че всички някак си му бяха познати.

— Работех на атомен реактор „Уестингхаус“, разположен върху подпочвения слой с богато водно съдържание на име Комптън под Ноктис. За тоя слой се предполага, че има толкова вода, колкото Средиземно море. Предназначението на реактора беше да захранва цяла група овлажнители. Да не си помислите, че бяха някакви си скапани овлажнители от 200 мегавата — такива машинки като оня овлажнител, дето имах в стаята си като дете. Не. Всеки от тях гълташе 50 киловата на парче. Гигантски чудовища на компанията „Рокуел“, които имаха молекулни изпарители и турбинни двигатели. Изхвърляха парата на огромни стълбове, високи хиляда метра. Дяволски невероятно. Добавяха един милион литра кислород и водород към атмосферата дневно.

Друг един от тях бе работил за построяването на град-палатка в канала Екус, под наблюдателницата.

— Каптираха подпочвен слой с високо съдържание на вода и сега в града навсякъде има фонтани. А в тях поставиха статуи. Има водопади, канали, изкуствени езера, плувни басейни — може да се каже, че стана една малка Венеция. Топлината в голяма степен се запазва.

Разговорът се насочи към гимнастическия салон, който беше добре оборудван с различни уреди и машини, чието предназначение беше да поддържат техните потребители готови за връщане на Земята.

Почти всички спазваха строго графика за усилени физически упражнения — три часа на ден минимум.

— Ако престанеш да тренираш, оставаш на Марс, разбираш ли? И тогава каква полза ще имаш от спестяванията си?

— В крайна сметка парите ще се въведат и тук по законен ред — обади се друг. — Където отидат хората, американският долар със сигурност тръгва след тях.

— Само че става точно обратното, умнико.

— И ние сме истинското потвърждение на това движение на долара.

Франк се намеси:

— Мислех си, че договорът забранява използването на пари от Земята тук.

— Договорът е просто мръсна шега — вметна един, който правеше упражнения на лоста.

— Той е мъртъв, както свинката Беси, пробягала най-дългото разстояние.

Те се вторачиха във Франк. Всички те бяха малко над двадесет или тридесет години — поколение, с което никога не бе разговарял много. Не знаеше как са пораснали, нито какво е влияело върху оформянето на характерите им, нито в какво вярваха. Тъй познатият акцент в гласовете им, чертите на лицата им можеха да го подведат и сигурно бе станало точно това.

— Така ли мислите? — попита той.

Част от тях изглежда се досетиха, че може да е свързан по някакъв начин с договора, както и с всички останали учреждения, работили по този исторически въпрос. Но човекът, който правеше упражнения на лоста, не бе доловил това.

— Ние сме тук по сделка, която според договора е незаконна, човече. Това става навсякъде. Бразилия, Грузия, държавите от Персийския залив — всички държави, които гласуваха срещу договора, допускат тръстовете на Марс. А онези страни, които им осигуряват данъчни облекчения, се съревновават помежду си колко по-големи да бъдат облекченията! Всеки ден на Марс се приземяват хиляди хора и повечето от тях са наети от тръстовете. Работниците разполагат с правителствени визи и петгодишни договори, включващи време за рехабилитация, през което се подготвят за връщане на Земята здрави и читави.

— С хиляди ли? — повтори Франк.

— О, да! Десетки хиляди!

Осъзна, че не бе гледал телевизия, откога… от много време насам.

Един мъж, който правеше упражнения на уред за укрепване на раменната мускулатура, се обади между две вдигания на цял стълб черни тежести:

— Нещата тук ще се раздвижат твърде скоро… на много хора не им харесва въобще… не хората, които са пристигнали отдавна като тебе… цял рояк от новопристигнали — те също изчезват на тумби, на тумби — цели екипи, отговорни за дадена операция, понякога цели градове… натъкнах се на една мина в Сиртис — беше напълно празна… всичко полезно от нея бе изчезнало… абсолютно всичко — дори такива неща като вратите на херметизационните камери… резервоарите за кислород… тоалетните казанчета… за да демонтираш подобно нещо са нужни часове.

— Защо са направили това?

— Искат да станат жители на Марс! — възкликна мъж, който правеше коремни преси. — Твоят другар Аркадий Богданов ги е убедил!

Легнал по гръб, мъжът срещна погледа на Франк. Беше висок, широкоплещест негър с орлов нос. Той продължи:

— Хората идват тук и компанията се опитва да изглежда адски мила — физкултурни салони, добра храна, време за отдих и така нататък. Но в крайна сметка всичко се свежда до следното: те ти казват какво можеш да правиш и какво не. Всичко става по разписание — кога да се събуждаш, кога да ядеш, кога да ходиш по голяма нужда. Все едно са те напъхали в казарма, разбираш ли? Обаче ето, че идва братчето ти Аркадий и ни разправя: „Момчета, вие сте американци. Трябва да бъдете свободни. Този Марс е новата граница на човечеството. Трябва да знаете, че някои от нас приемат планетата точно така. Ние не сме роботи, ние сме свободни хора, които сами пишат правилата за своя свободен свят!“ Точно така беше, човече! — Стаята се разтресе от смях. Всички прекъснаха упражненията, които правеха, за да слушат. — Това отваря очите на хората! Всички тук виждат, че са превърнати на роботи, които се движат по разписание, виждат, че не могат да се поддържат в добро физическо състояние, ако не прекарват цялото си свободно време тук, смучейки кислород от кислородните маски. Но аз подозирам, че връщането на Земята може да се окаже невъзможно. Обзалагам се, че са ни излъгали. Значи заплащането всъщност нищо не означава. Ние всички сме само програми за роботи и ще гнием тук завинаги. Роби, човече! Гадни роби! И вярвай ми, това вбесява много хора. Трябва да ти кажа, че са готови да отвърнат на удара. Това са хората, които изчезват. Много от тях ще изчезнат, преди тая гадна история да свърши.

Франк се взря в човека.

— Ти защо не изчезна?

Мъжът се изсмя и продължи упражненията си.

— Охранителният екип — извика друг мъж от центрофугата „Наутилус“.

Човекът, който вдигаше тежести за раменната си мускулатура, възрази:

— Охранителният екип не струва пукната пара… но човек трябва да… има къде да отиде. Веднага, щом Аркадий се покаже, изчезваме!

