Даниел Стийл
Сестри (9)

9.

Погребението на урната в сряда беше последната част от болезнения ритуал, който трябваше да преживее семейство Адамс. Сабрина бе помолила свещеника службата да е по-кратка и семпла. Прахът на майка й бе положен в голяма красива махагонова урна. Никой от тях не искаше да мисли как внезапно бе изчезнала от живота им, превръщайки се в малка купчинка пепел. Но духът й щеше да остане завинаги с тях, никога нямаше да я забравят.

Не искаха да гледат как ще положат урната в земята. Сабрина и Тами бяха на мнение, че церемонията ще бъде много мъчителна за семейството, а и баща им нямаше сили.

По време на кратката церемония свещеникът изтъкна, че всички те все пак имат повод да се радват и да се надяват за скорошното възстановяване на Ани, оцеляла от трагичния инцидент на Четвърти юли. Духовникът, както и останалите им близки и приятели, нямаха представа, че Ани е сляпа. Рано или късно това щеше да се разбере, но засега семейството предпочиташе да не разгласява този тъжен факт. Смятаха, че е нещо твърде лично и прекалено болезнено, особено за самата Ани. Не знаеха как да й кажат, затова решиха първо да го обсъдят с лекарите. Сабрина се страхуваше да й съобщи трагичната вест толкова скоро. Щеше да й дойде твърде много, особено след като узнае за смъртта на майка си, но не можеха и да отлагат прекалено дълго. В края на седмицата щяха да й свалят превръзките и нямаше как повече да крият от нея. Баща им продължаваше да настоява, че диагнозата на лекарите е погрешна. Не можеше да повярва, че една от красивите му дъщери ще остане завинаги сляпа. През последните пет дни всичко вървеше на зле. Дотогава семейството им не бе сполетявано от трагедия, а сега съдбата им бе нанесла два тежки удара, от които още не можеха да се съвземат.

Преди да си тръгнат, всяка една от дъщерите постави по една красива бяла роза с дълга дръжка до махагоновата урна с праха на майка им. Баща им имаше чувството, че дългите стъбла на цветята го пронизват в сърцето. Момичетата се отдръпнаха дискретно, за да го оставят сам край гроба, но накрая Сабрина приближи тихо и нежно го улови под ръка.

— Хайде, татко, да си вървим у дома.

— Просто не мога да я оставя тук, Сабрина — сълзите се стичаха по лицето му. — Как можа това да се случи? Всички я обичахме толкова много.

— Да, така е — Сабрина не издържа и също избухна в сълзи.

Всички бяха облечени в черно и този цвят им придаваше благороден и елегантен вид. Дори в скръбта изглеждаха красиви и стилни. Другите хора винаги се удивляваха колко са изискани и прекрасни. Джейн беше сияйната и пътеводна звезда на Джим. Той не можеше да повярва, че завинаги си е отишла.

— Може би така е по-добре — тихо продума Сабрина, докато той продължаваше да се взира с безкрайна болка в махагоновата урна. — Така тя никога няма да остарее и винаги ще я помним красива и в разцвета на силите си. Не е страдала. Доживя да види децата си пораснали. Винаги ще я помним млада и прекрасна.

Годините почти не бяха оставили своя отпечатък върху Джейн. Красотата й сякаш беше вечна, а тя излъчваше безкрайна топлота, енергия и жизнерадостност. Винаги щяха да мислят за нея по този начин. Майка им бе необикновена жена. Той кимна, но не каза нищо. Взе една от белите рози и я остави върху махагоновата урна. После вдигна още една, стисна я в ръка и си тръгна с наведена глава. Последните няколко дни бяха най-тежките в живота му. Децата му напълно разбираха огромната му скръб. За последните пет дни сякаш се бе състарил с десет години.

