Богомил Райнов
Третият път (2)

II

Ранният следобед е слънчев, дори топъл, ако имаме пред вид, че вече е краят на септември, но в коридорите на старата сграда цари вечният хлад, придружен от вечния мирис на терпентин и блажни бои. Пусти коридори, пусти ателиета и канцеларии. Студентите са на бригада. Една чистачка, мярнала се за миг по стълбището, ме осведомява, че и чиновниците отсъствуват: новият професор Еди-кой си давал банкет еди-къде си по случай професурата.

Излишно е да вися повече тук, тъй като подобни банкети обикновено се затягат и траят дълго. Но аз все пак продължавам да се шляя из коридора и пустите ателиета и да оглеждам градината през прозореца, чието замърсено стъкло превръща слънчевия изглед в посърнал сиво-зелен пейзаж. „Населен пейзаж“, професионално казано, защото на скамейката насреща са се разположили две жени или два модела, професионално казано. Едната, по-младата, си вади хляба от своята едра и пълна плът — има професори, които смятат, че едрите форми са най-благодарни за етюдна работа. Другата е вече сбърчена от годините и суховата, но тя също успява да си вади хляба — има професори, които смятат, че мършавостта най-добре разкрива костната структура и мускулатурата.

Форма-обем или форма-структура, това е наистина трудна дилема. Трудна и благодарна, доколкото дава възможност и на пълните, и на мършавите да си вадят хляба. В тоя миг жената-обем изува обувките си, които вероятно я стягат, и отпуска върху топлия пясък подпухналите си нозе, докато жената-структура й разказва възбудено нещо, като прави къси резки жестове с мършавата си десница, сякаш сочи някакъв невидим опонент.

Форма-обем или форма-структура — слушам ги тук тия спорове вече четвърт век, ала очевидно няма да мога да дочакам крайното решение, между другото и за туй, че се готвя да отивам в пенсия.

И додето стоя и зяпам през прозореца, усещам, че всъщност затова се шляя и си губя времето в тая пуста сграда, защото се готвя да отивам в пенсия. Иначе бързаш да дойдеш и да си изнесеш лекцията, а сетне бързаш да си отидеш. Но сега не бързаш. Обичайното размекване пред раздялата. Дори когато това е раздяла с нещо, на което никога не си смятал, че държиш особено.

Какво, размекваш ли се, или все пак чакаш някого из тия необичайно тихи коридори? Може би чакаш да срещнеш себе си, да зърнеш себе си отстрани, да се видиш такъв, какъвто беше преди повече от двайсет години, точно по средата на века? Ти се движеше с тромавата си походка към салона за прожекции, понесъл чантата с репродукции и съзнанието за ползата, която принасяш. В главата ти всичко бе пределно ясно, както се и полага на един сериозен преподавател — определящото влияние на базата върху надстройката, но също, разбира се, и принципът на относителната самостойност, признаващ великодушно, че изкуството не е огледално отражение на икономически отношения. Всичко беше ясно до последни подробности. И животът също бе ясен. И макар в тоя живот да дебнеха заплахи, утешителното бе, че ти и тях можеш да обясниш, че си получил привилегията на една облекчаваща и безбрежна яснота, поставяща те в приятното състояние на безтегловност, също като наркозата.

Или може би очакваш да се зърнеш още по-млад, съвсем млад, в годините преди Девети, забързал нагоре по стълбата към библиотеката. Тя беше голяма, но доста объркана и занемарена библиотека и ти, за да изкараш някой лев, се бе наел да я подредиш с инвентарна книга, каталози и всичко останало. Катереше се до високите рафтове, смъкваше потъналите в прах томове и тракаше фишовете върху раздрънканата канцеларска машина, додето шефът библиотекар, един по-възрастен художник, седеше зад бюрото и се забавляваше да прави неприлични рисунки. Всъщност тия неприлични рисунки не го забавляваха особено, понеже ги правеше вече не знам откога и те излизаха все едни и същи. Но библиотечното дело бе още по-отегчително, така че той все пак предпочиташе рисунките.

Към четири или пет часа следобед в мрачното помещение се вмъкваше някой от приятелите студенти, за да те уведоми шепнешком, че тя вече чака долу на двора. „Ами какво да правя, нека чака“ — отвръщаше ти, като кимаше с красноречив поглед по посока на художника библиотекар, който съвсем не мислеше да си тръгва, макар че и нищо особено не го задържаше тук освен може би рисунките и педантичното чувство за дълг пред служебното разписание.

Тия бегли посещения и това „нека чака“ се повтаряха обикновено два или три пъти, додето на края тя, загубила търпение да чака, сама пристигаше и със своите „много се извинявам“ и „ще изтървеме филма“ те изтръгваше от опеката на художника, бързащ да прояви галантността си към нежния пол.

А всъщност няма никаква опасност да изтървеш филма. И този филм вече се е завъртял, по обичая си отзад напред, както приляга за един филм на спомените, и ти се виждаш отново по същите тия коридори, но сега като съвсем малко момче, хванало майка си за ръка и крачещо неохотно към досадната, не неотменима цел — неделната сказка на Стария.

Тия сказки, поне по време на детството ми бяха едно традиционно и доста тягостно блюдо в трапезата на неделния ден и се изтърпяваха по-леко само, в случай че светливите картини на екрана се сменяха по-често. Прожекционният апарат бе огромен и с металически устройства като боен кораб и Стария се настаняваше в долната част на броненосеца пред малката настолна лампа, а в торната част сядаше с цялото си величие разсилният Сотир. Това ми се струваше не твърде редно — баща ми да се свива долу, а над него върху капитанския мостик да се перчи Сотир, който при това по обичая си не бе и съвсем трезвен.

Така или иначе сказката започваше и по време на уводната част единственото ми занимание бе да наблюдавам лицето на Стария, някак далечно и чуждо в тоя миг, както бе осветено отдолу от острия лъч на лампата. Сетне се чуваше сухо изтропване. Това бе знак, че Сотир трябва да почне прожекцията, и всяко следващо изтропване означаваше, че на екрана ще се появи нова картина. Картините уви бяха черно-бели и най-често съвсем безинтересни — портрети на непознати мъже в старинни облекла или разни религиозни истории, като в църквите. Виж, ако туй бяха сцени с индианци или епизоди от Троянската война… Но сцени с индианци нямаше.

Понякога баща ми изтропваше с два последователни удара, малко по-нервни от обичайните. Това бе сигнал към Сотир да си отваря очите, защото в пиянската си полудрямка бе сложил диапозитива наопаки и тържественият Шарл Девети на Клуе се бе появил върху екрана, навирил нагоре крака като цирков акробат. Но тия забавни интермедии бяха доста редки. Макар и пийнал порядъчно, Сотир за жалост си знаеше работата.

Този филм на спомена е доста накъсан и твърде изтъркан, като старите безфокусни ленти, надраскани от отвесни черти, сякаш са снимани в дъждовно време. Той ми се явява на парчета, слепени без всякакъв ред или може би в някакъв ред, чийто смисъл не съм в състояние да доловя. И аз се виждам, ту още млад доцент, посред някоя остра и шумна схватка в академичния свят, ту съвсем малък, крачещ отегчено до баща си. Майка ми вече бе починала, но животът — колкото и странно да бе — продължаваше да си тече и сказките също продължаваха, ала сега още по-тягостни, понеже за ръка ме водеше не мама, а Стария. Подир което отново се виждам заедно със Стария, само че този път той е седнал в салона, а аз стоя изправен до катедрата, притеснен и изпотен, защото ми е възложено да разгледам идейните слабости на бащините ми лекции, тъй като на мене всичко ми е ясно, а на Стария не му е ясно.

Отново се обръщам към прозореца и поглеждам навън, понеже филмът на спомена внезапно се е прокъсал и върху екрана в главата ми дразнещо трепти бялата празнота на нищото. Двата модела са приключили разговора си. Жената-структура вече е станала от скамейката, а жената-обем наново обува обувките си и също се готви да става. Те си тръгват и когато ги изпровождам с поглед до изхода, филмът на спомена ненадейно отново се задвижва.

Тук край оградата до самата врата всеки неделен ден в часа преди сказката заставаше една възрастна просякиня. Тя бе най-редовният посетител на беседите, макар да не влизаше в салона, защото какво може да разбере от прожекциите една сляпа жена. Но въпреки че бе сляпа, тя бе усетила, че тук в неделен ден се събират доста хора, и то тъкмо в оня празен следобеден час, когато улиците пустееха. Затуй винаги бе на уреченото място и в уреченото време, вдигнала нагоре слепите си очи, сякаш виждаше там в небето нещо невидимо за окатите, и държаща в треперящата си ръка малката алуминиева купичка, неотменна част на войнишкия прибор за бръснене.

Когато пристигахме за сказката и зървахме още от ъгъла, че жената е вече на поста си, Стария бъркаше в джоба си, подаваше ми някоя монета, а аз се затичвах да я пусна в чинийката на просякинята. Това ми даваше самочувствието, че милостинята идва от мене, а не от Стария.

* * *

Жестът на състрадание винаги предизвиква известно задоволство. Но идва време, когато задоволството все повече отстъпва място на някаква смътна горчивина. Дори безкрайно често да го повтаряш тоя жест, нима това ще измени нещата. Нима можеш с чаена лъжичка да изгребеш морето на човешката мъка. И нищо чудно тая горчивина да избуи някой ден в стремеж към истинско и трайно разрешение на човешката участ и ти да усетиш влечението към Големия път.

Свикнал съм да го наричам за себе си „третия път“. Понеже преди него бях раздвоен между други два пътя. Единият минаваше през отрупания с книги кабинет на баща ми, а другият бе улицата. Можех да стана с почти еднаква лекота и книжен плъх, и гамен. И ако не станах нито едното, нито другото, то беше, защото разреших по-късно дилемата, като избрах третия път. Или той сам ме повика.

Нещастията, страданията и хаосът, дето ги срещах в книгите, над които осъмвах, или дето ме причакваха навън в живота, постепенно ме водеха до смътната мисъл, че отвъд разните присъщи на всеки юноша мечти за призванието, бъдещето и успеха има нещо по-важно и по-основно и то не е дали ще станеш художник или мислител, а дали ще станеш човек. И постепенно, неуловимо и бавно у мене се оформяше едно предчувствие, което не знам точно кога и как прерасна в убеждение: съдбоносната необходимост да хвана третия път, ако искам да стана човек. Пътят на комунизма.

Разбира се, известно е, че съдбоносните решения нерядко представляват съдбоносни грешки. Но сега, след като четири десетилетия вече вървя по тоя път, струва ми се, мога да преценя, че нямам основания да съжалявам за избраната посока. И че никога, нито в един миг не съм съжалявал, дори и тогава, когато напред са ме чакали най-вече трудности или огорчения.

Казват, че всеки от различна посока идва към комунизма. Посоката, от която съм дошъл, ми е ясна, отправната точка — също, ала нямам никакъв спомен за деня и часа на тръгването. Не помня да е имало някакъв разговор или някаква демонстрация, или избухване на някакво събитие, което да бележи кръщелната ми дата и при което да съм си казал: от днес ставам комунист.

Всичко бе почнало може би от оная снимка на крачещи към бесилото хора, зърната още през априлските събития във вестника, а също и от подслушания по тоя повод разговор между възрастните, които коментираха хладнокръвието на осъдените и най-вече на един от тях, поел пътя към смъртта с цигара в уста. Но смешно е да се смята, че голямата идея ме е завладяла още на шестгодишна възраст само защото съм изпитал неясна тръпка на респект пред героизма.

По-късно в прогимназията развявах вестник „Ехо“ през междучасията, за да дразня богаташките мамини синчета, а по време на изборите разнасях сребърните бюлетини на Трудовия блок из квартала, но едва ли съм разбирал много нещо от политическите коментари на вестника и от смисъла на предизборната борба.

Още по-късно, в долните класове на гимназията, декламирах „Септември“ на Гео Милев и страшно се впечатлявах от стиховете на Маяковски и изпитвах презрение към пубертетните фашисти наоколо с кресливите им шовинистични фрази, с нашитите по куртките трикольори и с цялата им показна войнственост. Но поетичните ми настроения и гимназистките ми антипатии още съвсем не означаваха, че съм станал комунист.

Ала животът наоколо бе пълен с конфликти и сблъсъци, които нерядко те заставяха да взимаш една или друга страна и неуловимо те насочваха към една или друга позиция. Учителят по старогръцки например, който бе женен за германка, с повод и без повод произнасяше вдъхновени тиради за немския гений, като при това немския гений той го разбираше в строго нацистки смисъл. И веднаж, додето изразяваше адмирацията си към Хитлер, някой от нашата редица изпищя с тънък присмехулен глас:

— Бояджия!

— Кой извика? — запита строго учителят.

Погледът му, обхождащ чиновете, спря на мене:

— Ти ли извика?

— Какво значение кой е извикал? — отвърнах. — На цял свят е известно, че е бояджия… И отгоре на всичко, маниакален тип…

— Вън! — изкрещя даскалът. — Напусни класа! Бързо, бързо!…

Излязох, разбира се, макар и с предизвикателна мудност. В жеста ми нямаше нищо героично, защото Хитлер — дошъл съвсем неотдавна на власт — още не бе обявен за божество поне у нас и да го наречеш маниак, не бе кой знае какво светотатство.

Лошото е, че от този миг нататък учителят почна почти всеки час да ме изпитва и почти всеки час ми завърташе по някоя двойка дори и когато отговарях без грешка.

— Защо ми пишете слаб, след като ви казах всичко? — негодувах аз.

— Защото се подготвяш навън в коридора.

— Това не е ваша работа къде се подготвям.

— Сядай, момче, сядай, додето не съм те изгонил — пропяваше той и слагаше точка на разговора.

Докато веднаж го срещнах на четири очи в същия този коридор, дето се подготвях, и го предупредих:

— Баща ми ще поиска да ме изпитате пред комисия.

— Ти какво, плашиш ли ме? — запита учителят с усмивка на превъзходство.

Но въпреки усмивката предупреждението изигра ролята си, макар баща ми да нямаше хабер за двойките, които ми носеше „Анабазисът“ на Ксенофонт. Слабите бележки започнаха да оредяват, обаче даскалът все пак си направи удоволствието да ме остави на поправителен изпит. Само че тук бе принуден да свие знамената, понеже изпитът се провеждаше пред комисия.

По-късно тоя тип вече не си позволяваше да ми пише двойки, но затуй пък през целия гимназиален курс ми намаляваше бележките поне с една единица. Така го бях намразил, че мечтаех час по-скоро да свърша гимназия и още през първия си ден на свободен гражданин да го пребия от бой. Но когато свърших, дори не се сетих за него. А скоро след Девети една вечер същият този даскал довтаса в къщи разстроен и поиска да съм се обадел някому в негова полза:

— Ти знаеш, че си разбирам от работата и с политика не съм се занимавал…

— А тирадите за Хитлер?

— Е, това беше отдавна… временни увлечения… войната ни отвори очите…

И аз се обадих в негова полза, в полза на тоя тип, когото някога в мечтите си налагах с юмруци до разкървавяване.

Един ден тъкмо когато раздавах в класа новия брой на „Ученически подем“, влезе учителката по психология.

— За мене няма ли брой? — усмихна се тя.

Въпросът бе отправен към мене, понеже бях член на редакцията и учителката го знаеше много добре, тъй като именно по нейна препоръка бях влязъл там.

Подадох й един вестник. Тя го взе и вероятно се готвеше да го остави на масата и да почне урока, когато погледът й падна върху клишето на корицата. Беше литографията на Колвиц „Градски приют“: една майка с измъчено лице, свила се на земята и прикътала до себе си невръстните деца.

Учителката вдигна с два пръста броя, сякаш държеше някакъв не твърде чист парцал, и запита:

— И защо сте поместили това сърцераздирателно нещо?

— Ами защото животът е пълен с такива сърцераздирателни неща — позволих си да отвърна.

Класът бе стихнал. Пререканията с учителите се посрещаха винаги като увлекателен спектакъл.

Психоложката сви недоволно устни:

— Това не е обяснение. Животът е пълен с всякакви неща.

Това пък не бе отговор. Затуй премълчах.

— И кой ги кара тия нещастници да раждат деца, след като нямат пари да ги отгледат? — настоя учителката.

— Всяка жена има право да бъде майка.

— Да бъдеш майка е въпрос не само на право, а и на задължение — възрази авторитетно тя, понеже бе стара мома. — Ако родителите са нещастници, защо трябва да създават и други нещастници?

Учителката огледа редиците, като да търсеше израз на съчувствие по лицата на момчетата. Но момчетата от нашия клас бяха най-вече от бедни семейства.

— И не раждат по едно-две деца като културните хора, ами по пет и по шест… Колкото по-мизерно живеят, толкова повече деца раждат! — рече тя с едва сдържано раздразнение.

— Ами ако бедните не се плодяха тъй, трябваше отдавна да измрат от беднотията… — обади се някой зад гърба ми.

— И тогава тия, културните, ще трябва сами да идат да работят на фабриката… — добави друг.

— А, щом почваме с политическата агитация, по-добре да минем към урока — промърмори с гримаса на отегчение учителката.

И тя мина към следващия урок.

Прозаично казано, всичко е резултат на натрупвания. И внезапните решения, дето някой ден ни осеняват, също са резултат на бавни и незабележими натрупвания. И обикновено ние помним деня на голямото решение, а многото предишни дни на малките натрупвания се изличават без следа.

При мене беше обратното. Забравил съм тъкмо големия ден, ако е имало такъв, в което силно се съмнявам, защото бих го запомнил. Затуй пък сума дреболии са останали в паметта ми. И те се трупаха незабележимо, тия дреболии, в досадата на училищния живот и в уличното всекидневие и аз съвсем неусетно поемах посоката към третия път.

И доколкото си спомням, един ден съвсем случайно си дадох сметка накъде вървя. Бях отишъл на гости у леля си. Обичах да ходя понякога там, тъй като тя беседваше с мене почти като с пълнолетен и по моя преценка имаше доста демократични разбирания. Бях в шести клас, тъкмо на оная възраст, когато се чувстваш вече голям, ала само ти се чувстваш голям, а всички наоколо те мислят още за дете и дори не те допускат в разговора — „ти мълчи, тебе никой не те пита“ и „когато пораснеш, тогава ще си кажеш мнението“ — и това страшно те ядосва.

Леля ми, ако в момента нямаше частен урок — тя даваше у дома си частни уроци, — ме оставяше свободно да развивам възгледите си и дори понякога си даваше труда да възразява и да спори с мене, също като че бях възрастен. И тоя ден пак разговаряхме тъй, додето тя се подкрепяше с едно малко кафе, а аз трябваше да се задоволя с вечното сладко от вишни, защото колкото и да ме третираше като възрастен, леля ми не смяташе, че съм станал толкова възрастен, та да пия чак и кафе. Забравил съм напълно обсъждания въпрос. Помня само, че леля ми отначало възразяваше по някои мои оценки, а сетне престана да възразява и започна да ме слуша с някакво подозрително внимание, додето на края не се сдържа и възкликна:

— Но ти разсъждаваш също като комунист!

Забележката донейде ме изненада, защото и сам едва ли си давах сметка, че разсъждавам като комунист. Това не ми попречи обаче да отвърна с най-непринуден тон:

— А като какъв да разсъждавам?

— Комунист! Божичко, Богомил е!…

Това, че бе поставила името божие наред с моето, вече достатъчно свидетелствуваше за стъписването й, защото леля ми не бе от тия, дето са свикнали да споменават напразно името господне. Иначе тя бе добра жена и ако се бе стреснала пред понятието „комунист“, причината бе, че за нея то означаваше не толкова светоглед, колкото побоища из участъците, неприятности с властта, а може би и затвор.

„А като какъв друг искаш да разсъждавам?“ — продължавах да си повтарям наум, след като отдавна вече бях поел пътя за в къщи. Но самият факт, че така упорито си повтарях тая фраза, говореше, че не съм твърде сигурен в нея. Защото знаех, че за комунизма са написани цял куп дебели книги, а аз не бях прочел нито една от тях и не можех да бъда сигурен дали съм комунист, или не.

Съзнавам, че много по-сериозно и тържествено би прозвучало, ако кажа, че съм разрешил тоя съдбоносен проблем за житейската позиция подир задълбочени размишления върху основния философски въпрос или върху законите на общественото развитие. Но в ония години аз още не бях размишлявал по тия неща и ако почнех да говоря по тях, навярно бих говорил не като комунист, а като пълен невежа.

И колкото да звучи обидно за интелекта ми, налага се да призная, че бях се насочил към третия път не по повелята на интелекта, а по призива на това съвсем обикновено и лишено от всякаква научна квалификация нещо — сърцето.

Картините на човешката мизерия, с които тая безкрайна галерия, улицата, изобилствуваше, самодоволният вид на депутати и парвенюта, угояващи се зад витрината на Елит, и простолюдието, натъпкано в миризливите ахчийници по Гробарска и Опълченска, задоволяващо се с една фасул чорба и половин хляб; тържествените молебени пред Александър Невски с блясъка на еполети, саби и цилиндри и дрипавата навалица от селяни по пазарищата; натруфената столична знатност, обхождаща магазините по Леге и Търговска и оставяща великодушно подире си аромата на френски парфюми и на цигари Баучер, и човешките отрепки, ровещи се в кофите за боклук; работниците, излезли на демонстрация и носещи като единствено оръжие табелките с несръчно написаните лозунги, и връхлитащите върху тях ескадрони на конната полиция; приказките на нашата психоложка за правата на богатите и отговорността на бедните; най-сетне образите от оная, другата галерия, нереална, но не по-малко покъртителна — от нещастника чичо Том на Бичер-Стоу до унижените и оскърбените на Достоевски и до босяците на Горки, — такива бяха дреболиите, които караха сърцето ми да се свива и неусетно ме насочваха към мисълта за изхода и избавлението, за равенството и братството между хората.

Едва по-късно ми обясниха, че всичко това съвсем не е комунизъм, а обикновена дребнобуржоазна сантименталност. И че комунизмът се основава не на емоционални реакции, а на една строго научна теория за света и за обществото. Само че, изглежда, не бяха успели да ми го обяснят твърде убедително или пък аз се бях оказал не особено схватлив, понеже у мене докрай си остана подозрението, че нещата не стоят точно така. И дори да приемем, че човешкият мозък не е нищо повече от изчислителна машина, това едва ли трябва да ни изпълва с увереност, че и самият човек е просто една изчислителна машина. Защото у човека освен мозък има и сърце.

И ми се е случвало неведнаж да срещам по пътя си солидно подготвени в марксическото учение хора, способни подробно да ви изложат теорията за принадената стойност и които никога не са отстъпили от позицията си, не са извършили предателство, не са нарушили партийния устав — поне що се отнася до буквата, — но които аз лично не бих дръзнал да нарека комунисти, поради изключителното ми уважение към това понятие. Може туй също да е дребнобуржоазен сантиментализъм, но за мене не е комунист този, който носи в гърдите си вместо човешко сърце само една мускулна помпа, на дори и състоянието на тая помпа да е напълно задоволително от медицинска гледна точка.