— Едно време — обади се отново негърът, който правеше лицеви опори, — гледах видеорепортаж за него. Той разправяше, че цветнокожите се приспособяват по-лесно към условията на Марс, отколкото белите. Че понасяме по-добре ултравиолетовото лъчение.

— Да-да! — останалите се смееха на тези думи, едновременно скептични и развеселени.

— Абсолютна глупост, но какво от това — продължи мъжът. — Защо не? Наречете го наш свят. Наречете го Нова Африка. Казвам, че никой шеф няма да ни го измъкне изпод носа този път — той отново се смееше, сякаш всичко, което бе казал, не беше нищо повече от смешно хрумване. Или някаква много весела истина, толкова сладка истина, че когато човек я изречеше на глас, му се искаше високо, високо да се смее.

Франк се прибра много късно през нощта в арабските ровъри и продължи странстванията с тях, но вече не беше същото. Бе захвърлен отново във водовъртежа на времето и безкрайните дни в ровъра-търсач го изпълваха с нетърпение. Започна да гледа телевизия, обажда се няколко пъти по телефона. Не беше подавал оставката си като секретар — по време на отсъствията му работата беше поел заместник-секретарят Слусински, подпомаган от членовете на екипа на Франк. Заместник-секретарят се бе обаждал достатъчно често, съобщавайки на Вашингтон, че Чалмърс работи, че по-късно се е заел със сериозна изследователска дейност, че като един от първите сто трябва да прекарва значителна част от времето си сред хората. Това положение не можеше да продължава вечно, но когато самият Франк се обади във Вашингтон, президентът беше доволен, а в Бъроуз Слусински, който изглеждаше крайно изтощен, придоби наистина щастлив вид. Всъщност, всички в офиса в Бъроуз се държаха така, сякаш се радваха, че Франк възнамерява да се върне на работа, което немалко го изненада. Когато бе напуснал Бъроуз, отвратен след подписването на договора и потиснат заради Мая, си мислеше, че се бе държал с подчинените си като шеф-деспот. Но ето, че те бяха поели задълженията му за около две години и изглеждаха щастливи, когато чуха, че се връща. Хората бяха странни. Ореолът на първите сто, без съмнение. Ако това изобщо имаше някакво значение.

Слусински влезе в стаята на Чалмърс в Бъроуз. Макар че акцентът му беше типичен за Ню Йорк, Франк винаги го наричаше Джийвс, защото той приличаше на актьора от сериала на ВВС.

— Ние сме като джуджета в багер — сърдито се обърна към него Франк. — В един от онези огромни багери „Уолдо“. Седим си в кабината, от нас се очаква да преместим планините от местата им, а ние, вместо да използваме възможностите на багера, просто подаваме глави от прозореца на кабината и загребваме пясък с чаени лъжички. При това си правим комплименти как добре се възползваме от височината, на която сме се изкачили.

— Разбирам — внимателно отговори Джийвс.

Но Чалмърс беше безсилен да промени каквото и да било. Отново навлезе в ритъма на работата — четири срещи за един час, конференции, на които му казваха неща, за които вече знаеше — а именно, че КПМ използва договора като тоалетна хартия.

Една вечер, докато се хранеше в малко кафе, се натъкна на Джанет Блайливън, Урсула Кол и Влад Танеев. Заедно загледаха новините от Земята по телевизионен приемник, поставен над бара. Бяха се натрупали прекалено много неприятни събития; човек просто не можеше да ги проследи от началото до края. Канада и Норвегия се присъединяваха към плана за налагане на ограничения в прираста на населението. Естествено, никой не използваше израза „контрол на населението“, това беше забранена фраза в политиката, но същността на плана беше именно такава и той още веднъж се превръщаше в трагедия за милиони хора: ако една страна не зачиташе резолюциите на ООН, съседките й ревяха от страх, че ще бъдат заляни от море емигранти.

Джанет изключи телевизора.

— Хайде да променим темата.

Седяха около масата и се взираха в чиниите си. Оказа се, че Влад и Урсула са дошли от Ахерон, защото имало епидемия от устойчива срещу лекарства туберкулоза в Елизиум.

— Санитарният кордон се разпада — каза Урсула. — Някои от новопристигналите вируси със сигурност ще мутират или ще се комбинират с част от системите, които изработихме ние.

Отново Земята. Невъзможно бе да избегнат факта, че тя съществуваше.

— Там всичко се разпада — заяви Джанет.

— Това се подготвяше от много години насам — грубо се намеси Франк. Езикът му се бе отпуснал сред приятелските лица, които го заобикаляха. — Даже преди да бъде въведена геронтологичната терапия, продължителността на живота в богатите страни беше около два пъти по-голяма от тази в бедните. А сега развитието на нещата е прекрачило всякакво приличие, не става дума просто за някаква маловажна разлика — искам да кажа, те умират млади, а богатите живеят вечно! Тогава защо да се въздържат? Просто няма какво да загубят.

— А могат да спечелят всичко — добави Влад. — Ако живеят като нас.

По-късно Влад и Урсула отидоха да си легнат. Франк погледна Джанет. Чувстваше се натежал и слаб, както някога му се случваше в края на дълъг, напрегнат работен ден. Струваше му се, че е неспособен някога отново да раздвижи тялото си.

— Къде е Мая напоследък? — попита той, за да задържи Джанет. Тя и Мая бяха добри приятелки от годините, прекарани в Хелас.

— О, тя е тук, в Бъроуз — отвърна Джанет. — Не знаеше ли?

— Не.

— Настанила се е в бившия апартамент на Саманта. Може би те избягва.

— Какво?

— Страшно ти е сърдита.

— Сърдита на мен?

— Да — тя го докосна с поглед през мрачната, изпълнена със слаб шум стая. — Не може да не си го знаел.

Докато все още не бе решил до каква степен да бъде откровен с Джанет, Франк изрече:

— Не знаех. От къде на къде ще ми се сърди?

— О, Франк — възкликна тя. — Спри да се държиш като малоумен! Познаваме те, бяхме по онова време там, видяхме как се случи всичко! — И тъй като Франк се отдръпна, Джанет се наведе напред и спокойно продължи: — Трябва да знаеш, че Мая те обича. Винаги те е обичала.

— Мен? — измърмори безпомощно той. — Тя обичаше Джон.

