Лабораторията тихо бръмчеше. Бюра, маси и пейки бяха отрупаш с разни неща, по белите стени бяха окачени графики, плакати, изрезки от различни скици, всички вибриращи леко под ярката изкуствена светлина. Тя беше като всички останали лаборатории: някак чиста и като че потънала в безредие. Единственият прозорец в ъгъла беше черен и отразяваше вътрешността й; навън бе нощ. Цялата сграда беше почти празна.

Но двама мъже в работно лабораторно облекло стояха до една от пейките, наведени към екрана на компютъра. По-ниският от тях натисна с показалец няколко клавиша и образът се промени. Зелени, въртящи се спираловидни вериги на черен фон, които изглеждаха отчетливо триизмерни, сякаш екранът беше кутия. Образ от електронен микроскоп; полето се намираше само на няколко микрона разстояние.

— Това е вид плазмидна корекция на генната последователност — отбеляза ниският учен. — Идентифицираме разкъсвания в оригиналните нишки. Синтезираме вериги за заменяне и когато големи количества от тези вериги с изменена последователност се въведат в клетката, местата на разкъсванията се виждат като обекти, където е извършено прикрепване. Така веригите с изменена последователност се свързват с оригиналните.

— Чрез трансформация ли се въвеждат? Чрез електрополация?

— Чрез трансформация. Третираните по този начин клетки се инжектират и нишките, в които е въведена поправката, осъществяват конюгален трансфер.

— На живо?

— На живо.

Последва тихо подсвирване.

— Значи можеш да въвеждаш поправки в такива миниатюрни елементи? При погрешно разделяне на клетката?

— Точно така.

Двамата мъже се взряха в спиралите върху екрана, които потрепваха като новоизрасли филизи на лози, подети от бриза.

— Имаш ли доказателства?

— Показа ли ти Влад онези мишки е съседната стая?

— Да.

— Те са на петнадесет години.

Още едно подсвирване.

Отидоха в стаята при мишките и високият любопитно се вгледа в една от клетките, където малките кожени топчици дишаха под дървените летви. Когато излязоха, угасиха лампите и в двете стаи. Блясъкът от екрана на електронния микроскоп осветяваше в зеленикава светлина първата лаборатория. Учените отидоха до прозореца, където тихо разговаряха. Погледнаха навън. Небето полека ставаше лилаво от наближаващия ден; звездите изчезваха една след друга. На хоризонта се издигаше масивно, черно образувание — плосковърхото възвишение на огромен вулкан. Олимпус Монс — най-голямата планина в слънчевата система.

Високият учен поклати глава.

— Знаеш, че това променя всичко.

— Знам.

От дъното на шахтата небето изглеждаше като бляскава розова монета. Шахтата беше кръгла, с диаметър един километър и дълбочина седем километра. Но от дъното изглеждаше много по-тясна и по-дълбока. Перспективата често си прави шеги с човешкото око.

Както онази птица, която прелита през кръглата розова точка на небето и изглежда така голяма. Само че не беше никаква птица.

— Хей — извика Джон.

Управителят на шахтата, кръглолик японец на име Ецу Окакура, го погледна и през двата предличника Джон видя нервната му усмивка. Един от зъбите му беше обезцветен.

— Нещо пада! — бързо изрече Джон и изкрещя: — Бягай!

Обърнаха се и побягнаха по дъното на шахтата. Джон погледна назад и видя как един метален предмет с неясни очертания се блъсна в скалата. На всички страни полетяха сребърни пръски, някои се насочиха към тях; той спря да тича и огледа въздуха, за да проследи летящите отломки.

Голям хидравличен цилиндър прехвърча във въздуха, удари се по цялата си дължина в скалата вляво от тях. И двамата подскочиха. Джон не беше забелязал приближаването му.

След това настъпи тишина. Останаха неподвижни почти минута, после Джон се размърда. Потеше се; носеха скафандри, но при температура 49 градуса по Целзий дъното на шахтата беше най-горещото място на Марс, а изолацията на скафандъра беше предназначена за студове.

— Хайде да огледаме наоколо — предложи той.

Приближиха се към останките на падналия предмет. Беше роботоуправляем камион за отпадъчен материал, който изкарваше скалите нагоре по спираловидно виещия се път върху стената на шахтата. Парчета от камиона се бяха разпръснали сред големите, неравни обли скали; някои бяха отлетели на около сто метра от мястото на удара.

Буун бавно навлезе в пространството между стената на шахтата и купчината отпадъци. Камионът се бе приземил на дясната си страна, лявата беше деформирана, но очертанията й все още можеха да се различат. Окакура се изкачи няколко стъпки нагоре върху останките на катастрофиралия камион и показа едно черно петно зад лявата предна гума. Джон го последва и одраска метала с ръкавицата на дясната си ръка. Черният слой се отлепи, като че бе сажди. Експлозия с амониев нитрат. Корпусът на камиона се беше огънал навътре, все едно някой го бе налагал с чук.

— Голям заряд — отбеляза Джон.

— Да — измърмори Окакура и се изкашля, за да прочисти гърлото си. Нямаше съмнение, че беше уплашен. Първият човек, стъпил на Марс едва не бе убит, докато японецът беше отговорен за него, самият той едва спаси живота си, но знаеше ли някой кое от двете го бе уплашило повече? — Зарядът е бил достатъчен, за да изхвърли камиона от пътя.

— Е, очевидно е саботаж.

Лицето на Окакура беше навъсено зад предличника.

— Но кой? И защо?

— Не зная. Може би някой от твоя екип изживява психологически трудности?

— Не. — Лицето на Окакура стана безизразно. Във всяка група, по-голяма от пет човека, имаше някой, изпитващ затруднения; малкото индустриално градче на Окакура наброяваше 500 души.

— Това е шестият случай, на който съм свидетел — заяви Джон. — Макар че никой досега не ме е застрашавал така отблизо. — Някой с лекота би могъл да прикрепи бомба към камиона, преди той да поеме надолу. После я взривява с помощта на часовников механизъм или висотомер.

— Имаш предвид червените — Окакура изглеждаше облекчен. — Чували сме за тях. Но това е… — той сви рамене, — истинска лудост.

Те тръгнаха по дъното на шахтата към колата, с която бяха пристигнали.

Изкачиха се по пътя до първия елеватор, оставиха колата и влязоха в клетката. Понесоха се нагоре. Седем пъти трябваше да излизат, да прекосяват пътя и да се качват на следващия елеватор, докато накрая се показаха на повърхността, огрени от слънчевите лъчи.

Градът, наречен Сензени На, беше разположен по дъното на най-дълбокия каньон на Таумасия Фоси. Буун и Окакура влязоха в крайната станция, смениха тежките скафандри с леки, бакърени на цвят и поеха по един от прозрачните, подобни на тръби проходи, които свързваха всички постройки в града. В проходите беше студено и слънчево; всички хора там носеха облекло с външен слой, който представляваше меднокафяво фолио — най-новото японско изобретение в областта на радиационната защита.

Жилищните помещения бяха вградени в югоизточната стена на каньона. Голям правоъгълен участък от скалата бе заменен от стъкло, зад него имаше широко отворено пространство; от едната му страна се издигаха пететажни сгради с апартаменти, които разполагаха с широки балкони.

Те пресякоха отвореното пространство и Окакура го поведе към градските офиси на петия етаж. Малка група от загрижени хора се събра след тях; те приказваха помежду си и питаха нещо Окакура. Джон внимателно ги наблюдаваше. Известна част от слушателите се държаха нервно и не желаеха да срещнат погледа на Джон. Нима този инцидент, при който хора бяха избегнали смъртта на косъм, бе сам по себе си достатъчен да им навлече позор? Беше много важно Джон да ги убеди, че не са се изложили публично или нещо в този дух. Срамът беше нещо твърде важно за японците; Окакура бе започнал да изглежда отчаяно нещастен — изглежда бе решил, че вината е изцяло негова.

— Вижте, вероятността да го е извършил външен човек е точно толкова голяма, колкото тази саботьорът да е жител на града — заговори смело Буун. После направи няколко предложения във връзка с бъдещата сигурност.

Окакура нерешително го попита дали има някаква представа кой е отговорен за саботажа. Джон сви рамене.

— Съжалявам, не зная. Вероятно хора, които са срещу пробиването на тунелите през мантията на планетата.

— Но тунелите вече са прокопани — възрази един от тях.

— Зная. Предполагам, че този акт е символичен — той се засмя. — Но ако върху някой се стовари камион, символът ще бъде лош.

Те сериозно кимнаха с глави. След това се поинтересуваха дали иска да си легне.

— Добре съм — отговори той. — Камионът не падна върху нас. Ще трябва да проучим този въпрос, но нека днес продължим работата по графика, който сме направили.

Затова Окакура и няколко мъже и жени го поведоха на обиколка из града. Изпълнен с бодрост, Джон посети лаборатории, зали за конференции, фоайета и трапезарии. Всички се радваха да го видят, да стиснат ръката му, да поговорят с него, да му покажат нещо, да го погледат. Това се случваше навсякъде, където отидеше и му напомняше по неприятен начин за живота му между първото и второто космическо пътешествие, когато всяка негова стъпка бе изложена на показ пред обществото.

Но Буун вършеше работата си. Един час работа, последван от четири, през които просто беше Първия човек, стъпил на Марс: такова беше обичайното съотношение. Когато следобедът прерасна във вечер, целият град се събра на банкет в чест на неговото посещение. Той се чувстваше великолепно. Беше се измъкнал от лапите на смъртта, тичайки като първобитен човек! Още няколко ендорпина нямаше да се окажат излишни. Движеше се с лекота от маса на маса, задаваше въпроси. Хората харесваха такова поведение, то пораждаше у тях празнично чувство, каквото би трябвало да създава среща с Джон Буун.

Така че Джон прекара вечерта, научавайки различни неща за живота в Сензени На. После го заведоха в големия апартамент за гости, където стаите бяха облицовани със стъбла на бамбук, а леглото бе издялано от истинска дървесина. Когато остана сам, свърза своя кодов модул към телефона и се обади на Сакс Ръсел.

Ръсел се намираше в новата лаборатория на Влад, изследователски комплекс, построен върху хребет, който бе разклонение на Ахерон Фоси, на север от Олимпус Монс. Сакс прекарваше цялото си време там и изучаваше генно инженерство като студент; беше се убедил, че биотехнологиите са ключ към преобразуването на Марс и бе твърдо решен да се самообразова до ниво, при което ще бъде в състояние активно да допринася в тази област, макар че бе специализирал физика.

Изслуша доклада на Буун с обичайната си невъзмутимост. Истинска пародия на учен, помисли си Джон. Дори беше облякъл лабораторна престилка. Джон се усмихна, а Сакс любопитно вирна глава.

— Мислиш ли, че са искали да те убият с този камион?

— Не зная.

— Как ти се видяха хората там?

— Уплашени.

— Смяташ ли, че са замесени?

— Съмнявам се — сви рамене Джон. — Вероятно се тревожат какво ще се случи в бъдеще.

— Кой прави това, Джон?

— Не зная.

— Може да е Ан, как мислиш? Тя стана поредния пророк, като Хироко или Аркадий, със свои последователи, програма и така нататък.

— Ти също имаш програма и последователи — напомни му Джон.

— Но аз не им казвам да унищожават построените неща, нито да убиват хора.

— Някои смятат, че искаш да унищожиш Марс. А по време на преобразуването на планетата положително ще умират хора при злополуки.

— Какво говориш?

— Просто ти напомням. Опитвам се да те накарам да разбереш защо някой би могъл да стори това.

— Значи мислиш, че е Ан.

— Или Аркадий, или Хироко, или някой човек от новите колонии, за когото въобще не сме чували. Тук сега има много хора. Много клики.

— Зная — Сакс тръгна към една маса и пресуши старата си, нащърбена чаша кафе. Накрая каза: — Бих желал да опиташ да откриеш кой е извършил саботажа. Отиди, където е необходимо. Разговаряй с Ан. Всеки е готов да разговаря с теб. На практика ти си единствения, за когото можем да кажем тези думи. Няма полиция, към която да се обърнем. Макар че ако подобни неща продължават да се случват, КПМ към ООН скоро ще ни изпрати и полицаи.

— Може да е някой от новопристигналите — Буун обмисли това хрумване. — Добре. Във всеки случай ще отида и ще разговарям с Ан. След това ще трябва да се съберем и да обсъдим сигурността на всички проекти за преобразуване на планетата. Ако успеем да сложим край на саботажите, комитетът към ООН няма да се намеси.

— Благодаря ти, Джон.

Ан Клейборн проучваше планините около басейна Аргире, което означаваше, че Джон трябваше да използва малък безмоторен самолет и да отлети при нея от Сензени На. Беше нещо наистина скъпоценно отново да лети, да усеща вятъра като че под лактите си, да наблюдава планините и да не мисли за нищо. Тази година — 2047 (или година М-10 — десетата година на Марс — както обикновено ги пресмяташе в мислите си) щеше да навърши шестдесет и четири години и почти през 30 от тях беше най-известния човек на света; сега се чувстваше най-щастлив сам, в своя самолет.

На хоризонта се показа Нереидиум Монтес, който оформяше северния ръб около Аргире, но сега Ан и нейният екип изследваха южния ръб — Чаритум Монтес. Буун пое курс на юг и в ранните часове на следобеда се понесе ниско над широката плоска равнина на басейна Аргире.

От вътрешната страна на югоизточната извивка на ръба, срещу подножието на Чаритум, забеляза тясната бяла линия на мястото за приземяване. Той направи последен зрелищен вираж и докосна повърхността с възможно най-голямата прецизност, на която бе способен. Мислеше за репутацията си на пилот, умело използващ топлите газове от мантийните тунели — трябваше да я утвърждава при всяка възможност. Това също бе част от работата му…

Но се оказа, че в караваните край мястото за приземяване имаше само двама човека и никой от тях не бе наблюдавал как Джон бе докоснал повърхността. Те гледаха телевизионните новини от Земята. Вдигнаха погледи, когато той влезе през вътрешната врата на херметизационната камера и скочиха от местата си да го поздравят. Казаха му, че Ан и екипът й са в един от планинските каньони, на не повече от два часа път с ровър оттук. Джон обядва с тях — две англичанки с акцент от северните части на острова, много здрави на вид и очарователни. После взе ровър и се насочи по следите, оставени от Ан. След едночасово криволичене през суха клисура с плоско дъно стигна до подвижна каравана, около която бяха паркирани три ровъра. В пролома между хълмовете на запад се появиха фигури в бакърени на цвят скафандри. Буун ги изчака пред караваната.

— Какво правиш тук? — попита Ан по обхвата за връзка, който ползваха единствено първите сто колонисти.

— Искам да поговорим.

Ан беше малко по-висока от него — сух, ъгловат силует. Джон я харесваше, но каквито и реципрочни чувства да бе изпитвала към него тя — преди години двамата разговаряха дълго и с удоволствие, — одобрението й се бе изпарило, след като той предпочете да работи със Сакс. Би могъл да направи разумен избор, говореше суровият израз на лицето й, ала за жалост Джон бе подкрепил преобразуването на планетата.

— За какво? — попита тя, без да поглежда към него.

— За случаите на саботаж — отговори Буун.

— Така си и помислих. Ръсел смята, че аз стоя зад тях, предполагам.

— Не е точно така…

— Да не си мисли, че съм малоумна? Не смятам, че малко вандализъм ще ви попречи да изиграете вашите игрички за малки момченца.

— Проявите на вандализъм не бяха малко. Досега се случиха шест големи инцидента и при всеки един можеше да има човешки жертви.

— Разбиването на две-три огледала ще предизвика човешки жертви?

— Да, ако точно тогава хора извършват ремонт или проверка на огледалата.

Ан изсумтя.

— Какво още се е случило?

— Вчера бе взривен камион при една от мантийните шахти. Той едва не ме смаза — Джон чу как Ан остро пое дъх. — Това е третият камион поред. А онова огледало беше разбито, точно когато върху него е извършвана проверка. Жената е вървяла сама повече от час до станцията и едва е успяла да се добере до нея. После се е взривил товара в мантийната шахта в Елизиум, по някаква случайност само минута след като екипът е бил напуснал обекта. Всички лишеи в Андърхил бяха унищожени от вирус, заради който бе затворена цялата лаборатория.

Ан сви рамене.

— Какво друго може да се очаква от създадени чрез генно инженерство форми на живот? Вероятно е било случайност, даже съм изненадана, че такива неща не се случват по-често.

— Не беше случайност.

— Значи пак почваме отначало. Сигурно Ръсел си мисли, че съм глупава?

— Знаеш, че не е така. Въпросът е просто да се наруши равновесието. Много пари от Земята се инвестират в този проект и на хората там сигурно ще им допадне идеята тези суми да бъдат намалени.

— Може би е така — каза Ан. — Но би трябвало да слушаш гласа на съвестта си, когато приказваш такива неща. Ти и Аркадий сте най-ревностните привърженици на някакво марсианско общество от нов тип — вие двамата, плюс може би Хироко. Но начинът, по който Ръсел, Франк и Филис привличат капитал от Земята скоро ще доведе до положение, което ще се изплъзне от контрола ви. Всичко ще се превърне както винаги в бизнес и идеите ви ще изчезнат.

— Тъкмо затова дойдох да те попитам какво знаеш за онези саботьори.

— Нищо не зная за тях, но им желая успех.

— Казвала ли си им го лично?

— Какво?

— Проследих движенията ти през последните две години. Винаги си се намирала близо до инцидентите — около месец преди те да се случат. Преди две седмици си била в Сензени На, на път за тук, нали?

Чуваше учестеното й дишане. Беше ядосана.

— Използвали са ме като прикритие — измърмори тя и добави нещо, което той не улови.

— Кой те е използвал?

Ан му обърна гръб.

— За тия неща питай койота, Джон.

— Койотът ли?

Тя се засмя.

— Не си ли чувал за него? Хората разправят, че бродел наоколо по повърхността на Марс без скафандър. Мярвал се тук-там, понякога от двете страни на планетата в една и съща нощ. Бил голям приятел на Хироко. И непримирим враг на преобразуването на Марс.

— Ти срещала ли си го?

Ан не отговори.

— Чуй ме — подхвана Джон, след като цяла минута само дишането им звучеше в шлемофоните. — Ще бъдат убити хора. Невинни минувачи.

— Невинни минувачи ще бъдат убити, когато постоянно замръзналата маса се стопи и повърхността се продъни под краката ни. За това също нямам никаква вина. Просто върша работата си. Опитвам се да направя опис на онова, което е било тук, преди да пристигнем ние.

— Да. Но ти си най-известната от всички червени, Ан. Тъкмо заради това онези хора сигурно са се свързали с теб. Бих желал да не ги насърчаваш. Това би могло да спаси живота на десетки хора.

Тя се обърна с лице към него.

— Най-добрият начин да спасите живота на хората е да оставите планетата на мира. Тъкмо това искам аз. Бих убила теб, ако това можеше да ми помогне да постигна целта си.

След тези думи Буун нямаше какво да каже. Той подхвана друга тема.

— Как мислиш — какво се е случило с Хироко и с останалите от групата й?

— Те изчезнаха.

— Знаеш ли къде са отишли?

— Не.

— Имаш ли представа защо се скриха?

— Сигурно са искали да се освободят от нас. Да направят нещо ново. Онова, което ти и Аркадий казвахте, че желаете да постигнете, те в действителност са го искали.

Джон поклати глава.

— Ако го постигнат, то ще бъде само за двадесет човека. Аз искам да го направя за всички.

— Може би те са по-големи реалисти от теб.

— Може би. Ще разберем. Начините да се постигне това са повече от един, Ан. Трябва да проумееш това.

Тя не отговори.

Останалите се взряха в тях, когато влязоха в караваната. Ан, която се втурна в кухнята, не му оказа никаква помощ. Джон седна върху една от страничните облегалки на канапето и им зададе въпроси за тяхната работа, за количествата вода, замръзнала в почвата на Аргире и в цялото южно полукълбо. После пуснаха телевизора, за да изслушат земните новини в Антарктика.

Ан дойде и седна при тях, навела лице над чаша горещ течен шоколад.

— Има още, ако искаш — каза грубо тя на Джон. Симон го погледна съчувствено, останалите се вторачиха изненадано в двамата. Изглеждаха отвратени, че са били свидетели на свада между хора от първите сто колонисти: що за шега беше това! Джон едва не се изсмя и когато стана да си налее течен шоколад, се наведе импулсивно и целуна Ан по главата. Тя се наежи, а той продължи към кухнята.

— Трябва да осъзнаеш, че ни въздействаш, Ан — заговори Буун, като се върна. — Промени начина, по който всички ние възприемаме своята дейност тук. По дяволите, Сакс и мнозина други приказваха да направят всичко възможно, за да преобразуват планетата колкото е възможно по-скоро. Да насочат група астероиди право срещу планетата, да използват водородни бомби, чрез които да задействат нови вулкани — независимо на каква цена! Сега всички тези планове са отхвърлени благодарение на теб и твоите последователи. Цялата представа за това как и до каква степен трябва да бъде извършено преобразуването на Марс се промени. Смятам, че в края на краищата бихме могли да достигнем до компромис, при който да си осигурим известна защита от радиацията, да създадем биосфера, а може би и въздух, който да дишаме — или поне от който няма веднага да умрем — и все пак да оставим планетата близка до онова състояние, в което е била преди да пристигнем тук. — Ан завъртя невярващо очи при тези думи, но той упорито продължи: — Никой не говори за това да я превърнем в планета-джунгла, разбираш ли. Дори и да можем! Тя винаги ще бъде студена и възвишението Тарсис винаги ще се издига в пространството, всъщност огромна част от Марс въобще няма да бъде засегната. И това отчасти ще се дължи, на теб.

— Но кой ще гарантира, че след като направите първата стъпка, няма да поискате повече?

— Може би някои хора ще пожелаят това. Но за себе си аз ще заявя, че ще опитам да ги възпра. Ще го сторя! Може да не съм на твоя страна, но разбирам смисъла на думите ти. И когато прелетиш над планините, както аз направих днес, не можеш да не се влюбиш в тях. Хората ще се опитват да променят планетата, но през цялото време и тя ще променя ума им. Чувството към дадено място, естетиката на пейзажа — всички тези неща се променят с времето. Знаеш — хората, които за пръв път видяха Грандиозния каньон, смятаха, че е грозен като самия ад, защото не приличаше на Алпите. Доста време им бе необходимо да открият красотата му.

— Във всеки случай унищожиха по-голямата част от нея — мрачно отвърна Ан.

— Да, да. Но кой би могъл да знае какво нашите деца ще приемат за красиво? Представите им със сигурност ще се основават на онова, което познават, а тази планета ще е за тях единствената. Така че ние преобразуваме Марс по подобие на Земята, а тя ни прави обитатели на Марс по свое подобие.

— По свое подобие — изрече Ан и една от редките, едва забележими усмивки пробяга по лицето й. Джон я забеляза и усети как бузите му поаленяват; от години не беше виждал Ан да се усмихва така. Обичаше я, обичаше да я гледа усмихната по този начин.

— Харесвам тези думи — заговори сега тя. Посочи го с пръст. — Но аз ще те заставя да изпълниш обещанието си, Джон Буун! Ще запомня какво каза тази вечер!

