Даниел Стийл
Сестри (1)

1.

Фотосесията на площад „Конкорд“ в Париж продължаваше от осем часа сутринта. Районът около фонтана бе ограден с лента, а скучаещите парижки жандарми наблюдаваха снимките. Моделът стоеше във фонтана вече от часове — подскачаше, смееше се, отмяташе глава назад със заучена радост. Но всеки път, когато го правеше, беше убедителна. Облечена бе във вечерна рокля, стигаща до коленете, с наметка от визон. Мощен вентилатор разпиляваше в златист облак зад нея прекрасната й, дълга руса коса.

Минувачите се спираха да погледат, очаровани от сцената, докато гримьорката по шорти, с горнище без ръкави, излизаше и влизаше във фонтана, за да поправи грима на манекенката. Дори когато наближи времето за обяд, отстрани продължаваше да изглежда сякаш тя се забавлява, тъй като между снимките се смееше и разговаряше с фотографа и двамата му помощници. Минаващите коли намаляваха, а две американски тийнейджърки се спряха и втренчиха смаяни погледи в манекенката — бяха я разпознали.

— О, Боже! Това е Канди! — възкликна удивено по-голямото момиче. Бяха дошли от Чикаго, за да прекарат ваканцията си в Париж, но дори парижаните лесно разпознаваха Канди. Откакто навърши седемнадесет, тя беше най-успешният супермодел не само в Америка, но и на международните подиуми. Сега Канди беше на двадесет и една и бе спечелила значително богатство, дефилирайки по подиумите в Ню Йорк, Париж, Лондон, Милано, Токио и десетина други градове. Агенцията едва смогваше да се справи с многобройните й ангажименти. Поне два пъти в годината тя беше на корицата на „Вог“ и постоянно я търсеха. Несъмнено беше най-популярният модел в бизнеса, а името й бе известно дори на онези, които не се интересуваха особено от мода.

Пълното й име беше Канди Адамс, но тя никога не използваше фамилията си — беше просто Канди. Не се нуждаеше от повече. Всички я познаваха — лицето й, името, репутацията й като една от водещите манекенки в света на модата. Умееше да превръща работата си в удоволствие, независимо дали газеше с боси нозе из снега, по бикини в мразовита Швейцария, дали се разхождаше през зимата във вечерна рокля покрай брега сред плискащите се вълни в Лонг Айланд или позираше, облечена в дълго самурено палто под палещото слънце на хълмовете край Тоскана. Каквото и да правеше, изглеждаше така, сякаш искрено се забавляваше.

Да стои през юли във фонтана на площад „Конкорд“ беше лесно, макар сутрешното слънце да напичаше — според парижките стандарти бе нахлула поредната лятна гореща вълна. Фотосесията беше за корицата на „Вог“, за октомврийския брой, а фотографът Мат Хардинг беше едно от големите имена в бизнеса. През последните четири години двамата с Канди бяха работили стотици пъти заедно и той обичаше да я снима.

За разлика от останалите известни модели Канди винаги беше непринудена и естествена — мила, забавна, открита, сладка и изненадващо наивна след огромния успех, на който се радваше от началото на кариерата си. Тя наистина беше много мил човек и невероятна красавица. Изглеждаше страхотно. Лицето й бе идеално за камерата — без никакви дефекти и недостатъци. Притежаваше изяществото на камея, с фини изваяни черти, прекрасна естествено руса коса — която през повечето време носеше дълга — и с огромни сини очи с цвета на небето. Мат знаеше, че тя обича купоните до късно през нощта. Удивително, но това не й се отразяваше на следващия ден. Бе една от малцината щастливци, които можеха да будуват цяла нощ, а на сутринта да изглеждат съвсем свежи. Е, нямаше винаги да е така, но засега можеше да си го позволи. Канди ставаше по-красива с всяка изминала година, пък и едва ли би могло да се очаква на двадесет и една да бъде засегната от опустошенията на времето. Ала при някои модели годините започваха да личат дори на толкова млада възраст. Но това не важеше за Канди. Природната й прелест и очарование бяха все същите, както когато Мат я видя за пръв път. Тогава момичето беше на седемнадесет и той за пръв път я снима за „Вог“. Фотографът я обичаше. Всички я обичаха. Нямаше мъж или жена в модния бизнес, които да не бяха покорени от чара на Канди.

