Ким Стенли Робинсън
Червеният Марс (8)

Част осма
Няма друг начин

Когато пътниците във вагона от елеватора, наречен „Приятел от Бангкок“, разбраха, че Кларк се е откъснал, а кабелът пада към планетата, те изтичаха във фоайето. Там се намираше помещението за съхранение на скафандри. По най-бързия възможен начин взеха скафандрите, предназначени за случай на бедствие. Като по чудо не избухна обща паника — тя се разрази в сърцата им външно всеки изглеждаше делови, съсредоточил вниманието си към малката група хора пред вратата на херметизационната камера, които се опитваха да определят къде се намират и кога трябва да напуснат вагона. Това спокойствие удиви Питър Клейборн. Неговата собствена кръв гърмеше в тялото му като взрив. Един мъж от групата пред тях им каза с равен глас, че приближават ареосинхронната точка, затова всички заедно влязоха в херметизационната камера. Бяха така наблъскани един до друг, като че скафандрите бяха плътно подредени в някакъв тесен склад. После блокираха камерата и изпуснаха въздуха от нея. Външната й врата се отвори и пред тях зейна правоъгълник от звездно, черно като самата смърт космическо пространство. Наистина беше страшно да скочат в него, без скафандрите им да бъдат завързани с въже за някой космически кораб. На младия мъж му се струваше, че това е самоубийство. Но първите скочиха, а останалите ги последваха и се разпръснаха като семена от разпукнала се шушулка.

Мнозина успяха да се обърнат с краката надолу към Марс. Той лежеше под тях като мръсна баскетболна топка. Когато се стабилизираха, възпламениха главните ракетни двигатели на скафандрите и започнаха да се издигат. Групата, която правеше изчисленията, все още запазваше общия обхват за връзка и обсъждаше положението, като че всичко беше просто игра на шах. Намираха се в близост до ареосинхронната орбита, но се движеха към планетата със скорост от няколкостотин километра в час. Можеха да противодействат на това, като изгорят половината от горивото, с което разполагаше всеки. След това щяха да попаднат на много по-стабилна орбита, отколкото им беше необходимо, като се вземат предвид запасите им от въздух. С други думи, щяха да умрат по-късно от задушаване, вместо няколко часа по-рано от горещина. Но тогава къде беше смисъла от скока в космическото пространство? Все пак човек никога не знае със сигурност — можеха да се появят спасителни отряди в периода, докато все още бяха живи. Очевидно повечето хора желаеха да опитат.

Младият мъж изтегли модула за ракетен контрол, който бе вграден в китката на скафандъра му, постави пръстите и палците си върху копчетата, видя целия свят под ботушите си и започна да се отдалечава от групата. Някои от другите гледаха да останат заедно, но той прецени, че това е невъзможно. Щеше само напразно да изразходва гориво, затова ги остави да отлетят далеч над него, докато се превърнаха в точици като останалите звезди. Не беше толкова уплашен, колкото в херметизационната камера, ала се чувстваше ядосан и тъжен: не искаше да умира. Времето течеше едва-едва.

Събуди се и когато осъзна, че е спал, се почувства едновременно развеселен и отвратен. Опита да се съсредоточи върху планетата под себе си. Родният му дом, скъпият роден дом. Все още се намираше в почти ареосинхронна орбита, бяха изтекли часове и Тарсис все още се падаше под него, макар че се бе отдръпнал малко на запад. Носеше се точно над Маринерис.

Изтекоха часове и без да иска, отново заспа. Когато се събуди, пред него имаше малък сребърен космически кораб, като неидентифициран летящ обект. Изкрещя от изненада и започна да се сгромолясва надолу. Трескаво заработи с копчетата на ракетния контрол, за да овладее положението и когато успя, корабът все още беше на мястото си. В страничния илюминатор се виждаше лице на жена, която му говореше и му сочеше ухото си. Той включи обхвата за обща връзка, ала не чуваше гласа й. Чрез ракетите се насочи към кораба и изплаши жената, защото едва не се сблъска с илюминатора. Успя да намали скоростта си. Жената правеше някакви жестове — желаеше ли да влезе? Той оформи непохватен кръг с палец и показалец и закима така оживено, че отново започна да пропада. Когато се завъртя, видя, че зад прозореца се е отворила малка врата. Докосна вратата и се просълзи; примигна и сферичните капчици на сълзите полепнаха по предличника на шлема му, когато се просна върху пода на отделението след входа. Беше му останал въздух за още един час живот.