— Да, така е. Но с Джон се живееше с лекота. Отвръщаше й с любов и всичко беше бляскаво. Прекалено лесно постижение за Мая. Тя обича да спечелва битките си с труд. Такъв си ти.

Франк поклати глава.

— Не мисля така.

Джанет се засмя насреща му.

— Зная, че съм права. Тя самата ми каза горе-долу същото! През цялото време след конференцията за подписването на договора ти е сърдита, а тя винаги се разприказва, когато е бясна за нещо.

— Но защо е сърдита?

— Защото си я отблъснал! Отблъснал си я, след като я преследва всичките тези години. Тя бе свикнала с това и го харесваше. Твоята настойчивост беше така романтична. Мая наистина я приемаше за неотменна даденост, ала те обичаше заради нея. При това харесваше колко властен си ти. Сега, след като Джон е мъртъв и тя можеше да ти отговори с „да“, ти я изгони. Беше бясна! Както знаеш, остава задълго в това състояние.

— Но… — Франк положи усилия да се съвземе. — Това просто не съвпада с начина, по който аз възприемам случилото се между нас.

Джанет се изправи. Като мина край него, тя го потупа по главата.

— Може би трябва да поговориш с Мая за тези неща — после си тръгна.

Франк дълго остана на мястото си. Чувстваше се зашеметен. Погледът му следеше жилките на боровата дървесина на стола. Беше му много трудно да мисли. Накрая престана да се опитва и отиде да си легне.

Събуди се. Стомахът му бе свит на топка, целият бе потънал в пот. Стана и взе душ — вече си спомняше само един-единствен фрагмент от съня. Как Джон изрича: „Почакай и ще видиш“.

През целия ден беше разсеян, движеше се като автомат. Вечерта излезе да търси Мая; чувстваше се безпомощен, в плен на някаква принуда. Беше взел решение предишната вечер, когато Джанет каза: „Тя те обича, да знаеш“. Зави на ъгъла и се отправи към общата трапезария. Мая беше там, смееше се със своя силен, звънък смях, отметнала глава назад — точно каквато я рисуваше в най-живите си спомени, косата й така наситено бяла, както на времето беше черна; очите й вперени в нейния събеседник — тъмнокос, привлекателен мъж, може би над петдесетгодишен, който й се усмихваше. Мая постави ръка върху рамото му — характерен неин жест, един от обичайните, с които докосваше приятелите си. В него не влагаше никакво съдържание, жестът й просто показваше, че мъжът не й е любовник, а по-скоро някой, когото обсипва с чара си в момента.

Мая се обърна, видя Франк и примигна от изненада. После отново се вгледа в мъжа и продължи да говори — на руски, все още без да сваля ръката си от неговото рамо.

Франк се поколеба, едва не се обърна да си тръгне. Изруга се наум — нима се държеше по-различно от някакъв жалък ученик? Мина край тях, поздрави ги и не чу дали му отговориха. През цялото време, докато траеше вечерята, Мая остана залепена до мъжа, нито веднъж не погледна към Франк, нито се приближи към него. Мъжът, който изглеждаше достатъчно добре, бе изненадан от вниманието й, изненадан и много доволен. Очевидно щяха да си тръгнат заедно, очевидно щяха да прекарат заедно нощта. Това предчувствие винаги караше мъжете да се държат приятно. Тя използваше хората по този начин без никакви угризения, кучка такава. Любов… Колкото повече мислеше за това, толкова по-голям ставаше гневът му. Мая никога не бе обичала никого, освен себе си. И все пак… онзи израз на лицето й, когато за пръв път го видя; нима за част от секундата не бе проличала нейната радост, а после бе пожелала да го накара да се ядоса? Нима това не беше знак, че е наранена, че желае да нарани него в отговор? А нима това не означаваше (по един невероятно детински начин), че го желае?

Е, по дяволите Мая. Върна се в стаята си, опакова си багажа, взе метрото до гарата, после се качи на нощния влак, който се отправяше на запад през Тарсис към Павонис Монс.

След няколко месеца, когато елеваторът щеше да бъде изтласкан в своята забележителна орбита, Павонис Монс щеше да се превърне в център на Марс, изтласквайки Бъроуз от първата позиция, както някога Бъроуз бе изместил Андърхил.

Градът беше наречен Шефилд. Франк премести офисите на Главния департамент на САЩ в него. Персоналът в Бъроуз изрази протест срещу това решение, но Франк го остави без внимание. Прекарваше времето си в срещи с американски административни съветници и изпълнителни директори на различни проекти, всеки един от които работеше по различни аспекти на елеватора, по проблемите на Шефилд или по изграждането на по-отдалечените градове в Павонис. Американците представляваха малка част от наличната работна сила, ала Чалмърс непрекъснато беше зает, защото цялостният проект беше наистина огромен.

Най-сетне дойде денят, когато кабелът щеше да бъде поставен на предварително набелязаното място. В Шефилд се събра огромна тълпа, за да наблюдава това събитие. Широкият булевард пред гарата беше претъпкан далеч над възможностите си да поема повече зрители. Оттам се разкриваше добър изглед към ръба на кратера и комплекса на базата, чието популярно име беше „гнездото“.

Часовете минаваха, краят на черната колона на кабела се спускаше надолу, движейки се все по-бавно и по-бавно с приближаването към своята цел. Увисна над нея, не много по-голям от насочващото въже, с което бавно го изтегляха надолу и остана в небето, изправен напълно вертикално, ала беше толкова тънък, а скъсяването в перспектива бе така силно, че изглеждаше не по-дълъг от висок небостъргач. Много тесен, висок небостъргач, който се разхождаше във въздуха. Дърво с черен ствол, по-високо от самото небе.

Хората внимателно наблюдаваха телевизионните екрани; камери, разположени в гнездото, показваха как кабелът бавно спря на височина 10 метра от бетонния под. След това започна подобното на изскубване с пинсети движение на подвижните рамки, които прикрепиха анти-шоковия обръч около кабела на няколко метра от края му. Всичко се случи в забавено темпо като насън и когато операцията приключи, изглеждаше, че помещението на гнездото внезапно се бе сдобило със зле пасващ, черен покрив.

Женски глас обяви по високоговорителната уредба:

— Кабелът е укрепен.