Тя беше висока метър и осемдесет боса, тежеше петдесет и два килограма и Мат знаеше, че почти не се храни. Каквато и да бе причината за удивително малкото й тегло, изглеждаше страхотно. Въпреки че на живо беше изключително слаба, винаги изглеждаше великолепно на снимките. Затова и често присъстваше на корицата на „Вог“. Именно от „Вог“ го бяха наели, за да заснеме тази фотосесия, и той с радост прие, защото Канди наистина беше любимият му модел.

В дванадесет и половина приключиха със снимките и тя излезе от фонтана, сякаш бе прекарала там само десетина минути, а не четири часа и половина. Същия следобед щяха да снимат отново на фона на Айфеловата кула. Канди никога не се оплакваше от трудните условия на работа или от дългите часове, и това бе една от причините фотографите да обичат да работят с нея. А също и фактът, че снимките й винаги излизаха идеално. Лицето й бе най-прекрасното и най-желаното на тази планета.

— Къде искаш да отидем за обяд? — попита я Мат, докато помощниците му прибираха фотоапаратите, статива и заснетия филм. Канди бе свалила бизоновото палто и подсушаваше краката си.

Тя се усмихваше, изглеждаше така, сякаш работата бе удоволствие за нея.

— Не знам. Какво ще кажеш за „Л’Авеню“ — предложи с непринудена усмивка.

Разполагаха с доста време. Щяха да са нужни поне два часа на помощниците му, за да разположат оборудването пред Триумфалната арка. Предишния ден Мат бе обсъдил с екипа си всички подробности и сега нямаше нужда да е там, преди хората му да са подготвили всичко за снимките. Така двамата с Канди разполагаха с два часа за обяд. Много от моделите и моделиерите предпочитаха „Л’Авеню“, както и „Косте“, „Буда бар“, „Мен Рей“ и други парижки елегантни ресторанти и барове. Мат също харесваше „Л’Авеню“, а и заведението се намираше недалеч от мястото, където щяха да снимат същия следобед. Не че имаше голямо значение къде ще отидат, защото тя едва ли щеше да яде много — както всички модели и Канди изпиваше по няколко литра вода на ден. Те се промиваха непрекъснато с вода, за да не качат нито грам. А и с двете листа маруля, от които обикновено се състоеше обядът й, едва ли имаше опасност да напълнее. С всяка година ставаше все по-слаба, но въпреки това изглеждаше здрава — независимо от високия си ръст и абсурдно ниското тегло. Костите й изпъкваха под кожата на раменете и таза, а ребрата й се брояха. Както беше най-известната и предпочитаната сред повечето си колежки, така беше и най-слабата сред тях. Теглото й понякога тревожеше Мат, макар че тя отминаваше със смях загрижените му забележки, че може би има проблеми с храненето. Канди никога не коментираше теглото си. Повечето известни модели кокетираха с него, често страдаха от анорексия, че и по-лошо. Това беше част от бизнеса. Обикновено хората след деветгодишната си възраст нямаха подобни мерки. Дори по-възрастните жени, които ядяха наполовина от нормалното, не бяха толкова слаби.

Двамата разполагаха с кола и шофьор, който ги откара до авеню „Монтен“. Както обикновено, по това време на годината мястото гъмжеше от хора. Следващата седмица имаше ревю на висшата мода и дизайнери, фотографи и модели се стичаха от всички краища на света. А и през юли бе разгарът на туристическия сезон в Париж. Американците, както и модните парижани, обичаха ресторанта. Той винаги приличаше на оживена сцена. Един от собствениците мигом забеляза Канди и ги поведе към една маса на остъклената тераса, наричана „Верандата“. Това беше любимото място на Канди. Харесваше й, че може да пуши във всеки ресторант в Париж. Не беше заклета пушачка, но понякога си позволяваше да запали някоя и друга цигара и й доставяше удоволствие да го прави, без да й хвърлят недоволни погледи или да чува грозни коментари. Мат често казваше, че тя е една от малкото жени, които изглеждат привлекателно и когато пушат. Канди вършеше всичко с елегантност и грация и можеше да изглежда секси дори когато завързваше връзките на обувките си. Просто притежаваше стил и класа.

Мат си поръча чаша бяло вино за аперитив, а Канди помоли за бутилка минерална вода. Беше оставила в колата голямата бутилка, която постоянно мъкнеше със себе си. За обяд си избра салата без дресинг. Мат си поръча стек тартар и двамата се отпуснаха на столовете си, докато хората от околните маси се взираха в нея. Всички я бяха познали. Носеше джинси и горнище без ръкави, а краката й бяха обути в сребристите сандали без ток, които си бе купила миналата година в Портофино. Често си поръчваше сандалите там или в Сен Тропе, където обикновено ходеше всяко лято.