Когато входното отделение се придвижи напред и един панел зае мястото на вратата, Питър разхерметизира шлема си и го сне. Въздухът беше рядък, хладен и богат на кислород. Вътрешната врата на камерата се отвори и той влезе през нея.

Жените се смееха. Бяха само две на борда и настроението им беше прекрасно.

— Какво беше решил да правиш, да се приземиш със скафандъра ли? — попита едната.

— Аз бях на елеватора — отговори той с несигурен глас. — Трябваше да скочим в космическото пространство. Спасихте ли някой друг?

— Ти беше единственият, когото видяхме. Искаш ли да се приземиш с нас?

Питър успя само да преглътне. Жените се засмяха насреща му.

Малкият космически кораб започна да увеличава скоростта си, насочвайки се към Марс. Младият мъж лежеше изтощен в гравитационно кресло зад двете жени. Задаваше им въпроси и смучеше вода и меко сирене от обли тубички. Те се връщаха от един от многото огледални комплекси-спътници, бяха взели космическия кораб за аварийно приземяване, с който щяха да стигнат до Марс. Преди това бяха разрушили огледалата, изпращайки в космическото пространство плетеница от бляскави, огледални повърхности. Двете жени усложниха спускането до планетата, защото преминаха в полярна орбита: щяха да се приземят в близост до южната полярна шапка.

Питър погледна навън и видя, че се приближаваха по стръмна траектория. Намираха се само на няколко хиляди метра от повърхността. Направо не можеше да повярва. Жените поддържаха тази главоломна траектория, докато започна да му се струва, че ще се забият в пясъка. Тогава, едва ли не в последната минута, корабът отново зае хоризонтално положение и младият мъж беше притиснат към креслото си.

— Прекрасно — каза едната от жените, после се разнесе тътен и вече се движеха по изградения от различни слоеве терен.

Отново гравитация. Питър се измъкна от кораба след двете жени. Тръгна след тях по тръбообразен проход, който ги изведе до един ровър. Чувстваше се зашеметен и готов да заплаче. В ровъра имаше двама мъже, които започнаха да крещят радостно, после прегърнаха жените.

— Кой е този? — извикаха те.

— О, взехме го от горе, скочил от елеватора. Все още е малко замаян. Хей — обърна се към него тя с усмивка. — Вече сме долу. Всичко е наред.

 

 

Някои грешки са непоправими.

Ан Клейборн седеше на задната седалка в ровъра на Мишел. Беше се проснала на място за трима човека и усещаше как гумите изкачват скалите, а после се хлъзват надолу. На първо място грешката й се състоеше в това, че бе дошла на Марс, а след това, че се беше влюбила в него. Влюбена бе в планета, която всички останали искаха да унищожат.

Извън ровъра Марс се променяше завинаги. Вътре в колата основното помещение се осветяваше от прозорци, направени на нивото на пода. Те разкриваха съвсем ограничен изглед изпод каменната козирка на ровъра. Неравен път от чакъл, осеян с разпилени по-едри скални късове. Движеха се по главното шосе в Ноктис, ала върху него бяха нападали много скални отломки.

— Има няколко опасни места — обади се Мишел. — Ако там пътят е разрушен, ще бъде невъзможно да използваме колите. Напречни склонове, които свързват двете стени на каньоните, гигантски полета, осеяни с обли канари. Веднъж да пристигнем в Маринерис и всичко ще бъде наред. Там има много обиколни маршрути.

— Колите разполагат ли с достатъчно гориво и хранителни припаси, за да премина целия каньон? — попита Сакс.

— Не. Ала навсякъде имаме скривалища.

Очевидно огромните каньони бяха едни от главните транспортни коридори на скритата колония. Построяването на официалната магистрала през каньона им беше създало доста проблеми, тъй като тя пресичаше много от маршрутите им.

Денят беше тъмен, въздухът приличаше на плътна пелена от кафяви пясъчни частици, ветровете духаха силно. Нямаше никакво съмнение, че се разразява нова прашна буря. Температурите спадаха шеметно надолу. Сакс изтръпна, когато някакъв глас по радиото обяви, че бурята ще бъде глобална и ще обхване цялата планета. Ала Мишел беше доволен.

