Марс се е образувал с останалата част от слънчевата система преди около пет милиарда години. Той е малък, но тежък, с никелово-желязно ядро и неговата вътрешност се е охладила по-бързо от тази на Земята; ядрото му вече не се върти под кората с различна скорост и следователно Марс практически няма магнитно поле. Но един от последните вътрешни тласъци на стопеното ядро и мантията образувал огромно аномално възвишение, издатина с големината на континент с височина единадесет километра — три пъти по-висока от Тибетското плато, — издигаща се над земите около нея. Тази издатина била причината да се появят редица други белези: система от радиални разкъсвания, покриващи цялото полукълбо, към които спадат и най-големите пукнатини Валес Маринерис, цяла плетеница от каньони, които биха обхванали САЩ от бряг до бряг. Издатината е причина и за появата на значителен брой вулкани, три от които са разположени по главното й било: Аскресус Монс, Павонис Монс и Арсия Монс; на северозападния й хребет се намира Олимпус Монс — най-високата планина в слънчевата система, три пъти по-висока от Еверест и надвишаваща сто пъти масата на Мауна Лоа, най-големия вулкан на Земята.

Ето защо възвишението Тарсис е най-важния фактор за формирането на марсианската повърхност. Друг основен фактор е падането на метеори. Преди три до четири милиарда години, във века на Ной, метеорите падали върху Марс с огромна скорост; били милиони на брой; хиляди от тях били с размерите на малки планети, скали с големината на Вега или Фобос.

И всеки удар предизвиквал топлинни експлозии, които разтапяли скалите; елементите били изтръгвани от минералите, в чийто състав влизали и били изхвърляни под формата на горещи газове, течности и нови минерали. Те, заедно с газовете, отделени от ядрото на планетата, създали атмосфера; имало много вода; имало облаци, бури, дъжд и сняг, ледници, потоци, реки, езера, те издълбали повърхността, оставяйки красноречиви следи при своето преминаване — канали вследствие на наводнения, речни легла, очертания на брегове, всякакви видове хидроложки йероглифи.

Но всичко това отминало. Планетата била прекалено малка, прекалено отдалечена от Слънцето. Атмосферата замръзнала и паднала на повърхността. Въглеродният двуокис сублимирал и образувал нова тънка атмосфера, а кислородът се свързал със скалите и те придобили червеникав цвят. Водата замръзнала и в продължение на векове се просмукала през километрите разкъсани от метеорити скали. Накрая този слой от реголит бил пропит с лед, като най-дълбоките негови части били достатъчно топли, за да разтопят леда; затова на Марс се появили морета под повърхността. Понякога при тези своеобразни „язовири“ възниквали огромни артезиански налягания; друг път ги засягал метеорит или се зараждал вулкан; язовирът експлодирал и цялото подземно море се разпилявало над околния пейзаж. Но в края на краищата водата на повърхността замръзвала, сублимирала, била разпръсвана от безкрайните сухи ветрове и падала на полюсите сред пелени от мъгла, образуващи се всяка зима. Полярните шапки се увеличавали, теглото им вкопало леда под повърхността, докато видимият лед бил само върхът на двете лещи на полюсите от подземен, постоянно замръзнал слой, лещи, които били десетки, а по-късно стотици пъти по-големи от обема на полярните шапки. Към екватора възниквали подпочвени слоеве с високо водно съдържание, които се пълнели отдолу посредством отделяне на газове от ядрото. Някои от старите подобни слоеве отново се насищали с вода.

Така този дълъг цикъл достигнал втория си стадий. Но планетата се охлаждала, описаните процеси се извършвали все по-мудно, с огромно забавяне — като часовник, който спира да работи. Планетата придобила формата, която виждаме сега. Ала промените не спрели: непрекъснатите ветрове издълбавали сушата, прахът ставал все по-фин, поради ексцентричността в орбитата на Марс южното и северното полукълбо си разменяли студените и топлите зими в цикъл от 51 000 години, така че сухата ледена шапка и водната ледена шапка си разменяли полюсите. Наслагвали се нови слоеве пясък и гребените на новите дюни се врязвали в по-старите под определен ъгъл, докато повърхността около полюсите заприличала на гравирана с пунктирани линии.

Красив и суров свят на минерали; не животински, растителен или вирусен. Можел е да се развие в тази посока, но това не се случило. Никога не се проявило спонтанно зараждане на живот в глините или в серните горещи извори; от космоса не долетяла спора, не го докоснал Бог; каквото и да слага началото на живота (защото ние не знаем), то не се появило на Марс. Марс се въртял, доказателство за разнообразието на света, за неговата каменна жизненост.

И тогава, един ден…

Надежда Франсин Чернишевски здраво стъпи на повърхността с двата си крака — стойността на g й беше позната от деветте месеца, прекарани на „Арес“. Като се вземеше предвид тежестта на костюма, не беше много по-различно от разходка по Земята, доколкото не я лъжеха спомените. Небето бе розово, прошарено с пясъчно кафяви пръски, цвят, много по-наситен и по-фин от онзи, който бе виждала някога по фотосите.

Намираха се сред леко нагъната равнина, покрита с малки, остроръби скали, наполовина покрити с прах. На запад, над линията на хоризонта се очертаваше неголям, заоблен хълм. Може да беше и ръб на кратер, оттук нямаше как да се каже със сигурност.

Положи усилие да си припомни земното привличане, като се чудеше защо й е толкова трудно да го направи. Разходките в горите, в тундрата, по речния лед през зимата… а сега: стъпка, втора, трета. Ами ако скочи? Тя го стори и се разсмя; дори в скафандър беше по-лека. Чувстваше се силна както винаги, но тежеше само тридесет килограма! Плюс четиридесетте килограма на скафандъра… е, сега загуби равновесие, наистина. Струваше й се, че е куха. Това беше ефектът на скафандъра, разбира се. Във вътрешността на селищата щеше да бъде същото, както на „Арес“. Но навън, в този скафандър, беше куха, празна. С помощта на тази представа й се удаде да се движи по-лесно — скок върху тази обла скала, хайде долу сега, завий, после танцувай! Просто се плъзни по въздуха, танцувай, приземи се върху онзи плосък камък.

Надя се смееше. Тръгна към един товарен контейнер, като си тананикаше „Блус в кралската градина“. Изкатери се по подпората на установката и изтри кората от червен прах, полепнала върху списъка с елементи, съдържащи се в контейнера. Булдозер тип Джон Дийр/Волво Мартин, задвижван с хидрозолно гориво, термично защитен, полуавтономен, пълно програмируем. Протези и резервни части, включени към контейнера.

Почувства, че лицето й се разтяга в широка усмивка. Ескаватори, товарни машини, булдозери, трактори, камиони, строителни материали и припаси от всякакъв вид — всичко, от което щяха да се нуждаят, им бе предоставено в десетки контейнери, пръснати навсякъде из равнината. Започна да прескача от един апарат към друг, като внимателно ги разглеждаше. Някои очевидно бяха засегнати от метеорити, стойките на други се бяха съборили, трети се бяха пропукали, един дори беше смазан и всички кутии в него бяха разбити, наполовина покрити от прах; но това откриваше пред тях нови възможности, играта на спасяване и ремонтиране, една от техните любими! Тя шумно се разсмя. Беше малко замаяна, когато забеляза, че светлината за връзка върху модула на китката й бе започнала да проблясва; включи я на общия обхват за връзка и се сепна от гласовете на Мая, Влад и Сакс, които говореха едновременно:

— Къде е Ан, вие, жените, се върнете обратно, хей, Надя, ела да ни помогнеш да приведем в ред това проклето укритие, не можем дори да отворим вратата!

Тя се усмихна.

Свечери се, докато всички се приземят и преминат през скалистата равнина. После влязоха в трите функциониращи укрития, свалиха скафандрите си за работа в открития космос и ги подредиха на определените за това места. Провериха системите в укритията, похапнаха малко, като през цялото време обсъждаха впечатленията си. Почти цялата нощ продължиха да работят и разговарят; чувстваха се прекалено възбудени, за да заспят. На сутринта облякоха скафандрите и отново излязоха — трябваше да проверят съдържанието на контейнерите, да задействат машините за начални изпитания. Накрая забелязаха, че са изгладнели до изнемога, върнаха се в селцата, хапнаха набързо — и отново дойде нощта!

Следващите дни потекоха по същия начин: дива вихрушка на времето, което буквално хвърчеше. Понякога след вечеря работеха още няколко часа, докато слънчевата светлина изчезнеше окончателно. Надя, обхваната от безпокойство, отново излизаше навън. Често използваше това време да се разхожда около контейнерите, които бяха докарани в базата този ден; с течение на времето си събра личен комплект инструменти, чувствайки се като дете в магазин за бонбони. Годините, прекарани в сибирските електроцентрали, я бяха накарали да изпитва благоговение към добре направените инструменти; много бе страдала от това, че й липсваха. Всичко в северна Якутия бе построено върху постоянно замръзнал подпочвен слой, платформите хлътваха и ставаха неравни през лятото, през зимата се покриваха с лед. Строителни съоръжения бяха доставяни от цял свят — тежки машини от Швейцария и Швеция, бормашини от Америка, реактори от Украйна, плюс значителен брой инструменти от съветско време — едни се оказваха годни за работа, други бяха пълен боклук, но всички съоръжения бяха неокомплектовани и непрекъснато трябваше да импровизират, докато изграждаха нефтени кладенци сред ледовете и скалъпваха ядрени реактори, които караха Чернобил да изглежда като швейцарски часовник в сравнение с тях. Всеки ден бе изпълнен с отчаян труд; ползваха инструменти, които биха накарали и тенекеджия да заплаче.

Сега тя можеше да се разхожда в меката рубинена светлина на залеза и мелодиите от нейната стара колекция джазови изпълнения звучаха в слушалките на шлема й, докато ровеше сред кутиите с припаси и измъкваше всеки инструмент, който харесаше. После ги занасяше в малка стая, която си бе присвоила в едно от складовите помещения и добавяше към своята колекция поредната придобивка. Това беше просто механическото оборудване, инструментите й на дърводелец. В други части от складовите помещения подреждаха изследователското и лабораторно оборудване, геоложки инструменти, всякакви видове компютри, радиоапарати, телескопи и видеокамери.

Залезът на слънцето беше задължителното време за връщане в базата; в мрака тя с несигурни стъпки влизаше в херметическата камера, после в укритието, хапваше студено месо, докато седеше в леглото си и се вслушваше в разговорите на хората около нея, които обикновено бяха свързани с работата през изтеклия ден и разпределението на задачите за следващата сутрин. Франк и Мая трябваше да правят това, но всъщност всичко се получаваше спонтанно, като някаква система за бартерен обмен, създадена специално за случая. Хироко беше особено добра в това отношение, което изненада всички, като се има предвид колко сдържана бе тя по време на пътешествието до червената планета. Но тъй като сега имаше нужда от помощ от страна на хора извън нейния екип, тя прекарваше по-голямата част от вечерта разхождайки се от човек до човек, толкова целенасочена и убедителна, че обикновено на следващата сутрин около нея на фермата работеше многобройна група хора. Фермата беше необходима и за отглеждане на бамбук, който Надя възнамеряваше да използва като строителен материал за постоянната база, чието изграждане скоро се надяваше да започне. Всичко беше взаимно свързано; задачите им бяха синхронизирани, бяха си нужни един на друг. Така че, когато една вечер Хироко спря при нея, Надя каза:

— Да, да, ще бъда там в осем. Но ти не можеш да построиш постоянната ферма, докато не построим базата. Така че и ти трябва да ми помогнеш утре, нали?

— Не, не — отвърна усмихнато Хироко. — Вдругиден, съгласна ли си?

Хората измиваха таблите си след вечерята, оглеждаха списъците с оборудване и разговаряха, трупаха се край компютърните терминали и разговаряха, перяха дрехите си и разговаряха, после повечето си лягаха и отново разговаряха, сега по-тихо, докато накрая заспиваха.

— Като че сме свидетели на първата секунда от създаването на вселената — отбеляза Сакс Ръсел и уморено потри лице. — Всички сме наблъскани на едно място и между нас не съществуват никакви разграничителни белези. Като сноп горещи частици, които се втурват в различни посоки.

Всяко действие отнемаше повече време, отколкото бе запланувано. Например, беше им необходим цял месец (а бяха предвидили десет дни) за отварянето на товарните контейнери, проверката на тяхното съдържание и преместването им в подходящи места за съхранение, според вида им — за да достигнат до момента, когато наистина можеха да се заловят за работа.

Едва тогава щяха да започнат сериозно строителство. Тогава Надя щеше да плува в свои води. Тя нямаше с какво да се занимава на „Арес“, за нея пътуването беше нещо като отегчителен зимен сън. Ала при изграждането на различни обекти разцъфтяваше огромната й дарба, проявяваше се природата на нейния гений, обучен в горчивата школа на Сибир. Тя много бързо стана аварийният монтьор на колонията, „универсалното средство“, както я наричаше Джон. Помощта й бе необходима в почти всяко начинание и докато тичаше, поела ежедневните си задачи и винаги готова да даде съвет, Надя разцъфтя като в някакъв рай на труда, където времето бе престанало да тече. Толкова много работа! Толкова много работа! Всяка нощ заспиваше крайно изтощена.

Някои вечери преди да заспи дълго разговаряше с Аркадий, който се намираше на Фобос. Неговият екип изпитваше затруднения с микрогравитацията на спътника и той също се нуждаеше от съвета й.

— Само да можехме да достигнем такава стойност на g, че поне да живеем като хората, просто да поспим!

— Постройте пръстен от железопътни релси по цялата повърхност — предложи Надя, отърсила се за миг от дрямката. — Използвайте един от цилиндрите на „Арес“ за влак и го пуснете да се движи по линиите. Качете се на влака и го карайте с достатъчно висока скорост, което ще създаде необходимата стойност на g, особено при тавана на влака.

За миг всичко бе потънало в тишина, след което гръмна ликуващият смях на Аркадий:

— Надежда Франсин, аз те обичам! Обичам те!

— Ти обичаш гравитацията.

При цялата й заетост да дава съвети, строителството на постоянната им база вървеше наистина много бавно. Надя беше в състояние само веднъж седмично да се качва на булдозера и със страшен грохот да профучи по неравната почва до края на изкопа, който беше започнала. Сега широчината му беше десет метра, дължината — петдесет, а дълбочината — четири, поне последната цифра я задоволяваше. Подкара булдозера напред, за да удължи изкопа, той захапа земята и се раздруса. После върху таблото се появи теглото на поетата маса, кофата се вряза в реголита и го разтроши.

— Какъв звяр — каза Надя нежно на машината.

— Надя е влюбена в булдозер — обади се Мая в общия обхват на радиовръзката.

Поне зная в кого съм влюбена, измърмори Надя. Преобладаващата част от вечерите през последната седмица бе работила с Мая в склада за инструменти, слушайки приказките й за нейните проблеми с Джон, за това как тя в много отношения се чувствала с него по-добре, отколкото с Франк и за това как Франк със сигурност сега я ненавиждал и така нататък, и така нататък… Надя измърморваше да, да, да, докато почистваше инструментите, като се опитваше да прикрие незаинтересоваността си. Истината беше, че проблемите на Мая й бяха омръзнали и тя предпочиташе да си говорят за различни строителни материали или да обсъждат всичко друго, но не и любовните истории на Мая.

После се обади Сакс. Един от процесорите „Сабатие“ се беше задръстил и не можеха да свалят металния му кожух. Ето защо Надя повери работата с булдозера на Джон и Мая и взе един ровър, с който щеше да отиде до комплекса заводи, за да провери какво се е случило.

— Отивам при алхимиците — подвикна тя.

Въздушните колектори „Боинг“ бяха само началото на заводския комплекс; газовете, събирани от тях, се захранваха в големи резервоари с паралелепипедна форма; там те щяха да бъдат сгъстявани, подложени на разширение, комбинирани в различни съотношения чрез различни химично-инженерни операции, като дехумидификация, втечняване, фракционна дестилация, електролиза, електросинтеза, процес на Сабатие, процес на Раших, процес на Осуалд… Процесорите бавно синтезираха все по-сложни и по-сложни химикали, които преминаваха от един завод към друг, в цял лабиринт от структури, които изглеждаха като подвижни къщички, попаднали сред паяжина от разноцветни резервоари, тръби, епруветки и жици, при които всеки цвят имаше кодово значение.

След два часа процесорът „Сабатие“ беше поправен. На път към базата, Надя надникна в първата оранжерия. Растенията вече цъфтяха, лехите на новите култури се подаваха над наскоро създадената черна почва. Казаха й, че бамбукът пораства с няколко сантиметра дневно и вече достига 5 метра височина. Лесно беше да се разбере, че щяха да имат нужда от още почва. Алхимиците използваха азота от колекторите „Боинг“ за синтезиране на амониеви торове; Хироко буквално лудееше по тях, защото от гледна точка на селскостопанските дейности, реголитът беше истински кошмар — изключително солен, наситен до експлозивност с пероксиди, извънредно безводен, напълно лишен от биомаса. Трябваше да произведат почва, точно както произвеждаха магнезиевите слитъци.

Един ден геолозите се върнаха развълнувани, след като бяха стигнали до Гангес Катена — серия депресии в равнината на стотина километра на югоизток.

