— Тъй като те и без друго полудяват, защо просто по начало не изпращаме там душевноболни и по този начин не спестим неприятностите на останалите? — попита Мишел Дювал.

Неговите колеги психиатри се взряха невярващо в него.

— Можете ли да предложите някакви конкретни промени? — попита председателят Чарлс Йорк.

— Вероятно всички ние трябва да отидем в Антарктика заедно с тях и да ги наблюдаваме по време на периода, през който за пръв път остават заедно. Това ще ни научи на много неща.

— Но нашето присъствие ще оказва задържащо влияние върху тях. Смятам, че един от нас ще бъде достатъчен.

Така че изпратиха Мишел Дювал. Той се присъедини към сто петдесетте и няколкото финалиста в станцията МакМърдоу. Първата им среща наподобяваше която и да било международна научна конференция, каквито те познаваха от своите разнообразни научни дисциплини. Ала все пак имаше разлика: това беше продължение на един дългогодишен процес на подбор, който щеше да приключи след повече от триста и шестдесет дни. И окончателно избраните щяха да отидат на Марс.

Така че те живяха заедно в Антарктика повече от година, като се запознаха с укритията и оборудването, което вече се приземяваше на Марс с превозни средства, управлявани от роботи; привикваха с пейзаж, който беше почти толкова мразовит и суров, колкото самия Марс; привикваха един с друг. Живееха в група селища, разположени в долината Райт — най-голямата от Сухите долини на Антарктика. Поддържаха биосферна ферма и овладяваха втори и трети професии или изпълняваха различни тренировъчни задачи в подготовка за онова, което трябваше да работят на космическия кораб „Арес“, а по-късно на самата червена планета; и винаги, винаги знаеха, че са наблюдавани, оценявани, избирани.

Те съвсем не бяха само астронавти или космонавти. Онези, които бяха допуснати до Антарктика, бяха внушителна група от най-различни специалисти.

Цялата им дейност протичаше под непрекъснато напрежение, което създаваха наблюденията, оценките и подбора. Тази процедура бе задължително изпълнена със стресови ситуации, но те продължаваха да бъдат блестящи и достатъчно завършени личности, за да издържат изпитанията, ала и достатъчно нормални, за да живеят всеки ден заедно. Бяха достатъчно възрастни, за да са научили много, ала достатъчно млади, за да издържат физическото натоварване по време на работа. Бяха достатъчно луди, за да пожелаят да напуснат Земята завинаги, но напълно разумни, за да представят тази безгранична лудост като чиста проява на рационалност, научна любознателност или нещо подобно.

После те напуснаха Антарктика и групата беше утвърдена. В нея имаше петдесет мъже и петдесет жени: тридесет и пет американци, тридесет и пет руснаци и тридесет представители на различни националности — по петнадесет, поканени от двата големи партньора.

Щастливците отлетяха към Кейп Канаверал или Байконур, за да излязат в орбита. До този момент те прекрасно се познаваха и същевременно нямаха понятие какво представлява човека до тях. Бяха екип, мислеше Мишел, с установени приятелства, с ред утвърдени церемонии, ритуали, навици и проявени тенденции; сред тези тенденции беше инстинктът да се крият, да играят определена роля, прикривайки истинската си същност. В съзнанието им беше втълпена определена мисъл за съперничество, постоянно фино чувство, че всеки живее сам за себе си и в случай на неприятност, останалите ще го изоставят и той ще бъде изхвърлен от състава на групата.

По този начин селекционният комитет беше създал тъкмо проблемите, от които се надяваше да предпази този екип. Някои от тях осъзнаваха това; и естествено се погрижиха да включат сред колонистите най-квалифицирания психиатър, за когото можеха да се досетят.

Ето защо изпратиха Мишел Дювал.

Отначало приличаше на удар в гръдния кош. Бяха притиснати към облегалките на креслата и за секунда налягането им беше много познато: едно g, гравитация, при каквато никога повече нямаше да им се случи да живеят. Космическият кораб „Арес“ кръжеше в орбита около Земята със скорост 28 000 километра в час. Ускорението трая няколко минути, тласъкът на ракетата беше толкова мощен, че зрението им се влоши и очертанията на предметите се размиха, защото роговиците на окото станаха плоски; хората можеха да поемат въздух само с усилие. При скорост 40 000 километра в час престана изстрелването на ракетите-ускорители. Бяха преодолели притеглянето на Земята и не се движеха в ничия орбита, освен тази на Слънцето.

Мая Катарина Тойтовна, официалният водач на руския контингент, се огледа наоколо. Хората изглеждаха замаяни. Как ли се чувстват маниаците, които държат в ръцете си обекта на своето желание? В известен смисъл техният живот свършваше; и все пак нещо друго, някакъв друг живот започваше след това… Те се носеха, изпаднали в безтегловност. 21 декември 2026 година: движеха се по-бързо от всяко човешко същество в човешката история. Бяха тръгнали на път. Това беше началото на деветмесечното пътешествие, което щеше да продължи до края на живота им. Бяха съвсем сами.

Хората, отговорни за пилотирането на „Арес“, се оттеглиха в контролния отсек на кораба и дадоха нареждане да бъдат изстреляни страничните контролни ракети. „Арес“ започна да се върти, като се стабилизира на четири оборота в минута, което предизвика псевдогравитация от 0,38 g, съвсем близка до онази, която щяха да почувстват на Марс. Много години, изпълнени с тестове, показваха, че да се живее при такава стойност на g е твърде здравословно, толкова по-здравословно от безтегловността, че въртенето на кораба бе оценено като процес, който си струваше разходите и труда. При това, помисли си Мая, човек се чувстваше прекрасно. Привличането беше достатъчно и позволяваше с лекота да се пази равновесие, но липсваше каквото и да било чувство за тегло. Което по блестящ начин отговаряше на тяхното настроение; те несигурно крачеха по коридорите към голямата трапезария в Торус D, замаяни и опиянени, като че ли вървяха по въздуха.

Събраха се всички, за да отпразнуват заминаването. Мая се разхождаше наоколо, като често посръбваше от чашата шампанско, обхваната от леко чувство на нереалност и опияняващо щастие, смесица от емоции, която й напомняше за приема в чест на нейната сватба преди много години. Тя се надяваше това начинание да потръгне по-добре, защото вече нямаше връщане.

Отказа на предложението чашата й отново да бъде напълнена с шампанско, тъй като вече беше достатъчно замаяна. Освен това имаше работа. Беше един от кметовете на това „селце“ и отговаряше за развитието на динамичните отношения в групата, които с положителност щяха да се усложнят. Навиците от Антарктика се проявяваха дори в този момент на триумф; Мая слушаше и наблюдаваше в ролята си на антрополог — или на шпионин.

— Психиатрите имат право. Ние ще завършим като петдесет щастливо женени двойки.

— Те вече знаят как ще бъдат разпределени хората по двойки.

Мая наблюдаваше техния смях. Тя познаваше руския контингент прекалено добре, за да храни илюзии в това отношение. По всяка вероятност щяха да приключат като група студенти от някой технически университет, които ползваха обща спалня и се отдаваха на странни лудории и крещящи любовни истории. С тази разлика, че изглеждаха малко старички за подобни занимания; неколцина мъже оплешивяваха, косите на много хора от двата пола вече сивееха. Селекцията се бе проточила дълго; средната им възраст беше четиридесет и шест години, като най-младата беше на тридесет и три (Хироко Ай — японското чудо на биосферния дизайн) до най-възрастния на петдесет и шест (Влад Танеев — носител на Нобелова награда в областта на медицината).

А Мая беше един от техните лидери. Това й вдъхваше малко страх. Инженерните й знания и уменията й на космонавт бяха достатъчно скромни, очевидно дипломатическият й такт я бе извел в тази позиция.

Тя се огледа и вниманието й се съсредоточи върху човека, който имаше позиция, подобна на нейната — водач на американската група — Франк Чалмърс. В Антарктика Мая не го беше опознала много добре. Висок, едър, мургав мъж. Беше достатъчно разговорлив и невероятно енергичен, ала твърде непроницаем. Тя реши, че е привлекателен. Дали и той виждаше нещата като нея?

Мая прекоси стаята, спря пред него и посочи с кратък жест техните другари.

— Очертава се да бъде забавно, не мислиш ли?

Чалмърс я погледна.

— Ако всичко върви добре — каза той.

След празненството и вечерята, неспособна да заспи, Мая отиде да се разходи из „Арес“. Той беше построен чрез използване на външни резервоари за гориво, каквито имаха космическите совалки.

И изглеждаше като нещо, сглобено от детски комплект за игра, в което цилиндри бяха споени един към друг в своите краища, за да създадат по-сложна форма — в този случай осем шестоъгълника от свързани помежду си цилиндри, които се наричаха ТОРУСИ, бяха взаимно свързани и разположени симетрично спрямо централна ос, направена от сноп от пет успоредни линии цилиндри. Торусите бяха свързани с оста чрез тънки, напречни спици и полученият като краен резултат обект до известна степен приличаше на селскостопанска машина.

Осемте торуса бяха американски, а снопът от петте групи цилиндри за централната ос бяха руски. И двата вида цилиндри имаха около петдесет метра дължина, а диаметърът им беше десет метра. По-голямата част от цилиндрите бяха разделени на малки стаи. Чувала бе, че са повече от петстотин, като общото им пространство бе достатъчно, за да се изравни с еквивалента на голям градски хотел.

Ала щеше ли да бъде достатъчно наистина?

Може би щеше да бъде. След Антарктика, животът на „Арес“ изглеждаше разточително, подобно на разходка в лабиринт, празно съществуване. Към шест часа всяка сутрин тъмнината в стаите на колонистите бавно се превръщаше в сива зора и около шест и тридесет внезапно просветляване ознаменуваше „изгрева“. Мая се събуждаше тогава, както бе правила цял живот. След посещение в банята, тя се отправяше към кухнята в Торус D, притопляше си храната и я занасяше в голямата трапезария. Там сядаше на маса, заобиколена с лимонови дръвчета. Птички колибри, сипки, сойки, врабчета и папагали лори кълвяха трохи в краката й или литваха над главата й, като умело се промъкваха през пълзящите лози, увисваха от дългия сводест таван, който бе боядисан в сиво-синьо и й напомняше за зимното небе на Санкт Петербург и едностайния апартамент, в който живееше заедно с майка си. Майка й беше лекарка и както повечето жени от своето поколение, трябваше непрестанно да работи, за да осигури прехраната им.