Последваха кратки възторжени възгласи. Хората се отдръпнаха от телевизионните екрани и отново насочиха погледите си навън, през прозрачните стени на палатката. Сега кабелът имаше много по-нормален вид, отколкото когато висеше в небето. Бобеното стъбло от приказката. Особено, ала не толкова обезпокоително. Хората подхванаха хиляди разговори и се пръснаха в различни посоки.

Не много след това събитие елеваторът започна да работи. През годините, когато кабелът беше изтласкван от астероида Кларк, роботи го заобикаляха като паяци, свързваха линиите на захранване; изграждаха системите, необходими за охраната на обекта; монтираха генератори и свръхпроводими транспортни линии; строяха станции за поддържане и защита. Тази работа продължаваше със същата скорост, както изграждането на самия кабел. Затова скоро след като той достигна повърхността, вагоните-платформи започнаха да се движат нагоре-надолу — четиристотин вагона във всяка посока, като паразити, полепнали върху косъм.

Започнаха пратките от Земята. Линията на совалките работеше непрекъснато. Те неуморно пресичаха пространството и изсипваха своя товар от Земята на Марс. Всеки един от тринадесетте кораба побираше хиляда човека. При всяко пътуване совалките бяха пълни. Така че имаше непрекъснат поток от хора, които чакаха на Кларк, а после се спускаха с вагоните на елеватора и слизаха в гнездото. Оттам се изсипваха по булевардите на Шефилд, възбудени, несигурни, с ококорени очи. Насочваха ги с известна трудност към гарата, откъдето влаковете ги поемаха в различни посоки.

В гнездото, от другия край на кабела, освободените вагони на елеватора бяха натоварвани с пречистени метали — платина, злато, уран и сребро. След това вагоните се обръщаха, попадаха на линията и отново потегляха нагоре.

Ала възникваха редица затруднения. Новопристигналите понякога бяха нервни, понякога шумни и сърдити, оплакваха се от претъпканите жилищни помещения, от недостатъчния брой на полицаите или от лошата храна. Един едър, червендалест мъж, който носеше бейзболна шапка, размаха пръст срещу тях и заяви:

— Частни охранителни компании идват от палатките, издигнати нагоре по склона и ни предлагат защита. Но те са просто банди. Това е изнудване! Не мога да ви кажа дори и името си, защото ще открият, че съм идвал тук! Искам да кажа — колкото всеки човек вярвам, че би могло да има и икономика на черно, но това тук е истинска лудост! Не затова дойдохме на Марс!

Франк отиде да провери всичко сам.

Онова, срещу което протестираха новодошлите, беше тясното жилищно пространство, липсата на възможност човек да се уедини, струпването на много хора заедно. Ето и възникващите вследствие на тези неща проблеми:

— Всичко ми беше откраднато в деня, в който пристигнах.

— И на мен.

Кражби, физическо насилие, изнудване. Престъпниците идват тук от другите палатъчни градове, казаха на Франк. Руснаци. Бели мъже, които приказват странен език. Някои чернокожи също, ала не толкова много, както било на Земята. Една жена била изнасилена предишната седмица.

— Шегувате се! — не можа да повярва Франк.

— Какво искате да кажете с тези думи? — възмути се друга жена, отвратена от Франк.

Накрая го заведоха до гарата. Франк спря пред вратата. Не знаеше какво да им каже. Беше се събрала доста голяма тълпа, тъй като хората го бяха разпознали или просто някой ги беше повикал или въвлякъл в групата.

— Ще видя какво мога да направя — измърмори Чалмърс и потъна в херметизационната камера на фоайето.

През следващата седмица хората от група палатъчни градове започнаха стачка. Франк чу за това, докато отиваше в офиса си. Всъщност, Слусински му извика, когато той се приближаваше по улицата. По-голямата част от стачкуващите градове бяха американски и затова всички подчинени на Чалмърс бяха изпаднали в паника.

— Затворили са гарите и не позволяват на никого да слиза от влаковете. Положението не може да бъде овладяно, ако не нападнем херметизационните камери за критични случаи…

— Млъкнете.

Франк отиде по южната линия до стачкуващите градове, въпреки възраженията на Слусински. Разпореди се някои от подчинените му да го придружат.

Охранителен екип от Шефилд стоеше на гарата, ала той им разпореди да се качат на влака и да си отидат. След като се консултираха с администраторите на Шефилд, хората от екипа се подчиниха. Франк посочи самоличността си на пропусквателната херметизационна камера и помоли да го пуснат да премине сам. Разрешиха му.

Излезе на главния площад на палатъчния град. Попадна сред море от гневни лица.

— Изключете телевизионните камери — предложи Франк. — Нека да говорим без свидетели.

Изключиха камерите. Положението беше същото, както в града, който бе посетил предишната седмица. Хората говореха английски с друг акцент, но оплакванията им бяха същите. По-ранното му посещение му позволяваше да се досеща предварително какво щяха да кажат. Изричаше го самият той преди тях. Франк мрачно наблюдаваше колко впечатлени от това бяха хората. Те бяха млади.

— Вижте, положението е лошо — заяви той, след като те бяха говорили цял час. — Но ако стачкувате дълго време, ще го влошите още повече. Ще изпратят охранителни екипи. И няма да живеете с банди и полицаи, а животът ви ще бъде като в затвор. Вече изложихте исканията си. Сега трябва да научите кога е моментът да започнете преговорите. Изберете комитет, който да ви представя. Направете списък с оплаквания и искания. Документирайте всички случаи на извършени престъпления. Просто ги запишете и накарайте жертвите да подпишат тези изявления. Аз ще ги използвам във ваша полза. КПМ ще трябва доста да поработи, защото хората му нарушават договора. — Замълча, за да възстанови самообладанието си. Трябваше да отпусне мускулите на челюстта си. — Междувременно се върнете на работа! Така ще прекарате по-добре времето си, отколкото да седите, струпани тук. И ще имате преимущество при преговорите. Ако не го направите, просто ще престанат да ви снабдяват с храна и ще ви принудят. По-добре се върнете на работа по своя собствена воля. Дръжте се като хора, които ще водят разумни преговори.

Така стачката беше прекратена. Дори го изпратиха с нестройни ръкопляскания, когато отново излезе на гарата. Качи се на влака, обзет от сляпа ярост. Отказа да отговаря на въпросите на своите подчинени във вагона, обърна гръб пред израза на идиотско любопитство, изписан по лицата им. Сравни със земята началника на охранителния екип, който беше високомерен глупак.