— Беше странно — разказа им Игор. — Човек не може да забележи падините до последния миг. Приличат на големи фунии, около десет километра в диаметър, с дълбочина два-три метра, по осем-девет в редица, като всяка следваща става по-малка и по-плитка. Беше фантастично. Вероятно са термокарстови образувания, но са толкова големи, че ми е трудно да го повярвам.

Саша добави:

— Прекрасно е пред очите ти да се разкрие такъв простор, след като привикнахме с близкия хоризонт.

Но те извършиха сондажи и не намериха вода. Това щеше да се превърне в проблем; не бяха намерили никакви достойни за отбелязване количества вода в повърхностния слой, независимо на каква дълбочина достигаха сондажите. Бяха принудени да разчитат на запасите от газовите колектори.

Една вечер Мая изненада Надя в нейния склад за инструменти и я помоли да превключи апарата си за връзка в обхвата за провеждане на личен разговор.

— От Мишел няма никаква полза — оплака се тя. — Аз наистина изживявам тежки моменти, а той само ме гледа, като че иска да оближе ръцете ми. Ти си единственият човек, в който имам доверие, Надя. Вчера казах на Франк, че Джон се опитва да подрони неговия авторитет в Хюстън. Помолих го да не казва на никого за впечатлението, което споделих с него, но още на следващия ден Джон ме попита защо съм убедена, че досажда на Франк. Няма нито един човек, който просто да ме изслуша и да мълчи!

Надя кимна, повдигна вежди и накрая отсече:

— Съжалявам, Мая, трябва да разговарям с Хироко за някакъв пробив, през който изтича газ — не могат да го открият. — Тя леко докосна шлема си върху лицевата част от шлема на Мая, което бе символ на целувка по бузата — после превключи апарата си за връзка на обхвата, който ползваха всички и си тръгна. Слушала бе достатъчно приказки на тази тема. Беше безкрайно по-интересно да беседва с Хироко — истински разговори за действително съществуващи проблеми в обкръжаващия ги свят. Хироко се нуждаеше от помощта на Надя почти всеки ден и Надя се радваше, че е така, защото Хироко имаше блестящ ум и откакто се бяха приземили на Марс, очевидно мнението й за способностите на Надя бе прераснало във възхищение. Взаимно уважение на професионална основа — великото начало на всички приятелства. Беше така хубаво да не говорят за нищо друго, освен за работата си. Тази тема беше истинско облекчение след всичките емоционални, проведени шепнешком разговори с Мая за това как Мая почувствала това или онова, кой я наскърбил този ден… О! Хироко никога не се държеше странно, с изключение на случаите, когато казваше нещо, с което Надя не знаеше как да се справи, като например:

— Марс ще ни каже какво желае и ние ще го направим.

Какво би могъл да отвърне човек на подобни думи? Но Хироко просто се усмихваше ведро и се разсмиваше, когато Надя свиваше рамене.

Щом първата стая бе покрита с реголит и бе поставена под необходимото налягане, Надя влезе вътре без шлем и помириса въздуха. Налягането беше 450 милибара, същото като в шлемовете и караваните, въздухът представляваше смес от кислород, азот и аргон, затоплен до 15 градуса по Целзий. Беше великолепно.

Стаята бе разделена на два етажа от под, направен от бамбукови стъбла, поставени в прорез в тухлената стена на височина два и половина метра от пода. На горния етаж щяха да разположат спалните и банята, а на долния щеше да бъде всекидневната и кухнята. Нямаше прозорци; единствен източник на светлина бяха неоновите крушки. Надя не харесваше това и в по-големите бази, които вече проектираше, щеше да има прозорци в почти всяка стая. Но като начало трябваше да се направи най-необходимото.

Тя си свали обувките и чорапите, наслаждавайки се на топлите тухли, загрявани от отоплителните елементи, вградени под тях. Стаята беше прекрасна; наистина хубава, като си помисли човек, че бяха изминали цялото разстояние до Марс и бяха построили свои домове от тухли и бамбук. След две хиляди години техните потомци може би щяха да влязат в тази стая, която без съмнение щеше да бъде превърната в музей, ако все още съществуваше — първото човешко жилище, построено на Марс! Надя го бе построила. Изведнъж се почувства, като че ли бе попаднала под някой любопитен поглед от бъдещето; потрепери. Бяха като Кроманьонските първобитни хора, скрити в пещерите; археолозите от следващите поколения щяха да изследват живота им; хора като нея непрекъснато щяха да си задават въпроси и никога нямаше да разберат напълно всичко.

Измина време, беше свършена още много работа. За Надя дните загубиха своите очертания, тя беше непрекъснато заета. Изграждането на интериора на сводестите стаи беше сложно, роботите не бяха от голяма полза при инсталирането на водопровода, отоплителната система, системата за газовия обмен, затворите на вратите, кухните. Екипът на Надя разполагаше с всички инструменти и приспособления и можеше да работи по панталони и пуловери, но все пак всяка операция отнемаше изумително много време. Ден след ден работа и само работа!

Така неусетно се изниза половин година. Те се намираха на северното полукълбо и лятото беше отминало. Денят се скъсяваше с всяко изминало денонощие, ала работата продължаваше. Областта около базата ставаше все по-оживена; местността наоколо бе осеяна с повече следи от преминаването на машини. Бяха прокарали бетонен път до ядрения реактор, наричан от всички Чернобил; самата база сега беше толкова голяма, че от първоначалните укрития-каравани се разпростря във всички посоки: комплексът заводи на алхимиците и Чернобилският път на изток, постоянните жилища на север, складовите помещения и фермата на запад, биомният център на юг.

В края на краищата всички се преместиха в готовите постоянни жилища на града. Вечерните съвещания станаха по-кратки, по-делови, отколкото бяха в укритията с караваните, заредиха се дни, в които никой не се обаждаше на Надя, за да потърси помощта й. Някои хора виждаше съвсем рядко; биомният екип работеше в лабораториите си, групата на Филис отиваше на експедиции. Една вечер Ан се отпусна на леглото си, което беше до това на Надя и я покани да отидат заедно, за да изследват местността около Хебес Касма, на около 130 километра югозападно от жилищата на града. Очевидно Ан искаше да й покаже нещо извън района на базата, но Надя отклони предложението.

— Имам много работа — отговори тя, но като видя разочарованието на Ан, добави: — Може би следващия път.

След това отново се залавяше за работа по интериора на жилищата, както и с външното оформление на новото крило. Аркадий бе предложил да изградят комплекс от четири редици жилища, подредени във формата на квадрат. Надя щеше да направи точно това; както изтъкна Аркадий, тогава щеше да бъде възможно да покрият с купол квадратната площ, оградена от помещенията.

— Ето къде ще използвам магнезиеви греди — каза си Надя. — Само да можехме да направим по-здрави стъклени плоскости…

Бяха завършили двете страни на квадрата; дванадесет жилища бяха изцяло готови, когато Ан и нейният екип се завърнаха от Хебес. Всички прекараха вечерта в гледане на донесените от екипа видеоматериали. Те показваха как ровърите на експедицията преодоляват скалисти равнини; после пред тях се появи пролом, който се простираше върху целия екран, сякаш се приближаваха към самия край на света. Странни малки скали с височина един метър преградиха пътя на ровърите и кадрите започнаха да подскачат, понеже един от изследователите бе слязъл с включена камера, монтирана върху шлема.

След това изведнъж се показа кадър, заснет от ръба на канарите — панорамна снимка на каньон, който бе така гигантски, че беше почти необозрим. Стените на отсрещната страна на пропастта едва се виждаха на фона на далечния хоризонт. Всъщност, стени имаше навсякъде пред очите им, защото Хебес бе почти изцяло затворена пропаст, хлътнала елипса с дължина около 200 километра и широчина 100 километра. В късния следобед екипът на Ан бе достигнал северния ръб; извивката на изток се виждаше добре, огряна от светлината на залеза; далеч на запад стената приличаше на ниско, тъмно петно. Дъното на пропастта бе общо взето плоско, с вдлъбнатина в центъра.

— Ако можехме да пренесем през атмосферата купол над тази бездна — отбеляза Ан, — щяхме да получим прекрасна, обширна затворена площ.

— Приказваш за купол, който може да бъде продукт само на някакво чудо, Ан — намеси се Сакс. — Пропастта има площ около десет хиляди квадратни километра.

— Е, тъкмо затова затворената площ ще бъде прекрасна, голяма. Тогава сигурно бихте се съгласили да оставите на мира останалата част от планетата.

— Стените на каньона ще се сгромолясат под тежестта на купола.

— Затова и подчертах, че трябва да го транспортираме през атмосферата.

Сакс само поклати глава.

— Това е не по-малко екзотично от космическия елеватор, за който приказваш.

— Искам да живея в къща, разположена точно на мястото, където си заснела този видеоматериал — прекъсна я Надя. — Какъв изглед!

— Само почакай да се изкачим на един от вулканите на Тарсис — отвърна раздразнително Ан. — Тогава ще видиш какво е изглед.

Такива малки пререкания сега възникваха непрекъснато. Те неприятно напомняха на Надя за последните месеци на „Арес“. Друг пример: Аркадий и неговият екип изпращаха видеоматериал от Фобос, придружен с коментар:

— Ударът при Стикни разтроши тази скала почти изцяло на парчета. Що се отнася до нейната структура, тя е кондритна — следователно има 20% вода, ето защо при удара значителна част от водата се изпари. Парите изпълниха пукнатините, после замръзнаха и образуваха цяла система от ледени разклонения.

Очарователна тема, но тя предизвика единствено спор между Ан и Филис, техните блестящи геоложки; питаха се дали думите на Аркадий са действителното обяснение за появата на леда. Филис дори предложи да докарват вода от Фобос, което беше глупаво, макар че припасите им намаляваха, а нуждите им постоянно нарастваха. Чернобил използваше много вода, екипът от фермата беше готов да създаде малко блато в тяхната биосфера, а Надя искаше да инсталира плувен комплекс в едно от сводестите помещения; в състава на комплекса трябваше да влязат плувен басейн, три хидротерапевтични вани и сауна. Всяка вечер хората питаха Надя докъде е стигнал този проект, защото на всички бе омръзнало да се мият с гъби и все да усещат прах върху себе си. При това никога не успяваха да се стоплят. Искаха баня — в мозъците им, наследени от делфините, дълбоко с подсъзнанието си, където желанията бяха първични и необуздани, те желаеха да се върнат обратно във водата.

Ето защо имаха нужда от повече вода, но сеизмичните проучвания не откриваха следи от порести скали или пясък с богато водно съдържание; Ан смяташе, че в тази област въобще няма да намерят подобно нещо. Трябваше да разчитат на въздушните колектори или да изкопаят реголит и да го заредят в агрегатите за водно-почвено дестилиране. Но Надя не искаше да претоварва агрегатите; те бяха произведени от френско-унгарско-китайски консорциум и със сигурност щяха да се износят при работа с големи количества материал.

— Винаги съществуват алтернативи — не се предаваше Филис. Тя предложи да напълнят апаратите за приземяване с лед от Фобос и да ги върнат обратно на Марс. Но Ан смяташе, че това е абсурдно разхищение на енергия и спорът им продължи с неотслабваща интензивност.

Една вечер, докато Надя седеше отпусната, почти заспала, Мая дойде и се разположи до нея, за да разговарят. Мая с нейното красиво лице, винаги добре поддържано, винаги шик, дори когато бе облечена във всекидневния работен комбинезон. Сега лицето й изглеждаше смутено.

— Надя, трябва да ми направиш услуга, моля те, моля те.

— Каква?

— Трябва да кажеш нещо на Франк от мое име.

— Защо не му го кажеш самата ти?

— Не искам Джон да види, че разговарям с него. Трябва да предам едно съобщение на Франк и моля те, Надежда Франсин, единствено ти можеш да ми помогнеш. — Надя изсумтя неодобрително. — Моля те.

Беше изненадващо колко много Надя предпочиташе да разговаря с Ан, Саманта или Аркадий. Само да можеше Аркадий да слезе от Фобос!

Но Мая й беше приятелка. И това отчаяно изражение на лицето й: Надя не можеше да понася измъчения му вид.

— Какво съобщение?

— Кажи му, че довечера ще го чакам край складовите помещения — повелително изрече Мая. — В полунощ. Трябва да говоря с него.

Надя въздъхна. Но по-късно отиде при Франк и му предаде съобщението. Той кимна, без да срещне погледа й, смутен, мрачен, нещастен.

Няколко дни по-късно Мая и Надя почистваха тухления под на най-новото жилище, което трябваше да бъде поставено под необходимото налягане и любопитството на Надя надделя; тя наруши обичайното си мълчание на тази тема и попита Мая какво става.

— Ами отново Джон и Франк — отвърна съкрушено Мая. — Съперничат си един на друг. Като братя са, а в подобни отношения е скрита ревност. Джон е стигнал първи на Марс, после е получил разрешение отново да се върне на тази планета; Франк смята, че това не е честно. Във Вашингтон Франк доста се е потрудил за финансирането на нашата колония и мисли, че Джон винаги се възползва от резултатите на неговата работа. А сега… На мен и на Джон ни е добре заедно, аз го харесвам. С него лесно се живее. Лесно, но и мъничко… Не зная. Не е скучно. Но не е вълнуващо. Той обича да се разхожда, да се занимава с работата на хората от екипа на фермата. Но не обича да разговаря! С Франк мога да си приказвам безкрай. Може би наистина вечно спорим, но пак разговаряме! Както знаеш, на „Арес“ за кратко имахме връзка — в самото начало, — но от нея нищо не излезе. Ала той все още мисли, че би могло да се получи друго…

— Защо пък ще мисли така? — измърмори Надя.

— Опитва се да ме убеди да напусна Джон и да бъда с него. Джон подозира какво прави той, така че между тях съществува ревност. Аз просто се опитвам да ги възпра да не се нахвърлят един срещу друг, това е всичко.

Надя реши да се придържа към намерението си да не разпитва повече по този въпрос. Но сега беше въвлечена пряко волята си в тази тайна. Мая продължаваше да идва и да разговаря с нея, молеше я да предава съобщения на Франк от нейно име.

— Аз не съм куриер — не преставаше да протестира Надя, но продължаваше да изпълнява молбите и веднъж или два пъти се увлече в дълги разговори с Франк — за Мая, естествено; коя и каква е тя, защо постъпва по този начин.

— Слушай — отговаряше му Надя, — не мога да говоря от името на Мая. Не зная защо прави така, ти самият трябва да я попиташ. Но трябва да ти кажа, че тя е възпитаник на съветската култура в Москва, има университетско образование, майка й и баба й са членове на комунистическата партия. Мъжете са били третирани като врагове, както от майка й, така и от баба й. Майка й казвала: „Жените са корените, мъжете са само листата“. Една цяла култура, изградена върху недоверие, манипулация и страх. Ето откъде произхожда Мая. И в същото време при нас съществува традицията да установяваме много близко приятелство, при което човек научава най-незначителните подробности от живота на своя приятел. Ние, в известен смисъл, нахлуваме в живота на другия човек, но не можем да го обсебим изцяло; това, разбира се, е невъзможно. То трябва да спре и краят обикновено е лош.

Франк кимаше с глава, като че откриваше познати моменти в тези думи. Надя въздъхна и продължи:

— Това са приятелства, които водят до любов, но после любовта създава неприятности, само че много по-големи, особено, когато в основата им е целият този натрупан страх.

И Франк — висок, мургав и посвоему привлекателен; човекът, излъчващ мощ, задвижван от свой собствен вътрешен мотор, американският политик, когото невротичната руска красавица въртеше около пръста си — Франк кимна смирено и й благодари. Изглеждаше обезкуражен. Както би трябвало да се почувства.

Надя положи всички усилия да не обръща внимание на всичко това. Но изглежда и доста други неща бяха станали проблематични. Влад никога не бе одобрявал прекалено многото часове, които прекарваха на повърхността денем и сега заявяваше:

— По-голямата част от времето би трябвало да стоим под хълма. Необходимо е да скрием под повърхността всички лаборатории. Работата на открито трябва да се ограничи до един час рано сутрин и още един късно следобед, когато слънцето е паднало ниско.

— Да пукна, ако остана затворена по цял ден — обяви Ан и мнозина се съгласиха с нея.

— Имаме много работа — изтъкна Франк.

— Но значителна част от нея може да бъде свършена чрез теленасочване — възрази Влад. — Точно така би трябвало да бъде. Онова, което правим, е равносилно на продължителна разходка в местност на десет километра от атомна експлозия…

— Какво от това? — попита Ан. — Подобно нещо е ставало и преди с войници…

— Веднъж на всеки шест месеца — завърши изречението й Влад и се втренчи в нея. — А ние?

Дори Ан изглеждаше укротена. Липсваше озонен слой, както и магнитно поле, достойно да носи такова име; бяха облъчвани от радиация почти толкова зле, колкото ако се намираха в междупланетното пространство, където дозата беше 10 rem годишно.