— Аз също — отговори й той.

Остатъка от вечерта измина по-спокойно. На следващия ден Симон го придружи до летището. Там беше паркиран ровърът, с който Джон щеше да тръгне на север. Симон, който обикновено го изпращаше с усмивка, ръкостискане и най-много с думите „Ще ми бъде приятно да те видя пак“, изведнъж заговори:

— Много ти благодаря за онова, което каза снощи. То действително я ободри. Особено онези думи за децата. Бременна е, знаеш ли.

— Какво? — Джон поклати глава. — Тя не сподели това с мен. Ти ли си… бащата?

— Да — Симон се усмихна.

— На колко години е тя сега? На шестдесет?

— Да. Малко трудно ще бъде, така да се каже, но такова нещо е правено и по-рано. Взеха нейна яйцеклетка, замразена преди петнадесет години, оплодиха я и я имплантираха в нея. Ще видим как ще се развият нещата. Разправят, че напоследък Хироко е бременна през цялото време, просто ги ражда като инкубатор, почти еднакви.

— Много неща се говорят за Хироко, но повечето са празни приказки.

— Само че ние го чухме от някой, който го знае със сигурност.

— Койотът ли? — остро попита Джон.

Симон вдигна вежди.

— Изненадан съм, че ти е казала за него.

Джон изсумтя, не му бе съвсем ясно какво го бе подразнило. Без съмнение славата му означаваше, че до ушите му не достигаха разпространяваните сред другите хора слухове.

— Е, както и да е — той протегна ръка. — Поздравления. Грижи се за нея.

Симон сви рамене.

— Ти познаваш Ан. Тя прави онова, което желае.

Буун продължи да кара ровъра три дни на север от Аргире, като се наслаждаваше на местността, на самотата; всеки следобед прекарваше няколко часа, проследявайки движението на хората, регистрирано в планетарната статистика. Търсеше връзки и съвпадения с отбелязаните случаи на саботаж. Рано на четвъртата сутрин стигна до каньоните на Маринерис, които се намираха на около 1 500 километра северно от Аргире. В дъното на най-близкия каньон се виждаха няколко превозни средства.

Оказа се, че са на швейцарския екип, който току-що бе завършил пътя; Джон остана да пренощува при тях. Групата им се състоеше от осем човека, предимно млади и женени, които водеха със себе си деца, котки, портативна оранжерия, пълна с подправки и свежи зеленчуци. Скоро щяха да тръгнат към западния край на каньона като цигани в керван, състоящ се предимно от земекопни машини. Щяха да строят път през Ноктис Лабиринтус и по източния склон на Тарсис. След това ги очакваше проправянето на още много пътища; все още не бяха сигурни с какво точно ще се заловят, но Буун остана с впечатлението, че не ги бе особено грижа; бяха решили да прекарат остатъка от живота си като пътуват и строят пътища, затова не беше особено важна посоката, в която ще поемат. Бохеми по пътищата до края на дните си.

Попитаха го какво мисли за дискусията между червените и зелените, той сви рамене и обобщи най-съществените моменти във възгледите на Ан и Сакс.

— Мнението ми е, че и двете страни не са прави — заяви един от тях. — И двете страни твърдят, че работят в полза на природата. Червените обявяват, че Марс представлява природата, каквато е била преди пристигането на човека. Но това не е природа, а мъртъв свят, мъртва планета. Има само скали. Зелените приемат това, но добавят, че те ще създадат природа на Марс чрез преобразуването на планетата. Но това също няма да бъде природа, а вид култура. Нещо като градина. Произведение на изкуството. Затова нито един от двата подхода не е правилен. На Марс не е възможно да създадат такова нещо като природа.

— Интересно! — възкликна Джон. — Трябва да разкажа на Ан за това и да видя какво ще отговори. Но… — той помисли малко. — Ами как наричате нещата наоколо? С каква дума описвате онова, което правите?

Швейцарецът сви рамене и се засмя.

— Никак не го наричаме. Това е просто Марс.

„Може би швейцарците са си такива“ — помисли Джон. Все по-често ги срещаше по време на своите пътувания и те наистина се държаха по този начин. Просто работеха и не се грижеха много-много за теорията. Независимо от онова, което се смяташе за правилен отговор.

Продължи на север, припомняйки си спокойствието на хората, които строяха пътища, странната им смесица от инженерни знания и мистицизъм. Топлината на тяхното посрещане не беше нещо, което той приемаше за даденост; не се случваше винаги така. Например, в арабските и израелските селища го посрещаха много сковано, може би защото го възприемаха като антирелигиозно настроена личност, а може би и защото Франк разпространяваше разни слухове за него. Джон се натъкна на арабски керван — неговите членове вярваха, че е забранил изграждането на джамия на Фобос и го гледаха втренчено, когато отрече да е чувал за подобен план. Беше почти сигурен, че това е дело на Франк; чрез Джанет и други хора до него стигна информация, че Франк бе склонен да подронва авторитета му по този начин. Да, имаше определени групи, които го посрещаха хладно: арабите, израелците, екипите, обслужващи ядрените реактори, някои служители, свързващи отделни звена… групи със свои собствени ограничени и напрегнати до крайност програми, хора, които се противопоставяха на по-широката перспектива. За нещастие, те бяха многобройни.

На следващия ден заизкачва стръмния склон, през който, минаваше пътят на север към Офир, построен от швейцарския екип предната година. Нагоре, нагоре, после, без да забележи ясно очертан ръб, излезе от каньоните и започна да преминава край покритите с куполи проломи на Гангес Катена; после през старата, позната равнина, движейки се по широкия път, който достигаше хоризонта — край Чернобил и Андърхил. Продължи още един ден на запад към Наблюдателницата Екус — новият център, откъдето Сакс щеше да ръководи преобразуването на планетата. Пътуването му бе отнело седмица. Беше изминал 2 500 километра.

Сакс Ръсел се бе върнал от Ахерон в своя комплекс. Нямаше никакво съмнение, че днес този човек представляваше внушителна сила; още преди едно десетилетие Комитетът по проблемите на Марс към ООН го бе посочил като научен ръководител на дейностите по преобразуването на планетата. И, естествено, това десетилетие на власт бе упражнило влиянието си върху него. Беше привлякъл помощ както от ООН, така и от организации, свързани с нея, за да построи цял град, който щеше да служи като щаб за управлението на дейностите по преобразуването на Марс. Градът се намираше на 500 километра на запад от Андърхил и бе разположен под ръба на скалите, образуващи източната стена на Екус Касма. Екус беше един от най-тесните и дълбоки каньони на планетата. Източната му стена бе дори по-висока от южната стена на Мелас; мястото, избрано за построяването на града, беше вертикална базалтова канара, висока 4 000 метра.

На върха на канарата имаше твърде малко признаци за съществуването на новия град; земята край ръба беше почти недокосната; тук-там се виждаха бетонни бункери, а на север се издигаше стълб газове от ядрения реактор „Рикоувър“. Но мащабът на града започна да се проявява, когато Джон паркира ровъра, проникна в един от бункерите, а след това влезе в асансьора, разположен във вътрешността му. Асансьорът отиваше 50 етажа надолу. Когато Джон слезе тези 50 етажа, намери други асансьори, които щяха да го свалят още по-надолу — всъщност, имаше цяла система от лифтове, които стигаха до дъното на Екус Касма. Ако приемем, че на един етаж се падаха 10 метра, това означаваше, че в канарата имаше място за 400 етажа. Всъщност, сега се използваше неголяма част от това пространство. Повечето от построените стаи бяха съсредоточени в най-високите двадесет етажа. Офисите на Сакс, например, бяха много близо до върха на скалата.

Стаята, където Сакс провеждаше деловите си разговори, беше голяма и просторна, а вместо западна стена имаше прозорец от пода до тавана. Когато Джон влезе в нея и потърси Сакс, все още бе ранна сутрин и през прозореца всичко се виждаше с почти кристална яснота.

Но Сакс не беше в стаята и доколкото Джон го познаваше, никога не поглеждаше навън през прозореца. Беше се напъхал в съседната лаборатория. Приличаше на лабораторен плъх повече от всякога — с изгърбени рамене и с бакенбарди, които непрестанно потрепваха. Той поведе Джон през цяла поредица от лаборатории, като надничаше към различни екрани или графики и разговаряше с Джон през рамо, обзет от крайна разсеяност. Стаите, които прекосиха, бяха натъпкани с апаратура, а върху всеки сантиметър незаета повърхност имаше нестабилно поставени саксии с растения, повечето от които бяха неузнаваеми топчести купчинки — на пръв поглед изглеждаше като че някаква отровна плесен се е измъкнала на свобода и е покрила всичко.

— В лабораториите ти цари истинска бъркотия — подметна Джон.

— Планетата е истинската лаборатория — отвърна Сакс.

Джон се засмя, премести светложълт студоустойчив кактус от един тезгях и седна. Говореше се, че Сакс никога не напускал тези стаи.

— Върху какво работиш днес?

— Различни видове атмосфери.

Разбира се. Топлината, която освобождаваха или прилагаха към планетата, сгъстяваше атмосферата, но всичките им стратегии за улавянето на въглеродния двуокис я разреждаха. И тъй като химическият й състав полека се приближаваше до по-малко отровна смес, това от своя страна довеждаше до намаляване на газовете, които причиняваха парников ефект. Затова настъпваше охлаждане и процесът се забавяше. Още дълго атмосферата щеше да бъде студена и отровна.

Сакс се отправи надолу по коридора, Джон го последва в помещение, което приличаше на лаборатория, макар че в един ъгъл имаше хладилник и легло. Безброй книги, натрупани в пълно безредие, бяха покрити със саксии с разни растения — чудновати рожби от епохата на плейстоцена, които изглеждаха не по-живи от атмосферата навън. Сакс застана до един храст с формата на мидена черупка и не откъсна очи от него, докато Джон му описваше срещата си с Ан.

— Мислиш ли, че тя е замесена? — попита Сакс.

— Мисля, че би могла да знае кой е. Спомена някакъв човек, наречен Койота.

— А, да — Сакс хвърли кратък поглед към Джон — по-точно към краката му. — Пуска ни по следата на една легенда. За Койота се предполага, че е бил с нас на „Арес“. Бил е скрит на кораба от Хироко.

Джон беше силно изненадан, че Сакс е чувал за Койота; беше му необходимо известно време, за да реши какво в думите на Сакс го бе обезпокоило в такава сериозна степен. След това се досети. Една нощ Мая му каза, че е видяла на кораба лице на непознат. Пътуването в космоса беше тежко за нея и той не бе обърнал особено внимание на разказа й. Но сега…

— Сигурно разбираш — заговори Джон, — защо повечето от саботажите бяха насочени към тунелите в мантията. Този проект най-лесно може да бъде подложен на нападения.

Сакс наклони глава на една страна.

— Така ли?

— Помисли. Твоите нагреватели, използващи силата на вятъра, са навсякъде. Срещу тях нищо не може да бъде направено.

— Хората ги унищожават. Получавал съм доклади…

— Колко — десетина ли? А нагревателите колко са — сто хиляди? Фактът, че няколко от тях са били разглобени, няма да повлияе на цялостните резултати от работата им. Що се отнася до другите физически операции — черните ледени водорасли са на северната полярна шапка и никой не може да ги премахне оттам. Огледалата, които отразяват светлина на зазоряване и на здрачаване, са вече в орбита и не е лесно да ги съборят от местата им.

— Някой се справи с това на Питагор.

— Да, но ние знаем коя е извършителката. Екип, отговарящ за сигурността, е по следите й.

— Тя никога няма да ги заведе до друг човек, взел участие в саботажите. Могат да си позволят във всеки отделен акт да участва нов човек. Това не би ме изненадало.

— Ще увеличим мерките за сигурност на всички екипи по поддържане на оборудването — каза Джон.

— Значи трябва да подобрим мерките за сигурност при мантийните тунели и на огледалата.

— Да, но това не е всичко.

Сакс подсмръкна.

— Какво имаш предвид?

— Ами, проблемът е, че не само проектите, свързани с преобразуването на планетата, могат да бъдат обект на саботаж. Искам да кажа, че ядрените реактори също са част от проектите по особен начин; те предоставят значителна част от енергията и отделят топлина като истински пещи, каквито всъщност са. Ако един от тях експлодира, това ще предизвика разпръсване на радиоактивен прах и ефектът ще бъде не само физически, но и политически.

Вертикалните линии между веждите на Сакс стигнаха почти до косата му. Той заговори:

— Изкуствен интелект, запиши си следното: направи проверка относно сигурността на ядрените реактори.

— Заданието е записано — отговори един от компютрите.

— Но това не е най-лошото — добави Джон. Сакс трепна и гневно се вторачи в пода. — Биоинженерните лаборатории. — Устните на Сакс се изопнаха в права линия. — Всеки ден се създават нови организми — продължи Джон. — Възможно е да генерират нещо, което би могло да унищожи всичко останало върху планетата.

— Сакс примигна.

— Да се надяваме, че никой от онези хора не мисли като теб.

— Аз се опитвам да мисля като тях.

— Изкуствен интелект, запиши: сигурността на биоинженерните лаборатории.

— Разбира се, Влад, Урсула и техният екип са заложили гени-самоубийци във всички организми, които са създали — напомни Джон. — Но те са предназначени да възпрат излишните количества от тези организми или да блокират инциденти, предизвикващи мутация. Ако някой съзнателно избегне действието на тези гени и създаде нещо, което се храни от свръхразпространилите се организми, може да възникнат затруднения.

— Ще разговарям с Хелмут за това — обеща Сакс. — И без това скоро ще го видя. Изглежда, че ще одобрят елеватора, разработен от Филис, на следващата сесия на Комитета по проблемите на Марс към ООН. Това ще намали в огромна степен разходите по проектите за преобразуването на планетата.

— Да, в края на краищата и дотам ще се стигне, но началните инвестиции сигурно са главоломна цифра.

Сакс сви рамене.

— Да се изведе астероид, тип „Амор“ в подходяща орбита, да се изгради завод за роботи, който скоро ще започне производство — това не е толкова скъпо, колкото си мислиш.

Джон го изгледа изненадано.

— Сакс, кой плаща за всичко това?

Сакс наклони глава встрани и примигна.

— Слънцето.

Джон се изправи, внезапно почувствал глад.

— Тогава Слънцето ще предизвика негодуванието им. Помни това.

Буун поработи в Наблюдателницата Екус още няколко дни, после от Бъроуз му се обади Хелмут Бронски, който искаше да разговаря с него за новопристигналите от Земята. Джон реши да вземе влака до Бъроуз и да се види с Хелмут лично.

Вечерта преди отпътуването си отиде в лабораториите при Сакс. Когато влезе, Сакс заговори с монотонния си глас:

— Открих астероид, тип „Амор“. Деветдесет процента от него са лед и се движи по орбита, която ще го доведе близо до Марс след три години. Всъщност, търсех тъкмо такова нещо. — Планът му беше да разположи върху него роботоуправляемо насочващо устройство, което да изтласка астероида в орбита, пресичаща атмосферата на Марс, вследствие на което той щеше да изгори в нейните слоеве. — Това може да увеличи атмосферното налягане с около 50 милибара.

— Ти се шегуваш! — Средните стойности на налягането на нулево ниво преди тяхното пристигане варираха между седем и десет милибара и всичките им усилия досега бяха повдигнали средната стойност докъм петдесет. — Как една топка лед ще удвои атмосферното налягане?

— Това са данни, получени при симулацията на експеримента. Разбира се, когато началното ниво е толкова ниско, удвояването му няма да бъде така внушително, както звучи в началото.

— И все пак това е голямо постижение, Сакс. Трудно ще могат да го саботират.

Ала Сакс не желаеше да му напомнят за това. Той леко се намръщи и се измъкна от стаята.

Джон се засмя на неговата плашливост и се насочи към вратата. После спря, помисли малко и огледа коридора. Беше празен. В офисите на Сакс нямаше видеомонитори. Джон отново влезе вътре, усмихвайки се на собствените си потайни стъпки и огледа хартиения хаос върху бюрото на Сакс. Откъде да започне? Върху лабораторния стенд имаше купчина кореспонденция и той се зае да я преглежда. Най-чести бяха деловите бележки. Имаше един-единствен неподписан лист. Върху него не бе означено нищо. Доколкото Джон можеше да види, принтерът на Сакс го бе изплюл без никаква допълнителна информация. Съобщението беше кратко:

„1. Използваме гените-самоубийци, за да обуздаем прекомерното разпространение на даден вид. 2. Сега има толкова много източници на топлина по повърхността на планетата. Не вярваме, че някой може да изолира нашия сред останалите. 3. Просто се споразумяхме, че искаме да се отделим и да работим по свой собствен начин, без външна намеса. Сигурна съм, че сега разбираш всичко.“

След като цяла минута се бе взирал в листа, Джон рязко вдигна глава и се огледа. Все още беше сам. Хвърли един последен поглед към съобщението, постави го там, където го бе намерил и тихо излезе от офиса на Сакс. После тръгна към комплекса за посетители.

— Сакс — измърмори с възхищение той, — ти, хитро котило от сто плъха!

Джон пристигна в Бъроуз, откри входа на метрото и се качи на малък вагон, който го откара до щаба на Комитета по проблемите на Марс към ООН. Във вагона стисна ръцете на неколцина, които го разпознаха и се приближиха към него; почувства се странно — животът му отново бе изложен на показ. Върнал се бе при непознатите в един град.

Вечеря с Хелмут Бронски. Бяха се срещали много пъти по-рано. Джон беше впечатлен от този човек — германски милионер, който бе навлязъл в политиката — висок, мускулест, русокос, с червено лице, безупречно вчесан, облечен в скъп, сив костюм. Беше финансов министър на Европейския съюз, когато пое поста в Комитета по проблемите на Марс. Сега той разказваше на Джон последните новини с изтънчен английски акцент, като набързо хапваше телешко задушено с картофи между залповете изречения и държеше сребърните си прибори с делови, типично германски маниер.

— Ще подпишем договор за геоложки проучвания с консорциума „Армскор“. Те ще доставят свое собствено оборудване.

— Но, Хелмут — възрази Джон, — този акт няма ли да наруши договора за Марс?

— Договорът е извънредно остарял, това е очевидно за всеки, който се занимава с положението тук. А обновяването му трябва да бъде извършено според плана след десет години. Междувременно ще опитаме да подготвим почвата за новите промени. Затова даваме някои концесии сега.

— Но Общото събрание не може да е доволно от това, че сте дали първата концесия на известен производител на оръжия от Южна Африка!

Хелмут сви рамене.

— Днес „Армскор“ има наистина слаба връзка със своя произход. Това е просто име. Откакто Южна Африка стана Азания, компанията премести своето седалище в Австралия, а след това в Сингапур. В наши дни тя е междуконтинентален тръст от преходен тип, един от новите тигри, който притежава свои банки и има решаващо участие в около 50 банки на компанията „Фортуна 500“.

— Петдесет банки?

— Да. След сливането на многонационалните компании и прерастването им в междуконтинентални тръстове от преходен тип, в тях наистина е съсредоточена огромна мощ. Те са в състояние да влияят върху Общото събрание на ООН. Когато даваме дадена концесия, около двадесет или тридесет държави печелят от нея и получават достъп до Марс. А за останалите страни подобен акт се превръща в прецедент. И натискът върху нас става по-малък.

Джон изпитваше любопитство каква бе крайната цел на този разговор, която все още не му бе станала ясна. Може би Бронски бе пожелал да види лично какво влияние ще окаже новината за новата концесия върху един от първите сто колонисти… за да се подготви за реакцията на останалите? Джон беше свикнал да го възприемат като представител на дадена общност, като символ. Отново в ролята на фигурант. Вечерта със сигурност щеше да се окаже загуба на време.

Запита се дали не би могъл да спаси нещо за себе си от пропилените часове и докато вървяха към апартамента, който получи като гост на видния функционер, Джон попита:

— Чувал ли си нещо за Койота?

— Това животно ли е?

Буун се засмя и не зададе повече въпроси.

На следващата сутрин имаше няколко свободни часа преди първата си среща, затова реши да се поинтересува от действията на Хелмут Бронски през последните шест месеца. Движенията на Хелмут бяха лесни за проследяване. Преди десет седмици бе посетил Питагор, огледалната станция, която беше изтласкана от орбитата си. Ходил бе и в Сензени На две седмици преди посещението на Джон. И все пак никой в града не бе споменал нито дума за неговото посещение.

Бронски съвсем наскоро се бе върнал от минно-преработвателния комплекс, който сега започваше работа в област, наречена Бредбъри Пойнт. След два дни Джон тръгна да посети този комплекс.

Бредбъри Пойнт беше разположен на около 800 километра на север от Бъроуз, най-източното разклонение на планинската област Нилосиртис Мензи. След извършените проучвания се оказа, че подобните на острови плата на Нилосиртис са извънредно богати на различни метали: мед, сребро, цинк, злато, платина и други. Руда с такава концентрация бе открита в няколко местности сред така наречения Голям насип, където южните планини постепенно се преливаха в равнините на север. Някои ареолози^[1] стигнаха дотам, че обявиха целия насип за област, богата на полезни изкопаеми, която опасва планетата като шев върху топка за бейзбол. Те се опитваха да открият доказателства, които щяха да им помогнат да установят с точност местата на залежите. В последно време цялата област се бе превърнала във фокус на ареологичните изследвания.

Откриването на комплекса в Бредбъри Пойнт бе ускорило това търсене, защото се оказа, че находището е голямо колкото най-крупните комплекси на Земята, може би равностойно на комплекса „Бушвелдт“ в Азания. Значи в Нилосиртис имаше златна треска. И Хелмут Бронски беше посетил това място.

Комплексът се оказа малък и функционален, просто началото на нещо; ядрен реактор „Рикоувър“, няколко обогатителни линии, построени до плато, което беше издълбано отвътре и превърнато в помещения за живеене. Мините бяха разпръснати в долините между платата. Буун закара ровъра до помещенията за живеене, намери гаража, след това влезе в херметичната камера. Посрещна го комитет, организиран за неговото пристигане, след което го заведоха в просторна зала, чиито стени всъщност бяха прозорци. Там поговори с хората от Бредбъри Пойнт.

Разказаха му, че в Бредбъри Пойнт има около 300 души — всички те работеха за Комитета по проблемите на Марс. Бяха преминали курс на обучение в междуконтиненталния тръст от преходен тип „Шеллако“. Когато заведоха Джон на кратка обиколка из обекта, той откри, че са смесица от южноафриканци, австралийци и американци. Повечето работеха по договор за период от две години и брояха дните, откакто бяха пристигнали. Мините бяха управлявани предимно чрез телеоперации и хората бяха шокирани, когато Джон им предложи да слязат в някоя шахта и да огледат какво става.

— Това е обикновен изкоп — каза един от тях. Буун ги погледна невинно и след моментно колебание, всички се разтичаха да съберат екип, който щеше да го придружи до мястото.