— Трябва да изминем 5 000 километра, повечето от които са встрани от главните пътища. Ще бъде прекрасно, ако можем да пътуваме и през деня. Не ми се е случвало да правя това от Голямата буря насам.

Той и младежът, който се наричаше Касей, започнаха да кормуват през цялото денонощие, караха непрекъснато три часа, след това почиваха половин час. Измина още един ден. Намираха се в Пукнатината Комптън, навлизайки в тясното парче земя, гушещо се между стените на Иус Касма. Мишел се отпусна.

Иус беше най-тесния каньон в системата Маринерис. На мястото, където се отделяше от Пукнатината Комптън, широчината му беше само 25 километра. Тази пропаст разделяше Синай Планум и Титания Катена. Каньонът представляваше дълбок прорез между тези две плата, стените му бяха високи цели три километра, затова приличаше на дълъг, тесен гигантски пролом.

След три дни в ранния следобед, без никакво предупреждение, единият ровър се заклати върху амортисьорите си. Сепнати, те бързо концентрираха вниманието си и се изправиха, за да погледнат телевизионните екрани. Задната камера на ровъра беше насочена назад към Иус. Изведнъж Сакс почука върху екрана, изобразяващ онова, което следеше камерата.

— Скреж — тихо изрече той. — Чудя се…

Камерата показваше, че заскрежената пара се сгъстява и се придвижва към тях надолу по каньона. Магистралата, по която караха, беше разположена върху насип високо над основното дънно ниво на южния дял на Иус. Това беше добре дошло за тях, защото със страхотен тътен, който разтърси ровъра, дъното изчезна, залято от плитка, напираща вода, смесена с мръснобяла каша. Тя представляваше невероятна смесица от ледени късове, търкалящи се скали, пяна, тиня и вода — мътилка, която помиташе всичко в средата на каньона. Дори вътре в колата екотът беше прекалено висок; не можеха да разговарят, подът се тресеше под краката им.

Под насипа, върху който паркираха колите, истинското дъно на каньона беше широко може би петнадесет километра. Наводнението го обхвана изцяло за броени минути и започна бързо да се издига по дългия напречен склон от натрупани камъни, които се бяха откъснали от канарите. Водата връхлиташе по Иус, прекъсваше за минути шеметния си бяг заради някоя преграда, после отново политаше напред; със сигурност щеше да се излее в Мелас. Най-после водата спря да приижда. Повърхността на потопа сега представляваше хаотично назъбен терен, ледът сякаш беше разбит на прах, а след това бе застинал в равнина от остри, застрашителни парчета. Нивото на езерото беше пълзяло нагоре по насипа, върху който стояха колите им, докато накрая потопът бе останал на сто метра под тях. Отново появилата се след оттеглянето на водата влажна скална повърхност беше променила цвета си от червеникаво-черно до мръсно бяло за по-малко от двадесет секунди. Това беше времето на замръзване на Марс.

 

 

Докато траеше всичко това, Сакс бе останал на мястото си, погълнат от потрепващите цифри върху екрана.

— Голяма част от водата ще се изпари или по-скоро ще замръзне, или сублимира — измърмори той, без да се обръща към никого.

 

 

Мишел смело караше първата кола, проявявайки упоритост, която граничеше с безразсъдство.

— Отчаяни мерки — бодро заяви той. — Може ли да си представите, че при нормални обстоятелства ще преминете през такава местност без път? Това би било безумие.

— То и сега е безумие — раздразнително се намеси Надя.

— Е, какво друго можем да направим? Нито можем да се върнем някъде, нито да се откажем. Знаете ли, че човек мобилизира силите си изцяло, само когато знае, че няма път назад? Единственият изход е в посока напред.

И те продължаваха напред. Ала оптимизмът на Мишел рязко намаля, когато втората кола пропадна в една яма, прикрита зад група високи обли скали. След като доста се потрудиха, успяха да отворят предната врата и измъкнаха Касей, Мая, Франк и Надя. Ала нямаше никаква възможност да освободят втората кола, не разполагаха нито с опорна точка, нито с повдигателен механизъм. Затова пренесоха всички припаси от нея в първата кола, която беше буквално претъпкана. Продължиха пътя си — осемте човека и припасите, сблъскани в една-единствена кола.