Затова Франк и Мая им разпоредиха да ограничават времето, което прекарваха на открито. Имаше много работа под повърхността на хълма — последният ред жилища трябваше да бъде завършен; възможно бе да издълбаят мазета под сводовете, които щяха да осигурят допълнително пространство, защитено от радиация. Много от тракторите бяха съоръжени с механизми за телеуправление от станциите в закритите помещения, алгоритмите им за вземане на решения се занимаваха с подробностите при възникване на проблемна ситуация, докато хората наблюдаваха екраните в обезопасените стаи. Така че можеха да се справят с тази задача; ала никой не харесваше начина на живот, който произтичаше от това нареждане. Дори Сакс Ръсел, който беше доволен, че работи на закрито, изглеждаше смутен. Вечер мнозина започваха да се изказват в полза на мерки за трансформиране на Марс в планета, подобна в климатично отношение на Земята.

— Не ние трябва да вземем такова решение — остро възрази Франк. — ООН е отговорна за това. Мерките са дългосрочни, в най-добрия случай ще продължат векове. Не си губете времето да приказвате по този въпрос!

Ан взе думата:

— Всичко, което каза, е вярно, но аз не желая да си губя времето в тези пещери. Трябва да изживеем своя живот по начин, който искаме. Вече сме прекалено възрастни, за да се тревожим за традициите.

Отново спорове, спорове, които изпълваха Надя с чувството, че се е откъснала от здравата опора на планетата и отново е отлетяла в напрегнатата безтегловност на „Арес“. Заяждане, оплаквания, спорове — докато хората започнеха да изпитват отегчение или умора и отиваха да си легнат. Надя привикна да напуска стаята, когато подхващаха подобни разговори, търсеше Хироко, за да разговаря с нея по конкретни въпроси. Ала й беше трудно да избегне тези проблеми, да спре да мисли за тях.

Една вечер Мая дойде при нея разплакана. В постоянната база имаше стая за разговори на четири очи, Надя тръгна с нея към североизточния ъгъл на куполообразните помещения, където все още работеха по оформянето на интериора. Седна до нея и я заслуша, като от време на време обгръщаше раменете й с ръка.

— А защо просто не решиш? — обади се Надя по едно време. — Защо не престанеш да ги настройваш един срещу друг?

— Но аз вече реших! Обичам Джон, винаги съм обичала него. Но той ме видя с Франк и мисли, че съм го предала. Те са като братя, конкурират се във всичко, а този път просто стана грешка!

Надя се противопостави на опитите да я накарат да чуе всички подробности, не искаше да става и дума за това. Ала нямаше какво да направи и остана да слуша.

После изведнъж пред тях се появи Джон. Надя стана, за да си тръгне, но той изглежда не забеляза.

— Слушай — обърна се той към Мая, — Съжалявам, но не мога да постъпя по друг начин. Между нас всичко е свършено.

— Не е свършено — прекъсна го Мая, внезапно успокоена. — Аз те обичам.

Усмивката на Джон беше тъжна.

— Да. И аз те обичам. Но искам отношенията ни да бъдат прости.

— Но те са.

— Не, не са. Искам да кажа, че можеш да бъдеш влюбена в няколко човека по едно и също време. Всеки може, така сме устроени. Но трябва да бъдеш вярна само на един. Аз искам… искам да бъда верен. На някой, който е верен на мен. Просто е, но…

Той поклати глава; не можеше да намери верните думи. Закрачи към реда помещения откъм изток и изчезна през една отворена врата.

— Американци — ожесточено изрече Мая. — Отвратителни, пораснали деца! — После тя се изправи и затича към вратата след него.

Но скоро се върна обратно. Той се бе присъединил към някаква група в едно от фоайетата и не желаеше да си тръгне.

— Уморена съм — опита се да обяви Надя, но Мая не пожела и да чуе; ставаше все по-разстроена. Повече от час двете обсъждаха случката отново и отново. В края на краищата Надя се съгласи да отиде при Джон. Трябваше да го помоли да дойде при Мая и да поговори с нея. Надя мрачно закрачи през жилищните помещения. Куриерът, когото никой не забелязваше. Не можеха ли да накарат някой робот да свърши тази работа? Намери Джон, който се извини, че не й бе обърнал внимание по-рано.

— Бях разстроен. Съжалявам. Сметнах, че в края на краищата, тъй или иначе ще научиш всичко.

Надя сви рамене.

— О, няма нищо. Но слушай, трябва да отидеш и да поговориш с нея. Мая просто си е такава. Все разговаряме и разговаряме; след като поддържаш връзка с нея, трябва да я спечелиш с думите си или пък да я убедиш, че не желаеш връзката да продължава повече. Ако не го направиш, накрая ще бъде по-зле, повярвай ми.

Тези думи му подействаха. Отрезвен, Джон тръгна да търси Мая. Надя отиде да си легне.

На следващия ден тя остана да работи до късно с багера в изкопа. С помощта на една сонда издълбаха няколко дупки, в които поставиха пръстени за задържане на скалната маса. Трябваше да пробиват огромните обли скали, на които се бяха натъкнали — целта им бе да поставят водопроводни тръби от заводите на алхимиците до постоянната база. Пневматичният чук очевидно беше замръзнал; стоеше разтегнат в цялата си дължина до дъното на изкопа. Надя хвърли поглед в рова, където се намираше чукът.

— Имаш ли някаква представа как можем да освободим машината, без да я повредим? — попита Спенсър.

— Разрушете скалата — уморено отвърна Надя, отдалечи се и след малко се върна с трактор, който вече беше съоръжен с копачка. Тя го подкара, заби копачката във върха на облата скала, след това слезе, за да монтира хидравличен чук към копачката. Тъкмо беше поставила инструмента върху скалата, когато буталото на замръзналия чук започна да се прибира и повлече скалата след себе си. Опакото на лявата й длан бе притиснато към долната повърхност на буталния прът.

Тя инстинктивно дръпна ръката си назад, болката се спусна по рамото, загнезди се в гръдния кош. Огън обхвана половината й тяло, зрението й изчезна. В ушите й зазвучаха викове:

— Какво става? Какво не е наред?

Сигурно беше изкрещяла.

— Помощ — изстена дрезгаво Надя.

Седеше, счупената й ръка все още заклещена между скалата и чука. Блъскаше предното колело на трактора с крак, оттласкваше го назад с всичка сила, усещайки как чукът стрива костите й върху скалата. После освободи ръката си и се просна по гръб. Болката беше заслепяваща, призля й и си помисли, че ще изгуби съзнание. Изправи се, като се подпираше на здравата си длан; видя, че наранената й ръка силно кърви. Ръкавицата беше разкъсана, малкият й пръст очевидно бе откъснат. Тя изстена и се приведе, вдигна ръка към тялото си, после я притисна към земята, без да обръща внимание на вълната болка. Макар че кървеше, ръката щеше да замръзне след… след колко време?

— Замръзвай! По дяволите, замръзвай! — изкрещя Надя. Тръсна глава, за да отпъди сълзите от очите си и си наложи да погледне раната. Навсякъде имаше кръв, която се изпаряваше. Надя блъсна ръка в земята със страшна сила. Вече бе започнало да боли по-малко. Скоро дланта щеше да стане безчувствена, трябваше само да внимава да не замрази цялата си ръка! Уплашена, тя се подготви да я изтегли обратно в скута си; после дойдоха хора, вдигнаха я и Надя загуби съзнание.

След този инцидент остана саката. Надя с деветте пръста, така я наричаше Аркадий по телефона. Той й изпрати строфи от Евтушенко, написани в памет на смъртта на Луис Армстронг: „Постъпвай, както правеше в миналото / и свири“.

— Ще ми се да слезеш тук — каза Надя.

Влад я беше оперирал. Каза й, че всичко ще бъде наред.

— Положението е следното: безименният пръст не е много засегнат и вероятно ще върши същата работа, каквато е вършел малкият. Двата основни пръста ще останат силни, както винаги са били.

Всички дойдоха да я видят. И все пак Надя разговаряше по-дълго с Аркадий, отколкото с всеки друг — през нощта, когато беше сама, в промеждутъка от четири часа и половина, когато Фобос изгряваше на запад и залязваше на изток. В началото той се обаждаше почти всяка вечер, а по-късно — от време на време.

Твърде скоро започна да се движи из базата; ръката й беше сложена в гипс, който изглеждаше подозрително тънък. Тя излизаше навън, за да участва в монтирането на различни механизми, даваше съвети. Поддържаше ума си зает. Мишел Дювал въобще не дойде и Надя сметна, че това е странно. Нима психолозите не трябваше да се намесват тъкмо в такива случаи?

Дойде събота вечер. Тя седеше в новопостроения басейн, като посръбваше лошо вино и гледаше другите хора, които почиваха, пръскаха се, облечени в бански костюми. Всички тези човешки тела наоколо и нито едно от тях не бе за нея. Самата Надя беше заоблена като тиква, ниска, закръглена жена със здрави мускули, ъгловата и все пак някак обла. Без партньор. Най-добрият й приятел в последно време беше само глас в ухото й, лице върху екрана. Когато той слезе от Фобос… е, мъчно можеше да се каже. Имаше много приятелки на „Арес“, Джанет Блайливън бе отишла на Фобос заради него…

Една вечер Надя напусна столовата и се отправи към тунела, който прокопаваха от куполовидните помещения към комплекса на фермата. В края на тунела стояха Мая и Франк и спореха с ожесточен шепот, който се разнасяше из прохода — не можеше да долови значението на думите, ала чувството, вложено в тях, бе очевидно — лицето на Франк беше изкривено от гняв, а Мая плачеше, когато смутено се обърна встрани. Тя отново го погледна и изкрещя:

— Никога не е било така! — После сляпо затича към Надя, устата й бе изкривена, озъбена, а лицето на Франк приличаше на маска, изопната от болка. Мая видя Надя, ала профуча край нея, без да произнесе нито дума.

Потресена, Надя се обърна назад и тръгна към жилищните помещения. Настани се във всекидневната и пусна телевизора, за да погледа 24-часовата програма с новини от Земята. След малко влезе Мая и започна дай обяснява какво се бе случило: между нея и Франк нямало нищо, той просто не желаел да се откаже, макар че още в самото начало нищо не ги свързвало; тя имала нужда единствено от Джон и не била виновна, че сега отношенията между Джон и Франк били така обтегнати. Това се дължало на ирационалното желание на Франк, вината въобще не била нейна, ала все пак се чувствала толкова виновна, защото някога двамата мъже били неразделни приятели, като братя.

И Надя слушаше. Опитваше се да проявява търпение, но си задаваше въпроса каква част от цялото представление бе плод на истински чувства. И дали тя не бе лоша приятелка, щом изобщо не вярваше на разказа, който бе чула. Всичко някак й приличаше на опит Мая да прикрие следите си, на поредна манипулация. Истината беше проста: онези две смутени лица, които бе видяла, бяха възможно най-красноречивото доказателство за свада между интимни партньори. Така че обяснението на Мая почти със сигурност беше лъжливо. Надя й каза нещо успокоително и отиде да си легне, като си мислеше: „Ти вече отне толкова много от времето ми, от енергията ми, от концентрацията ми с тези игри. Заради тях загубих пръст от ръката си, ти, проклето същество!“

Беше започнала нова година, дългата северна пролет завършваше, а те все още не разполагаха с достатъчни запаси от вода. Ето защо Ан предложи да организират експедиция до полярната шапка, да построят там роботизирана дестилационна уредба и да изградят път, по който роверите да стигат на автопилот до нея.

— Ела с нас — предложи тя на Надя. — Все още нищо не си видяла от планетата, посетила си само отсечката оттук до Чернобил, а това е нищо. Пропусна да разгледаш Хебес и Гангес, при това тук нямаш някаква неотложна нова работа.

— Добре, добре — отвърна Надя, мислейки си за Мая и останалите. Във всеки случай квадратът от куполообразни помещения бе вече почти завършен. — Мога да си позволя малка ваканция.

Тръгнаха с пет големи ровъра, приспособени за дълги пътешествия: Надя и петима от геолозите — Ан, Симон Фрейжър, Джордж Беркович, Филис Бойл и Едвард Перин. Джордж и Едвард бяха приятели на Филис от съвместната им работа в НАСА и я подкрепяха, като се изказваха в полза на „приложни геологически изследвания“, което означаваше, че щяха да търсят редки метали. От друга страна, Симон беше тих съюзник на Ан, двамата подкрепяха чисто изследователската работа и защитаваха становището за въздържане от драстична намеса във вече установилите се формирования на повърхността на планетата.

Придвижваха се на североизток през Луни Планум и обозначаваха своя маршрут с малки, зелени радиопредаватели, като оставяха такива апарати на всеки два-три километра. Когато се спуснаха в равнините на северното полукълбо, направиха завой и се насочиха право на север през необятната Асидалия Планития и пътуваха няколко дни без никакво прекъсване. В центъра на Асидалия започнаха да се натъкват на дълги, прави каньони с отвесни стени и плоски дъна. Те приличаха, както Джордж многократно отбеляза, на сухите легла на легендарните канали. Дори и най-малкият от тези каньони беше непроходим за ровърите. Когато се приближиха до един от тях, трябваше да завият и да продължат край неговия отвесен бряг, докато дъното му се издигнеше или стените се съединяха, за да могат да продължат на север по плоската равнина.

Хоризонтът пред тях понякога бе отдалечен на двадесет километра, понякога на три. Кратерите започнаха да стават редки и онези от тях, край които минаваха, бяха заобиколени с ниски могили — плоски кратери, където метеорите бяха ударили перманентно замръзналия подповърхностен слой и при досега си с него го бяха превърнали в гореща тиня. Спътниците на Надя прекараха цял ден, като ненаситно разглеждаха островърхите хълмчета около един от тези кратери. Заоблените склонове, каза Филис, били толкова сигурен знак за наличие на вода в древни времена, както жилките във вкаменената дървесина били необоримо доказателство за същестуването на самото дърво. От начина, по който говореше, Надя разбра, че това е още един от въпросите, по които не бе съгласна с Ан; Филис вярваше, че в миналото е съществувал дълъг влажен период, докато мнението на Ан беше в полза на краткотраен период. Или нещо от този род. Науката има много предназначения, помисли си Надя, като едно от тях е да бъде превръщана в оръжие срещу други учени.

По-далеч на север, на ширина приблизително 54 градуса, те попаднаха в странна местност с термокарстови образувания — нагънат в ниски хълмчета терен, осеян с овални ями със стръмни стени, наречени аласи. Тези аласи бяха стотици пъти по-големи от своите аналози на Земята, повечето от тях бяха с диаметър два-три километра, а дълбочината им беше към 60 метра. Ями с такава големина недвусмислено показваха, че водното съдържание в почвата е било високо, обясни Филис. Освен ако не е поредната проява на марсианските мащаби, възрази Ан. Слабо заледена почва, която лека-полека хлътва в продължение на милиони години.

Филис раздразнително предложи да направят опит за извличане на вода от повърхностния слой и Ан раздразнително се съгласи с предложението. Намериха гладък склон между две падини и спряха, за да инсталират воден колектор в перманентно замръзналия подповърхностен слой пермафрост. Надя се зае с тази операция с чувство на облекчение; цялото това пътешествие, по време на което нямаше никаква работа, започна да й дотяга. Работата през деня я задоволи: направи изкоп с дълбочина десет метра с малкия изкопен модул на ровъра; постави страничната галерия на колектора — тя представляваше перфорирана тръба от неръждаема стомана, пълна с чакъл; провери филтрите и електроотоплителните елементи, които бяха разположени надлъжно по тръбата; след това затрупа всичко с изкопаните по-рано глина и скали. В долния край на галерията имаше водосборна яма, помпа и изолирана транспортираща линия, която отвеждаше получената вода до малък резервоар.

— Почти приключихме — заяви Надя в края на деня, когато започна да прикрепва тръбата от транспортиращата линия към последния магнезиев стълб. Ръцете й се бяха изстудили опасно, а осакатената й длан пулсираше.

— Някой може да започне с приготвянето на вечерята. Ще пием прясна вода, когато се връщаме обратно.

Бяха изминали повече от двеста километра на север, когато стигнаха до Ваститас Бореалис — древна равнина от лава, осеяна с кратери, която опасваше северното полукълбо между 60 и 70 градуса ширина. Всяка сутрин Ан и останалите геолози прекарваха по два часа сред голите тъмни скали на тази равнина, вземаха проби, след което се придвижваха на север през останалата част от деня, обсъждайки своите находки. Ан изглеждаше по-щастлива, погълната от работата си. Една вечер Симон изтъкна, че Фобос се движи точно над ниските хълмове на юг от тях; пътуването през следващия ден щеше да изведе спътника под хоризонта. Този факт беше забележителна демонстрация на това колко ниска беше орбитата на малката луна — намираха се на ширина 69 градуса! А Фобос беше само на около 5 000 километра над екватора на планетата. Надя се усмихна и му помаха с ръка за довиждане; знаеше, че ще може да разговаря с Аркадий, като използва новопристигналите ареосинхронни радиоспътници.

Три дни по-късно голата скала свърши, като че потъна под гривите на сивкавочерен пясък. Сякаш стигнаха до брега на море. Това бяха огромните северни дюни, които опасваха планетата в обширна ивица между Ваститас и полярната шапка; следвайки маршрута си, те трябваше да пресекат ивицата, широка 800 километра. Преминаването беше лесно, пясъкът бе корав и трябваше само да подберат голяма дюна и да карат по продължение на извитата й като гърбица западна страна.