В офисите в Шефилд Франк хвърчеше от стая в стая, крещеше на подчинените си, после набра няколко телефонни номера. Сакс, Влад, Джанет. Разказа им какво се бе случило, накрая всички те му предложиха едно решение, за което Франк трябваше да признае, че бе добро. Да се изкачи с елеватора и да разговаря с Филис.

Филис тъкмо приключваше разговора си с двама мъже.

— Това е не само евтин и чист транспорт, чрез който се измъкваме от кладенеца на гравитацията, но и система за разпределение и пренасочване на товари из цялата Слънчева система! Извънредно елегантно творение на инженерната наука. Убедени ли сте, че е така?

— Да! — отговориха мъжете в един глас.

Тя изглеждаше на около петдесет години. Внимателно изрецитира имената им на Франк — двамата мъже бяха представители на „Еймекс“; след като приключи церемонията по запознаването, те си тръгнаха. Когато в кабинета останаха само Филис и Франк, Франк заговори:

— По-добре престани да заливаш Марс с емигранти чрез това елегантно творение на инженерната наука. В противен случай планетата ще избухне в лицето ти и ще загубиш мястото, където си хвърлила котвата на елеватора.

— О, Франк — тя се засмя. Възрастта й отиваше, Филис не се беше състарила — сребриста коса, гладко лице, очертано с красиви линии, които не можеха да се нарекат бръчки, стегната фигура.

— Не можеш да изпращаш толкова хора така бързо — настоя Франк. — Не разполагаме с инфраструктура да ги поемем — нито във физическо, нито в културно отношение. Резултатите, които получаваме, са ужасно претъпкани селища, подобни на бежански лагери или на затвори за принудителна работа. Когато изпратят репортажи за това на Земята… знаеш как там обичат да правят аналогии със събития, които се случват при тях. Това с положителност ще рикошира в твоя посока и ще те нарани.

Филис беше изпълнителен директор на проекта за елеватора. Освен това тя носеше основната отговорност за връзките с минните концерни. Когато напуснеше поста си в ООН, можеше да заеме каквато длъжност пожелае в тръстовете, в области, по които бе компетентна да работи. Кралицата на елеватора. Който сега беше мостът за по-голямата част от марсианската икономика. Филис щеше да има на свое разположение целия капитал на всеки тръст, с който предпочетеше да работи.

Естествено, всичко това се проявяваше в начина, по който тя гордо прекосяваше бляскавата стая от кристално стъкло, в усмивките, с които отговаряше на смразяващите му забележки. Е, Филис винаги е била малко глуповата. Франк стисна зъби. Очевидно бе дошло време да използва добрите стари Съединени щати като каменарски чук. Щеше да види дали те бяха запазили някаква тежест.

— Много от тръстовете с преходен характер притежават гигантски холдинги в САЩ — започна той. — Ако американското правителство реши да замрази техните авоари заради това, че те нарушават договора… тази стъпка би забавила развитието на всички тръстове. Би могла да унищожи някои от тях.

— Никога не бихте могли да постъпите така — възрази Филис. — Това ще доведе правителството до банкрут.

— Все едно да заплашваш мъртвец с бесилка. Добавянето на още няколко нули към цифрата е само поредното стъпало нагоре към небитието. Наистина, никой вече не може да си представи, че ще продължава да живее по същия начин. Единствените, които смятат, че могат да го направят, са тъкмо изпълнителните лица от тръстовете. Те държат в ръцете си дълга на правителството, но никой не го е грижа за парите им. Бих могъл да убедя Вашингтон в правотата си за минута. Тогава ще видиш как всичко ще експлодира в лицето ти. Независимо по какъв начин ще се разреши конфликтът, той ще бъде пагубен за твоята игра. — Франк гневно замахна с ръка.

— Тогава някой друг ще заеме този кабинет и… — внезапно обзет от прилив на интуиция, добави: — А ти ще се върнеш в Андърхил.

Това привлече вниманието й, нямаше никакво съмнение. Лекото презрение, което бе проявявала до този момент, внезапно се изостри.

— Нито един човек без чужда помощ не е в състояние да убеди Вашингтон в каквото и да било. Правителството е попаднало в плаващи пясъци. Ти ще им кажеш мнението си, аз пък ще изразя своето. Тогава ще видим кой от двамата има по-голямо влияние — после Филис царствено прекоси кабинета, отвори вратата и покани цяла група официални лица от ООН.

Значи така. Истинска загуба на време. Франк не беше изненадан; за разлика от онези, които го бяха посъветвали да отиде, той не вярваше, че Филис би могла да постъпи рационално. Както в случаите с много религиозни фундаменталисти, бизнесът беше част от нейната религия; двете догми взаимно увеличаваха силата си, бяха част от една и съща система. Разумът въобще нямаше никаква връзка с нея. И докато Филис все още може би вярваше в мощта на Америка, със сигурност никак не бе убедена, че Франк е способен да я използва и направлява. Чалмърс щеше да й докаже, че греши.

Когато отново се върна в Шефилд, възприе обичайния си метод на непрекъсната работа — приемаше съобщенията, анализираше отговорите на по-рано изпратени от него запитвания, приказваше със старите си приятели, убеждаваше в правотата си хора, които се смятаха за бъдещи величия. По едно време, в последните дни на северната есен, участваше в около петдесет конференции едновременно; изпитваше чувството, че с вързани очи играе шах срещу цяла стая, пълна с негови противници. Ала това продължи три седмици и резултатът от усилията му започна да става осезаем. Преди всичко, защото самият президент Инкавиля беше изключително заинтересован да разполага с начини за оказване на натиск върху „Еймекс“, „Мицубиши“ и „Армскор“. Той твърде охотно говори пред средствата за масова информация за намерението си да подложи на проверка твърденията за нарушения в договора за Марс.

Президентът изпълни намерението си и цените на акциите на съответните тръстове главоломно спаднаха. Два дни след това, консорциумът, собственик на елеватора, обяви, че ентусиазмът, проявяван от хората към възможностите за живот на Марс е така огромен, че засега желаещите да заминат са много повече от възможностите за това. Естествено, консорциумът щеше да повиши цените, както изискваше неговата стратегия; ала също така щеше да намали емиграцията като временна мярка, докато бъдат построени повече градове и бъдат произведени повече строителни машини и съоръжения.