— Всичко е на масата — възкликваше тя.

Майката на Мая, непряко свързана с медицински космически изследвания, винаги бе заявявала, че космонавтиката ще изпита нужда от свеж приток на жени, дори и присъствието им да бъде използвано само като набор от данни за поведението на женските организми при подобни медицински изследвания.

— Не могат вечно да ни сочат Валентина Терешкова! — заявяваше майка й.

И очевидно е била права, защото след като се бе дипломирала като инженер-астронавт в Московския университет, Мая беше приета за участие в програма в Байконур, представила се бе добре и беше разпределена на космическата станция „Новий мир“. Докато работеше там, тя направи нов дизайн на интериора, осигуряващ по-добра ергономична ефективност, а по-късно ръководи станцията за една година. По това време бяха проведени две извънредни възстановителни операции под нейно ръководство, които издигнаха репутацията й. Последваха повишения в административната йерархия в Москва и Байконур и с времето Мая успя да проникне в малкото политбюро на Главкосмос, като настройваше мъжете един срещу друг по най-ловък начин, омъжвайки се за един от тях, след което се разведе и се издигна до свободен агент на Главкосмос от най-вътрешния кръг, двойния триумвират.

И ето я сега тук, на тази спокойна закуска.

— Така възпитана — подиграваше се Надя. Тя беше най-добрата приятелка на Мая на „Арес“, ниска, закръглена като камъче жена, с квадратно лице, обградено от прошарени коси. Грозна до безкрай. Мая, която беше привлекателна и знаеше, че това многократно й бе помагало, обичаше неугледността на Надя, която някак подчертаваше нейната компетентност. Надя беше инженер, много практична личност, строителен експерт в области със студен климат. Бяха се срещнали в Байконур преди двадесет години, някога бяха живели заедно на „Новий мир“ за няколко месеца; с годините бяха станали като сестри и понеже бяха твърде различни, често не се разбираха, но все пак бяха близки.

Сега Надя се огледа наоколо и заяви:

— Ужасна идея се оказа това, че разположиха стаите на руснаци и американци в различни торуси. Работим с тях през деня, но прекарваме по-голямата част от времето си тук, с все същите лица. Така само подсилваме останалите между нас прегради.

— Може би трябва да разменим половината стаи.

Аркадий, който здраво си похапваше кифли с кафе, се обади от съседната маса:

— Няма да е достатъчно. По-добре да обявим всяка втора неделя за ден на преместване и да си сменяме стаите по жребий. Хората ще се опознаят по-добре, ще се оформят по-малко клики. И представата за собственост върху стаите ще отслабне.

— Но на мен ми харесва да притежавам стая — възрази Надя.

Все пак Мая повдигна този въпрос пред американците и макар че никой не хареса плана на Аркадий, размяната на половината от стаите им се стори добра идея. След редица консултации и дискусии, преместването беше уговорено. Осъществиха го една неделна сутрин и след това закуската придоби по-силно изразен космополитен характер. Сутрин в столовата на Торус D сега се появяваха Франк Чалмърс и Джон Буун, а също така и Сакс Ръсел, Мери Дункъл, Джанет Блайливън, Рая Хименес, Мишел Дювал и Урсула Кол.

Оказа се, че Джон Буун става рано и пристига в столовата дори преди Мая.

— Това помещение е толкова просторно и проветриво, че човек наистина се чувства на открито — обади се той една сутрин, когато влезе Мая. — Много по-хубаво е от столовата в В.

— Хитростта се състои в това, че махнахме всичкия хром и бялата пластмаса — отговори Мая. Нейният английски беше задоволителен и бързо се подобряваше. — А после боядисахме тавана с цвета на истинско небе.

Тя си мислеше, че той е типичен американец: естествен, открит, откровен, свободен в поведението си. А беше един от най-известните хора в историята на човечеството. Но Буун никога не говореше за предишните си експедиции и ако някой друг подхванеше тази тема, той приказваше за тях, като че те по нищо не се различаваха от полетите на всички останали. Ала истината не беше такава и само естественото му държание ги караше да изглеждат така: сядаше на една и съща маса всяка сутрин, смееше се на неубедителните инженерни шеги на Надя и участваше редовно в общия разговор. След известно време беше необходимо човек да се напрегне, за да забележи ореола на славата му.

Франк Чалмърс беше по-интересен. Той винаги идваше късно, седеше сам, обръщаше внимание само на кафето си и на екрана върху своята маса. След като изпиеше две чаши, започваше да приказва с хората близо до него на ужасен, но разбираем руски. Общият език на кораба беше английския и в началото Мая си бе помислила, че това дава предимство на американците. Но после забеляза, че когато те разговаряха, думите им бяха разбираеми за всички, докато останалите имаха свой собствен език, на който можеха да преминат, в случай че пожелаеха това.

Ала и в това отношение Франк Чалмърс беше изключение. Той говореше пет езика, повече от всеки друг на борда. При това не се боеше да използва своя руски, макар че приказваше твърде зле; просто изричаше въпросите си, изслушваше отговорите с проницателна напрегнатост и след това издаваше отривист, плашещ смях. Чалмърс беше необикновен американец в редица аспекти, мислеше Мая. Първоначалното впечатление от него бе, че притежава всички характерни черти на тази нация, беше едър, шумен, маниакално енергичен, внушаващ доверие. Беше необходимо известно време, за да забележи човек как приятелското му отношение на моменти изчезва, после отново се появява; разговорите с него не разкриваха нищо за личността му. Мая никога не узна нещо за неговото минало, например, въпреки съзнателните си усилия да го заговори на тази тема. Това изостряше любопитството й. Той имаше черна коса, мургаво лице, светлокафяви очи — беше привлекателен с красотата на суровите мъже — усмивката му беше кратка, смехът остър, като този на майката на Мая. Погледът му беше проницателен, особено когато беше насочен към Мая; тя предполагаше, че той преценява другия лидер.

На Чалмърс му беше трудно; той бе официалният ръководител на американците и дори притежаваше титлата „капитан“ — но Буун, с привлекателния си външен вид, светлата кожа и необичайната си завършеност на човешко същество, със сигурност имаше по-голям естествен авторитет — той изглеждаше истинският лидер на американците, а Франк Чалмърс приличаше на прекалено активен представител на изпълнителната власт, който се подчинява на неизречените заповеди на Буун. Това в никакъв случай не можеше да бъде приятно.

Били стари приятели — така казаха на Мая, когато попита веднъж. Ала тя бе забелязала твърде малко признаци на приятелство, макар че ги наблюдаваше внимателно. Те рядко разговаряха пред други хора и изглежда, че не си ходеха на гости. Ето защо, когато бяха заедно, тя следеше по-съсредоточено от всякога, без съзнателно да си задава въпроса защо го прави — естествената логика на положението просто го изискваше. Ако се намираха отново в Главкосмос, това щеше да придобие стратегически смисъл, защото Мая щеше да всее разкол между тях, но тук тя не възприемаше нещата по този начин.

И въпреки това, наблюдаваше. Една сутрин Джанет Блайливън се появи на закуска в D трапезарията със своите видеоочила. Тя беше главният репортер на американската телевизия и често се разхождаше из кораба, сложила своите видеоочила, като се оглеждаше наоколо, коментираше, събираше разкази за разни събития и ги изпращаше обратно на Земята. Там милиони хора ги гледаха, сякаш бяха герои на последната сапунена опера, а това беше досадно за някои от тях. Ето защо, когато Джанет се разположи в единия край на масата със своите видеоочила, наоколо се разнесоха няколко стона. На другия край на масата седяха Ан Клейборн и Сакс Ръсел и разгорещено спореха, забравили за всичко наоколо.

— Ще бъдат необходими години да открием какво има там, Сакс. Десетилетия. На Марс има толкова суша, колкото на Земята, с уникална геологическа структура и химически състав. Сушата трябва да бъде проучена изцяло, преди да започнем да я променяме.

— Ние ще я променим още с нашето кацане — Ръсел отпъди възраженията на Ан, сякаш те бяха паяжина, попаднала върху лицето му.

— Ти си голям мислител, Сакс — каза Ан и гневно сви устни. Тя беше жена с широки рамене и буйна кестенява коса, геолог с неоспорими възгледи, от които не отстъпваше лесно по време на спор. — Гледай, Марс е заел своето собствено място във вселената. Щом толкова искаш, занимавай се със своята игра по промяна на климата долу на Земята, те имат нужда от помощта ти. Или пък опитай на Венера. Но не можеш просто да изтриеш повърхността на една планета, която е на три милиарда години.

Ръсел отмахна от себе си още паяжини.

— Тя е мъртва — просто каза той. — Освен това, решението всъщност не е наше. То ще ни бъде измъкнато изпод носа.

— Нито едно от тези решения няма да ни бъде измъкнато изпод носа — остро се намеси в разговора им Аркадий.

Джанет се вгледа поред в лицата на спорещите, заснемайки всичко. Ан започваше да се вълнува; повиши тон. Мая се огледа и разбра, че Франк не харесва създалата се ситуация. Ала ако той сложеше край на разговора, милионите зрители на Земята щяха да узнаят, че не желае колонистите да спорят пред тях. Вместо това Чалмърс се взря към отсрещния край на масата и срещна погледа на Буун. Изразът на лицата им се промени толкова бързо, че Мая примигна.

— Когато бях там по-рано — намеси се Буун, — ми се стори, че тази планета вече наподобява Земята.

— С изключение на двестате градуса по Келвин — възрази Ръсел.

— Така е, но приличаше на Мохаве или на Сухите долини.

И така нататък. Джанет се обърна към него и Ан, отвратена, си взе кафето и напусна трапезарията.

По-късно Мая се съсредоточи, за да си спомни погледите, които си бяха разменили Буун и Чалмърс. Те бяха нещо, подобно на код или таен език, изобретен от еднояйчни близнаци.