Един ден ровър Две спря сред вкамененото море. Червената светлина, появила се на контролното му табло, показваше, че има повреда в гъвкавата рамка между двата модула; в действителност задният модул беше наклонен наляво, като забиваше левите колела дълбоко в пясъка. Надя облече скафандър и отиде да провери какво е станало. Тя свали защитния капак от мястото, където рамката се свързваше с шасито на модула и видя, че болтовете, които ги съединяваха, са счупени.

— Поправката ще отнеме доста време — обяви Надя. — Вие, приятели, тъкмо ще можете да поразгледате наоколо.

Скоро се появиха Джордж и Филис, облечени в скафандри, последвани от Симон, Ан и Едвард. Филис и Джордж взеха радиопредавател от ровър Три и го поставиха на три метра от техния „път“. Надя се залови да ремонтира счупената рамка.

По-късно Филис затопли вечерята и след като се нахраниха, Надя излезе да си довърши работата. Слънцето беше червено, обвито в кафява мъгла, малко и кръгло, макар че скоро щеше да залезе; нямаше достатъчно атмосфера, така че сплеснатостта на полюсите не можеше нито да го увеличи, нито да го свие. Надя приключи, прибра инструментите си и отвори външната врата на херметичната камера на ровър Едно, когато гласът на Ан заговори в ушите й:

— О, Надя, прибираш ли се вече?

Надя вдигна поглед. Ан стоеше върху билото на една дюна на запад и махаше с ръка към нея — черен силует на фона на кървавочервеното небе.

— Имах такова намерение — отговори Надя.

— Ела тук за секунда. Искам да видиш този залез, той ще бъде хубав. Хайде, ще ти отнеме само минута. Ще бъдеш доволна, че си ме послушала. На запад има облаци.

Надя въздъхна и затвори външната врата на камерата. После се изкатери върху широкото, равно било, изправи се до Ан и двете загледаха залеза. Сенките им веднага прелетяха към хоризонта на изток. Небето беше тъмночервено, мрачно, непроницаемо, съвсем леко по-светло на запад, над слънцето. Облаците, за които бе споменала Ан, приличаха на светложълти ивици, плъзнали високо в небето. Нещо в пясъка отрази светлината и дюните внезапно станаха наситено лилави. Слънцето приличаше на малко златно копче, а над него заблестяха двете вечерни звезди: Венера и Земята.

— Всяка нощ се приближават една към друга — прошепна Ан. — Пресичането на пътищата им ще бъде наистина блестящо.

Слънцето докосна хоризонта и билата на дюните потънаха в сянка. Златното копче потъна под черната линия на запад. Сега небето представляваше кафяв купол, а високите облаци наподобяваха розови цветове на мъхнат петлистник. Навсякъде се появяваха звезди, кафявият цвят стана тъмновиолетов, електрически цвят, който обагри билата на дюните; изглеждаше, сякаш полумесеци от течен мрак се разливаха по черната равнина. Изведнъж Надя усети като че всичките й нерви бяха подхванати от лек бриз, той се разнесе по гърба и кожата й; бузите й изтръпнаха, гръбначният й мозък зазвънтя. Красотата бе в състояние да накара човек да трепери! Беше истински шок, че физическият отклик към такава красота е подобно усещане — тръпка като при секс. И красотата пред очите й беше толкова странна, толкова чужда. Никога по-рано Надя не я бе виждала така, нито я бе чувствала по този начин, осъзна сега. Наслаждаваше се на живота си, сякаш се намираше в Сибир, така че в действителност изживяваше една гигантска аналогия, осмисляйки всичко в светлината на опита си от миналото. Но сега стоеше под високо виолетово небе на повърхността на вкаменен черен океан, изцяло нов, изцяло странен; беше невъзможно да го сравни с нещо, което бе виждала по-рано. Изведнъж миналото изчезна от съзнанието й, тя се завъртя в кръг като малко момиченце, което иска да му се завие свят, без да мисли за нищо. Тежестта се просмука от кожата навътре в тялото й и Надя вече не се чувстваше празна; напротив — беше съвсем стабилна, здрава, уравновесена. Малка разумна обла скала, която се въртеше като пумпал.

Те се плъзнаха по стръмния склон на дюната и се приземиха върху стъпалата си. Когато стигнаха дъното, Надя импулсивно прегърна Ан.

— О, Ан, не зная как да ти благодаря за това.

Дори през матирания шлем тя видя, че Ан се усмихва. Това бе извънредно рядка гледка.

После нещата изглеждаха по различен начин за Надя. О, тя знаеше, че нещо се бе случило с нея самата, беше се научила да забелязва онова, което я заобикаляше, да гледа.

Пътуваха през деня и излизаха всяка вечер в лилавия мрак, който се задържаше до преди полунощ. Извършваха сондажи и вземаха проби от замръзнал пясък; докъдето стигаха сондите все имаше нови и нови пясъчни слоеве. Една вечер Надя се катереше с Ан по цяла поредица от успоредни тераси. Тя слушаше или обясняваше на Ан за преминаването от афелий към перихелий; после изведнъж се обърна назад към сухата клисура и видя, че тя бе блеснала като купчина от безброй лимони и праскови във вечерната светлина. Над клисурата имаше бледозелени облаци с формата на двойно изпъкнала леща, които копираха изцяло структурата на нагънатия терен.

— Виж! — възкликна тя.

Ан погледна назад, видя особената картина и замря. Двете останаха да наблюдават ниските, струпани един до друг облаци, които се носеха над главите им.

Накрая от ровърите им се обадиха, че вечерята е готова и трябваше да се приберат. Докато се спускаше по очертанията на пясъчните тераси, Надя бе сигурна, че се е променила — или планетата ставаше по-красива и много по-странна, докато се придвижваха на север. А може би и двете неща бяха верни.

Те караха по плоските тераси от жълт пясък — толкова фин, твърд и лишен от каквито и да било скали, че можеха да напредват с пълна скорост, като намаляваха само, за да се изкачат или да слязат от някоя тераса. Стените на платото, които заобикаляха плоската низина пред тях, описаха особена крива едва на четвъртия ден от пътуването през разделения на пластове терен. Ровърите на експедицията се заизкачваха нагоре, докато достигнаха по-високо разположената равнина; пред тях, на новоочерталия се хоризонт се появи бял хълм — огромно, заоблено образувание. Бял хълм — това беше лед! Планина от лед, висока сто метра и широка цял километър — и когато я заобиколиха, видяха, че тя продължава над хоризонта на север. Това беше върхът на ледника, може би езикът на самата полярна шапка. В другите коли хората крещяха; сред шума и врявата Надя чуваше единствено виковете на Филис:

— Вода! Вода!

Вода, наистина. Макар и да знаеха, че ще я намерят там, все пак беше безкрайно изумително, че се натъкнаха на цял огромен воден хълм, всъщност най-големият хълм, който бяха видели по време на своето пътешествие от 5 000 километра.

— Но това е много вода — всички те казваха след известно време. Вода на повърхността на Марс…

Следващия ден хълмът-ледник обхвана хоризонта отдясно — стена, която се издигаше пред тях през цялото време, докато караха. След това наистина започна да изглежда като безкрайно много вода, особено, когато в края на деня стената стана по-внушителна, извисявайки се до 300 метра на височина.

Намираха се в Касма Бореалис — издълбана от ветровете пропаст, която се врязваше на север в ледената шапка на около 500 километра — повече от половината разстояние до полюса. Дъното на бездната беше равен пясък, твърд като бетон, който често скриптеше, заради слоя слана от въглероден двуокис. За да избягнат преминаването през цялата пропаст, изследователите прекосиха западната стена и се насочиха към радиопредавател, който бе включен в изпратеното от Земята оборудване за обработка на лед — обемисти, тревистозелени контейнери върху скелетни модули за приземяване — странна гледка в този свят от бели, жълтеникавокафяви и розови багри.

— Колко е грозно! — възкликна Ан, но Филис и Джордж изразиха оживено радостта си.

Пратката от минно оборудване за обработка на лед определи и мястото на лагера за ледодобив: западната стена на Касма Бореалис, с дължина 41 градуса и 83 градуса северна ширина. Деймос съвсем наскоро бе последвал Фобос под хоризонта; нямаше да го видят, докато не се върнеха на юг от 82 градуса северна ширина. Летните нощи се състояха от едночасов лилав полумрак; през останалата част от времето слънцето се завърташе, но никога на повече от 20 градуса над хоризонта. Шестимата прекарваха дълги часове на открито, като пренасяха минния модул до стената и после се опитваха да го изправят. Главният му компонент беше роботизирана машина за пробиване на тунели, която се врязваше в леда и изпращаше в обратна посока ледени цилиндри с диаметър 1,5 метра. Когато я включиха, тя издаде интензивно, ниско бръмчене. След известно време бели цилиндри лед започнаха да падат с приглушен шум в резервоар, подобен на фуния. Оттам ги поемаше малък телфер-робот и ги отнасяше в дестилационния агрегат, който разтопяваше леда и отделяше примесите от прах. После водата отново замръзваше във формата на кубове с ръб един метър, които бяха по-удобни за опаковане в товарните отделения на ровърите. Роботоуправляеми транспортни ровъри щяха да пристигат без затруднения до този обект и след като получеха своя леден товар, щяха да се връщат в базата на колонистите. Така постоянното селище винаги щеше да разполага със запаси от прясна вода, по-големи от нуждите на хората.

— Толкова много вода! — отново каза Надя. — Много повече, отколкото някога ще имаме нужда.

— Зависи от много неща — отбеляза Ан. — Ако хората, които желаят да превърнат Марс в подобна на Земята планета, постъпят както желаят, всичко това ще изчезне като роса в топла утрин. Ще литне във въздуха, за да се образуват красиви облаци.

— Толкова зле ли ще бъде? — попита Надя.

Ан се втренчи в нея. През матирания предличник на шлема очите й изглеждаха като метални сачми на лагер.

По време на вечерята тя заяви:

— Ние наистина трябва да отидем до полюса.

Филис поклати глава.

— Нямаме нито храна, нито въздух.

— Обади се да ни изпратят.

— Полярната шапка е разсечена от пропасти почти толкова дълбоки, колкото Бореалис! — обади се Едвард.

— Не е така — възрази Ан. — Можем да отидем с ровърите до нея. Падините с неправилни очертания изглеждат страшни отдалеч, но това е така поради разликата в албедото на водата и въглеродния двуокис. В действителност, склоновете не достигат никога повече от 6 градуса от хоризонтала. Просто теренът е по-многопластов.

Джордж попита:

— Но преди всичко, как ще стигнем до полярната шапка?

— Ще заобиколим и ще тръгнем по един от ледените езици, които завършват на пясъка. Те са като наклонен път към централния масив, а стигнем ли веднъж дотам, ще се насочим право към полюса!

— Няма защо да ходим — възпротиви се Филис. — Само ще видим малко по-голямо количество лед от онова, което виждаме тук. Но ще бъдем изложени на радиация по-дълго време.

— Ан — добави Джордж, — можем да използваме храната и водата, с които разполагаме, за да проверим някои от обектите, край които минахме, преди да пристигнем тук.

Значи това имаха предвид. Ан се намръщи.

— Аз съм ръководителят на геологическите изследвания — остро произнесе тя. Това наистина бе вярно, но Ан бе ужасен политик, особено в сравнение с Филис, която имаше много приятели в Хюстън и Вашингтон.

— Не съществува причина от геологическа гледна точка, поради която трябва да отидем до полюса — възрази й Филис с усмивка. — Ледът ще бъде същият, както тук. Ти просто искаш да отидеш там.

— Е? — рече Ан. — Да приемем, че е така! Все пак съществуват въпроси от научно естество, на които можем да дадем отговор на полюса. Дали съставът на леда там е същият, колко прах има — навсякъде, където отидем, събираме безценни данни.

— Но ние сме тук, за да намерим вода, а не да си губим времето.

— Това не е губене на време! — отсечено отговори Ан. — Ние получаваме вода, която ни позволява да извършваме изследвания, а не правим изследвания, за да се доберем до водата. А вие вършите точно обратното! Не мога да повярвам колко хора в тази колония го правят!

Надя предложи:

— Хайде да видим какво ще кажат в базата. Може би имат нужда да им окажем някаква помощ там или пък не са в състояние да ни изпратят необходимото. Човек никога не може да бъде сигурен.

Ан изстена.

— Кълна се, че накрая ще молим за разрешение ООН.

Оказа се права. Франк и Мая не одобриха идеята за отиване до полюса, Джон прояви интерес, но не я подкрепи. Когато чу в какво се състои тя, Аркадий се изказа в нейна полза и обяви, че ако е необходимо, ще изпрати припаси от Фобос, което, имайки предвид орбитата на спътника, беше в най-добрия случай непрактично. Точно в този момент Мая се обади до управленията на мисията в Хюстън и Байконур и спорът се разля извън червената планета. Хейстингс беше против плана, но в Байконур и в много други научни звена го одобриха.

Накрая стана ясно, че земните служби се обявяват в полза на мнението, че полярните шапки трябва да бъдат проучени в тяхното оригинално състояние. От базата не възразиха, макар че Франк така и не се обади по линията, Симон и Надя посрещнаха възторжено решението:

— На север към полюса!

Филис само поклати глава:

— Не виждам никакъв смисъл. Джордж, Едвард и аз ще останем тук като подкрепление, ако то наистина се окаже необходимо и ще проверим дали минният модул функционира правилно.

Ан, Надя и Симон взеха ровър Три и се върнаха към Касма Бореалис, насочвайки се на север, където един от ледниците се спускаше от полярната шапка и изтъняваше, образувайки прекрасен наклонен път до нея. Мрежата върху големите колела на ровъра захващаше повърхността като верига на снегомобил, преминаваше с лекота по различните покрития на шапката — над участъци от открита зърнеста прах, ниски хълмчета от твърд лед, полета от ослепително бял скреж от въглероден двуокис и обичайната дантела от сублимирал воден лед.

После, една сутрин, докато си пробиваха със скърцане път напред, Ан включи радиото и започна да отчита данните на ареосинхронните спътници.

— Не е лесно да намерим полюса — отбеляза тя, докато работеше. — Земните изследователи в миналото са изживявали истински ужас на север — винаги са били там през лятото и не са можели да видят звездите, а е нямало как да се консултират със спътници.

— И как са открили полюса? — попита Надя, внезапно обзета от любопитство.

Ан помисли известно време и се усмихна.

— Не зная. Не им е било лесно. Вероятно са пресмятали до смърт.

Надя бе заинтригувана от тази задача и започна да работи по нея върху лист хартия. Геометрията не беше от силните й страни, но по всяка вероятност на северния полюс, в ден от средата на лятото, слънцето би описало правилен кръг по хоризонта, без да пада по-ниско, нито да се издига по-високо. Значи, ако през този ден в средата на лятото човек е близо до полюса и може да използва секстант за измерване височината на слънцето над хоризонта… Така ли се прави?

— Ето го — обяви Ан.

— Какво?

Спряха ровъра и се огледаха. Бялата равнина разстилаше плавните си възвишения до хоризонта, без да привлича погледа с нещо, освен с линиите на два широки червени контура. Линиите не образуваха концентрични окръжности и въобще не изглеждаше, че се намираха на върха на нещо.

— Къде е точно? — попита Надя.

— Ами някъде на север оттук — Ан отново се усмихна.

— На около километър. Може би в тази посока — и вдигна ръка надясно. — Трябва да продължим нататък и да направим справка със сателитите. Малко пресмятане и ще го достигнем. Във всеки случай, плюс-минус сто метра.

— Ако не бързаме, можем да го достигнем на плюс-минус един метър — ентусиазирано се включи Симон. — Хайде да намерим точно къде се намира!

Така че те продължиха около минута, направиха справка по радиото, завиха под прав ъгъл и тръгнаха напред, след което още веднъж се консултираха със сателитите.

Накрая Ан обяви, че са пристигнали или се намират съвсем близо до целта си. Симон подаде команда на компютъра да продължава да работи по точното местонахождение на полюса, после облякоха скафандрите, излязоха от ровъра, поразходиха се наоколо, за да са сигурни, че са стъпили точно върху него. Ан и Симон извършиха сондаж. Надя продължи да върви, описвайки спирала, чрез която се отдалечаваше от колата. Поляризираният предличник на шлема й намаляваше блясъка на слънцето върху леда и го превръщаше в дъга от кристални точици, образуващи дъга. Не беше много студено. Можеше да усети вятъра върху протегната си ръка. Грациозна червена ивица от наносен слой преминаваше отвъд хоризонта като линията на меридиан. Надя се усмихна при тази мисъл и притисна подметките на ботушите си към северния полюс на Марс.

Тази вечер те включиха всички поляризатори, така че образът на бялата пустиня в прозорците на модула беше загубил в значителна степен блясъка си. Надя седеше с празна табла на скута си и пиеше кафе. Дигиталният часовник отбеляза 11:59:59, премина към 00:00:0.0 и спря. Неговото безмълвие подчертаваше тишината в колата. Симон беше заспал; Ан се бе разположила на мястото на шофьора, наблюдаваше равнината пред себе си, а вечерята й бе едва наполовина изядена.

— Радвам се, че ни доведе тук — каза Надя. — Беше прекрасно.

— Някой би трябвало да се наслаждава на всичко това — отвърна Ан. — То няма да остане дълго тук.

— Сигурна ли си, Ан? Дълбочината на леда е пет километра. Наистина ли мислиш, че той напълно ще изчезне, само заради черния прах, посипан върху него?