Франк чу тази новина от телевизора в едно заведение, докато вечеряше, седнал сам на една маса. По лицето му трепна вълча усмивка, после продължи да дъвче. „Ще видим кой от двамата е по-добър в борбата сред плаващите пясъци, кучко такава.“ Нахрани се и отиде да се разходи по булеварда край ръба на кратера. Беше спечелил само една битка, знаеше го. А предстоеше дълга, ожесточена война. И все пак му бе хубаво.

По-късно, в средата на северната зима, жителите на най-стария американски палатъчен град върху източния склон се разбунтуваха. Изгониха от града всички полицаи, работещи за КПМ и се затвориха в него. Руснаците, живеещи в съседство, постъпиха по същия начин.

Бързо съвещание със Слусински бе достатъчно. Франк научи историята на случая. Очевидно хората от двата града бяха наети от пътно-строителна компания, подразделение на „Армскор“. Двете палатки бяха атакувани посред нощ от азиатски гангстери, които разкъсали стените на палатките, убили по трима човека от двата града и наръгали с ножове много други хора. И американците, и руснаците твърдяха, че нападателите били якузи, надпреварващи се да покажат по-голяма жестокост. Франк подозираше, че безчинствата са дело на охранителния екип на „Субараши“ — малка армия, състояща се предимно от корейци. Във всеки случай, пристигналите на място полицаи на КПМ не заварили нападателите. Те установили, че населението се е отдало на неподчинение и безредици, запечатали палатките и забранили на всички да напускат града. Обитателите решили, че ги третират като затворници. Вбесени от тази несправедливост, нападнали херметизационните камери, измъкнали се оттам и разрушили линията на влака, преминаваща през техните гари. И двете страни в конфликта дали няколко жертви. Полицията на КПМ изпратила силни подкрепления. Работниците в двете палатки се намирали в страшен капан.

Разярен и отвратен, Франк отново тръгна да се заеме лично с положението.

Тълпата в палатките наистина изглеждаше отвратително върху мониторите, но той похлопа върху входната им херметизационна камера. Накрая го пуснаха да влезе и Франк вдиша горещия, спарен въздух. Толкова много хора крещяха едновременно, че не можеше да разбере нито дума. Онези, които стояха отпред го познаха и очевидно бяха изненадани, че го виждат на това място. Двама от тях го поздравиха с възгласи.

— Добре! Тук съм! — изкрещя той. — Кой ще говори от ваше име?

Нямаха човек, който да говори от тяхно име. Франк гневно изруга.

— Що за глупци сте вие? По-добре се научете да ръководите системата, иначе вечно ще гниете в торби като тази. А тя може да се превърне в чувал, в който на война измъкват труповете на мъртвите. — Някои започнаха да крещят насреща му, но повечето искаха да чуят какво ще им каже. — Добре, ще говоря на всички ви! Седнете, за да виждам кой ще ми отговаря!

Отказаха да седнат. Останаха прави, без да се движат, стълпили се около него върху окъсаната изкуствена материя, наподобяваща трева на главния площад. Чалмърс се изкачи върху преобърната кутия сред тях.

— Провокирали са ви — обяви Франк, когато гласовете им замлъкнаха. — Искали са да направите някоя глупава стъпка и вие сте я направили. Това е един от най-старите трикове, описвани в букварите. Предизвикали са ви да убиете хора, които нямат нищо общо с нападението срещу вас. Сега вие сте убийците, които полицията е хванала! Вие сте били глупаците!

Тълпата замърмори и започна ожесточено да го ругае, но някои бяха объркани.

— Нападнала ви е организирана войска — продължи Чалмърс, — а не група развилнели се японци. Трябвало е да доловите разликата, трябвало е да си дадете труд да я откриете! А вие сте попаднали в ръцете им, полицаите на КПМ охотно са се включили в боя и сега са настроени срещу вас — поне някои от тях. Но националните армии преминават на ваша страна! Значи трябва да се научите да им сътрудничите, трябва да разбирате кои са вашите съюзници и да действате по съответния начин!

После им разказа за резултата от своето пътешествие до Кларк.

— Постигнах мораториум върху емиграцията, а това означава повече от готовност да ни бъде отпуснато време за построяване на нови градове. Означава и началото на нова фаза в отношенията между САЩ и ООН. Във Вашингтон най-сетне разбраха, че ООН работи в полза на тръстовете, затова САЩ искат сами да наложат спазването на договора. Това е в интерес на Вашингтон и САЩ са единствените, които могат да го постигнат. Договорът е част от битката сега — двубоят между хората и тръстовете. Вие участвате в двубоя и бяхте нападнати. Сега трябва да решите върху кого ще излеете гнева си в отговор и как да се свържете със своите съюзници!

Беше му необходимо известно време, за да ги накара да стигнат до съгласие. Разоръжете се, намерете съюзниците си и си сътрудничете с тях, организирайте се, потърсете от американското правителство помощ и справедливост. Оставете се в неговите ръце. Естествено, че му беше необходимо време. След това обеща, че ще разгледа всяко оплакване, ще отстрани всяка несправедливост, ще поправи всяко зло. Беше абсурдно, неприлично, ала той сви устни и го направи.

Когато си тръгна, беше съпроводен с овации.

Мая беше на гарата. Изтощен, Франк я погледна невярващо. Каза му, че го е гледала по видеото. Франк поклати глава. Глупците в палатъчния град не си бяха дали труда да изключат вътрешните камери, вероятно дори не подозираха за съществуването им. Значи хората на Марс бяха видели всичко. А лицето на Мая бе озарено с онзи израз на възхищение, като че успокояването на експлоатирани работници с лъжи и софизми беше проява на истински героизъм. Тя го възприемаше без съмнение по този начин. Всъщност бе тръгнала да си послужи със същите техники в руската палатка, защото там не беше отбелязан никакъв прогрес. Жителите на града искаха да се срещнат с нея. Президентът на Първата марсианска коалиция! Значи руснаците очевидно бяха по-глупави и от американците.

Тя го помоли да я придружи. Франк беше прекалено уморен да анализира молбата с оглед на съотношението себестойност/печалба, затова просто се помъкна след нея.