Баща й се качи в лимузината, без да каже нищо, и седна до най-голямата си дъщеря. През целия път до вкъщи се взира през прозореца. Тами също беше в колата с тях, а Крис и Канди ги следваха в друга лимузина. Полагането на урната на Джейн бе извършено в тесен семеен кръг. Трите момичета изпитваха облекчение, че с това приключват болезнените ритуали, свързани със смъртта на майка им. Последните три дни бяха особено тежки с посещенията в болницата, погребението, стотиците гости в къщата след службата в църквата, а сега и това последно мъчително изпитание — да оставят майка си да почива в мир в последното й убежище. Обсъдиха идеята да държат пепелта й у дома, но решиха, че ще бъде твърде трудно за всички, особено за баща им. По-добре да оставят семплата махагонова урна в гробището. Сабрина имаше чувството, че майка й би предпочела да постъпят по този начин. Тъй като не бе оставила разпореждания относно погребението си, трябваше сами да решават, макар че се допитваха до баща си за всяка болезнена подробност. Той просто искаше кошмарът да свърши и любимата му жена да се върне отново при тях. На Сабрина й се струваше, че никой от тях все още не бе осъзнал напълно горчивата реалност. Джейн я нямаше само от няколко дни, сякаш бе заминала някъде на дълга почивка, но щеше да се върне.

Сабрина смяташе, че сега трябва да съсредоточат вниманието си върху Ани и нейното пълно възстановяване след мозъчната операция, както и върху приспособяването й към предизвикателствата на новия живот, който я очакваше. За нея това мъчително пътуване още не бе започнало, а Сабрина бе сигурна, че превръщането й от художник в сляпа жена ще отнеме доста време. Очакваше я тежък кръст.

Когато се прибраха у дома, баща им заяви, че следобед трябва да отиде до банката. Сабрина предложи да го придружи, но той отвърна, че предпочита да го направи сам. Също както останалите, и тя се опитваше да го подкрепя, когато имаше нужда, и да се отдръпва, когато пожелаеше да остане сам. Понякога се чувстваше напълно смазан под тежестта на трагедията, а друг път — за няколко часа поне — се чувстваше по-добре, ала сетне отново се сриваше пред жестоката истина, че завинаги е изгубил любимата си съпруга. Като че ли целият му свят се е преобърнал и в някои отношения наистина беше така.

Беше казал в офиса да не го очакват през тази седмица, а може би и следващата. Искаше да си даде малко време, за да опита да се съвземе. През цялата си кариера беше финансов съветник и дългогодишните клиенти искрено му съчувстваха за смъртта на съпругата му. Най-важните бяха осведомени и повечето от тях изпратиха цветя.

Семейството щеше да бъде заедно до края на седмицата, а след това Тами се връщаше в Калифорния, Крис — на работа, а след седмица-две същото щеше да направи и баща им. Сабрина смяташе, че така ще е по-добре за него, но сестрите й не бяха съгласни. Той изглеждаше уморен, съсипан, без никакви жизнени сили, бе и отслабнал с няколко килограма. Момичетата се бояха, че смъртта на майка им ще подкопае здравето му и ще го превърне в старец. И това донякъде се бе случило. Беше плашещо да гледат колко нещастен и отчаян е баща им, като изгубен без нея.

След церемонията на гробищата Сабрина се уедини в библиотеката и се обади на агентката по недвижими имоти в Ню Йорк, за да й каже какво търси. Жилище с три спални, тъй като Тами нямаше да се присъедини към тях, а щеше да остане в Калифорния, за да продуцира шоуто си. Сабрина обясни на агентката, че иска светъл, слънчев апартамент, с три просторни спални, с три отделни бани, голяма дневна, трапезария, ако е възможно, както и малък кабинет, макар че в краен случай можеше и без него. Настоя в сградата да има портиер и някаква охрана, защото Канди щеше да се прибира по всяко време, а Ани щеше да се нуждае от помощ, когато влизаше и излизаше — двете й сестри работеха и невинаги щяха да са си у дома, за да й помагат. Предпочитаха Ъпър Ист Сайд пред Сохо, Трибека или Челси. Сабрина предпочиташе жилище в нетърговската част на града, а Канди бе заявила, че й е все едно къде ще живее, стига да са заедно. Възнамеряваше да даде под наем великолепния си апартамент. Разкошното обзавеждане и прекрасната гледка не бяха от значение за нея. Тя дори не си бе дала труда да го обзаведе докрай. Доста рядко се задържаше в него, за да я е грижа за мебелировката. Също като Сабрина и тя държеше на безопасността и искаше да се чувства спокойна и защитена, когато се прибира късно през нощта. Останалите не пътуваха толкова много, водеха по-заседнал живот.