А що се отнася до теорията, макар по онова време да бях още в шести клас, вероятно щях да съм навлязъл и в нея, ако не в сърцевината й, то поне в преддверието, стига няколко години по-рано да не бе произлязъл един малък инцидент. Работата е в туй, че още като хлапак дотам се бях възгордял от интелектуалните си способности, че бях поискал от баща си не друго, а „Капиталът“ на Маркс. И естествено още след няколко страници го захвърлих обезкуражен, като се утешавах с мисълта, че това четиво е за сухи мозъци с научно устройство, а не за широки натури като мене.

Така че в шести клас, макар да четях немалко философски книжлета, от писмата на Сенека до Заратустра на Ницше, още не ми се бе случвало да назърна в марксизма, ако не смятаме злополуката с „Капитала“. Взех да назъртам едва след като влязох в редакцията на „Ученически подем“.

Момчетата и момичетата в „Ученически подем“ бяха в по-голямата си част комунисти и отпърво ме посрещнаха доста резервирано, допускайки, че съм изпратен сред тях не толкова да им помагам, колкото да ги шпионирам. Така или иначе подозрителността, витаеща около мене, бързо се разсея и отношенията минаха от етапа на хладната резервираност към етапа на разгорещените спорове. Отнасях се към новите си познайници с едва скрито чувство на превъзходство, убеден, че що се касае до поезията и живописта, съм нагълтал много повече литература от тях. Те обаче също имаха основание за подобно чувство на превъзходство и съвсем не го криеха, изобличавайки ме на всяка крачка във философско невежество и идеалистическа обърканост. А споровете се водеха обикновено именно на философски теми.

Най-остри бяха споровете ми със Сашо Вутов. Изпращахме се с него по улиците или той се отбиваше в къщи да вземе някоя книга, но това още не бе дружба, а някакво безкрайно пререкание, някакво словесно съперничество, което ни изморяваше и в същото време ни бе необходимо, сякаш всеки от двамата се бе зарекъл тайно да надвие непременно другия.

Ала така и не можахме да се надвием. Нито да се срещнем в позициите си. Когато аз стигнах до неговите възгледи, той вече ги бе изоставил, за да възприеме част от моя предишен индивидуализъм и дори да го надмине. Тъй че разминахме се и никой от двамата не спечели победата, пък и когато се разминавахме, никой вече не мислеше за победа.

Обаче в ония първи месеци на познанството Сашо наистина здраво ми опъваше нервите и нерядко ме притискаше до стената. Налагаше се прочее да помисля по-сериозно за въоръжението си. И докато гласно поддържах, че и е ми трябват никакви наръчници по идеология и че не преписвам възгледите си от разни брошурки, почнах скришом да си доставям съответните наръчници от един познат студент. Това бяха някои марксически издания още отпреди войната или такива популярни книжки като „Беседи с учителя по философия“ и „Азбука на комунизма“, но те чудесно вършеха работа, тъй като бяха главните източници и на Сашо. Само че както вече казах, едва бях успял да се въоръжа, и споровете ни със Сашо секнаха. Или по-точно изместиха се на литературна почва, и то след промяна на вратите.

Естествено „Учителят по философия“ беше полезен събеседник, но съвсем не ми вдъхваше самочувствието, че съм навлязъл в комунизма. Знаех, че истинските комунисти се занимават с нелегална работа, а не си чешат езиците като нас, обаче на мене специално никой не ми възлагаше нелегална работа.

Разчитах, че някой ден и това ще стане, но не бях съвсем сигурен.

Виж, бай Христо беше истински комунист, а не дърдорко. Той работеше в склада на издателството, където и аз ходех през летните месеци да изкарам някой лев. Всеки ден към обед бай Христо вземаше алуминиевите съдинки и тръгваше към близката гостилница да ги напълни с храна. Храната не бе за нас, а за жена му, която също бе комунистка и излежаваше присъда в Централния затвор. След като предадеше яденето на един свой сродник, за да го отнесе, бай Христо се връщаше, за да вземе участие в нашия собствен обед, значително по-скромен — сирене или колбаси, придружени с неизменното кило домати.

Додето се хранехме, насядали край сандъка-маса, ние с другия служител обсъждахме положението по фронтовете на Испания — тогава войната в Испания бе главната тема, — а бай Христо по навик мълчеше като риба и слушаше. Само понякога, в случай че доловеше в думите ни белези на политическо лекомислие, забелязваше късо:

— Това са бабини деветини… Това е версията на ония типове, анархистите…

За да го успокоим, ние с готовност приемахме, че това може да е наистина версия на ония типове, подир което минавахме на темата за предстоящето. И то, разбира се, ни се разкриваше не само ослепително, а и съвсем близко. Подир победата в Испания, революцията щеше да залее Франция, а подир туй краят на Хитлер и Мусолини бе само въпрос на месеци. Революцията по онова време винаги ни се струваше съвсем предстояща — утре или в близките дни. Не знам дали бай Христо бе на същото мнение по въпроса, но във всеки случай той слушаше бъбренето ни, без да възразява и с някакъв едва доловим израз на снизхождение, сякаш произнасяше мислено: „Вярвайте, моите момчета, вярвайте! Иначе, каквито сте вятърничави, кой знае дали ще издържите.“

И ние вярвахме: утре или най-късно в близките дни. А когато поредното утре дойдеше, без да носи нещо по-добро, вярата ни се насочваше към следващото утре, а сетне — към по-следващото.

— Блажени верующите! — говореше по тоя повод един мой приятел, демократично настроен, ала не чак дотам, че да споделя възгледите ни. — Вие сте уж против религията, а съвсем приличате на тия бабички, дето висят по църквите.

Приятелят ми работеше в земеделските задруги, с които по онова време властта се опитваше да привлече селячеството. В служебните му функции влизаше и експедицията на седмичния вестник, издаван от задругите, нещо добре дошло за мене и за още половин дузина като мене. Веднаж в неделята в определен ден се настанявахме около огромната маса в един влажен сутерен и по принципа на конвейра започвахме подготовката на експедицията. Един мъкнеше вързопите с вестници, друг сгъваше броевете, трети ги обвиваше в бандерол, четвърти лепеше циклостилните адреси и пр. Работата бе съвсем механична и това ни даваше възможност да движим не само ръцете, но и езиците си. А случеше ли се нашият общ шеф и мой личен приятел да произнесе своето традиционно „блажени верующите!“, това тутакси предизвикваше също тъй традиционния изблик на негодувание у студента.

Студентът бе един друг от тия „истински“ комунисти, с които по онова време се срещах. За разлика от бай Христо обаче, той съвсем не скъпеше думите си, особено когато изпаднеше в раздразнение, което при него не бе рядкост. Тази избухливост ми напомняше за Сашо Вутов, а понеже и студентът като Сашо Вутов бе болен от туберкулоза, стигнал бях до извода, че сприхавостта им се дължи на болестта. Така или иначе спорът между моя шеф и студента бързо се разгаряше, а те и двамата бяха тъй устати, че ние другите напразно се опитвахме да вземем участие в дискусията.

Студентът безспорно бе по-блестящ като полемист, но чиновникът съвсем не мислеше да се предава: Вие признавате само тия принципи, от които можете да печелите — забеляза той веднаж.

— Ами крайно време е и правата страна да почне да печели, след като папата е печелил двайсет века — отвърна студентът. — Крайно време е. Иначе играта съвсем ще заприлича на арменски покер.

— Арменски покер ли? Не знам такъв…

Репликата бе произнесена с известна неловкост, понеже приятелят ми се смяташе за добър познавач на хазартните игри.

— Ами много просто: ти казваш едно число, след което аз казвам друго. Който е казал по-голямо число, той печели, това е арменският покер — обясни студентът.

Вицът трябва да е бил сравнително нов за времето, понеже предизвика оживление.

— Това не е никакъв покер — не се предаваше шефът. — И после кой решава, че аз трябва да кажа пръв числото, а не ти?

— Ами че който е по-силен. И точно по тая логика на народа вече двайсет века се натрапват едни и същи принципи, от които той само губи…

— Е, значи, стигна пак на моето! — възкликна самодоволно чиновникът. — Нали и аз това казвам: блажени верующите! Когато хванете ръка, тогава ще почнете и да печелите. И по-точно — на конски великден…

В подобни случаи на полемична сполука той имаше обичай да замълчава и да ни оглежда, сякаш чака аплодисменти. Ала ние бяхме всички мислено на страната на студента и не се съмнявахме, че победата на противника е само временна.

— Вярно — кимна с фалшиво примирение студентът. — Само че в живота за разлика от арменския покер не е изключено някой ден силата да се прехвърли от едната страна на другата…

— Блажени верующите…

— … както стана например преди известно време в царска Русия… Вероятно знаеш, че царска Русия вече не съществува. Съществува Съветският съюз.

Съветският съюз… Допускам, че днес за някои млади хора тази тема може да прозвучи като репертоар от общоприети и общоизвестни неща, между другото и за туй, че вместо да я развиваме в нейната необятност, ние понякога се задоволяваме да я маркираме с едни и същи, изтъркани от употреба фрази. Сега тази тема е насъщен елемент на всекидневието ни, ала някога бе насъщна част от нашите мечти. Запрещавана и оплювана от властите, тя се превръщаше в средоточие на вярата ни, в неподвластна на полицейския произвол територия на надеждата.

Когато първите скъпернически дозирани, но щедро окастрени от цензурата съветски филми почнаха да се появяват по екраните, ние свикнахме да посещаваме не само всеки филм, но и едва ли не всяка прожекция, вследствие на което веднаж Стария забеляза, че за да бъде всичко наред, остава само да си пренеса и леглото във „Феникс“, където по това време даваха „Пътният лист за живота“.

„Пътният лист за живота“ ние го знаехме наизуст, а също и „Веселите момчета“, „Цирк“ и „Тринадцать“. Знаехме наизуст и мелодиите, дошли тъкмо навреме, за да обновят поне отчасти музикалния ни репертоар. Защото тоя репертоар по силата на обстоятелствата бе крайно стародавен и ако не ме лъже паметта, се изчерпваше с „Интернационала“, „Варшавянката“ и една песен от времето на гражданската война, започваща с думите:

Белая армия, черний барон

снова готовят нам царский трон…

Що се отнася лично до мене, аз въпреки обаянието на новите мелодии, запазих сантименталната си привързаност към старите, понеже новите бяха предимно весели, а старите — героични и мене ми се струваше, че съм призван на тоя свят най-вече за героични дела, така че предпочитах пред закачливите интонации на някоя филмова песничка мъжествените, макар и отдавна познати строфи на марша:

Так пусть же Красная

сжимает властно

свой щик мазолестой рукой…

Подир откровението на съветските филми и песни дойде и откровението на съветската поезия. Един ден, докато се ровех из чуждестранния отдел на Чипевата книжарница, намерих някакъв каталог на „Международная книга“.

— Изписвате ли съветски книги? — запитах Доко Чипев, който, седнал зад бюрото в ъгъла, преглеждаше разни писма.

— Изписваме, разбира се — отвърна Доко, без да мигне. — Ние ги изписваме, цензурата ги спира… Но ако направиш по-голяма поръчка, не е изключено и да получиш нещо.

Отнесох каталога в къщи и в съгласие с получения съвет преписах не по-малко от три дузини заглавия. Баща ми прегледа списъка, добави няколко книги, които интересуваха самия него, и ми даде необходимата сума.

Започна период на напрегнато очакване. Първите два месеца минаха някак си по-леко, тъй като Доко ме бе предупредил, че пратката може да бъде получена най-рано подир два месеца. Ала оттук нататък обстановката доста се изнерви, най-вече за Доко, понеже не минаваше ден да не го споходя с вечния въпрос:

— Пристигнаха ли?

Подир което следваше неизменният отговор:

— Няма ги.

Но разговорът рядко се изчерпваше с това.

— Може би поръчката се е загубила по пътя… така че не е зле да пратиш нова — подхвърлях.

— Как ще се загуби, когато писмото е препоръчано — възразяваше Доко.

— Нищо, че е препоръчано. В края на краищата какво ти коства да пишеш повторно.

Той отвръщаше, че може и да пише или че още е рано, и изобщо пускаше в ход някакъв уклончив отговор. Додето най-сетне един ден не издържа:

— На кого да пиша бе, човек? На полицията ли? Толкова ли не разбираш, че тоя пакет, дето го чакаме, отдавна вече бере праха в някоя канцелария на оная, голямата къща до Шарения мост!

И все пак на края обитателят на въпросната канцелария вероятно бе решил да поразчисти помещението, защото веднаж, като се отбих в горния етаж на книжарницата — вече без всякаква надежда, а просто по инерция, — Доко ме посрещна с невероятното възклицание:

— Пристигнаха!

Оказа се обаче, че това обещаващо възклицание е валидно само за книгите, поръчани от Стария — няколко скучни наръчника по технология на лаковите багри. Колкото до десетките заглавия, изписани от мене, те бяха представени само от три томчета поезия — Хлебников, Пастернак и Маяковски.

Бях едновременно и разочарован, и радостен, ала моята радост бе нищо в сравнение с тая на Доко, предвкусващ началото на един дълъг и спокоен отдих. Побързах да отнеса книгите в къщи и като оставих Стария да се любува на химическите формули, започнах да изследвам собствените си съкровища.

По-късно на ул. Търговска бе открита специална книжарница за съветски издания и аз почти всяка заран се отбивах в нея и дори си давах там среща с приятели, додето не разбрахме, че заведението е под постоянно наблюдение на полицията, и педантично разглеждах цялата новопристигнала стока, а в щастливите дни си купувах и по някоя книга, но от всички тия щастливи дни все пак най-паметен си оставаше онзи ден, когато в стаята ми за пръв път се бяха появили три томчета съветска поезия, три томчета, дошли направо от далечната съветска страна, ако не броиме междинната станция на вече споменатата канцелария до Шарения мост.

Разбира се, и аз, и приятелите ми знаехме, макар и откъслечно, немалко работи за живота в родината на социализма и можехме да говорим за тях, като че сами бяхме обхождали баражите на Днепрогес или пещите на Магнитогорск и лично бяхме беседвали с Папанин или Чкалов, ала всичко туй бе всъщност само четено и чуто, докато тези томчета бяха нещо материално и зримо. И аз им се радвах на тия три книги просто ей тъй, като на вещи, както може да се радва само един влюбен в книгата маниак, и опипвах с ръка подвързиите, и се наслаждавах на цвета на платното и наведен над разтворените страници, вдъхвах лекия приятен мирис на печатарско мастило, точно според привичките на влюбения в книгата маниак, и тоя дъх ми се струваше един такъв особен, съветски. И едва наситил им се като на вещи, преминах към самото четене.

Хлебников не ми хареса особено. Бях изненадан от експериментите му, но не и очарован. Пастернак ме привличаше с онова, което успявах да разбера или си въобразявах, че разбирам в стиховете му, ала при тогавашните ми познания на руския език, то съвсем не беше много. Затуй пък Маяковски ме увлече изведнаж, макар че и тук не всичко ми бе понятно, поне при първо четене.

Това не бе любов от пръв поглед. Маяковски вече ми бе известен от откъслечните преводи на Гео Милев и аз знаех тия преводи почти наизуст. Но оригиналните стихове бяха нещо съвсем различно от преводите и сега държах в ръцете си цял том такива стихове и само чаках баща ми да тръгне на лекции и да остана сам, за да задекламирам на висок глас:

Разворачивайтесь в марше!

Словесной не место кляузе.

Тише, ораторы!

Ваше

слово,

товарищ маузер.

Защото тия стихове просто изискваха да бъдат четени на глас. Те звучаха призивно и властно като реч на улична демонстрация, те бяха тъкмо това, което ми се струваше, че трябва да бъде революционната поезия. А в същото време бяха чужди на пресиления патос, на театралната поза, на кухото красноречие. Тържествените интонации, преди още да станат прекалено тържествени, спадаха до прозаизма на всекидневния говор и — обратно — от битовия иронично скициран детайл неусетно се стигаше до голямото патетично обобщение.

У Маяковски ме привличаше дори това, което дразнеше някои мои приятели — предизвикателният му тон, неприкритата му самонадеяност, дори наперените пози, които по правило бе заемал пред фотообектива. На мене лично ми се струваше, че зад тия пози се крие не толкова самонадеяност, колкото увереност в правдата на една позиция, не маниакална самовлюбеност, а героична всеотдайност:

Мне наплевать

на бронзы ногопудье,

мне наплевать

на мрамурную слизь.

Сочтемся славою, —

ведь мы свои же люди, —

пускай нам

общим памятником будет

построенный

в боях

социализм.

Въпросните приятели обаче смятаха, че адмирацията ми към Маяковски е резултат не толкова на родство в таланта, колкото на родство в арогантността. Не се опитвах да възразявам, между другото и за туй, че в тия думи имаше нещо вярно. И в стиховете ми, и в държането ми от онова време наистина съществуваха доста отчетливи прояви на грубост и предизвикателство. Подобни неща лесно могат да се обяснят с една банална младежка самонадеяност, обаче днес, когато се сещам за тях, струва ми се, че това обяснение е прекалено просто, за да бъде вярно. Проблемът, разбира се, не е от особено значение дори за самия мене, ала след като веднаж съм го засегнал, ще ми се да добавя, че би следвало освен известна доза младежко самочувствие да се имат пред вид поне още две неща, за да се разберат хлапашките ми пози. Първото е, че бях страшно стеснителен. А известно е, че когато си страшно стеснителен, най-лесното е да потърсиш спасение зад маската на една показна самоувереност. Второто и по-важното е, че възгледите и привичките, които все повече възприемах, ме поставяха и все по-често в конфликт с обичайната ми среда. Бях скъсал — неусетно дори за себе си — с много от тия принципи, представляващи азбучни етични и естетични истини за моя баща. Наистина баща ми не предизвикваше у мене враждебни реакции поради връзката на обич и поради туй, че уважаваше моята самостоятелност и никога не ми натрапваше схващанията си. Но други хора ги натрапваха или се дразнеха от разрушителните ми идеи и бохемска непристойност. Не искам да кажа, че познатите или близките на семейството бяха някакви закоравели реакционери и тесногръди пуритани. Те бяха в по-голямата си част просто туй, което бе прието да се нарича тогава „порядъчни хора“, сиреч хора, предпазливи и умерени във всичко, включително и в либерализма си.

Веднаж, когато на някакъв имен ден в някаква среда на близки се бе разгорял някакъв политически спор, един мой възрастен сродник се обади в моя защита:

— А бе оставете го момчето, защо сте го натракали!

— Защото говори като изпечен комунист — обади се някой.

— Че какво, като говори? Нали сега му е времето да бъде комунист!

И възползувал се от внезапната тишина и настъпилото смайване, сродникът добродушно поясни:

— Един голям човек е казал, че който до двайсетгодишна възраст не е бил комунист, той няма сърце, а който и след двайсетгодишна възраст продължава да бъде комунист, той няма ум.

Сентенцията с ненадейния си обрат успокои аудиторията и само аз си позволих да забележа:

— Е, да, предателят винаги се осланя на това оправдание, че е поумнял.

Ала никой не ми обърна внимание. Разговорът вече се бе насочил към друга тема.

В средата на връстниците си аз се движех сред съидейници или сред хлапета, с които можех да споря на равна нога. Но в средата на възрастните най-често бях сам, заобиколен от порицание, пренебрежение или снизходителен скептицизъм. И за да се почувствам по-неуязвим, въоръжавах се с предизвикателно държане, самонадеяност и остри изрази.

Тая поза при цялата си наивност постепенно се бе превърнала в моя опора. Втората опора бяха приятелите. И някои от тия приятели, оказали ми най-силно влияние, бяха всъщност хора, с които общувах само въображаемо. Като Маяковски.

Дръзкото изражение и дръзкият поетичен тон на Маяковски не ме дразнеха. Те ми се струваха естествени за човек, привикнал да живее в схватки. Нали той самият бе казал: „… Обвинявали са ме в толкова грехове, каквито имам и каквито нямам, та понякога ми се ще да замина нанякъде и да прекарам година-две, само да не слушам ругатни. Но естествено на втория ден от този песимизъм отново се ободрявам и запретнал ръкави, започвам да се бия, определяйки правото си на съществуване като писател на революцията…“ Не, навъсеният израз и предизвикателната стойка на Маяковски съвсем не ме отблъскваха и съвсем не бе трудно зад привидното грубиянство на тоя поет да се отгатне чувствителната му душа. Грубияните не се самоубиват.

В ония години, пък и по-късно изпитвах силното влияние и на един друг човек, който, струва ми се, стоеше не само неизмеримо високо над мене, но и високо над Маяковски.

Трябва да бях към края на седмия клас, тоест именно в периода, когато се питах защо още никой не ми възлага никаква нелегална работа, както би се полагало на истински комунист. Един ден съученикът, дето седеше с мене на един чин, ми прошепна по време на последния час, че вечерта в толкова и толкова часа трябва да бъда в квартирата му. И в резултат именно на тая покана за пръв път се озовах в марксистки кръжок.

Първата ми изненада бе, че нелегалният кръжок се свиква не в някакво по-тайнствено място, а в прозаичната квартира на моя приятел, дето често се събирахме да играем карти. Втората изненада бе, че лектор се оказа не друг, а споменатият вече туберкулозен студент, с когото експедирахме онова никому ненужно вестниче.

Студентът, вероятно по някакъв предварително уговорен план, пристигна едва след като всички се бяхме събрали, поздрави ни бегло и запита дали вече сме намислили легендата, в случай че полицията ненадейно ни споходи.

— Събрали сме се да играем белот… — подхвърли Жоро.

— Не сме ли множко за белот? — възрази студентът, които явно нямаше никакво понятие за тая игра.

— Точно две карета сме.

— Добре, нека бъде белот. Донеси картите — нареди лекторът на домакина.

Тестетата бяха поставени на двете масички, запалихме цигари, за да изострим възприемателните си способности, и беседата започна. Пътем казано, цигарите се палеха една подир друга и всички пушеха с изключение на туберкулозния, а затуленото с перде прозорче нямаше как да се отвори, тъй като бе само на три метра от прозорците на насрещната кооперация. Изобщо в стаята бе непоносим задух и димът се стелеше като гъста мъгла, сред която охтичавият докладчик с бледото си лице на стоик водеше неравна борба с никотиновата отрова и с нашето философско невежество.

Едва когато беседата приключи, домакинът се сети, че хазяйката я няма и може да се отвори вратата към вестибюла. Тютюневият дим се поразнесе. Дойде ред на въпросите, сиреч настъпи неловко мълчание. Жоро поглеждаше крадешком купчината карти и аз отгатвах по носталгичния му израз, че би предпочел белотът да е истинското ни занимание, а марксическият кръжок да бъде легендата, въпреки всички произтичащи от това рискове.

Лекцията представляваше встъпление към диалектическия материализъм като метод и светоглед и аз се боях, че събранието ще се окаже не твърде подготвено за подобна материя, тъй като бе съставено главно от новаци като мене. Но ето, че някой зададе въпрос, а след него започнаха да говорят и всички останали освен мене и Жоро. Жоро се отнасяше към проблемите на революцията най-вече с интереса на емпирик. Неотдавна при улична схватка той бе успял да смъкне един полицай от коня и добре да го набъхти в суматохата, с което безспорно се бе издигнал в очите ни. Той обаче бъкел не разбираше от законите на диалектиката и дори не изпитваше особени угризения от невежеството си. Що се отнася до мене, познанията ми бяха доста откъслечни и смятах, че по-добре е да си мълча, отколкото да изтърся някоя глупост.