Мая се справи бързо, както винаги й се удаваше. Отново прибягна към обещания. Напред — назад, пръчката — моркова, заплахите — обещанията, подръпване на ремъка и няколко хапчици. Накрая и руснаците бяха успокоени.

След това във влака до Шефилд Мая бъбреше с нервно облекчение, лицето й беше зачервено, очите й блестяха, дланта й стисна ръката му, после тя рязко отметна глава назад и се засмя. Тази изпълнена с неспокойствие интелигентност, това поразително физическо присъствие… Франк почувства, че изпитва към нея същата топлина. Като че влизаше в сауна след ден, прекаран сред смразяващ студ. Обзе го усещане за облекчение, цялостна лекота — вече не трябваше да наблюдава никого.

В Шефилд тя пропусна своята спирка, после дойде в стаята му, съблече се, взе душ, после облече един от неговите пуловери, като бъбреше непрекъснато.

През нощта остана при него. След това разпределяше времето си между своето работно място в Първата марсианска коалиция и неговата стая, без да обсъжда какво прави или какъв смисъл влага в постъпките си. Толкова лесно се живееше с нея напоследък, беше така спокойна. Държеше се като друг човек — беше изумително. Въобще не приличаше на Мая; и все пак беше до него и шептеше: „Франк, Франк“.

Ала те никога не говореха за това. Тема на разговорите им беше положението на Марс, новините от деня. По цялата планета имаше размирици, които ставаха все по страшни: саботажи, стачки, бунтове, сбивания, схватки, убийства. Ала новините от Земята надминаваха най-черния хумор, създаден досега под бесилките на човечеството. Малки войни пламваха навсякъде като кибритени клечки. Индия и Пакистан бяха използвали ядрено оръжие в Кашмир. Африка умираше, а Северът водеше безплодни спорове кой пръв трябва да се притече на помощ.

Един ден до тях достигна съобщение, че град Хефестус, разположен край една от мантийните шахти на запад от Елизиум, населен от американци и руснаци, е напълно изоставен.

Франк поръча разговор с Аркадий и се свърза с него след половин час.

— Какво искаш? — попита го Франк. — Какво си въобразяваш, че ще стане, ако всички на планетата се измъкнат в планините?

Аркадий се засмя.

— Ами там ще живеем живота си по човешки, Франк. Ще работим, за да задоволяваме нуждите си, ще развиваме науката и може би ще продължим още малко с преобразуването на планетата. Ще пеем, ще танцуваме и ще се разхождаме под слънцето. Ще работим като маниаци, за да осигурим прехраната си и да задоволим любопитството си.

— Това е невъзможно — възкликна Франк. — Ние сме част от света и не можем да избягаме от него.

— Не можем ли? Та той е само синята звезда вечерница, този свят, за който приказваш. А червеният свят тук е единственият за нас сега.

Франк се отказа. Изпитваше силно раздразнение. Никога не бе успявал да разговаря с Аркадий, никога. С Джон беше различно; но той и Джон бяха приятели.

Телевизионните екрани бълваха сцени, на които Франк трудно можеше да повярва. Бунтове в Хелас; покритият с купол кратер Ню Хюстън се бе обявил за независима република; същата седмица получи съобщение от Слусински, че американците от цял град са гласували да се изтеглят в Хелас, без да имат необходимите разрешителни за пътуване. Чалмърс се свърза с новия председател на КПМ и получи отряд от силите за сигурност на ООН. Десетте полицаи от отряда арестуваха 500 човека, като просто блокираха компютъра, ръководещ захранването на града с електричество, вода и въздух. После заповядаха на безпомощните му жители да се качат във вагоните на една влакова композиция, преди да бъде изпуснат въздухът от палатката. Закараха ги в Корольов, който сега всъщност бе превърнат в град-затвор.

Чалмърс разпита няколко от затворниците — по двама трима едновременно — чрез видеоустройствата, монтирани в стаите им.

— Видяхте с каква лекота ви задържаха — обърна се той към тях. — Така ще бъде навсякъде. Системите, които поддържат живота, са толкова крехки, че е невъзможно да ги защитите.

— Ами хванахте ни, когато това беше най-лесно — отговори един възрастен мъж. — Хитро от ваша страна. Нека се измъкнем веднъж. Да ви видя как ще ни пипнете тогава. По това време вашите животоподдържащи системи ще бъдат толкова уязвими за нас, каквато беше днес нашата за вас. При това вашите системи лесно се виждат.

— Би трябвало да поразмислите повече! Всички системи за поддържане на живота в крайна сметка са свързани със Земята. Но там те разполагат с огромна военна мощ, а ние нямаме нищо. Ти и приятелите ти се опитвате да вдигнете бунт — някаква научно-фантастична история, развиваща се в 1776 година — пионерите по границата с незаселената земя отхвърлят игото на тиранията. Но положението тук не е такова! Всички аналогии са погрешни, те крият измама, защото хвърлят маска върху действителността — скриват нашата зависимост от Земята и тяхната мощ. Аналогиите ви пречат да прозрете, че всичко е фантазия!

— Сигурен съм, че мнозина убедени поддръжници на торите^[1] са развивали същата теза в американските колонии — подхвърли мъжът и се засмя. — Всъщност, аналогията в много отношения е добра. Ние не сме някакви дребни винтчета в машината, от които не зависи нищо. Ние сме хора, отделни личности, повечето от нас са обикновени, но сред нас има и страхотни типове — гарантирам ви, че ще си намерим свой Георг Вашингтон.

— Това е нелепо! — извика Франк. — Аналогиите с историята са последното убежище на хората, които не могат да осъзнаят положението в настоящия момент — след тези думи той прекъсна връзката.

Разумът беше безполезен. Опита да се срещне с някои от изчезналите, веднъж разговаря с група от тях по телефона и ги помоли, ако е възможно, да предадат на Хироко, че му е нужно спешно да разговаря с нея. Ала изглежда никой не знаеше къде е тя.

После един ден получи съобщение от нея. Бележка, напечатана и изпратена по факс от Фобос. В нея се казваше, че е по-добре да разговаря с Аркадий. Ала Аркадий беше изчезнал и не можеше да се свърже с него по телефона.