Седмиците отминаваха и всеки ден започваше със спокойна закуска. Работата, която трябваше да бъде извършена, не беше толкова много: те трябваше да са живи, в добра форма, да поддържат кораба в изправност и да продължат подготовката си за Марс.

Според лекарското предписание, всеки трябваше да прекарва по три часа на ден върху пътечката за бягане, ескалаторите, въртящите се колела или да се занимава с уредите за вдигане на тежести. Инженерите, в това число и Мая, прекарваха много време в тренажорите, където трябваше да се справят с множество симулирани изпитания. Там специалистът беше Аркадий; той притежаваше извратен талант да им възлага целеви задания — толкова трудни, че често „убиваха“ всички участници в тях. Колонистите „приближаваха Марс“; започваха да проблясват червени светлини, понякога придружени със сирени и хората попадаха в неприятни ситуации. Веднъж се удариха в планетоид, който тежеше приблизително петнадесет грама, вследствие на което в топлинния им щит се появи голяма пролука. Сакс Ръсел беше изчислил, че вероятността да се сблъскат с тяло, по-тежко от един грам, беше веднъж на всеки седем хиляди години, прекарани в пътешествие с кораба, ала въпреки това — хей на! — бяха попаднали в критично положение. Хората с пъхтене отхвърляха самата представа за подобно събитие, докато тичаха към оста и се напъхваха в скафандрите, предназначени за работа в открития космос. Трябваше да изпълзят навън, за да отстранят пробива, преди да навлязат в марсианската атмосфера и да изгорят като въглени; и когато половината от пътя беше изминат, гласът на Аркадий прозвуча в микрофоните им:

— Бързината не е достатъчна! Всички сме мъртви.

Друг път Аркадий, в качеството си на член на навигационния екип, направи „грешка“ и нареди на компютрите да увеличат скоростта на въртене на кораба, вместо да я намалят.

— Приковани сме на пода с гравитация 6 g! — изкрещя той с престорен ужас и всички трябваше да пълзят по пода в продължение на половин час, като се опитваха да коригират грешката, докато всеки един от тях тежеше по половин тон. Когато все пак успяха, Аркадий скочи от пода и започна да ги избутва настрани от контролния монитор.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Мая.

— Той се е побъркал — каза Джанет.

— Симулира, че се е побъркал — поправи я Надя. — Трябва да решим — продължи тя, докато тичаше към Аркадий, изпълнявайки заданието, — какво ще правим с човек, който се е изправил пред прага на лудостта!

Което без никакво съмнение бе истина. Ала те виждаха бялото от очите на Аркадий, а по лицето му не се появи никакъв признак, че ги познава, когато ги нападна, без да произнесе нито дума. Петима мъже едва успяха да го обуздаят, а Джанет и Филис Бойл бяха наранени от острите му лакти.

— Е? — каза той по време на вечерята след това, като се хилеше с крива усмивка насреща им, понеже едната му устна беше подута. — Ами ако това се случи? Ние ще бъдем подложени на високо налягане, а по време на приближаването към планетата положението ще бъде най-тежко. Ами ако някой наистина откачи.

Така че те продължаваха симулациите, като се отнасяха към заданията с подобаваща сериозност, дори към нападението от страна на местните обитатели на Марс или когато трябваше да отделят Торус Н от целия кораб, поради „експлозивни заряди, инсталирани по погрешка, докато са построявали кораба“; или когато Фобос в последната минута се отклони от своята орбита.

Но при по-правдоподобните задания… въпреки решенията, които предлагаха, въпреки протоколите, че са намерили разрешение на проблема, непрекъснато се появяваше една позната гледка — червената планета връхлиташе срещу тях с невъобразимата скорост от 40 000 километра в час, докато изпълнеше целия екран. После екранът ставаше бял и върху него се показваха малки черни букви: СБЛЪСЪК.

Психолозите на Земята бяха преценили, че си струва нещата да бъдат променяни от време на време, за да напомнят по някакъв начин смяната на сезоните на „Арес“. Дължината на дните и нощите, климатът, цветовете, които ги заобикаляха, претърпяваха промени, за да бъде постигната тази цел. Някои поддържаха тезата, че тяхното приземяване трябва да стане по време на жътва, други — че най-подходящото време за това е ранната пролет; след кратки дебати бе решено, че полетът ще започне с ранна пролет, така че да пътуват през лятото, а когато вече приближат своята крайна цел, цветовете да придобият нюансите на есента, близки до тези на самата планета Марс — за разлика от светлозелените багри и пастелните тонове на разцъфтели дървета, които оставаха така далеч зад тях.

Така че през тези първи месеци те живееха в свят, където владееше пролет. Мая обичаше колоритните пролетни цветове и след като приключеше със сутрешните си задачи, изпълняваше час от своя физкултурен режим, като се разхождаше в горския биом, чийто под бе направен във формата на хълм, обрасъл така гъсто с дървета, че човек не можеше да види другия край на помещението. Тук тя често срещаше Франк Чалмърс — него измежду всички останали! — защото той прекарваше кратките си почивки в парка. Казваше й, че харесва пролетния листак, ала изглеждаше, че въобще не го забелязва. Те вървяха заедно, разговаряха или мълчаха, според случая. Ако приказваха, то никога не беше за нещо важно; Франк не желаеше да обсъжда с нея съвместната им работа като водачи на експедицията. Мая смяташе, че това е странно, макар и да не го показваше. Но тяхната работа не беше точно една и съща, с което можеше да се обясни неговата неохота. Позицията на Мая бе неформална и не се вписваше в някаква йерархия — космонавтите винаги бяха оставали в относително равнопоставено положение, такава беше традицията от времето на Корольов. Американската програма имаше по-силно изразена военна насоченост, което се проявяваше дори и в титлите: докато Мая беше просто „Координатор на руския контингент“, Франк беше „Капитан Чалмърс“ и в този чин се влагаше смисъл, останал от времето на военноморските флотилии.

Той не разкриваше дали тази власт облекчава или утежнява неговото състояние. Понякога говореха за биома, обсъждаха дребни технически проблеми или някои новини от дома; най-често изглеждаше, че Франк просто иска да върви редом с нея. Между тях съществуваше близост сякаш бяха стари приятели или той много срамежливо (или много фино) я ухажваше.

Като си мислеше за това един ден, на Мая й хрумна, че съвпадението на началото на полета с пролетния сезон можеше да създаде проблем. Те бяха в затворен свят всичко наоколо беше плодовито, обсипано с цвят, разточително и зелено, въздухът беше свеж, наситен с аромат на цветя, дните ставаха по-дълги и по-топли, хората се обличаха по-леко — сто здрави животни, близо едно до друго, които се хранеха, правеха физически упражнения, къпеха се и спяха. Естествено, че трябваше да има секс.

На кораба имаше и женени двойки, някои от които се държаха твърде демонстративно; в Торус Е при това се намираха плувният басейн, сауната и ваните с тангентори. В смесена компания се използваха бански костюми, но те не представляваха нищо. Това естествено започна да се случва. Много кътчета в парковете и горския биом служеха като скривалища — парковете бяха изградени, за да създават чувството, че човек може да избяга някъде. И всеки разполагаше със собствена непроницаема за шумове стая. При тези условия, ако някоя двойка пожелаеше да поддържа връзка, без да се превърне в обект на обсъждане, би могла да го постигне съвсем дискретно. Мая беше сигурна, че стават много повече неща, отколкото можеше да предположи който и да било от пътешествениците.

За нея имаше допълнителни проблеми. Тя бе по-предпазлива от обикновено спрямо мъжете от руския контингент, защото в нейния случай това щеше да означава „да спиш с шефа си“. Що се отнася до американците или мъжете от интернационалната група — с тях съществуваше друг проблем. Различни култури — кой знае какво би се получило? Така че Мая оставаше сама. Ала мислеше за това. И понякога, докато се разхождаше сутрин или завършваше тренировката си, бе понесена на вълната на силно желание, което я довеждаше на леглото или под душа, обзета от чувството на самота.

Така късно една сутрин, след особено изтощително задание, с което те почти бяха успели да се справят, ала в края на краищата се провалиха, тя се натъкна на Франк Чалмърс в горския биом. Мая беше боса, по шорти и спортен потник, потна и зачервена от подлудяващите тренировки. Той също бе бос, по шорти и фланелка, потен и прашен от работата си във фермата. Внезапно Франк се засмя, протегна ръка и докосна рамото й с върховете на двата си пръста.

— Днес изглеждаш щастлива — каза той и се усмихна за миг.

Водачите на двата контингента на експедицията. Равни един с друг. Тя вдигна ръка да докосне неговата и това беше достатъчно.

Изоставиха пътеката и навлязоха в гъсталак от борове. Спряха, за да се целунат. После седнаха върху боровите иглички и се завъртяха, вкопчени един в друг като студенти, които се целуват в гората. Мая се засмя; винаги бе предпочитала директния подход, така бе сигурна, че може да вземе ума на мъжа, когато пожелае.

Те се любиха и за известно време Мая се отдаде изцяло на страстта. След като всичко свърши, се отпусна, наслаждавайки се на приятната възбуда, която я бе обзела. Ала се чувстваше някак неловко; не знаеше какво да каже. Все още имаше нещо потайно у него, сякаш той се криеше, дори когато се любеха. А може би и по-лошо — онова, което тя долавяше зад неговата резервираност, беше някакъв триумф, като че той бе спечелил нещо, а тя бе загубила. Тази пуританска жилка у американците, това чувство, че сексът е някакъв грях и мъжете трябва да измамят жените, за да им се отдадат. Тя се затвори в себе си, подразнена от едва доловимата самодоволна усмивка на неговото лице. Да спечелиш и да изгубиш, каква детинщина.

Поговориха известно време доста весело, дори се любиха още веднъж, преди да си тръгнат. Ала не беше както първия път, тя се почувства разсеяна. Толкова много в секса не подлежеше на рационален анализ. Мая винаги чувстваше какво става с партньорите й, макар че не бе в състояние нито да анализира, нито да изрази усещанията си; но винаги или харесваше онова, което бе почувствала, или не го харесваше, в това отношение не изпитваше никакво съмнение. А като погледна лицето на Франк Чалмърс след първия път, разбра, че нещо не бе наред. Това я правеше неспокойна.