Студентът явно имаше не само опит на нелегален лектор, но и талант на педагог, защото отговаряше късо и понятно на всеки поставян въпрос. А след като въпросите свършиха, той извади от чантата си и съответната литература, която следваше да ползува ме. Уви, литературата се изчерпваше с два тома — два тома за седем души — и книгите трябваше да се върнат час по-скоро, за да послужат на друг кръжок.

Вероятно студентът бе уловил гладния ми израз при появата на томовете, защото се оказах един от двамата щастливци, удостоени да се запознаят преди всички останали с наличната литература. Книгата, която ми се падна, носеше заглавие „Въпроси на ленинизма“. И това бе първият ми пряк досег с мисълта на оня човек, който тепърва щеше да упражни върху мене такова силно влияние.

Не знам дали е вече твърде късно, или още много рано да се развива тая болезнена тема, но нямам намерение в момента да се спирам подробно на нея. Не мога обаче и просто да я прескоча, защото туй би означавало да прескоча и други, твърде важни поне за мене неща. Още по-малко съм наклонен да се отказвам от едно минало, което вече е свършен и неподлежащ на изменение факт. Подобен отказ е равносилен на подлост спрямо самия мене или спрямо другите, доколкото цели да ме представи за нещо, което не съм. И всичко, което се случи много по-късно, не може да отмени онуй, което се бе случило по-рано, именно защото то бе дошло по-късно. И ако си успял наистина да изживееш една еволюция от онова, което си бил, до това, което си, промяната следва да проличи не в показни декларации, а в поведение и дела.

Възможно е сега, с късна дата, младежът, крито бях някога, да изглежда само наивен или фанатичен служител на един култ. Дори сигурно е така. Но трябва да призная, даже и днес това съвсем не ме кара да се червя от срам. Защото, макар да обожавахме Сталин, ние го обожавахме не като смразяващ идол, а като образец на мъдрост и действеност, на естественост и простота, виждахме го тъй, както го бе видял и Барбюс: „Човек с глава на учен, с лице на работник и с дрехи на прост войник.“

И после, за нас Сталин, това бе Съветският съюз. Може туй да е резултат на атавистичния наследствен стремеж да опростяваме нещата, за да се оправим някак си в безпределната сложност на заобикалящия ни свят, но ние имахме нужда от един всеобемен символ и за нас този символ бе Сталин, символ на революцията, символ на бъдещето, символ на борбата срещу мрака, която много скоро щеше да прерасне в колосален и съдбоносен сблъсък.

Когато слушаш днес разсъжденията на някои скептици, имаш чувството, че те само от приличие не обвиняват в глупост и ония незнайни бойци, които се вдигаха от окопа и отиваха на смърт с думите „За Родину, за Сталина!“ Не знам обаче дали тия, които са останали живи, трябва само понеже са оставали живи, да се извиняват за вярата си в тоя човек, след като това бе чиста вяра не просто в един човек, а преди всичко в една идея и в един път.

Разбира се, сега вече не е трудно да се възрази на много неща. Само че аз говоря не за сега, а за някога. И тъкмо в онова някога книгата, получена от студента, ми направи поразително впечатление. Всъщност имам пред вид не цялата обемиста книга, а само главата за диалектическия и исторически материализъм, която по съвета на лектора прочетох най-първо. С нея почнах и с нея свърших, защото едва си бях взел някои бележки и ми изтръгнаха тома от ръцете.

Огромното и сложно учение вече ми се разкриваше ясно и просто в основните си принципи. Днес вече ние сме свикнали да гледаме с подозрение на прекалената простота и на пределната яснота, защото сме разбрали, че нещата в действителност рядко са така прости и отчетливи. Но аз говоря и в тоя случай не за днес, а за някога. Някога, обезкуражен пред трудността на „Капитала“, някога, объркан от неволно дочути неща и от небрежно прочетени книжлета, аз най-сетне бях намерил здравата основа, на която да стъпя. В края на краищата човек не може да почне от най-сложното. В края на краищата, за да тръгнеш, необходимо е да получиш ръководната насока на някои основни положения, изложени възможно по-просто. Това не е беда. Бедата започва често оттук натам, защото забравяме, че тия основни положения са абстракции на една невероятна сложност, че са пределно опростен, а следователно и крайно обеднен вариант на истината. И като ги обявяваме не само за неизменни, но и за всеизчерпващи, превръщаме ги от жива методология в застинал кодекс.

По онова време обаче тия опасности съвсем не ме вълнуваха. Струваше ми се, че съм назърнал в учението като в някакво езеро, което изведнаж ми бе разбудило кристалночистите си дълбини. По-късно дойде ред да открия и Ленин, ала това не помрачи обаянието на първоначалната находка. Ленин бе легендата, а другият бе настоящето. Или както по онова време обичаха да казват: „Ленин, това е Сталин днес.“ Разбира се, Ленин не бе Сталин, нито обратното. Колкото повърхностно да познавах и двамата, за мене бе ясно, че те са твърде различни и като характери, и като мисъл. Не смятах, че е нужно да ги съпоставям и сравнявам. Но във въображението ми властвуваше най-вече този вторият, живият и настоящият, който в момента стоеше на кормилото.

Снимката му, поставена в рамка, бе окачена над работната ми маса, не за демонстрация пред близките, а в знак на привързаност към него. Една снимка, вероятно от края на 20-те години — лула в ръката, проста куртка и все още черни мустаци. Все пак по-приятно е да гледаш кумира си в по-млада възраст, особено когато ти самият си млад, това ти дава възможност да го чувстваш по-близък.

По-късно, след юни 1941, присъствието на тая голяма снимка взе да става неудобно. Но тъкмо в тези дни изпитвах и най-голяма нужда да се вглеждам понякога в това излъчващо спокойна сила лице и в тия леко присвити, взиращи се проницателно в мене очи. Да махна фотографията ми се струваше почти равносилно на предателство. Ала не можех и да я държа — в къщи идваха разни хора. Затуй реших въпроса компромисно. От едната страна на рамката поставих автопортрета на Ван Гог, а от другата си остана предишната снимка. Така че когато бях сам, всичко си бе, както по-рано, но щом на вратата се позвънеше, върху стената се появяваше образът на художника. Сталин и Ван Гог — това бе вероятно доста странно съжителство, ала на мене лично не ми се виждаше чак толкова странно, понеже бях привързан и към двамата, макар и по различен начин.

За да се върна отново към събитията от по-ранна дата, следва да поясня, че нелегалният ни кръжок не можа да просъществува твърде дълго. Скоро дойде лятната ваканция, а през есента настъпиха затруднения от квартирен характер и ние се пръснахме. По-късно ме извикаха в един друг кръжок, но тук вече лектор не беше познатият ми туберкулозен студент. Изобщо оттогава не ми се случи повече да го видя тоя студент, нито пък се сещах твърде за него, понеже не бяхме чак толкова близки. И все пак понякога се сещах ей така, най-неочаквано, според закона, по който в спомена ти изплуват неща, без да си ги викал. Питах се дали е попаднал в затвора, или охтиката го е довършила. И си казвах, ето един човек, който не е нещастен, макар да има достатъчно основания за това. Живееше като несретник, спеше по чужди квартири, а жалките суми, припечелвани оттук-оттам, бяха единственият му източник за прехрана. Настоящето му бе туберкулоза, а недалечното бъдеще — вероятно смърт. И все пак той не се чувстваше нещастен просто защото не му оставаше време за това, просто защото мислеше не толкова за себе си, колкото за онова, светлото и голямото, на което се бе посветил. И отново го виждах заобиколен от тия седем хлапаци, които сякаш бяха решили да го задушат с цигарите си, да стои блед и невъзмутим и да излага с глухия си равен глас двете страни на основния философски въпрос. Той наистина бе тъй вдаден в апостолската си мисия, че дори не усещаше душната никотинова мъгла, камо ли да усеща живота като страдание и гибел.

Що се отнася до мене, идейното ми посвещение вън от кръжоците се ограничаваше с инцидентните участия в някои улични демонстрации. За пръв път бях присъствувал на подобна демонстрация още като хлапак, когато приятели от махалата ме бяха замъкнали на погребението на Петко Напетов — колкото за да опитам вкуса на стражарските палки. По-късно, към края на 1936, бях подложен на същото изпитание, когато крачехме подир ковчега на Асен Златаров, А още по-късно експериментът се повтори при погребението на Александър Малинов. В другите демонстрации, по Царя и пред университета, се отървавах по-лесно. Изобщо мене ме биеха главно на погребения.

* * *

Подир завършване на гимназията повечето ми съученици влязоха в университета. Останалите влязоха в кръчмата. Имаше и такива, които се опитваха да съчетават и двете призвания, но известно е, че две дини под една мишница трудно се носят.

Постъпих в университета най-вече с намерение да избягна казармата. Следната есен трябваше да се обяви конкурс за стипендия по история на изкуството и бях твърдо решил, ако ще да пукна, обаче да спечеля конкурса. Само че следващата есен, вместо да обявят конкурса, обявиха войната. Така че все пак налагаше се да погледна по-сериозно на университета. Това и правех, но не чак дотам, че да посещавам и лекциите. И доколкото посещавах лекции, те не бяха по моята специалност.

Би следвало да прескачам поне в края на семестъра, да ми разписват книжката. Ала един мой приятел художник, тъй майсторски подправяше подписите на всички професори, че не си струваше да висиш по лекциите за няколко подписа.

Изпитите обаче взимах. Взимах ги с помощта на седемдневни денонощни бдения, по време на които нагъвах заедно с учебниците и конски дози хапове за поддържане бодростта на ума. В деня на сесията тая бодрост се изостряше до такава невероятна степен, че отговарях на въпросите машинално като сомнамбул и удивено се вслушвах в собствения си глас, сякаш принадлежеше на някой друг човек, бъбрещ нейде в съседната стая. Колкото до отличните бележки, които получавах, те и до днес принадлежат към сферата на свръхестествените явления, чиято тайна не съм съумял да отгатна.

Понеже почти не стъпвах в университета, нямах и постоянни връзки с БОНСС и се отзовавах само когато приятели ме викаха за една или друга акция. Колкото до връзките ми с кръчмата, те бяха в началото значително по-тесни, макар че и тук с течение на времето нещата се усложниха.

В кръчмата бяха хлътнали хора като Антон и Сашо, към които имах определена слабост, и затуй в първите месеци на свободен живот сметнах, че приятелският дълг ми повелява да ги последвам.

Не знам защо, но даден тип субекти на дадена възраст изпитват такова опиянение от свободата, след като успеят да се измъкнат от един затвор, че съвсем загубват ума си и се натикват в друг затвор. Гимназията, от която бяхме успели да се изтръгнем, бе наистина като затвор. Сградата, представляваща четириъгълник с непристъпен вътрешен двор; самият този постлан с павета, гол и мрачен двор; обкованите с решетки прозорци на долния етаж; вратите, заключващи се тутакси след първия звънец; куртките с колани и стягащи врата високи яки; даскалите дегенерати и садисти, които за щастие бяха малцинство сред учителския персонал, но малцинство напълно достатъчно, за да ти отрови живота — всичко това наистина доста напомняше на затвор.

И ето, едва отървали се от тоя квадратен зандан, облекли цивилните костюми и очаровани от завоюваната свобода, ние бързахме да напуснем слънчевия ден, за да се напъхаме в полумрака на един друг зандан — усойната пивница, вмирисана на вкиснато вино и застоял тютюнев дим. Хитра работа — както казваше дъщеря ми, когато бе малка.

При това по своето времетраене заниманията в гимназията бяха нищо в сравнение с тия в кръчмата. Бохемският щаб на приятелите ми пиеше тук от заран до късно през нощта и дори когато не пиеше, продължаваше да виси, в очакване някой да донесе пари за пиене.

Изплаших се именно от времетраенето. Аз самият можех да издържа на двудневен гуляй, ала подир туй се усещах тъй отровен от алкохола, че трябваше да прекъсна поне за седмица. Това бе естествена защитна спирачка на организма. Не се съмнявах обаче, че с по-голямо упорство тя би могла да бъде прекършена. Още повече околните правеха всичко необходимо, за да те окуражат в тая насока, и ако се случеше някой ден да не се отбиеш в кръчмата, бързаха да те обвинят, че си се уеснафчил. Именно това ме изплаши: че под напора на тия всеобщи ободрителни викове може да прекърша защитната спирачка и да остана завинаги в кръчмата. Защото, колкото и да бях вятърничав по онова време, все пак никога не съм бил дотам вятърничав, та да смятам, че житейското ми призвание е да пия.

Затуй наложих си да понасям тежките обвинения в уеснафчване. И за да ги чувам възможно по-рядко, започнах и възможно по-рядко да се отбивам в „Трявна“. И понеже не привикнах с пътя към университета, а избягвах и пътя към кръчмата, така се случи, че се озовах съвсем естествено при писателите комунисти.

Те ме приеха в средата си като свой, без обичайното дразнещо снизхождение на по-възрастните към младока. Приеха ме изведнаж, без подозрения и без официалности, за което винаги съм им бил благодарен, макар че някои от тях вече си отидоха, преди да се сетя да им го кажа. С едни се срещах от време на време, с други се виждах всеки ден, ала те почти всички, в една или друга степен, съставяха онзи другарски кръг, без който бих се чувствал съвсем сам, съвсем безпомощен, а вероятно и съвсем излишен.

Общуването ми с писателите комунисти не се изчерпваше с приятелски разговори по заведенията. По-младите бяха създали литературен кръжок „Христо Смирненски“, където приеха и мене. Сега тия форми на работа могат да се сторят някому доста любителски, но за нас някога те бяха насъщни. Нелегалният кръжок ни даваше възможността да обсъждаме писателските си възгледи и да четем тия свои произведения, които поради идейна острота нямаха никакъв шанс да стигнат до печата. Ала по-важно от всичко бе може би туй, че в кръжока се чувствахме именно като членове на едно голямо семейство, а не като изолирани самотни единици. Което съвсем не означава, че си разменяхме само мили усмивки. Напротив — споряхме, възразявахме си, дори се карахме. Тогава все още владеехме това изкуство да се караме, без да се скарваме, и да спорим, без да нарушаваме приятелството. Едно изкуство, уви, почти излязло от мода днес.

Веднаж — мисля, че беше през март 1940 — приятел от БОНСС ми каза, че трябва да участвам в някакво литературно четене. Така за пръв път ми се случи да се явя пред публика. Не без известен скромен успех. И не без известни дребни усложнения.

Залата бе пълна главно с младежи, сиреч с ентусиасти, прочее нищо чудно, че след като издекламирах двете си скромни стихотворения, ме извикаха на бис. Издекламирах още едно стихотворение и отново ме извикаха на бис. Четвърта творба обаче не бях запаметил, затуй стоях като дърво на сцената и се чудех какво да правя, докато публиката в салона ревеше окуражително. Всъщност четвъртата творба дремеше цяла-целеничка в съзнанието ми, но тя бе пълна с предизвикателни изрази, с фашисти, стражари, крастави псета и изобщо бе тъкмо от тоя тип, който на времето бе най-строго запретен.

Ала младежта в залата надаваше призивни викове и атмосферата бе наелектризирана докрай и аз също бях наелектризиран до степен на саможертва, така че плюх си в пазвата и издекламирах стихотворението „Родина“.

Залата избухна в аплодисменти и викове. Сладък рев. Нежна музика за ухото на поета. Значително по-нежна от думите, които малко по-късно някой ми пошушна зад кулисите:

— Дошъл е един агент да те прибере…

Приятели ме заобиколиха и набързо ме измъкнаха от задния изход. Изобщо всичко се размина. Поне аз мислех, че се е разминало, додето един ден по-късно в къщи не се позвъня настойчиво, както звънят само пощаджиите и млекарите. Само че не беше пощаджията или млекарят, а униформен полицай, който ми връчи призовката. За същия следобед. И за оная, голямата къща до Шарения мост, както се изразяваше Доко.

— Викат ме в Дирекцията — съобщих на Кольо Ланков, когото срещнах малко по-късно.

— За какво те викат?

Разправих му накъсо.

— Сигурно ще те накарат да напишеш стихотворението в показанията. Трябва да го прекроиш в по-безобидна версия и добре да я запомниш — рече Кольо.

— А ако ме питат за убежденията?

— Нямаш убеждения.

— Как така?

— Ами така: „Поет съм и не се занимавам с политика.“

Въоръжен с още няколко съвета от подобен род, малко преди уречения час се отправих към Лъвовия мост. Мартенското слънце преваляше към залез, без да се грижи за моя разпит, също както и гражданите, шляпащи в кишата по Мария Луиза и забързани по работата си. Преди да прекрача прага на мрачната сграда, хвърлих последен поглед към булеварда. Снегът се топеше, по небето летяха бели перести облачета, а вятърът си правеше шеги с шапките на минувачите и аз си помислих колко приятно би било, ако можех сега да се пошляя без цел из тия предпролетни улици и защо, когато сме свободни, ние никога не използуваме времето си, а закопняваме да го използуваме едва когато вече не разполагаме с него.

Караулът на входа ме насочи към съответния етаж, дето пред съответната стая бе поставена излъскана от хорските задници скамейка. Тук, изглежда, се чакаше често и продължително като при зъболекар. В коридора зърнах една позната артистка, която също бе участвувала в злополучното четене.

— И ти ли… — понечих да кажа, но някакъв агент, когото не бях забелязал, ми кресна от дъното на коридора:

— Ей, вие там, без приказки! Това да не е кафене!

Отпуснах се примирен на скамейката, за да внеса и своята скромна лепта в излъскването на казионната мебел. Взех да убивам времето, като преговарях мислено новия вариант на поетичната си творба. Имаше две критични места, където устата ми предателски понечваше да изплюе старата пакостна версия, така че залових се упорито да ги преповтарям наум, за да се предпазя от провал. Бях съвсем потънал в тия упражнения, когато вратата насреща ненадейно се отвори и на прага застана някакъв подозрителен тип. Бе небръснат и с полуразвързана вратовръзка. Помислих, че е арестант, но се оказа агент.

Той огледа с неприязнен поглед артистката, сетне погледна мене, сетне пак артистката, додето на края ми изкомандува:

— Влизай ти!

Кабинетът, в който се озовах, бе обширен и полутъмен, с плътно закрити от тежки завеси прозорци и с една-единствена лампа в зелен абажур на бюрото. Трима или четирима агенти се спотайваха из ъглите на помещението, без да се брои тоя, дето ме бе въвел. А пред самото бюро стоеше леко разкрачен невисок човек в тъмен костюм и бяла риза и лениво ме изучаваше, поприсвил очи, сякаш се пазеше да не видя цвета им.

Разбрах, че съм се озовал при Гешев. Никой не ми го бе описал как изглежда, но разбрах, че съм в неговия кабинет и че човекът, изправен пред бюрото, е самият Гешев.

— Е, говори де! — произнесе най-сетне той с грапав глас, когато мълчанието вече бе станало прекалено дълго.

— Какво да говоря? — запитах неловко.

— Ами как върви поезията… какви стихове декламираш по вечеринките…

— Най-обикновени.

— Е, сигурно не са толкова обикновени, щом така ти ръкопляскат…

Той ненадейно извърна глава към ъгъла и запита:

— Къде са текстовете?

— Нямаме ги. Не са депозирани — чу се глас от ъгъла.

— Че тогава как сте го пуснали да декламира? — изръмжа Гешев.

Устните му се свиха сърдито, сякаш се готвеше да изтърси някоя псувня, но преглътна и отново ме погледна.

Тия текстове бяха само подробност, но подробност, която — както скоро разбрах — ми спести доста неприятности. По нареждане на полицията текстовете на всяка програма трябваше предварително да се представят за одобрение. Аз обаче поради обичайната си небрежност не бях депозирал стиховете си, а съответният чиновник също поради небрежност не бе забелязал пропуска. В резултат на което сега нито се знаеше какво точно съм рецитирал, нито можеше да ми се търси сметка, че съм рецитирал нещо различно от депозираното.

— Защо не си представил стиховете? — запита Гешев.

— Не са ми съобщили, че трябва да ги представя.

— Ти си ги казвал наизуст…

— Именно.

— Е, тогава ще ги кажеш и на нас. Почни отзад напред, от последното.

Това бе второто ми литературно четене. Най-неприятното и най-необичайното през целия ми живот. Поетичен рецитал в кабинета на Гешев.

Издекламирах произведението в новия му вариант, като с успех преодолях и двата опасни пасажа. След като свърших, отново се възцари мълчание. Гешев стоеше, вперил поглед в килима, сякаш внимателно изучаваше шарките му в дрезгавината.

— Добре — рече по едно време шефът, като вдигна глава. — Само че ние тук, момчето ми, не разбираме много от поезия. Така че по-хубаво ще е да ни ги разправиш тия стихове със свои думи: какви идеи си вложил, какво си искал да кажеш… Изобщо, направи ни един такъв по-подробен и по-ясен разбор, като за прости хора…

Приготвил се бях и по тая точка, тъй че направих им един разбор в духа на официалния патриотизъм.

— Е, да, но ти ги говориш там едни такива, че пет пари не даваш за границите… — напомни Гешев. — Значи, си интернационалист?

— А вие смятате ли, че трябва да признавам сегашните граници на България като справедливи? — запитах с цялото си нахалство.

Той ме погледна колебливо, сякаш се двоумеше дали да ми плесне един шамар, или да остави за по-късно. Сетне вероятно реши да остави за по-късно и мина на други въпроси. Мъчех се да отговарям според получените инструкции и на Гешев очевидно му бе съвсем ясно, че отговарям по инструкции, и като че просто се забавляваше да следи дали казвам именно това, което той сам очакваше, че ще кажа. На края обаче играта все пак му омръзна и чух да произнася отегчено:

— Добре си си научил урока.

Почти не виждах присвитите му очи, но неприятно усещах пронизващата им сила.

— Не бой се, няма да питам кой ти е учителят. Не е и важно. Някой комунист като тебе, кой друг? Защото ти няма да седнеш да ме убеждаваш, че не си и комунист, нали?

— Поет съм. Не се занимавам с политика.

Той направи две крачки към мене и вдигна ръка. Приготвих се да посрещна стоически шамара, ала Гешев само подържа тъй ръката си във въздуха, сякаш изучаваше маникюра й, сетне лениво я отпусна.

— Значи, пак по урока?

— Защо „по урока“? — запитах невинно.

Той отново вдигна ръка и аз отново се приготвих за шамара, но ръката и тоя път се отпусна, обаче сега легна на рамото ми:

— Виж какво, момче! Ти си умно момче, нали? Искам да кажа, минаваш за умно момче: следваш философия, пишеш стихове… Е, добре: ако наистина си умен, трябва хубавичко да помислиш по това, което сега ще ти кажа, защото аз не обичам да повтарям…

Дошъл бе ред на нравоучението, обичайно при едно първо и съвсем леко провинение. Слушах разсеяно и се опитвах да съобразя дали наистина ми се е разминало.

— Ти си комунист и ние го знаем. Защото, като казах, че сме прости хора, ти пък да не си въобразиш, че сме ахмаци. И стихотворението ти е комунистическо. И ако не бе станало това недоглеждане с текста, щяхме да му направим малко по-друг разбор. Макар че на мене не ми е нужен разбор. Мога да те натикам долу в зимника и без разбор. А там, долу в зимника, нещата се развиват по друг начин. И ти ще го разбереш, ако не се вразумиш. А сега ще те пусна…

Той млъкна и внезапно ме погледна, за да разчете реакцията ми. Но аз не се бях разтопил от умиление, а навел апатично глава, чаках края на проповедта.