Стигнаха с ровър до една от мините, след това излязоха от него и последваха Джон, който тръгна да огледа изкопа. Заобиколени от големи роботоуправляеми булдозери, земекопни машини и камиони, които изкарваха скалната маса, четиримата спътници на Джон внимателно го следяха с очи иззад предличниците на шлемовете си — „Нащрек за живота на пийналата знаменитост“ — помисли си той. Или просто смятаха, че е опасен човек и не бива да се мотае наоколо? Това го накара да трепне. Всеки, без съмнение, беше научил за падащия камион; може би това предизвикваше такъв начин на поведение у тях. Но би ли могло да бъде друго? Нима тези хора осъзнаваха нещо, което му убягваше? Докато размишляваше върху това, Джон откри, че собствените му очи започват да се взират по-внимателно. Винаги бе приемал падналия камион за инцидент или поне за нещо, което може да се случи единствено веднъж. Но придвижването му беше лесно за проследяване, всеки знаеше къде се намира той. И всеки път, когато излезеше навън, единствено скафандърът го разделяше от смъртта, както гласеше популярна пословица на Марс. А в един изкоп от мината можеха да станат толкова случайни съвпадения…

Ала се върнаха без никакви инциденти. Както обикновено, тази нощ имаше официална вечеря и тържество в негова чест — с много пиене, много капсули омегендорф и разговори с пресипнал глас: група млади, издръжливи инженери с удоволствие откриха, че Джон Буун в действителност е симпатяга, с когото е приятно да се празнува. Това беше твърде често проявявана реакция сред новодошлите, особено по-младите хора. Той бъбреше с тях, прекарваше добре и вмъкваше въпросите в общия поток на веселие почти незабелязано, както си мислеше. Не бяха чували за койота. Очевидно слухът не беше твърде разпространен; той беше известен, доколкото можеше да предполага Джон, само сред някои от първите сто колонисти.

Неотдавна миньорите бяха посрещнали странни посетители — арабски керван бе преминал край комплекса, пътувайки в подножието на Ваститас Бореалис. Арабите твърдели, че били посетени от няколко човека от „изгубената колония“.

— Интересно — отбеляза Джон. Изглеждаше му твърде малко вероятно Хироко или който и да било от нейния екип да се разкрие пред непознати, но кой би могъл да твърди това със сигурност? Трябваше да отиде и да провери; в края на краищата нямаше какво друго да прави в Бредбъри Пойнт. Забеляза, че може да свърши твърде малко детективска работа, преди да бъде извършено самото престъпление.

На следващия ден Джон наложи на ръководителя на операциите в мината много стегнат режим по отношение на мерките за сигурност, който трябваше да бъде изпълняван през следващите два месеца. После откри наполовина заличените от вятъра следи на арабския керван и пое по тях на североизток.

Оказа се, че Франк Чалмърс пътува с този арабски керван. Но той нито беше виждал, нито бе чувал за някакво посещение от страна на Хироко и нейните хора. Нито един от арабите не си призна да е разказвал подобно нещо в Бредбъри Пойнт. Значи фалшива следа. Или следа, която арабите искаха да прикрият и Франк им помогна да го направят; ако беше така, как би могъл Джон Буун да го докаже? Макар че арабите бяха пристигнали на Марс съвсем наскоро, без никакво съмнение те вече бяха съюзници на Франк; той живееше с тях, говореше езика им и сега, съвсем естествено, беше постоянният посредник между тях и Джон. Не съществуваше никакъв шанс да проведе самостоятелно разследване.

Въпреки това Джон остана известно време да пътува с арабите, докато те бродеха из огромното море от дюни, извършвайки ареологични изследвания. Търсеха полезни изкопаеми. Самият Франк смяташе да остане още малко с тях. Той бе успял да запази своята позиция на човек, оглавяващ американската група, докато на Земята се смениха три административни екипа на САЩ. И макар че това беше само кабинетен пост, постижението му бе истински подвиг, дори без да се взема под внимание разстоянието, на което беше отдалечен от Вашингтон. В момента Франк наблюдаваше въвеждането на инвестиции от страна на американски тръст от преходен тип — отговорност, която го бе вманиачила на тема свръхнатоварване с работа и свръхконцентрация на власт.

— Трябва да предявим претенции за Насипа, преди транснационалните компании и германците да са глътнали всичко. Доста работа има да се свърши! — това беше неговият постоянен рефрен, изричан твърде често. Той илюстрираше думите си, сочейки по малък глобус, който носеше в джоба си. — Погледни твоите мантийни тунели. Миналата седмица влизах в тях — единият е близо до северния полюс, три са по 60 градусовите паралели северна и южна ширина, четири са разположени на екватора, четири са около южния полюс — всички те са прекрасно разположени западно от вулканични възвишения, които улесняват изтеглянето на газовете. Чудесно е, че най-сетне си се заел с нещо полезно.

— Най-сетне.

— Гледай, имам проблем с новия завод за жилищно оборудване в Хелас. Произвеждат оборудвани жилищни помещения със скорост, която ще им позволи да поемат около 3 000 емигранти. Но като се вземе предвид флотата от совалки, летящи в двете посоки, едва ли ще бъде достатъчно… — забеляза изражението на Джон и бързо добави: — В края на краищата, всичко това създава топлина, Джон, следователно подпомага преобразуването на планетата по подобие на Земята с нещо повече от пари и трудова сила. Искам да кажа — помисли по този въпрос.

— Но задавал ли си си някога въпроса какво ще се получи накрая? — попита Джон.

— Не те разбирам.

— Ами, целият този потоп от хора и оборудване, докато на Земята всичко се разпада.

— Това е постоянното състояние, в което Земята винаги се е намирала и трябва да привикнеш с него.

— Да, но кой ще притежава всичко построено тук? Кой ще го плати?

Франк направи гримаса, предизвикана от наивността на Джон, от самата природа на зададения въпрос. Джон се подразни от снизхождението, което Франк проявяваше към него.

— Хората мислят по този проблем, Франк. Не само аз, не само Аркадий. Не можеш просто да свиеш рамене и да го отминеш като глупав въпрос — все едно че не е необходимо да се взема никакво решение.

— ООН взема решенията — рязко отговори Франк. — На Земята са десет милиарда, а ние тук сме десет хиляди. Съотношението е един милион към едно. Ако желаеш да повлияеш на развитието на нещата, трябваше да станеш фактор в Комитета по проблемите на Марс. Казах ти да го направиш, когато създадоха този пост. Но ти не ме послуша. Само отхвърли идеята с вдигане на рамене. Наистина можеше да постигнеш нещо. А сега кой си? Помощник на Сакс, отговорен за връзките с обществеността.

— Отговорен и за развитието на планетата, за сигурността й, за връзките й със Земята, за мантийните тунели.

— Щраус! — подскочи Франк. — Заврял глава в някаква си дупка! Хайде, ела да ядем.

Джон се съгласи и отидоха да вечерят в най-големия ровър на арабите — яденето беше агнешко със сос и кисело мляко с копър, екзотично и вкусно. Но Джон все още бе ядосан от презрението на Франк, което никога не помръкваше. Старото съперничество, остро, както винаги; и ролята на Първия човек, стъпил на Марс въобще не можеше да накърни подигравателното високомерие на Франк.

Затова, когато на следващия ден неочаквано се появи Мая Тойтовна, която пътуваше на запад към Ахерон, Джон я задържа в обятията си по-дълго, отколкото би направил в друг случай. И когато вечерята приключи, беше сигурен, че тя ще пренощува в неговия ровър — това бе въпрос на по-специално внимание, кратък смях, особен поглед, почти случайното докосване на ръцете им, докато опитваха шербета, разговора й с щастливите мъже от кервана, които очевидно намираха, че е очарователна… Влезе в действие целият техен стар код на помиряване и прелъстяване, който бяха установили с течение на годините. А Франк можеше само да гледа, с лице, изгубило всякакво изражение и да приказва на арабски с приятелите си от Египет.

Тази нощ, докато Джон и Мая се любеха върху леглото на Джон в ровъра, Джон за миг се отдръпна от нея, погледна бялото й тяло и си помисли — „Толкова по въпроса за политическата власт, Франк, приятелю!“ Безизразното му лице разкриваше всичко; онази ненаситна страст по Мая все още беше жива, още болеше. Франк, както повечето от мъжете в кервана, изгаряше от желание в този миг да бъде на мястото на Джон; един или два пъти в миналото той без съмнение се бе добирал дотам; но не и когато Джон се намираше наблизо. Не, тази нощ щеше да напомни на Франк в какво се състоеше истинската власт.

Разсейван от подобни отвратителни мисли, на Джон му беше необходимо известно време, докато обърне истинско внимание на Мая. Почти пет години, откакто не бяха спали заедно; междувременно бе имал няколко други партньорки. Знаеше, че тя бе живяла с някакъв инженер в Хелас. Беше странно да започнат отново, защото се познаваха извънредно добре и все пак си оставаха непознати. Лицето й, обърнато към него, толкова бяло в слабата светлина, образът по-скоро на сестра или непозната… След това нещо се случи, нещо се обърна в него; всички външни мисли изчезнаха, всички игри се стопиха. Нещо в лицето й, в присъствието й, в начина, по който му отдаваше цялото си същество, докато се любеха… Не познаваше никоя друга като нея.

Така старият пламък блесна отново, отначало несигурно, но после, след като разговаряха тихо цял час, започнаха да се целуват, завъртяха се един върху друг, огънят отново се възпламени, а те се намираха сред пламъците му. Мая го запали, трябваше да й признае това. Тя го накара да й обърне внимание. Сексът за нея не беше (както бе за Джон) просто продължение на спортуването; за нея той бе велика страст, върховно състояние на съществуването. Мая беше така пламенна, когато изпаднеше в унес, че винаги го изненадваше, събуждаше го, извисяваше го до себе си, напомняше му какъв би могъл да бъде сексът.

Дори след това, когато просто си говореха, той се чувстваше някак много по-привързан към нея. Вярно бе, че започна всичко, само за да подразни Франк; въобще не го беше грижа за нея. Но сега, легнал до Мая, усещаше колко много му бе липсвало нейното присъствие през изминалите пет години и колко непълен е бил животът му. Колко много му бе липсвала! Нови чувства — те винаги го изненадваха, той продължаваше да си повтаря, че е прекалено стар, че вече е престанал да се променя. После се случваше нещо. И толкова често това нещо (като се замислеше за изминалите години) беше среща с Мая…

Ала тя беше все същата Мая Тойтовна: непостоянна, пълна със свои мисли и планове, пълна със самата себе си. Нямаше никаква представа какво прави Джон сред дюните и въобще нямаше да й хрумне да го попита. Щеше да го накъса на парченца, ако случайно развалеше с нещо настроението й — но раздразнителността й му беше приятна! Както Франк и неговото презрение. Е, той остаряваше, а те двамата с Мая бяха семейство. При тази мисъл той се разсмя, а тя се усмихна, когато го чу и го блъсна в гърдите:

— Виждам, че отново ми се смееш. Заради дебелия ми задник, нали?

— Знаеш, че е идеален.

Мая отново го блъсна, обидена от онова, което смяташе, че е възмутителна лъжа и боричкането пак ги тласна в реалността на докосванията и желанието, в света на секса. По едно време сред горещия, дълъг акт той си помисли — „Обичам те, необуздана Мая, наистина те обичам“. Тази мисъл беше объркваща, опасна. Не, че щеше да рискува и да я изрече на глас. Но чувстваше, че е истина.

След два дни, когато тя си тръгна, за да посети екипа в Ахерон и го помоли да се присъедини към нея там, Джон беше наистина доволен.

— Добре, ще дойда може би след два месеца.

— Не, не — лицето й беше сериозно. — Ела по-рано. Искам те по-скоро при мен.

И когато, обхванат от странна прищявка той се съгласи, Мая се засмя като момиченце, което крие някаква своя тайна:

— Няма да съжаляваш.

После го целуна и си тръгна, насочвайки се на юг към Бъроуз, откъдето щеше да вземе влака на запад.

След това шансът да научи нещо от арабите стана по-малък от всякога. Той бе обидил Франк, арабите стегнаха редиците около своя приятел, както би следвало и да се очаква.

— Скрита колония? — вдигаха рамене те. — Това пък какво е?

Буун въздъхна, отказа се да ги пита повече и реши да напусне кервана.

Тръгна на следващата сутрин и се отправи на запад, към южната граница на морето от дюни. Предстоеше му дълго пътуване до Ахерон, където беше Мая — 5 000 километра, преодолявайки дюна след дюна. Но той предпочиташе да кара, вместо да отиде в Бъроуз и да вземе влака оттам. Необходимо му бе време за размисъл. В действителност си бе изградил навик — да прекосява дивия пейзаж, да се носи над повърхността с безмоторни самолети — да остава сам, да пътува бавно по земята на планетата. Вече години как живееше по пътищата, бе прекосявал многократно северното полукълбо, впускал се бе на дълги пътешествия в южното, инспектирайки мантийните шахти. И постоянно говореше — при публични речи или в частни разговори; приказваше с непознати, със стари приятели, с нови познати. Винаги се опитваше да вдъхнови хората на планетата да забравят историята, да изградят функциониращо общество. Да създадат научна система, проектирана за Марс, създадена според техните изисквания — честна, справедлива, рационална, съдържаща в себе си всички добри неща. Искаше да посочи пътя на новия Марс!

Ала след всяка изминала година онова, което си бе представял, изглеждаше все по-малко вероятно. Комплексът в Бредбъри Пойнт показваше колко бързо се променят нещата, а хора като арабите затвърждаваха това впечатление; не можеше да упражнява контрол върху събитията, никой не можеше да ги управлява. Не съществуваше никакъв план. Историята бе нещо огромно, винаги надвиснало над изопнатия хоризонт — ала невидимо. Само последствията от нея можеха да се усетят — необозрима безкрайност от събития, които въпреки че се изплъзваха от контрола на човека, контролираха всичко. Та в края на краищата Джон беше тук от самото начало! Бе започнал изграждането на този свят от нулата! И въпреки всичко той се отдалечаваше от него. Размислите за това го караха да бъде напрегнат, изпълнен с неверие, понякога с внезапно родило се бясно безсилие; да мисли, че всичко набира скорост и той загубва не само способността си да го контролира, но дори и да го разбира. И може би това го караше да изпитва гняв към Хирко — искаше да разговаря с нея, нуждаеше се от помощта й! А тя ги бе напуснала.

Влад и Урсула бяха преместили своя биотехнологичен комплекс върху подобен на плавник хребет в Ахерон Фоси. Джон се изкачи по широката издатина в подножието на възвишението, набра кода на херметизационната врата на гаража и забеляза, че земята в тесния каньон на юг от селището е покрита с различни по размер купчини от нещо, което приличаше на стопена кафява захар.

— Това е нов вид криптогамна кора — обясни Влад, когато Джон го попита за купчините. — Симбиоза между цианобактерии и бактерии Florida platform. Бактериите от типа platform проникват много дълбоко и преобразуват сулфатите в скалите в сулфиди, които след това служат за храна на вариант на цианобактерията Microcoleus. Нейните горни слоеве израстват като влакна, които се свързват с пясъка и глината в големите дендритни минерални формирования; образуваните туфи имат наистина дълги бактериални коренови системи. Изглежда, че тези коренови системи ще пробият реголита и ще достигнат до основната маса. Те ще разтопят постоянно замръзналия слой пермафрост, докато проникват надолу.

— И вие сте пуснали това да се развива свободно?

— Да. Необходимо ни е нещо, с което да разбием пермафроста.

— А съществува ли способ, който да възпре развитието на тези форми из цялата планета?

— Ами, въвели сме обичайната схема с гени-самоубийци в случай, че се развие извънредно много и започне да се налага над останалата биомаса, но ако се задържи в своята ниша…

— О!

— Смятаме, че не е много по-различно от първите форми на живот, които са покрили континентите на Земята. Ние просто ускорихме растежа и подсилихме кореновата система. Но аз смятам, че отначало това ще охлади атмосферата, макар че затопля слоевете под повърхността. Тъй като бактериите увеличават химическото износване на скалите, а всички тези реакции поглъщат въглероден двуокис от атмосферата, атмосферното налягане ще спадне.

Мая се беше приближила и се присъедини към тях. Прегърна Джон и след това каза:

— Но нима тези реакции няма да отделят кислород със същата бързина, с която поглъщат въглероден двуокис? Така те могат и да поддържат атмосферното налягане.

Влад сви рамене.

— Може би. Ще видим.

Джон се засмя.

— Сакс мисли мащабно и дългосрочно. Той вероятно ще бъде доволен.

— О, да. Сакс разреши пускането на бактериите. Когато дойде пролетта, Сакс отново ще дойде да учи тук.

Вечеряха в столова, разположена високо на хребета, точно под неговото било. Прозорците на покрива бяха разположени над оранжерията на самото било, а северните и южните стени бяха превърнати изцяло в прозорци. След вечеря Урсула каза на Джон и Мая:

— Тъй като сте тук, трябва да преминете през общ медицински преглед. И двамата отдавна не сте го правили.

Джон, който мразеше прегледите и каквото и да било внимание от страна на медиците, се възпротиви. Но Урсула не го остави на мира. Накрая той се предаде и посети клиниката й след два дни. Беше подложен под огъня на цяла батарея диагностични тестове, които изглеждаха по-интензивни, отколкото обикновено. Повечето от тях бяха провеждани от машини и компютри, чиито успокоителни гласове му казваха да се премести в тази посока, после в другата, докато Джон в пълно неведение изпълняваше каквото му бе наредено. А когато всичко свърши и той лежеше по гръб, покрит с бял чаршаф, Урсула застана до него и небрежно загледа информацията, изписана по екраните.

— Добре си — обяви тя след няколко минути. — Някои от обикновените, свързани с гравитацията проблеми, но ние можем да се справим с тях.

— Прекрасно — рече Джон с облекчение.

— Значи ще приемеш лечението? — попита небрежно Урсула, обърната с гръб към него.

— Лечение ли?

— Става дума за вид геронтологична терапия. Експериментална процедура. Нещо като ваксинация, но с вещество, подсилващо ДНК. Укрепва разкъсаните хромозомни участъци, възстановява точността при делението на клетката в значителна степен.

— Какво означава това?

— Ами ето какво — стареенето в най-голяма степен се причинява от грешки в делението на клетката. След известен брой поколения — от няколкостотин до десетки хиляди — в зависимост от типа клетки, грешките във възпроизводството започват да се увеличават и всичко в организма става по-слабо. Първо отслабва имунната система, после другите тъкани и накрая се проявява някакво заболяване, имунната система е победена от него и това е всичко.

— Значи ми казваш, че можеш да прекъснеш тези грешки?

— Можем да забавим процеса и да възстановим вече направените грешки. В действителност въздействието е смесено. Грешките в делението се предизвикват от нарушения във веригите ДНК, затова ние искаме да подсилим именно тях. За да го направим, трябва да прочетем твоя геном и после ще изградим авто-възстановителен набор от малки сегменти, които ще заменят разрушените участъци…

— Автоматична корекция?

Тя въздъхна.

— Всички американци мислят, че това е смешно. Както и да е, ние вкарваме този авто-възстановителен набор в клетките, където те се свързват с оригиналната ДНК и й помагат да не се разкъсва.

Урсула обясни, че след това веригите на неговата ДНК щяха да бъдат почти безукорни — възстановени и подсилени вериги ДНК, които щяха да направят процеса на следващото делене на клетките по-точен.

— Колко точен? — попита Джон, като се стремеше да схване какво всъщност означават думите й.

— Ами, толкова, като че си на десет години.

— Шегуваш се.

— Не. Ние вече сме го направили на себе си и доколкото съм в състояние да съдя, методът действа добре. Възможно е продължителността на живота да стане наистина внушителна.

Джон се взря в нея изумено.

— На кого си казала за това? — попита той.

— Ами, обърнахме се към всеки един от първите сто, когато дойдоха за медицински преглед при нас. Всички в Ахерон са преминали през терапията. Тя бе вече налице, ние само комбинирахме отделни методи, които са разпространени навсякъде. Не след дълго всички ще пожелаят да преминат през тази терапия. Ние подготвяме публикация по въпроса, но първо ще изпратим статиите за оценка до Световната здравна организация. Необходимо е от политическа гледна точка, нали разбираш?

— Аха — измърмори Джон. Новината, че на Марс са открили лекарство за дълголетие… Милиардите хора на Земята. „Боже мой!“ — помисли си той. — Скъпо ли е?

— Не кой знае колко. Разчитането на генома е най-скъпата част, при това е необходимо доста време за този процес. Но все пак той е само процедура, компютърно време. Напълно е възможно всеки човек на Земята да бъде ваксиниран. Но дори и в настоящия момент проблемът със свръхнаселението на Земята е критичен. Трябва да въведат действително строг контрол за прираста на населението, защото в противен случай бързо ще се досетят за теорията на Малтус. Решихме, че е по-добре да предоставим решението на този въпрос на съответните власти на Земята.

— Но със сигурност ще се разчуе какво сте постигнали.

— Наистина ли? Вероятно ще опитат да сложат този метод под възбрана. Може би дори въобще ще забранят терапията. Не зная.

— О! Но вие… вие просто сте избързали и сте я изпробвали?

— Да — тя сви рамене. — И така — какво ще кажеш? Искаш ли да преминеш през тази терапия?

— Нека първо помисля.

Джон излезе да се разходи по билото на хребета край дългата оранжерия. Трудно му бе да мисли. Беше на 66 години. Сега на Земята бе… коя година? — 2048. А той беше роден през 1982. М-11 — единадесет дълги марсиански години с високо ниво на радиация. Прекарал бе тридесет и пет месеца в космоса, три пъти бе преминал разстоянието от Земята до Марс. Само по време на трите пътешествия бе получил 195 rem, кръвното му налягане беше ниско, раменете го боляха, когато плуваше и се чувстваше страшно уморен. Остаряваше. Не му оставаше да живее много — макар че се почувства странно, когато си го помисли. Дълбоко вярваше в хората от групата в Ахерон. Те работеха в орловото гнездо, хранеха се, играеха футбол, плуваха и така нататък с едва забележими усмивки на всепоглъщаща съсредоточеност и все пак излъчваха интензивна жизненост. Със сигурност не приличаха на десетгодишни; но около тях се долавяше сияние на спокойно, уверено щастие. На здраве и все пак нещо повече от това. Джон се засмя и се върна в Ахерон да намери Урсула. Когато го видя, тя също се засмя:

— Не е чак толкова трудно да избереш, нали?

— Не е — разсмя се заедно с нея. — Искам да кажа: какво ли мога да загубя?

Съгласи се да премине през терапията. Мая също бе дала съгласието си. След три дни и двамата бяха подложени на процедурата.

— Отначало е като треска — обясни му Урсула. — После ще ви стане студено, тъй като новите вериги се свързват със старите. В действителност хората направо треперят от студ. Това ще трае около два дни. Най-добре е да стоите в сауна или в басейн с подвижна топла водна струя.

Така че той и Мая седяха заедно в ъгъла на сауната, сгушили се един до друг сред приятната топлина.