Ан сви рамене.

— Важното е до каква степен ще го загреем. Какво е общото количество вода на планетата, каква част от водата в реголита ще се покаже на повърхността, когато затоплим атмосферата. Няма да знаем нищо предварително за нито едно от тези неща, преди те да се случат. Но аз подозирам, че тъй като тази шапка е най-същественото тяло на повърхността, съдържащо вода, именно тя ще бъде най-чувствителна към промените. Това е сух свят, атмосферата е свръхбезводна, в сравнение с нея Антарктика изглежда като джунгла. Цялата полярна шапка ще отиде в атмосферата, вятърът ще я отвее на юг, където през нощта ще падне във вид на скреж. Така че всъщност тя ще се преразпредели повече или по-малко равномерно над цялата планета като скреж с дебелина около един сантиметър. — Ан направи гримаса. — Дори по-малко, защото по-голямата част от нея ще остане в атмосферата.

— Но ако стане още по-топло, скрежът ще се стопи и ще започне да вали дъжд. Тогава ще имаме реки и езера, нали?

— Само ако атмосферното налягане е достатъчно високо. Течната вода зависи както от атмосферното налягане, така и от температурата. Ако и двете се повишат, бихме могли да се разхождаме тук цели десетилетия по пясъка.

— Е, поне ще съберем богата колекция от метеорити — каза Надя, опитвайки се да разведри настроението на Ан.

Не успя. Ан сви устни, погледна през прозореца и поклати глава. После вдигна чинията с лазаня и я пъхна в микровълновата фурна. Зад гърба й бялата пустош блещукаше под черното небе, като че светът навън бе фотографски негатив. Циферблатът изведнъж показа 00:00:01.

Четири дни по-късно те се измъкнаха от леда. Докато се връщаха по собствените си следи към Филис, Джордж и Едвард, тримата пътешественици се изкачиха на едно възвишение и спряха. На хоризонта се виждаше някакъв строеж. Върху плоското седиментно дъно на пропастта се издигаше класически древногръцки храм, шест дорийски колони от бял мрамор, увенчани с кръгъл, плосък покрив.

— Какво, по дяволите, е това?

Когато се приближиха, видяха, че колоните бяха направени от цилиндрите лед, извличани от минния модул; те бяха подредени един върху друг. Дискът, който служеше за покрив, беше грубо издялан.

— Хрумване на Джордж — обади се Филис по радиото.

— Забелязах, че ледените цилиндри са със същия размер като мраморните блокове, които гърците са използвали за своите колони — заяви Джордж, очевидно доволен от себе си. — След това всичко беше очевидно и лесно. Тъй като модулът работеше отлично, ние просто трябваше да си убиваме времето.

— Изглежда прекрасно — обади се Симон. Наистина беше така: паметник на чужда цивилизация, посещение в царството на мечтите; творение, проблясващо като плът в дългите часове полумрак, сякаш под леда течеше кръв. — Храм на Арес.

— На Нептун — поправи го Джордж. — Смятам, че не бихме желали да призоваваме Арес прекалено често.

— Особено като вземем предвид хората в базовия лагер — добави Ан.

Докато се придвижваха на юг, пътят, проправен от техните следи и радиопредаватели, бягаше пред тях — ясно очертан като магистрала от железобетон. Можеха да предоставят управлението на автопилота на ровър Три и те често го правеха.

По едно време изведнъж спирачките на ровъра задействаха, той намали скоростта си и спря. Никой не наблюдаваше какво става, затова всички се струпаха на предния прозорец.

Пред тях имаше плоска бяла равнина, която покриваше пътя им почти около 100 метра напред.

— Какво е това? — изкрещя Джордж.

— Нашата помпа в перманентно замръзналия подповърхностен слой пермафрост — отвърна Надя и посочи: — Сигурно се е счупила.

— Или е работила прекалено добре — възрази Симон. — Това е замръзнала вода!

Превключиха ровъра на ръчно управление и се приближиха. Леденият разлив беше покрил пътя като поток от бяла лава. Те се напъхаха в леките скафандри, излязоха от модула и отидоха до единия ръб на разлива.

— Собствената ни ледена пързалка — обяви Надя и тръгна към помпата. Демонтира изолационната подложка и погледна под нея. — А-ха, пробив в изолацията — водата е замръзнала точно тук и е оставила спирателния кран в позиция „отворено“. Бих казала, че налягането е било значително. Водата е текла, докато замръзналият слой е станал достатъчно тежък, за да я спре. Ако ударим леда с чук, ще получим малък гейзер.

Тя отиде при шкафа си с инструменти, разположен в долната част на модула и взе една кирка.

— Внимавайте!

Нанесе един-единствен удар върху бялата ледена маса, където помпата се свързваше с тръбата, захранваща резервоара. Плътна водна струя изригна цял метър във въздуха.

— Оу!

Водата се разплиска върху белия слой лед, изпарявайки се; замръзна за броени секунди и образува бял, нагънат лист върху леда, който вече се намираше на това място. Дупката също замръзна, поточето вода пресъхна и парата изчезна.

— Гледайте колко бързо замръзна!

Надя разби леда около спирателния клапан, докато Ан и Филис спореха за миграцията на перманентно замръзналия слой пермафрост, количествата вода на тази географска ширина и т.н., и т.н. Те наистина изпитваха неприязън една към друга и просто не бяха в състояние да престанат.

Надя сложи клапана в позиция „затворено“, след това изключи цялата помпа.

— Трябва да използваме по-дебела изолация на такава северна ширина — отбеляза тя, без да се обръща конкретно към някого, после прибра инструментите си в ровъра. Чувстваше се уморена от напрегнатата атмосфера, изпитваше нетърпение да се завърне в базовия лагер и работата си. Искаше да разговаря с Аркадий; той щеше да я накара да се смее. Без дори да опитва, без дори да знае точно как го прави, тя също щеше да го накара да се усмихне.

Когато се приближиха към базата, Ан стана по-мълчалива и резервирана. Лицето й беше изопнато като маска.

— Какво става? — попита я Надя една вечер, когато двете бяха излезли преди залез слънце да поправят един дефектен радиопредавател.

— Не желая да се връщам — отвърна Ан. Беше коленичила до една скала и докосваше ръба й. — Не желая това пътешествие да свършва. Искам да пътувам през цялото време — в каньоните, до ръба на вулканите, в хаоса и планините около Хелас. Не искам никога да спра. — Тя въздъхна. — Но… аз съм част от екипа. Така че трябва да се прибера в дупката си с всички останали.

Надя се втренчи в нея.

— Но, Ан. Знаеш, че тъкмо радиацията ни задържа под земята повече от всичко друго. Всъщност ти искаш да елиминираме радиацията. Което означава, че трябва да направим атмосферата по-плътна. Значи се налага да преобразуваме Марс по подобие на Земята.

— Зная — гласът на Ан беше напрегнат, така напрегнат, че изведнъж внимателно поддържаният делови тон беше изгубен, забравен. Тя се изправи и размаха чука. — Но това не е правилно! Погледни тази земя и… и… Аз я обичам. Искам да бъда на открито, непрекъснато да пътувам по нея, да я проучвам, да живея върху нея, да я опознавам. Но ако правя това, я променям — унищожавам я такава, каквато е, съсипвам онова в нея, което обичам. Този път, който проправяме — боли ме, като го гледам! А базовият лагер е като открита мина сред пустиня, която никой не е докосвал от сътворението на света. Толкова грозна, толкова… Не искам да причиня същото на останалата част от Марс, Надя, не искам. По-скоро ще умра. Нека оставим планетата на мира, нека оставим пустошта, нека радиацията причинява каквото желае. Всъщност, всичко е въпрос на статистика. Искам да кажа, ако тя повишава вероятността да ме хване рак от едно към десет до девет към десет, аз нямам нищо против!

— За теб е така — възрази Надя. — Или за всеки отделен индивид. Но за цялата група, за всичките живи същества тук — генетическите увреждания, разбираш ли. След време това ще ни осакати. Ето защо не може просто да мислиш за себе си.

— Аз съм част от екипа — глухо повтори Ан. — Ние ще продължаваме да работим и ще направим планетата безопасна за живота. Пътища, градове. Ново небе, нова почва. Докато я превърнем в нещо като Сибир или Северозападните територии в САЩ. Марс ще изчезне, а ние ще бъдем тук и ще се питаме защо се чувстваме така празни. И защо, когато погледнем повърхността, няма да виждаме нищо друго, освен собствените си лица.

На шестдесет и втория ден експедицията им приключи. Подредиха ровърите един до друг до стената на гаража и се измъкнаха през вратите. Познати лица се стълпиха около тях: Мая, Франк, Мишел, Сакс, Джон, Урсула, Спенсър, Хироко и всички останали — наистина като братя и сестри, — ала толкова много на брой, че Надя се обърка, трепереше като току-що докосната анемония и й беше трудно да приказва. Искаше да долови нещо, което усещаше, че й се изплъзва. Огледа се наоколо за Ан и Симон, но те бяха заобиколени от друга група хора и изглеждаха зашеметени, Ан възприела стоическо изражение — маска на самата себе си.

Филис разказа всичко от тяхно име:

— Беше хубаво, наистина зрелищно, слънцето светеше през цялото време и действително намерихме лед. Имаме достъп до много вода, също както в Арктика, когато се изкачиш на полярната шапка…

— Открихте ли фосфор? — попита Хироко.

Беше прекрасно човек да наблюдава лицето на Хироко, разтревожено от недостига на фосфор за нейните растения. Ан й каза, че е намерила наноси от сулфати в лекия материал около кратерите в Асидалия, затова двете тръгнаха заедно да огледат пробите. Надя последва останалите надолу по подземния проход с бетонни стени, който водеше към постоянните жилища, като си мислеше да вземе истински душ и да опита пресни зеленчуци, наполовина заслушана в думите на Мая, която й предаваше последните новини. Беше у дома.

Отново започна своята работа и както по-рано, задачите бяха неумолими и разнообразни — безкраен списък от неща, които трябваше да извърши.

Но докато се занимаваше с различните аспекти на строителството, Надя осъзнаваше, че умът й се отклонява от задачата. Стомахът й беше свит на топка. Мая и Франк вече не разговаряха в качеството си на официални ръководители, което означаваше, че личната им връзка се развиваше наистина зле; изглежда, че Франк не желаеше да приказва и с Джон, което бе нещо наистина срамно. Разпадналата се връзка между Саша и Йели се бе превърнала в нещо подобно на гражданска война между техните приятели; екипът на Хироко — Ивао, Пол, Елън, Рая, Джийн, Евгения и останалите, може би в отговор на всичко това, прекарваха всеки ден в атриума или в оранжериите, където живееха заедно, по-изолирани от всякога. Влад, Урсула и другите от медицинския екип бяха до такава степен погълнати от изследователска работа, че почти изцяло изключваха клинични занимания с колонистите — което вбесяваше Франк, — а генните инженери прекарваха цялото си време в жилищата-каравани, които сега бяха трансформирани в лаборатории.

И все пак Мишел се държеше, като че ли не намираше нищо необичайно в това, сякаш не беше психологът на колонията. Прекарваше дълго време в гледане на френска телевизия. Когато Надя го попита за Франк и Джон, той само безизразно я погледна.

Бяха на Марс вече 420 дни и първите секунди от живота на тяхната вселена бяха отминали. Вече не се събираха да заплануват предстоящите задачи, нито обсъждаха с какво се занимават.

— Прекалено сме заети — отговаряха на Надя, когато им задаваше въпроси. — Твърде сложно е да го опишем, разбираш ли. Направо ще ти се приспи. На мен самия ми действа точно така — плюс още много приказки в този дух.

Но имаше толкова работа — затова Надя й се отдаваше изцяло, ръководеше хората на строителните площадки, обхождаше строежите и правеше остри забележки за небрежната работа на своите приятели. Наранената й ръка бе възвърнала част от силата си по време на пътуването — вече можеше да кара булдозери и трактори; вършеше това цели дни, но чувството, което изпитваше, вече не беше същото.

Най-после Аркадий се приземи на Марс за пръв път. Надя отиде на новото космическо летище и се изправи в единия край на огромната прашна бетонна равнина, за да наблюдава пристигането му. Корабът на Аркадий се появи в розовото небе — отначало като бяла точка, а после се превърна в жълт пламък, който приличаше на пашкул, обвит в изгорели газове. Накрая придоби формата на геодезично полукълбо с ракети и спуснати под тях крака-поставки, които се плъзнаха върху стълб от огън и се приземиха с невероятна лекота точно върху предварително посочената точка. Аркадий работеше по програмата за приземяванията и очевидно бе постигнал добри резултати.

Около двадесет минути по-късно той излезе от вратичката на апарата за приземяване, изправи се на последното стъпало и се огледа наоколо. Тя забърза към него, Аркадий я видя и тръгна към нея. Брадатото му лице изглеждаше изумително реално през предличниците на шлемовете; видео-образът я бе накарал да забрави третото измерение и всичко останало, което правеше действителността така жива и реална. Той удари леко своя предличник о нейния и се засмя с широката си усмивка. Надя почувства, че му отвръща със същото.

Аркадий й посочи модула върху китката си, превключи на честота 4224, предназначена за провеждане на лични разговори и тя стори същото.

— Добре дошъл на Марс.

Алекс, Джанет и Роджър бяха пристигнали с Аркадий и когато излязоха от апарата за приземяване, всички се качиха в открита кола модел Ts, с която Надя ги поведе към базата. Разказваше им за всяка сграда, край която минаваха, като усещаше, че те вече ги разпознаваха. Спряха в херметическата камера на гаража, след което тя ги въведе в базата. Там се получи нещо като мило семейно тържество.

По-късно през деня Надя разведе Аркадий из квадратното пространство, образувано между сводестите жилища, а след това отидоха в атриума. Рубиненото небе се виждаше през стъклените плоскости, а магнезиевите подпори блестяха като потъмняло сребро.

— Е? — попита накрая Надя, която не бе в състояние да възпре себе си. — Какво мислиш?

Аркадий се засмя и я прегърна. Той все още беше в скафандър; главата му изглеждаше малка в широкия отвор при врата, фигурата му беше едра и тромава, затова й се искаше той да свали скафандъра.

— Ами, някои неща са хубави, някои — не. Но защо всичко е толкова грозно? Защо е толкова тъжно?

Надя раздразнено сви рамене.

— Имахме много работа.

— Ние също. Ще ми се да можеше да видиш Фобос! Всичките галерии имат стени от никелови плоскости, надлъжно украсени с ленти от платина. Повърхността на плоскостите е покрита с шарки, които роботите изработват нощем — репродукции на Ешер. Създават ефект на огледала, които повтарят образа безброй пъти. Непременно трябва да ги видиш! Можеш да поставиш свещ в някоя от стаите и образът й изглежда като звездите на небето. Сякаш в стаята е избухнал пожар. Всяка стая е произведение на изкуството, ще видиш!

— С нетърпение очаквам това събитие — усмихна му се Надя.

Късно през нощта имаха празнична вечеря в четирите свързани помещения, които образуваха най-голямата стая в комплекса, кръстен Андърхил^[1]. Ядоха пилета, сандвичи със соя и огромно количество салати; всички приказваха едновременно — това им напомняше най-добрите месеци на „Арес“ или дори в Антарктика. Аркадий се изправи, за да им разкаже за Фобос.

— Щастлив съм, че най-сетне пристигнах в Андърхил. — Обясни им, че почти са построили купола на Стикни, а под него са издълбали галерии в напуканите, зърнести скали, следвайки разклоненията на леда по продължението на цялата луна. — Ако имаше и гравитация, мястото щеше да е прекрасно — завърши той. — Но това е проблем, който не можем да разрешим. По-голямата част от свободното си време прекарваме в гравитационния влак на Надя, но пространството в него е недостатъчно, а цялата работа е съсредоточена в Стикни или под него. Затова прекалено много време прекарваме в безтегловност или правим физически упражнения, но въпреки това губим силата си. Дори стойността на g на Марс ме изморява. Сега съм замаян.

— Ти винаги си замаян!

— Ето защо някой трябва да ни смени или да използваме само роботи. Обмисляме варианта да слезем на планетата завинаги. Изпълнихме задачата си на спътника — вече има функционираща космическа станция за онези, които ще дойдат след нас. Искаме да получим наградата си тук! — Той вдигна чаша след импровизирания тост.

Франк и Мая се намръщиха. Никой не желаеше да отиде на Фобос и все пак Хюстън и Байконур настояваха на малката Луна винаги да има дежурен екип. Върху лицето на Мая се появи израз, познат от „Арес“ — с него тя искаше да заяви, че за всичко е виновен Аркадий; Аркадий избухна в смях, когато го забеляза.

На следващия ден Надя и неколцина други го запознаха по-подробно с Андърхил и всички комплекси наоколо. Той кима с глава цяла сутрин с онзи учуден израз в сините си очи, който караше събеседника му да клати глава в отговор, докато Аркадий непрекъснато подчертаваше:

— Така е, но… Да, но… — след което се впускаше в задълбочена критика, докато дори Надя започна да се дразни от него. И все пак трудно можеше да се отрече, че околността в близост до Андърхил бе съсипана, разбита, докъдето поглед стигаше във всяка посока; ето защо човек оставаше с впечатлението, че цялата планета се намира в подобно състояние.