 

 

Бяха уморени, много уморени. Изминаха двадесет и три дни, откакто бяха избягали от Кайро. 2 500 километра изкачване по каньоните ги отделяха от града. През цялото време спяха на смени и караха почти непрекъснато. Бяха прекалено стари за това, както бе изтъкнала нееднократно Мая. Нервите им бяха изтощени. Понякога вършеха глупости, правеха незначителни грешки, заспиваха за кратко, без да го желаят.

Терасата, която беше техния път между стената на каньона и пороя, се превърна в поле, осеяно с огромни скали. Повечето от тях бяха отломъци, долетели от близките кратери или канари, откъртили се от стените на каньона вследствие на износване или разпадане на каменната маса. На Ан й се струваше, че големите кръгообразно нарязани и конусовидни заливи в южната стена бяха местата, където щяха да възникнат нови, приточни каньони, ала нямаше време да ги огледа по-отблизо. Хората подозираха, че често пътят им ще бъде изцяло блокиран от скали. След всичките тези дни и километри, когато бяха прекосили по-голямата част от Маринерис, можеха да бъдат принудени да спрат тук — тъкмо пред обширните наносни слоеве, с които завършваше долният край на системата каньони.

Ала пак намираха изход. Отново спираха. Откриваха пролука; отново спираха. Така продължаваше ден след ден. Преминаха на хранене с половин порция. Пътят стана по-труден. Един ден изминаха само един километър. На следващия не намериха никаква пролука, облите, високи скали бяха подредени по терасата като противотанкови прегради.

Касей, който обикаляше пеш наоколо, откри проход тъкмо на брега на пороя. Целият видим простор, обхванат от потопа, беше замръзнал. Ледената пустош се простираше до хоризонта — безредно назъбена повърхност като тази на Арктическо море на Земята, само че много по-мръсна — гигантска смесица от черни, червени и бели буци лед.

През целия ден Ан продължи да кара в непосредствена близост до назъбения край на потопа, а понякога и върху леда. Изминаха 160 километра — най-високото постижение от две седмици насам. Преди залез слънце започна да вали сняг. Западният вятър нахлу от Копратес, повлякъл със себе си тежки навеи снежна маса, смесена с песъчинки. Снегът летеше край колата и им се струваше, че въобще не се движат. Стигнаха до зона на прясно свлачище, което се спускаше чак до леда на наводнението. Огромни скали, разпръснати по леда, му придаваха вид на изоставен квартал. Светлината беше мрачно сива. Трябваше им водач, който да ги преведе пеш през този лабиринт. След кратко, изтощително съвещание Франк изяви желание да отиде и излезе, за да се справи с тази задача. В този момент той беше единственият от тях, съхранил в известна степен силата си, дори повече от по-младия Касей; Франк все още изгаряше в пещта на своя гняв, допълнително гориво, което никога нямаше да се изчерпи.

Той бавно тръгна пред колата. Проверяваше различните възможности и се връщаше, като или клатеше глава, или махаше с ръка към Ан да продължи. Тънки воали заскрежена пара се издигаха в снега около тях, смесваха се, политаха заедно, грабнати от вечерния вятър и се стопяваха в мрака. Наблюдавайки мрачния спектакъл на напористия вихър, Ан не прецени правилно мястото, където се срещаха леда и скалите. Ровърът се натъкна на кръгла скала върху замръзналия бряг и задното ляво колело увисна във въздуха. Тя се опита да забие предните колела в скалите, за да издърпа напред колата, но гумите потънаха в участък от пясък и сняг. Изведнъж двете задни колела едва докосваха повърхността, а предните буксуваха в ямите, които бяха издълбали. Ровърът беше заседнал.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Франк по честотата за връзка. Ан подскочи в креслото си. Никога нямаше да свикне с хапливото поведение на Франк. — Тръгвай! — извика той.

— Сблъсках колата с една скала — отговори му тя.

— По дяволите! Въобще не гледаш къде караш! Стой, спри колелата, спри ги! Ще поставя подложки под предните гуми и ще те избутам напред. Ти веднага поеми нагоре по склона с максимална скорост. Разбра ли? Отгоре идва нова голяма вълна!

— Франк! — изкрещя Мая. — Влизай вътре!

— Веднага щом сложа проклетите подложки! Готови за тръгване!