Джон любопитно се взираше в Мая. Единадесет марсиански години бяха изтекли от онези дни в караваните на първото селце и през повечето от тях те бяха любовници. Естествено, от време на време във връзката им имаше прекъсвания (благословени) и раздели, предизвикани от обстоятелствата или най-често от неспособността им да се разбират. Ала при всяка възможност започваха и отново резултатът бе, че се познаваха, като стара семейна двойка, която не се бе разделяла така често; може би дори по-добре, защото постоянните партньори във всяка двойка неминуемо престават да си обръщат внимание един на друг на определен етап от тяхната връзка. Докато те двамата с всичките им раздели, повторни събирания, свади и укори се бяха опознавали взаимно безброй пъти. Джон погледна Мая, която седеше до него жива, истинска като скалите на планетата и почувства прилив на топлота. Тя беше във великолепно настроение, наблюдаваше го иззад премрежените си очи с онази приканваща полуусмивка, която той познаваше така добре, коляното свито под мишницата й, без да излага на показ изкусителните прелести на своя пол. Просто се бе разположила удобно, отпусната, като че беше сама… да, на света нямаше никое друго същество като Мая, когато бе в добро настроение, никой не можеше да го раздава на другите толкова щедро и така сигурно, както нея. Почувства взрив от обич към тази черта на характера й, сякаш му бяха поставили венозна инжекция, обви ръка около раменете й, притисна я; сексуалното желание беше само малка част от чистата християнска любов, която изпитваше към нея. И изведнъж, както ставаше обикновено, думите избухнаха в сърцето му, каза й нещо, което никога по-рано не беше споменавал.

— Хайде да се оженим! — извика той. Когато Мая се засмя, той направи същото и добави: — Наистина искам да се оженим.

Да се оженят и наистина да остареят заедно, да грабнат подарените им години, да ги превърнат в споделено приключение, да имат деца, да видят как децата им имат деца, да видят как внуците им имат деца, после правнуците. Господи, кой знаеше колко дълго щеше да трае това? Можеха да видят цяла нация от свои потомци, да станат патриарх и прамайка, нещо като мини марсиански Адам и Ева! Мая се смееше след всяко негово изречение, очите й пламтяха, изпълнени с обич — прозорци към душата й, изпаднала в едно наистина прекрасно настроение. Тя го гледаше и го поглъщаше, той чувстваше привлекателната сила на погледа й — наблюдаваше го и щастливо се смееше след всяка абсурдна, смешна фраза, която се откъсваше от устните му. Говореше:

— Нещо такова, да, нещо такова — и после го прегръщаше. — О, Джон — прошепна Мая. — Знаеш как да ме направиш щастлива. Ти си най-прекрасния мъж в живота ми.

— Значи в края на краищата ще се омъжиш за мен? — попита той.

— Нещо такова — отговори тя с блеснали очи, лицето й пламнало в очарователна усмивка.

Когато човек очаква да живее още двеста години, се държи по различен начин от този, когато очаква само двадесет години живот.

Те доказаха това почти веднага. Джон прекара зимата в Ахерон, на ръба на шапката от мъгла, която се спускаше всяка зима над северния полюс. Изучаваше ареоботаника с Марина Токарьова и нейната лабораторна група, провеждаше опити, чиито резултати щяха да се проявят след десетилетия. Защо не? Той разполагаше с време и бе напълно възможно да види плодовете на своя труд.

Мая отиде в Хелас, ала това нямаше значение; тяхната връзка отново се върна в обичайното си състояние на приливи и отливи, с много заядливост и периоди на мрачно настроение от нейна страна, но сега всичко това изглеждаше маловажно, потъваше в блясъка и не променяше нищо в чувствата, които изпитваше към нея. Не се бе променило и нейното отношение към него, ако се съдеше от начина, по който от време на време го поглеждаше. Щеше да я види след няколко месеца, щеше да разговаря с нея чрез екрана; междувременно, раздялата не го натъжаваше чак толкова.

Тази зима беше добра. Научи много неща в областта на ареоботаниката и биоинженерните технологии; много пъти след вечеря питаше учените от Ахерон как си представят бъдещото общество на Марс и как би трябвало да бъде управлявано то. В Ахерон това обикновено довеждаше до размисли в областта на екологията и нейния деформиран потомък — икономиката; според тях, тези науки бяха далеч по-съществени от политиката или както се изразяваше Марина, „онзи апарат, за който се предполага, че взема решения“. Марина и Влад особено се интересуваха от тази тема, тъй като бяха изработили система от уравнения за дял от науката, който те самите бяха нарекли „еко-икономика“, което винаги звучеше на Джон като „ехо-икономика“. Той обичаше да слуша как обясняват уравненията, задаваше им много въпроси и научаваше за понятия като поддържащ капацитет, съвместно съществуване, контраадаптация, законови механизми, екологична ефективност.

— Това е единственото измерение на нашия принос към системата — заявяваше Влад. — Ако изгориш телата ни в микрокалориметър, ще откриеш, че съдържаме шест или седем килокалории на грам живо тегло. Разбира се, ние поемаме много калории, за да поддържаме това тегло през целия си живот. По-трудно е да измерим каква е нашата производителност, тъй като не става въпрос за хищници, които се хранят с нас, както е в уравнението за класическата ефективност — по-скоро става дума за това колко калории създаваме с нашите усилия или изпращаме към бъдещите поколения, или нещо в този дух. Естествено, голяма част от този процес става индиректно, свързан е с много разсъждения и субективни преценки. Ако човек не даде стойности на известен брой нефизични категории, тогава ще излезе, че електротехниците, водопроводчиците, строителите на ядрени реактори и представителите на други служещи си с инструменти професии са най-продуктивните членове на обществото, докато хората на изкуството и други подобни на тях въобще не дават никакъв принос.

— Струва ми се, че това е правилно — пошегува се Джон, но Влад и Марина не му обърнаха внимание.

— Всъщност, голяма част от икономиката представлява именно това — хората произволно или според собствения си вкус дават цифрова стойност на нефизически категории. А след това се преструват, че въобще не са си измислили тези цифри. В известен смисъл икономиката е като астрологията, само че икономиката служи да оправдава съществуващата структура на властта и затова сред властниците се намират и мнозина ревностни нейни последователи.

— По-добре е да се съсредоточим върху онова, което правим тук — намеси се Марина. — Основното уравнение е просто — ефикасността е равна на произведените калории, разделени на поетите калории, умножено по сто, за да се получи процент. В класическия смисъл, при предаване на калориите в хранителната верига от жертвата към хищника, хранещ се с определен животински вид, 10 процента е средната стойност, а 20 процента е истинско постижение. Повечето хищници на върха на хранителната верига получават някъде към 5 процента.

— Ето защо един тигър владее над периметър от стотици квадратни километри — добави Влад. — Хората, които експлоатират чужд труд, всъщност не достигат висока ефективност.

— Следователно тигрите не са преследвани от хищници, не защото са много опасни, а просто защото не си струва труда — каза Джон.

— Точно така!

— Проблемът е в пресмятането на стойностите — продължи Марина. — Трябва да дадем определени цифрови стойности с калориен еквивалент на всички видове дейности и това да бъде нашата изходна точка.

— Но нали говорехме за икономика? — възрази Джон.

— Точно това е икономиката, не разбираш ли? Това е нашата еко-икономика! Всеки трябва да живее, тъй да се каже, в съответствие с точно изчисления му принос към човешката екология. Всеки може да увеличи екологичната си ефективност, като положи усилия да намали килокалориите, които използва — това е старият аргумент на Юга срещу консумацията на енергия от страна на северните индустриални нации. Съществува реална екологична база за това възражение, защото независимо от това колко произвеждат индустриалните нации, в окончателното уравнение те не биха могли да бъдат толкова ефективни, колкото Юга.

— Те представляват хищниците, които дебнат Юга — вметна Джон.

— Да, те ще станат хищници и по отношение на нас, ако им позволим. И както при всички хищници, ефективността им ще бъде ниска. Но тук, разбираш ли — в онова теоретически съществуващо състояние на независимост, за което говориш — тя се засмя при смаяния вид на Джон, — така е, трябва да признаеш, че приказваш именно за това през цялото време, Джон. Ами, трябва да съществува закон, според който хората ще получават възнаграждение, пропорционално на техния принос към системата.

Дмитрий, който тъкмо влизаше в лабораторията, заяви:

— От всеки — според способностите, всекиму — според неговите потребности!

— Не, не е същото — възрази Влад. — Истинското значение на този закон е: вземаш онова, за което плащаш!

— Но това вече е в сила — заяви Джон. — С какво всичко ще се различава от съществуващата днес икономика?

Те веднага го измериха с подигравателни погледи, а Марина беше най-настоятелната:

— … има всякакви видове служби-фантоми! Нереални стойности се приписват на много видове дейност на Земята! Цялата класа от служители на изпълнителната власт се занимава с работа, която е по силите на всеки компютър. Съществува цяла гама от паразитни постове, които не допринасят нищо за развитието на системата в еко-икономически измерения. Рекламата, операциите на фондовите борси, целият апарат за правене на пари посредством манипулации със самите пари — това е не само истинска загуба, но и предпоставка за корупция. Всичките смислени парични стойности се изкривяват в подобни манипулации — и тя с отвращение махна с ръка.

— Е — добави Влад, — ние можем да твърдим, че ефективността им е много ниска. Именно те са хищниците на системата, които от своя страна не са застрашени от преследващи ги други хищници.

— Но това са субективни преценки! — възкликна Джон. — По какъв начин сте определили калорийните стойности на такова огромно разнообразие от дейности?

— Ами, направихме всичко възможно, за да изчислим какъв е техният принос към системата с оглед на нейното благосъстояние, представено като физическа величина. С какво се съизмерва дейността като количество храна, вода, жилища, облекла, медицинска помощ, образование или свободно време? Обсъждали сме многократно този проблем и всеки в Ахерон е дал цифровата си оценка. Ние взехме усреднената стойност. Виж, сега ще ти покажа…

Те разговаряха цели вечери пред екрана на компютъра, Джон задаваше въпроси, те му обясняваха уравненията, сочеха с пръсти схемите. После пренасяха дискусията на билото, където крачеха из оранжерията и спореха разгорещено за стойността на човека в килокалории. Един следобед, пред залез слънце, бяха на билото, когато Джон вдигна поглед от уравнението, изписано върху модула на китката му и се взря нагоре по дългия склон към Олимпус Монс.

Небето беше притъмняло. Олимпус Монс не се виждаше и високият хоризонт на юг приличаше на неясна бронзова линия.

— Гледайте — обърна се Джон към другите. — Буря от прах.

От десет години насам не бяха регистрирали прашна буря, която да обхваща цялата планета. Джон се свърза със Сакс и го завари как мига философски, след което тихо и спокойно изрази изненадата си.

— Скоростта на ветровете в периферията на бурята достигна 660 километра в час — обясни Сакс. — Нов рекорд на планетата. Изглежда, че ще бъде голяма. Смятах, че криптогамната почва в зоните на зараждането на бурята ще овлажни и дори ще спре ветровете. Но очевидно в модела е допусната някаква грешка.

Стената от прах започна да се спуска на север по дългите, образувани от лава склонове на Олимпус Монс.

И изведнъж всички бяха засипани с мрак. Вятърът се превърна във вертикална, движеща се с постоянна скорост вълна; прахът се спусна срещу лицето на Джон. Много от частиците му не достигаха и микрон в диаметър и никаква система от уплътнения не можеше да ги спре.

Влад и Урсула не бяха напълно убедени, че оранжерията е в състояние да устои на вятъра и приканиха всички да се приберат в стаите. На път за там Джон отново се свърза със Сакс. Устните на Сакс бяха нацупени повече от обикновено. При тази буря щяха да изгубят голяма част от слънчевото излъчване. И, добави той — както се стори на Джон — с почти мазохистична изчерпателност, мантийните шахти щяха да издигнат праха по-високо от всеки друг път, вследствие на което беше напълно възможно бурята да трае продължително време.

— Кураж, Сакс! — посъветва го Джон. — Смятам, че прахът ще изчезне по-рано от всеки друг път. Не бъди песимист.

По-късно, когато бурята навлезе във втората си марсианска година, Сакс припомняше предсказанието на Джон с кратък смях.

Движението по време на бурята беше официално разрешено само на влаковете или се извършваше по определени много натоварени пътища с двойни предаватели, но когато стана ясно, че тя няма да замре през лятото, Джон пренебрегна ограниченията и възобнови странстванията си. Погрижи се ровърът му да бъде добре зареден с припаси, разполагаше с втори, авариен ровър, който го следваше, както и със свръхмощен радиопредавател. После каза „довиждане“ на групата в Ахерон и отново пое на път.

Управлението на ровъра по време на буря беше като кормуване през нощта, с единствената разлика, че беше по-интересно. Прахът връхлиташе на тласъци и оставяше малки видими участъци, които разкриваха пред очите му краткотрайни, откъслечни гледки. Животът му сега представляваше пътуване в няколко малки стаи, които непрекъснато се клатеха. Добра се до Аскреус откъм западния му склон и след това тръгна по билото на Тарсис, между Аскреус и Павонис. Тук пътят с двойните радиопредаватели се превърна в истинска бетонна лента под колелата — бетон под вихрушка от прах, бетон, който накрая остро се наклони и го изведе право върху северния склон на Павонис Монс. Пътуването се проточи толкова дълго, че започна да му прилича на излитане в космоса с вързани очи.

Кратерът Павонис беше удивително екваториален; кухата му овална вътрешност наподобяваше топка, разположена точно върху линията на екватора. Това очевидно правеше южния ръб на Павонис идеалното място за космически елеватор — той беше едновременно на екватора и на 27 километра над нулевото равнище. Филис вече бе уредила построяването на сграда със жилищни помещения върху южния ръб; заела се бе енергично с работата по елеватора и беше един от главните й организатори. Новата сграда, все още безименна, беше построена от Комитета по проблемите на Марс, но оборудването и персонала бяха осигурени от тръста от преходен тип „Праксис“, един от най-големите три на Земята. Сега готовите стаи бяха претъпкани със служители на „Праксис“ или служители на други тръстове, които бяха подизпълнители по проекта за построяването на елеватора. Имаше представители на „Аймекс“, „Ороко“, „Субараши“ и „Мицубиши“. Цялата им дейност беше координирана от Филис, която сега очевидно бе станала сътрудник на Хелмут Бронски и отговаряше за изпълнението на операцията.

Хелмут също беше тук; Джон поздрави него и Филис, после го представиха на някои от временно пребиваващите тук консултанти и накрая го заведоха в обширна стая. Единственото й обзавеждане беше глобус на Марс с диаметър един метър, поставен върху синя, пластмасова стойка, стигаща до кръста на Джон. Сребърна жица с дължина 5 метра се издигаше от глобуса, точно на мястото, където се виждаше малка издатина — Павонис Монс. В единия край на жицата имаше черна точка. Глобусът се въртеше върху стойката със скорост една обиколка в минута; сребърната жица с нейната черна точка извършваше въртеливо движение едновременно с него, като винаги оставаше над Павонис.

Група от осем човека беше заобиколила този макет.

— Всичко е представено в мащаб — обясни Филис. — Ареосинхронното сателитно разстояние е 20 435 километра от центъра на масата. Екваториалният радиус е 3 386 километра, така че разстоянието от повърхността до ареосинхронната точка е 17 049 км. Удвоете го и добавете дължината на радиуса — получава се 37 484 километра. Ще използваме скален баласт в далечния край, така че в действителност кабелът не е необходимо да бъде така дълъг, както щеше да бъде без баласт. Диаметърът на кабела ще бъде около 10 метра, ще тежи около 6 милиарда тона. Материалът за него ще бъде извлечен от мина, разположена върху самия скален баласт. Баластът ще представлява астероид, чието начално тегло ще бъде около 13.5 милиарда тона и в края на операцията, когато кабелът е произведен, теглото му ще достигне около 7.5 милиарда тона. На първо място астероидът няма да бъде много голям — с радиус около 2 километра; има шест астероида тип Амор, пресичащи орбитата на Марс, които са идентифицирани като подходящи за целта. Кабелът ще бъде произведен от роботи, които ще извличат и преработват въглерода от кондритите на астероида. После, в последните етапи на строителството, кабелът ще бъде транспортиран до мястото му за окачване — тук — и тя драматично посочи пода на стаята. — На това място самият кабел ще бъде в ареосинхронна орбита, едва докосвайки повърхността. Неговото тегло ще бъде разпределено между притеглянето на планетата, центробежните сили в горната част на кабела и крайния скален баласт.

— Ами Фобос? — попита Джон.

— Фобос ще продължава да се движи както винаги. Кабелът ще вибрира, за да го избегне, по начин, който проектантите наричат осцилация на Кларк. Деймос също ще трябва да бъде избягнат посредством осцилация, но тъй като неговата орбита е по-наклонена, това няма да представлява толкова често повтарящ се проблем.

— Ами когато всичко стане готово? — попита Хелмут, лицето му поаленяло от удоволствие.

— Най-малко няколкостотин елеватори ще бъдат прикрепени към кабела. Товарите ще бъдат издигани в орбита посредством система за уравновесяване на теглата. Както обикновено, ще има много материали, които ще се товарят от Земята, следователно енергийните изисквания за повдигането им ще бъдат сведени до минимум. Също така ще бъде възможно да се използва въртенето на кабела като пружинна сила; обектите, изтласквани от баласта-астероид към Земята ще използват силата на въртенето на Марс за своето ускорение и ще се откъсват с висока скорост, без разход на енергия. Това е ефикасен, изключително евтин метод в два аспекта: и за издигане на товари в космоса, и за получаване на ускорение, когато се насочват към Земята. Като вземем предвид откриването на стратегически метали напоследък, които стават изключително редки на Земята, такова евтино издигане и изтласкване ще бъде буквално безценно. То създава възможност за обмен, който по-рано е бил икономически неизгоден. Обменът ще бъде критически компонент на марсианската икономика, основополагащ принцип на нейната индустрия. Построяването на елеватора няма да бъде толкова скъпо. След като изтласкаме въглероден астероид на подходяща орбита и построим захранван с ядрена енергия роботизиран завод за кабели, заводът ще бълва кабел като паяк, който плете нишката си. Ще трябва единствено да чакаме. Според проекта, заводът ще може да произвежда над 3 000 километра кабел годишно. Това означава, че е желателно да започнем възможно най-скоро, но после ще са ни необходими само десет, единадесет години. И наистина ще си струва да почакаме.

Филис продължи да очертава всички аспекти на плана, после отговори на въпросите на техническите лица с обичайното си блестящо съвършенство. Спечели много възхищение — беше поаленяла, с грейнали очи.

Експертите и учените, разработващи проекта, сияеха под погледа й; бяха се заели с нещо голямо, чувстваха го. Земята изпитваше остра нужда от много метали, които бяха намерили на Марс. Мнозина щяха да натрупат състояние, огромно състояние. Нищо чудно, че Филис и останалите изглеждаха така, сякаш се намираха в черква.

Добре, мислеше си Джон, когато седнаха да вечерят те имаха златна мина с това бобено стъбло до небето. Ала не беше казано, че могат да го задържат единствено за себе си — всъщност, това бе твърде невероятно. Затова тлъстото им самодоволство беше малко глупаво, както и малко досадно. Буун се изсмя по средата на техните ентусиазирани реплики и ги прекъсна:

— Не смятате ли, че е невъзможно елеватор от този тип да остане частна собственост?

— Не възнамеряваме да бъде частна собственост — отговори Филис с лъчезарна усмивка.

— Но очаквате да ви се плати за построяването му. Очаквате да получите концесии. Очаквате печалба от този проект. Нима това не е целта на всяко капиталистическо предприятие?

— Ами, разбира се — отвърна Филис. Изглеждаше обидена, че се бе изразил така недвусмислено. — Всеки човек на Марс ще има печалба, това е съвсем естествено.

— И вие ще прибирате дял от всеки процент на печалбата. — Хищници на върха на веригата. Или паразити по цялата й дължина… — Трябва да помните, че тук изграждаме икономическа система от нулата, въз основа на научни принципи. Възможностите ни да оползотворяваме придобитото са ограничени и трябва да помним това, ако желаем да изградим общество, способно да се пребори с трудностите. Не може просто да изкачвате суровини оттук до Земята — колониалната ера свърши, не го забравяйте. — Джон отново се засмя, когато стъклените им погледи се насочиха към него; като че в зениците им бяха вградени оптическите мерници на автоматични оръжия.

Вече се беше прибрал в стаята си, припомни си вида им и едва тогава му хрумна, че се бе разкрил в прекалено голяма степен пред тях. Представителят на „Еймекс“ дори вдигна модула върху китката към устата си — преднамерен жест, който трябваше да бъде забелязан: „Този Джон Буун създава неприятности!“ — прошепна той, през цялото време впил поглед в Джон; искаше Джон да го види. Е, още един заподозрян. Ала тази нощ Джон до късно не можа да заспи.

На следващия ден напусна Павонис и се насочи на изток, надолу по Тарсис. Възнамеряваше да измине 7 000 километра до Хелас, за да посети Мая. Тя беше доволна, че пристига да я види; никога не беше посещавал Хелас по-рано и много хора там го очакваха с нетърпение. Бяха открили значителен подземен слой с високо водно съдържание на запад от Лоу Пойнт; планът им беше да изпомпат водата на повърхността и да създадат езеро в низината — езеро със замръзнала повърхност, което непрекъснато ще сублимира в атмосферата, ала щяха да го зареждат от запасите в слоя. Поддържано по този начин, то щеше едновременно да обогатява атмосферата, да служи като резервоар и да загрява падината, което щеше да улесни построяването и използването на ферми под куполообразни покриви, разположени около брега му. Мая беше много възбудена от този план.

Дългото пътуване на Джон към нея протече в състояние, близко до хипноза.

Пътят очертан с радиопредавателите, разсичаше кафявите, ветровити дни и го водеше през неравната долина на юг от Маргаритифер Синус. Джон трябваше да мине оттук още веднъж, за да разгледа местността, защото бурята беше като разтопен шоколад, разкъсван понякога за миг от златен слънчев лъч. Спря близо до кратера Бакхюзен в ново селище на име Търнър Уелс; тук бяха пробили подпочвения слой с високо съдържание на вода, който беше под такова хидростатично налягане в долния си край, че щяха да генерират енергия, пропускайки артезианския поток през серия от турбини. Освободената вода щеше да бъде поставяна във форми, в които да замръзне. После щяха да я транспортират с роботи до безводните селища в цялото южно полукълбо. Мери Дункъл работеше тук, тя разведе Джон около кладенците, около електрическата централа и резервоарите за лед.

— Всъщност, проучвателните сондажи направо ни уплашиха. Когато сондата достигна течната част от слоя, беше изхвърлена от кладенеца и дълго време не бяхме сигурни дали можем да овладеем фонтана или не.

— Какво щеше да се случи, ако не бяхте успели?

— Ами, не зная. Отдолу има много вода. Ако беше разкъсала скалата около кладенеца, можеше да възникнат образувания, подобни на големите отточни канали в Крайси.

— Толкова големи?

— Кой би могъл да каже? Възможно е.

— О!

— И аз реагирах така! Сега Ан започна проучване, свързано с методите за определяне на налягането в подпочвените слоеве с високо съдържание на вода чрез използване на звуците от ехото, улавяни при сеизмичните тестове. Но има и хора, които биха искали да освободят водното съдържание от няколко подобни подпочвени слоя, разбираш ли? Никак няма да се изненадам, ако и Сакс е сред тях. Големи наводнения, много лед, голяма степен на сублимация в атмосферата, защо да не посрещне възторжено подобна идея?

— Такива наводнения ще бъдат толкова разрушителни за околността, колкото и пускането на астероиди върху нея.