— Ще дойдеш ли за уикенда в Сен Тропе? — попита Мат, уверен в положителния отговор. — Валентино устройва парти на яхтата си — знаеше, че Канди ще е сред първите поканени, а тя рядко отказваше, не вярваше да отклони и тази покана.

Обикновено отсядаше в хотел „Библо“ с приятели или на някоя яхта. Младата манекенка винаги получаваше милион предложения, отвсякъде я търсеха, искаха да бъдат в компанията й — защото бе знаменитост, красива жена и приятен гост. В добавка присъствието й привличаше и други знаменитости. Хората я използваха като примамка, доказваха чрез нея социалния си просперитет. Подобно бреме не беше леко и често граничеше с експлоатацията, но като че ли тя нямаше нищо против. Явно бе свикнала. Отиваше там, където искаше и където смяташе, че ще прекара най-добре. Но този път го изненада. Въпреки невероятната си външност, тя бе жена със сложна душевност, а не някоя безмозъчна и повърхностна красавица, както мнозина очакваха. Канди беше не само прекрасна, но мила и благородна, и много умна, а и все още по младежки наивна, независимо от успеха си. Точно това Мат харесваше у нея. У Канди нямаше нищо превзето или пресилено и тя открито се радваше на живота и на всичко, което правеше.

— Не мога да отида в Сен Тропе — рече тя и бодна парченце от марулята си.

Невероятно, но вече я бе видял да преглъща две хапки.

— Имаш други планове?

— Да — отвърна тя с усмивка. — Трябва да се прибера у дома. Родителите ми устройват празненство всяка година за Четвърти юли и майка ми ще ме убие, ако не се появя. Това е задължително за мен и сестрите ми.

Мат знаеше, че беше много близка с тях. Нито една от сестрите й не беше модел. Доколкото си спомняше, тя беше най-малката. Канди обичаше да говори за семейството си.

— Следващата седмица нямаш ли ревюта? — почти винаги беше булката на „Шанел“, както и на Сен Лоран, преди прочутият дизайнер да сложи край на изявите си. Беше невероятна булка.

— Не и тази година. Ще си взема две седмици отпуск. Обещала съм. Обикновено си отивам у дома само за празненството и се връщам навреме за ревютата. Тази година планирам да остана две седмици и да си почина. От Коледа не сме се събирали всички заедно. Доста е трудно, след като живеем далеч от вкъщи, най-вече аз. От март почти не съм била в Ню Йорк и мама се оплаква. Затова ще остана две седмици, а след това ще замина за Токио, за да се снимам за японския „Вог“.

Тъкмо в Токио доста от моделите печелеха големите си пари, а Канди — най-вече. Японските модни списания се избиваха за нея. Обичаха русите й коси и високата й тънка фигура.

— Мама наистина се вбесява, когато не се прибера у дома — додаде Канди и Мат се засмя. — Какво ти е толкова смешно?

— Ти. Ти си най-желаният модел в бизнеса, а все още се тревожиш, че майка ти ще ти се ядоса, ако не си у дома за барбекюто, пикника или каквото там устройва по случай Четвърти юли. Точно това ми харесва у теб. Ти наистина все още си дете.

Тя сви рамене с дяволита усмивка.

— Обичам мама — честно заяви след миг. — Както и сестрите си. Мама наистина се разстройва, ако не се приберем у дома. Независимо дали е за Четвърти юли, Деня на благодарността или Коледа. Веднъж пропуснах Деня на благодарността и тя цяла година ми три сол на главата. За мама семейството е на първо място. Мисля, че е права. Когато имам деца, и аз ще искам същото. Животът, който водя в момента, е забавен, но няма да трае вечно. А семейството е нещо трайно.