Франк изтича от предната страна на колата. Ругаеше едва чуто и даваше отсечени нареждания на Ан, която се подчиняваше със стиснати зъби. Стомахът й се бе свил на топка.

— Хайде, тръгвай! — изкрещя Франк. — Тръгвай!

— Първо се качи! — извика Ан.

— Няма време. Тръгвай! Вълната е вече тук! Аз ще увисна отстрани. Тръгвай! По дяволите, тръгвай!

Ан леко даде газ, предните гуми се завъртяха и опряха в подложките. Колата с клатушкане дръпна напред, преодоля скалата, задните гуми докоснаха повърхността, захапаха и ровърът вече можеше да се движи свободно. Но ревът на пороя изведнъж стана страшно пронизителен, започна да трещи зад тях с учетворена сила. Зад колата се посипаха ледени отломки, пръскаха се на по-малки парчета с ужасен грохот. После ледът потъна под черна пелена от кипяща мътилка — огромна вълна, която заля прозорците на колата. Ан натисна максимално газта и се впи в смъртна хватка във волана, който се тресеше в ръцете й. Едновременно с грохота на разбиващата се огромна вълна, тя чу дивия глас на Франк:

— Тръгвай, идиотка такава, тръгвай!

Ан продължи да натиска педала на газта до самия под, колата пое нагоре по склона. Най-после водата започна да тече под ровъра. Пред тях се простираше възвишение, което завършваше с гола, плоска местност. Ан продължаваше да натиска газта, стремеше се да достигне изравненото място; колата диво подскачаше, пороят все още ревеше зад тях. Когато стигна върха на възвишението, трябваше да изтегли с ръце крака си, натискащ педала на газта. Колата спря. Намираха се над пороя, върху тясна скална тераса. Изглежда, че голямата вълна бе започнала да отминава. Но Франк Чалмърс беше изчезнал.

 

 

Мая настояваше да се върнат и да го потърсят. Имаше голяма вероятност първата вълна да е била най-силната. Всички се пръснаха наоколо, но усилията им не дадоха резултат. В двата пресичащи се жълти конуса светлина и в тъмния, сив свят извън тях виждаха само назъбената повърхност на пороя, напиращо море от скали, мътилка, вода и тиня, без ни най-слабо загатната правилна форма. Всъщност, това беше свят, в който правилни форми не можеха да съществуват. Никой не можеше да оцелее сред такава лудост. Франк беше изчезнал. Или колата го бе запратила настрани с бясното си люшкаше, или бе пометен в кратката и едва не станала фатална за всички среща на вълната с ровъра.

Мая плачеше, заглушавайки хълцането си, превита одве, като че бе обхваната от конвулсии.

— Не! — викаше тя. — Франк! Франк! Трябва да го търсим!

После започна да ридае така силно, че не можеше да приказва. Сакс порови в склада с медикаменти, приближи се и се наведе над нея.

— Мая, искаш ли успокоително?

Тя се изправи, изтръгна хапчетата от ръката му и ги изхвърли.

— Не! — изкрещя. — Това са моите чувства, моите мъже! Мислиш ли, че съм страхливка? Че съм автомат като теб?

Избухна в безпомощни, мъчителни ридания, които не можеше да овладее. Сакс стоеше изправен над нея, примигваше, лицето му беше изкривено от покруса. Ан стана от мястото на водача, отиде при тях и за миг задържа ръката на Сакс. После се наведе, за да помогне на Надя и на Симон. Заедно повдигнаха Мая от пода и я занесоха до леглото й. Мая вече беше притихнала, затвори се в себе си. Очите и носът й течаха, унесена в скръбта си, тя притискаше в болезнена хватка китката на Надя. Надя я гледаше с безстрастния израз на лекар, мърмореше нещо на руски, затворена посвоему в себе си.

Мишел и Касей седнаха на шофьорските места и отново подкараха ровъра по скалната тераса.

 

 

След няколко дни стигнаха огромните, хълмисти равнини на Маргаритифър Сайнъс. Свободни от ограниченията на насечения терен в Маринерис, те изминаваха стотици километри всяка нощ, денем спяха. Няколко дни почти не разговаряха, преминаха между Аргире и Хелас, прекосявайки безкрайната, осеяна с кратери земя на южните възвишения. Започна да им се струва, че никога през живота си не бяха правили нищо друго, освен да карат напред. Пътуването като че щеше да продължи вечно.