— О, силата им ще бъде по-разрушителна! Онези канали надолу по склона представляват невероятно оголване на терена. Най-добрата аналогия на този процес на Земята са проломите в източен Вашингтон, чувал ли си за тях? Преди около осемнадесет хиляди години е съществувало езеро, което покривало почти целия щат Монтана, наричат го езеро Мосула; образувало се е от водата на топящите се ледници по времето на ледниковия период. То се задържало на мястото си чрез ледена стена. Когато ледената стена се разпукала, езерото катастрофално се изпразнило — около два трилиона кубически метра вода се излели по платото Колумбия и стигнали до Тихия океан само за няколко дни.

— О!

— Докато траял разливът, освободената вода надвишавала стотици пъти дебита на река Амазонка. Наводнението издълбало канали в базалтовата основна маса, които достигат около 200 метра дълбочина.

— Двеста метра!

— Да. А това е нищо в сравнение с потопа, издълбал каналите на Крайси! Анастомозата^[2] обхваща области, които…

— Двеста метра в основната маса?

— Да, това не е просто нормална ерозия. По време на наводнения от такъв характер атмосферното налягане се колебае прекалено силно; разтворените във водата газове започват да се освобождават и когато мехури, пълни с газ, стигнат до повърхността, създават невероятно високо напрежение. Канонада от такива удари може да разруши всичко.

— Значи ще бъде по-лошо от удар с астероид.

— Със сигурност. Освен ако не подбереш наистина много голям астероид. Но има хора, които смятат, че трябва да направим така, разбираш ли?

— Наистина ли има?

— Знаеш, че е така. Но все пак наводнението е за предпочитане, ако желаем да постигнем подобно нещо. Ако успеем да насочим водите към Хелас, например, ще възникне море. Бихме могли да го напълним повторно по-бързо от сублимирането на повърхностния лед.

— Да насочим водите на такъв потоп?

— Да… — това ще бъде невъзможно. Но ако се намери слой на подходящо място, просто няма да бъде необходимо да го насочваме. Би трябвало да провериш къде Сакс е изпратил проучвателски екип напоследък и ще видиш къде и какво трябва да бъде мястото на подпочвения слой.

— Но Комитетът по проблемите на Марс със сигурност би забранил такова нещо.

— Откога подобни забрани означават нещо за Сакс?

Джон се засмя.

— О, сега означават. Дали са му прекалено много, за да не им обръща внимание. Те са го вързали здраво с парите и властта, които му повериха.

— Може би.

Тази нощ в 3:30 часа имаше малка експлозия в един от кладенците. Аларменият звън ги изтръгна от съня, всички се втурнаха в тунелите полуголи и се изправиха пред фонтан, който изригваше сред летящия прах в нощта — цял стълб бяла вода, разбита на малки капчици в светлината на бързо насочените към нея прожектори. Водата падаше от облаците прах под формата на големи буци лед, градушка с големината на топки за боулинг. Кладенците, разположени по посоката на вятъра, бяха бомбардирани от тези замръзнали ракети, топките лед вече бяха стигнали до коленете на хората.

Спомняйки си за разговора от предишната вечер, Джон беше твърде разтревожен от гледката и изтича да намери Мери. През шума на изригването и нестихващата буря, Мери извика в ухото му:

— Освободи терена от хора, ще възпламеня заряд край кладенеца и ще се опитам да прекъсна фонтана!

Тя затича в бялата си нощница, а Джон събра всички, които наблюдаваха аварията и ги поведе обратно по тунелите към жилищните помещения. Мери се присъедини към тях в херметизационната камера, изсумтя, въздъхна, известно време се занимава с модула върху китката си и след малко се разнесе слаб тътен в посока към кладенеца.

— Да отидем да видим какво става — извика тя. Всички излязоха от херметизационната камера и отново затичаха по тунелите към прозореца, от който се виждаше кладенеца. Там, сред бъркотията от бели ледени топки, лежеше счупената сонда, ала фонтанът беше изчезнал.

— Да! Хванахме го! — изкрещя Мери.

Те нададоха несигурни възгласи на радост. Някои отидоха до кладенеца да проверят дали е необходимо да бъде направено още нещо.

— Добра работа — поздрави Джон Мери.

— Доста съм чела за поставянето на капсули край кладенците след онзи първи инцидент — отвърна Мери, все още задъхана. — Сложили сме капсули навсякъде по обекта. Но всъщност досега не ни се беше удала възможност да изпробваме. Естествено… човек никога не може да бъде сигурен.

Джон попита:

— Вашите херметизационни камери имат ли записващи устройства?

— Да.

— Прекрасно.

Джон отиде да ги провери. Включи компютъра си в системата на станцията, зададе серия от въпроси, внимателно проучи отговорите, които се появяваха върху екрана. Никой не беше използвал херметизационната камера след изместването на времето в полунощ. Свърза се с метеорологичния спътник, записа данните от радарите и системите за наблюдение, чиито кодове Сакс му беше дал и внимателно огледа местността около Бакхюзен. Нямаше никаква следа от машини наоколо, с изключение на няколко стари нагреватели, използващи силата на вятъра. Радиопредавателите показваха, че никой не се бе движил по пътя от пристигането на Джон предния ден.

Буун тежко се отпусна на стола. Не му идваше наум какви други проверки да направи, а от онези, които вече беше извършил, излизаше, че никой не бе излизал през нощта на инцидента. Вероятно беше възможно експлозията да е организирана дни преди това, макар че на извършителя щеше да му е трудно да скрие взривното устройство, тъй като кладенците се проверяваха всеки ден. Джон бавно се изправи и отиде да намери Мери; с нейното съдействие разговаря с хората, които последни бяха работили на този кладенец вчера. Нямаше и следа от саботаж до осем часа вечерта. После всички в станцията бяха присъствали на тържеството в чест на Джон Буун и херметизационните камери не бяха използвани. Така че наистина не съществуваше никаква възможност.

Върна се в леглото си и отново обмисли всичко. Накрая поиска статистиката на Сакс и списък на всички експедиции, изпратени да търсят подпочвени слоеве с високо съдържание на вода през изминалата година.

Продължи по пътя към Хелас и се натъкна на Надя, която отговаряше за изграждането на нов купол над кратера Рабе. Това щеше да бъде най-големият купол, построяван досега на Марс. Екипът се възползваше от сгъстяването на атмосферата и намаленото тегло на строителните материали, което създаваше ситуация, където гравитацията можеше да бъде балансирана с налягане. В действителност пространството в купола, поставено под налягане го правеше безтегловен. Рамката щеше да бъде изработена от подсилени ареогелни греди — последното изобретение на алхимиците. Ареогелът беше толкова лек и здрав, че Надя понякога изпадаше във възторг, описвайки потенциалното му приложение. Според нея, сами по себе си куполите над кратерите вече бяха отживелица; със същата лекота можеха да издигнат колони от ареогел в окръжност около някой град. Щяха за избягнат включването на големи скални образувания и щяха да съберат цялото население под тази конструкция, която всъщност щеше да бъде голяма, прозрачна палатка.

Тя разказа на Джон всичко за своя план, докато разглеждаха интериора на Рабе, който сега беше просто обширен строителен обект. Целият ръб на кратера щеше да бъде изпълнен със стаи, които щяха да имат прозорци на покривите. В покритата с купол вътрешност на кратера щеше да бъде разположена ферма, чиято продукция щеше да изхранва 30 000 души.

После Джон смени темата.

— Какво е мнението ти за този космически елеватор?

— Велико начинание.

— Но какво ще кажеш за ефекта от построяването му, Надя? За ефекта.

— Кой знае? Човек никога не знае какво ще се случи с подобно съоръжение, нали?

— То ще представлява център със стратегическо значение. Филис ще изгради неин собствен център. Това означава много власт.

— Аркадий е на същото мнение, но аз не виждам защо да не разглеждаме елеватора като обща придобивка, както някоя природна забележителност.

— Ти си оптимистка.

— И Аркадий казва така — сви рамене тя. — Аз просто се опитвам да мисля разумно.

— Аз също.

— Зная. Понякога ми се струва, че единствено ние го правим.

— Ами Аркадий? — Надя се разсмя. — Но вие сте двойка.

— Да, да. Както ти и Мая.

— Победен съм.

Надя се усмихна за миг.

— Опитвам се да накарам Аркадий да мисли за някои неща. Това е най-доброто, което мога да направя. Ще се срещнем в Ахерон след месец, за да се подложим на терапията. Мая ми каза, че е хубаво да бъдем двамата.

— И аз ти го препоръчвам — рече Джон с усмивка.

— Ами терапията?

— Тя е за предпочитане пред другата алтернатива, нали?

Надя се засмя. После почвата заръмжа под ботушите им, те се вцепениха, след това завъртяха глави в различни посоки, търсейки сенки в мрака. Огромна черна маса, колкото хълм, се появи отдясно. Побягнаха встрани, препъваха се, прескачаха камъни и различни скални отломъци, Джон се питаше дали това е поредното нападение, Надя изричаше отсечени команди по общия обхват за връзка и ругаеше телеоператорите, които не следяха движението на машините чрез инфрачервените системи за контрол.

— Гледайте екраните, мързеливи типове!

Земята престана да се тресе. Черният гигант спря да се движи. Приближиха го внимателно. Камион с вериги за изнасяне на скална маса. Джон се взря в него. Усещаше как потта се стича по челото му. Ала сега се намираха в безопасност. Пулсът му се успокои.

— Чудовища като това бродят из цялата планета — обърна се той учудено към Надя. — Режат, стържат, копаят, запълват, строят. Твърде скоро някои от тях ще бъдат прикрепени към онези двукилометрови астероиди. Ще построят станции за добив на енергия, които ще използват самия астероид като гориво, за да го изведат в орбита около Марс. Тогава други машини ще се приземят върху него и ще започнат да трансформират скалата в кабел, дълъг около 37 000 километра! Помисли за размерите, Надя! За размерите!

— Смятам, че са внушителни.

Бавно заобиколиха огромната, черна машина — обикновен камион за извозване на скална маса, нищо в сравнение с онова, което щеше да представлява космическият елеватор. И въпреки това, дори този камион беше удивително постижение.

— Мускулите и ума увеличиха своя обсег на действие посредством достиженията на роботиката — продължи Джон. — Сега уменията ни са така обширни и мощни, че е трудно да намерим понятия, с които да ги опишем. Може би дори е невъзможно. Това вероятно е част от твоя талант и от този на Сакс — да откривате неподозирани сили, като мускули от телата си, които използвате, без никой още да подозира, че съществуват. Искам да кажа — онези шахти, пробити през литосферата, линията, разделяща осветената от неосветената част на планетата, която заливате с отразена от огледалата светлина, всичките градове, разположени в издълбаните отвътре плата и вместени в отвесните скали — а сега пък и кабел, изопнат далеч зад Фобос и Деймос — толкова дълъг кабел, че едновременно е в орбита и около планетата, и докосва повърхността й! Невъзможно е човек да си го представи!

— Възможно е — отбеляза Надя.

— Да. Сега, разбира се, виждаме доказателства за нашата мощ навсякъде около нас; те едва не ни прегазват, погълнати в своята работа! А да виждаш, означава да вярваш. Дори ако човек не притежава въображение, може да види с каква мощ разполагаме. Може би затова всичко става толкова странно напоследък — всеки приказва за собственост или суверенитет, за свади и предявяване на претенции. Хората се карат помежду си като древните богове на Олимп, защото са могъщи колкото тях.

— Може би са по-могъщи — добави Надя.

Джон продължи към Хелеспонтус Монтес, нагънатата планинска верига, която заобикаляше басейна Хелас. Необяснимо как една нощ, докато спеше, ровърът бе напуснал очертания с радиопредаватели път. Събуди се и по време на разкъсванията в пелената прах разбра, че се намира в тясна долина, опасана с неголеми канари, образувани при оформянето на скалните клисури. Беше напълно вероятно, че ако продължи по дъното на долината, отново ще излезе на пътя, затова се насочи право напред. Съвсем бавно се приближи към края на долината, където според картата пътят, очертан с радиопредаватели, се спускаше в друга, по-широка долина. През нощта спря, необезпокояван от нищо, разположи се пред телевизора и се нахрани. Започнаха новините от Земята. Информация за съществуването на новата геронтологична терапия беше изтекла чрез някакво официално лице в Женева и новината бе обходила цялата планета за по-малко от един ден. Сега в Общото събрание на ООН се водеха ожесточени дебати по този въпрос. Мнозина от делегатите настояваха терапията да бъде провъзгласена за основно право на човека, гарантирано от ООН за всички хора. Развитите страни трябваше да създадат финансово сдружение, което да осигури средства. По този начин лечението щеше да стане еднакво достъпно за всички човешки същества на Земята. Междувременно постъпваха различни репортажи: редица религиозни водачи, включително и папата, се обявяваха срещу терапията. Избухваха бунтове, при които бяха нанесени щети на много медицински центрове. Правителствата не знаеха какво да предприемат. Всички лица, които се появяваха на телевизионния екран бяха напрегнати или гневни и настояваха да бъде извършена промяна; омразата, несправедливостта, нещастията, които разкриваха човешките лица, накараха Джон да се отдръпне. Не можеше да гледа повече. Заспа и сънят му бе изпълнен с кошмари.

Сънуваше Франк, когато някакъв шум го събуди. Някой почукваше върху стъклото на ровъра. Беше малко след полунощ. Джон включи обхвата за обща връзка.

— Здравейте. Кой е там?

— Марсианците.

Беше глас на мъж. Говореше английски с чужд акцент, но Джон не можа да реши каква е националността му.

— Искаме да поговорим — заяви гласът.

Джон стана и погледна през стъклото. През нощта, сред бурята, едва ли можеше да види много. Ала му се строи, че долавя очертанията на няколко фигури в мрака пред него.

— Искаме просто да поговорим — повтори гласът.

Ако желаеха да го убият, щяха да взривят ровъра, докато спеше. Освен това все още не можеше да повярва, че някой иска да му стори зло. За това не съществуваше никаква причина!

Затова ги пусна да влязат.

Бяха петима, всички мъже. Леките им скафандри бяха износени, мръсни, поправяни с материали, неподходящи за скафандри. Шлемовете им бяха без номера за идентификация, боята от тях се бе изтрила. Когато започнаха да ги свалят, видя, че единият от мъжете беше млад азиатец, на не повече от 18 години. Младежът излезе напред и седна на мястото на водача, наведе се над волана, за да разгледа по-отблизо арматурното табло на ровъра. Още един свали шлема си — беше нисък човек с кафява кожа, изпито лице и къси плитчици. Той седна на тапицираната пейка срещу леглото на Джон и зачака останалите също да свалят шлемовете си. После те приклекнаха и напрегнато се взряха в Джон. Никога по-рано не ги беше виждал.

Мъжът с изпитото лице заговори:

— Искаме да намалите притока на имигранти от Земята — той беше мъжът, приказвал с Джон, преди да влязат в ровъра. Акцентът му бе на човек от островите на Карибско море. Гласът му звучеше тихо, приличаше на шепот и на Джон му беше трудно да говори по друг начин с него.

— Или въобще прекъснете имиграцията — обади се младежът от мястото на водача.

— Млъкни, Касей — мъжът с изпитото лице не сваляше погледа си от очите на Джон. — Прекалено много хора пристигат тук. Знаеш това. Те не са марсианци и не ги е грижа какво ще стане с планетата. Те ще залеят и нас, и вас — това ти е ясно. Знаем, че се опитвате да ги превърнете в марсианци, ала те идват много по-бързо, отколкото смогвате да се подготвите за тях. Единственото, което все още може да помогне, е да намалите притока им.

— Или да го спрете.

Мъжът повдигна вежди и с гримаса даде на Джон да разбере — „Момчето е твърде младо“.

— Аз не съм човекът, който решава… — започна Джон, но мъжът го прекъсна:

— Ти можеш да ни подкрепиш. Имаш влияние и си на наша страна.

— Хироко ли ви изпрати?

Младежът докосна с език небцето в устата си. Мъжът с изпитото лице не отговори нищо. Четири лица се взряха в Джон; другият бе насочил погледа си през прозореца.

— Вие ли саботирахте мантийните шахти? — попита Джон.

— Искаме да прекратите имиграцията.

— Аз искам вие да спрете саботажите. Те ще привлекат още повече хора тук. Полиция.

Мъжът го наблюдаваше внимателно.

— Какво те кара да мислиш, че можем да се свържем със саботьорите?

— Намерете ги. Нападнете ги през нощта.

— Когато е тъмно — усмихна се мъжът. — Когато някой не те види, веднага те забравя.

— Не е задължително.

Трябваше да са хората на Хироко. Не беше възможно да съществува повече от една скрита група. Кой знае? Може би съществуваше. Джон чувстваше, че му се завива свят и се запита дали не бяха подействали по някакъв начин на въздуха. Чрез аерозолни препарати. Със сигурност изпитваше странни усещания — сюрреалистични, като в сън. Мислите му се движеха вяло и мъчително, щеше му се да се прозее. „Ето какъв е отговорът — помисли си той. — Все още се опитвам да се отърся от съня си.“

— Защо се криете? — чу той собствения си глас.

— Ние изграждаме Марс. Също като вас. Ние сме на ваша страна.

— Тогава би трябвало да ни помагате. — Опита се да помисли. — Какво смятате за космическия елеватор?

— Не ни е грижа за него — рязко отвърна младежът. — Той не е важен. Важни са хората.

— Елеваторът ще доведе тук още много хора.

Мъжът обмисли тези думи.

— Забавете имиграцията и дори няма да има кой да го изгради.

Последва дълга тишина, прекъсвана от зловещия коментар на вятъра. Не може да бъде построен ли? Нима мислеха, че ще го строят хората? Може би имаха предвид финансирането.

— Ще проуча този въпрос — обеща Джон. Младежът се обърна и се взря в него. Джон вдигна ръка, за да изпревари думите му: — Ще направя каквото мога. Разбирам какво имате предвид. — Помисли още малко, но му беше трудно. — Ще имаме нужда от повече помощ.

— Всеки ще се включи по свой собствен начин — тихо изрече мъжът. — Сега ще си тръгнем. Ще те следим, за да знаем как действаш.

— Кажете на Хироко, че искам да разговарям с нея.

Петимата мъже го изгледаха. Младият беше напрегнат и много ядосан.

Мъжът с изпитото лице се усмихна за миг.

— Ако я видя, ще й кажа.

Един от клекналите мъже протегна в ръката си прозрачен син предмет — аерогелна гъба, едва видима сред слабата светлина в нощта. Ръката, която я държеше, се сви в юмрук. Да, някакъв опиат. Джон се хвърли напред, ненадейно улови младежа, стисна оголения му врат и после падна парализиран.

Когато дойде на себе си, петимата си бяха отишли. Болеше го глава. Просна се на леглото и потъна в неспокоен сън.

Събуди се на сутринта и веднага се свърза със спътниците. Даже и леките скафандри щяха да бъдат уловени от инфрачервените системи за проследяване, следователно укритието им беше някъде наблизо. Човек лесно можеше да се скрие в планини като тези. Той повика на екрана географската си карта, върху която отбелязваше всякаква информация за Хироко и очерта неравен кръг около мястото, на което се намираше. Досега бе отбелязал още няколко кръга на картата, ала никой от тях не бе претърсван щателно на място и вероятно никога нямаше да бъде. Теренът беше неравен — разкъсана, насечена земя с размери колкото щатите Тексас или Уайоминг.

— Светът е огромен — измърмори Джон.

Обходи вътрешността на колата и огледа пода. После си спомни последното нещо, което беше направил. Погледна под ноктите си; да, там беше залепнало парче кожа. Взе миниатюрното блюдо за съхранение на проби от малкия автоклав и внимателно изстърга частиците от кожата върху блюдото. Идентифицирането на човешки геном беше далеч извън възможностите на ровъра, но в някоя голяма лаборатория с лекота щяха да идентифицират младежа, ако успееха да запишат генома му. Дори и да не се справеха с това, все пак щяха да разполагат с полезна информация. Може би Урсула и Влад щяха да го идентифицират чрез неговите родители.

Късно следобед отново продължи по пътя, очертан с радиопредаватели и привечер на следващия ден навлезе в Хелас. Там завари Сакс, който присъстваше на конференция по проблемите, свързани с езерото, но се оказа друго — конференцията беше за селскостопанските култури, отглеждани на изкуствена светлина. Сакс увери аудиторията, че бактериите в атмосферата, пермафроста и на повърхността се развиват с внушителна скорост и вече са достигнали два процента от теоретически изчислените максимуми на тяхното разпространение. Скоро трябваше да обмислят проблема за селскостопанско производство на открито в близките няколко десетилетия. Тази информация не беше посрещната с аплодисменти, защото всички присъстващи бяха погълнати от ужасни проблеми, предизвикани от Голямата буря. Изглежда мислеха, че тя бе започнала вследствие на някаква грешка в изчисленията на Сакс. Една четвърт от системите за изолация все още работеха в рамките на нормата, язвително изтъкна някой, а бурята не даваше никакви признаци, че ще утихне. Температурите бяха спаднали и раздразнението на хората растеше. Всички новопристигнали не бяха разгледали повече от няколко метра от планетата. Психологически проблеми — от скука до кататония — бяха получили повсеместно разпространение.

Няколко дни по-късно Ан и Симон дойдоха в селището, заедно със сина си Питър, който беше на три години. Момчето, доколкото бяха запознати те, беше тридесет и третото дете, родено на Марс. Колониите, установили се след първите сто, бяха значително по-плодовити. Джон си играеше с малчугана на пода, докато той, Ан и Симон си разменяха новини и някои от 1 001-та приказки, родени в нощите на Голямата буря. Ан беше както винаги раздразнителна.

— Един от екипите, които търсят подпочвени слоеве с високо водно съдържание, е извършил сондажи в отвора на един вулкан в Дедалия. Във взетите проби са открили едноклетъчни микроорганизми, много по-различни от цианобактериите, които сте разпространили на север. Отворът на вулкана е вграден дълбоко в основната маса и е разположен на внушително разстояние от който и да било биологически източник за разпространение на микроорганизми. Изпратиха проби за анализ в Ахерон. Влад ги проучи и заяви, че приличат на мутантна разновидност на един от техните видове бактерии. Може би са били инжектирани в скалната проба от замърсените сонди. — Ан блъсна Джон в гърдите. — „Вероятно са бактерии от Земята“, казал Влад. Вероятно от Земята!

— Освен ако съществува общ източник — отвърна Ан. — Например, теорията за космическите спори; или части от една планета, изхвърлени на друга, съдържащи микроорганизми в скалите?

— Вероятността това да се случи е малка, нали?

— Не знаем. И никога няма да узнаем отговора сега.

— Може да са пристигнали с апаратите за приземяване „Вайкинг“ — заговори Джон. — Никога не сме полагали значителни усилия да стерилизираме оборудването си за проучвания на тази планета. Междувременно се появяват по-неотложни проблеми.

Като например, такава дълга глобална буря, надвишаваща продължителността на всички, регистрирани досега или притокът на имигранти, чиято връзка с Марс беше единствено жилището им.

— Да, да — отговори Ан. — Зная. Всичко това е политика и ние никога не ще можем да се измъкнем от нея. А другото беше наука и аз исках да получа отговор на своя въпрос. А сега не мога. Сега никой няма да получи отговор.