— Тухлите лесно се оцветяват — говореше Аркадий. — Добавете манганов окис от остатъците, получени при стапянето на магнезия и тухлите ще станат чисто бели. Добавете остатъчния въглерод след процеса на Бош и ето ви черни тухли. Всеки нюанс от червената гама се получава като се променя количеството на железните окиси — дори и наистина зашеметяващи алени багри. Сяра за жълт цвят. С цветни тухли можете да правите стени, подобни на мозайки. Всичките заводи в комплекса на алхимиците приличат на бараки или на изхвърлени консервни кутии. Тухлите около тях ще подобрят качеството на изолацията, така че съществува и причина от научна гледна точка, но също толкова важно е и обстоятелството те да изглеждат добре, да приличат на истински дом. Твърде дълго съм живял в държава, която мислеше само за ползотворността. Трябва да покажем, че ценим не само това, нали?

— Каквото и да направим със сградите — остро отбеляза Мая, — повърхността около тях ще остане съсипана.

— Не е задължително! Когато строителството завърши, можем да върнем скалната маса в нейната първоначална конфигурация, а след това да нахвърляме скали — така всичко ще прилича на истинска марсианска равнина. Прашните бури много скоро ще наслоят частици от чисти минерали, после, ако хората се движат единствено по пътеки, а превозните средства — по пътища или обозначени по-рано терени, скоро всичко ще заприлича на оригинална марсианска местност, сред която тук-там са пръснати украсени с мозайки сгради, стъклени куполи, пълни със зеленина, пътища от жълти тухли и какво ли не още. Трябва да направим така! Това е въпрос на дух!

Той размаха ръце, но изведнъж спря и ококори очи при вида на обхванатите от съмнение лица, очертани в предличниците на шлемовете около него.

— Е, добра е идеята, нали?

Да, помисли Надя, като проследи с поглед околността и се опита да си я представи. Може би такъв процес щеше да възвърне удоволствието, което изпитваше от работата си. Може би тогава и Ан щеше да възприеме всичко по друг начин.

— Още идеи от страна на Аркадий — както се изрази Мая вечерта в плувния басейн. — Тъкмо от това имахме нужда.

— Но те наистина са добри — възрази Надя. Тя излезе от басейна, взе душ и облече лека фланелка.

Късно тази вечер отново срещна Аркадий и го заведе да види северозападното ъглово помещение на Андърхил, което бе оставила с голи стени, за да може да му покаже в подробности структурата на строежа.

— Много е елегантно — изказа мнението си той и потри с длан тухлите. — Наистина, Надя, целият Андърхил е великолепен. Виждам, че ръцете ти са докосвали всичко тук.

Доволна от тези думи, тя приближи до един екран и набра кода на плановете за по-голямо населено място, върху които работеше вече доста време. Аркадий се усмихна, посочи екрана и започна да задава въпроси, да предлага различни неща.

По-късно влязоха в атриума под купола. Застанаха под гъстия кичур черни бамбукови листа. Растенията все още бяха в саксии, докато почвата станеше окончателно готова. Беше тъмно и тихо.

Двамата тръгнаха по пътеките между съдовете, в които растяха полезни растения. Аркадий пое осакатената й ръка и се вгледа в белега, тя се почувства неудобно и се опита да я изтегли. Той не й позволи, повдигна дланта й и целуна кокалчето на безименния пръст.

— Имаш силни ръце, госпожо Девет пръста.

— Да, имах, преди да се случи това — отвърна тя, сви юмрук и го повдигна.

— Някой ден Влад ще накара пръста ти да порасне — прошепна Аркадий, хвана юмрука й, отвори го и не пусна ръката й, докато се разхождаха. — Това ми напомня за ботаническата градина в Севастопол — добави той.

— М-м-м — измърмори Надя, която всъщност не слушаше, съсредоточила цялото си внимание върху силата на ръката му в своята, върху здраво сплетените им пръсти. Той също имаше здрави ръце. Тя беше на петдесет и една, ниска закръглена рускиня със сива коса, строителен работник с отрязан пръст. Толкова бе хубаво да чувства топлината на друго човешко тяло; отдавна не й се бе случвало, ръката й попиваше това усещане като гъба, докато изтръпна от топлина. Усещанията, които изпитва той, сигурно също са странни, помисли си Надя, след това се отказа да разсъждава по този въпрос.

— Радвам се, че си тук — каза тя.

Присъствието на Аркадий в Андърхил създаваше чувството, че градчето се намира пред буря. Той караше хората да мислят върху онова, което работеха; навиците, които бяха придобили, без да се замислят, сега бяха подложени на подробен оглед и под този натиск някои заеха отбранителна позиция, други станаха агресивни. Всички спорове се водеха по-разгорещено. Естествено, в това число влизаше и дискусията около превръщането на Марс в планета, подобна на Земята.

— Ако има живот на Марс — казваше Ан, — радикалната промяна на климата би могла да го унищожи. Не можем да се намесваме в съществуващото положение, докато не разполагаме с отговор по този въпрос; това е ненаучно, дори по-лошо — такъв подход е неморален.

Мнозина бяха съгласни с нея, в това число и много научни дружества на Земята, което повлия върху Комитета по проблемите на Марс (КПМ) към ООН, отговорен за работата на колонията. Но всеки път, когато Сакс чуеше този аргумент, започваше бързо да мига:

— На повърхността няма и следа от живот, нито сега, нито в миналото — меко заявяваше той. — Ако съществува, той трябва да е под повърхността, в близост до кратерите на вулканите. Но дори ако там има живот, ние ще търсим десет хиляди години и няма да го намерим, нито пък ще елиминираме възможността, че някъде другаде има живот — на място, където не сме погледнали. Затова, ако чакаме, докато станем напълно сигурни, че няма живот — становище, което твърде често изразяваше позицията на умерените, — ще рече да чакаме завинаги. Поради някаква твърде слаба вероятност, която преобразуването на планетата по подобие на Земята няма непосредствено да застраши.

— Разбира се, че ще застраши — отвръщаше Ан. — Може би не веднага, но в края на краищата постоянно замръзналият подпочвен слой пермафрост ще се стопи, в хидросферата ще има движение, тя ще бъде изцяло заразена от по-топлата вода и земните форми на живот — бактерии, вируси, плесени. За този процес ще бъде необходимо известно време, но той ще протече със сигурност. Не можем да рискуваме.

Сакс свиваше рамене.

— Първо, допускаме, че съществува живот, но вероятността за това е много малка. Второ — той няма да е застрашен в продължение на векове. Вероятно за това време ще съумеем да го локализираме и защитим.

— Възможно е да не ни се удаде да го открием.

— Значи да спрем работа, поради нищожната вероятност да съществува живот, който всъщност никога няма да успеем да намерим?

Ан на свой ред вдигаше рамене.

— Трябва да го направим, освен ако не започнеш да поддържаш, че е прекрасно да унищожаваме живота на другите планети, само защото не можем да го открием. Не забравяй, че ако намерим живот на Марс, това ще е най-голямата сензация на всички времена. И ще ни позволи да направим изводи колко често в галактиката се срещат форми на живот, предположения, които няма да бъдат преувеличени. Търсенето на живот е една от основните причини, поради които сме тук!

— Е — отговаряше Сакс, — междувременно живот, за който сме съвсем сигурни, че съществува, е изложен на необичайно високо количество радиация. Ако не предприемем нещо да я намалим, няма да можем да останем тук. Необходима ни е по-плътна атмосфера, за да се понижи радиацията.

Това не беше мотив срещу твърдението на Ан, а заместваше отговора на друг въпрос — аргумент, който притежаваше значителна тежест. Милиони хора от Земята искаха да дойдат на Марс, до „новата граница“, където животът отново ставаше приключение; списъците за емиграция на червената планета — и истинските, и фалшивите — бяха с огромна дължина. Но никой не желаеше да живее във вана с мутагенна радиация и практичното желание планетата да бъде превърната в сигурно място за човешките същества беше по-силно в повечето хора, отколкото желанието да се запази съществуващия пейзаж, лишен от живот или да защитават предполагаемия живот, за който редица учени твърдяха, че не съществува.

Дори и онези, които апелираха за предпазливост, смятаха, че преобразуването на планетата ще се осъществи. Към ООН бе създаден подкомитет, който трябваше да проучи този въпрос и на Земята бе прието, че вземането на мерки е необратима част от прогреса, естествен етап в развитието на планетата. Очевиден път, по който трябваше да се изгради съдбата на Марс.

Ала на Марс този проблем стоеше по-открито, по-парливо, не във философски аспект, а като неделима част от всекидневието; беше свързан с ледения отровен въздух и радиацията, която ги облъчваше. Сред онези, които подкрепяха преобразуването на планетата по земен образец, се оформи многобройна група, която се обедини около Сакс — група, която не само искаше да осъществи този процес, ала държеше да се справи със задачата колкото е възможно по-бързо. Какво означаваше това на практика никой не бе сигурен; оценки за времето, необходимо за създаване на „повърхност, годна за обитаване от човешки същества“ варираха от един век до 10 000 години, като съществуваха и крайни оценки и на двата полюса — от тридесет години (мнението на Филис) до 100 000 (становище на Ивао). Филис заявяваше:

— Бог ни даде тази планета, за да я пресътворим по свой образ и подобие, да създадем на нея новия рай.

Симон възразяваше:

— Ако се стопи постоянно замръзналия подпочвен слой пермафрост, ние ще живеем на свлачище и мнозина от нас ще бъдат убити.

Както винаги, Аркадий мислеше за политическия аспект на действията им.

— Никога не бихме могли да задоволим сами собствените си потребности, ако не извършим преобразуването на планетата — изтъкваше той. — Трябва да я преобразим, за да стане наша. Така ще притежаваме материалната база за своята независимост.

Хората се оглеждаха изненадано при тези думи. Но те означаваха, че Сакс и Аркадий са един вид съюзници и тази комбинация бе наситена с мощ. И споровете възникваха, отново и отново, до безкрай.

Сега Андърхил беше почти завършен — функциониращо и в много отношения задоволяващо потребностите си селце. Вече бе възможно да продължат и трябваше да решат каква ще бъде следващата им стъпка. По-голямата част от тях искаха да преобразуват планетата. Алхимиците говореха за физични и механични средства за добавяне на топлина към системата; климатолозите обсъждаха начини, с които можеха да влияят върху метеорологичните условия; биосферният екип предлагаше теории, свързани с екологични системи, които трябваше да бъдат подложени на изпитания. Биоинженерите вече работеха по създаването на нови микроорганизми. Един ден те поканиха Аркадий да разгледа с какво се занимават и Надя също отиде с тях.

Инженерите бяха започнали работа по проект, който Влад наричаше „програма за смесване и пригаждане“. В последно време бе предложен вариант на цианофит, известен като синьо-зелено морско водорасло.

— Не, че водораслото се развива блестящо — отбеляза Влад, — но поне не умира толкова бързо, ако е възможно да се изразим така.

Накрая го нарекоха areophyte primares, но то си остана водораслото от Андърхил. Искаха да направят мащабен експеримент с него и бяха приготвили предложение, което трябваше да изпратят до КПМ (Комитет по проблемите на Марс) към ООН.

Аркадий напусна лабораториите, развълнуван от посещението си там — Надя виждаше това. Вечерта той каза на хората, които се хранеха заедно с него:

— Сами трябва да вземем решение и ако се обявим в полза на експеримента, трябва да действаме.

Мая и Франк бяха възмутени от постъпката му и очевидно по-голямата част от останалите също се чувстваха неудобно. На следващата сутрин Мая и Франк дойдоха при Надя да разговарят за Аркадий. Късно миналата вечер двамата лидери вече бяха опитали да го убедят, че възприема погрешна линия на поведение.

— Той се изсмя в лицата ни! — възкликна Мая. — Напълно безсмислено е да разговаряме с него.

— Онова, което предлага Аркадий, може да бъде много опасно — заяви Франк. — Ако ние категорично отхвърлим директивите на ООН, техни представители — както може да се предположи — ще дойдат тук, ще ни арестуват, ще ни върнат обратно на Земята и на наше място ще доведат хора, които съблюдават закона. Имам предвид, че на този етап биологическото замърсяване на природната среда е изцяло незаконно и ние нямаме право да пренебрегваме този факт. Така е по силата на международен договор. Той постановява как човечеството като цяло трябва да се отнася към тази планета.

— Не можеш ли да поговориш с него? — попита Мая.

— Мога — отговори Надя. — Но не мога да гарантирам, че от това ще има някаква полза.

— Моля те, Надя. Просто опитай. И без това имаме достатъчно проблеми.

— Добре, ще опитам.

Така че следобеда тя поговори с Аркадий. Бяха на Чернобилския път и се връщаха в Андърхил. Надя повдигна този въпрос и изказа предположение, че с търпение всичко ще се разреши.

— Решаването на проблема е въпрос на време. Становището на ООН във всички случаи ще съвпадне с твоето.

Той спря и повдигна осакатената й ръка.

— С колко време смяташ, че разполагаме? — попита Аркадий и посочи залязващото слънце. — Колко дълго предлагаш да чакаме? Докато се родят внуците ни? Или може би пра-пра-внуците, слепи като пещерни риби?

— Мнозина не са съгласни. Искам да кажа, че може би в края на краищата ще приемат мнението ти, но ти трябва да ги убедиш. Не бива просто да се отнасяш грубо към хората с противоположно мнение, защото ще постъпиш също тъй зле като чиновниците на Земята, които винаги си критикувал.

Аркадий въздъхна.

— Ти и проклетите либерали като теб.

— Не зная какво означава това.

— Означава, че си прекалено мекосърдечна да предприемеш каквото и да било.

Но вече виждаха ниския хълм на Андърхил, който приличаше на новообразуван квадратен кратер, със скални отломъци, разхвърляни около него. Надя го посочи:

— Аз направих това. Ти и проклетите радикали като теб… — тя здраво го мушна в ребрата. — Мразиш либерализма, защото той дава практически резултати. — Аркадий изсумтя. — Да, дава! Неговите плодове стават все повече с времето, след упорит труд, без фойерверки, без изпълнени с лековатост любителски представления, без хора, чиито чувства са накърнени. Без твоите сексуални революции, без цялата болка и омраза, които те създават. Той просто дава резултат.

— Ах, Надя… — той обви с ръка раменете й, после двамата тръгнаха към базата. — Земята е идеалният либерален свят. Но половината от нея гладува — винаги е било така и винаги ще бъде. По особено либерален начин.

И все пак изглежда Надя му бе повлияла. Аркадий престана да се изказва в полза на едностранното решение за експеримента с водораслото и продължи да агитира за изпълнението на програмата за разкрасяване на базата.

После Сакс, Спенсър и Рая завършиха изграждането на завода за роботи, които щяха да произвеждат нагреватели, използващи енергията на вятъра. Тримата се обърнаха към КПМ към ООН за разрешение да разположат хиляда агрегата в екваториалните области; настояваха да подложат на изпитание техния затоплящ ефект.

Ето защо спорът за преобразуването на планетата по подобие на Земята отново избухна. Изведнъж Ан разви бурна дейност и се зае да изпраща дълги съобщения до членовете на изпълнителния комитет към ООН, до националните представителства по проблемите на Марс на всички държави, които участваха в КПМ и накрая до Общото събрание на ООН. Тя ги изпращаше като частно лице, затова колонистите научиха за тях от откъсите, които бяха показвани по телевизията на Земята. Реакцията се изразяваше в дебати на правителствено равнище, митинг във Вашингтон, на който присъстваха 20 000 души, безкрайни уводни статии по вестниците и коментари в научните среди. Някои от колонистите чувстваха, че Ан е действала зад гърба им, без тяхното съгласие. Филис, например, беше възмутена.

В Комитета по проблемите на Марс бяха изслушани различни мнения; докато съветът по този въпрос продължаваше, група физици се изправиха пред Ан след вечеря. Много от членовете на първата стотица бяха свидетели на тази конфронтация; главната столова на Андърхил заемаше четири помещения, чиито разделителни стени бяха отстранени и заменени с носещи колони. Обширно пространство; в него присъстваха поне половината от колонистите, които вечеряха, докато се провеждаше разговора.

— Защо не обсъди това с нас? — попита Спенсър.

Гневният поглед на Ан го накара да отклони очи.

— Защо трябва да го обсъждам с вас? — попита тя и насочи погледа си към Сакс. — Ясно е какво мислите по този въпрос, много пъти сте говорили за това. Нищо, което казвам, няма значение за вас. Седите тук във вашите малки дупки, правите дребните си експерименти — като деца, които си играят с набор вещества за химически опити в някое мазе, — а през това време цял един свят чака пред вратата ви. Свят, в който формите на релефа са сто пъти по-големи и хиляда пъти по-стари от еквивалентните образувания на Земята. Свят, където доказателства за началото на Слънчевата система са буквално пръснати навсякъде. Същото е валидно и за данните, свързани с историята на тази планета, която едва ли се е променила през последния милиард години. И вие ще я разрушите. Без да признаете честно какво извършвате. Бихме могли да живеем тук и да изучаваме планетата, без да я променяме — с цената на съвсем малка вреда и неудобство за себе си. Всичките приказки за радиацията са глупост и вие го знаете. Радиационното ниво просто не е достатъчно високо, за да оправдае тези масови промени в околната среда. Искате да направите това, защото смятате, че е по силите ви. Искате да опитате, за да видите какво ще стане — сякаш тук сме на голяма пясъчна площадка за игра, където можете да си правите замъци. И заради играта ще разрушите всички данни от историята, ще унищожите полярните шапки, отточните канали, дъната на каньоните — ще съсипете красива, чиста планета и няма да получите нищо в замяна.