После ги заля нова емигрантска вълна. Франк се разкрещя на Слусински и му нареди да потърси обяснение от Вашингтон.

— Очевидно, господине, акциите на елеваторния консорциум са изкупени от „Субараши“ и сега този тръст владее елеватора. Авоарите на „Субараши“ се намират в Тринидад Тобаго и тръстът не желае да се съобразява с вижданията на американското правителство по въпроса. Те заявяват, че възможностите за изграждане на инфраструктура на Марс са пропорционални с умерено увеличаване на емиграцията.

После чуха, че Аркадий е в Никозия. Той и неговите последователи бяха обявили Никозия за свободен град като Ню Хюстън. Никозия се бе превърнала в голям изходен пункт за изчезналите. Човек можеше да се промъкне в Никозия и за него повече нищо не се чуваше.

— Хайде да отидем там и да разговаряме с Аркадий — предложи Франк на Мая. — Аз наистина искам да се изправя лично срещу него.

— Няма да има никаква полза от това — мрачно отвърна Мая. Но Надя също може би щеше да бъде там, затова тя го придружи.

Когато пристигнаха в офиса на ръководителя на обявилия се за свободен град, осъществиха видеовръзка с Аркадий; съдейки по слънчевата светлина около него, той вече се намираше на много километри на изток оттук. А Надя, казаха им хората, въобще не беше посещавала напоследък Никозия.

Аркадий изглеждаше същият, както винаги — сърдечен и спокоен.

— Това е лудост — каза му Франк, вбесен, че не го бе заварил тук. — Недей да храниш надежди, че ще успееш.

— Но ние можем да го постигнем — възрази Аркадий. — И ще го направим. Разбира се, всичко ще бъде по-лесно с твоята помощ, Франк. Помисли за това!

После, преди Франк да успее да добави още нещо, някой извън екрана отклони вниманието му. Последва неясен разговор на руски, после отново се показа лицето на Аркадий.

— Съжалявам, Франк — каза той. — Трябва да се погрижа за нещо тук. Ще се върна при теб колкото е възможно по-бързо.

— Не прекъсвай! — изкрещя Франк, но връзката вече се беше разпаднала. — По дяволите!

На линията се включи Надя. Тя беше в Бъроуз, ала я бяха свързали с тях едва в този момент. За разлика от Аркадий, Надя беше напрегната, рязка и невесела.

— Не би могла да подкрепяш онова, което върши той! — извика Франк.

— Не — мрачно отговори тя. — Ние не си говорим. Все още имаме пряка телефонна връзка помежду си, така разбрах къде сте заминали вие. Но вече не разговаряме по нея. Няма смисъл.

— Не можеш ли да му повлияеш по някакъв начин? — попита Мая.

— Не.

Франк виждаше, че Мая трудно би повярвала на това и едва не се разсмя: да не може да повлияе на един мъж? Да не може да го манипулира? Какво ставаше с Надя?

Щяха да прекарат тази нощ в обща спалня близо до гарата. След вечеря Мая отиде до офиса, за да разговаря с Александър, Дмитрий и Елена. Франк неспокойно обикаляше кръговите алеи край стените на палатката на стария град и си припомняше друга нощ преди толкова време.

В горичката от явори, които сега бяха пораснали, той се размина с нисък мъж, който бързаше в срещуположната посока. Мъжът спря и се вторачи във Франк, застанал край една улична лампа.

— Чалмърс! — възкликна мъжът.

Франк се обърна. Лицето на мъжа беше тясно, имаше дълги плитчици и тъмна кожа. Франк не го познаваше. Но когато го видя, почувства студена тръпка из цялото си тяло.

— Да? — отсечено отговори той.

Мъжът се вгледа в него, после рече:

— Не ме познаваш, нали?

— Не, не ви познавам. Кой сте вие?

Усмивката на мъжа не беше симетрична, като че лицето му бе напукано в долната част на челюстта. Под светлината на лампата то изглеждаше изкривено, полуобезумяло.

— Кой сте вие? — повтори Франк.

Мъжът вдигна пръст.

— Последния път, когато се срещнахме, ти накара града да настръхне. Довечера ще бъде моят ред. Ха! — той се отдалечи със смях. Всяко следващо „Ха!“ звънеше по-високо от предното.

Когато Франк пристигна в офиса, Мая го сграбчи за ръката.

— Така се тревожех! Не трябваше да се разхождаш сам в този град!

— Млъкни.

Франк се приближи до телефона и се обади до електроцентралата. Всичко беше нормално. Обади се до полицията на КПМ и им разпореди да поставят въоръжена охрана при централата и около гарата. Все още повтаряше заповедта, когато екранът угасна. Земята под краката му затрепери и всички алармени звънци в града започнаха да звънят едновременно.

Последва силно разтърсване. Всички врати се затвориха със съскане; автоматичната херметизация на сградата се бе задействала, което означаваше, че налягането отвън рязко беше спаднало. Франк и Мая изтичаха до прозореца. Палатката над Никозия бе разрушена. На някои места беше паднала върху най-високите покриви и приличаше на опаковъчен материал от полиетилен, другаде плющеше на вятъра. Хората, които събитието бе заварило по улиците, сега удряха с юмруци по вратите, тичаха, падаха, телата им се свиваха като труповете на жертвите в древния град Помпей^[2]. Франк се извърна, стиснал зъби, които пулсираха с гореща болка. Лицето на Мая беше поаленяло, но държанието й беше спокойно.

— Палатката е разрушена!

— Зная.

— Но какво се е случило?

Франк не отговори. Тя работеше с видеоекраните.

— Опита ли да се свържеш по радиото?

— Не.

— Е? — изкрещя тя, вбесена от мълчанието му. — Знаеш ли какво става навън?

— Избухна революцията — отговори Франк.

Бележки

[1] Тори — в годините на Американската революция (1763–1783 г.) — всеки човек, който оправдава или активно подкрепя съюза с Великобритания и се обявява срещу обособяването на САЩ като самостоятелна държава. — Б.пр. ↑

[2] Помпей — древен град в Южна Италия, разрушен при изригването на вулкана Везувий през 79 година преди новата ера. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ким Стенли Робинсън Червеният Марс (6)

Метаданни

Данни

Червеният Марс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част шестаОръжия под масата

Ким Стенли Робинсън
Червеният Марс (6)

Част шеста
Оръжия под масата