Няколко дни след това на малкото летище край езерната станция се приземи ракета. От нея слезе малка група новопристигнали от Земята, които още се движеха с подскоци. Агенти, които трябваше да проучат случаите на саботаж, така обясни един от служителите на КПМ. Бяха десет на брой — осем ниско подстригани млади мъже, излезли направо от рекламите на модни списания и две привлекателни млади жени. Повечето от тях бяха изпратени от американското ФБР. Водачът им, висок мъж с кестенява коса на име Сам Хюстън, помоли Буун да поговори с него и Джон учтиво се съгласи.

Когато се срещнаха на следващата сутрин — присъстваха шестима от агентите, в това число и двете жени — Джон хрисимо започна да отговаря на всеки въпрос без никакво колебание, макар че инстинктивно им казваше само онова, което смяташе, че вече знаят — може би още съвсем мъничко, за да бъде честен пред себе си и да им бъде от полза. Те се държаха учтиво и почтително, задаваха подробни въпроси за всичко и даваха сдържани отговори, ако той ги попиташе нещо. Явно не бяха в течение за подробностите в положението на Марс. Питаха го за неща, които се бяха случвали през първите години в Андърхил или по време на изчезването на Хироко. Изглежда знаеха твърде малко извън репортажите, изпращани до Земята. Но пък с какви ли други източници за осведомяване разполагаха?

В края на разговора един от тях, на име Ченг, го попита дали има нещо друго, което би желал да каже. Джон, който бе пропуснал да им разкаже за среднощния епизод с посещението на Койота, както и за още много други неща, отвърна:

— Не мога да се сетя за нищо друго!

Ченг кимна, а после се намеси Сам Хюстън:

— Ще ви бъдем много благодарни, ако ни позволите достъп до вашия компютър по всички въпроси, за които разговаряхме.

— Съжалявам — отвърна извинително Джон. — Не допускам никого до своя компютър. Там се съхранява информация, която касае единствено мен.

— Ние можем, хм… да получим официално разрешение от КПМ, щом желаете да се изразявам по този начин.

— Всъщност, съмнявам се, че ще получите подобен документ, но дори и да ми го представите, аз няма да ви дам достъп до своя компютър.

Джон му се усмихна, едва не се разсмя. Още няколко минути в ролята на Първия човек, стъпил на Марс бяха много полезни. Не можеха да му направят нищо, без да вдигнат повече шум, отколкото си струваше в действителност. Той се изправи и огледа малката групичка с всичкото високомерие, което можеше да изцеди от себе си — а то не беше никак малко.

— Уведомете ме, ако мога да ви бъда полезен по някакъв друг начин — изрече той, после напусна стаята. И веднага поръча на компютъра си да се включи в комуникационния център и да запише всичко, което успее, от материалите, изпращани до Земята от агентите.

Обади се на Хелмут, като знаеше, че собствените му разговори също ще бъдат проследявани. Въпросите му бяха кратки, сякаш просто проверяваше акредитирането на новопристигналите. Да, КПМ е изпратил екип. Той е част от силите за бързо реагиране по определени задачи, събрани през последните шест месеца. Те трябва да се справят с възникналите на Марс проблеми.

Следователно на Марс вече имаше и полиция, и детектив. Е, това трябваше да се очаква. Ала беше досадно все пак. Не можеше да върши работата си, ако те се мотаеха наоколо и непрекъснато го наблюдаваха. Всъщност, в Хелас нямаше какво повече да прави. Тук нямаше случаи на саботаж и подобни прояви изглеждаха малко вероятни сега. Мая не погледна с добро око на това; тя не желаеше да се обременява с неговите проблеми — нейните собствени й бяха достатъчни — всички технически аспекти по проекта със слоя с високо водно съдържание.

— Вероятно ти си човекът, когото подозират най-много — раздразнително подхвърли Мая. — Все такива неща ти се случват — камион полита срещу тебе в Таумасия, кладенецът в Бакхюзен, а сега отгоре на всичко не им разреши достъп до информацията в твоя компютър. Защо просто не ги остави да правят каквото искат?

— Защото не ги харесвам — отвърна Джон и обърна гневен поглед към нея. Отношенията му с Мая бяха потекли в обичайното си русло. Е, не съвсем: преминаха през всички етапи от срещата си, отдадени на прекрасно настроение, като че изпълняваха благодатна роля в театрална постановка. Знаеха, че разполагат с време за всичко, че онова, което лежи в основата на тяхната връзка е истинско. На повърхността беше предишната стара мелодрама. Мая отказваше да го разбира и накрая Джон се предаде. Два дни обмисля създалото се положение. Отиде в лабораториите на станцията, където парчето кожа изпод ноктите му беше подложено на анализ, клонирано и разчетено. Никое от регистрираните човешки същества, пристигнали на Марс, нямаше такъв геном, затова той прати информацията до Ахерон, помоли ги да анализират находката и да му дадат допълнителна информация, ако открият такава. Урсула му изпрати резултатите, които бяха получили в кодиран вид, добавяйки една-единствена фраза в края: ПОЗДРАВЛЕНИЯ.

Джон отново прочете съобщението и високо изруга. Отиде да се разходи, като ту се смееше, ту ругаеше.

— Ти, проклета Хироко! Да се продъниш в ада, дано! Излез от своята дупка и ни помогни! А, ха-ха-ха! Ти, проклетнице! Писна ми от твоите номера!

Даже проходите между сградите го потискаха в този момент. Отиде в гаража, облече скафандър, излезе от херметизационната камера и тръгна на разходка навън — за пръв път от много дни насам.

След малко край него минаха двама души с поляризирани предличници. „Странно — помисли си той, — толкова е мрачно по време на бурята.“ Изведнъж те се нахвърлиха върху него, събориха го на земята. Буун се оттласна от пясъка с енергичен отскок, размаха юмруци около себе си, но за негова изненада те побягнаха сред облаците прах, които се носеха наоколо. Той се олюля и погледна след тях. Нападателите изчезнаха сред воалите от прах. Кръвта бушуваше в тялото му; усети парене по раменете. Протегна ръка към гърба си и разбра: бяха срязали лекия му скафандър. Притисна разкъсания участък и се затича с всички сили.

Гаражът изплува сред мрака. Беше изтичал точно към него; изпитваше голямо задоволство от постижението си до момента, когато стигна до вратата на херметизационната камера и натисна копчето за отваряне. Нищо не се случи. Лесно беше човек да блокира външната врата на камера от този тип — достатъчно бе да остави вътрешната незатворена. Тичешком заобиколи гаража и стигна до прохода, който го свързваше със сградата на жилищните помещения. Взря се през дебелите слоеве прозрачна пластмаса. Не се виждаше никакъв човек. Сне ръка от раздрания участък на рамото си и с възможно най-голяма бързина отвори кутията, разположена над лявата китка. Извади малка пробивна машина, включи я и я притисна към пластмасата. Тя поддаде, без да се счупи и започна да се огъва около свредела. Джон продължаваше да притиска яростно, докато накрая проби пластмасовите слоеве и ги разкъса; разшири дупката. Долу в гаража звънеше аларменият звънец.

Буун светкавично се мушна в дупката и затича през прохода, където налягането бързо спадаше. Стигна до сградата със жилищните помещения. За щастие, вратата се отвори веднага, щом й подаде съответната команда. Когато се озова вътре, той скочи в един асансьор и се спусна на третия етаж под земята към апартамента за гости, в който беше настанен. Вътре свали лекия скафандър и заедно с шлема го скри в шкафа. В банята видя побелелите си рамене; горната част на гърба му се бе обезцветила — това го накара да потрепери. Наистина ужасен случай на премръзване. Глътна обезболяваща таблетка и тройна доза омегендорф, облече риза с висока яка, панталони, обувки. Среса косата си, успокои се. Веществата, които беше погълнал, започнаха да действат.

Излезе в коридора и тръгна към обширното свободно пространство, оставено край стената на сградата на всеки етаж. Под него имаше още три етажа. Разходи се край парапета, като се взираше в хората долу. Изпитваше странна смесица от опиянение и ярост. Тогава Сам Хюстън и една от неговите колежки приближиха към него.

— Извинете, господин Буун, бихте ли дошъл с нас?

— Какво става? — поинтересува се той.

— Още един инцидент. Някой е пробил стената на един от проходите.

— С какво смятате, че мога да ви помогна? — попита Буун.

— Знаем, че сте работили по задача, свързана със саботажите. Помислихме си, че е добре да ви информираме.

— О, разбирам. Ами нека отидем да огледаме на място.

После просто трябваше да издържи два часа болката в парещите си рамене. Хюстън, Ченг и другите агенти разговаряха с него, като уж му се доверяваха, но погледите им го оценяваха с хладна пресметливост. Джон им отвръщаше с едва доловима усмивка.

Едва когато цялата игра на криеница приключи, Джон разполагаше с достатъчно време да помисли защо бе пожелал да държи в тайна опита да бъде убит. Без съмнение това щеше да привлече още повече агенти и със сигурност щеше да бъде най-горещата новина както на Марс, така и на Земята. Буун отново щеше да се превърне в риба, затворена в аквариум; животът му щеше да бъде изложен на показ. Беше му писнало да се чувства като в аквариум.

Действието на обезболяващите таблетки отзвуча и той се върна рано в стаята си. Вратата беше отворена. Когато влезе, завари двама от агентите на КПМ, които чакаха вътре.

— Какво правите тук! — извика гневно Буун.

— Просто ви търсим — спокойно отговори единият. После се спогледаха. — Не бихме желали някой да предприеме нещо неочаквано.

— Като това да нахлуе в чужда стая? — каза Буун. — Кой ви даде право да постъпвате така?

— Ами… — те отново се спогледаха. — Г-н Хюстън е старшият по чин офицер тук…

— Извикайте го.

Един от тях прошепна нещо над модула на китката си. След съмнително малко време Сам Хюстън се появи в коридора и докато той се приближаваше с бързи крачки и навъсено лице, Джон се засмя:

— Защо се криете зад ъгъла, да не сте бил зает с нещо интересно там?

— Вижте какво, г-н Буун — изстреля с тих глас Хюстън, — правим особено важно разследване, а вие ни пречите. Изглежда смятате, че стоите над закона, но…

— Вие не сте закона — отговори Буун. Леко блъсна Хюстън в гърдите и го изтласка обратно в коридора. Сега Хюстън наистина се беше ядосал и Джон му се присмя. — Какво ще ми направите, офицер? Ще ме арестувате? Ще ме заплашвате? Ще ми дадете повод да включа нещо интересно в следващия си рапорт до телевизионната станция Евровид? Искате ли да покажа на света как някакъв третостепенен изпълнител със значка на агент досажда на Джон Буун?

Другите двама агенти се бяха възползвали от възможността да се измъкнат от стаята му и сега го наблюдаваха внимателно. Лицето на Хюстън приличаше по цвят на Аскреус Монс, зъбите му се бяха оголили.

— Никой не стои над закона — дрезгаво прошепна той. — Тук се извършват криминални деяния — много опасни при това — и значителен брой от тях се случват, когато вие сте наблизо.

— Да нахлувате в чужда стая също е престъпление. Върнете се да прочетете правилата за обиск.

Буун влезе в стаята си и затвори вратата след себе си.

Почака малко. От шума на стъпките им прецени, че са си тръгнали. Усмихна се, влезе в банята и изпи още няколко обезболяващи таблетки.

Трябваше да се отърве от скафандъра, а това представляваше проблем; шлемът беше твърде обемист. Но след като веднъж се бе заел с това, не биваше да очаква лесни решения. Усмихна се; знаеше, че накрая все ще измисли нещо.

Искаше да разговаря с Аркадий. Ала след като се обади в Ахерон, разбра, че той и Надя се преминали геронтологичната терапия и сега Аркадий е заминал на Фобос. Джон все още не беше посетил бързата, малка луна.

— Защо не дойдеш да я видиш? — попита го Аркадий по телефона. — По-добре е да разговаряме лично, нали?

— Добре.

Оказа се, че Стикни е малко, оживено градче, разположено под бетонния купол на кратера, защитен с последните изобретения в областта на радиационната защита. Три от малките повърхностни кратери, разположени срещу Стикни, бяха покрити със стъклени куполи, под които имаше селища. От тях се виждаше Марс — гледка, на която не можеха да се наслаждават в Стикни, тъй като дългата ос на Фобос беше постоянно обърната към планетата, а големият кратер бе насочен в противоположна посока. Аркадий и Джон останаха в Семьонов и през купола наблюдаваха Марс, който изпълваше половината небе и бе обвит в мантия от прашни облаци. Не успяваха да различат никакви отличителни белези на терена.

— Голямата буря — въздъхна Аркадий. — Сакс трябва да е полудял.

— Не — възрази Джон. — Казва, че е моментна неприятност. Някаква маловажна грешка.

Аркадий се изсмя. Двамата отново бяха възприели привичния си начин на поведение, онова старо приятелство, което се развиваше с лекота; чувството, че са равни, братя от дълги години насам. Аркадий беше същият, както винаги: шегуваше се, смееше се гръмко, постоянно измисляше разни закачки. От него буквално се изливаха нови идеи и мнения, беше самоуверен по начин, който Джон безкрайно харесваше — дори сега, когато бе сигурен, че много от идеите на Аркадий са погрешни, даже опасни.

— Всъщност, вероятно Сакс е прав — отбеляза Аркадий. — Ако терапията наистина подейства и ние живеем столетия по-дълго от преди, това със сигурност ще предизвика социална революция. Ограничената продължителност на живота е била първостепенна сила, определяща постоянното съществуване на институциите. По-лесно е да се придържаш към краткосрочна схема за оцеляване, независимо колко разрушителна може да се окаже тя за идните поколения. Нека те си сърбат попарата, нас какво ни засяга. Но докато хората изучат как действа системата, те са вече стари, умиращи и следващото поколение отново се сблъсква с нея — непоклатима, укрепнала — и трябва да изучава от самото начало. А ако човек вече я е проучил в подробности и трябва да я наблюдава още петдесет години, той в края на краищата ще си каже: „Защо не устроим нещата по-рационално? Защо не направим общественото устройство по-близко до онова, което желаем? Какво ни спира?“

— Може би затова нещата стават толкова странни тук — заговори Джон. — Но някак си ми се струва, че онези хора не мислят в перспектива — той разказа в резюме за случаите на саботаж и завърши с пряк, смел въпрос: — Знаеш ли кой извършва това, Аркадий? Ти участваш ли в тези акции?

— Аз ли? Не, Джон. Познаваш ме прекалено добре, за да се съмняваш. Тези разрушения са истинска глупост. Не зная кой точно е отговорен за това. Може би Ан. Задавал ли си й този въпрос?

— Тя твърди, че не знае.

Аркадий се изкиска.

— Все същият Джон Буун! Това ми харесва. Гледай, приятелю, ще ти кажа защо се случват тези неща, а ти ще започнеш да работиш по-систематично и може би ще успееш да откриеш нещо повече. Икономическата основа на живота на Марс се променя. Икономиката, сред която живеехме досега, не се основаваше на парични отношения — така е при всички научни станции. Но вече хиляди хора прииждат на Марс. Мнозина от тях възнамеряват да работят тук, да спечелят пари и да се върнат на Земята. Това се дължи на откриването на стратегически метали и цялото свободно пространство на планетата. Марс е истинско спасение за много държави на Земята, той представлява нови територии, които тръстовете могат да завладеят.

— Смяташ ли, че ще спечелят достатъчна поддръжка, за да изменят договора?

— Разбира се, че разполагат с достатъчна поддръжка — възкликна Аркадий. — Договорът за Марс се основава на стария договор за Космическото пространство, който е много несъвършен. Според изискванията му, държавите могат да станат членове с право на глас в Съвета по договора, само ако установят свое национално предприятие на планетата. Затова сме свидетели на възникването на нови национални научни станции — от Арабската лига, Нигерия, Индонезия, Азания, Бразилия, Индия, Китай и всички останали. Значителна част от тези държави стават членки на договора, тъкмо защото възнамеряват да го нарушат, когато дойде време за подновяването му. Те искат да открият достъп до Марс на отделните правителства, без да бъдат контролирани от ООН. Тръстовете използват страни с подходяща законодателна система като Сингапур, Сейшелските острови и Молдавия, за да отворят Марс към частната инициатива, ръководена от мощни корпорации.

— До подновяването на договора все пак остават няколко години — отбеляза Джон.

Аркадий учудено вдигна вежди.

— Та това става сега. Не е приказки, а действителен процес, който протича на Марс всеки ден.

След като пристигнахме тук, трябваше да съсредоточим всичките си усилия да станем самостоятелни и независими. После трябваше да върнем дълга си и да приключим с тях. Но ние не го направихме и сега акулите, които ни дадоха заема, са тук — той погледна Джон в очите. — Естествено, има хора, които забелязват какво става. Или аз самият им казвам. Те ще се борят да задържат нещата в предишния им вид. Има хора, които толкова много обичаха да чувстват живота като учени, отдадени на чиста наука. Те няма да се откажат без бой…

— Значи саботажите…

— Да! Може би някои от тях са извършени от тези хора. Смятам, че резултатите от действията им са обратни на онова, което са очаквали, но те не са съгласни с това. По-голямата част от случаите на саботаж са извършени от хора, които искат да задържат Марс в положението, в което е бил преди да пристигнем. Аз не съм един от тях. Но аз съм един от хората, които ще се борят срещу превръщането на Марс в зона за неограничено развитие на миннодобивна индустрия от страна на тръстовете. Аз съм против това да ни превърнат в щастливи роби за някаква прослойка от деятели на изпълнителната власт, затворена зад яките стени на своята крепост — той се обърна с лице към Джон и Джон долови, че бяха изправени пред цяла серия от безкрайни противоречия. — Нима не се чувстваш по същия начин?

— Всъщност, да — той се засмя. — Точно така се чувствам! Смятам, че ако между нас съществуват различия, те се дължат на методите, които желаем да използваме.

— Ти какви методи предлагаш?

— Ами… преди всичко искам договорът да бъде подновен във вида, в който е сега, а след това всички да се придържат към него. Ако това се случи, ще разполагаме с каквото желаем или поне ще имаме основата да се борим за пълна независимост.

— Договорът няма да бъде подновен — с равен глас заяви Аркадий. — Трябва да се предприемат много по-радикални стъпки, за да бъдат спрени тези хора, Джон. Директни действия — да, не ме гледай така невярващо! Да завладеем някаква собственост или комуникационната система. Масови демонстрации и въстания са единственото средство, което ще ги спре. Историята показва, че е така.

Джон рязко стисна устни.

— Бих желал да опитам първо по своя начин — изрече той.

Буун отново се спусна в мрака на Голямата буря и долу, сред потъналите във вилнеещи пясъци дни, видя много неща, които не бе забелязвал по-рано. Такава беше стойността на един разговор с Аркадий.

Някои от нещата, които виждаше сега, бяха в резултат на това, че им обръщаше внимание по нов начин, че задаваше нови въпроси. Но други бяха в резултат на това, че Аркадий се бе обадил на своите приятели и познати с препоръка да се разкрият пред Джон и да го запознаят с положението. Затова, когато Джон спираше в селища на път от Сабиши до Сензени На, често към него се приближаваха малки групи от двама, трима или петима човека, които се представяха и казваха:

— Аркадий смята, че това може да ви заинтересува… — и го завеждаха да разгледа подземна ферма, захранвана от самостоятелна електроцентрала или скривалище на инструменти и оборудване, или скрит гараж, пълен с ровъри, или цели жилищни сгради, построени в издълбани плата — празни, но готови да поемат обитатели. Джон ги следваше с ококорени очи и отпусната от изненада челюст, задаваше въпроси и изумено клатеше глава. Да, Аркадий му показваше разни неща; вече съществуваше цяло движение, малка група във всеки град! Накрая пристигна в Сензени На. Там група от осем човека го взе в един ровър и го закара в тесен каньон, успореден на каньона, в който беше издълбана мантийната шахта. Спуснаха се през гъстия прах до жилищна сграда, вградена под надвисналата над нея стена на каньона; тя беше невидима за спътниците, топлината й излизаше през множество пръснати наоколо отвори, които от космоса щяха да изглеждат като старите нагреватели на Сакс, работещи чрез енергията на вятъра.

— Смятаме, че групата на Хироко е постъпила точно по този начин — каза Мариан, една жена от групата, която водеше Джон. Тя имаше дълъг, орлов нос, очите й бяха разположени близо едно до друго и това правеше погледа й много проницателен.

— Знаете ли къде е Хироко? — попита Джон.

— Не, но смятаме, че хората й са навън, в хаоса.

Универсалният отговор. Попита ги за жилищата, разположени в скалата. Мариан му обясни, че са изградени с оборудване от Сензени На. Сега никой не живеел в тях, но в стаите можели да се нанесат хора, ако това се наложи.

— Защо ще се наложи? — попита Джон, докато се разхождаше из малките, тъмни стаи на жилищния комплекс.

Мариан се взря в него.

— Заради революцията, естествено.

— Заради революцията!

Джон нямаше какво да каже и мълчеше, докато се връщаха към града. Мариан и спътниците й бяха напрегнати. Може би смятаха, че Аркадий е направил грешка, като ги е помолил да покажат на Джон своя жилищен комплекс.

— Подготвяме много такива — изрече Мариан, като че се защитаваше. — Аркадий е сигурен, че съществуват други групи, които действат като нас. Защото, когато настъпи решителният момент, ще са ни необходими места, където да се крием и откъдето да се борим.

— О, оставете това — възрази Джон. — Всички вие трябва да разберете, че този революционен сценарий не е нищо друго, освен фантазия, породена от примера на Американската революция. Огромната граница, отделяща незавладяната земя, смелите колонисти-пионери, експлоатирани от властта на метрополията, въстание, чиято цел е превръщането на колонията в суверенна държава — това е фалшива аналогия!

— Защо приказваш така? — попита Мариан. — Какво е по-различно тук?

— Ами, на първо място ние не живеем върху земя, чрез която можем да се прехранваме. На второ място не разполагаме със средства да доведем въстанието до успешен край!

— Не приемам и двете възражения. Трябва да поговориш с Аркадий по тези въпроси.

— Ще се опитам. Смятам, че съществува по-добър начин от това да се крием и да крадем оборудване. Просто ще заявим на КПМ към ООН какви ще бъдат клаузите на новия договор за Марс.

Спътниците му презрително поклатиха глави.

— Революцията всъщност никога не е довеждала до желания резултат на Земята — продължи Буун. — А тук е напълно излязла от мода. Ние трябва да създадем нова програма, точно както казва Аркадий. В нея трябва да посочим и начините, чрез които сами ще бъдем в състояние да контролираме собствената си съдба. А вие, възраждайки една фантазия от миналото, ще ни доведете тъкмо до обстановката на репресии, от която се оплаквате! Необходим ни е нов начин на развитие, типичен за Марс, нова марсианска философия, икономика, религия!

После отново и отново преминаха през отделните етапи на спора, докато пристигнаха в Сензени На и се оттеглиха в работните стаи на най-ниско разположения етаж в сградата със жилищни помещения. Там разпаленият спор продължи по време на полунощната разлика във времето, пренесе се до късно през нощта и докато спореха, Джон почувства някакво опиянение, защото видя, че те започнаха да мислят по тези въпроси — беше ясно, че се вслушват в думите му, че онова, което мисли и изрича живо ги интересува. И когато накрая се разделиха, за да подремнат малко преди да е започнал натовареният със задачи ден, дори Мариан очевидно беше разтърсена. Всички останали бяха дълбоко замислени, наполовина убедени, че Джон има право.