Ала тя се държеше дружелюбно, обичливо. Не би трябвало да го отблъсне в такъв момент, никой не би простил подобно нещо. Те станаха, облякоха се и се върнаха в Торус D, нахраниха се на една маса заедно с неколцина други и тъкмо тогава й се стори, че е напълно разумно да се отнасят един към друг, като че нищо не се бе случило. Но в дните след тяхната среща, Мая с изненада и неудоволствие установи, че го отбягва, търсейки извинения затова, че не желае да остава насаме с него. Беше й неловко, съвсем не искаше да става така. Би предпочела да не се чувства по този начин и веднъж или два пъти по-късно те отново тръгнаха към парка и когато той подхвана нещата, тя отново се люби с него, като желаеше този път да бъде по-добре. Но винаги беше едно и също, винаги се появяваше малката самодоволна усмивка на триумф, онова изражение „пак те измамих“, което толкова я отблъскваше, онзи отвратителен моралистичен пуритански двоен стандарт.

Така Мая започна да го отбягва още повече, да се измъква от положения, които биха довели до интимност; той достатъчно бързо долови намеренията й. Един следобед я помоли да се разходят в биома и когато тя отклони предложението, заявявайки, че е уморена, върху лицето му се изписа внезапен израз на изненада, после то отново се затвори като маска. Мая се почувства зле, защото не успя да си обясни какво означава това.

За да компенсира своето с нищо непредизвикано оттегляне, тя се държеше открито и приятелски с него, доколкото положението позволяваше това.

Но веднъж, почти месец по-късно, Мая сбърка, отиде прекалено далеч и той си помисли, че тя отново го прелъстява. Бяха част от група, останала за среднощен разговор, Мая седна до него и по-късно Чалмърс, останал с погрешно впечатление, тръгна с нея в Торус D към баните, като говореше очарователно и мило, както се случваше винаги на този етап от развитието на нещата. Мая се дразнеше от собственото си поведение; не желаеше да изглежда напълно непоследователна, макар че сега, по какъвто и начин да постъпеше, щеше да създаде именно такова впечатление за себе си. Затова тя тръгна с него, просто защото така беше по-лесно, защото част от нея желаеше да се люби. Така и постъпи, разочарована от себе си и решена, че това ще бъде за последен път, нещо като последен подарък, с който се надяваше да превърне целия инцидент в добър спомен за него. Осъзна, че е по-пламенна от всеки друг път по-рано, наистина искаше да му достави удоволствие. И тогава, точно преди оргазма, Мая погледна лицето му. Сякаш гледаше през прозорците на празна къща.

Това беше последния път.

* * *

Една сутрин вторият екип, отговорен за управление на кораба, се занимаваше с целевите задания на Аркадий, когато изведнъж върху няколко екрана блеснаха червените лампички.

— Оборудването за наблюдение на Слънцето регистрира слънчево избухване — каза Рая.

Аркадий бързо се изправи.

— Това не е предизвикано от мен! — възкликна той и се наведе, за да разчете данните, изписани върху най-близкия екран. После вдигна поглед, посрещна скептичните пламъчета в очите на колегите си и се ухили. — Съжалявам, приятели. Опасността наистина съществува.

Спешно съобщение от Хюстън потвърди думите му. Аркадий беше в състояние да изфабрикува подобно нещо, но той се спусна към най-близкия свързващ отсек и те нямаха никакъв избор — независимо дали съобщението бе фалшиво или не, трябваше да го последват.

Всъщност досега много пъти бяха симулирали събитие, включващо голямо слънчево изригване. Всеки трябваше да изпълни определени задачи; налагаше се със значителен брой от тях да се справят за ограничено време, така че членовете на екипа се втурнаха към различните торуси, като проклинаха късмета си и се стараеха да не си пречат един на друг. Имаше много работа, затварянето на светлинните отвори беше сложен процес, който не бе изцяло автоматизиран. Докато мъкнеха саксиите с растения към предвиденото за подобни случаи укритие, Джанет извика:

— Дали и това не е един от тестовете на Аркадий?

— Той казва, че не е.

Бяха напуснали Земята по време на най-ниския пункт в единадесетгодишния цикъл на слънчевите петна именно с цел да сведат до минимум вероятността от подобно слънчево изригване. Но ето, че то се бе случило. Разполагаха с около половин час, преди до тях да достигне радиацията и не повече от час, след което щеше да последва наистина тежката част.

Критичните ситуации в космоса могат да бъдат очевидни като експлозия или неосезаеми като уравнение, ала степента на тяхната очевидност по никакъв начин не бе свързана с това каква опасност представляват те. Сетивата на членовете на екипажа никога не биха могли да доловят субатомния полъх, който приближаваше към тях и все пак това беше едно от най-лошите събития, които можеха да се случат. И всички знаеха това. Те тичаха из торусите, за да изпълнят своя дял от спасителните работи — растенията трябваше да бъдат покрити или преместени в защитени пространства, пилетата, прасетата, кравите от дребна порода, останалите животни и птици трябваше да бъдат заведени в техните собствени малки укрития, семената и замразените ембриони трябваше да бъдат събрани и отнесени в предвидените за подобни случаи складове, чувствителните електрически компоненти трябваше да бъдат поставени в кутии и прибрани по същия начин. Когато приключиха с тези неотложни задачи, по най-бързия начин се измъкнаха от свързващите отсеци към централната ос и по нея се спуснаха в скривалището, което беше разположено непосредствено зад центъра за управление на кораба в долния край на оста.

Хироко и нейният екип от биосферни специалисти влязоха последни, като се промъкнаха през отвора цели двадесет и седем минути след началото на тревогата. Те профучаха в безтегловното пространство, задъхани и зачервени.

— Започна ли вече?

— Все още не.

Те взеха личните си дозиметри от лавицата, направена от полепваща найлонова материя и ги прикачиха към облеклото си. Останалите членове на екипажа се носеха из помещението с формата на цилиндър, прерязан надлъжно по средата, като дишаха тежко, някои се занимаваха с навехнатите си стави, други — с новопридобитите си натъртвания. Мая им нареди да се преброят и с облекчение чу имената на всичките сто човека, без изключение.

Помещението изглеждаше твърде претъпкано. От много седмици насам не се бяха събирали всичките сто човека на едно място и дори най-голямата стая на борда не им се струваше достатъчно голяма. Тази заемаше един от цилиндрите в централната линия на оста. Четирите цилиндъра, които заобикаляха техния, бяха резервоари, пълни с вода, а собственият им цилиндър бе разделен надлъжно на две — едното помещение беше тяхното скривалище, а другата половина от цилиндъра бе пълна с тежки метали. Плоската страна беше техния „под“, закрепен вътре в цилиндъра върху кръгообразни релси; той се въртеше, в посока, обратна на въртенето на кораба като задържаше половината от цилиндъра между екипажа и Слънцето. Така че те се носеха из пространство, което не се въртеше, докато извитият покрив на цилиндъра — напротив, се въртеше над тях със своята обичайна скорост.

Джон Буун си проби път до компютърните терминали в предния край на помещението, където Аркадий и Алекс наблюдаваха данните от датчиците в кораба. Джон бързо подаде някаква команда и данните за външната радиация изведнъж блеснаха върху най-големия екран в помещението.

— Нека видим с какво всъщност се сблъсква корабът — изрече с ясен глас той.

Последваха стонове.

— Толкова ли е наложително? — възкликна Урсула.

— По-добре е да знаем — отвърна Джон. — Искам да видя дали това укритие функционира добре. Онова в „Кафявия орел“ беше почти толкова надеждно и дебело, колкото кърпата, която слагат под брадичката на човек, когато сяда на зъболекарския стол.

Онези, които проявяваха интерес — около шестдесет човека — се натрупаха зад него, за да наблюдават екрана. Останалите се събраха в противоположния край на помещението.

След това се почувства пълната сила на избухването. Броячът, който отчиташе външната радиация, се покачи високо над обичайното ниво на слънчевия вятър, после рязко подскочи още нагоре. Неколцина от наблюдаващите едновременно си поеха дъх, разнесоха се потресени възклицания.

— Но вижте колко много ни предпазва укритието — каза Джон и посочи дозиметъра, прикрепен към неговата риза. — При мен показанията са все още 0.3 rem!

Радиацията извън укритието вече достигаше около 70 rem, приближавайки смъртоносната доза, така че те се отърваваха леко. Ала като си представеха облъчването в останалата част на кораба! Милиарди частици проникваха в „Арес“ и се сблъскваха с атомите на водата и металите, зад които се бяха скрили; стотици милиони от тях прелитаха между тези атоми и после между атомите на техните тела, като не докосваха нищо, сякаш се движеха сред духове. И все пак хиляди се сблъскваха с атомите на плътта и костите. Повечето от тези сблъсъци бяха безвредни — но всички онези хиляди, по всяка вероятност една или две (или три), при които бе засегната верига хромозоми, в резултат на което се получаваше погрешно усукване: срещу това нищо не можеше да се предприеме. В книгата на човешката личност се записваше зараждането на тумор. Години по-късно, в случай че ДНК на индивида не отстранеше тази грешка от само себе си, развитието на тумора, което се превръщаше повече или по-малко в необратима част от живота, даваше своето отражение и в организма се проявяваше друго нещо: рак. Най-вероятно левкемия и със сигурност смърт.

Ето защо им беше трудно да не следят цифрите с нещастни погледи. 1,4658 rem; 1,7861; 1,9004.

Аркадий се приближи до един от терминалите и пусна Пасторалната симфония на Бетовен, като подбра третата й част, където танците в селото са прекъснати от внезапно извилата се буря. Той усили звука и членовете на екипажа се понесоха заедно в дългия полуцилиндричен отсек, вслушвайки се в свирепостта на дивата буря на Бетовен, която сякаш възпроизвеждаше ударите на безшумния вятър, вилнеещ в телата им. Когато бурята в симфонията достигна своята кулминация, бе трудно да се повярва, че радиационният брояч не отчита повишение; и когато музикалният вихър замря, струваше им се, че и тяхното изпитание е приключило. Разнесе се гръм, зазвучаха последните вопли на бурята. Френският рог донесе спокойствието на притихналата природна картина.