— Защо да не те пусна? Ако не се вразумиш, пак тук ще дойдеш. Няма как да не дойдеш. Всички пътища на комунизма, момчето ми, минават през тоя кабинет. А подир кабинета… Но защо да те плаша? Ти си поет, чувствителна душа…

Гешев продължи още малко в тоя дух, като ту даваше вид, че ме щади, ту ми пъхаше под носа материали за мрачен размисъл.

— Хайде сега върви оттатък да си пишеш показанията — рече най-сетне той, сякаш отвратен от собственото си сладкодумие.

Когато един час по-късно се озовах на свобода, навън отдавна бе мръкнало. Старинните глобуси на Лъвовия мост сияеха в синята нощ като цяла фамилия от бели луни. Капчуците тропаха звънко, снегът продължаваше да се топи. Сега вече можех да се разхождам колкото си ща, ала не ми се разхождаше. Искаше ми се да споделя с някого облекчението си. После реших, че това е съвсем глупаво, и машинално се отправих към къщи. Облекчение ли? — мислех си. — От какво? От това, че тоя път ти се размина? А следващият път?

Този тип наистина бе успял добре да ми набие в главата идеята за „следващия път“ със зимника и всичко останало. Именно само идеята, без излишни подробности, понеже знаеше, че подробностите ще ги науча и без него. И беше прав. Мълвата за зверствата в зимниците на Обществената безопасност бе достатъчно популярна. А неотдавна и един познат подир дълго отсъствие се бе отбил в къщи, за да ми разправи как бил задържан и колко време го мъчили, и какви средства пускали в действие — гумените палки, електрическата машина, клечките, забивани под ноктите. И естествено, за по-нагледно ми показваше следите от изпитанията.

Място лично участие в конспирацията бе равносилно на дреболии — събирания по квартири, разпространение на нелегални материали, продажба на помощни марки. Но човек хлътва и за дреболии. И въпросът, който ме мъчеше, не бе дали ще хлътна, или не, а дали, веднъж хлътнал, ще издържа. Защото вече не бях тъй сигурен, че съм призван за героични дела. На боя смятах, че ще издържа, вече бях ял бой. Електрическата машина също не ме изпълваше с мистичен ужас. Ще стиснеш зъби и ще търпиш, додето припаднеш. Но запалените клечки под ноктите… Мисълта за тия запалени клечки страшно разколебаваше вярата ми в героичните качества на моето бедно тяло.

А междувременно животът продължаваше. И връзките ми с хора на движението все повече се разширяваха. И докато наблюдавах тия хора или разговарях с тях, въпросите за верността и героизма, за щастието и страданието нерядко отново възникваха в една нова светлина.

* * *

Изминаха повече от тридесет години, а все още не съм написал нищо за този човек, ако не броим един младежки спомен, печатан някога в някакъв сборник. Да, повече от тридесет години — наистина премного, за да кажеш, че не ти е стигнало време да събереш мислите в главата си. По-скоро би могло да се допусне, че просто съм го забравил.

А всъщност, ако все не се решавах да пиша за него, то бе именно понеже не бях го забравил. Няма нищо по-лесно от туй да пишеш за някого, след като си го забравил, искам да кажа, след като чувството е поизбледняло. Тогава сядаш и почваш да правиш литература. Но от спомена за тоя човек е нелепо да правиш литература. И ако си дружил с него, няма начин да го забравиш. Защото е проникнал в тебе, станал е част от тебе и по-точно от онова нещо в тебе, което сме приели да наричаме съвест.

Смята се, че само престъпникът се бои да остане насаме със съвестта си. Но със същия успех би могло и да се каже, че само на светеца е приятно да беседва с нея. Аз не съм светец. И макар да ми се случва през нощите на безсъние в тишината и тютюневия дим да разговарям понякога със съвестта си, предпочитам да не водя протокол за тия разговори. А да пишеш за времето на младостта и за дружбата си с Вапцаров е все едно да водиш тъкмо такъв протокол. Защото не може да не си спомниш какъв човек беше той и не може да не помислиш какъв би бил днеска, ако бе останал жив, и не може да не си кажеш, че ти самият нито си бил, нито си станал като тоя човек.

А на всичко отгоре идва и затруднението от дистанцията. Не дистанцията на времето, а дистанцията на пиедестала. Трудно е да хванеш подръка един човек и свойски да му заговориш, когато вече е поставен върху високия пиедестал на легендата. И твърде голям е рискът всеки жест на приятелство да бъде сметнат за неуместно интимничене или дори за опит сам да си осигуриш едно местенце върху пиедестала.

И какво особено, какво такова неизвестно и от значение за историята бих могъл да кажа за тоя човек? Нашата дружба бе изпълнена с делнични дреболии без значение, с нощни разходки из улиците, с разговори по заведенията, много разговори, все на тия вечните две теми — войната и поезията. Някои от тези разговори съм вече забравил, а други завинаги са се врязали в паметта ми, но какво, като са се врязали? Сега, подир толкова години, с какво бих могъл да докажа достоверността на свидетелството си освен със задължаващото чувство на обич и привързаност — какви големи фрази — към покойния приятел? Но това чувство също би трябвало да се доказва, освен пред най-близките, а стане ли нужда да доказваш, почваш да се чувстваш като обвиняем и изобщо предпочиташ да зарежеш хлъзгавата почва на мемоаристиката и отново да се насочиш към измислиците на някоя повест или някой роман, които пък, макар да са измислици, неизменно биват приемани за автобиографична изповед.

Той имаше сума приятели и още повече другари и познати и връзките му с много от тия хора биха могли да имат значение по-скоро за тяхното животоописание, отколкото за неговото. Същото важи и за нашата дружба. Обаче когато в глухотата и самотията на нощта почнеш да прелистваш всички тия невесели или скръбни страници на преживяното, няма как да я прескочиш тая дружба с болката на трагичния епилог, една болка, отдавна загубила остротата си, но човъркаща те все още като стар ревматизъм, една от тия болки, които мъкнем през целия живот и с които си умираме.

Допускам, че това може да е досадно не за нас, а за околните, особено за младите. Стига тая война и тая съпротива! — съм чувал да казват по повод на някой нов филм или нова книга, ала изпълнени с всичките ни стари болки. Стига ли? На нас също ни се ще да кажем стига, но няма как, защото е глупаво инвалидът да каже стига съм ходил на един крак, защото тия неща са ни белязали за цял живот, защото наша орисия е да ги помним и да ги повтаряме, да ги помним докрай и да ги повтаряме отново, за да не се повторят вече никога самите те.

Кольо често изниква в спомена ми, без нарочна покана и без пиедестал. Идва си такъв, какъвто беше някога, с бежовия шлифер, твърде дълъг, както се носеха тогава, с вратовръзката, небрежно вързана в широк възел, и с малко отпуснатата люшкаща се походка на бивш моряк. Пътем казано, той съвсем не се нуждае от пиедестал, понеже бе твърде висок, и на ръст, и в много други отношения, достатъчно висок, за да се открои сред околните и да го видиш отдалече. Не си представяйте обаче, че се движеше като тия изпъчени бабаити, които цял живот играят ролята на Гъливер сред лилипутите. Напротив, и когато вървеше, и когато седеше, бе често леко приведен, сякаш искаше не да подчертае, а да скъси дистанцията между себе си и другите.

Той влиза в обширния ярко осветен от белите глобуси хамбар на Градското казино, защото в тоя момент аз съм в Градското казино, зает да наблюдавам как хората, разполагащи с достатъчно пари, играят билярд. Приближава, пъхнал ръце в джобовете на шлифера, кима за поздрав и сяда до мене.

— Един идиот влезе подире ти — промърморвам.

— Знам.

Седим известно време, погълнати от баналната механика на карамболите. Въпросният идиот се е настанил на високо столче до бара и също следи отдалече играта или може би нас. Поглеждам го понякога с крайчеца на окото си, макар Кольо да ми е казал вече при друг случай, че мъкнат ли се подире ти, най-добре е да се правиш на балама.

— Пие ли ти се?

— Когато съм в заведение и нямам пари, винаги ми се пие.

„В такъв случай навярно доста често ти се пие“ би могъл да отвърне той. Обаче Кольо не е по евтините шеги. Не бих казал, че е лишен от чувство за хумор, но просто няма вкус към баналностите и каламбурите, които по традиция приемаме за шеги.

— Ами тогава да пием по едно вино.

И ние се преместваме на бара и сядаме точно до въпросния идиот и изпиваме по едно или по две вина и говорим за незначителни неща, а най-вече мълчим, додето на края на мене ми омръзва да мълча и се сещам, че можем да идем у брат ми.

— Не е ли късно? — пита Кольо.

— Как ще е късно, той никога не ляга преди полунощ.

Ставаме и понеже на гости не се ходи с празни ръце, вземаме от бара половинка коняк и излизаме. Онзи, идиотът, се тътри след нас чак до „Евлоги Георгиев“. Брат ми живее на горния етаж в малка къщичка с градинка. Прозорците на горния етаж са тъмни, както впрочем и тия на долния, но аз въвеждам Кольо в градинката и се отправям към вратата:

— Ще го събудим.

— В никакъв случай! — възразява приятелят ми.

Той е от хората, които се изприщват само при мисълта, че могат да се окажат в положението на натрапници.

— Ще го събудим и ще влезем — настоявам. — Омръзна ми онзи да се тътри подире ни.

— В никакъв случай!

Отстъпвам неохотно. Когато отново се озоваваме на булеварда, „онзи“ се е изпарил нанякъде. Тръгваме край реката. Есенният вятър, силен, ала все още приятно хладен, ни блъска в лицата и шуми в тополите от другата страна на канала. Улицата е пуста и подире ни няма никого. Агентът, изглежда, наистина се е изпарил.

Седмица или две по-рано баща ми бе научил от някакъв свой познат, че Вапцаров и компанията му са под наблюдение.

— Виж още днес да предупредиш Кольо — бе наредил Стария.

Предупредих го наистина, но както и очаквах, той само се усмихна и рече:

— Знам. Нали ги усещам, че са постоянно зад гърба ми.

— И какво? Ще чакаш да те спипат ли?

Кольо някак апатично сви рамене:

— Ще гледам да не ме спипат…

— Глупости. Трябва да изчезнеш. Поне временно.

— Няма как… Ти не знаеш…

Не знаех наистина. Но се досещах.

Днес, когато слушаш приказките на някои хора, можеш да останеш с впечатлението, че някога ако не всички, то почти всички са мразели нашествениците и са копнеели да се включат в борбата. Истината е доста по-скромна и освен големия брой мракобеси не бяха малко и тия, които се бояха да не би, не дай си боже, да ги замесиш в нещо или пък такива, дето бяха заели позата на разкаяли се грешници, защото хитлеристите настъпваха дълбоко в Русия и малодушието обхващаше сърцата на слабите.

И в тая ледена зловеща атмосфера, където страхът и подлостта се превръщаха в съюзници на полицейските засади, Кольо и тия като него бяха принудени ден подир ден да вършат опасната си работа, без дори да се надяват на смяна на караула, защото готовите на саможертва не бяха чак толкова много, та да се разчита на смяна.

Тогава още не знаех сума подробности, но не бях чак толкова глупав, та да не се досещам, че и този ден, както навярно и предишните, Кольо бе сновал насам-натам, за да осигурява явки и квартири. А сега, макар и капнал, не смееше да се прибере у дома си, нито бързаше да се затвори в мизерния кафез на някой затънтен хотел. Аз също не изпитвах особена носталгия към неразборията и самотията на ергенската си стая. Затуй крачехме безцелно, следвайки машинално посоката на булеварда, и есенният вятър прииждаше и ни обгръщаше в хладните си вълни, и небето пълзеше над нас с мрачини и лунна светлина, а тополите шумяха с последните си листа.

— Тая бутилка какво ще я правим? — сетих се по някое време.

— Ами хвани я така за гърлото — и право долу на цимента. Знаеш ли как ще издрънчи…

— Жестоко е. Това струва пари. По-добре да седнем тук в храстите и да си я изпием. Ще си представим, че сме из твоя Пирин.

— Представям си го и без тия келави храсти. Да знаеш само как си го представям.

— Ей тук да седнем — предложих. — Виж какъв гъсталак: един миг, и изчезваш от погледа на света.

Край канала се простираше широка ивица градински храсти, наистина достатъчно високи и гъсти, за да те скрият от вятъра и от евентуалните минувачи. В ония безквартирни години за младежките компании бе обичайно нещо да се завират в градинските храсти, за да си допият и да побъбрят. Едно доста увлекателно занимание, завършващо по правило в участъка, тъй като подрастващата бохема съвсем забравяше, че ако гъсталакът я прикрива, то гласовете и песните я разкриват и подсещат най-близкия полицай за служебния му дълг.

Слязохме надолу в храсталака чак дотам, дето почваше каменният зид на канала. Тук бе достатъчно отдалечено от булеварда и вятърът достатъчно силно шумеше в дърветата, а ние нямахме никакво намерение да ревем песни и излияния, тъй че рискът да преспим в участъка бе минимален. И все пак някакъв риск съществуваше, колкото нищожен, толкова и глупав. Но Кольо не винаги мислеше за тия неща. Принуден да бъде конспиратор, той нямаше хладния ум на конспиратора. Той си беше поет и романтик, чувствителна душа, готова на едно малко лекомислие, ей така, в името на приятелския разговор.

Запомнил съм тази нощ заради две неща. Първото беше конякът.

— Нямаш ли ножче да извадим тапата — рекох, като се настанихме върху изсъхналата шума.

— Остави, не ми се пие.

Аз не бях тъй категоричен по въпроса, но истината е, че никога не съм могъл да пия сам. Затова, без много да му мисля, хванах бутилката за гърлото и точно по предписанието на Кольо я запратих долу на цимента. Само че стъклото не издрънча, а се разби с глух пукот.

— Също като бухалка… — промърморих. — Бухалка със заглушител.

— Де да можехме да хвърляме бухалки — въздъхна Кольо. — Хората мислят, че най-тежкото е фронтът. А пък излиза, че по-тежко е, когато няма фронт. Все едно, че се биеш с вързани ръце.

Това именно бе второто. Едно чувство за обреченост, което странно съжителствуваше с несломимата му вяра в победата.

— Трябва да наберем сили и да си развържем ръцете. Виж как нараства партизанското движение в други страни — добави той подир късо мълчание.

— Ами нали и аз това ти казвам: развържи си ръцете, изскубни се от тия агенти, дето се мъкнат подире ти.

— Защо? За делото? Или за да спася кожата?

— Защото няма друг изход.

Той се бе полуизлегнал върху сухата шума, вперил очи в небето над нас, това раздвижено есенно небе, с неясните сини облаци, летящи над черната бездна на нощта. И все така загледан в небето, произнесе тихо:

— А знаеш ли колко хора умират сега, в същия този час, додето ние с тебе седим тука…

Отначало не бях чувал нищо за човека Вапцаров и познавах само поета Никола Йонков от стихосбирката му „Моторни песни“. Той бе изпратил по пощата тази книжка на баща ми — традиционен акт на уважение от страна на младите автори към по-възрастните писатели. Стария обикновено само набързо прелистваше тия „пратки“, представляващи най-често съчинения на претенциозни бездарници, а подир туй оставяше томчето върху купчината в ъгъла на кабинета, дето имах правото да ровя и да взимам всичко, което ми се види интересно. Но той прочете от край до край малката книжка на Никола Йонков и тя му направи впечатление.

— Добре пише — отсъди Стария, което при обичайната сдържаност на оценките му се равняваше на висока похвала.

Стиховете поразиха и мене, и то не с някакви технически особености, а със своята спонтанност и искреност, с близостта си до живота, с естествеността на израза, която правеше школските изисквания на стихосложението да изглеждат нелепи. Без да имам каквато и да било представа за биографията на непознатия поет, аз не се съмнявах, че той наистина познава работническия бит, за който пише, защото тия стихове не бяха повърхностни импресии на страничен наблюдател, а излъчваха завладяващото внушение на една лична изповед. И тая лична изповед бе ярко оригинална в лиричните си интонации. Едно стихотворение на този поет не би могло да се сбърка с никое стихотворение на никой друг поет. То носеше онази неповторимост на смисъл и на израз, който отличава делото на богатия и вече оформен талант от изкуствоподобните упражнения на подражателя или дебютанта.

Няколко месеца по-късно получих отворена картичка от Светослав Минков. Молеше ме да го посетя в библиотеката на някаква кооперативна или земеделска банка, където работеше по онова време. Отидох същия следобед.

— А бе какъв е този поет Никола Йонков? — запита Славчо, след като разменихме две-три незначителни фрази.

— Много добър поет.

— Търсих книгата му, но не можах да я намеря. А са ме определили за вещо лице, но делото му и просто не знам какво да пиша.

— Само хубави работи.

— Е, това е ясно. Обаче нали трябва и да се мотивираш някак си. Намери ми тая стихосбирка.

— Че нали това тук е библиотека!

— Библиотека е, но в нея постъпват само книги, одобрени и препоръчани със заповед тая и тая на министерството на просветата.

— Прав си, Кольовата не е нито от одобрените, нито от препоръчаните.

Прескочих до къщи и донесох книжката. Славчо я запрелиства бегло, без да смята, разбира се, да я чете в момента, ала по едно време погледът му взе да се задържа тук-таме по страниците.

— Изглежда наистина интересен… Един такъв грапав, но има сила в него.

В ония години Светослав Минков съвсем не бе свързан с групата на нашите писатели комунисти. Това бе и една от причините да бъде определен за вещо лице. И той написа свидетелството си с доблест, на която много хора по онова време не бяха способни, защити Вапцаров и го оцени като автентичен и оригинален поет. Тогава, на оня първи процес, Кольо бе оправдан.

Доста по-късно, когато разбра при случаен разговор, че съм приятел с Минков, Кольо ми каза:

— Трябва да ме запознаеш с тоя човек. Дължа му една човешка благодарност за хубавите думи. Знам, че не са искрени, но именно затова трябва двойно да му благодаря.

— В такъв случай съвсем достатъчно е да му благодариш единично, а не двойно. Казал е, каквото е мислел.

Запознаването, ако се не лъжа, стана още на следния ден в „Трите смока“ — заведение, намиращо се в партера на същата сграда, дето работеше Славчо. Заехме с Кольо една масичка до витрината и аз се качих горе да повикам Минков.

— Не можа ли да избереш някое още по-видно място? — промърмори недоволно той, след като ритуалът на запознаването бе приключен. — Така пие само Георги Стаматов. Изкипри се до витрината, та цяла София да го види, че пие.

— Ами щом той прави така, защо пък ние да се крием? — отвърнах лекомислено.

— Той може да прави всичко, понеже е класик. А ние сме още дребни рибки — възрази Славчо.

Преместихме се прочее на една маса в ъгъла и поръчахме половинка наливно вино, но не какво да е, ами еди-какво си, тъй като Минков винаги държеше виното да бъде нещо по-особено, макар че ако питате мене, разликата при тия по-особени поръчки бе само в цената.

Обикновено вино или не, обаче с пиенето потръгна нещо, което не може да се каже за разговора. Когато на една маса се съберат трима мълчаливи хора, налице са всички шансове разговорът да се изчерпи с късите реплики към келнера. По едно време наистина Кольо отвори уста да поблагодари на Славчо за хубавите думи при делото, но оня побърза да го прекъсне:

— Нека оставим това… Минала работа…

Подир което той промърмори обичайното си „хайде, наздраве!“ и ние се чукнахме, за да оповестим началото на следващата пауза. При третата половинка аз все пак успях да вляза в ролята си на обединително звено с помощта на главната по онова време тема — новините за военните действия. Другите двама също се включиха постепенно в обсъждането. Кольо, както винаги, бе оптимист, а Славчо бе оптимист само в далечна перспектива и по-близкото бъдеще му се представяйте най-вече в тъмни краски.

Атмосферата на масата доста се бе оживила, когато Минков погледна часовника си и оповести, че трябва да става. Имал среща с Фурнаджиев и Каралийчев в „Кристал“. Отклонихме поканата да го придружим и се запътихме към кафене „Средец“.

Именно в това легендарно кафене се бях запознал и с Вапцаров. То се помещаваше в едноетажна постройка до Народния театър, съществуваща и днес, но вече не като кафене, а като някакъв склад.

Обширното помещение бе тъй вмирисано на застоял тютюнев дим, на подово масло и прегоряло кафе, че дълго след като го напуснехме, дрехите ни продължаваха да миришат на „Средец“.

Това бе единственото заведение в столицата, където човек можеше да види толкова много комунисти и полицейски агенти, струпани на едно място. Странното съжителство си имаше своите неудобства, но бе нещо неизбежно в ония години и в края на краищата се понасяше някак си, при условие че знаеш кои точно са комунистите и кои — агентите.

И тук, както в повечето други кафенета, хората идваха най-малко от всичко, за да пият кафе, още повече с напредване на войната процентът на леблебията в кафето вече бе нараснал дотам, че то бе загубило всичките си характерни качества освен едно-единствено — името. Някои посетители се отбиваха тук, за да поиграят на карти или табла, други — за да прочетат безплатно вестниците, трети — за да побистрят политиката, а четвърти — просто за да се срещнат с приятели. Аз лично упражнявах всички тия дейности с изключение бистренето на политиката, тъй като да бистриш политика в „Средец“ бе равносилно на това да я бистриш в кабинета на Гешев.

Различни хора в зависимост от привичките си идваха тук в различни часове на деня. И между тия, които идваха главно вечер, по едно време взе да се появява млад мъж с продълговато малко бледо лице, сключени вежди и високо чело, над което постоянно падаше кичур кестенява коса. Казаха ми, че това бил Вапцаров.

Той идваше в компанията на неколцина приятели, които бегло познавах, изиграваше обикновено една-две партии от оная примитивна билярдна игра, наричана „моникс“, и си отиваше.

Запознах се съвсем случайно с него в една от тия вечери. „Моята“ компания се бе преместила в някаква близка кръчма, но мене не ми се пиеше или нямах пари и изобщо не бях в настроение, а също и не ми се прибираше в оная самотна глуха стая, затрупана от книги, затуй седях до една маса и разсеяно преглеждах следобедния вестник. По едно време влезе Вапцаров със своите приятели и както винаги, се отправи към моникса. Приближих се и аз, за да погледам играта.

— Сега вече нищо не може да се направи — въздъхна по едно време един от играчите. — Ще съборя „хитлера“.

„Хитлер“ наричаха червената кегла, при чието събаряне неудачникът губеше всичките си точки.

— Ако знаеш как да удариш, няма да го събориш — намесих се аз неволно с тона на познавач. — Ще биеш долу ниско и с десен фалц.

Бях почнал да играя билярд, не моникс, а истински, и макар да бях доста посредствен практик, знаех поне елементарните правила.

— Приказваш си… — промърмори онзи. — Ако ти удариш топката, без да събориш „хитлера“, плащам веднага една игра.

Самолюбието ми бе засегнато. Поех щеката и изпълних с успех простия номер.