Но една нощ стигнаха до изградения от отделни слоеве терен на полярния регион. Призори хоризонтът пред тях заблестя, после се превърна в бяла ивица с неясни очертания, която се уголемяваше все повече и повече пред погледите им. Накрая се превърна в бяла канара, която просто изплува от хоризонта, издигнала се високо над тях. Това очевидно беше южната полярна шапка. Продължиха да карат към нея и се озоваха върху замръзнала кора от пясък под гигантски покрив от лед. Канарата представляваше огромна, надвиснала над всичко наоколо козирка — като вълна, която се беше вкаменила в мига, преди да се разбие на брега. В подножието на канарата имаше тунел, издълбан в леда. Появи се човешка фигура, облечена в скафандър и започна да дава указания как ровъра да влезе в тунела.

Той представляваше проход, прокопан в леда, през който се движиха най-малко един километър. Тунелът имаше нисък таван, ала беше достатъчно широк и позволяваше в него да се движат едновременно два или три ровъра един до друг. Преминаха през две херметизационни камери, които изпълваха цялото пространство на тунела. В третата Мишел спря ровъра, отвори херметизационната му камера и излезе навън. Касей, Мая, Надя, Сакс, Симон и Ан го последваха. Преминаха през вратата на третата херметизационна камера и закрачиха мълчаливо надолу. После тунелът изведнъж се разтвори в обширно пространство. Те спряха, притихнали пред гледката, която се разкри пред очите им.

Над главите им се издигаше огромен купол от блестящ бял лед. Те стояха под него като под гигантска, обърната с дъното нагоре купа. Диаметърът на купола беше няколко километра, а височината му най-малко километър, може би повече. Сводът се издигаше рязко нагоре, после образуваше плавна извивка към центъра си. Светлината беше мека, но достатъчно силна, като в облачен ден. Тя сякаш извираше от самия бял купол, който блестеше над главите им.

Подът под купола беше от червеникав пясък, нагънат във формата на леки вълни. В падините на вълните растеше трева, имаше много бамбукови растения и борове с дебели, изкривени стволове. Вдясно се издигаха ниски хълмчета. Сред тях се виждаше малко село, сгушено в подножията им — с едноетажни и двуетажни къщи, боядисани в бяло и синьо, между които се издигаха големи дървета. В клоните им бяха направени стаи от бамбукови пръчки, към които се изкачваха находчиво измайсторени стълбища.

Мишел и Касей вече вървяха към селото, а жената, която бе въвела ровъра им в тунела, тичаше напред и викаше:

— Те са тук! Те са тук!

Под купола, в срещуположната на селото страна, имаше езеро, от водата на което се вдигаше лека пара. Повърхността му беше бяла, бляскава, набраздена от вълни, разбиващи се на близкия бряг. Върху отсрещния бряг се виждаше внушителната, оцветена в синьо маса на ядрен реактор „Рикоувър“, чието отражение приличаше на синкаво, плаващо петно върху бялата вода. Поривите на хладния, влажен вятър докоснаха със студени пръсти ушите им.

Мишел се върна назад при старите си приятели, които стояха неподвижни като статуи.

— Хайде, навън е студено — каза той с усмивка. — Към купола е залепен слой от лед, затова трябва да поддържаме въздуха под него винаги до точката на замръзване.

Хора излизаха от селото, подвикваха. Край малкото езеро се появи млад мъж. Той затича към тях, прескачайки дюните с дълги, красиви скокове. Дори след всичките години, които бяха прекарали на Марс, хората от първата стотица вярваха, че такъв летящ бяг е възможен само насън. Измина доста време. Едва тогава Симон сграбчи ръката на Ан и извика:

— Това е Питър! Това е Питър!

— Питър — прошепна тя.

После бяха заобиколени от много, много хора, повечето от тях съвсем млади или деца — непознати лица и все пак чертите им напомняха близки хора. Всички искаха да стигнат до тях — Хироко, Ивао, Раул, Рая, Джийн. Питър се втурна да прегърне Ан и Симон. Тук бяха Влад, Урсула, Марина и още неколцина от групата в Ахерон, всички се тълпяха около тях, протягаха ръце да ги докоснат.

— Какво е това място? — попита Мая.

— Това е домът ни — каза Хироко. — Оттук ще започнем всичко наново.