Хората започнаха да си говорят за други неща. След малко повече от половин час един от тези разговори се извиси над останалите. Мая не беше чула неговото начало, но изведнъж Аркадий рязко заговори на английски:

— Не мисля, че трябва да обръщаме каквото и да било внимание на плановете, които са предвидили за нас на Земята!

Останалите разговори заглъхнаха и хората се обърнаха към него. Той се бе издигнал над главите им и се носеше под въртящия се покрив на помещението като някакъв полудял летящ дух.

— Мисля, че трябва да направим нови планове — заяви Аркадий. — И то да ги направим сега. Всичко да бъде преустроено в самото начало и по този начин да изразим собственото си мислене. То трябва да се прояви още в първите укрития, които ще построим.

— Защо да си даваме толкова труд? — попита Мая, подразнена от неговото парадиране. — Тяхната конструкция е добра. — Наистина беше досадно; Аркадий често обсебваше централното място в разговорите и хората винаги поглеждаха към нея, като че тя бе отговорна за неговите постъпки и бе нейно задължение да го обуздава и възпира досадните му речи.

— Сградите са основната опора на обществото — заяви Аркадий.

— Те са просто стаи — изтъкна Сакс Ръсел.

— Но стаите предполагат и социалната организация, установена вътре в тях — Аркадий се огледа наоколо привличайки с погледа си хората в дискусията. — Разположението на стаите в сградата показва намерението на архитекта, очакването му какво ще се извършва вътре в тях. Сами видяхме това в началото на пътешествието, когато руснаци и американци бяха разделени в торусите D и В. От нас се очакваше да останем две независими една от друга групи. Същото ще бъде и на Марс. Строителите изразяват ценностна система, те имат своеобразна граматика, чиито изречения са стаите. Аз не искам хора във Вашингтон или в Москва да ми нареждат как да живея своя живот. Писна ми от това.

— Какво не харесваш в проектирането на първите укрития? — попита Джон със заинтригуван вид.

— Те са правоъгълни — каза Аркадий. Това предизвика смях, но той упорито продължи: — Правоъгълни, конвенционалната форма! При това работните помещения са разделени от местата за живеене, като че работата не е част от живота. Местата за живеене са заети предимно от личните стаи, като по този начин се изтъква йерархията — на лидерите са отредени най-големи пространства.

— Нима това не се прави просто, за да се облекчи тяхната работа? — вметна Сакс.

— Не. И наистина не е необходимо. Това е много банален пример за американския начин на мислене в бизнеса, ако мога така да се изразя.

Наблизо се разнесе стон и Филис каза:

— А необходимо ли е да изразяваме политическите си убеждения, Аркадий?

При самото споменаване на тези думи групата слушатели се разпръсна. Мери Дункъл и още неколцина други се откъснаха от оратора и се насочиха към другия край на помещението.

— Всичко е израз на политика — провикна се Аркадий към обърнатите им гърбове. — Особено пък това наше пътуване. Ние започваме изграждането на ново общество, възможно ли е човек да няма политически убеждения?

— Ние сме научна станция — обади се Сакс. Не е необходимо да внасяме политика тук.

— Във всеки случай нямаше нищо такова, когато за последен път бях на подобно място — добави Джон и замислено се вгледа в Аркадий.

— Имало е — възрази Аркадий, — но в далеч по-опростен вид. Екипажът ви е бил изцяло американски, изпратен с временна мисия, вършели сте онова, което са ви нареждали висшестоящите. Но сега нашият екипаж е международен, ние ще установим постоянна колония. Положението ни е съвсем различно.

Хората бавно плуваха във въздуха по посока на разговора, за да чуят по-добре за какво става дума. Рая Хименес заяви:

— Не се интересувам от политика.

А Мери Дункъл изрази съгласие от другия край на стаята:

— Това е едно от нещата, от които се надявах да се измъкна, идвайки тук!

Няколко руснаци отговориха едновременно:

— Това само по себе си е политическа позиция! — и още забележки в този дух. Алекс възкликна:

— Вие, американците, бихте желали да сложите край на политиката и историята, за да доминирате над целия свят! — Двама американци се опитаха да възразят, но Алекс не им позволи. — Вярно е! Целият свят се промени през последните трийсет години, всяка страна следи за начина, по който функционира, като прави огромни промени, за да разреши определени проблеми — всички, с изключение на САЩ. Вие станахте най-реакционната страна в света.

— Страните, които се промениха — заговори Сакс, — трябваше да го направят, защото по-рано бяха изпаднали в състояние на вкостенелост и почти щяха да се разпаднат. САЩ вече имаха определена гъвкавост в своята система, ето защо не бе необходима драстична промяна. Казвам, че американският начин на развитие е по-висш, защото се характеризира с по-малко сътресения. Въпрос на по-умело инженерно моделиране.

Тази аналогия накара Алекс да поспре и докато той мислеше над нея, Джон Буун, който наблюдаваше Аркадий с огромен интерес, каза:

— Да се върнем отново към укритията. Как би ги направил по-различни?

— Не съм напълно сигурен — отвърна Аркадий. — Необходимо е да видим площадките, където ще строим, да ги обходим, да обсъдим този проблем. Виждаш ли, аз съм за този процес. Но като цяло смятам, че работните помещения и местата за живеене трябва да бъдат смесени дотолкова, доколкото ще бъде практично. Нашата работа ще бъде нашето изкуство, целия ни живот. Ние ще я подаряваме един на друг, няма да я купуваме. При това, няма да има никакви знаци на йерархия. Аз не вярвам дори в системата от лидери, която сме възприели сега — той учтиво кимна към Мая. — Всички сме еднакво отговорни и нашите сгради би трябвало да го показват. Кръгът е най-доброто средство — труден за осъществяване в областта на строителството, но извънредно смислен, що се отнася до съхранението на топлина. Геодезичният купол ще бъде добър компромис — лесно се построява и подчертава равенството между нас. Що се отнася до пространството вътре, то може би в по-голямата си част ще бъде открито. Всеки, естествено, ще има собствена стая, но тя ще бъде малка. Разположена по периферията, с лице към по-обширните общи пространства. Ние сме изпратени тук от нашите правителства и всяко от тях има недостатъци, повечето от които са бедствени. Ето защо историята представлява такава кървава каша. Сега трябва да разчитаме на собствените си сили и аз нямам никакво намерение да повтарям всички грешки, през които е минала Земята само поради конвенционалното си мислене. Ние сме първите марсиански колонисти! Ние сме учени! Нашата работа е да изобретяваме нови неща, да ги правим по нов начин!

Споровете отново се разгоряха, по-оспорвани от всеки друг път. Мая се обърна встрани и тихичко изруга Аркадий, смаяна от това, колко сърдити ставаха хората. Тя забеляза, че Джон Буун се усмихва. Той се отблъсна от пода към Аркадий, спря, като се събори върху него, след това раздруса ръката му в ръкостискане, заради което и двамата се завъртяха във въздуха в подобие на тромав танц. Този жест на подкрепа незабавно накара хората отново да се замислят, Мая виждаше това на изненаданите им лица; заедно със своята слава, Джон се ползваше с репутацията на умерен и тих човек, но щом одобряваше идеите на Аркадий, значи нещата стояха по различен начин.

Струваше й се възможно те двамата да бяха постигнали някакво споразумение — може би да образуват алтернативно лидерство с един американец и един руснак. Трябваше да направи нещо по този въпрос.

После малцината, които все още наблюдаваха екраните, извикаха. Нивото на радиация бе започнало да спада. След известно време то се плъзна до малко над нормалното равнище.

Откриха, че подсилените системи на кораба бяха оцелели след удара. По-дебелите стени на фермата и на горския биом бяха защитили растенията до известна степен и макар че някои от тях щяха да загинат и цялата реколта нямаше да бъде годна за консумация, запасите от семена не бяха увредени. Животните също нямаше да бъдат годни за храна, но можеше да се очаква, че ще дадат здраво следващо поколение. Единствените жертви бяха няколкото пойни птички, които хората не бяха успели да уловят в столовата от Торус D; те намериха мъртвите им тела, разпръснати по пода.

Що се отнася до екипажа, укритието им бе осигурило защита до ниво, при което всеки бе получил облъчване 6 rem. Това беше зле за трите часа на бурята, но можеше да бъде и по-лошо. Външната обвивка на кораба бе получила повече от 140 rem, смъртоносна доза.

Шест месеца затворени в хотел, без нито една разходка навън. Във вътрешността беше късно лято, а дните бяха дълги. Зеленият цвят преобладаваше по стените и таваните, хората ходеха боси. Тихите разговори бяха едва доловими сред бръмченето на машините и свистенето на вентилаторите. Корабът изглеждаше някак празен, цели секции бяха изоставени, когато екипажът започна да чака края на пътуването. Малки групи хора седяха в коридорите на торуси В и D и си приказваха. Някои прекратяваха своите разговори, когато наблизо преминеше Мая, което тя, естествено, намираше за обезпокоителен признак. Беше й трудно да заспива и да се събужда. Ежедневието я бе направило неспокойна; всички инженери нямаха друга работа, освен да чакат и симулациите бяха станали непоносими. Беше й трудно да измерва протичането на времето. Объркваше се по-често, отколкото по-рано. Отиде на консултация при Влад и той й препоръча свръххидратация, повече тичане, повече плуване.

Хироко й каза да прекарва повече време във фермата. Тя се опита да го направи, като с часове плевеше, събираше реколтата, подрязваше, наторяваше, поливаше. Стаите на фермата бяха максимално големи помещения, техните цилиндрични покриви бяха очертани с ярки слънчеви цветове. Подовете с много нива бяха заети с различни земеделски култури, повечето новозасадени след бурята. Пространството не достигаше и екипажът не можеше да бъде изхранен изцяло от храните, получавани във фермата, но този факт не допадаше на Хироко, тя се бореше срещу него, трансформирайки в полезна площ складовите помещения, когато те се изпразнеха. Миниатюрни разновидности на жито, ориз, соя и ечемик растяха в подредени едно над друго корита; над тях висяха редове от хидропонни растения и огромни прозрачни буркани със зелени и жълти морски водорасли, които подпомагаха регулацията на газовия обмен.