— Какво сега… ще играем ли, или ще ни предават уроци… — обади се недоволно друг играч.

Недоволството на тоя, другия, бе съвсем законно, защото той заедно с Вапцаров образуваше противниковия екип.

— Ами ще ви предават… Като сте невежи… — обади се чак тогава Вапцаров.

— А бе вие не се ли познавате? — запита някой.

— Само от разстояние — промърмори Кольо.

Подир половин час Вапцаров си тръгна, явно отегчен от играта, а останалите сформираха нов екип. Тръгнах си и аз.

— Можем да идем до „Трявна“ — предложих, когато се озовахме на улицата. — Стига да не бързаш за някъде…

— Къде ще бързам… Но защо да ходим чак в „Трявна“?

— Ами… там ще ни дадат на вересия…

— Е, все ще намерим пари за едно шише вино.

Защо да заборчняваме на капиталистите.

И ние влязохме в споменатите вече „Три смока“.

Не помня за какво точно говорихме през тая първа вечер. Не вярвам да е било за политика, тъй като в кръчмата имаше твърде много хора, за да може да се говори за политика. А щом не сме приказвали за политика, значи, приказвали сме за поезия. Помня само, че си тръгнахме едва когато взеха да гасят лампите. Предложих на Вапцаров да дойде да спи у дома, но той отклони поканата:

— Ако има към вас някой хотел, предпочитам да ида там.

— Точно зад къщи има един хотел, само че доста мизерен.

— Няма значение.

Разделихме се на ъгъла на „Трапезица“ и „Лавеле“ и той бавно тръгна надолу по улицата, дето в мрака мъждиво светеше малка фирма — „Хотел Солун“.

От тази нощ всъщност почна нашата дружба и ние се срещахме понякога през деня, а още по-често вечерта, тъй като денем Кольо обикновено бе зает с партийни задачи. Предполагам, че той идваше при нас през деня най-вече когато бе така блокиран от сподирящите го агенти, че не можеше да си гледа работата. Обядвахме в някое евтино заведение или играехме белот в „Средец“.

Кольо се открояваше доста странно в нашата бохемска компания. Но макар да изглеждаше затворен или по-скоро стеснителен, той имаше особения дар да намира общ език с различни хора, без при това да губи нищо от своята независимост. Някак неуловимо респектираше околните и ставаше така, че не той се съобразяваше с тях, а те с него.

Когато сядахме, да речем, да играем белот, Кольо винаги успяваше да отклони поканата да играем на „нещо“, та дори това „нещо“ да бе чаша кафе.

— Без кафе не ми е интересно — опъваше се понякога един млад писател, който помагаше в редактирането на „Литературен критик“.

— Добре, ще ти поръчам едно кафе — кимаше Вапцаров. — Но няма да играем на кафе.

— Не, не е интересно — продължаваше да се дърпа оня. — Виж, ако след играта почерпиш едно вино…

— Хубаво, нека бъде вино.

Веднаж Кольо играеше със същия този писател срещу мене и още някого, когото не помня. По едно време Вапцаров вдигна очи от картите и погледна недоволно партньора си:

— Престани най-после бе!… Демоде играч…

— Защо го наричаш демоде — обадих се. — Той си е просто тъп.

— Искам да му внуша да престане да ме настъпва под масата — промърмори Кольо.

— Тръгни с дете на баня, да ти изяде сапуна… — въздъхна страдалчески партньорът.

Въпреки че бе живял и патил повече от нас, Вапцаров наистина изглеждаше като дете, искам да кажа, чист като дете, непокварен от скептицизма, от модата на грубиянския жаргон, от дребната непочтеност, приемана в бохемските среди като нещо невинно.

Една вечер тъкмо когато излизахме от „Средец“, едва не се сблъскахме със същия този млад сътрудник на „Литературенкритик“. Беше в повишено настроение и тутакси предложи да ни почерпи, понеже имал специален повод. Приехме и се отправихме към някакъв Алтън-Калофер, понеже и без туй нямаше какво да правим.

— Е, какъв е поводът? — запита Кольо, когато келнерът донесе поръчаното.

— Шшшт, по-тихо! — прошепна заговорнически дебютантът, като предпазливо се оглеждаше. Това е една съвсем секретна операция.

Не бе трудно да се досетим, че се касае не до секретна операция, а до кой знае каква щуротия, затуй не проявихме особено любопитство. При втората половинка младият писател все пак не се сдържа:

— Сразих един класов враг — прошепна той все така заговорнически.

— С бутилка по главата ли? — промърмори Кольо.

— Не. По втория начин — с обходна маневра.

Обходната маневра се оказа доста елементарна: самия следобед познатият пил и спорил с някакъв бивш съученик и настоящ легионер, а по-късно при подходящ момент задигнал шлифера му от закачалката и го оставил в една заложна къща срещу сто лева.

— Още утре ще му върнеш шлифера — рече сухо Вапцаров.

— Че откъде да взема пари?

— Ето ти пари!

Сребърните монети изтракаха на масата, но преди да ги прибере, младият талант погледна умолително приятеля ми:

— А бе, Вапцаре, това е един мръсник бе… и баща му е червив с пари… и ги е крал тия пари от народа…

— Това не е повод и ти да крадеш.

— Ама чакай бе, човек…

— Точка. Нали ти казах какво ще направиш.

И той кимна към келнера за сметката.

Това са, разбира се, такива дребни подробности, че едва ли си струва да обременяваш с тях една и без туй богата биография. Но големите качества нерядко се проявяват и в дреболиите. Всички тия похвални епитети, които сме свикнали да прибавяме към името на Вапцаров, бяха зрима реалност. И в тая си всекидневна дори прозаична реалност те бяха по-респектиращи, отколкото кристализирали в красивите фрази, които сме изтъркали от употреба. И по адрес на Кольо това не са красиви фрази, а факти — той беше наистина и чист, и безкористен, и щедър, и безкомпромисен, и несломим. Той не беше свръхчовек. Той беше нещо повече от подобно анемично умопостроение. Беше жив човек, но от висок ранг.

Сговорчив и отстъпчив в незначителните неща, Вапцаров изведнъж ставаше остър и упорит, щом работата опреше до принципи. Също като в оная мизерна история с шлифера. Обичайната мекота на гласа и обноските му бе съвсем естествена и в същото време измамна и аз разбрах това още първия път, когато го видях да се счепква на политическа тема.

Това се случи в една от вечерите, когато бе останал да преспи в къщи. Обикновено той избягваше да остава през нощта у нас и предпочиташе насрещния хотел, но понякога, когато хотелът се оказваше пълен, отново се връщаше у дома.

Тая вечер обаче в кухнята бе артисал да спи и един анархист, който бегло се познаваше с Кольо и затова сметна в реда на нещата да нахълта в стаята ми и да се присъедини към разговора. А разговорът, то се знае, се въртеше около вечните две теми — войната и поезията — и вероятно не е бил особено интересен, щом съм го забравил. Единственото, което си спомням ясно, беше избухването на Вапцаров.

Всъщност „избухване“ е доста силно казано. Гой само едва доловимо повиши глас, ала жестовете му изведнаж станаха резки, две отвесни бръчки разделиха сключените му вежди, а меките очи добиха остър блясък.

— Още една революция отминава в историята — бе казал анархистът.

Той симпатизираше по своему на Съветския съюз, но както се симпатизира на човек пред гибел.

— Коя революция имаш пред вид? Хитлеровата ли? — запита Кольо.

— Не, вашта.

— За нашата не се бой.

— Ти вестници не четеш ли? Немците са пред Москва.

— И други са имали нещастието да стигат до Москва.

— И все пак какво ще правите, ако всичко рухне, както много пъти вече е ставало?

— Ами ще почнем отначало, точно както много пъти вече е ставало — отвърна с привидно спокойствие Вапцаров.

А сетне добави малко по-възбудено:

— Но понеже се връщаш към историята, трябва да ти е ясно, че това „отначало“ никога не е съвсем отначало, защото предишното няма как да се изтрие. И този път връщането назад е изключено. Съветският съюз е това, разбираш ли, а не Белгия или Холандия. Много е дълбоко морето, за да може да го прегази тая паплач! Както е нахълтала, така и ще се удави.

Знам добре, че тия думи днес звучат банално. Ала те не звучаха банално в онова време, когато врагът бе хвърлил близо двеста дивизии срещу страната на социализма, бе завзел Прибалтика, Белорусия, Крим, почти цяла Украйна и се готвеше да празнува подир месец-два окончателната победа. Не банално, а патетично звучаха тия думи, произнасяни от човека с пребледняло от ненавист лице и с прекъсващ се от вълнение глас.

— Добре, добре! Няма да спорим! — отвърна с примирителен тон анархистът.

Той все казваше „няма да спорим“, но продължаваше да спори, а Вапцаров все тъй остро му отговаряше и разговорът съвсем се изроди и започна да боксува върху повторенията около тая вечна граница, която разделя песимистичното опустошение от сърдечната вяра.

— Защо му уйдисваш на акъла и напразно се дразниш? — забелязах, когато оня най-сетне се оттегли в кухнята да спи. — Нали му виждаш акъла.

— Де да знам защо се дразня — отвърна Кольо уморено. — Вероятно защото не мога да не се дразня. Ако беше една година по-рано, сигурно щях просто да му се изсмея. Но сега, тъкмо сега, разбираш ли, когато пораженството така се шири, такива типове стават наистина вредни.

Няколко седмици по-късно Вапцаров се отби към обяд в „Средец“ и без да сяда, ме извика настрана:

— Ела да чуеш нещо… Нещо изключително…

— Какво? Комюнике или поема?

Неволно бях познал и той се засмя с тоя смях, който за миг преобразяваше лицето му, изличаваше грижите и израза на меланхолия и го озаряваше с някаква чиста радост.

— А ти кое от двете предпочиташ?

— Комюнике, разбира се.

— Е, това е и комюнике, и поема едновременно. Това е нещо такова…

Навън ни очакваше Антон Попов. Знаех, че все някой ще ни очаква, защото, ако поемата бе на самия Вапцаров, той никога не би я обявил за изключителна и никога не би я прочел освен може би подир дълги пазарлъци.

Антон Попов ни заведе в квартирата си, която бе на „Славянска“, и едва седнали, извади купчина листа и зачете с висок призивен глас своята поема-комюнике:

„Слушай, фронт!“

Оттогава насам произведението не ми е попадало подръка и не съм имал възможност да проверя верността на някогашните си впечатления. Не бих се учудил, ако сега ми се стори сурово или прозаично. То звучеше сурово и грубо още тогава, но с такава суровост, от която тръпки пълзяха по гърбовете ни, героична и покъртителна, напомняща призива на командира, изскачащ от окопа под вражия огън, за да поведе частта си на подвиг и смърт.

Вероятно Кольо неведнъж вече бе слушал поемата, ала въпреки туй едва се сдържаше на мястото си при най-силните строфи и сякаш сам бе готов всеки миг да задекламира.

— Е? — произнесе той със светнало лице, когато Дончо млъкна.

— Публицистика… — побърза Антон да изпревари неизбежната похвала.

— Сега тъкмо такава, публицистика е нужна — възрази Вапцаров. — Трябва да намерим начин да размножим поемата, да я пръснем навсякъде…

И като се обърна отново към мене, добави:

— Какво прекрасно нещо, а?…

Запомнил съм това странно литературно четене в неуютната ергенска квартира не само зарад тръпките, предизвикани от стиховете на Дончо, но и зарад почти детския възторг на Кольо. Той умееше да се радва на чуждите успехи много повече, отколкото би се радвал на своите, да се радва от все сърце и без сянка на преструвка, така, както малцина умеят.

И в същото време бе извънредно критичен към собствените си работи, смущаваше се от комплиментите и бързаше да ги прекъсне в самото начало. Понякога си мисля как неловко би се почувствал, ако можеше да чуе всичко написано и изречено по-късно по негов адрес, и не само това кухото и парадното, но и другото, родено от искрена адмирация.

Пръв път го чух да декламира свои стихове в едно заведение на Цар Шишман. Заведението имаше вътрешна стаичка, която — поне според нашата наивна оценка — бе достатъчно изолирана от чуждите очи и уши и ние от време на време се събирахме тук, за да си кажем всичко онова, което не бе удобно да си казваме в „Средец“.

Тоя път настроението беше доста повишено поради една малка победа на Източния фронт, една от тия първи откъслечни и малки победи, всяка от които бе за нас равносилна на възкресение.

— Я кажи най-после това ново стихотворение, за което всички говорят, но никой не го е чул — подхвърлих по едно време.

— А бе, не ме карай да се изпотявам — промърмори неохотно Кольо.

— Остави го! — обади се споменатият вече сътрудник на „Литературен критик“. — Щом Вапцара се назлъндисва, аз ще кажа.

Той бе измъкнал от джоба си смачкан лист и без да извика „варда“, ненадейно зарева Кольовия „Доклад“.

— Защо оставяш тоя пелтек да ти разваля стихотворението? — запитах.

— Че какво да правя?

— Ами запуши му устата.

Изпълнението бе на такова ниво, че Кольо най-сетне не издържа:

— Добре, капитулирам. Само млъкни!

Онзи послушно млъкна, доволен, че предизвикателството се е увенчало с успех. Вапцаров сложи ръце на масата, сякаш търсеше опора, и задекламира „Родина“.

Той декламираше малко напевно, подчертавайки ритъма като повечето поети, и изобщо в изпълнението му нямаше нищо ефектно или виртуозно. Едно може би съвсем любителско изпълнение от гледна точка на актьора-професионалист, но което те увличаше неусетно именно с простотата и искреността. Поставил ръце една върху друга и загледан пред себе си, Кольо като че не декламираше, а разговаряше насаме, бих казал дори, като че именно в тоя момент създаваше стиховете, които произнасяше. И това те караше да затаиш дъх, сякаш присъстваш на самия акт на сътворението.

Когато млъкна, компанията зашумя в одобрителни възклицания. Кольо бе доволен от оживлението, всеки поет е доволен, когато срещне разбиране, но бе и видимо притеснен от изблиците на възторг и на края промърмори:

— Е, стига де, стига… вие съвсем прекалихте…

Мълчах, понеже не намирах какво да кажа, а похвалите, които ми идеше да изрека, ми се струваха банални до пошлост. Затуй се задоволих да стана и да вдигна наздравица за най-добрия поет на поколението.

— Е, ти пък би всички рекорди — промърмори полугласно Кольо, навел очи от стеснение.

Че е най-добрият, в това никога не съм се съмнявал, но колкото до въпроса за поколението, той бе значително по-неясен, тъй като Вапцаров бе почнал да пише по наше време, а по възраст бе по-близък до предишната генерация. Така че той и в това отношение някак си се отделяше от нас, както се отделяше и с много други неща.

Понякога, когато го слушах да декламира стиховете си, неволно се питах къде е тайната на тази поезия; защо много от тия неща, които у нас звучаха книжно, при Кольо излизаха спонтанни и естествени; защо размислите му, дори и съвсем простите, не деградираха в разсъдъчност; защо избликът на чувства не избиваше в сантименталност; защо даже чертите на неловкост носеха своето очарование; защо тия стихове звучаха тъй завладяващо и тъй покъртително човешки?

Предполагам, че за да се отговори на подобни въпроси, би следвало да се напише цяла монография и че във всеки случай този отговор е привилегия на критиците и историците. Що се отнася до личното ми мнение, боя се, че то едва ли би могло да задоволи другиго освен самия мене, защото е резултат не толкова на анализи и разбори, колкото на неща, доловени почти по сетивен път: поезията на Вапцаров с простата си хубост бе точна проекция на самия него.

Разбира се, всяка поезия подир съответно дешифриране ни се разкрива като точна проекция на автора си, независимо от възможните му пози, преструвки и старания да се представи за нещо различно от това, което е в действителност. Само че дешифрирането съвсем не е лека работа, макар някои да го прилагат с доста лека ръка. И проекцията може да се окаже съвсем частична или филтрирана, или облагородена. Затуй неведнъж ми се е случвало, след като съм бил развълнуван от едно творческо дело, след като съм копнял да се запозная с неговия създател и след като копнежът ми най-сетне се е сбъднал, да се окажа лице в лице с някакъв тип от второ качество, може би наблъскан с талант чак до върха на темето, но все пак тип от второ качество — дребнав, суетен, скъперник, сплетник или направо подлец.

В подобни случаи се казва: противоречива личност. Нека бъде тъй, макар че това нищо не обяснява. Защото Кольо също носеше своите противоречия, както всички ги носим, по-явно или по-прикрито. Но това не му пречеше да бъде цялостен човек. Именно цялостен, а не мизерен тип на двойното счетоводство — едното, предназначено за нуждите на всекидневието, а другото — за нуждите на безсмъртието.

Поетичният талант и човешката красота у Вапцаров бяха единни и неделими, както мислите, вярата и действията му бяха единни и неделими — в живота, в борбата, в поезията. При цялата си душевна сложност той бе органичен и прост, с оная простота на съвършенството, свойствена на бистрия кристал или на планинското цвете.

Може да звучи елементарно, ала такава е истината: колкото и да ни бе близък, той бе по-различен от нас и затуй поезията му също бе по-различна. Той бе по-чист и по-сърдечен, и по-непосредствен, и по-скромен, ако щете дори, в известни отношения и по-наивен от нас, дето си мислехме, че знаем всичко. Ние знаехме, разбира се, ако не всичко, то тук-там по нещичко. Само че това, което знаехме, ние го бяхме почерпили главно от книгите, докато неговото просто имущество бе събрано в живота и изстрадано в живота, и окъпано в сълзите и радостта на едно голямо сърце.

В ония години имах доста приятели, включително и някои твърде близки. А известно е, че човек е най-взискателен тъкмо към близките. И понеже винаги съм си бил малко дръпнат и малко скептик, случваше се даже при най-тясната дружба да усещам спирачките на недоверието и несъгласието. Кольо бе може би единственият, когото приех изцяло и безрезервно. Дори с дребните му недостатъци. Като например тая му прекалена по мое мнение скромност.

Не бих казал, че му липсваше вътрешно самочувствие. Ала самочувствието му идваше от надеждата, че тепърва ще направи нещо, а не от увереността, че вече го е направил.

Една привечер Кольо се отби в къщи и предложи да излезем някъде. Съгласих се охотно, но поисках да му прочета някакъв цикъл — не мой, разбира се, — току-що публикуван в някакво литературно издание.

— Не е лошо — промърмори Вапцаров. — Само че тия стихове със същия успех биха могли да се напишат и преди десет години.

— Е, да, ама преди десет години той още не е познавал Есенин.

— Защо Есенин?

— Ами защото, ако питаш мене, това са чисти реминисценции.

Посегнах към етажерката, извадих едно томче и за доказателство прочетох няколко куплета от съветския поет.

— Все пак, позволил си е известни волности в превода — забеляза Вапцаров.

— Ами тоя? — рекох, като дръпнах от рафта друго томче.

После посегнах и към трето. Отпърво ме владееше патосът на отрицанието и аз цитирах заемки и баналности, които бях отбелязал тук и там. Но понеже ставаше дума за заемки, наложи се да цитирам и образците, така че минах към любимите си поети и към адмирацията. Само че Кольо също имаше любими поети и понеже разговорът бе тръгнал натам, държеше да ми покаже какво точно харесва у тях.

Четенето свърши чак след полунощ. Забравили бяхме съвсем, че ще ходим някъде. Бяхме задимили здраво стаята, а по масата и леглото лежаха пръснати сборници и стихосбирки на световната и родна лирика.

Въпреки цялата спонтанност на поезията си Вапцаров не беше инстинктивен поет, а още по-малко разсъдъчен. Неспособен да прозре естетическите критерии, които щяха да дойдат на мода две-три десетилетия по-късно, той пишеше стихове, както умее, според собствения му израз, без да се грижи дали ще попадне в графата на емоционалната непосредственост, или на респектиращия интелектуализъм. Но Кольо не беше инстинктивен поет. В трудния процес на съзряването у него бе се оформила една своя поетика, в чиито принципи бе дълбоко убеден. И в същото време той бе способен да възприеме едно стихотворение, съвсем далечно на личното му виждане. Защото сърцето му бе отворено за звученето на всяка истинска поезия и съпротивата на тесногръди и догматични съображения не притъпяваше слуха му.

— Ще отворя прозореца да излезе димът — рекох. — Иначе няма да можем да спим.

— Тая нощ смятам да се прибера — отвърна Кольо.

— Тогава ще те изпратя. Тъкмо да се проветри стаята.

Нощта бе суха и мразовита, с тая тънка зимна мъгла, воняща на сгурия от каменни въглища. Но подир мъглата на тютюневия дим ледената мъгла навън ни подействува ободряващо. Поне додето студът не бе почнал да прониква през тънките ни палта.

Вапцаров отново се бе върнал към разсъжденията за някои поети, чиито стихове преди малко бяхме чели. Слушах го и се опитвах да сдържам зъзненето си.

— Мисля, че напразно чиракуваш при хора, които отдавна си задминал — забелязах по едно време.

— Ти какво, шегуваш ли се?

— В тоя студ съвсем не ми е до шеги.

— Но аз наистина съм още чирак… още се боря с думите…

И той взе да разправя как се борел с думите и каква мъка изпитвал в старанието си да преодолее тая смътна приблизителност на израза и да се добере до точността и простотата на образното внушение. Тая смътна приблизителност и тоя труден материал словата вече ми бяха твърде добре познати като извор на неизчерпаеми неприятности. Но струваше ми се, че сме осъдени да се тровим до гроб с тези неприятности и че в тоя смисъл всички чиракуват до гроб, включително и майсторите, което не значи, че всички са в еднаква степен чираци.

И додето го слушах и се стараех да обуздавам зъзненето си, усещах отново раздразнение от тая прекалена скромност, макар тя да бе и трогателна, защото у Кольо даже това, което те дразнеше, имаше някаква своя привлекателност.

Стигнахме Цар Аспарух, след като добре се бяхме наприказвали и настудували.

— Ти съвсем си измръзнал — забеляза Вапцаров. — Бих те поканил да останеш, ако не беше това неудобство…

— Кое неудобство? Жена ти?

— Неудобството, че ако дойдат тая заран да ме приберат, ще приберат и тебе.

— Е, за един път можем да рискуваме — промърморих, тъй като обратният път в тоя миг ми се струваше непоносимо дълъг и мразовит.

Така че качихме се горе, разбудихме Бойка и домакините ме сместиха някак си в тясната квартира.

Скръбна и напрегната бе тази зима с ешелоните на немските коли по улиците, с кресливите маршове на зелените униформи, с полицейските претърсвания и с лаконичните комюникета от фронта. Градът бе скован от ледената атмосфера на страха и безпокойството и само продажниците вилнееха, все още уверени в близката победа на Райха.

— Май че наистина трябва да сменим кафенето… — рече един ден Кольо.

Той го каза това, след като мнозина от нас неведнъж му го бяха казвали. Не можех да си обясня защо продължава да се отбива в тоя пълен с агенти „Средец“ и дори понякога си мислех, че го прави нарочно, за да се легендира като човек, пилеещ времето си по заведения и компании.

— Намерили сме едно друго кафене, съвсем тихо, ей там, на Цар Шишман — поясни той.

Още същия следобед отидохме да огледаме новата главна квартира. Посетителите наистина бяха малко, когато изобщо имаше посетители, а колкото до кафето, то по нищо не отстъпваше на леблебията, дето ни я сервираха в „Средец“. И от тоя ден нататък започнахме да се срещаме на Цар Шишман.