— Доста трудни за изпълнение изисквания — честно заяви агентката, — дано имам късмет да изникне нещо неочаквано, например клиент, който дава под наем за една година мезонет.

Сабрина я увери, че не държат на гледките и терасите. Уютен апартамент в някоя стара сграда чудесно ги устройваше. Главното беше да могат да живеят заедно и да осигурят на Ани обстановка, в която да се чувства удобно и най-вече в безопасност, докато се научи да се справя с предизвикателствата в новия си живот. Силно се надяваше да намерят жилище с прилична и добре оборудвана кухня. Заради Сабрина Крис щеше да идва често и да им приготвя по нещо вкусно за ядене. Той беше отличен готвач, с почти професионални умения. Сабрина все се заричаше да се научи от него, но времето все не й достигаше, често дори пропускаше храненията през деня. От външния вид на Канди, а и от това, на което бяха свидетели през последните дни, можеше да се направи извод, че най-малката им сестра почти не слага залък в уста. Тами беше някъде по средата, следеше теглото си наистина, но не беше маниачка на тема диети. А самата Сабрина минаваше само на салати, за да компенсира по-обилните яденета, каквито обаче не й се случваше да похапва особено често.

Агентката обеща да й се обади веднага щом попадне на нещо подходящо. Сабрина разбираше, че търсенето ще отнеме време. Беше склонна да наеме и някоя къща, ала предпочиташе да остави тази възможност за в краен случай, тъй като къщите обикновено бяха много по-скъпи. Докато се връщаха от гробището, тя обясни плана на баща си, който се усмихна, докато я слушаше.

— Ще бъде добре за вас. Както в старите времена, когато всички вие, момичета, живеехте у дома. Представям си какви лудории ще натворите. Но как ще се чувства Крис в тази ситуация, Сабрина? Да живее с три жени, би било огромно предизвикателство за всеки мъж. Дори кучетата ви са женски, пък и имате цял куп приятелки.

Сабрина го успокои с думите, че Крис вече е свикнал. Където и да живееше тя, особено в компанията на сестрите си, постоянно беше многолюдно. Хората обичаха веселата и безгрижна атмосфера, която витаеше около тях, а явно Крис нямаше нищо против.

Все пак агентката бе приела задачата да потърси подходящо жилище и Сабрина не смяташе, че е чак толкова невъзможно. Вярно, нещата се усложняваха от желанието й да стане по-бързо. След няколко седмици Ани щеше да излезе от болницата, а Сабрина искаше дотогава да са се преместили. Вече бе предупредила домоуправителя, че смята да напусне апартамента си, а Канди възнамеряваше да даде своя под наем веднага щом открият нещо подходящо. Ако се наложеше, тя можеше да плаща своя дял от наема на общото жилище, както и за поддръжката на собствения си. Като модел печелеше невероятни суми и си позволяваше лукс и удобства, немислими за останалите, въпреки че беше най-младата. Дори Тами с добре платената си работа като продуцент на холивудско шоу не печелеше толкова пари. Канди не криеше, че хонорарите на супермоделите са невъобразимо високи, а в момента я търсеха повече отвсякога.