Хироко беше истинска загадка за Мая. Сдържана и сериозна, тя винаги изглеждаше потънала в своята работа; хората от нейния екип винаги се намираха в близост до нея, като че тя беше царица в царство, което нямаше нищо общо с останалата част от кораба. Мая не харесваше това, ала не можеше да направи нищо, за да го промени. Пък и нищо в поведението на Хироко не придаваше заплашителност на това обстоятелство; то беше просто факт, фермата бе отделен обект и специалистите в него съставляваха отделно общество. При това беше възможно Мая да ги използва, за да противостои по някакъв начин на влиянието на Джон и Аркадий; затова тя не се тревожеше за тяхното отделно царство. Всъщност, прекарваше с тях повече време, отколкото когато и да било по-рано. Понякога в края на работния ден отиваше с тях да играе на „скок в тунела“. В централната ос имаше тръба за скокове, където всички междинни връзки между цилиндрите имаха същата широчина като самите цилиндри, като по този начин се получаваше една гладка тръба. Там нямаше парапети, които да улесняват бързото движение нагоре и надолу в тръбата, но според правилата на играта, скачачите заставаха върху капака на укритието, ползвано по време на бури и се опитваха да отскочат нагоре по тръбата до входа на прозрачния купол, намиращ се на цели 500 метра по-високо, без да се блъскат в стените или външните парапети. Силите на Кориолис правеха това практически невъзможно за изпълнение и ако човек достигнеше до средата на разстоянието, почти сигурно завоюваше победа в играта. Но един ден Хироко бе тръгнала да провери резултатите от експеримент с някаква култура в прозрачния купол и след като ги поздрави, тя се приготви за скок върху капака на укритието. Скочи, бавно прелетя цялата дължина на тунела и въртейки се по време на своя полет, спря пред входа на прозрачния купол с протегната ръка.

Играчите се втренчиха нагоре по тръбата, млъкнали изумено.

— Хей! — извика Рая към Хироко. — Как го направи?

— Какво съм направила?

Обясниха й правилата на играта. Тя се усмихна и Мая внезапно бе обзета от убеждението, че те вече бяха известни на Хироко.

— Скачаш в посока право нагоре! — обясни тя и изчезна в прозрачния купол.

По време на вечеря новината се разнесе из екипажа. Франк каза на Хироко:

— Може би просто си имала късмет.

Тя се усмихна.

— А може би аз и ти ще опитаме игра с двайсет скока и ще видим кой от нас ще победи.

— Звучи ми примамливо.

— На какво ще се обзаложим?

— Естествено, на пари.

Хироко поклати глава.

— Наистина ли мислиш, че парите все още имат някакво значение?

След няколко дни Мая се носеше сред безтегловността под извивката на прозрачния купол с Франк и Джон и се взираше напред към Марс, който сега се виждаше като обло кълбо с размерите на десетцентова монета.

— Тези дни се разгоряха много спорове — небрежно отбеляза Джон. — Чух, че Алекс и Мери направо се сбили. Мишел казва, че подобни неща би следвало да се очакват, но все пак…

— Може би качихме на борда прекалено много лидери — вметна Мая.

— Сигурно ти трябваше да бъдеш единствения — подигра я Франк.

— На борда има доста звезди — заяви Джон.

— Подтикът да превъзхождаме останалите и подтикът да ги ръководим са две различни неща. Понякога мисля, че те могат да бъдат противоположни.

— Оставям ти да решиш това, капитане — ухили се Джон в отговор на намръщеното лице на Франк. Той беше единствения човек сред тях, помисли си Мая, който се държеше естествено.

— Психиатрите предвидиха този проблем — продължи Франк. — Той бе очевиден дори за тях. И използваха така нареченото Харвардско разрешение. Много отдавна администраторите в Харвард забелязали, че ако приемат студенти, които са получавали досега само отлични бележки в училище и после поставят на първокурсниците посредствени оценки, потискащо голям брой от тях ставали нещастни заради своите двойки и тройки, пръскали си черепите с пистолет и цапали двора на университета. Те открили, че за да избягнат подобни неприятности, трябвало да приемат известен процент студенти, които са свикнали да получават слаби оценки, но са се проявили по някакъв друг начин…

— Като, например, със своята дързост да кандидатстват в Харвард със своите посредствени оценки — подхвърли Джон.

Откъде си чувал за това? — попита Мая.

Франк се усмихна.

— Аз бях един от тях.

— На кораба няма посредствени хора — възрази Джон.

Франк изглежда изпитваше съмнение.

— Разполагаме с група умни учени, които не проявяват никакъв интерес към административната работа на кораба. Повечето я смятат за досадна и са доволни, че могат да я прехвърлят на хора като нас.

— Може би е така — кимна Джон, каза „довиждане“ и си тръгна.

Франк долетя до Мая и тя нервно се раздвижи. Никога не бяха обсъждали своята кратка връзка, тази тема въобще не беше подхващана, дори непряко, от доста време насам. Мая бе мислила какво да каже, ако някога темата изплуваше в разговор: щеше да сподели, че понякога се отдава на връзки с мъже, които харесва. Че е било просто нещо, извършено под напора на момента.

Но той само посочи към малката червена точица в небето.

— Чудя се защо ли отиваме ние там.

Мая сви рамене. Вероятно той нямаше предвид „ние“, а „аз“.

— Всеки има своя лична причина — отвърна тя.

Франк я погледна.

— Не е вярно.

— Може би това е в нашите гени — подхвана Мая. — Може би хората са почувствали, че нещата на Земята се развиват по погрешен начин. Усетили са увеличената скорост на някаква мутация или нещо подобно.

— И са тръгнали, за да положат ново начало.

— Да.

— Егоистичната генна теория. Интелигентността е само инструмент, който подпомага успешното размножаване.

— Предполагам, че е така.

— Но това пътешествие застрашава успешното размножаване — възрази Франк. — Тук не сме на сигурно място.

— Да, но и на Земята не сме на сигурно място. Отпадъци, радиация, други хора…

Франк поклати глава.

— Не. Не мисля, че егоизмът е в гените. Смятам, че причината е другаде — той протегна ръка и я потупа с показалец между гърдите — солиден удар върху гръдната кост, който го накара да отлети обратно към пода. След като доста дълго време се взира в нея, той докосна себе си на същото място. — Лека нощ, Мая.

След седмица или две Мая беше във фермата и прибираше зелевата реколта, като се движеше по пътеката между дългите, наредени едно над друго корита със зелки. Беше сама в цялата стая. Зелките приличаха на редове от мозъци, в които пулсираха мисли в ярката следобедна светлина.

После тя забеляза движение и погледна натам. В отсрещната страна на стаята, през буркана с водорасли, Мая зърна човешко лице. Стъклото на бутилката бе изкривило чертите му: лице на мъж с кафява кожа. Мъжът гледаше в друга посока и не я видя. Изглежда разговаряше с някого, когото тя не можеше да види. Той се размърда и чертите на лицето му ясно се очертаха, разтегнати в средата на бутилката. Мая осъзна защо го наблюдаваше така внимателно и защо стомахът й бе свит на топка: никога по-рано не го беше виждала.

Мъжът се обърна и погледна в нейната посока. Погледите им се срещнаха през извивките на стъклото. Той беше непознат, с тясно лице и големи очи.

После мъжът изчезна в кафява мъгла. За секунда Мая се поколеба, уплашена да се впусне в преследване; след това си наложи да пробяга цялото помещение, хукна нагоре към двата завоя на връзката между цилиндрите и в следващия цилиндър. Той беше празен. Преди да спре, тя прекоси още три цилиндъра. Накрая се изправи, вгледана в стъблата на доматите. Дъхът в гърлото й свистеше. Потеше се, но се чувстваше вкочанена. Непознат. Та това беше невъзможно. Но тя го бе видяла! Концентрира се върху спомена от събитието, опита се да си представи лицето още веднъж. Може да е бил… но не. Не беше нито един от стоте човека на борда, Мая знаеше това. Разпознаването на лицето е една от най-силно развитите способности на ума, при това смайващо точна. Той беше избягал, когато я зърна.

Пътник без билет. Но това беше съвсем невъзможно! Къде би могъл да се скрие, да живее? Какво е правил по време на радиационната буря?

Или бе започнала да халюцинира? Дотам ли бе стигнала?

Тя се върна в стаята си, беше й призляло. Но стаята й бе просто едно легло и малка масичка, стол и шкаф, няколко лавици, върху които бе поставила лични вещи. Остана там час, после два. Ала вътре нямаше какво да прави, не можеше да получи отговор на своите въпроси. Стаята не й предлагаше развлечение. Нито изход.

Мая осъзна, че не може да сподели с никого онова, което бе видяла и в известен смисъл това бе по-страшно, отколкото самия инцидент, тъй като подчертаваше в съзнанието й неговата невъзможност. Хората щяха да си помислят, че е полудяла.

Сега, когато се разхождаше из кораба, й се струваше, че екипажът се разпада на малки, затворени групички, които рядко контактуваха помежду си. Екипът от фермата прекарваше почти цялото си време сред листата, дори се хранеше там и спеше (според слуховете — всички заедно) между редовете на растенията. Стаите, кабинетите и лабораториите на медицинския екип бяха разположени в Торус В и членовете му прекарваха времето си там, погълнати от експерименти, наблюдения и консултации със Земята. Екипът, отговорен за управлението на полета, се подготвяше за приземяването на червената планета, като провеждаше неколкократни симулации дневно. Останалите бяха… разпръснати. Трудно беше да ги намери човек. D столовата вече никога не беше пълна. Когато броят на хората, които вземаха участие в разговора на масата, спаднеше под четири, научните теми бяха измествани от клюки; а клюките винаги бяха посветени на секса и политиката. Гласовете се снижаваха, главите се накланяха една към друга и се раждаше слух. Приказките за сексуални връзки ставаха все по-обичайни и по-тихи, по-саркастични и по-сложни.

Корабът беше построен по начин, който можеше да осигури достатъчно уединение. Без съмнение се случваха повече неща, отколкото човек можеше да предположи.

И сред този потайно протичащ живот нима имаше още едно човешко същество, което оставаше самотно или работеше с още неколцина в някаква малка клика или заговор?