Помещението бе тихо, като че някой го бе нарисувал, хората приличаха на каменни статуи. Тогава Сакс Ръсел се изправи в цял ръст. Той изглеждаше същият, както винаги, може би малко по-зачервен от обикновено, но все така тих, дребен, примигващ като бухал. Гласът му беше спокоен и сух, все едно че изнасяше лекция по термодинамика или пък изброяваше периодичната таблица на химическите елементи.

— Красотата на Марс съществува в съзнанието на човека — заговори той и всички се взряха в него изненадани. — Без човешко присъствие, той е просто сбор от атоми, които не се различават по нищо от всяко напосоки взето късче материя във вселената. Именно ние сме тези, които го разбираме, ние го изпълваме със значение. Така е било през всичките векове, когато човечеството е гледало към нощното небе и е наблюдавало как червената планета се рее сред звездите. През всичките онези нощи на наблюдения с телескоп, когато човекът се е взирал в мъничкия диск и е опитвал да открие канали и промяна в албедото. На Марс са посветени всичките глупави научно-фантастични романи с техните чудовища, девойки и умиращи цивилизации. Марс е вдъхновил всички учени, които са изследвали експерименталните данни или са успели да ни доведат дотук. Ето какво прави Марс красив. Не базалтът, нито окисите.

Той спря и огледа хората пред себе си. Надя преглътна; безкрайно неочаквано беше да чуе тези думи от устата на Сакс Ръсел, изречени така сухо, като че анализираше графика.

— Сега всички ние сме тук — продължи той, — и не е достатъчно просто да се крием десет метра под повърхността и да проучваме скалите. Това е наука, съгласен съм, и ние имаме нужда от нея. Но науката е и нещо повече. Науката е част от по-всеобхватно човешко начинание, което включва такива задачи, като отлитане до звездите, приспособяване на човека към други планети и адаптирането на планетите към човека. Науката е съзидание. Липсата на живот тук, липсата на каквато и да било находка в продължение на петдесет години, докато човечеството работеше по програмата СЕТИ, доказва, че животът е рядко явление, а разумните форми на живот са още по-редки. И все пак цялостното значение на вселената, нейната красота, се съдържа в съзнанието на разумния живот. Ние сме съзнанието на вселената и работата ни е да го разпространяваме, да разглеждаме средата, която ни обкръжава, да живеем навсякъде, където можем. Прекалено опасно е да задържаме съзнанието на вселената на една-единствена планета — в такъв случай то може да загине. Сега вече живеем на две планети, на три, ако броим спътника. По силите ни е да променим Марс и да го превърнем в по-сигурно място за живот. Промяната няма да го разруши. Разшифроването на неговото минало може да стане по-трудно, но красотата му няма да изчезне. Нима, ако има езера, гори, ледници, това ще намали красотата на Марс? Не вярвам. Според мен, великолепието на планетата ще стане по-голямо. На нея ще има живот — най-красивата система от всички. Ала нищо, което животът е в състояние да извърши, не би могло да разруши Тарсис, нито да запълни Маринерис. Марс винаги ще си бъде Марс, различен от Земята, по-студен и по-див. Но същевременно той може да бъде и Марс, и наш дом. И ще бъде. Човешкият ум притежава такова свойство: когато нещо може да бъде постигнато, то в края на краищата става достояние на човека. Ние можем да преобразуваме Марс и да го изградим, както човек изгражда катедрала, като паметник и на човечеството, и на вселената. Можем да направим това и то ще бъде сторено. Ето защо — той вдигна ръка, — предлагам вече да започваме.

После погледна към Ан и очите на всички присъстващи се спряха върху нея. Устните й бяха здраво стиснати, раменете й бяха отпуснати. Знаеше, че е победена.

— Смятам, че давате прекалено висока оценка на съзнанието и прекалено ниска на скалите — заяви тя. — Ние не сме господари на вселената, а само малка частица от нея. Може би сме нейното съзнание, но дори и така да е, това не означава, че сме длъжни да я превърнем в огледален образ на самите нас. По-скоро трябва да се впишем сред многообразието й в настоящия му вид, да се преклоним пред вселената, като насочим вниманието си към нейните особености. — Ан посрещна кроткия поглед на Сакс и с последния си изблик на гняв, изстреля: — Ти дори изобщо не си видял какво представлява Марс!

След това тя напусна стаята.

Джанет бе сложила записващите очила-камери и засне на видеолента целия разговор. Филис изпрати един екземпляр на Земята. След една седмица КПМ към ООН, отговорен за преобразуването на природната среда на Марс, одобри разполагането на нагревателните агрегати, използващи силата на вятъра.

Според плана, те трябваше да бъдат спуснати на повърхността с дирижабли. Аркадий незабавно предяви претенции да управлява един от тях, като награда за своята работа на Фобос. Мая и Франк не се почувстваха съкрушени при мисълта, че Аркадий ще изчезне от Андърхил за месец-два, ето защо веднага му предоставиха един от летателните апарати. Той щеше да се отправи на изток, използвайки преобладаващите по това време ветрове; щеше да се спуска на повърхността, за да постави агрегатите върху дъната на каналите или по външните склонове на кратерите — места, където ветровете бяха силни. Надя за пръв път чу за експедицията, когато Аркадий се втурна при нея и й разказа за това.

— Звучи добре — усмихна се тя.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той.

— Ами, да — отговори Надя. Струваше й се, че пръстът, който бе загубила, изтръпва.

Техният дирижабъл беше най-големият, произвеждан някога в света — разстоянието от края на едното до края на другото крило беше 120 метра, от носа до опашката — 100 метра, а височината му бе 40 метра. Летенето на Марс не беше лесна работа, поради рядката атмосфера. Бяха открили най-доброто разрешение — дирижабъл — колкото е възможно по-голям и по-лек, пълен с водород, който в марсианската атмосфера не само че не беше избухлив, но дори бе по-лек от окръжаващата го среда, съотнесен към околната среда на Земята. Водородът и последните изобретения в областта на свръхлеките материали им позволяваха да транспортират товар като техните нагреватели, но с допълнителната тежест на борда се придвижваха със смехотворните десет километра в час. През по-голямата част от времето летяха на височина около 100 метра, което отдалечаваше хоризонтите на около петдесет километра от тях.

Късно следобеда спуснаха първия нагревател. Той стоеше леко наклонен — малка кутия върху външната стена на кратера, а четирите широки вертикални перки весело се въртяха. Нагревателният елемент — оголена метална намотка, която щеше да излъчва топлина като плоча на печка, беше разположена върху една от страните над основата на кутията. При силен вятър температурата на елемента можеше да достигне 200 градуса по Целзий, което не беше зле, особено ако се вземеше предвид температурата на околната среда. И все пак…

— Трябва да поставим милиони агрегати, за да постигнем някакъв резултат — отбеляза Надя, докато се издигаха след поредното спускане.

— Така е — съгласи се Аркадий. — Но Сакс бездруго желае да поставим милиони от тях. Той има автоматизирана линия за монтажа им, която просто ще продължи да бълва нагреватели; единствено разполагането им по повърхността ще си остане проблематично. А това е само една част от плана, който той има предвид — Аркадий посочи към гигантския стар кратер Касини, като включи в жеста си цялата безбрежност на северозапад. — Сакс иска да издълбае още няколко шахти, дълбоки колкото тази. Ще улови няколко от малките ледени спътници на Сатурн — или от астероидния пояс, ако успее, — после ще ги върне обратно и ще ги разбие върху Марс. Така ще направи горещи кратери, ще стопи постоянно замръзналия слой пермафрост. Тези места ще бъдат като оазиси.

— А няма ли да се окажат сухи тези оазиси? По-голямата част от леда ще се изгуби при влизане в атмосферата, а останалото ще изчезне при контакта с повърхността.

— Да, но можем да внесем повече водни пари във въздуха.

— Само че ледът няма просто да се изпари, той ще се разпадне на съставящите го атоми.

— Част от него. Водород и кислород — бихме могли да използваме по-големи количества от тях.

— Значи ще внасяте водород и кислород от Сатурн? Хайде, хайде, та от тях вече имаме достатъчни количества! Бихте могли да използвате част от леда.

— Ами това е просто една от неговите идеи.

— С нетърпение очаквам да чуя отговора на Ан — Надя въздъхна и се замисли. — Предполагам, че онова, което трябва да направим, е да спуснем леден астероид в атмосферата, по същия начин, както намаляваме скоростта на космически кораб с аероспирачки. Това би изгорило астероида, без да накара молекулите му да се разпаднат. Ще получим водни пари в атмосферата, което ще бъде полезно, но няма да бомбардираме повърхността и да причиняваме експлозии, равни по сила на сто водородни бомби, избухващи едновременно.

Аркадий кимна с глава.

— Прекрасна идея. Трябва да кажеш на Сакс.

— Ти му кажи.

На изток от Касини теренът стана по-неравен от местностите, които бяха видели досега. Носеха се на изток, североизток, югоизток, на юг, североизток, на запад, на изток и пак на изток. Най-сетне стигнаха до края на Ксанте и започнаха да се спускат по дългия склон на Ситрис Майор Планития. Това беше равнина, образувана от лава; кратерите тук бяха много по-малобройни, отколкото в Ксанте. Възвишението се спускаше надолу и надолу, докато накрая стигнаха до басейн с гладко дъно: Исидис Планития, една от най-ниските точки на Марс. Тази местност изразяваше същността на северното полукълбо; след южните възвишения басейнът изглеждаше особено гладък, плосък и нисък. А също бе и страшно обширен. На Марс наистина имаше много земя.

Една сутрин, когато се издигнаха на подходяща за полет височина, на източния хоризонт се възвисиха три върха. Бяха пристигнали до Елизиум, единственият втори подобен на Тарсис „изпъкнал контитент“ на планетата. Елизиум беше много по-малко възвишение от Тарсис, но все пак бе внушителен — високо образувание, дълго 1 000 километра, 10 километра по-високо от заобикалящия го терен. Както и при Тарсис, той бе обграден от местности с натрошена скална маса и системи от проломи, образувани при издигането на повърхностния слой. Те прелетяха над най-западната от тези системи — Хефестус Фоси — и откриха местност, която представляваше изумителна гледка: пет дълги, дълбоки, паралелни каньона като следи от ноктите на хищна птица в основната маса на планетата. Елизиум се издигаше край тях с формата на седло — от двата края на дългата като гръбнак планинска верига стърчаха Елизиум Монс и Хекатес Толус — 5 000 метра по-високи от планината, сред която се проточваха към небето: гледката наистина бе страховита. Всичко в Елизиум беше толкова много по-голямо от онова, което Надя и Аркадий бяха виждали досега, че докато дирижабълът летеше към планинската верига, двамата няколко минути не бяха в състояние да произнесат нито дума. Седяха в креслата си и наблюдаваха възвишенията, докато бавно приближаваха към тях. Когато накрая заговориха, просто изказаха мислите си на глас:

— Прилича на Каракум — прошепна Аркадий. — На Хималайската пустиня. Само че те са прекалено прости. Тези вулкани напомнят на Фуджи. Може би някой ден хората ще идват тук на поклонение.

Надя добави:

— Тези форми са толкова огромни, че ми е трудно да си представя как биха изглеждали вулканите на Тарсис. Вулканите на Тарсис не са ли два пъти по-големи от тези?

— Най-малко два пъти. Не мислиш ли, че наистина приличат на Фуджи?

— Не. Фуджи не е чак толкова стръмен. Ти виждал ли си Фуджи?

— Не.

След малко Аркадий каза:

— По-добре да опитаме да обиколим това проклето нещо. Не съм сигурен дали ще можем да се издигнем достатъчно, за да прелетим над тези планини.

Смениха разположението на перките и се насочиха на юг с възможно най-висока скорост; ветровете естествено допринасяха за това, тъй като те също променяха посоката си съобразно очертанията на континента. Часовете минаваха, планинският масив изменяше местоположението си в страничните им прозорци; мудността, с която се извършваше тази промяна, недвусмислено доказваше колко голям бе този свят. „Сушата на Марс е еднаква по площ с тази на Земята“ — всички повтаряха това, ала тези думи досега оставаха просто фраза. Бавната обиколка около Елизиум беше доказателството, което получаваха сетивата.

Дните минаваха: високо в мразовития утринен въздух, над плетеницата от червена пръст, спускането на котвата вечер, полюляването в атмосферата, Една вечер, когато броят на нагревателите намаля, те отново подредиха онези, които бяха останали и сложиха леглата си едно до друго под прозорците от дясната страна на кораба. Докато се движеха из тясната кабина, намирайки ново място на всичко, те се блъскаха един в друг, както им се случваше по време на цялото пътешествие, но сега го правеха съзнателно; потриваха чувствено телата си едно о друго и подчертаваха онова, което възнамеряваха да сторят през цялото време на полета. Случайностите прераснаха в игра; накрая Аркадий избухна в смях и я сграбчи в дива мечешка прегръдка, Надя го изблъска към новото им двойно легло. Целуваха се като тийнейджъри и се любиха цяла нощ. Оттогава спяха заедно и често се любеха в аления блясък на зората, в звездните черни нощи, а корабът леко се поклащаше, завързан с кабел за котвата си. Лежаха и разговаряха, чувството за летеж ставаше осезаемо, докато се прегръщаха — беше по-романтично, отколкото във влак или в кораб.

— Първо станахме приятели — отбеляза веднъж Аркадий, — не мислиш ли, че всичко беше различно заради това? — Той я побутна с пръст. — Обичам те. — Като че опитваше вкуса на тези думи с език. Надя разбираше, че Аркадий не ги бе произнасял често; очевидно те означаваха много за него, бяха нещо като обвързване. Идеите наистина имаха водеща роля в живота му!

— И аз те обичам — отвърна тя.

Сутрин Аркадий се разхождаше гол из кабината, рижата му коса, придобила бронзов цвят като всичко останало от хоризонтално падащата светлина на утрото, Надя го гледаше от леглото и се чувстваше така щастлива и открита — трябваше да си напомня, че усещането за полет вероятно се дължи на марсианското g. Но тя го чувстваше като радост.

Една нощ, докато заспиваха, Надя любопитно изрече:

— Защо точно мен?

— Ъ-ъ-ъ? — Той почти бе заспал.

— Попитах защо избра мен? Искам да кажа, Аркадий Никелиович, можеше да предпочетеш всяка от жените тук и те биха ти отвърнали с обич. Можеше да имаш Мая, стига да беше пожелал.

Аркадий изсумтя.

— Можел съм да имам Мая! О, Господи! Да се наслаждавам на Мая Катарина! Също като Франк и Джон! — Той отново изсумтя и двамата шумно се разсмяха. — Как можах да изтърва подобно удоволствие! Какъв съм глупак! — Аркадий започна да се кикоти и не престана, докато Надя не го удари.

— Добре, добре. Някоя от другите тогава — от красавиците. Джанет, Урсула или Саманта.

— Я стига — прекъсна я той. Изправи се на лакът и се вгледа в нея. — Ти наистина не разбираш какво представлява красотата, нали?

— Бъди сигурен, че разбирам — упорито заяви Надя.

Аркадий не обърна внимание на думите й и подхвана:

— Красотата е сила, елегантност, правилно поведение, функционална форма, интелигентност, здрав разум. И много често — той се засмя и леко я потупа по корема, — намира израз в заоблени форми.

— Заоблени форми имам — рече Надя и отблъсна ръката му.

Той се наведе и направи опит да я ухапе по гърдата, но Надя му се изплъзна.

— Красотата е онова, което си ти, Надежда Франсин. Съобразно горепосочените критерии, ти си кралицата на Марс.

— Принцесата на Марс — поправи го разсеяно тя, докато обмисляше думите му.

— Да, права си. Надежда Франсин Чернишевски, принцесата на Марс с деветте пръста.

— Ти не си обикновен човек.

— Така е — избоботи той. — Никога не съм претендирал, че съм такъв. Само пред някои комитети по селекция, естествено. Обикновен човек! Ха-ха-ха! Обикновените хора получават Мая. Това е тяхната награда.

И той се разсмя като дивак.

Една сутрин те прелетяха над последните насечени хълмове на Церберус и се понесоха над плоската, прашна равнина Амазонис Планития. Аркадий насочи дирижабъла към повърхността, за да инсталира нагревател в прохода между последните две хълмчета на стария Церберус. Ала скобата от куката на лебедката се повреди. Тя щракна и се отвори, когато нагревателят се намираше едва на половината от нужното разстояние до повърхността. Нагревателят тупна върху основата си. От кораба всичко изглеждаше наред, но когато Надя облече скафандъра и се спусна с подвижната клетка долу, за да провери какво е положението, откри, че горещата плоча се е отцепила от основата.

А там, зад плочата, имаше необичайна находка. Нещо тъмнозелено, в което се прокрадваше и синкав оттенък, се намираше във вътрешността на кутията. Надя протегна ръка, в която държеше отвертка и внимателно го притисна.