На път към къщи баща им каза, че ще поеме частта на Ани за наема плюс издръжката й. Дори предложи да плаща половината, защото смяташе, че идеята им да помогнат на пострадалата си сестра е изключително благородна, макар все още да отказваше да повярва, че тя завинаги ще остане сляпа. Бе убеден, че един ден зрението й отново ще се възвърне. Нещастието, сполетяло една от дъщерите му, беше твърде силен удар, за да може да го понесе. Сабрина не се съмняваше, че с времето ще приеме действителното положение на нещата. Все пак смъртта на съпругата му, както и вероятността да изгуби дъщеря си, бяха прекалено голям шок. Мозъкът му отказваше да възприеме и да повярва на случилото се през последните пет дни. За дъщерите му беше не по-малко трудно да приемат положението и да се примирят. А Ани още не знаеше нищо.

Когато се прибраха, Тами и Крис направиха сандвичи. Съседите бяха оставили кошници с храна и в кухнята имаше богат асортимент от деликатеси, студени закуски и сготвени ястия. Приличаше на Коледа, когато клиентите на баща им изпращаха големи кошници с вино и изискани мезета. Но сега не беше Коледа. Всъщност Сабрина не смееше да си помисли как ще прекарват празниците сега, когато майка й я няма. Тази година за всички щеше да е истинско мъчение. Знаеше, че тогава майчиното й отсъствие ще се почувства от всички по-остро и осезаемо отвсякога.

 

 

Същия следобед сестрите отидоха в болницата, за да видят Ани, а баща им се запъти към банката. Крис предложи да го закара. В момента Джим не беше на себе си и дъщерите му не искаха да шофира. Не можеха да допуснат да се случи нова злополука, като тази в съдбоносния уикенд. Когато Джим излезе от къщата и се запъти към колата, Крис с изненада забеляза, че носеше голяма пазарска чанта и малко куфарче. Младият мъж нямаше представа какво бе намислил, но Джим изглеждаше напрегнат и докато пътуваха към банката, почти не проговори, което бе необичайно за него.

Когато Тами, Канди и Сабрина пристигнаха в болницата, Ани спеше. Те седнаха в стаята й и тихо зачакаха да се събуди. Сестрата ги уведоми, че пациентката скоро е заспала, но през целия ден била в сравнително добро настроение. Младите жени си даваха сметка, че няма да е задълго. В края на седмицата жестоката реалност щеше да се стовари върху нищо неподозиращата Ани. По-разрушителна от цунами.

Тя най-после се събуди, докато сестрите й си шепнеха край леглото. Разпозна, че Тами е най-близо. Беше придобила някакво шесто чувство за движенията на хората и усещаше присъствието им въпреки превръзките на очите. Слухът й се бе изострил и тя съвсем точно се досети коя от сестрите е по-близо до нея.

— Здравей, Тами — рече тя, а по-голямата й сестра се усмихна и я целуна по бузата.

Другите две си размениха многозначителни усмивки — Ани я беше познала, макар че не можеше да я види.

— Откъде разбра, че съм аз? — изненада се Тами.

— Усетих парфюма ти. А Сабрина е там — тя посочи в посоката на най-голямата си сестра.

— Е, това вече е странно — отбеляза Сабрина. — Аз не съм си сложила парфюм. Забравих го в града.

— Не знам — прозя се Ани. — Предполагам, че просто ви съм ви усетила, момичета. А Канди е легнала в долната част на леглото ми — всички се засмяха — наистина бе познала съвсем точно. — Къде е мама? — попита тя, също като вчера. Не изглеждаше особено загрижена, но в гласа й се долавяше нотка на безпокойство.

— Татко трябваше да отиде до банката — опита се да я разсее Тами.

Каза го така, сякаш майка им бе отишла с него, без да се налага да я лъже.

— Какво ще прави в банката? Не е ли на работа? Между другото, какъв ден сме днес? — от катастрофата до вчера тя беше в безсъзнание.

— Сряда — отвърна Сабрина. — Татко си взе една седмица отпуска.