— Забелязала ли си нещо странно напоследък? — попита тя Надя един ден, в края на тяхното редовно бъбрене след закуска.

— Хората скучаят — сви рамене Надя. — Мисля, че е време вече да пристигнем.

Една нощ Мая отново сънува лицето във фермата. Събуди се разтреперана и повече не можа да заспи; като че всичко изведнъж се бе изплъзнало от контрол. Те летяха през вакуума на космическото пространство в малък възел от свързани една с друга кутии и от нея се очакваше да бъде отговорна за този огромен, луд транспортен кораб! Това беше абсурдно!

Напусна стаята си и се изкачи към централната ос по свързващия отсек на Торус D. Беше четири часът сутринта. Вътрешността на прозрачния купол беше като планетариум, чиято публика си е отишла: тихо, празно, с хиляди звезди, струпани в черната полусфера на купола. Марс се издигаше точно над главата й — изпъкнал, с очевидна сферична форма, сякаш някакъв каменен портокал бе захвърлен сред звездите. Мая прелетя под червената планета, разпери ръце и крака, завъртя се леко, като се опитваше да разбере себе си, да усети нещо особено в противоречивата смесица на своите чувства. Когато примигна, малки сферични сълзи се отрониха от очите й и полетяха на свобода сред проблясването на звездите.

Херметичната врата се отвори. Джон Буун плавно влетя вътре, видя я и сграбчи дръжката на вратата, за да се спре.

— О, съжалявам. Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

— Не — Мая се напрегна и изтри очите си. — Какво те е вдигнало по това време?

— Аз често ставам рано. А тебе?

— Лоши сънища.

— Какво си сънувала?

Не мога да си спомня — отговори тя, като мислено зърна непознатото лице.

Той се отблъсна и прелетя край нея към купола.

— Аз никога не мога да си спомня своите сънища.

— Никога ли?

— Е, рядко. Ако нещо ме събуди посред нощ и имам време да помисля за него, тогава може и да го запомня — поне за известно време.

— Това е нормално. Но наистина е лош признак, ако въобще не помниш сънищата си.

— Така ли? Симптом на какво е това?

— На крайно потискане на собственото аз, поне така ми се струва, че беше. — Мая бе отлетяла в периферията на купола; отблъсна се във въздуха и спря до Джон.

Те загледаха Марс и започнаха да си сочат характерни местности от планетата един на друг. Разговаряха. Мая го погледна крадешком, докато той говореше. Толкова мил, с привлекателен външен вид, изпълнен с щастие; той наистина не беше нейния тип. Всъщност, в началото тя бе възприела неговата бодрост като проява на глупост. Ала по време на пътешествието се бе убедила, че той не е глупав.

— Какво мислиш за всичките ни спорове по въпроса какво ще правим там? — попита тя и посочи червения камък далече пред тях.

— Единствената част от всеки спор, която има значение, е какво мислим ние за хората, които спорят. X претендира, че А е правилното решение, a Y вярва, че това е В. Тогава хората формират своята преценка въз основа на своето мнение за X и Y.

— Но ние сме учени! Тренирани сме да преценяваме наличните факти.

Джон кимна с глава.

— Вярно. В действителност, понеже те харесвам, аз приемам, че имаш право по този въпрос.

Тя се разсмя и го блъсна, после те се затъркаляха в различни посоки към периферията на купола.

Мая, изненадана от самата себе си, престана да се движи и стъпи на пода. Тя се обърна и видя, че Джон също се спря, докосвайки купола, после се приземи насреща й. Той я погледна усмихнат, хвана парапета и се оттласна във въздуха по траектория, която щеше да го доведе при нея.

Мая светкавично разбра намерението му и след като напълно забрави решението си да избягва подобни неща се отлепи от мястото си, за да пресече пътя му. Те летяха право един срещу друг и за да избягнат болезнения сблъсък, трябваше да се хванат за ръце, завъртайки се в пространството, сякаш танцуваха. Така и стана, двамата бавно се понесоха по спирала към купола. Наистина беше танц, който очевидно трябваше да завърши, когато те пожелаеха: о, да! Пулсът на Мая се ускори, дъхът засвистя в гърлото й. Бицепсите им се напрегнаха, телата им бавно се приближиха едно към друго и полека, като че ли приземяваха космически кораб, те се целунаха.

Джон с усмивка се отблъсна от нея и я изпрати към купола, а самият той се понесе към пода, където спря летежа си и запълзя към изхода. Заключи вратата.

Мая разпусна косите си, разтърси глава и те се разпиляха пред лицето й. Не се чувстваше като пред прага на огромна, непреодолима любов; просто щеше да бъде хубаво и естествено… Обзе я изгарящо желание, тялото и се понесе към Джон. Преметна се бавно презглава и откопча ципа на дрехата си, докато въртенето все още не бе престанало; сърцето й биеше в барабанен ритъм, цялата й кръв нахлу към кожата, която пламна, като че щеше да се стопи, докато се събличаше. Сблъска се с Джон и отлетя далеч от него, след като бе издърпала прекалено бързо ръкава си; те се носеха в плавни подскоци сред стаята и сваляха дрехите си, отчитайки погрешно ъглите и ускорението, докато с леко оттласкване с палците на краката полетяха един към друг и се срещнаха във въртяща се прегръдка; после се понесоха в пространството, като се целуваха сред дрехите, които кръжаха около тях,

В следващите дни те отново се срещаха. Не направиха никакъв опит да поддържат връзката си в тайна, затова много скоро всички узнаха за нея и двамата бяха приети като една от двойките на борда. Мнозина изглеждаха изненадани от подобно развитие на нещата; една сутрин Мая влезе в столовата и улови бързия поглед на Франк, седнал на една от масите в ъгъла.

Но повечето от хората на борда изглеждаха доволни. В края на краищата те бяха своеобразна кралска двойка, съюз на двете сили в колонията, който означаваше хармония. В действителност тази връзка изглежда послужи като катализатор за създаването на много други, които или просто престанаха да се крият, или възникнаха в свръхнаселената среда. Новопоявилите се двойки бяха навсякъде, така че хората без партньор започнаха да пускат нервни шеги по този повод. Но Мая мислеше, че забелязва по-малко напрежение в гласовете, по-малко спорове и повече смях.

По стените се появиха жълти, червени и оранжеви цветове. Сега Марс бе пораснал до размерите на Луната на земното небе. Време беше да съберат плодовете на своите усилия; още една седмица и щяха да бъдат там.

Все още съществуваше напрежение заради нерешените проблеми при разпределението на задачите по приземяването. Сега на Мая й беше по-тежко от всякога да работи с Франк; нищо не излизаше на повърхността, но й се струваше, че той се радва на неспособността им да овладеят положението, защото Аркадий повече от всеки друг създаваше поводи за разкол и изглеждаше, че вината е нейна. Джон не се включваше в споровете и неизменно подкрепяше всяко предложение на Франк. Съветите, които даваше на Мая на четири очи бяха пределно мъдри, но проблемът беше, че той харесваше Аркадий, затова често й препоръчаше да го подкрепя, като очевидно не осъзнаваше, че това подронва авторитета й сред другите руснаци. Но тя не му обясни тези неща. Макар че бяха сексуални партньори, съществуваха теми, които не желаеше да обсъжда нито с него, нито с когото и да било.

Но една вечер в неговата стая нервите й не издържаха Мая лежеше, неспособна да заспи, тревожеше се отначало за едно, после за друго, докато накрая каза:

— Мислиш ли, че е възможно в кораба да се крие някой „пътник без билет“?

— Ами, не зная — отвърна изненадано Джон. — Защо питаш?

Тя мъчително преглътна и му разказа за лицето, което бе видяла през бутилката на водораслите.

Буун седна на леглото и се втренчи в нея.

— Сигурна ли си, че не е бил…

— Не беше нито един от нас.

Той потърка челюстта си с длан.

— Ами… предполагам, че ако някой от екипажа му е помагал…

— Хироко — предположи Мая. — Искам да кажа — не просто, защото тя е Хироко, а заради фермата и всичко, свързано с нея. Така проблемите му с храната са били разрешени, сред растенията има много места, където никой не би го забелязал. Могъл е да се скрие с животните по време на радиационната буря.

— При облъчването те получиха много rem!

— Ала той сигурно е застанал зад резервоарите им с вода. Не е толкова трудно да се направи малък заслон за един човек.

Джон все още не можеше да приеме тази идея.

— Да се укрива девет месеца! Но защо?

Мая сви рамене.

— Нямам представа. Някой, който е искал да отиде на Марс, а не е преминал селекцията. Някой, който има приятел или приятели…

Те говориха за това около час и Мая изведнъж забеляза, че се чувства много по-добре. Джон й вярваше! Не помисли, че се е побъркала! Обзе я вълна от облекчение и щастие и го прегърна.

— Толкова е хубаво, че мога да разговарям с теб за това!

Той се усмихна.

— Ние сме приятели, Мая. Трябваше да споделиш с мен по-рано.

— Да.

Приближаваха Марс толкова бързо, че можеха да видят със собствените си очи как червената планета нараства върху екраните.

Членовете на екипажа, които не бяха заети с управлението на кораба, подготвяха всичко за завъртането и разтърсванията, които със сигурност щеше да предизвика g със стойност 2.5. Някои излизаха в открития космос, за да монтират допълнителни топлинни щитове или извършваха други операции. Имаха много работа, но въпреки това дните изглеждаха дълги.

Щеше да се случи посред нощ, затова тази вечер лампите останаха запалени и никой не отиде да си легне. Мая седеше в своето кресло на моста, наблюдаваше екраните и мониторите и си мислеше, че всичко много прилича на тренировките, които правеха в Байконур. Нима наистина щяха да започнат да кръжат в орбита около Марс?

Да, щяха. „Арес“ се вряза в горните слоеве на рядката атмосфера с 40 000 километра в час и веднага започна да вибрира интензивно; столът на Мая взе бързо и силно да трепери, разнесе се тих, нисък рев, като че летяха сред детонационна пещ. Сгъстен въздух се блъскаше в топлинните щитове и профучаваше край външните камери, така че целият мост беше оцветен с багрите на Марс. После усещането за привличане се завърна като истинско отмъщение. Мая почувства такъв натиск върху ребрата си, че й бе трудно да диша, зрението й се замъгли.