Всички отлично разбирахме, че тая смяна на главната квартира е чиста детинщина и че липсата на публика в заведението не бе особен плюс, понеже сега нашата компания се превръщаше в главен и единствен обект на наблюдение и още на следния ден в единия ъгъл на кафенето се появи човекът с вестника, за да не изчезне вече оттам, а понякога тия с вестниците ставаха дори двама, като единият най-нахално се присламчваше на някоя съседна маса, за да слухти по-добре.

Това бе детинщина естествено, но зад тая детинщина се криеше неотменимата логика на безизходицата. Кольо бе орисан да съчетава легалното съществуване с нелегалната работа, да се движи в мрачния капан на тоя град и дали щеше да се явява на едно място, или на друго, това не променяше особено картината.

И когато го наблюдавах как седи с карти в ръка на две крачки от агента, сякаш едничкото, което го интересуваше, бяха картите, а не агентът, и как с леката си малко тъжна усмивка слуша препирните ни, докато погледът му говореше, че в мислите си е някъде много далече, отново усещах, че живее с чувството на обречен, че все повече привиква да живее с чувството на обречен.

Една вечер малко преди да се преместим на Цар Шишман, седяхме с Кольо в „Средец“. Кафенето в тоя час бе пусто. По едно време някакъв общ познат се появи и аз взех от него следобедния вестник, за да го прегледам. Сетне, като му връщах вестника, подхвърлих нещо във връзка със събитията.

— С политика не се занимавам — отвърна сухо познатият и побърза да се отдалечи.

— И тоя ще живее дълго — промърмори Кольо. — До дълбока старост. Като Саркиз.

Саркиз бе инвентарът на заведението. Той и в този момент дремеше там в своя тъмен ъгъл — едно вече стопено от годините старче, което стопанинът бе приютил от съчувствие. Старчето отдавна вече нямаше представа къде всъщност се намира и защо, но продължаваше да живее или по-скоро да дреме в своя ъгъл, с наведена глава и безсилно увиснала челюст.

— Май че тоя Саркиз и нас ще ни надживее — рекох.

— Не е изключено. И какво от това?

Той, който така обичаше живота, сякаш се стараеше да свикне с мисълта, че неговият собствен живот е вече само една несигурна хипотеза.

Макар да използуваше многобройните си връзки с различни хора, Кольо работеше при крайно трудни условия, защото даже сред симпатизантите все повече нарастваше броят на тия, които при най-дребния повод бързаха да заявят: „С политика не се занимавам.“

Трябва да бе към края на зимата, когато веднъж към обяд Вапцаров дойде да ме потърси в „Средец“. Напоследък той рядко се явяваше в компанията и ние останалите, без дори да се наговаряме, постепенно бяхме дезертирали от Цар Шишман, за да се върнем отново в старата бърлога на съмишлениците и агентите.

— Ела в „Трите смока“. Трябва да поговорим за нещо.

Намерих го във вътрешната стаичка на заведението. Седеше до масата в ъгъла заедно с Антон Попов. Обядвахме мълчаливо и едва след като приключихме с яденето, Кольо рече полугласно:

— Трябва ни квартира.

— Каква квартира?

— Квартира за един човек. Но съвсем сигурна. И да не е в никакъв случай при комунист.

„Съвсем сигурна и да не е при комунист“ — това беше наистина трудна задача. Почнах да прехвърлям наум възможностите, но не откривах нищо задоволително.

— За кога ви е нужна квартирата?

— За веднага. Най-късно — утре вечер.

— А най-добре още тази вечер — обади се Дончо. — Не можем повече да държим човека там… Става съвсем опасно.

— Ако работата е само за няколко дни… — рекох, защото се бях сетил за един млад художник.

Той бе честен момък, дето никога не би те предал, но я караше доста бохемски и по-дългият престой в ателието му бе свързан с рискове.

— Добре, нека да е за няколко дни. Само че през тия няколко дни трябва да се намери постоянна квартира. Сигурна и да не е при комунист — каза Вапцаров.

— Трудна работа — промърморих. — Но ще помисля.

— Трудна и не чак дотам — забеляза Дончо. — Нашият човек не е познат на полицията и никой не го търси…

— Само да не беше този руски акцент — рече Кольо. — Наложи ли се да заприказва, всичко отива по дявола.

Определихме си среща с Вапцаров за вечерта. Но вечерта той не дойде. Видяхме се едва на следния ден.

— Намерих едно ателие за два-три дни.

— За два-три дни и ние намерихме — отвърна Кольо. — Ти виж какво можеш да направиш за постоянна квартира. Много взеха да стягат обръча тия…

Че обръчът прекалено се стягаше, това дори аз го усещах. Една от последните ни срещи бе станала съвсем случайно на улицата.

— Ще идем ли до „Средец“?

— А, не. Тоя, дето се мъкне подире ми, трябва да го разкарам до един час.

Отбихме се в „Хъшове“, но агентът ни последва. Когато си тръгнахме, той пак ни сподири.

— Да влезем в онова кафене на ъгъла — предложих. — Там има два изхода.

— Ще опитаме.

Кафенето бе на две крачки от „Средец“, ала рядко ходехме там. Това беше една комарджийска бърлога с много стаи, където се играеше главно покер. Едничкото предимство на бърлогата бе, че наистина имаше два изхода — към улицата и към двора.

Влязохме в заведението, настанихме се край играчите и възприехме сънливите пози на кибици, додето приспим бдителността на последвалия ни агент. По едно време агентът вдигна глава и неспокойно се огледа. Аз също неволно се озърнах. Кольо бе изчезнал.

Така неусетно и ненадейно той изчезна и от живота ни. В началото на март се разнесе вестта, че е арестуван. После научихме и за други арести. Губехме се в догадки. Някои казваха, че работата е дебела, други поддържаха, че всичко ще се размине. Когато следствието приключи и почна процесът, стана ясно, че нищо няма да се размине.

— Нашият Кольо не е издържал на боя… Изложил се е… — съобщи веднъж един от общите ни приятели.

Додето произнасяше тия думи, забелязах, че шишето се намира само на педя от ръката ми. Твърде подходящо обстоятелство, за да го запратя в лицето му. Сбихме се. В тия дни само това липсваше — да се бием помежду си.

По-късно и други подхвърляха, че бил проговорил, но нямах сили да го съдя по законите на конспирацията и можех да го съдя само по законите на дружбата, която ми бе позволила да го опозная. Четири месеца страшни инквизиции — зверски побои, електрически ток и всичко останало. Тялото се бе прекършило, но духът бе издържал. По време на процеса Вапцаров пое цялата отговорност върху себе си с ясното съзнание, че това означава гибел. И бе се изправил спокойно пред стената на стрелбището, за да посрещне куршумите с песен на уста.

Всъщност между всички нас той най-малко бе заплашен от гибел, но дори не си даваше сметка за това. Един майстор, който се смяташе за чирак. Един обикновен човек, който се движеше сред другите хора с нехайната си моряшка походка, който изпитваше ужас пред възможността да стане център на вниманието и комуто бе съдено да бъде любимец на цели поколения. Един висок мъж с малко бледо и малко тъжно лице, влязъл спокойно в опасните лабиринти на конспирацията, без дори да помисля, че влиза в историята.

* * *

Уилям Фокнър пише на едно място, че „никой човек не притежава смелост, но кой да е може да хлътне в героизма слепешката, по невнимание, както се строполяваш в отвора на някой канал, зеещ посред тротоара“.

В ония години този пасаж не ми бе познат, ала и да го познавах, едва ли бих го приел, както не го приемам и днес. Героизмът не е случайно произшествие, което може да сполети всекиго. И смели хора безспорно съществуват. Което съвсем не означава, че са неспособни да изпитат страх.

Човекът, който е станал герой, може по-лесно да говори за героизма, защото разполага с личен опит, който да сподели, и защото хубавите думи, които ще каже за героизма, така или иначе се отнасят и до самия него.

Трудното е да говориш за героизма, когато никога не си имал възможност да го проявиш и когато съвсем не си сигурен дали си способен на него. Но ние трябва да преодоляваме тая трудност, защото, ако отбягваш да мислиш за героизма или ако го обявяваш за случаен инцидент, който случайно те е споходил, и ако те е страх да го разбереш и обикнеш дори интимно, слабо вероятно е, че ще го проявиш, когато ти се наложи.

Всъщност лично аз съм изследвал героизма главно откъм черния двор, откъм това, което е прието да се смята за негова обратна страна — страха. И не просто защото сам съм бил в плен на страхове, а и защото съм смятал, че обуздаеш ли страха, героизмът вече идва от само себе си. И когато ми се е случвало да говоря с хора, извършили героични дела, винаги съм намирал повод под различна форма да засегна и въпроса:

— Страхуваше ли се?

И обикновено под различна форма съм получавал все тоя отговор:

— Страхувах се.

Само че колкото това чувство да изглежда еднотипно и елементарно, всъщност има най-различни видове и степени страх. Спомням си разговора с един професионален революционер, вече покойник. Придружавах го в негова обиколка из страната и в момента на разговора — тъй, както се бе разположил в салончето на специалния вагон, облечен в генералската униформа и вперил светлите си уморени очи в прелитащия навън пейзаж — събеседникът ми имаше може би респектиращ, но съвсем не героичен вид. Обаче той бе участвал в Септемврийското въстание и в Испанската гражданска война, бе се сражавал в редовете на Съветската армия, бе влизал неведнъж нелегално в страната през годините на фашизма, бе воювал като деец на съпротивата.

Генералът, подтикван от въпросите ми, разказваше как с неколцина другари бил изпратен през 1943 със самолет в страната; как въпреки предварителната уговорка в съответната част на балкана нямало и помен от сигнален огън, а спускането с парашути през нощта станало съвсем напосоки; как дни наред обикаляли из мразовития балкан, изгладнели и безсилни да установят връзка с близките села, блокирани от жандармерия.

— Страшно е било — подхвърлих.

— Страшно си беше — кимна генералът. — И един студ…

В този миг усетих, че за него всъщност страшното и студеното са неприятности, приблизително от една категория. Неприятности, наистина. Но когато човек има работа и трябва да излезе от къщи, той няма да се разколебае от това, че навън е студено.

Генералът разказваше сухо и точно. Назоваваше нещата с имената им и минаваше нататък. Никакви емоционални бои. Никакви примеси на въображението. Понякога си мислех, че на подобни хора им помага именно това предимство: липсата на излишно въображение.

А в ония, младежките години мене ме измъчваше именно въображението. Достатъчно бе да се усъмня, че ще ме хванат, за да стигна две минути по-късно по пътя на фантазията до сцената със запалените клечки, забити под ноктите ми. А веднага след туй възникваше и страшният въпрос: ще издържа ли?

Нелегалните ми действия, разбира се, бяха дреболии. Но не малко хора хлътваха и за дреболии. И, което е по-важното, даже в дреболиите съществува връзка между тебе и някой друг човек. И съдбата на тоя друг човек е свързана именно с тоя страшен въпрос: ще издържиш ли?

Някои хора на времето подир съответните процедури бяха подписвали декларации, че се отказват от идеите си. Това не бе твърде героично, ала нерядко се приемаше със снизхождение: „Какво да го правиш — казваха, — не държи на бой.“ Предателството в случая бе само фиктивно. Ала да предадеш другаря си, това не е фиктивно.

Някакъв познат ми бе поверил един циклостил, за да го скрия на сигурно място. Циклостилът бе повреден, обаче познатият твърдеше, че подир съответна поправка ще проработи. Не можах да измисля по-сигурно място от зимника и похлупих съоръжението с един голям сандък, над който натрупах разни вехтории. Безпокоеше ме само мисълта, че ако прислужницата някой ден почне да разтребва, непременно ще открие циклостила и каквато си беше бъбрица, ще ми създаде неприятности. За щастие разтребването не беше нейна страст. Дори, казано без заобикалки, тя просто мразеше да разтребва, така че баща ми твърде скоро й уреди сметката. А скоро подир туй и познатият си прибра циклостила.

По-късно, когато работех в магазина за бои, един приятел ме потърси, за да ми съобщи, че нелегалната печатница е останала без всякакви мастила и от мене се иска да намеря мастило. Обясних му, че такова нещо в магазина няма, но ще се опитам да приготвя някакъв подходящ заместител. На следния ден замъкнах в склада една стъклена плоча, усамотих се, под предлог че нареждам стоката, и започнах да произвеждам печатарско мастило с черна слонова кост на прах и безир. Подозирах, че печатът няма да е съвсем образцов, но в края на краищата мастилото не бе предназначено за луксозни издания. Приключих частната си индустрия, без да ме набарат, и по-късно разбрах, че заместителят е влязъл в работа.

По-сериозно безпокойство ми причиниха позивите. Друг един приятел оставяше у нас на неравни интервали голяма чанта с нелегални позиви, която пък някакъв непознат идваше да вземе на следния ден. За разлика от циклостила тази призрачно появяваща се и изчезваща чанта не ме тормозеше особено, тъй като по него време в апартамента бяхме само Стария и аз. Оставях я в антрето под някакъв стар балтон, за да мога тутакси да я подам, щом непознатият се появи.

Антрето водеше към втория изход, ала той бе неизползваем, тъй като бе задънен от няколко десетки картини на Стария. Това бе изложбата, подготвена от него по случай юбилея му. Но понеже юбилеят бе забранен от полицията, изложбата също не се състоя и картините, както си бяха стегнати в рамки и стъкла, останаха да берат праха в антрето, което оттук нататък се превърна в склад или ако щете, в гробница на едно начинание.

Веднъж приятелят остави по обичая си чантата с позиви и аз също по обичая си я пъхнах под стария балтон. Ала като станах на следната заран и хвърлих бегъл поглед през прозореца, разбрах, че непознатият едва ли ще се яви този ден да прибере стоката: навън имаше блокада. По Ломска караулеха постове в бойно снаряжение и от насрещния хотел тъкмо в момента излизаха трима военни, след като вероятно бяха приключили проверката.

Първата ми мисъл бе да намеря по-сигурно скривалище за позивите. Втората — че работата е спукана, защото тъкмо в тоя миг на вратата се позвъня настойчиво. Изтичах да отворя, както си бях по пижама, за да изпреваря Стария.

Пред входа бе изправен капитан с каменно лице, с каска и много каиши като впрегатен кон. Зад капитана стърчаха трима войници, също с каски и с автомати в ръце.

— Всички живущи тук ли са? — запита офицерът и направи крачка напред, сякаш се готвеше да мине през мене.

„Значи, ще има обиск“ — помислих, като се дръпвах встрани.

Живеем само двама с баща ми…

Гласът ми звучеше глухо, но спокойно. Бях сигурен в това, защото го чувах като глас на чужд човек.

— Външни хора има ли? — последва втори въпрос, след като четворката вече бе проникнала в коридорчето.

— Няма.

В тоя момент баща ми подаде глава от вестибюла. Изразът на лицето му съвсем не бе гостоприемен.

„Дано Стария не обърка работата“ — рекох си. Знаех, че е достатъчно разумен, за да каже нещо излишно. Но можеше, какъвто си му бе обичаят, така да втренчи в тях очи, сякаш ги разстрелва, а това бе достатъчно, за да обърнат къщата наопаки просто за да му го върнат. Затуй използвах случая да му хвърля настойчив и красноречив поглед. Ние с него, когато разговаряхме, не винаги се разбирахме, но с поглед винаги се разбирахме.

— Вие ли сте домакинът? — запита подозрително капитанът, като че домакинът можех да бъда аз.

Баща ми кимна.

— Легитимациите!

Докато отивах за легитимациите, мислено ругаех упорството на Стария. Бях предлагал на няколко пъти да поставим на вратата за по-внушително табелка с титлата му „професор“, но той винаги бе отказвал, понеже не обичаше титлите. Ако имаше такава табелка, военните сигурно сега щяха да се държат по-учтиво. Все пак — „професор“… През ония години това респектираше. В този момент ми хрумна, че мога да запълня липсата и заедно с легитимацията на баща си взех и личната му карта от академията, а също и писателската и още там някаква.

— Трябват ми само легитимациите — промърмори сухо офицерът, като пое документите.

Но от човешко любопитство той все пак погледна картата, която бях поставил най-отгоре.

— Вие сте професор?

Баща ми кимна едва-едва. Сетне погледна към мене. Сега пък той ми говореше с поглед.

Военните вече се бяха приготвили да проникнат във вестибюла, но откритието, че Стария е професор, както и очаквах, даде ефект. Капитанът ми подаде книжата и се врътна към изхода. В тоя момент обаче забеляза купчините картини в антрето, загърнати с вехтории, за да се не прашат.

— Това какво е?

— Картини — рекох, учуден, че все пак мога да говоря, тъй като устата ми бе съвсем пресъхнала.

Офицерът небрежно повдигна стария балтон. Оръфаната чанта, натъпкана с позиви, се оголи в цялата си ужасяваща вещественост. Но колкото и да ми бе трудно да го повярвам, капитанът само отмести чантата, без да я отвори. Той гледаше редицата рамки под нея.

— Много нещо си нарисувал! — рече снизходително офицерът, като хвърли балтона на мястото му и ме погледна.

— Аз рисувам! — отвърна баща ми с такъв тон, сякаш произнасяше ругатня.

„Сега пък ще им обяснява“ — помислих с досада.

— Е, добре, рисувайте, рисувайте — избъбри капитанът все тъй снизходително и тръгна към изхода, следван от войниците.

Заключих вратата подире им, поех два-три пъти въздух, за да си възвърна нормалното дишане, и тръгнах към кабинета на Стария, за да оставя картите.

— Защо трябваше да изнасяш цялата ми архива? — запита баща ми, настанил се вече на работното бюро.

— Ами… обърках се в суматохата…

— Аха… обърка се… Само че легитимацията ми беше в портфейла, а другите карти — в чекмеджето. Значи, лъжеш!

Такава дума като „лъжеш“ той можеше да употреби само в крайно раздразнение, но случаят бе именно такъв. Разбирах, че просто едва се побира в кожата си, задето се бях опитал да го извисявам в очите на хора, на които той лично плюеше.

И понеже мълчах, настоя:

— Кажи де! Защо държиш да ме направиш смешен?

Повторих операцията за възвръщане на нормалното дишане. Сетне рекох:

— Оная чанта в антрето е пълна с позиви.

Той ме стрелна с поглед, но не каза нищо, а извърна глава и се загледа към прозореца. Което означаваше, че аудиенцията е приключена.

На мене все такива бъркотии ми се случваха като с въпросната чанта и участието ми в конспирацията — доколкото такова съществуваше — би могло да бъде описано по-скоро в комичен, отколкото в героичен тон. Като например историята с медикаментите.

По време на бомбардировките през 1944, въпреки че живеех в Банкя, твърде често замръквах в София. И понеже собственото ми жилище бе разрушено, а в апартамента на Стария само една-едничка стая бе обитаема, налагаше се да преспивам у приятели. Така при едно подобно преспиване установих, че в къщата на поредния приятел се намира добре обзаведен лекарски кабинет. Оказа се, че сестрата на любезния домакин е лекарка, евакуирана в момента, не знам къде си.

Заранта се вдигнах много рано и докато познатият ми още спеше, направих бърза инспекция на кабинета и задигнах по една мостра от медикаментите, с които бяха пълни шкафовете. Отнесох мострите на един близък и запитах ще влязат ли в работа. Оня се зае да ги преглежда:

— Това е за спиране на кръвта, това е хлоретил, за местна упойка, това са сулфамиди…

Той вдигна очи и ме погледна с укор:

— А бе ти акъл имаш ли!

— В какъв смисъл?

— Как може да набараш такива съкровища и да не ги обереш! Знаеш ли каква нужда имат партизаните от лекарства?

— Ами как да ги обера, като са много! Нали затова ти ги нося, за да знам какво да взема.

— Ще вземеш от всичко. И възможно повече.

— Е, как? Нали оня ще види?

— А бе облечи шлифер… скрий ги през нощта на двора… изобщо измисли нещо! Аз ли ще те уча?

Опитах се да измисля нещо, обаче подир дълго мислене реших, че все пак шлиферът е най-удобното средство, макар времето да не бе твърде подходящо за шлифер. Беше към края на юни, но в ония времена на евакуации всеки се обличаше, както му дойде, така че защо пък аз да не навлека шлифер.

Още същата вечер намерих брата на лекарката на обичайното място, сиреч в кръчмата, почерпихме се здравата, а на тръгване за по-голям успех на операцията взех и бутилка ракия за в къщи. Познатият ми не бе лош човек, обаче не бе и от тия, на които можеш спокойно да се довериш. Така че разчитах най-първо да го анестезирам солидно с алкохол, а след туй да пристъпя към научните си издирвания в кабинета. За жалост, вместо да окаже приспивно въздействие върху домакина, алкохолът го ободри. Ободри го до такава степен, че дори запя, нещо, което твърде рядко му се случваше:

Гърди си с рози накити,

на младостта се насити!

Надеждата ми беше, че музикалният му репертоар едва ли е твърде обемист. Това бе съвършено вярно. Нещо повече. Дори току-що цитираната, модна за времето песен му бе позната само с първия си куплет. Аз обаче бях забравил, че известни хора при известни ситуации и в известно състояние могат да пробудуват цяла една нощ с помощта на една-единствена песен и дори на един-едничък куплет, като запълват липсващите им строфи по един познат още от древността способ:

И с пълна чаша пий наслада,

ла-ла-ла-ла ла-ла ла-ла-ла.

Тъкмо с помощта на този способ познатият ми дълго и обилно насищаше с музикално ръмжене нощната тишина. Все пак най-сетне в зората на новия ден той заспа.

Отидох в съседната стая, натъпках методично с кутии и туби всичките си джобове и даже за да не ми поставят наново въпроса „ти акъл имаш ли“, напълних с медикаменти и пазвата си, като предварително добре затегнах колана на панталона.

Навън вече бе съвсем светло и първият ми порив бе да се изпаря незабавно. Това обаче щеше да събуди съмнения и да осуети повторението на операцията. Трябваше да чакам. Облякох за всяка евентуалност шлифера, върнах се в стаята на домакина, разположих се на един стол и търпеливо се заех с пушене. Чувствувах се като централна столична аптека, завидно натъпкана със стока в тия времена на всеобщ недостиг.

Минутите минаваха. Също и часовете. Познатият, който до скоро не щеше да заспи, сега пък не искаше да се събуди. Опитах се да му помогна в тая насока, като надавах окуражителни призиви в ухото му и го разтърсвах за рамото, но това, поне на първо време, не даде резултат.

— Какво?… Какво става?… — промърмори най-сетне той, като полуотвори очи.

— Какво става! Обед става! — отвърнах, позволявайки си едно невинно преувеличение, тъй като часът бе едва девет.

— Добре де… Върви в „Дивите петли“… Аз ще дойда после… — намери той сили да произнесе, преди да се обърне на другата страна.

Отнесох медикаментите и както очаквах, получих одобрение и нареждане да повторя номера, без да губя излишно време. Така че номерът биде повторен още на следващата нощ.

Сега всичко мина по-леко. Познатият ми бе достатъчно уморен и заспа веднага. Аз също се изтегнах да почина, защото не ми се дремеше седнал и зареден като фармацевтично заведение. Зареждането стана едва рано заранта и тъкмо навреме, за да не бъда спипан на местопрестъплението от домакина, който този път също се бе надигнал рано.