— Гадост! — изруга тя.

— Какво? — попита я Аркадий от кораба.

Надя не му отговори, изстърга част от веществото и го сложи в чантата, която използваше за винтове и гайки. После се качи в подвижната клетка.

— Издърпай ме обратно горе — нареди тя.

— Какво се е случило? — попита Аркадий.

— Само ме изкачи.

Той затвори вратите на отделението за бомбардиране след нея и я посрещна, когато тя се измъкваше от подвижната клетка.

— Какво се е случило?

Надя сне шлема си.

— Много добре знаеш какво се е случило, мерзавецо! — Тя замахна срещу него; Аркадий отскочи назад и се блъсна в стената от подредени един върху друг нагреватели.

— Ох! — извика той. Една перка го бе наранила по гърба. — Хей! Какъв е проблемът? Надя!

Тя измъкна чантата от джоба на лекия си скафандър и я размаха пред него.

— Ето това е проблемът! Как можа да го направиш? Как можа да ме излъжеш? Ти, мерзавец такъв, имаш ли някаква представа какви неприятности ще ни навлече всичко това? Ще дойдат тук и ще ни върнат всички обратно на Земята!

Аркадий облещи очи, потри с длан челюстта си.

— Никога не бих те излъгал, Надя — изрече той сериозно. — Не лъжа приятелите си. Дай да видя.

Тя се взря в него, Аркадий отвърна на погледа й, ръката му се протегна към чантата.

— Наистина ли не знаеш? — попита Надя.

— Какво да знам?

Не можеше да повярва, че той се преструва на невинен; това просто не беше в стила му. Което внезапно правеше нещата много особени.

— Поне някои от нашите нагреватели са истински малки разсадници за морски водорасли.

— Какво?

— Отвратителните нагреватели, които спускахме навсякъде — отговори тя. — Те са натъпкани с новото водорасло или лишей, или кой знае какво; онова, което създаде Влад. Гледай. — Тя постави малката чанта върху миниатюрната кухненска масичка, отвори я и използва отвертката, за да загребе част от растението. Мънички кръгли парченца от синкав лишей. Като марсианските форми на живот от старовремски, долнопробен роман.

Двамата се вторачиха в тях.

— Направо ще се гръмна! — извика Аркадий.

— Заклеваш ли се, че не знаеше? — попита Надя.

— Кълна се. Никога не бих направил подобно нещо на теб, Надя. Знаеш, че е така.

Тя пое дълбоко дъх.

— Е, нашите приятели очевидно са могли да сторят това от наше име.

Той се изправи и кимна.

— Да, така е. — Беше разсеян, потънал в мисли. Отиде до нагревателите и премести един настрана от останалите.

— Къде го намери?

— Зад отоплителната плоча.

Заловиха се за работа; с инструментите на Надя отвориха нагревателя. Зад плочата имаше още една колония от водораслото. Надя започна да човърка по ръбовете на плочата и откри чифт малки панти на мястото, където плочата допираше вътрешната страна от стената на контейнера.

— Гледай, направено е така, че да може да се отваря.

— Но кой ще го отваря?

— Команди, подавани по радиото?

— Дявол да ме вземе — Аркадий се изправи и закрачи нагоре-надолу по тесния коридор. — Искам да кажа…

— Чакат ни големи неприятности — каза Надя.

— Може би — отвърна той.

— Определено е така! И вината е изцяло твоя! Някои от онези глупци, биолозите, са взели насериозно твоя анархистичен брътвеж!

— Е — усмихна се Аркадий, — това поне е плюс в тяхна полза. — Той се върна в кухнята, за да огледа синкавата купчинка. — За кого точно мислиш, че говорим? Колко от нашите приятели са замесени? И защо, за Бога, не са съобщили тъкмо на мен?

Това наистина го измъчваше. Всъщност, колкото повече се замисляше, толкова по-бързо веселостта му се изпаряваше, защото присъствието на водораслото тук означаваше, че в тяхната група има движение, което действа в разрез с разпоредбите на ООН. Ала членовете му не бяха допуснали Аркадий в акцията си, макар че той беше първият и най-изявеният защитник на подобни действия. Какво означаваше това? Нима имаше хора, които бяха на негова страна, но не му се доверяваха? Или имаше други дисиденти, които работеха по друга програма?

— Защо ще го пазят в тайна от мен, след като идеята беше изцяло моя?

— Защото са знаели, че аз може да дойда с теб — отвърна Надя. — Ако ти бяха съобщили за това, ти щеше да кажеш на мен. А ако ми беше казал, аз щях да спра всичко!

Аркадий възмутено се разсмя при тези думи.

— Значи в края на краищата са проявили извънредно внимание!

Биоинженерите, Сакс, хората в комплекса, които всъщност бяха конструирали нагревателите. По всяка вероятност и някой, занимаващ се с проблемите на комуникациите… Изглежда немалък брой хора са знаели.

— Ами Хироко? — попита Аркадий.

Не можеха да решат. Не знаеха достатъчно за възгледите й, за да могат да изкажат каквито и да било предположения за мислите й. Надя беше почти сигурна, че тя също е замесена в акцията, но не можеше да обясни защо.

— Предполагам — подхвана тя, че около Хироко се е създала група. Целият екип от фермата, плюс много други, които я уважават и… я следват. Дори и Ан, по свой начин. Въпреки че на Ан никак няма да й хареса, когато чуе това! Просто смятам, че Хироко би узнала всяка тайна тук. Особено нещо, което е свързано с екологичните системи. В края на краищата, групата на биоинженерите работи с нея през по-голямата част от денонощието. За някои от тях Хироко е като гуру — духовен водач, те я боготворят. Така че вероятно са взели съгласието й относно тази идея. Може би трябваше да кажа, че са поискали разрешението й.

Аркадий кимна.

— Разбирам аргументите ти.

Те продължиха да разговарят, като обсъждаха всеки отделен аспект. Теренът, над който преминаваха, плосък, неподвижен, сега изглеждаше различен на Надя. Беше засят, оплоден; вече неминуемо щеше да се промени. Разговаряха за другите части от плана на Сакс за преобразуването на Марс — за гигантски огледала, изнесени в орбита, отразяващи слънчевата светлина към линията, която призори и по здрач разделя планетата на осветена и неосветена част; разпръсване на въглерод върху полярните шапки; ареотермична топлина; ледените астероиди. Изглежда, че всичко това щеше да се случи. Въобще не можеше да става дума за спор; щяха да променят лицето на Марс.

На втората вечер след тяхното важно откритие, когато приготвяха вечерята си, закотвили дирижабъла на завет зад неголям кратер, получиха съобщение от Андърхил, предадено чрез един от комуникационните спътници.

— Хей, вие двамата! — каза Джон Буун вместо поздрав. — Има проблем! В Кларитас Фоси възникна прашна буря, която нараства и се движи на север с висока скорост. Смятаме, че ще стигне до вас след около един ден.

— Не е ли рано за прашни бури? — попита Аркадий.

— Не е. Сега е тъкмо обичайният сезон за това. Южна пролет. Както и да е, вижте я и имайте предвид, че се движи към вас.

Той изпрати сателитна снимка на бурята и те внимателно проучиха образа върху телевизионния екран. Областта на юг от Тарсис беше затъмнена от аморфен, жълт облак.

— Най-добре е веднага да тръгнем за дома — каза Надя, след като проучи фотоса.

— През нощта?

— Перките могат да се движат на батерии, които ще презаредим утре сутринта. След това вероятно няма да разполагаме с много слънчева светлина, освен ако не се измъкнем над прашната пелена.

След като обсъдиха въпроса с Джон, а после и с Ан, двамата прибраха котвата. Вятърът ги тласкаше на изток-североизток; като следваха това направление, щяха да се придвижат на юг от Олимпус Монс. Хранеха надежда по-късно да заобиколят северния склон на Тарсис, който щеше да ги защити от прашната буря поне за известно време.

Тъкмо преди зазоряване зад тях като че ли изникна исполински вулкан. Целият хоризонт на юг се издигна, ниско разположените звезди изчезнаха пред очите им, Орион потъна в черния безкрай. Бурята приближаваше.

Тя ги застигна тъкмо на зазоряване, поглъщайки червеното зарево в небето на изток; връхлетя върху тях и захвърли света в ръждива, непрогледна тъмнина. Вятърът усилваше скоростта си, докато започна да бушува зад прозорците на кабината с приглушен рев, а малко след това с шумен вой. Прахът налетя срещу тях с ужасяваща, сюрреалистична бързина. После вятърът стана още по-бурен и кабината започна да се тресе нагоре-надолу в такт с рамката на дирижабъла, която се огъваше напред-назад.

След като отминаха няколко безкрайни часа, разбраха, че вятърът връхлита в посока отгоре-надолу по северния склон на Тарсис — тъкмо срещу носа на дирижабъла — и макар че желаеха да се насочат на югоизток, успяваха в най-добрия случай да се придвижат на североизток. Опитваха се да летят срещу вятъра, но все не успяваха да тръгнат в посоката, която желаеха.

Отново притъмня. Бурята ги отнесе още по-далеч на североизток. Ако продължаваха да се придвижват в това направление, щяха да се отдалечат на няколкостотин километра от Андърхил. По-нататък нямаше нищо — нито селища, нито убежище. Вятърът щеше да ги изтласка над Асидалия — до Ваститас Бореалис, до празното, вкаменено море от черни дюни. Не разполагаха с достатъчно храна и вода, за да прелетят още веднъж над планетата.

Чувствайки праха в устата и очите си, Надя отиде в кухнята, за да притопли вечерята. Вече беше изтощена и когато миризмата на храната изпълни стаята, усети невероятен глад. Беше жадна, а апаратът за рециклиране на водата работеше с хидразол.

Както мислеше за водата, в съзнанието й изплува образ от пътешествието й до северния полюс: повредената галерия в постоянно замръзналия слой пермафрост и бялото хълмче лед върху нея. Нима то можеше да им бъде полезно?

Върна се обратно в пилотската кабина, като се придържаше към стената. Изядоха с Аркадий обилно гарнираното с прах ядене, докато се опитваше да намери отговор на въпроса, който й бе хрумнал току-що. Аркадий наблюдаваше екрана на радара; не произнасяше нито дума, но видът му беше угрижен.

— Виж — обади се Надя, — ако успеем да засечем сигналите на предавателите по пътя до Касма Бореалис, можем да се приземим близо до него. После ще изпратят роботоуправляем ровър да ни прибере. Бурята не пречи на ровърите, управлявани посредством роботи — те във всеки случай не се ориентират чрез зрението си. Ще завържем дирижабъла за ровъра и той ще ни закара у дома.

Аркадий я погледна и преглътна.

— Добра идея — кимна той.

Но това можеше да стане, само ако им се удадеше да засекат сигналите на предавателите. Аркадий включи апарата за радиовръзка и повика Андърхил. Връзката беше ужасна сред бурята от статично електричество, почти толкова наситено, колко праха, но все пак успяха да се чуят. През цялата нощ обсъждаха положението с хората в градчето, уточняваха честотите, обхвата, възможността прахът да послужи като „маска“ и да заглуши твърде слабите сигнали и т.н. Тъй като предавателите бяха предназначени да подават сигнали на ровърите, които се намират в близост до тях и при това се движат по повърхността, наистина щеше да бъде трудно да ги засекат. Андърхил би могъл да установи тяхното местоположение и да им съобщи кога да се приземят; собствената им радарна карта щеше да им предостави общ план за разположението на пътя, ала и двата метода не бяха особено точни; беше почти невъзможно да намерят пътя в бурята, ако не се приземят точно върху него. Ако се спуснеха на 10 километра встрани, той щеше да се намира отвъд хоризонта и това щеше да е твърде неблагоприятно за тях. Много по-сигурно щеше да бъде, ако успееха да уловят сигналите на някой от предавателите и започнеха да ги следват.

Дните им бяха мрачни, а нощите — беззвездни и черни. Радарът показваше очертания, които те смятаха, че са на кратера Фрезенков; минаваха над него в момента. Бяха изтласкани още по-далеч на североизток. Не съществуваше никаква възможност да прелетят над бурята и да поемат на юг към Андърхил. Пътят към полюса беше единствената им надежда.

Докато беше свободна от дежурство, Надя търсеше различни предмети, които изхвърляше зад борда. Аркадий вървеше напред-назад из кабината, насърчаваше я — гол, покрит с прах, въплъщение на мъжа, който пееше песни, наблюдаваше екрана на радара, хапваше набързо и планираше какъв курс трябва да поемат при настоящите обстоятелства. Беше й невъзможно да не се зарази с неговата бодрост, да не се учудва заедно с него на страхотните тласъци на вятъра, да не чувства праха, който диво се носеше в кръвта й.

Изминаха три напрегнати дни в плен на неумолимия, оранжев вятър. На четвъртия ден, малко след пладне, включиха радиопредавателя на максимален обхват и започнаха да се вслушват в пропукването на статичното електричество в честотата му. Бяха се съсредоточили върху този звук. Това караше Надя да се чувства сънлива. Не им се бе удало случай да се наспят добре по-рано. Почти се бе унесла, когато Аркадий каза нещо, което я накара да подскочи в креслото.

— Чуваш ли го? — попита отново той. Тя се вслуша и поклати глава. — Ето, нещо като пинг-пинг.

Надя долови слаб звук — бип-бип.

— Това ли е?

— Мисля, че да. Трябва да се спуснем долу колкото е възможно по-бързо. Ще изпразня няколко от балоните.

Той се наведе над контролната клавиатура. Дирижабълът се наклони напред и те започнаха да се спускат към повърхността със скорост, развивана при критични случаи. Числата, изписани върху екрана на висотомера, непрекъснато се сменяха. Екранът на радара показваше, че теренът под тях е равен. Писукащият звук ставаше по-висок и по-висок — тъй като не разполагаха с приемник, показващ посоката, трябваше да се ориентират единствено по силата на звука — дали се приближаваха или отдалечаваха от предавателя. Пинг… пинг… пинг… Изтощението пречеше на Надя да различи дали писукането става по-силно, или заглъхва, струваше й се, че всеки отделен звук има различна сила в зависимост от вниманието, с което се вслушваше в него.

— Заглъхва — обяви изведнъж Аркадий. — Не мислиш ли, че е така?

— Не мога да различа.

— Така е — той включи двигателите и с тяхното бръмчене сигналът очевидно стана по-трудно доловим. Обърнаха се срещу вятъра и дирижабълът започна лудо да подскача; Аркадий се стремеше да направи движението му надолу по-плавно, но летателният апарат не се поддаваше; в действителност, спускането към повърхността съвсем малко се различаваше от катастрофа, за която предварително е изчислено кога ще се случи. Ала може би затихването на сигнала сега ставаше по-бавно.

Когато висотомерът показа, че са достатъчно ниско над земята, за да спуснат котва, те веднага го направиха; известно време, крайно напрегнати, следяха как котвата се влачи по скалистия терен, после я видяха, че се закрепи на повърхността. Хвърлиха всичките котви, с които разполагаха и задърпаха дирижабъла надолу, навивайки кабелите. След това Надя облече скафандъра си, качи се в откритата клетка и се спусна към повърхността. Започна да се движи сред блясъка на зората с цвят на шоколад, като едва издържаше напорите на бурята. Чувстваше се много по-изтощена физически от когато и да било друг път; беше невероятно трудно да върви срещу вятъра, трябваше да смени посоката. Сигналът на предавателя звучеше в шлема й, теренът като че подскачаше под краката й; трудно й бе да пази равновесие. Писукането беше доста отчетливо.

— Трябваше през цялото време да слушаме шлемофоните — каза тя на Аркадий. — Чува се по-добре.

Докато се намираше сред плътен, заслепяващ облак, Надя едва не се сблъска с един от предавателите, който стърчеше пред нея като дебел кол от ограда.

— Хей! — изкрещя тя.

— Какво има?

— Нищо! Изплаших се, защото се натъкнах на едно от обозначенията на пътя.

— Значи го намери!

— Да.

Улови найлоновото въже и започна да се връща слепешком към дирижабъла; струваше й се, че е попаднала в известния древен мит, трябваше да следва единствената нишка, която щеше да я изведе от лабиринта.

По време на пътешествието с ровъра на юг те се чувстваха като слепци сред летящия прах; после сред пукане и пращене до тях достигна съобщение по радиото, че КПМ към ООН е одобрил и е решил да финансира заселването на три нови колонии на Марс, всяка от които щеше да се състои от 500 души. Те всички ще бъдат от държави, непредставени в първата стотица колонисти.

Подкомитетът, отговорен за мероприятията по преобразуването на Марс по подобие на Земята, бе препоръчал, а Общото събрание на ООН бе одобрило, цял пакет от проекти, свързани с тези начинания. Към тях бе включен и проектът за разпространение по повърхността на Марс на създадени чрез генно инженерство микроорганизми, генерирани на базата на някои земни морски водорасли, бактерии и лишеи.

Аркадий не престана да се смее цели тридесет секунди.

— Тези мерзавци! Отново извадиха късмет! Цялата работа ще им се размине.

Бележки

[1] Под хълма (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ким Стенли Робинсън Червеният Марс (3)

Метаданни

Данни

Червеният Марс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част третаТежко изпитание

Ким Стенли Робинсън
Червеният Марс (3)

Част трета
Тежко изпитание