Тя не можеше да си спомни нито един час от своя живот, който бе траял така дълго. Датчиците показваха, че температурата на топлинния щит се е повишила до 320 градуса по Целзий…

После вибрациите спряха. Ревът престана. Бяха изскочили от атмосферата, след като се бяха плъзнали над една четвърт от планетата. Бяха намалили скоростта си до около 20 000 километра в час, температурата на топлинния щит се бе повишила до 430 градуса по Целзий, много близо до граничната стойност. Всичко беше неподвижно. Те се носеха, изпаднали отново в състояние на безтегловност, придържани към местата си от коланите на креслата.

Несигурно се освободиха от коланите и полетяха като духове в хладния въздух на стаите; ушите им леко бучаха, подчертавайки безмълвието наоколо. Разговаряха твърде високо, стискаха си ръцете. Мая беше зашеметена и не можеше да схване какво й говорят хората, не защото не можеше да ги чуе, а просто защото не обръщаше внимание на думите им.

Всяка елиптична орбита около планетата траеше около един ден. През следващите два месеца компютрите щяха да контролират изстрелването на допълнителна ракети, които постепенно щяха да доведат курса на техния кораб във вътрешна орбита пред Фобос. Ала групи с астронавти щяха да се приземят на повърхността на планетата много преди това, докато перигеят беше толкова близо.

По време на перигея Марс изпълваше по-голямата част от небето, сякаш летяха над него с реактивен самолет. Дълбочината на Валес Маринерис беше осезаема, височината на четирите големи вулкана беше очевидна: техните широки върхове се появяваха на хоризонта значително по-рано от елементите на околния пейзаж. Навсякъде по повърхността имаше кратери. Тяхната заоблена вътрешност бе оцветена в ярък пясъчен нюанс на оранжевото, съвсем малко по-светъл в сравнение с окраската на местността наоколо. Прах, както предположиха. Късите, нагънати планински вериги бяха по-тъмни от равнините — ръждиви на цвят, тук-там изпъстрени с черни сенки. Но и по-тъмните, и по-светлите багри принадлежаха към всемогъщия ръждиво-оранжево-червеникав цвят, който владееше всеки връх, кратер, каньон, дюна дори и изкривения отрязък от наситената с прах атмосфера, която се виждаше над ярките очертания на планетата. Червеният Марс! Той ги пронизваше със своята сила, хипнотизираше умовете им. Всеки се чувстваше по този начин.

Прекарваха дълги часове, погълнати най-сетне от истинска работа. Корабът трябваше да бъде частично разглобен. Основната част от него щеше да остане в орбита близо до Фобос и щяха да го използват като средство за връщане при критични обстоятелства. Ала двадесет цилиндъра от основната ос трябваше да бъдат отделени от „Арес“ и подготвени за новата си функция на планетарни апарати за приземяване, които щяха да отведат колонистите до повърхността на групи от пет човека. Първият апарат трябваше да потегли веднага, щом бъдеше отделен от кораба и подготвен за полет, затова те работеха денонощно на смени, като прекарваха голяма част от времето в открития космос. Отиваха в столовата уморени и ненаситно гладни, разговорите им бяха шумни; скуката от пътуването изглежда беше забравена.

Разглобяването на „Арес“ накара мнозина от тях да се почувстват странно. Под гигантското око на Марс всичките им несъгласия се изостриха; очевидно беше дошъл критичният момент, оставаше им съвсем малко време. Хората спореха, в открития космос или в кораба. Сега имаше толкова много малки групи, които бяха напълно самостоятелни…

Мая и Франк работеха упорито, за да преодолеят различията и да постигнат консенсус, да създадат чувството, че все още са единен екип. Междувременно между двамата лидери се развиха по-сложни отношения, отколкото по време на ранните им срещи в парка, макар че имаха връзка с тях. Сега Мая откриваше в случайните изблици на сарказъм и възмущение от страна на Франк, че той е подразнен от инцидента повече, отколкото тя бе помислила на времето. Ала вече нищо не можеше да направи.

Една вечер, скоро преди да поемат към планетата, те се събраха на официална вечеря, на която присъства целият екипаж от сто човека. По-голяма част от храната бе придобита чрез фермата: спагетите, салатата и хляба, с червено вино от склада, което се пазеше за специални случаи.

След ягодовия десерт Аркадий се издигна във въздуха, за да вдигне тост.

— За новия свят, който създаваме сега!

Отвърна му хор от стонове и одобрителни възгласи; досега всички бяха научили какво има предвид. Филис захвърли една ягода и заяви:

— Слушай, Аркадий, този кораб е научна станция. Твоите идеи са неуместни тук. Може би след петдесет или сто години положението ще бъде различно, но засега ще бъде както в станциите в Антарктика.

— Това е вярно — отвърна Аркадий. — Но в действителност антарктическите станции имат политическо съдържание. Повечето от тях са построени така, че страните, които са ги построили, имат решаващ глас в Антарктическия договор. Сега станциите се управляват според законите, наложени от този договор, който беше създаден в резултат на силно политизиран процес!

— Антарктика е управлявана от договор, защото никой не живее там, с изключение на хората в научните станции — раздразнително заговори Мая. Последната им вечеря, последният миг на свобода бе съсипан по този начин!

— Вярно — съгласи се Аркадий. — Но помисли за резултатите от това. Никой не може да притежава земя в Антарктика. Никоя страна или организация не може да експлоатира природните ресурси на континента, без съгласието на всяка една от другите страни, подписали договора. Никой не може да предяви претенции, че притежава тези ресурси, нито може да ги предостави или продаде на други хора, така че да извлече полза за себе си, докато трета страна плаща за това, че ги ползва. Не виждате ли колко радикално различно е положението тук, за разлика от начина, по който се управлява останалата част от света? И това е последната област на Земята, която организирана от човека, континент, за управлението на който са сътворени специални закони. Те показват какво съвместно работещите правителства смятат за справедливо и го осъществяват практически на земя, освободена от претенции и суверенитет, всъщност, съвсем лишена от история. Това е, нека го формулираме просто, най-добрият опит на Земята да създаде закони за собствеността! Разбирате ли? Това е начинът, съобразно който трябва да бъде управляван целия свят, стига хората да можеха да се освободят от усмирителната риза на историята!

Сакс Ръсел примигна няколко пъти и заговори:

— Но, Аркадий, тъй като Марс ще бъде управляван чрез договор, създаден въз основа на старото Антарктическо споразумение, срещу какво всъщност възразяваш? Договорът за използване на космическото пространство постановява, че нито една страна не може да предявява претенции спрямо повърхността на Марс, забранени са всякакъв вид военни действия и опити, базите са отворени за инспекция от страна на всяка държава. А също така ресурсите на Марс не могат да станат собственост на една-единствена нация. ООН ще установи международен план за извършване на минно-обогатителни работи и какъвто и да било друг вид експлоатация. Ако въобще се направи нещо по този въпрос, в което се съмнявам, тогава придобивките ще се разпределят между всички народи по света. — Той вдигна длан нагоре. — Нима не агитираш за нещо, което вече сме постигнали?

— Това е началото — заяви Аркадий. — Но в този договор има аспекти, за които ти нищо не спомена. Базите, построени на Марс, ще принадлежат на страните, които са ги построили, например. Ние ще строим американски и руски бази в съответствие с изискванията на закона. И това отново ни връща в кошмара на земните закони и земната история. Представители на американския и руския бизнес ще имат право да експлоатират Марс, като печалбите някак ще се разпределят между всички нации, подписали договора. Това сигурно ще означава само някакъв процент, изплащан на ООН, сума, в действителност не по-различна от подкуп. Смятам, че дори за миг не бива да признаваме тези закони!

Трябва да променим много неща на Марс и то като започнем с нас самите и с нашата социална действителност. Необходимо е да променим не само Марс, но и самите себе си.

* * *

Няколко дни по-късно групите за приземяване бяха готови. Щяха да се спускат на повърхността в продължение на пет дни. Единствено екипът, който щеше да работи на Фобос, продължаваше престоя си на онова, което бе останало от „Арес“, насочвайки кораба към постоянна орбита в близост до малката луна. Аркадий, Алекс, Дмитрий, Роджър, Саманта, Едвард, Джанет, Раул, Марина, Татяна и Елена си взеха сбогом с останалите, погълнати от предстоящата задача и обещаха, че ще слязат на Марс веднага, щом приключат с построяването на станция на Фобос.

Мая не можа да спи през нощта преди приземяването. Премина през шлюзовете и се насочи към апарата за приземяване, който бе предвидено да използва. По-добре беше да чака там. Облече скафандъра и се отпусна в креслото си.

След няколко безсънни часа към нея се присъединиха Сакс, Влад, Надя и Ан. Нейните спътници затегнаха коланите си и всички едновременно провериха данните върху командното табло. Започна броенето в обратен ред от десет до едно. Носещите им ракети се възпламениха. Апаратът се отдалечи от „Арес“. Неговите собствени насочващи ракети повторно се възпламениха. Петимата се понесоха към планетата. Навлязоха в най-външния слой на атмосферата и единственият им трапецовиден прозорец се превърна в пламнало, огнено петно с цвета на самия Марс. Мая, която вибрираше в ритъма на летателния апарат, вдигна поглед към него. Чувстваше се напрегната и нещастна, мисълта й бе насочена по-скоро към миналото, отколкото напред, към всички, които все още бяха на борда на „Арес“; струваше й се, че са претърпели провал, че петимата в апарата за приземяване бяха оставили след себе си група, обзета от безпорядък. Имаха прекрасна възможност да постигнат съгласие помежду си, но не се бяха възползвали от нея. Следователно бе претърпяла неуспех. Всеки бе поел по своя път сам; бяха се разделили, вярвайки единствено в правотата на личните си убеждения и дори след двете години, прекарани принудително заедно, бяха като всяка друга група човешки същества — тълпа непознати. Жребият беше хвърлен.

Към следващата част или към съдържанието

Ким Стенли Робинсън Червеният Марс (2)

Метаданни

Данни

Червеният Марс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втораПътешествието навън

Ким Стенли Робинсън
Червеният Марс (2)

Част втора
Пътешествието навън