— Наистина ли? Никога не го е правил — Ани се намръщи и се замисли над чутото. Трите момичета се спогледаха тревожно. — Вие, сестрички, ме лъжете, нали? — тъжно подхвърли тя. — Мама сигурно е ранена, иначе досега щеше да дойде. Никога не би отишла с татко, ако знае, че съм болна. Какво се е случило? — настоя. — Колко зле е ранена?

В стаята настъпи продължителна тишина. Не възнамеряваха толкова скоро да й съобщават ужасната новина, но явно Ани нямаше да им позволи да шикалкавят. Беше от хората, които държаха да получат отговори на въпросите си и никога не оставяха нещата неизяснени. Въпреки артистичната си нагласа беше методична, точна и пряма.

— Какво се е случило с мама, момичета? Къде е тя? — никоя от тях не знаеше какво да каже, защото се бояха от реакцията й. — Хайде, започвате да ме плашите — изведнъж лицето й се сгърчи от тревога.

Те също се измъчваха — не искаха да й съобщават точно сега, когато едва бе започнала да се възстановява.

— Катастрофата е била много тежка, Ани — тихо заговори Тами и пристъпи още по-близо до леглото. Инстинктивно останалите я последваха, а Канди се протегна и улови ръката й. — Сблъскали са се три коли и камион.

— Спомням си само как мама изгуби контрол над кормилото. Опитваше се да го овладее, преди да навлезе в насрещното движение, но когато погледнах, нея я нямаше в колата. Не знам къде беше отишла — беше прелетяла през шосето към насрещното платно, но според пътния полицай тогава вече е била мъртва. Починала на място от удара, когато стоманените тръби са пронизали предното стъкло. Едва не са отрязали главата й, а Ани ги е избегнала като по чудо. — След това не помня нищо… — тихо завърши тя.

— Останала си затисната в колата и си получила силен удар по главата. Половин час са те вадили. Слава Богу, че са дошли навреме — допълни Сабрина казаното от Тами.

Сестрите се разбираха от половин дума и често говореха като една. Когато бяха малки, майка им на шега ги наричаше „моето четириглаво чудовище“. Ако някой разговаряше с едната или пък се скараше с някоя от останалите, трябваше да се разправя с всички. И Господ да ти е на помощ, ако сметнеха, че си постъпил несправедливо към една или повече от тях. Оттогава нещата не се бяха променили особено. Само бяха станали по-големи и се владееха по-добре, а и по-рядко им се налагаше да се съюзяват срещу останалите. Но все още се поддържаха една друга, винаги се защитаваха и имаха еднакви възгледи за много неща.

— Още не сте ми казали къде е мама — знаеха, че няма да могат дълго да избягват въпроса й. Ани беше прекалено настоятелна и решена да узнае. Щеше да бъде трудно да я заблудят.

— В друга стая в болницата ли е настанена?

Тами погледна към Сабрина и поклати глава. Сега всички бяха скупчени край леглото и я докосваха — по ръцете, лицето, пръстите. Ани ги усещаше край себе си и присъствието им едновременно я успокояваше и плашеше. Предчувстваше, че нещо ужасно се е случило. Сетивата й бяха изострени до крайност, а мисълта й бе бърза, както винаги, за огромно облекчение на всички, макар че сега им бе много по-трудно да я заблудят.

— Тя не е оживяла, Ани — тихо рече Тами, която бе най-близко до нея. — Всичко се е случило твърде бързо. Стоманените тръби са я ударили. Загинала е на място.

Ани ахна. Отвори уста, ала сковалият я ужас бе прекалено силен и от устата й не се отрони нито звук. После размаха диво ръце в опит да ги докосне, да се вкопчи в тях. Те виждаха собствената си болка и страдание, изписани върху лицето й. Но сестрите имаха четири дни, за да привикнат поне малко. За Ани всичко беше съвсем прясно, като зейнала внезапно дълбока рана.