Буун се върна в апартамента за гости, където беше настанен. Чувстваше се уморен, но щастлив. Дали Аркадий преднамерено бе планирал това или не, той бе направил Джон един от лидерите на своето движение. Може би щеше да съжалява за това, ала сега нямаше връщане назад.

Вратата на преддверието към апартамента му беше отворена. Той се втурна вътре разтревожен. В стаята на две от креслата седяха Сам Хюстън и Майкъл Ченг.

— И така — каза Хюстън. — Откъде идвате?

— Я оставете това — отговори му Джон. Доброто му настроение се стопи за миг, в кръвта му забушува ярост. — Тази стая е моя.

— Искаме да знаем къде сте прекарали последните няколко часа — с равен глас произнесе Хюстън. — Правомощията, с които разполагаме, ни позволяват да влизаме във всички стаи тук и да получаваме отговор на всички зададени от нас въпроси. Така че по-добре е да започнете с обясненията.

Джон тръгна право срещу Хюстън и спря на десет сантиметра от гърдите му.

— Напуснете апартамента ми — нареди той. — Напуснете веднага или ще ви изхвърля. Едва тогава ще пресметнем кой има право да бъде тук и кой не.

Хюстън само го измери с втренчен поглед, а Джон без никакво предупреждение го тласна силно в гърдите. Хюстън се сблъска с креслото, строполи се върху него, после отскочи и се спусна към Джон, но Ченг се изправи между двамата и заговори:

— Почакай малко, Сам. Почакай малко — докато Джон крещеше с всичка сила:

— Напуснете апартамента ми! — блъскаше се в гърба на Ченг и гледаше свирепо към почервенялото лице на Хюстън. Буун едва не избухна в смях при тази гледка; доброто му настроение се беше върнало след успеха на удара, който бе нанесъл. Той закрачи към вратата, надавайки страшни викове: — Вън! Вън! Вън! — така Хюстън нямаше да може да забележи усмивката на лицето му.

Ченг изтегли вбесения си колега навън в коридора и Джон ги последва. Тримата спряха един до друг; Ченг внимателно застана между своя партньор и Джон. Той беше по-едър и от двамата и се обърна към Джон с тревожен, гневен поглед.

— Кажете ми сега какво желаете? — невинно се поинтересува Джон.

— Искаме да знаем къде сте прекарали последните няколко часа — упорито повтори въпроса им Ченг. — Имаме основания да подозираме, че тъй нареченото разследване на случаите на саботаж, с което се занимавате, е всъщност удобно прикритие за вашата истинска цел.

— Аз подозирам същото за вас — прекъсна го Джон.

Ченг остави без внимание тези думи.

— Разни неприятни неща се случват точно след посещенията ви и сам разбирате…

— Тези неща се случват тъкмо по време на вашите посещения.

— … цели вагони прах са изхвърлени във всяка мантийна шахта, която сте посетили по време на Голямата буря. Компютърни вируси са нападнали софтуера в офиса на Сакс Ръсел в Наблюдателницата Екус веднага след консултацията ви с него през 2047 година. Биологически вируси са атакували бързорастящия мъх в Ахерон, след като вие сте напуснали това място. И така нататък.

Джон сви рамене.

— И какво от това? Вие сте тук от два месеца. Това ли е най-доброто, на което сте способни?

— Ако се окажем прави, то ще бъде достатъчно. Къде бяхте миналата нощ?

— Съжалявам — отговори Джон. — Не отговарям на въпросите на хора, които нахлуват без разрешение в стаята ми.

— Беше необходимо — заяви Ченг, — Законът го изисква.

— Кой закон? Какво ще ми направите? — насочи се към отворената врата на стаята Буун и Ченг направи няколко крачки, за да препречи пътя му. Джон се обърна и се отдалечи. Възнамеряваше да отиде в общата стая за посетители.

Същият следобед напусна Сензени На с ровър и пое по очертания с радиопредаватели път на север по източния склон на Тарсис. Пътят беше добър и три дни по-късно бе изминал 1 300 километра на север. Обади се на Хелмут Бронски, за да протестира срещу действията на Хюстън и Ченг.

— Казват ми, че ти си ги упълномощил, Хелмут, затова си помислих, че би трябвало да знаеш какво правят.

— Опитват се да дадат най-доброто, на което са способни — отговори Хелмут. — Бих желал да престанеш да ги измъчваш и да започнеш да им сътрудничиш, Джон. Зная, че нищо не криеш, защо тогава не им бъдеш полезен?

— Остави това, Хелмут. Те не молят за помощ. Служат си с груби заплахи. Кажи им да престанат.

— Те просто си вършат работата — любезно откликна Хелмут. — Не съм чул да са извършили нещо незаконно.

Джон прекъсна връзката. По-късно се обади на Франк, който беше в Бъроуз.

— Какво става с Хелмут? Защо оставя планетата в ръцете на онези полицаи?

— Ти, идиот такъв — отговори му Франк. Той печаташе с бясна скорост на компютъра, докато приказваше; изглежда едва осъзнаваше думите, които изричаше: — Никакво внимание ли не обръщаш на всичко, което става тук?

— Смятам, че живо се интересувам от това.

— Затънали сме до шия в проблеми! И онази проклета терапия за удължаване на живота беше последната капка към неприятностите ни. Но ти никога не си осъзнавал защо по начало бяхме изпратени тук. Защо ти е притрябвало да разбираш какво става сега?

— Защо по начало бяхме изпратени тук, Франк?

— Защото положението на Русия и нашите САЩ беше отчайващо, затова. Грохнали старомодни индустриални динозаври — ето какво представляваха те. Съвсем скоро щяха да бъдат изядени от Япония и Европа, и от всички онези малки тигри, надигащи глава в Азия. Ние имахме опит за работа в открития космос, който отиваше на вятъра. Разполагахме с две огромни и ненужни индустрии за оборудване в областта на космонавтиката. Обединихме мощта им и дойдохме на Марс, с очакване да намерим нещо ценно, с което да изплатим всичките разходи, направени дотук! Тъй да се каже, открихме злато. Което означава, че положението стана още по-сложно, защото по време на златна треска се вижда кой е могъщ и кой не е. Сега, макар че имаме преднина при старта, на Земята са се появили много нови тигри, които са по-добри и умели от нас. Те искат свой дял в печалбите. Съществуват редица страни, които не разполагат нито с територия, нито с природни ресурси — десет милиарда човека, които са на ръба на мизерията.

— Доколкото си спомням, ти разправяше, че всичко на Земята се разпада.

— Онова, което казах, не означава разпад. Ако тази проклета терапия е достъпна само за богатите, бедните ще се вдигнат на бунт и планетата ще експлодира. Но ако терапията стане достъпна за всички, населението ще се увеличи неимоверно и резултатът ще бъде същия. И в двата случая Земята ще загине! Тя загива сега! Естествено, тръстовете не одобряват това. За бизнеса е ужасно, ако светът се взриви на парчета. Те са уплашени и решават да запазят предишното положение на нещата чрез сила. Хелмут и онези полицаи са само горната, едва видима част на айсберга. Много известни политици смятат, че е необходимо светът да бъде превърнат в единна държава, управлявана от полицията за няколко десетилетия — според тях, това е единственият ни шанс прирастът на населението да се стабилизира без катастрофа. Контрол свише, тъпите му мерзавци.

Отвратен, Франк поклати глава, след това се наведе към екрана, погълнат от информацията, изписана върху него.

Джон го попита:

— Ти подложи ли се на терапията, Франк?

— Разбира се. Остави ме на мира, Джон. Имам много работа.

Южното лято беше по-топло от предишното, което премина, обвито в пясъчната пелена на Голямата буря, но все пак оставаше по-студено от всички лета, откакто се водеше статистиката. Сега бурята продължаваше почти две марсиански години — малко повече от три земни, но Сакс приемаше философски този факт. Джон му се обади в Наблюдателницата Екус и когато спомена студените нощи, които бе преживял, единствените думи, с които му отговори Сакс, бяха:

— Много е вероятно температурите да бъдат ниски през целия период на преобразуване на планетата. Но целта ни е не да постигнем затопляне през определен сезон. Ние желаем условия, при които да оцелеем. Ако можем да дишаме въздуха, хич няма да ме е грижа, дали ще е студено.

Джон отиде в Андърхил и няколко седмици помага на биоинженерния екип да проведе изпитанията с новите снежни водорасли. Андърхил бе пълен с непознати. Повечето бяха млади японци и европейци, които за щастие все още ползваха английски език в общуването помежду си. Буун се настани в една от старите сгради с куполообразен свод, близо до североизточния ъгъл на квадранта. Старият квадрант беше по-малко популярен от булеварда на Надя, по-малък, по-мрачен и голям брой от покритите със сводове помещения бяха използвани за складове. Странно бе да се разхожда сред коридорите, които описваха квадрат, припомняйки си плувния басейн, стаята на Мая, столовата — които сега бяха тъмни, натъпкани с разни кутии. Онези години, когато първите сто колонисти бяха единствените живи същества на Марс. Ставаше му трудно да си припомня как точно бе протекло всичко.

Една вечер, след разходка по залез слънце, тръгна бавно към Андърхил. Изведнъж забеляза две фигури, които се измъкнаха през страничната врата на гаража и се насочиха към един от проходите, където ги очакваше ровър. В движението им имаше нещо прибързано и потайно, затова Джон спря да ги огледа по-добре. Двамата не бяха сложили шлемовете си, затова успя да ги разпознае — бяха Хюстън и Ченг. Бързаха с познатата земна непохватност, нахълтаха в ровъра и го подкараха право срещу него. Джон поляризира предличника си и продължи да върви с наведена глава, като се отклони и малко встрани, за да увеличи разстоянието между себе си и тях. Ровърът потъна в плътен облак прах и внезапно изчезна.

Замислен дълбоко, Джон стигна до вратите на херметизационната камера. Чувстваше се уплашен. Застана неподвижен пред вратата, обмисли положението и когато тръгна, не се насочи към камерата, а към комуникационната конзола, вградена в стената до вратата. Под високоговорителите имаше гнезда с различни размери, той внимателно освободи едно от тях и изчисти прашинките, полепнали по ръба — тези гнезда повече не се използваха — после включи в него модула върху китката си. Продиктува кода на своя компютър и му нареди да включи камерата си и да направи панорамна снимка на стаята му.

Компютърът беше поставен върху масичката до леглото му и беше включен към стената. Камерата му представляваше тънко влакно, което се използваше рядко. Образът върху модула на китката му беше с малки размери, в стаята беше мрачно, светеше единствено нощната лампа. Извивката на предличника му представляваше още една бариера — макар че изправи модула върху китката си пред шлема, не можеше да различи отчетливо образите — сиви, менящи мястото си очертания. Видя леглото и нещо върху него, после стената.

— Върни назад с десет градуса — нареди Джон и присви очи, за да схване какъв е образа с дължина два сантиметра, появил се върху екрана на модула. Неговото легло. Върху него лежеше някакъв мъж. Наистина ли беше така? Виждаше подметката на една обувка, тялото, косата. Трудно беше да се каже. Човекът не се движеше.

Отпусна ръка и се зае да обмисля положението. Изминаха пет минути, преди отново да повдигне китка пред предличника си. После започна да дава инструкции на системата за сигурност на Андърхил. Възложи на два робота, занимаващи се с почистването на сградата, да отидат до неговата стая и да отворят вратата. Да, на леглото му лежеше мъж. Джон се задъха. Управляваше роботите чрез телеоперация, използвайки мъничък потенциометър върху модула на китката си. Процедурата не беше особено нежна, но ако мъжът се събудеше, докато го вдигаха роботите, толкова по-добре.

Не се случи подобно нещо. Човекът увисна върху ръцете на роботите, които го повдигнаха с алгоритмичната си деликатност. Безжизнено, отпуснато тяло. Мъжът беше мъртъв.

Джон съзнателно пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и продължи телеоперацията. Нареди на първия робот да постави трупа в голямата торба за отпадъци на втория. Лесно се справи със задачата да изпрати двата робота обратно в помещението, където ги съхраняваха. Няколко души се разминаха с тях, докато те бавно се тътреха по пътя си, ала тялото можеше да се забележи само отгоре и Буун се надяваше, че никой няма да обърне достатъчно внимание на роботите, за да си спомни по-късно за тях.

Когато двата робота стигнаха до помещението за съхранение, Джон се поколеба. Дали да занесе тялото до апаратите за изгаряне, или да го остави в комплекса на алхимиците? Но не — след като сега тялото се намираше извън стаята му, не беше необходимо да се отървава от него. Всъщност, щеше да има нужда от трупа по-късно. За пръв път си зададе въпроса кой беше мъртвият мъж. Нареди на първия робот да постави подвижното си око до дясната китка на трупа и да разчете магнитната му карта. Якаша Муи, финансов ревизор, работещ в Андърхил, пристигнал на Марс през 2050 година. Истински човек. Мъж, който е можел да живее хиляда години.

Джон започна да трепери. Трябваше да чака час или в най-добрия случай около петдесет минути, преди да може отново да се прибере вътре. Замисли се за техните първи години на Марс. А до какво положение бяха стигнали сега и то за толкова кратко време — докато човек примигне веднъж. Мрака на Голямата буря. Цивилизация, корупция, криза. Убийство на Марс. Джон скръцна със зъби.

Измина цял час. Беше девет вечерта. Върна се в херметизационната камера и влезе вътре, свали шлема, лекия скафандър и ботушите си в помещението за преобличане. После премина през помещенията с цилиндрични сводове и спря пред онова от тях, което беше стаята му. Не се изненада, че преди да отвори вратата, видя четирима от агентите на КПМ, но се престори на стреснат, когато те му заповядаха да спре.

— Що за приумица? — възкликна Джон.

Хюстън и Ченг не присъстваха; бяха дошли трима мъже с една от жените от първоначалната група в Лоу Пойнт. Мъжете се скупчиха около него, без да му отговорят. Отвориха изцяло вратата и двама от тях влязоха вътре. Джон овладя желанието си да се нахвърли с юмруци върху тях, да им закрещи, а после да се изсмее на израза на лицата им. Бяха видели, че стаята му е празна. Буун ограничи поведението си в рамките на раздразнението, което щеше да прояви, ако наистина не знаеше какво бе станало.

Те се бяха объркали от неочакваното положение. Джон успя да ги изтласка навън с няколко хапливи изречения. Огромно изтощение заля цялото му същество. Беше едва единадесет часа, но се чувстваше уморен. Седна на леглото си, но после си спомни кой за последен път бе лежал на него и стана. Накрая заспа на пода.

Докато траеше времевата разлика след полунощ, го събуди Спенсър Джексън с новината, че е открито мъртвото тяло на мъж в торбата за отпадъци на един от роботите. Джон отиде в клиниката, уморено се изправи до Спенсър и се взря в трупа на Яшика Муи; неколцина от агентите внимателно наблюдаваха Буун. Диагностичните апарати се справяха отлично в случаи на аутопсия, както и във всякакви други случаи; изследванията показаха наличие на кръвен коагулант. Джон мрачно разпореди да бъде извършена пълна криминална аутопсия. Дрехите и тялото на Муи трябваше да преминат под скенер, всички микроскопични частици трябваше да бъдат съпоставени с неговия геном, всички частици от външен източник щяха да бъдат сравнени със списъка на хората, които понастоящем се намираха в Андърхил. Джон гледаше втренчено агентите на КПМ, докато даваше разпорежданията си, ала те отвръщаха на погледа му, без да мигнат. Вероятно са носели ръкавици и леки скафандри или бяха извършили цялата акция чрез телеоперация, както бе направил самият той. Трябваше да се извърне настрани, за да прикрие отвращението си; не биваше да разберат, че знае!

Но, естествено, те знаеха, че са поставили тялото в стаята му; следователно подозираха, че именно той го е преместил оттам. Знаеха, че всичко му е известно или поне подозираха, че е така. Ала не можеха да бъдат сигурни; пък и нямаше никаква причина да им показва каквото и да било.

Един час по-късно, останал сам в стаята си, Джон отново легна на пода. Макар че все още се чувстваше изтощен, не можеше да заспи. Гледаше в тавана и обмисляше всичко онова, което беше научил.

Призори вече знаеше, че е готов с решението си. Отказа се да заспива отново и стана да се поразходи. Ала когато излезе от вратата на херметизационната камера, над главата му имаше звезди. Те изпълваха пространството над него — всичките десетки хиляди звезди, които блещукаха както преди, без въобще да потрепват. По-слабите бяха разположени така близо една до друга, че черното небе изглеждаше белезникаво, сякаш беше Млечния път.

Когато се съвзе от изумлението си и почти забравеното чудо на звездите, Джон се включи в комуникационната система и съобщи неочакваната новина.

Тя предизвика истински хаос. Хората я научаваха, събуждаха приятелите си, втурваха се към съблекалните, за да грабнат леки скафандри, преди всички резервни костюми да бъдат изчерпани. Цялото небе стана тъмнорозово и после започна да блести. Стотици звезди изчезваха за броени секунди, докато само Венера и Земята блестяха на изток сред все по-интензивната светлина на утрото. Небето стана по-ярко, после слънцето изплува на хоризонта и заля с лъчите си равнината като термоядрена бомба. Хората викаха, скачаха, тичаха сред дългите, черни сенки на скали и сгради. Въздухът беше прозрачен като стъкло и насищаше с кристална яркост предметите, потопени в него.

Джон влезе отново вътре и се обади на Сакс в Наблюдателницата Екус. Когато осъществи връзка с него, веднага го поздрави за края на бурята.

Сакс махна рязко с ръка, сякаш това се беше случило преди години.

— Един екип е върху Амор 2051В — съобщи той. Амор 2051В беше леден астероид, който щяха да изтласкат в орбита около Марс. В момента монтираха ракети върху него и те щяха да го насочат по курс, подобен на траекторията на „Арес“. Тъй като нямаше да поставят топлинен щит, намаляването на скоростта на астероида, докато се приближаваше към планетата, щеше да го разтопи в атмосферата. Това изглеждаше добре и според изчисленията, трябваше да се случи след шест месеца. Ето кое е голямата новина, заяви Сакс спокойно, докато примигваше. Голямата буря беше вече история.

На Джон му се прииска да се изсмее. Ала си спомни за Яшика Муи и разказа всичко на Сакс, защото му се щеше да наруши празника на още един човек. Сакс примигна.

— Започват да действат сериозно — отбеляза накрая той. Отвратен, Джон каза „довиждане“ и прекъсна връзката.

Върна се обратно през помещенията под цилиндричните сводове, разтревожен от острата борба между положителните и отрицателните емоции, които изпитваше. Изведнъж му хрумна нещо интересно. Спенсър Джексън живееше в съседство с Джон и тъкмо излизаше от стаята си, когато Джон се прибираше в своята. Затова му разказа за своето хрумване.

— Трябва да съберем всички хора, които успеем и да организираме голямо тържество, за да отпразнуваме края на бурята. Всички групи, почувствали се жители на Марс. Всъщност, всеки отделен човек, който пожелае да участва. Всички, които просто искат да бъдат там.

— Къде?

— На Олимпус Монс — отговори Джон, без да обмисля думите си. — Вероятно ще успеем да накараме Сакс да изчисли времето, когато ще пристигне неговият астероид. Ще можем да го наблюдаваме оттам.

— Прекрасна идея!

Олимпус Монс беше щитообразен вулкан и следователно имаше конична форма, която в по-голямата си част не беше стръмна. Около окръжността, описана край огромната му маса, се издигаше цилиндричен насип, висок около седем километра. Тази зрелищна скала, два пъти по-внушителна от канарата при Наблюдателницата Екус, на много места стърчеше почти вертикално към небето.

Ръбът на върха на Олимпус Монс бе широк и плосък — от него се разкриваше великолепен изглед към опасаната с терасовидни пръстени вътрешност на вулкана, ала оттам не можеше да се наблюдава останалата част от планетата. Но от южната страна на ръба имаше малък метеорен кратер, който бе останал безименен и хората използваха означението му от картите — THA-Zp. Вътрешността на този малък кратер беше закътана и различна от тънкия черен слой, обвиващ Олимпус Монс. Изправен върху южната дъга на острия ръб на кратера, наблюдателят едва тук имаше възможност да огледа склона на вулкана и след това огромната, хълмиста равнина на запад от Тарсис; планетата изглеждаше по същия начин, наблюдавана от платформа в космическото пространство в близост до нейната повърхност.

Изтекоха девет месеца, преди астероидът да бъде изтласкан на необходимата орбита, осигуряваща му възможност за среща с Марс. Времето беше напълно достатъчно и новината за тържеството на Джон се бе разнесла навсякъде. Хората започнаха да пристигат в разпръснати тук-там кервани от ровъри и спираха край стръмната северна стена и около южния външен слой на Zp. Там издигнаха няколко големи палатки с формата на полумесец и прозрачни стени. Керваните продължиха да пристигат всеки ден в продължение на една седмица, дирижабли се издигаха нагоре над дългия склон, хората ги привързваха в Zp, така че вътрешността на малкия кратер изглеждаше като дълбока чаша, около която са прикрепени балони, подарени на някого за рождения му ден.

Джон отиваше от палатка в палатка, разговаряше с хората и се наслаждаваше на карнавалната атмосфера — атмосфера, която не изключваше споровете, такива възникваха много, — но повечето хора се веселяха, разговаряха, пиеха, излизаха на екскурзии по нагънатата повърхност на потоците от лава, правеха мозаични подове, танцуваха под музикалния акомпанимент на различни аматьорски състави.

Наистина се получи прекрасен фестивал, Джон беше доволен, веселеше се с пълна пара всеки миг, когато не спеше. Не му бяха необходими нито омегендорф, нито пандорф и когато Мариан и групата от Сензени На го изблъскаха в ъгъла и започнаха да раздават таблетки, той само се засмя:

— Не смятам, че ще се възползвам от това сега — рече Буун на младите луди глави. — Все едно да наливам вода в морето.

— Да наливаш вода в морето ли?

— Иска да каже, че е същото като да кара пермафрост в Бореалис.

— Или да изпомпва въглероден двуокис в атмосферата.

— Или да домъкне лава на Олимпус.

— Или да вкара още повече соли в проклетата почва.

— Или да обогатява с железни окиси цялата проклета планета!

— Точно така — съгласи се Джон с усмивка. — Вече съм изцяло червен.

— Не чак толкова червен, колкото тези хора — обади се един от младежите и посочи на запад. Три дирижабъла с подобен на пясък цвят се носеха нагоре по склона на вулкана. Те бяха износени, морално остарели и не отговаряха на въпросите, подадени им по радиото. Когато докоснаха ръба на Zp и спуснаха котва до по-големите и по-ярки дирижабли в кратера, всички зачакаха със затаен дъх наблюдателите от херметизационната камера да обявят кои са новопристигналите. Когато кабините на дирижаблите се отвориха и от тях излязоха около двадесетина фигури, настана пълна тишина.