Канди все още се придържаше към ценностите, в които бе възпитана и отгледана, и вярваше безусловно в тях, без значение колко много й харесваше да е супермодел. Семейството й беше най-важното за нея. Много повече от мъжете в живота й. Връзките й до този момент бяха краткотрайни и мимолетни и според Мат, мъжете, с които бе излизала, бяха все негодници: или младоци, които единствено искаха да се изфукат с нея, или доста по-възрастни, при това понякога доста зловещи. Както много други красиви млади жени, тя беше магнит за мъжете, които искаха да я използват, да се покажат с нея и да се насладят на плодовете на славата й. Последният й приятел беше един италиански плейбой, известен с красивите жени, с които бе имал връзки — за около две минути. Преди него беше с един млад английски лорд, който изглеждаше нормален, но й бе предложил секс с камшици и белезници, а по-късно Канди бе открила, че е бисексуален и пристрастен към наркотиците. Това я бе шокирало и тя бе побягнала надалеч като от огън, макар че не й се случваше за пръв път да получава подобни предложения. През последните четири години се бе наслушала на какво ли не. Повечето от връзките й не траеха дълго. Нямаше време, нито желание да се обвърже сериозно, а и мъжете, които срещаше, не бяха от тези, с които би искала да остане. Винаги казваше, че никога досега не се е влюбвала, макар да бе излизала с доста мъже. Никой от тях не струваше, за разлика от момчето, което й беше гадже в гимназията. В момента той учеше в колеж и двамата бяха изгубили връзка.

Канди никога не бе ходила в колеж. Първият й голям пробив на модния подиум бе станал, когато беше в последния клас на гимназията. Беше обещала на родителите си, че по-късно ще се върне в училище, за да си довърши образованието. Искаше да се възползва от възможностите, които имаше и докато ги имаше. Беше спестила доста пари, макар че бе похарчила голяма сума за апартамента си в Ню Йорк, както и за красиви дрехи и развлечения. Колежът й се струваше все по-далечна перспектива. Просто не виждаше смисъл. Винаги изтъкваше пред родителите си, че не е толкова умна като сестрите си. Близките й неизменно го отричаха и все още вярваха, че един ден ще постъпи в колеж, когато животът й навлезе в по-спокойно русло. Но дали това изобщо щеше да се случи някога? Засега живееше на пълни обороти и се наслаждаваше на всяка минута и на огромния си успех.

— Не мога да повярвам, че ще си отидеш у дома за пикника на Четвърти юли или каквото е там, по дяволите. Няма ли шанс ли да те разубедя? — попита с надежда Мат.

Той имаше приятелка, но тя не беше във Франция, а двамата с Канди открай време бяха добри приятели. Харесваше компанията й, а и с нея щеше да прекара много по-весело уикенда в Сен Тропе.

— Не — непоколебимо отвърна младата жена. — Ако не отида, ще разбия сърцето на мама. Не мога да й причиня подобно нещо. А и сестрите ми ще се ядосат. Те всички ще си дойдат за празника.

— Да, но за тях е различно. Сигурен съм, че на никоя от тях не й се налага да избира между домашно празненство и покана за яхтата на Валентино.

— Може би, но и те си имат своите задължения. Въпреки това всички ще се съберем у дома за Четвърти юли и нищо друго няма значение.

— Колко патриотично — цинично я подразни той, докато посетителите продължаваха да минават покрай тяхната маса и да я зяпат. Гърдите на Канди прозираха през тънкото като хартия памучно горнище, наричано в бизнеса „кошмарът на съпругата“. Тя постоянно го носеше и не се нуждаеше от сутиен. Преди три години бе уголемила бюста си и сега той контрастираше с изключително слабото й тяло. Новите й гърди не бяха големи, но изглеждаха страхотно, хирургът бе свършил чудесна работа. На пипане бяха меки, а не като повечето гръдни имплантанти, особено по-евтините. Тя се бе оперирала при най-добрия пластичен хирург в Ню Йорк, за ужас на майка си и сестрите си. Но Канди бе обяснила, че го прави заради работата си. Нито майка й или някоя от сестрите й биха направили подобно нещо, а и нямаха нужда. Майка им имаше чудесна фигура и на петдесет и седем все още бе много хубава жена.

Всички жени в семейството бяха красавици, макар че по външност доста се различаваха една от друга. Канди не приличаше на тях. Беше най-високата и по ръст и по черти приличаше на баща си. Привлекателен мъж, той беше играл футбол в „Йейл“, бе висок метър и деветдесет и пет, на младини с руса коса като нейната. През декември Джим Адамс щеше да навърши шестдесет. И двамата й родители младееха за възрастта си и все още бяха забележителна двойка. Също като сестра й Тами, майка им бе червенокоса. Косата на сестра й Ани пък бе кестенява с червеникави кичури, а на най-голямата, Сабрина, беше почти катраненочерна. Баща им често се шегуваше, че в семейството има представители на всички цветове. Приличаха на стара реклама за шампоаните „Брек“ — изтънчени, аристократични, елегантни и красиви. Четирите момичета бяха красиви и като деца и често предизвикваха възхищението на околните, правеха впечатление и сега, когато излизаха заедно, дори и с майка си. Заради височината, теглото, славата и професията си Канди привличаше най-голямо внимание, но и останалите също бяха хубави.