— Мама е умряла? — ужасено прошепна младата жена. Искаше да ги погледне, но проклетите превръзки не й позволяваха. Лекарят й бе казал, че трябва да останат още няколко дни. Дори щели да ги свалят цяла седмица по-рано. Ала беше ужасно да не може да вижда лицата или очите на сестрите си, за да почерпи сили от тях. Искаше да махне превръзките и яростно ги задърпа, но без успех. Вече се бе опитала и не бе постигнала нищо.

— Да, умря — отвърна Сабрина на страшния въпрос. — Съжалявам, бебче. Съжалявам, че трябва да преживееш всичко това.

— О, Господи, толкова е ужасно! — сълзите се затъркаляха по страните й изпод превръзките. Усещаше ги как парят. Плака дълго, а сестрите й я прегръщаха като три ангела пазители. Но най-нежният и мил ангел си бе отишъл. Ани просто не можеше да го проумее. Това бе най-ужасната новина в живота й. Не по-малко злокобна бе и за сестрите й, въпреки изминалите четири дни. Нито една от тях не можеше да възприеме философски сполетялото ги нещастие, макар да се опитваха да убедят баща си в обратното. — Как е татко? — накрая събра сили да попита Ани, разтревожена за него.

— Не е много добре — обади се Канди, — но и ние сме така. Аз още не мога да се съвзема. Сабрина и Тами се грижат за всичко. Направо са страхотни.

— Пропуснах ли погребението на мама? — с треперещ глас попита Ани.

В действителност не искаше да бъде там, ала същевременно се чувстваше донякъде пренебрегната. Но нищо не можеше да се направи. Сестрите й не са знаели кога ще дойде в съзнание, за да я да чакат. Сигурно е било много тежко за баща им, и не по-малко и за тях. Трябвало е да преминат през всички мъчителни подробности.

— Погребахме я вчера — каза Сабрина.

Ани не можеше да повярва. Майка им беше мъртва. Как да го проумее, как да приеме. Сестрите й също не можеха да го повярват. Майка им заемаше важно място в живота им със силното си и любящо присъствие и все още не можеха да осъзнаят внезапната й смърт. Сигурно им е било трудно да се справят с тъжните и мъчителни приготовления, но Ани не се съмняваше, че са успели.

— Клетият татко… клетите ние… клетата мама — изплака Ани. — Как се случи това нещастие?!

За съжаление се бе случило, дори бе още по-голямо. Ани не знаеше, но в момента тя беше най-клетата, дори повече от майка си. Джейн все пак бе изживяла живота си, бе умряла наистина твърде млада, но бе живяла пълноценно и до самия край се бе наслаждавала на живота. А на Ани й предстоеше да се сблъска с огромни предизвикателства, животът й внезапно щеше да стане ограничен и труден, никога вече нямаше да види картина, нито да създаде своя, а целият смисъл на съществуването й бе в изкуството. Бе лишена от зрението си, а беше още толкова млада. Сърцата им страдаха за нея, не по-малко, отколкото за загубата на майка им.

Този следобед останаха по-дълго при Ани. Не искаха да я оставят сама, след като й съобщиха страшната новина за смъртта на майка им. Разговаряха тихо или просто седяха мълчаливо, хванати за ръце. Имаше моменти, когато плачеха неутешимо или се смееха през сълзи, докато си припомняха отдавна отминали и позабравени случки. И преди бяха много близки, но загубата на майка им сякаш заздрави връзката помежду им и ги сплоти още повече. Те бяха четири много различни млади жени, изпитващи силна обич и дълбоко уважение една към друга — дар най-вече от майка им, но също и от баща им. Сега се държаха за него, както и една за друга, за да привикнат към завинаги осакатения им свят.

Беше седем часът, когато най-после си тръгнаха от болницата. Ани беше изтощена, а и останалите бяха на границата на силите си. По обратния път разговаряха за нея, а вкъщи завариха Крис да си приказва тихо с баща им. В тяхно отсъствие поне десетина души били идвали, за да изкажат съболезнованията си. Всичко им изглеждаше толкова странно. Майка им си бе отишла, оставяйки огромна празнота в живота им, както и в малката общност в града, където от години беше обичана и уважавана като съпруга, майка, приятелка, ревностна участничка в безброй благотворителни каузи. Беше означавала много и за други хора, не беше само тяхна майка и съпруга на Джим.