— Това е Хироко — внезапно рече Надя по обхвата за обща връзка. Хората от първата стотица бързо се отправиха към най-горната палатка. След малко новодошлите влязоха в прохода и се насочиха към херметизационната камера, минаха през нея, влязоха в палатката и да! — наистина беше Хироко. Хироко, Мишел, Евгения, Ивао, Джийн, Елен, Рая, Раул и цяла група младежи.

Викове и крясъци разцепиха въздуха, някои плачеха, имаше и много гневни обвинения; самият Джон не се сдържа и промърмори нещо, когато му се удаде да прегърне Хироко; след онези часове на тревога в ровъра — тогава разговор с нея му беше така необходим! Сега сграбчи раменете й в ръце и едва не я разтърси, в гърлото му клокочеха гневни думи, с които искаше да я упрекне; ала усмихнатото й лице беше същото, каквото го помнеше и все пак бе различно — образът й се беше издължил, бяха се появили бръчици, не приличаше на себе си и все пак без никакво съмнение си оставаше тя — така че лицето, което се усмихваше, изгуби очертанията си, избяга от зрението му, Джон бе раздвоен между онова, което очакваше да види и онова, което виждаше в действителност. Объркан твърде дълбоко от това халюцинаторно видение, успя единствено да промълви:

— О, толкова много исках да разговарям с теб!

— И аз с теб — отговори тя, въпреки че бе трудно човек да я чуе сред страшната глъчка.

Късно този следобед Джон събра хората от първата стотица, които сега наброяваха почти шестдесет. Те се настаниха в най-високо разположената палатка, откъдето се виждаха другите хора надолу по склона и цялата равнина зад палатките. Насядаха по разпръснатите навсякъде столове, подкрепиха се със сирене, бисквити и червено вино. Джон опря гръб в облегалката на стола си и се огледа. С едната си ръка Аркадий беше обвил раменете на Мая, а с другата — раменете на Надя, тримата се смееха на нещо, което Мая бе казала току-що. Сакс примигваше като бухал от удоволствие, а Хироко сияеше. Джон никога не беше виждал такъв израз на лицето й в ранните години. Истинско престъпление бе да наруши прекрасното им настроение, но подходящо време никога нямаше да настъпи; а настроението щеше да се върне отново. Затова в един от моментите, когато всички бяха притихнали, той високо и ясно се обърна към Сакс:

— Мога да ти кажа кой е отговорен за саботажите.

— Така ли?

— Да. — Джон погледна Хироко в очите. — Това са твоите хора, Хироко.

Тези думи я отрезвиха, макар че все още се усмихваше: но това беше старата й, сдържана, потайна усмивка.

— Не, не — меко възрази тя и поклати глава. — Знаеш, че не бих направила подобно нещо.

— Вярвам, че е така. Но хората ти го правят без твое знание. Всъщност, твоите деца. Работят с Койота.

Очите й се свиха и тя хвърли бърз поглед към палатките надолу.

— Ти ги отгледа, нали? — попита Джон. — Оплоди много свои яйцеклетки и ги отгледа in vitro?

След известно мълчание Хироко кимна с глава.

Цялата група потъна в тишина. Всички наблюдаваха Хироко и Джон. Той продължи:

— Но някои от тях не споделят твоите възгледи. Те имат свой живот, както става с всички деца. Кучешките им зъби са направени от камък, нали?

Хироко сбърчи нос.

— Това са коронки. Композитен материал, не истински камък. Глупава мода.

— И нещо като емблема, отличителен знак. Из планетата има хора, които са я възприели, хора, които са свързани с децата ти и ги подпомагат при саботажите. Някои от тях едва не ме убиха в Сензени На. Водачът ми там имаше каменен кучешки зъб, макар че ми бе необходимо много време да си спомня къде го бях виждал. Приех за чиста случайност факта, че когато камионът падна в шахтата, ние бяхме вътре в нея. Не ги бях предупредил за своето посещение, затова предположих, че всичко е организирано, преди да отида там и те не са знаели, за да спрат изпълнението на плана. Окакура вероятно е слязъл в шахтата с мисълта, че ще бъде размазан като дървеница в името на своята кауза.

След известно време Хироко попита:

— Сигурен ли си?

— В много голяма степен. Дълго време всичко беше страшно объркващо, защото не са само те — паралелно с тяхната дейност се развива още един процес. Но след като си спомних къде за пръв път бях виждал каменен зъб, проучих по-подробно всичко това и открих, че цяла пратка със зъболекарско оборудване от Земята е пристигнала празна през 2044. Цял товарен контейнер е бил разбит и ограбен. Това ме накара да мисля, че съм попаднал на следа. На второ място саботажите продължаваха да се случват на такива места и по такова време, когато никой, включен към комуникационната мрежа, не би могъл да ги извърши. Като например, по времето, когато посетих Мери при богатия на водно съдържание подпочвен слой Маргаритифър. Инсталацията на кладенеца беше взривена. Явно бе, че този акт не е извършен от никой, работещ на обекта, просто не беше възможно. Но тази станция е наистина изолирана и по това време в близост около нея нямаше никакви хора. Следователно трябваше да е някой извън комуникационната мрежа. Затова си помислих за вас. — Той извинително повдигна рамене. — Когато провериш всичко, ще се убедиш, че е невъзможно половината от саботажите да са били извършени от човек, включен в мрежата. А в другата половина от случаите някой с каменен зъб обикновено е бил забелязван в близост до мястото на саботаж. Реших, че сте вие, възложих на компютъра си да анализира ситуацията, вследствие на което стана ясно, че три четвърти от случаите са били в южното полукълбо, тоест в кръг с диаметър три хиляди километра и център, разположен в източната част на Маринерис. Теренът, който обхваща този кръг, е планински, силно нагънат, неравен, в него има много селища, но въпреки това сметнах, че по пътя на логиката това е единственото място, където могат да се укрият саботьорите. А всички ние години живеехме с убеждението, че именно натам сте се насочили ти и твоите хора, когато напуснахте Андърхил.

Лицето на Хироко беше непроницаемо. Накрая тя заяви:

— Ще проверя всичко това.

Сакс се намеси:

— Джон, ти спомена, че се извършва някакъв друг процес, нали?

— Не бяха само саботажите — кимна Джон, — Някой се опитва да ме убие.

Сакс примигна, останалите изглеждаха потресени.

— Отначало мислех, че са саботьорите — продължи Джон, — които се опитват да прекъснат моето разследване. В това имаше смисъл и първият инцидент наистина беше акт на саботаж. Твърде лесно бе да се объркам. Но сега съм твърдо убеден, че това беше грешка. Саботьорите нямат интерес да ме убият — можеха да го направят, но не се възползваха от тази възможност. Една нощ група от тях ме спря. Сред тях беше и твоят син Касей, Хироко, а също така и Койота, за който смятам, че е същият онзи пътник без билет, който ти криеше на „Арес“…

Тези думи предизвикаха истинска врява — очевидно значителен брой от тях имаха съмнения относно този пътник без билет. Мая се изправи, посочи с изопнат пръст Хироко и изкрещя. Джон ги надвика всичките и упорито продължи:

— Тяхното посещение — да, именно то! — беше най-доброто потвърждение на моята теория за саботажите, защото успях да взема няколко клетки от кожата на един от тях. Това ми позволи да разчета неговата ДНК и да я сравня с някои други проби, намерени на обекти, където е извършен саботаж. Установих, че същият човек е бил винаги там. Следователно тези хора бяха саботьорите, но те очевидно не искаха да ме убият. Ала една нощ в Лоу Пойнт в Хелас бях нападнат и скафандърът ми беше разрязан. — Той кимна при възклицанията на своите приятели. — Това беше първото преднамерено нападение срещу мен и то се случи твърде скоро, след като ходих до Павонис, където разговарях с Филис и група представители на тръстовете. Обсъждахме интернационализацията на елеватора и други въпроси, свързани с него. След това неколкократно бях обезпокояван от агентите на КПМ, които Хелмут допусна да пристигнат на Марс под натиска на същите тези представители на тръстовете. Всъщност, открих, че много от агентите бяха работили за „Армскор“ или „Субараши“ на Земята, а не за ФБР, както самите те ми бяха съобщили. Това са двата тръста, най-тясно свързани с проекта за елеватора и миннообогатителните работи в Големия насип. Сега те назначават свои хора за охраната на обектите и осигуряват карт бланш на този скитащ се наоколо екип от тъй наречени агенти. После, тъкмо когато престана Голямата буря, някои от тези агенти направиха опит да ме обвинят в убийството, извършено в Андърхил. Да, наистина опитаха! Но не успяха, не мога стопроцентово да докажа, че са били именно те, но видях двама от тях да работят по инсценировката. Смятам, че са убили този човек, за да обвинят мен. Да ме премахнат от пътя си.

— Би трябвало да съобщиш на Хелмут — каза Надя. — Ако създадем единен фронт и настояваме тези хора да бъдат изпратени отново на Земята, той ще отстъпи пред искането ни.

— Не зная дали Хелмут вече разполага с някаква действителна власт — отвърна й Джон. — Но си струва да опитаме. Искам тези хора да се махнат от планетата. Особено онези двамата, които записах чрез системата за сигурност в Сензени На. Те влизаха в медицинската клиника и се занимаваха с почистващите роботи. Косвените улики срещу тях са достатъчно силни.

Останалите не знаеха как да реагират на това, но се оказа, че неколцина от тях също бяха преследвани от други екипи на КПМ — Аркадий, Алекс, Спенсър, Влад и Урсула, дори Сакс — всички бързо се съгласиха, че опитът да депортират агентите е добро хрумване.

— Особено онези двамата трябва да бъдат депортирани веднага — разгорещено заяви Мая.

Сакс просто поработи с модула върху китката си и на момента се свърза с Хелмут по телефона. Той изложи положението пред него. Разгневената група се намесваше в разговора от време на време.

— Ще предадем всичко на земната преса, ако не направиш нещо по този въпрос — заяви Влад.

Хелмут се намръщи, след известно време отговори:

— Ще проуча всичко. Онези агенти, от които се оплаквате, със сигурност ще бъдат върнати на Земята.

Сакс прекъсна връзката и Джон отново огледа приятелите си.

— Добре — рече той. — Но ще е необходимо повече от едно обаждане до Хелмут, за да постигнем всички промени, които желаем. Отново дойде време да действаме заедно и то по широк кръг от проблеми, ако наистина искаме договорът за Марс да оцелее. Това е нашият минимум. Начало за всичко останало. Трябва да създадем последователна политическа организация, независимо от нашите несъгласия по някои проблеми.

— Действията ни няма да окажат влияние върху нищо — меко каза Сакс, но думите му незабавно бяха посрещнати с ропот и неразбираеми потоци от протести, извиращи от всички страни.

— Ще повлияят! — извика Джон. — Ние, както всички останали на тази планета, имаме възможност да насочваме събитията, които се случват тук.

Сакс поклати глава, но останалите слушаха Джон и повечето от тях изглеждаха съгласни с него. Можеха да го направят, Джон виждаше това по лицата им. Само Хироко оставаше непроницаема; лицето й беше безизразно, затворено, което му навя болката от спомените. Винаги се бе държала така с него. Изведнъж това го накара да усети мъчително безсилие и незабравена болка.

— Хироко, мога ли да поговоря с теб насаме? — попита той. — Само за минутка. Можем да отидем в палатката отдолу. Искам да ти задам няколко въпроса и после веднага ще се върнем тук.

Останалите любопитно се взряха в тях. Накрая, притисната от погледите им, Хироко се поклони и тръгна пред Джон по прохода към следващата палатка.

Стояха в единия край на полумесеца на палатката пред погледите на приятелите си. Случаен наблюдател също би могъл да ги забележи. Палатката беше почти празна; хората уважаваха уединението на колонистите от първата стотица и им предоставяха свободно място за разговор.

— Вероятно искаш да ми предложиш как да идентифицирам саботьорите?

— Можеш да започнеш с момчето на име Касей — отговори й Джон. — Онзи, който е твой и мой син.

Тя отказа да срещне погледа му.

Джон се наведе към нея. Усещаше, че го обзема гняв.

— Предполагам, че има деца от всеки мъж от първата стотица?

Хироко наведе глава пред него и съвсем леко сви рамене.

— Взехме от пробите, които всеки беше дал. Майките са жените от групата, а бащи са всичките мъже.

— Кое ти даде право да извършваш всичко това без разрешение? — попита Джон. — Да създаваш наши деца, без да ни питаш… да избягаш и да се скриеш — защо? Защо?

Хироко спокойно отвърна на погледа му.

— Ние живеехме с мечтата какъв може да бъде животът на Марс. Видяхме, че няма да стане така и решихме да установим свой начин на живот…

— Но не разбираш ли колко егоистично е това? Всички мечтаехме, всички искахме да бъде различно и работим с цялото си сърце за това. Теб през цялото време те нямаше, ти създаваше затворен свят за малката си група! Имахме нужда от помощта ти! Толкова често исках да разговарям с теб! Аз и ти имаме дете, то е част от нас двамата, а ти не си разговаряла с мен от двадесет години!

— Ние искахме само да покажем чрез нашия експеримент, че можем да живеем тук.

— Но ако го правите тайно, никой няма да види!

— Не възнамерявахме да останем скрити завинаги. Ситуацията се влоши, затова останахме настрана. Но ето, че в края на краищата сега сме тук. И когато имате нужда от нас, когато можем да ви помогнем, ще се появим отново!

— Имаме нужда от вас всеки ден! — без колебание заяви Джон. — Така е устроено обществото. Ти направи грешка, Хироко. Защото, докато се криеше, шансовете Марс да остане неповторим, значително намаляха. Много хора работят, за да ускорят изчезването на неповторимостта му. Сред тях има и хора от първата стотица. А какво си направила ти, за да ги спреш?

Хироко нищо не отговори. Джон продължи:

— Преминахте ли през геронтологичната терапия във вашата колония?

— Да.

— Децата знаят ли кои са техните родители?

— Да.

Джон поклати глава; беше разгневен.

— Просто не мога да повярвам, че си могла да направиш такива неща!

— Ние не те караме да повярваш.

— Очевидно. Но нима изобщо не те е грижа, че си откраднала гените ни и си създала наши деца, без знанието и съгласието ни? Че си ги възпитала, без да ни допуснеш до тяхното възпитание, без да ни позволиш да споделим детството им?

— Можете да имате свои собствени деца, ако желаете — сви рамене тя. — А що се отнася до тези… Някой от вас интересуваше ли се да има деца преди двадесет години? Не. Този въпрос въобще не беше повдиган.

— Ние бяхме прекалено стари!

— Не бяхме прекалено стари. Просто предпочетохме да не мислим за това. По-голямата част от невежеството е личен избор, както знаеш, следователно невежеството е важен фактор, който разкрива какво в действителност има значение за хората. Вие не искахте деца, затова не знаехте нищо за раждането на деца от по-възрастни родители. Но ние знаехме и изучихме техниките за осъществяване на този процес. А когато видите резултатите, смятам, че ще се убедите колко щастливо е било това хрумване. Мисля, че ще ни благодарите.

Джон замълча, за да помисли по този въпрос.

— Е — рече накрая той, — подозирам, че ще говорим за това продължително време. Ще поддържаш ли поне връзка с мен сега?

— Да — кимна Хироко.

До изгарянето на астероида оставаха още две минути. Много хора се изкачиха до най-високо разположената палатка и притиснаха тела към прозрачните стени на обърнатата на юг арка. Леденият астероид вероятно щеше да изгори за една-единствена обиколка по орбитата си, траекторията му беше толкова стръмна. Обект с една четвърт от масата на Фобос щеше да се превърне в пара и след това, когато станеше по-горещо — в кислородни и водородни молекули. Всичко щеше да трае само няколко минути. Никой не беше сигурен как щеше да изглежда този процес.

Започнаха да броят от десет до нула. „Нула!“ — изреваха стотици гърла. За три бездиханни трепетни удара на сърцата не се случи нищо. После бялата топка, която оставяше искрящо ветрило от бял огън след себе си, се появи на югозападния хоризонт. Тя беше по-ярка от всички луни, огледала и звезди, взети заедно. Горящият лед беше така близо, че виждаха бели късове, които политаха към опашката и падаха като гигантски искри. После, извървял едва половината път по небето, астероидът се разчупи на отделни фрагменти и цялата феерия от нажежени до бяло пламъци се понесе на изток, разпилявайки се като шепа едри сачми. Изведнъж всички звезди потрепериха — това беше първата звукова експлозия, която връхлетя върху палатките и ги разтърси. Последва втора и за миг фосфоресцентни късчета заскачаха диво, докато се носеха по небето и изчезнаха зад хоризонта на югоизток. Огнените им опашки ги последваха до Марс, после се стопиха. Изведнъж отново стана тъмно, обикновеното нощно небе се разстла над главите им, сякаш нищо не се бе случило. С изключение на това, че звездите полека блещукаха.

Възцари се пълна тишина. Хората стояха неподвижни на местата си. Какво биха могли да сторят след такова събитие?

Но ето, че Хироко започна да си пробива път сред хората към онази палатка, където бяха Джон, Мая, Надя и Аркадий. Тя се насочи право към Джон. Изправи се с лице срещу него, улови дясната му ръка, вдигна я нависоко и изведнъж извика:

— Джон Буун! Джон Буун!

След това всички подеха този вик:

— Буун! Буун! — а други закрещяха: — Марс! Марс!

Лицето на Джон пламна, както бе пламтял метеорът. Чувстваше се зашеметен, като че къс от горящия лед го бе ударил по главата. Старите му приятели се смееха, а Аркадий изкрещя:

— Реч! — придавайки на гласа си онова, което смяташе за американски акцент. — Реч! Реч! Ре-е-еч!

Останалите подеха този възглас, после известно време шумът замря и всички го загледаха с очакващи погледи.

— Какво мога да кажа аз, приятели? — извика той. — Всичко вече се случи и за него няма думи. Думите се създават, за да описват такива събития.

Но кръвта му бушуваше, пълна с адреналин и щастие; без да желае, думите започнаха да се изливат от устните му, както често се бе случвало по-рано.

— Вижте — заговори Буун. — Ние сме тук на Марс! (Смях.) Това е подарък за нас, голям подарък, причината, заради която продължаваме да отдаваме живота си, за да поддържаме развитието на цикъла. Както в еко-икономиката — каквото вземеш от системата, трябва да бъде балансирано с онова, което й даваш. Да бъде балансирано или да надвишава количеството на полученото, за да се създаде анти-ентропно стремление, което характеризира целия творчески живот и особено първите ни стъпки в един нов свят — място, където не сме привикнали нито с природата, нито сме изградили определена култура, а превръщаме планетата отначало в свят, а после в свой дом. Сега всички знаем, че различните хора изтъкват различни причини за пристигането си тук. Хората, които ни изпратиха на Марс, са били движени от други подбуди и сега започваме да ставаме свидетели на конфликтите, предизвикани от това. На хоризонта се появяват бури, нахлуват метеори, заредени с несъгласие и размирици. Някои от тях ще се сблъскат с планетата, а няма само да прелетят над главите ни като онзи пламък на белия лед преди малко! (Възгласи.) Може да стане неприятно, понякога със сигурност ще бъде непоносимо, но трябва да помним, че тези удари на метеорите обогатяват атмосферата, правят я по-плътна и добавят еликсира кислород към отровния бульон извън тези палатки. Човешките конфликти могат да доведат до същия резултат — да разтопят вечно замръзналия подпочвен слой на нашата социална база, да стопят всички онези вкочанясали от студ институции и да ни оставят сами пред необходимостта да творим, пред задължението да създадем нов социален ред, който е чисто марсиански. Толкова марсиански, колкото Хироко Ай, нашата Персефона^[3], която сега се върна от реголита, за да обяви началото на тази нова пролет! (Възгласи.) Винаги трябва да имаме предвид живота на децата си, на техните деца и така напред в бъдещето завинаги. Трябва да постъпваме по такъв начин, че да им предоставим толкова възможности — а се надявам дори и повече — от тези, с които разполагахме ние. Да насочваме слънчевата енергия още по-изобретателно, за да обърнем посоката на ентропията в нашия малък кът от вселенския поток.

На този етап, приятели, сме изправени пред дилемата: демокрация срещу капитализъм. На своя преден пост в човешкия свят ние може би сме в по-добра позиция от всички останали — оттук можем да видим всичко и да участваме в тази битка от световен мащаб. Тук има незаета земя, тук има оскъдни ресурси, които не могат да бъдат възстановени. Ние ще бъдем въвлечени в битката, не е възможно да не участваме в нея, ние сме един от трофеите и съдбата ни ще бъде решена от онова, което се случва в целия населен с хора свят. След като случаят е такъв, за нас ще е по-добре да се обединим в името на общото благо, в името на Марс, заради самите нас, заради всички хора на Земята и заради бъдещите поколения. Това ще бъде трудно, ще отнеме години, но колкото сме по-силни, толкова по-благоприятни стават шансовете ни. Затова съм толкова щастлив, че виждам горящия метеор в небето, който налага матрицата на нашия живот в този свят. Затова съм толкова щастлив, че всички вие сте тук, че заедно празнуваме това събитие. Хайде да потанцуваме до зори, а утре ще се разпилеем по ветровете и надолу по склоновете на тази огромна планина, за да разнесем своя дар навсякъде.

Бурни възгласи. Мая разцелува Джон, Влад, Урсула и Надя също го целунаха, Аркадий го повдигна, изрева и го завъртя във въздуха, а Хироко протегна ръка и докосна Джон с показалец по ръката — като че искаше да му предаде някакво живително докосване, сила, дарба.

На следващия ден събраха всичко, останало от празненството. След като се сбогуваха с много хора, Джон и Мая се качиха на ровъра, заобиколиха ръба на Олимпус Монс и се вляха в керван от ровъри, в който пътуваха Аркадий и Надя, Ан, Симон и техният син Питър. По време на редица разговори този ден, Джон каза:

— Трябва да разговаряме с Хелмут, за да накараме ООН да ни приеме като изразители на мнението на местното население. Необходимо е да представим пред ООН проект за ревизирания договор. Скоро трябва да присъствам на церемония по откриването на нов град от палатки в източната част на Тарсис. Очаква се и Хелмут да дойде. Дали бихме могли да се срещнем там?

Само неколцина можеха да отидат, ала те щяха да бъдат делегати, представящи останалите и се споразумяха какво ще предприемат. След това разговаряха за съдържанието на проектодоговора и се обаждаха до всички кервани и дирижабли. На следващия ден се спуснаха по стръмната стена от северната страна на големия насип и в подножието му поеха в различни посоки.

— Беше хубаво празненство — обади се Джон по радиото на всеки един поотделно. — Ще се срещнем на следващото!

Бележки

[1] Геолози на Марс — думата е образувана от Арес — бога на войната при древните гърци, символ на планетата Марс. — Б.пр. ↑

[2] Анастомоза — геологичен термин, който означава свързване на каналите на дадена река в единна система. — Б.пр. ↑

[3] Богиня на плодородието, при идването на която всичко започва да цъфти и зрее (старогр. мит.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ким Стенли Робинсън Червеният Марс (5)

Метаданни

Данни

Червеният Марс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част петаДа попаднеш в историята

Ким Стенли Робинсън
Червеният Марс (5)

Част пета
Да попаднеш в историята