Излязохме и нозете ни, подобно на добре дресирани коне, машинално ни затътриха към „Дивите петли“.

— За кво си го намъкнал тоя шлифер посред лято? — попита спътникът ми може би просто за да каже нещо.

— Нали го виждаш времето: веднъж пече, друг път вали…

— Ами носи го поне на ръка! Така ще се свариш!

— Не обичам да ми са заети ръцете.

„Какво се е заял тоя глупак с шлифера ми“ — помислих, като чаках с известно безпокойство следващата реплика.

Но не я дочаках. Синьото безоблачно небе внезапно се изпълни с тревожния вой на сирените. Сирени — заран. И отгоре на туй — при безоблачно небе и отлична видимост. Това не предвещаваше нищо добро.

— Да бягаме към пощата! — предложи познатият, който също като мене изпитваше, най-меко казано, известна антипатия към бомбардировките.

— До Лозенец е по-близо — възразих.

И ние забързахме към голямото скривалище под Лозенец.

Час или два по-късно засвири отбой. Тръгнахме по подземния проход към изхода, ала пътят ни скоро бе запречен от гъста и неподвижна навалица.

— Какво правят ония напред? Защо не излизат? — извика познатият ми, тласкан напред не толкова от тия, дето ни следваха, колкото от носталгията по „Дивите петли“.

— Полицейска проверка — промърмори някой до нас.

В ония месеци полицията често правеше подобни проверки ту пред едно, ту пред друго скривалище, с надежда да хване някой нелегален.

Втасахме я — рекох си. — На ти тебе Лозенец! Хубаво ми предлагаше човекът да вървим в пощата. После си казах, че всъщност нищо не ме заплашва. Заплахата щеше да възникне само ако ме обискират, но от къде на къде ще ме обискират.

Подир едно безкрайно пълзене със скорост сто метра в час най-сетне се измъкнахме от мрака на подземието в сиянието на белия ден, за да попаднем в обятията на няколко цивилни агенти и десетина стражари. Познатият ми, когото бях пуснал за всеки случай да мине пръв, се отърва само с бегъл преглед на личната карта и застана да ме чака малко встрани от полицаите. Един от цивилните пое моята легитимация, огледа я внимателно, сетне огледа мене, после отново се взря в легитимацията и заключи:

— Това не си ти!

— Аз съм, само че с брада…

— С брада, без брада, това не си ти! — настоя агентът.

Докато се опитвах да го убедя, че това съм си аз, именно аз и никой друг, само че с брада, в моя полза се намеси и познатият. Тая намеса обаче не оправи положението, а още повече го обърка. Дали поради самочувствието на човек, който няма от какво да се бои, или поради глождещата мисъл за срещата с „Дивите петли“, познатият ми се изразяваше с един остър тон, който не се нравеше на полицаите:

— Я не ставайте смешни бе! Пуснете човека! Аз лично го познавам!

— Само че ние не те познаваме! — изръмжа един от цивилните. — Разкарвай се, додето не сме подбрали и тебе!

— Ще дойда и без да ме подберете! — озъби се приятелят ми. — Ще дойда като свидетел!

Само това липсваше: да дойде и да види как почват да измъкват от джобовете ми крадените лекарства.

— Я го разкарай тоя! — изкомандва цивилният на един стражар.

Множеството мълчаливо наблюдаваше как униформеният грубо изблъсква познатия ми към шосето, докато аз заемах място в групата на вече задържаните. Тая идиотска брада и тая проклета снимка, дето само от инат все още не бях я сменил. Сега върви обяснявай откъде и защо джобовете ти са пълни с медикаменти. И иди убеждавай Гешев, че си поет и с политика не се занимаваш.

Опитвах се да съчиня някаква версия, която да не изглежда съвсем глупава, и апатично наблюдавах групата, продължаваща да цеди хората, излизащи от скривалището. И додето наблюдавах, внезапно усетих, че в апатията ми се промъква лъч на надежда. Към цивилните агенти се бе доближил висок млад мъж, който ми бе познат. Преди бомбардировките той се движеше в нашите среди, весел, общителен, винаги готов да вземе участие в една игра или в един гуляй и дори да почерпи. Натрапваше се тъй добродушно, че нямаше начин да го избягваме и само се ограничавахме да внимаваме в приказките си, понеже нк бяха подшушнали, че вероятно е таен агент. Сега бе настъпил мигът думата „вероятно“ да отпадне като напълно излишна. Присъединяването на познатия към групата на полицаите бе достатъчно красноречиво. Но осенен от наивното доверие на давещия се към крехката сламка, аз не можах да сдържа порива си:

— Ваньо бе, кажи им на тия хора, че ме познаваш!

Високият погледна към мене, смигна ми успокоително и заговори с един от цивилните. Вероятно говореше в моя полза, но без особен успех, защото цивилният поклати глава отрицателно и рече високо:

— Като дойде в участъка, тогава ще видим!

„Значи, няма отърване“ — помислих си. Обаче познатият отново ме погледна и отново ми смигна заговорнически. Само че лъчът на надеждата бе вече безвъзвратно угаснал. „Като ми пребъркат джобовете и ти ще се откажеш от мене“ — рекох си.

Малко по-късно ни поведоха към участъка. Високият крачеше с групата на агентите, ала вече не ме поглеждаше. Другите седем-осем задържани имаха вид на хора, съвършено безразлични към политическите акции и предпочитащи невинните акции в изоставените чужди апартаменти. Изглежда, че от цялата компания единствен аз щях да имам честта да се изправя пред Гешев.

Участъкът се оказа същият този Осми участък, дето още като ученик бях затворен с един свой приятел. И сякаш за да опреснят спомените ми, отново ме натикаха в същата тая стаичка на сутерена, дето се бях озовал и първия път. Останах сам. Другите ги бяха настанили в съседното помещение. Изглежда, наистина аз единствен щях да имам честта да се радвам на по-особено внимание.

Застанах също както някога пред малкото прозорче, гледащо към двора и към насрещната сграда, дето се намираха канцелариите. И ми се стори отново да чувам думите на оная стара песен:

Солнце всходит и заходит,

а в тюрме моей темно…

Само че сега не усещах прилив на героични чувства. Усещах страх.

Страхът. Всъщност пред човека никога не се възправят трудности, които той не би могъл по един или друг начин да преодолее освен оная единствена трудност, очакваща всекиго в края на пътя. Бедата е, че тъкмо когато имаш най-много нужда от самообладание, вместо него нерядко се явява малодушието — парализиращите и объркващи токове на страха. Това е жалката биология. И ако тя вземе връх, реалните заплахи се превръщат в неизбежно поражение.

Опитвах се да си припомня тази истина, до която бях стигнал в резултат на дълги и неприятни размисли. Неприятни размисли и неприятни очаквания. Като например очакването на първото утринно позвъняване. Звънеше млекарят. Но каква бе гаранцията, че когато отворя вратата, няма да видя вместо млекаря полицаите, дошли да ме отведат. Затуй в продължение на месеци и години често очаквах със свито сърце това първо утринно позвъняване, като че ли ако денят започнеше с млекаря, нататък всичко непременно щеше да протече по мед и масло.

Причините за страха ми бяха винаги дреболии. Ала дори и при дреболиите има една неприятна подробност: че си свързан неизбежно с някой друг човек. И че от поведението ти зависи не само твоята сигурност, но и тая на другия човек. Защото страхът винаги води до поразии. Обаче има поразии и поразии. И между тях съществува една, равна на духовно самоубийство: предателството.

И сега, при поредната дреболия, отново бях свързан с един друг човек. Не, разбира се, тоя, от когото крадях лекарствата, а оня, комуто ги носех и който навярно бе десетки пъти по-полезен от мене за нелегалната борба. Трябваше да преодолея бъркотията в главата си и да намисля като версия нещо по-състоятелно от глупостите, дето ми се мяркаха в момента.

За жалост всичките ми идеи се свеждаха до глупости и до наивни импровизации, без да броим баласта на паразитните асоциации и на песенните мотиви като „Солнце всходит и заходит“ и „Гърди си е рози накити“. Взирах се в жълтите стени на съседната сграда — това казармено жълто, от което изпитвах сърдечна тягост — и чаках да се изтече мътилката в главата ми, когато ненадейно зърнах високия си познат да се появява на вратата, придружен от униформен полицай.

— Свободен си, братко! — заяви малко по-късно той, като ми връчваше легитимацията.

Излязохме заедно от двора на участъка и тръгнахме надолу към канала.

— Неразбрани хора: искаха да те пращат за справка в Дирекцията — бъбреше познатият. — Втълпили си, че си нелегален, и толкова!

Той ми предложи цигара и забеляза добродушно:

— Ще завриш в тоя шлифер…

„И тоя почна“ — рекох си. Обедното слънце наистина печеше тъй, та малко оставаше да завра.

— Настинал съм нещо — промърморих.

— Какво ново по фронтовете? — промени темата високият.

— Ами… новото ти го знаеш.

— Е, да: след като откриха и Втория фронт, вече му се вижда краят.

Всъщност краят му се виждаше и преди да бяха открили Втория фронт, ала за някои фашисти това бе голям удар: мечтите им за сепаративен мир с буржоазните държави се бяха изпарили. Мина ми през ума, че вероятно тъкмо на тая покруса дължа галантния жест на познатия си. Стремеше се да се застрахова пред близкия и неизбежен обрат. И не пропусна да ми го каже на прощаване:

— Да помниш, че съм приятел.

Някои от малките ми секретни мисии по онова време бяха свързани с Крум Кюлявков. Пишех по нещо за нелегалния печат или изпълнявах куриерски задачи. Това, разбира се, също бяха дреболии, но не и за мене, защото ме изпълваха със самочувствието, че върша нещо, че съм полезен. Едно самочувствие, което си струваше да заплащаш понякога с известна доза страх.

Най-страшното бе да не вършиш нищо и никой да не те търси за нищо. По-рано, макар за късо време, бях минал и през това преживяване. Когато веднаж запитах един приятел защо не ми възлагат работа, той на свой ред ме запита:

— Не се ли сещаш?

И понеже давах вид, че не се сещам, добави:

— Защото пиеш.

— Че да не пия всеки ден? И да не би само аз да пия?

— Само че ти вършиш глупости.

Това бе вярно, но не ми попречи да възразя:

— Ами защото ми се струва понякога, че ще се пръсна отвътре!

Това също бе вярно, ала нямаше никаква стойност като оправдание. И приятелят не пропусна да ми го каже. Все пак някъде сигурно бяха обсъдили случая ми, понеже месец или два по-късно същият приятел ме потърси при оная история с печатарското мастило.

Глупостите, за които става дума, бяха две, и то от един и същи вид. Бях ги извършил съвсем спонтанно и несъзнателно, както се вършат повечето глупости, но това не значи, че ги бях извършил без причина. И причината вероятно бе именно туй усещане за изолация, както и хлапашкият стремеж да покажеш, че си годен на саможертва, а също и примитивният порив да пръснеш насъбраното в тебе напрежение по възможно най-простия начин — като експлодираш.

Първата глупост бе извършена една вечер в голямата бирария до Княжево, дето служителите на Общинската библиотека и близките им бяха събрани по не знам какъв повод. Точно в тия месеци, макар съвсем за малко, работех като надничар в библиотеката, приютила под покрива си доста комунисти, поне до момента, в който полицията не реши да ги разчисти.

Веселбата се разгръщаше съвсем по обичая — от сдържаните полугласни разговори към шумните наздравици и смеховете, — додето тук-там почнаха да се чуват и песни. Компанията бе необичайно голяма — поне за мене, — няколко десетки души, заели почти цялото заведение. Седях свит в един ъгъл, доволен, че мога незабелязан от никого да се наливам и да мълча.

Ала усамотението ми не трая дълго. Някой в другия край на дългата маса ненадейно се сети за мене и обяви, че съм щял да рецитирам свои стихове. Нямах никакво намерение да рецитирам, обаче наоколо почнаха шумно да ме подканят и да ръкопляскат и трябваше най-сетне да се вдигна от мястото си.

Не бях решил какво точно ще декламирам. Но когато станах и огледах тия две вече стихнали безкрайни редици от хора край масата, изведнаж се сетих, че в същия тоя миг, додето ние тук се веселим, някъде на север по заснежените равнини трещят артилерийски залпове и снаряди вдигат фонтани от пръст, и хора с автомати тичат под свистящите куршуми. А ние тук се веселяхме прилично и културно и дори нямахме нищо против един малък поетичен рецитал, стига да не нарушава тона на общоприетото.

Вероятно съм си помислил именно нещо подобно, защото внезапно реших, че рециталът ми няма да бъде в духа на общоприетото. Бях написал една поема за Сталин и една друга, с временното название „Поемата в палтото“, временно, понеже тя все още бе недовършена. Преписани на машина, те и двете минаваха от ръка на ръка и едничката ми предпазна мярка бе, че не бях ги подписал. Близко до ума е, че тия шарещи насам-натам ръкописи можеха да доведат съвсем лесно полицията до техния автор, и това също бе една от причините, които ме караха заран да чакам с такова безпокойство звъна на млекаря.

Така или иначе, в момента, в който се изправих пред стихналото множество, реших, че поетичното ми меню ще бъде именно от тоя, нелегалния вид. Затуй не само се изправих, а се качих и върху стола, тъй че да ме вижда цялото заведение. И започнах.

Колкото и да бях екзалтиран, съзнавах достатъчно ясно, че благосклонните и усмихнати лица пред мене все повече застиват в израза на слисаност и тревога. Защото в стиховете ми нямаше и помен от обичайния езоповски език. В тях Сталин се наричаше Сталин, а Червената армия — Червена армия и аз декламирах все по-гръмко, опиянен от собствената си прямота, опиянен от възможността да произнасям с пълен глас всички тия неща, които толкова време съм бил принуден да преглъщам.

Но подобна наслада в ония години не можеше да трае прекалено дълго. В заведението внезапно нахлуха полицаи, предвождани от някакъв цивилен.

— Всички по местата! Никой да не мърда! — разнесе се заплашителен глас, далеч по-силен от моя.

Настъпило бе неизбежното. И то щеше съвсем заслужено да се стовари отгоре ми, тъй като сам го бях повикал. И единствената ми утеха бе, че в тоя случай поне не бях в състояние да предам никого другиго освен самия себе си.

Да, неизбежното. Ала освен неизбежното съществуваше и ненадейното — онова, което неведнаж ме бе спасявало. Тъкмо в тоя фатален миг, когато всички стояха втрещени, изведнаж завиха сирените и светлината угасна. Съдбата бе обявила в моя полза въздушна тревога.

В заведението настъпи суматоха. Голяма част от посетителите се юрна навън. Полицаите не бяха в състояние да се справят с множеството, а вероятно и не мислеха вече за това. Измъкнах се, придружен от двама приятели, и се упътих надолу по шосето да чакам отбоя край някоя по-далечна спирка.

Спомням си, че додето вървяхме, единият от приятелите — това бе именно човекът, обявил на своя глава, че ще рецитирам стихове — дружески ме укоряваше за неразумния жест.

— Ами нали ти сам поиска да декламирам — прекъснах го.

— Отде да знам, че си бил вече на градус.

— Ако смяташ, че съм на градус, мога утре да повторя номера. Ще се изправя на площад Славейков и…

— Не се съмнявам, че можеш да го направиш.

— Тогава какво?

— Нищо. Искам само да проумееш с пияната си глава, че героизмът не е еднократен акт.

Той беше прав, естествено. Освен дето може би си въобразяваше, че се смятам за герой. Съзнавах добре, че не съм герой. Особено в някои такива ранни утрини като следващите, когато очаквах да дойдат и да ме приберат. Прибирането ми бе неминуемо, ако полицаите бяха направили доклад за инцидента. Ала те, изглежда, не бяха направили доклад, за да не бъдат кастрени от началството, че са ни оставили да се изплъзнем. Тъй че ми се размина.

Втората ми глупост бе извършена при още по-неподходяща обстановка, доколкото това бе възможно. Срещнахме се с Цанко на гарата, след като дълго не бяхме се виждали. Отбихме се в бюфета, където научих куп новини, а именно, че Цанко е станал учител в Плевен, че Плевен е само на четири часа път от София, че там наблизо се намира село Беглеж и че в това именно село Цанко бил поканен да прекара великденските празници, но че той никога нямало да се възползува от тая покана, ако не бъдел придружен от такъв истински приятел като мене.

С две думи на следния ден вече бяхме в Беглеж.

Познатите на Цанко ни приеха наистина радушно, обаче това не правеше обстановката по-малко тягостна. Селото гъмжеше от въоръжени до зъби жандармеристи, тъй като доста младежи бяха станали партизани и според мълвата бродеха из околността. Лицата на хората, които срещахме, изразяваха страх или недоверие. Пристигането ни предизвика подозрение и у властите поне додето се изясни, че Цанко е учител в плевенската гимназия.

Стопанинът щедро ни нагости, подир което тръгна да ни развежда по свои познати, и естествено гощавката навсякъде започваше отново, а тъй като ние двамата с Цанко бяхме главно по течните храни, душевното ни вълнение с напредването на деня прогресивно нарастваше. В интерес на истината следва да отбележа, че това вълнение добавъчно се усилваше и от пълната невъзможност да го споделим. Достатъчно бе да засегнеш дори отдалеч политическата или военна тема, за да почнат околните тутакси да слагат пръст на устните и да ти шъткат предупредително.

Вечерта порядъчно пияни стигнахме най-сетне и до кръчмата, защото отличителната черта на повечето пияни е именно тая, че не мирясват, преди да покажат на цял свят колко са пияни. Кръчмата бе пълна до последен предел с жандармеристи и селяни. И дали поради задухата, от която съвсем ми се замота главата, или поради мълчанието, на което бях осъден през целия ден, или поради наглото държане на военните, или най-сетне поради сепнатите лица на заобикалящите ме селяни, но аз внезапно реших, че в тая подла тишина най-сетне трябва да прозвучи гласът на правдата.

Използувах момента, в който нашият домакин се бе заприказвал с някакъв селянин, измъкнах се от масата, застанах сред кръчмата и вдигнах ръка, за да приканя множеството към мълчание. Жестът ми трябва да е бил достатъчно красноречив, защото мълчанието се въдвори тутакси, тежко и напрегнато. Отпуснах ръка, но сетне отново я вдигнах и задекламирах с подобаваща тържественост:

Вековете възпяваха някога своя Херакъл…

Колкото и да бях пиян, беше ми съвършено ясно, че селяните в момента не дават пет пари нито за античната древност, нито за подвизите на Херакъл. Знаех обаче, че те ще имат търпението да издържат до края на втората строфа, а втората строфа завършваше с едно име, което щеше да се разрази като мълния над стихналото множество. За щастие тая подробност бе известна и на Цанко, комуто моето апокрифно творчество бе достатъчно познато. В момента, в който произнасях многозначителния стих:

С твойто име стоманено екнат годините, Сталин!

вместо звука на въпросното име се разнесе оглушителният звук на разбито стъкло. Цанко точно навреме бе запокитил шишето в пода, а сетне, уловил ме за рамото, бе почнал да крещи, че при моя патриотичен патос крайно време е най-сетне да стана бранник.

Опитах се да се освободя от тоя пиян човек и да продължа поемата си, но не успях. Нашият домакин с помощта на двама свои сродници вече ме бе поел в ръцете си и ме тътреше към изхода.

— Щяхме да те похарчим снощи — рече той на другата заран.

И с това коментарите бяха изчерпани.

Ползата от участието в общото дело бе между другото и тая, че те предпазваше от глупости. Защото ти даваше усещането, че си полезен, и те караше да се чувстваш отговорен за постъпките си, тъй като с тях бе свързана и сигурността на един друг човек. Това съвсем не значеше, че си застрахован от грешки, ала тия възможни грешки вече бяха от друго естество.

Още помня първата си дребна куриерска мисия. Според инструкцията трябваше да сляза от Банкя в София и без да се мотая много из града, да взема трамвая и да стигна до Горнобанския път, близо до който бе мястото на срещата.

В ония месеци влаковете бяха съвсем нередовни, тъй че за всеки случай потеглих от Банкя доста по-рано, само че тоя път за проклетия влакът си пристигна точно по разписанието и с това наруши собственото ми разписание. Озовах се на спирката за Княжево твърде преждевременно и тъкмо се чудех какво да правя, когато от входа на съседното заведение някой ми замаха с ръка. Беше един приятел от ученическите години, заемащ в момента солидна официална длъжност. Толкова по-добре, рекох си, това е добра фасада за в случай че ме следят. Така че отбих се и помогнах на познатия да види дъното на половинката вино. Той тутакси поръча втора, но и аз тутакси чух един отдавнашен глас:

„Не се ли сещаш?… Защото пиеш.“

Казах, че трябва да ставам, обаче приятелят не искаше да чуе, тъй че се наложи да пусна в ход една невинна лъжа: ще прескоча само за няколко минути до баща си и веднага ще се върна.

— Е, щом е за няколко минути…

Излязох и извървях пеша разстоянието до следващата спирка, сиреч до Руския паметник. Това ми помогна и да съкратя излишното време. Трамваят бе почти празен. И додето разбитото ремарке ме люшкаше насам-натам, преговарях наум следващата част на инструкцията: Слизаш на Горнобански път… Минаваш около триста метра… Широкият двор вдясно, последната сграда, сутеренът… В пералнята ще видиш млада жена… В случай че е сама, запитваш: къде се намира очната клиника… Отговорът е: очната клиника се намира в Банкя… Тогава поискваш да ти предаде писмото… Проверяваш отново дали някой не върви подире ти и се връщаш по същия път и по възможност транзит.

Слязох на съответната спирка и тръгнах в съответната посока. Начинът, по който се огледах, за да разбера не ме ли следят, вероятно е бил възможно най-неловкият. Ала тогава беше така: специални школи не се предвиждаха. Даваха ти няколко най-насъщни съвета и те пускаха да се упражняваш на свой риск и отговорност. Намерих без трудности двора, сградата, сутерена. Хвърлих бегъл поглед през прозорчето. Жената бе на уреченото място. Сама.

Вмъкнах се безшумно в пералнята, застанах зад гърба на непознатата и със суровия тон, който, струваше ми се, най приляга на конспиратора, изгърмях:

— Къде се намира очната клиника?

Другарката трепна и се извърна стъписана. Мисля, че се размина само на косъм с припадъка. И все пак се оказа корава жена. Дори намери сили да прошепне отговора на паролата.

Когато излязох и тръгнах към спирката, видях на пустия път някакъв субект в карирано сако. До тоя момент не бях зървал на пътя си подобно сако, но нищо чудно то да бе дебнало нейде в съседство. В края на краищата възможно бе да наблюдават не мене, а жената.

В широкия двор се помещаваха няколко сгради, тъй че ако непознатият не бе ме забелязал по-отрано, едва ли би могъл да знае къде точно съм се отбил и защо. Реших, че подозрителният субект трябва надлежно да се провери. Движех се бавно и едва когато завих към спирката, хвърлих бегъл поглед назад. Карираното сако също се движеше бавно насам, ала на голямо разстояние.

На спирката бе спрял трамваят за Княжево. Скочих в него, без много да размислям, тъкмо когато потегляше.