Тами предложи да поръчат китайска храна или суши, за да не се налага Крис отново да им готви, но баща им заяви, че първо иска да свърши нещо с тях. Изглеждаше тъжен и съсипан, но и някак решителен. Помоли да го последват в трапезарията. Крис знаеше какво предстои и се забави в кухнята, за да ги остави насаме. Беше нещо между тях, споделен момент само за членове на семейството. Беше останал смаян, след като Джим му обясни какво възнамерява да направи, когато същия следобед отидоха в банката. Струваше му се твърде скоро, но по-възрастният мъж изтъкна, че сигурно ще минат месеци, преди дъщерите му отново да се съберат под един покрив. Пък и беше убеден, че тъкмо това би желала съпругата му. Беше рано, но часът бе настъпил. Покойната му съпруга винаги беше щедра към съпруга си, дъщерите и приятелите си.

Когато младите жени влязоха в трапезарията след баща си, останаха изумени от гледката, разкрила се пред очите им. Не бяха подготвени за нея, а и той не ги бе предупредил, нито дори намекнал нещо.

Тами нададе кратък вик на болка и отстъпи назад. Сабрина закри за миг очите си с ръце. А Канди просто стоеше като закована и плачеше.

— О, татко… — едва успя да изрече Тами.

Още не беше готова за това. Безкрайно я болеше, като гледаше познатите предмети, но сега те бяха едни от многобройните подаръци на майка им за тях, поднесени с фин жест от баща им.

Той беше подредил в спретнати редици върху масата в трапезарията всичките бижута на съпругата си — познатите пръстени, гривни и обеци, които тя носеше, наниза перли, наследен от майка й, подаръците, които й бе правил през годините за рождени дни, за Коледа, по случай важни събития като ражданията на децата. Накитите не бяха много скъпи, не като онези, които Тами беше виждала в Холивуд или Канди носеше върху корицата на „Вог“, или върху рекламите на „Тифани“ и „Картие“. Но бяха хубави, майка им ги бе носила и ги обичаше. Всяко украшение върху голямата маса в трапезарията щеше да им напомня за майка им всеки път, когато си го сложат, макар да имаха чувството, че са ги откраднали от нея, че са изпразнили кутията й за бижута, докато е отсъствала, и ще се наложи да й обясняват, като се върне. Все още им се искаше да вярват, че тя всеки миг ще влезе през вратата. Изваждането на скъпоценностите, което баща им бе направил, бе начин да се признае, че тя си е отишла завинаги. Сега момичетата трябваше да пристъпят в света на възрастните, където никой нямаше да ги закриля от лошите изненади, които животът им бе подготвил, нито да се радва заедно с тях на добрите. Изведнъж престана да има значение на колко години са — всички бяха възрастни. Вече нямаха майка и внезапно се почувстваха остарели.

— Татко, сигурен ли си? — попита Сабрина с насълзени очи.

Тами също плачеше тихо. Толкова им бе трудно.

— Да, сигурен съм. Не исках да чакам до Деня на благодарността, когато отново ще бъдем заедно. Ани не е тук, но тя може винаги да си избере нещо, а и вие знаете какво й харесва. Можете да отделите нещата за нея или по-късно да си ги размените. Нека всяка, като започнете от най-голямата, вземе по едно украшение, докато си разпределите всичките. Майка ви бездруго смяташе да ви ги даде един ден. Тук има някои доста красиви бижута. Сега са ваши — тихо каза той, после излезе от стаята, като бършеше сълзите си.

Остави ги сами, знаеше, че ще постъпят честно. Освен бижутата беше извадил и четирите й кожени палта — две визонени, едно от лисица и едно много красиво от рис, което й бе подарил за миналата Коледа. Всички бяха разпрострени върху голямото кресло отсреща.