Мат и Канди приключиха с обяда в „Л’Авеню“. Мат си хапна за десерт розови макарони със заливка от малинов сироп. Канди смръщено отбеляза, че това е прекалено сладко за нея и си поръча черно кафе, като си позволи и едно тънко блокче шоколад, което й се случваше доста рядко. След обяда шофьорът ги откара до Триумфалната арка. На авеню „Фош“, зад Триумфалната арка, беше паркирана каравана, осигурена специално за нея, и не след дълго Канди се появи облечена в зашеметяваща червена вечерна рокля, като влачеше зад себе си дълга самурена наметка. Изглеждаше невероятно красива, докато двама полицаи й помагаха да прекоси оживения булевард до мястото, където я очакваха Мат и екипът му под голямото френско знаме, веещо се от Триумфалната арка.

Щом я видя, Мат засия. Канди наистина бе най-красивата жена, която бе виждал в живота си, а навярно и в целия свят.

— Мамка му! Изглеждаш невероятно в тази рокля!

— Благодаря, Мат — скромно отвърна тя и се усмихна мило на двамата жандарми, които изглеждаха като омагьосани. Едва не бе предизвикала няколко катастрофи, тъй като лудите парижки шофьори натискаха рязко спирачки, приковали погледи в нея, докато полицаите я превеждаха през натоварения булевард.

След пет часа приключиха със снимките и Канди се върна в „Риц“, за да си почине. Разполагаше с четири часа. Взе си душ, обади се в агенцията в Ню Йорк и в девет часа вечерта, в мекия здрач, отново беше пред Триумфалната арка за втората фотосесия. Свършиха снимките в един след полунощ, след което тя отиде на един купон, където бе обещала да присъства.

Когато в четири сутринта влезе във фоайето на „Риц“, бе пълна с енергия, без следа от умора по лицето си. Мат си бе тръгнал преди два часа. Както бе изтъкнал — нищо не може да се сравни с това да си на двадесет и една. На тридесет и седем той не можеше да издържа на темпото й, нито пък повечето мъже, които я преследваха.

Канди опакова багажа си, взе си душ и след това си легна за час. Беше прекарала добре, но партито беше стандартна сбирка, без нищо ново и различно. Трябваше да напусне хотела в седем сутринта и в осем да бъде на летище „Шарл дьо Гол“, за да излети с полета в десет. По обяд местно време щеше да кацне на летище „Кенеди“. Още час, докато освободят багажа й и мине през митницата, после два часа шофиране до Кънектикът и в три следобед щеше да пристигне в къщата на родителите си. Щяха да имат достатъчно време, за да се подготвят за празненството по случай Четвърти юли. Тя очакваше с нетърпение да прекара вечерта със сестрите и родителите си, преди да настъпи лудницата на следващия ден.

Канди се усмихна на познатите администраторки и охраната, докато излизаше от „Риц“, облечена в дънки, тениска, с вързана на опашка коса, през която небрежно бе прокарала няколко пъти гребена. Влачеше след себе си огромна пътна чанта на „Ермес“ от крокодилска кожа, която бе открила в един бутик на Пале Роял. Лимузината я чакаше пред хотела и след миг бе на път за летището. Знаеше, че много скоро ще се върне в Париж, тъй като по-голямата част от работата й бе свързана с този град. Вече имаше насрочени две фотосесии за септември, след пътуването й до Япония в края на юли. Все още не бе решила нищо за август, но се надяваше да си вземе няколко дни почивка, които да прекара или в Хамптън, или в Южна Франция. Имаше безброй възможности за свободното си време, а също и за работата си. Животът й бе вълнуващ и чудесен, но тя очакваше с нетърпение двете седмици, които щеше да прекара у дома. Винаги й бе забавно да е със семейството си, въпреки че сестрите й не спираха да я дразнят за живота, който водеше. Малката Кандейси Адамс, най-високото и непохватно момиче в училище, се бе превърнала в лебед, известен в цял свят просто като Канди. Но макар че обичаше работата си и където и да се намираше, си прекарваше добре, нямаше по-хубаво място от дома, нито пък на планетата съществуваше човек, когото да обичаше повече от сестрите и майка си. Обичаше и баща си, но връзката им бе по-различна.

Канди се отпусна назад, докато лимузината се промъкваше през ранния сутрешен парижки трафик. Колкото и блестяща и светска да изглеждаше, в сърцето си тя си оставаше малкото момиченце на мама.