Разходих се малко из Княжево, сетне взех трамвая за София. Стоях на задната платформа на ремаркето, за да мога да пуша. И ето че на спирка Горнобански път съвсем ненадейно в ремаркето се качи жената от пералнята. Усмихнах й се приятелски и вероятно щях да я заговоря, ако не бях срещнал красноречивия й поглед: „Ти луд ли си!“ Извърна се и влезе във вътрешността на трамвая. Едва в тоя миг забелязах, че на предната платформа на ремаркето ненадейно се е появил един познат десен: карираното сако. Може би това бе чиста случайност, също както и качването на непознатата, макар че две случайности за един трамвай е малко повече от допустимото. Особено при тоя красноречив поглед:

„Ти луд ли си!“

При Кюлявков получавах задачи от същия вид, но заедно с тях получавах и ония уроци, които ми разкриваха, че смелостта наистина не е еднократен акт. Бай Крум бе приятел на Стария от студентски години и щом се върна от Съветския съюз, тутакси ни споходи. Взе да се отбива често, понеже бяха решили да издават с Тодор Павлов и с баща ми литературно списание. Цензурата обаче реши друго, тъй че списанието не видя бял свят.

Бай Крум се държеше с мене бащински, кореше ме и ме напътваше. Той бе общителен, добродушен и мек човек — за тия, които не го познаваха. Изглежда, че и аз доста време не съм го познавал, защото разбрах какво се крие зад мекотата му едва когато мина в нелегалност.

Полицията естествено реши да го прибере още щом започна войната срещу СССР. Само че не го намери. Обиските не дадоха резултат нито в собствения му дом, нито в домовете на близките му. Изобщо, потъна вдън земи. Едва много по-късно веднаж ми съобщиха, че трябва да се явя при него в определен ден и час.

— А къде ще го намеря?

— Ами не знаеш ли къде живее? — отвърнаха ми. — На улица Перник.

— На улица Перник?…

Бях поразен от откритието, че бай Крум продължава да живее в същия тоя дом, дето полицията многократно и напразно бе правила опит да го залови. Ключът на загадката скоро ми се изясни и неговото преимущество се оказа тъкмо в туй, че бе възможно най-прост. Бай Крум предвидливо бе иззидал в квартирата си скривалище, където при нужда се прехвърляше, подир което жена му умело маскираше входа. При един по-голям педантизъм от страна на полицията скривалището заедно с обитателя си би станало на пух и прах. Но агентите правеха обиските набързо и съвсем формално, предварително убедени, че такъв опасен нелегален няма да чака да бъде хванат в собствения си дом, додето има възможност да се приюти в тайна квартира или да избяга в планината.

Седяхме в малката стая и разговаряхме, което не пречеше на домакина да следи през пролуката на пердето какво става на улицата, додето съпругата му в съседното помещение наблюдаваше останалата част на пейзажа. Гледах това добродушно лице, пълно и обло като месечина, и тия леко присвити очи, зорки и спокойни едновременно, и недоумявах.

— Не те ли е страх? — запитах.

— Засега тук е най-сигурно.

— Да де, но не те ли е страх?

Бай Крум едва сега разбра смисъла на въпроса и се разсмя:

— Ами ако не ме беше страх, щях ли да надничам така зад пердето?

За него страхът очевидно не бе нищо повече от предпазна реакция, едно неизбежно неудобство, с което отдавна бе свикнал дотам, че го приемаше просто като част от всекидневието. Иначе как би могъл да живее толкова дълго в тая квартира, където всеки момент можеха да нахлуят полицаите, както вече неведнаж бяха нахлували. И не само да живее, а и да пише, да работи, да поддържа нелегални връзки. Може би му липсваше въображение? По-точно е да се каже, че бе успял да го дресира в достатъчна степен, за да не му пречи на работата.

Веднаж в началото на август 1944 бай Крум отново ме извика в квартирата си. Беше и Андрей Гуляшки.

— Трябва да се поприготвите — рече ни. — Ще вървите при партизаните.

— Че какво има да се готвим? — запитах.

— Как какво? Я си виж обувките!

Обувките ми наистина не бяха в блестящо състояние.

— Ще се приготвите също като за екскурзия — усмихна се бай Крум. — Само че по-длъжка екскурзия.

Сетне обясни, че като му дойде времето, ще получим пощенска картичка със съответна парола и ще трябва веднага да се свържем със съответния човек.

Екскурзията обаче не се състоя. Събитията я изпревариха. Но докато се готвех за нея, насмалко не хлътнах в още една глупава история, от тия, дето бяха моя специалност.

Знаех, че вуйчо ми държи в гардероба си един стар пистолет. И понеже екскурзията, за която се готвех, бе малко по-особена, реших, че пистолетът чудесно ще допълни туристическото ми снаряжение. Споходих вуйчо си, издебнах подходящ момент, за да пребарам шкафа, и отмъкнах пистолета.

Оръжието бе за чудо и приказ — един колт, подобен на каубойските, но по-малък по размер, изящен и никелиран. Калибърът му бе доста необичаен, ала това не бе беда, поне на първо време: към револвера имаше и патрондаш с три-четири дузини куршуми. Патрондаша за по-сигурно бях препасал на голо под ризата, а колта носех във вътрешния джоб на сакото и така се чувствах вече съвсем готов за екскурзията.

Тя обаче, както вече казах, нещо все се бавеше. Вероятно на бай Крум в момента не му бе до нас. Един късен следобед в началото на септември тръгнах към гарата, за да се прибера в Банкя, но срещнах някакъв мобилизиран приятел, с когото не бяхме се виждали от много отдавна. Срещата естествено трябваше да се отпразнува по единствено възможния начин. Разделихме се малко преди полицейския час и аз наново се запътих към гарата. Трябва да съм бил вече на средата на пътя, когато в главата ми, проветрена от нощния въздух, се мярна мисълта, че всъщност съм се отправил за никъде, тъй като последният влак отдавна е заминал. Направих кръгом и поех към бащиното жилище.

Вече се бях озовал в запретените предели на полицейския час, така че се движех с известна предпазливост, като избирах страничните улички и внимателно ги оглеждах. Едно арестуване при нормални условия не бе бог знае каква беда — ще се направиш на малко по-пиян, отколкото си всъщност, и може дори да те пуснат да се прибереш. Но с моята брадата легитимация и с колта, дето тежеше в джоба ми, положението съществено се изменяше, и то не в моя полза.

Тъй че промъквах се край стените и внимателно се оглеждах, което бе съвсем безполезно, понеже стражарите имаха обичай да се завират из тъмните входове и оттам да наблюдават изгледа.

— Кой там? Стой! — извика внезапно някой зад гърба ми.

Гласът изтрещя в нощната тишина като изстрел.

Движех се край някаква сляпа стена, но веднага след нея тъмнееше полуразрушена от бомбите постройка. Затичах се натам. Щеше ми се това да стаява съвсем безшумно, ала обувките ми, солидно подковани с оглед на предстоящата екскурзия, тракаха оглушително по плочите.

— Стой! — чу се отново глас, но този път пред мене.

„Сгащиха ме“ — помислих, вече стигнал до съборетината. Намерението ми отпърво бе да се укрия в нея, обаче сега, блокиран от две страни, предпочетох да я заобиколя и да продължа нататък, възможно по-далече. Озовах се в някакъв двор, където едва не се строполих в купчина тухли, прехвърлих една тараба, сетне втора, додето зад гърба ми пищяха вече не гласове, а полицейски свирки. Това не бе толкова зле, защото свирките отчасти заглушаваха трясъка, предизвикван от движението ми сред гнилите дъски и железарията.

Внезапно настъпи тишина. Предателска тишина, която ме накара да спра и да се огледам. Бях стигнал до ниска изоставена постройка. Входът към зимника зееше тъмен на две крачки от мене. Реших, че вместо да издавам присъствието си с излишен шум, по-умно ще е да се притуля в тоя зимник.

Сред тарабите отново се разнесоха трясъци, но сега аз нямах никаква вина за това. Полицаите явно търсеха беглеца. Бях се притаил в ниско мазе и когато очите ми свикнаха с тъмнината, постарах се да заема възможно по-добра позиция. Спотаих се зад една каца точно срещу входа на мазето, извадих колта — това разкошно малко бижу — и зачаках. Нямаше и какво друго да правя. По липса на избор се бях оказал в едно скривалище-капан. И за пръв път усетих тая увереност — реална или мнима, — която ти дава оръжието. Така, настанен срещу входа, нямаше начин да не ги улуча, тия животни, докато самият аз се намирах под прикритието на мрака и на туршиената каца.

Слухът ми долови тропота на два чифта ботуши. Ботушите спряха, отново изтропаха, сетне отново спряха.

— Тук се е напъхал — разнесе се глас, тъй отчетлив, сякаш стражарят бе на две крачки от мене.

— Избягал е — възрази втори глас.

— Къде ще е избягал! Тук е! — настоя първият.

— А бе пущи го да пасе… Какво ще се завираме из тоя зандан…

Те побеседваха още малко на тема дали да претърсят зимника, или да ме пуснат да паса. В края на краищата втората теза надделя. Времето бе такова. Мисля, вече казах, че бяхме в началото на септември.

Ботушите поеха обратния път. Реших за по-сигурно да дремна зад кацата час-два, преди да продължа към къщи.

Що се отнася до пистолета, когато подир Девети септември го връчих като скромен дар на моя приятел Андрей, оказа се, че оръжието е колкото красиво, толкова и безполезно. Поради органичен дефект езичето, което трябваше да пробива капзата, не бе в състояние дори да я докосне. А аз, залегнал в оня зимник, с такава увереност се готвех да отбия пристъпа на врага.

Заранта на Девети ме въоръжиха с парабелум в един участък до площад Македония. Сетне ме въоръжиха с чешка збройовка в Шести участък, а понеже тъкмо насреща бе полицейската школа, чийто нов шеф бе мой приятел, там пък ме въоръжиха с карабина. Междувременно друг приятел ме натовари да правя снимки от многобройните манифестации за броя на „Работническо дело“ и ми връчи една лайка. Лайката бе наистина чудесна, но при цялото ми тежко снаряжение не бе твърде лесно да оперирам с нея.

Прибрах се вечерта в Банкя, под бремето на оръжието и на горчивината, че свободата е настъпила и без моя помощ. Но през нощта ме събудиха. Ония хлапаци от ШЗО се били барикадирали и не искали да се предават. Събрахме се, зъзнещи от нощния хлад, на края на селото. Вървяхме сънени по баира, сетне залегнахме в някакви шубраци. Значи, все пак предстоеше ми да взема едно макар и скромно участие в борбата за новия ден.

В тъмнината напред пред нас се чуваха гласове, включително и един женски глас. Гласът на Емилия. Водеха се преговори.

— Намеси ли се жена, всичко ще обърка — мърмореше до мене някакъв навъсен тип, който очевидно не бе на наши позиции, поне по въпроса за равноправието.

Но стана обратното. Подир дълги пазарлъци ония най-сетне се вразумиха. Така че и тоя път се разминах с битката за новия ден.

А новият ден вече не беше нито сън, нито мечта. И понеже не беше нито сън, нито мечта, той идваше с изпитанията си и горчивините. Празникът бе свършил. Дошъл бе ред на трудовите делници. Напред наистина ни чакаха още много празници. Но всеки от тях трябваше да се извоюва с мъка.

* * *

— Вие сте интересни хора! — промърмори лекарят. — Имате воля да работите, а нямате воля да почивате.

— Това не е въпрос на воля, а на инерция — позволих си да забележа.

— Тогава промени инерцията! Сърцето ти ще се атрофира от тоя неподвижен живот.

Решил да се вслушам в съвета на медицината, излязох няколко пъти привечер на разходка в гората над парка. Няколко пъти — това бе предостатъчно, за да разбера, че инерцията трудно се променя, и — да оставя.

Та още при първото излизане се сблъсках там в гората с един стар познат. Помнех го от годините преди Девети. Сетне пътищата ни се разделиха, но знаех, че е шеф на някакво учреждение.

— И ти ли си от корабокрушенците? — запита той, като тръпна с мене по пътеката.

— Какви корабокрушенци?

— Ами тези, дето се разхождат тъдява да си лекуват нервите. Срещам ги тук-там по алеите. Тоя снет от поста, оня пратен в глуха линия…

— Е, ти си поне голям шеф.

— Бивш! — уточни познатият.

И без да чака покана, взе да ме посвещава в една от тия дълги и заплетени учрежденски междуособици, при които е трудно да разбереш къде свършват принципните различия и къде почват сблъсъците на лични страсти и амбиции.

Наближихме края на гората. На няколко крачки от пътеката имаше грубо скована маса с две скамейки.

— Тук ми е крайната спирка — обясни спътникът ми, като ме поведе към скамейката. — Почивам си добре, поемам си дозата кислород и отново назад!

Седнахме. Но крайната спирка не означаваше и край на историята. Наложи се прочее да слушам още половин час, додето чуя заключителния акорд:

— Така че смачкаха ме, брат! Изхвърлиха ме зад борда! Когато воювахме, бях добър, а сега се оказа, че съм излишен… стара кримка… консерватор готов за пенсия…

Бе златна есен, според жаргона на читанките, и жълтата листовина на дърветата звучно се открояваше на фона на синьото небе, изстиващо след залеза. По алеята минаха младежи и момичета, погледнаха към нас, вероятно недоволни, че сме заели това тъй удобно място, и продължиха нататък. Те не се вълнуваха от въпроса за пенсиите.

— Е, нали още си на работа… — рекох успокоително.

— А бе на работа съм, ама това работа ли е, когато…

„… когато не си шеф“ — допълних на ума си.

Сетне, за да го разсея, припомних някаква случка от миналото. Отпърво слушаше неохотно, понеже, както вече казах, човек трудно превключва от една инерция на друга. Бях объркал обаче нещо в разказа си, защото познатият се намеси да ме поправи. Сетне рече:

— Само че ти не знаеш продължението…

И тъй като наистина не го знаех, зае се да ме осведоми. После се върна още по-назад, към истории, които вече съвсем не бих могъл да знам, защото по тяхно време вероятно съм ходел още с къси панталони. А след туй, все по тая логика на асоциациите на заден ход, стигна и до Септемврийското въстание.

Мрачните бръчки по челото му бяха изчезнали, тонът бе загубил горчивите си интонации, а очите се присвиваха в сдържан смях, додето разправяше за някакво комично недоразумение при подготовката на въстанието в техния край.

— Ами с една шепа хора — какво по-напред — забелязах снизходително.

— Една шепа ли? Как така, една шепа? — възрази той. — Вие, младите, понеже сте свикнали да гледате по петдесет хиляди струпани на някой митинг, днес мерите всичко с големия аршин. Една шепа бяхме само в началото… ехе, още в самото начало…

И с тия думи познатият направи последен скок назад, към деня на първото си кръщение.

— Директивата беше да отпразнуваме Първи май с възможно по-масова манифестация. Но каква ти масова манифестация в това градче, дето нямаше ни фабрика, ни работилница, па и ние, комунисти и левичари, взети заедно, я правехме три дузини хора, я не. Събрахме се вечерта в просветното дружество към двайсетина човека, обещахме да доведем всеки още по един-двама, уговорихме мястото на сбора и пратихме някого да предупреди циганския оркестър да бъде готов с „Работнически марш“.

Момчетата и момичетата отново минаха по алеята, този път в обратна посека, и отново погледнаха недоволно към нас. Не знам какво се бяха втренчили в нашето място, като че ли в гората други места нямаше. Сетне отминаха.

— Само че на другия ден до фурната в края на Главната улица, дето бе сборният пункт, не се явиха дори двайсет човека. Нито даже десет. Бяхме точно деветима, помня го добре, защото се строихме в три редици по трима. Почакахме, дано дойде още някой, но никой не дойде. Изплашили се бяха хората, какво искаш, малък град — един се бои от началството си, друг от пристава… „Хайде, чорбаджи, че имаме да свирим на сватба“ — настояваха циганите. Нямаше как, тръгнахме: отпред циганите, а зад тях ние деветимата. Беше към обяд и улицата бе пълна с народ, та когато избумтя тъпанът, всичко живо се стъписа и извърна очи към нас.

Той ме погледна с нещо като усмивка и запита:

— А ти участвал ли си в манифестации?

— Е, има си хас…

— Марширувате си така, нали, и народът ви ръкопляска и размахва знаменца… Само че нашата манифестация не беше от тия. Тъпанът избумтя повторно и даскалът до мене викна: „Дръж високо знамето, мойто момче!“ — понеже аз бях най-млад и носех знамето в средата на първата редица, а циганите засвириха и ние запяхме:

Дружна песен нек да екне,

песен, песен на труда…

Пеехме високо, но музиката тъй гърмеше, че не знам дали от песента ни нещо се чуваше, затуй пък ние чувахме, когато някой от тълпата се провикнеше: „Я па тия!“ или „Как събрахте такъв страшен аскер бе!“ — а наоколо се разсмиваха и виждахме как големците на града ни хвърлят сърдити погледи, а директорът на училището отдалеч се заканва с пръст на даскала и приставът свирепо суче мустак. „Дръж високо знамето!“ — чувах ободрителния глас на даскала и аз държах високо знамето, и всички крачехме с едра стъпка в такта на музиката, понеже музиката бързаше, защото имаше да свири на сватба, и продължавахме песента, без да слушаме подигравките и без да мислим какво ни чака утре, и напредвахме по тая дълга улица и край тая подвикваща навалица чак додето стигнахме края на града…

— Можете ли да ми кажете колко е часът?

Някакъв възрастен човечец се бе приближил до нас.

Познатият погледна с досада часовника си и обяви:

— Седем без пет.

Човечецът промърмори своето „мерси“ и се отдалечи, без да подозира, че е нарушил един младежки спомен.

— Да не би и тоя да е корабокрушенец? — подхвърлих.

— Вятър! Корабокрушенците не питат колко е часът. Тях часът вече не ги интересува.

Без да искам, наново го бях върнал на темата. Не тая младежката, а оная другата, болезнената. И той наново започна да я развива, сякаш веднаж вече не бе я изчерпал, и дори когато си тръгнахме надолу към града по тъмната алея, продължи да излива горчивините си.

Някъде наблизо до пътеката се носеше песен. Чисти и звънки гладове, вероятно на момчетата и момичетата, дето напразно бяха очаквали да освободим масата.

— А младите пеят… — забелязах, за да отклоня познатия от мрачните мисли.

— Който му се пее, нека пее… — отвърна той апатично.

— Бяхме стигнали един градински глобус и в зеленикавата му светлина лицето на познатия изглеждаше уморено и някак болнаво.

— Е, добре де — рекох, като спрях внезапно. — А сега, ако изведнъж гръмне маршът, ще тръгнеш ли?

Той също спря и погледна сепнато:

— Как „да тръгна“?

— Ами така: да закрачиш с другите! Както си крачил някога.

Човекът ме гледаше разсеяно, сякаш съобразяваше. После каза глухо:

— Е, че как да не тръгна? Какво ще правя, ако не тръгна… Ако не тръгнеш, къде ще вървиш по дяволите…

* * *

Понякога, когато размислям за всички тия неща, на които все още търся отговора, наново си спомням за човека в парка. Спомням си и за малкия Емил, който пишеше за красотата и за света, дето трябва постоянно да се спасява, спомням си и за стиха на Кольо „аз паднах, друг ще ме смени, и толкоз“, и за Дончо с неговия „Слушай, фронт!“, и за туберкулозния студент, и за толкова други отминали хора, избледнели лица, заглъхнали думи. Те са много и най-различни всички тия спомени и аз се лутам сред тях и те ту ме обсебват властни и живи, ту застиват в погаснали погледи и замлъкнали устни, в които напразно се взирам, за да стигна до смисъла.

Смисълът на какво? Всяко от тия неща си има свой смисъл и всички те са различни, и никое не се повтаря в другото, и сегашното не е вариант ма миналото, и бъдещето няма да бъде снимка на сегашното. Но додето се давя из всички тия неповторимости и се опитвам да уловя тия разсейващи се пред очите ми сенки, винаги изпитвам чувството, че сред всички тях и у всички тях има всъщност едно-единствено нещо, което бегло се мярка ту тук, ту там, за да изчезне отново и да ме остави с празни ръце. Едно-единствено нещо: смисълът.

И понякога, може би уморен от тая напразна гоненица и от тая безкрайна криеница, си казвам, че всъщност това единствено нещо е съвсем просто и отдавна известно и че ние съзнателно се стремим да го усложняваме, защото сме почнали да се боим от простите неща.

И се сещам за една съвсем обикновена случка, толкова обикновена, че от нея не можеш да направиш даже разказ за детско списание, понеже тоя вид случки са познати и на децата.

Две жени стояха заплеснати в разговор на Раковски. Малко момиченце бе хванало за полата едната жена, докато с другата ръка притискаше към себе си голяма шарена топка. Внезапно, както и следваше да се очаква, топката изхвръкна из прегръдката на детето и се търкулна по платното, а то се спусна подире й тъкмо в мига, когато отзад се бе задало такси.

Една от жените извика и се хвърли към момиченцето, ала се спъна и падна. Таксито връхлиташе вече и тя не намери време да се дигне, но просната на асфалта, успя да избута детето навън от опасната зона спирачките изсвириха тъй, сякаш самата машина бе изпищяла от ужас. Колата спря на педя от проснатото тяло. Насъбра се народ. Прибраха детето и вдигнаха жената. Изобщо лошото се размина.

— Щеше човек да прегазиш, серсем такъв! — викаше някой на шофьора.

— Ами като се навира сама… — оправдаваше се таксиджията.

— Майка е! — обади се един гражданин.

— Инстинкт! — поясни мъдро друг.

Майка е… Инстинкт… Това обясняваше всичко и го принизяваше до биологичния закон, по който животните растат и се размножават.

Добре, нека бъде инстинкт. А инстинктът за самосъхранение, погазен в мига на саможертвата? Или може би най-висшата форма на инстинкта за самосъхранение е съхранението на рожбите, на тия, дето идат след нас? Но в такъв случай защо да наричаме снизходително инстинкт това, което е унаследена мъдрост, това, което е мъдрост на битието? И не е ли всъщност то онуй единствено нещо — смисълът, — дето напразно се опитвам да го уловя сред менливите сенки на много привидности?

Тя се бе хвърлила напред, без дори да изпита страх за себе си. Тя изпитваше страх не за себе си, а за детето, ала това бе страх от друга категория, който не парализира, а дава крила. В този прост порив бяха събрани в едно и страданието, и саможертвата, и красотата. И макар да бе рухнала на асфалта, спъната от своята неловкост, тя преди туй, макар и само за миг, бе летяла.

И си казваш, че това е всъщност красотата: саможертвата. И че такова е сиянието на саможертвата: красотата. И че тъкмо затуй всичко се слива в едно: и маршът пред шпалира на хулите, и болката на изплаканата песен, и спокойните стъпки към бесилото, и смъртта в името на живота.

И си мислиш, че до това се свежда всичко: човешкото съпричастие да се извиси по сила до порива на една майка. Порив не към своето дете, а към децата, към хората, към света.

Нека учените наричат тоя порив инстинкт. Нека художниците го величаят като красота. В последна сметка той не е нищо повече и нищо по-малко от обич.

Обичта, която движи слънцето и другите звезди, както е казал поетът.