— Господи! — промълви Сабрина, отпусна се в другото кресло и се взря в блестящите скъпоценности върху масата. — Откъде да започнем?

— Чу татко — тържествено й напомни Тами. — От най-голямата. Това означава, че първо си ти, после аз, Ани и Канди. Кой ще избира вместо Ани?

— Всички можем да го направим. Познаваме вкуса й — сестра им почти не носеше бижута и стилът й по-скоро бе артистичен и ексцентричен, но предпочиташе сребърни гривни и тюркоази. Накитите на майка й бяха по-изискани и скъпи, но имаше няколко, които щяха да отиват и на нея, ако й се искаше да изглежда по-възрастна. Но дори и никога да не си ги сложеше, щяха да бъдат спомен от майка й, при това красив. Знаеха кое бижу бе получила при раждането на всяка от тях. Тясна гривна със сапфири за Сабрина, пръстен с рубин за Тами, перлена огърлица за Ани и красива диамантена гривна за Канди, която се бе появила на бял свят тринадесет години след първородната дъщеря, когато родителите им бяха доста по-заможни. Затова всяка избра първо това бижу за себе си. После постепенно започнаха да се отпускат. Сложиха си избраните бижута. Рубиненият пръстен беше точно по мярка на Тами и тя се закле, че никога няма да го сваля.

Една по една си разпределяха скъпоценностите, които толкова добре помнеха. Имаше няколко накита, останали от баба им, които бяха старомодни, но красиви. Бяха изработени приблизително през четиридесетте години на миналия век — няколко огърлици с големи топази, гривна и пръстен с аквамарин и красива камея, която решиха, че ще отива най-много на Ани. Майка им и баща им не биха се изненадали от деликатността, която дъщерите им проявяваха при подбора. Щом някоя от тях си харесаше нещо, останалите мигом се отказваха и настояваха тя да го вземе. Имаше два-три накита, които не отиваха на нито една от тях, но си ги разпределиха от сантиментални чувства. Изящната сапфирена брошка, подарена от баща им за петдесетгодишния юбилей на Джейн, по общо настояване трябваше да принадлежи на Сабрина, която не възрази. Диамантените обеци стояха чудесно на Тами, а диамантеният пръстен и обеците с перли във вид на капки, които майка им носеше като млада, щяха да подхождат идеално на Канди. Отделиха за Ани великолепна гривна с диамантени висулки.

Всички бижута бяха много красиви, с фина изработка и докато ги оглеждаха, постепенно тъгата им изчезна. Момичетата заставаха пред огледалото и се смееха, докато ги пробваха, и коментираха как им стоят. Изпитваха горчиво-сладка смесица от щастие и печал.

Накрая се оказа, че всички имат по еднакъв брой накити. Всяка разполагаше с едно или две по-ценни бижута и още няколко не толкова скъпи, но със сантиментална стойност. Отделиха украшенията за Ани, но всички бяха готови да ги разменят с някои от своите, ако тя пожелае. Повечето бижута подхождаха на по-възрастна и зряла жена, но всички знаеха, че и те ще остареят. Можеха да ги носят и сега, за да им напомнят за майка им. Имаше нещо много трогателно и мило да ги притежават. След това пробваха палтата и си ги поделиха по най-добрия начин.

Решиха, че лисицата ще стои чудесно на Ани. Беше почти същия цвят като кестенявата й коса, а и по размер щеше да й е по мярка. Можеше да носи палтото с дънки. Сабрина изглеждаше великолепно в тъмното палто от визон, което отговаряше на стила й — беше дълго и падаше свободно. Майка им предпочиташе дългите кожени палта. А Сабрина бе много елегантна в него. Тъмнокафявото визонено палто пък отиваше идеално на Тами, която заяви, че догодина ще го облече при връчването на наградите „Еми“. Беше много шик. Три четвърти палтото от рис беше сякаш създадено за Канди. Когато го облече, изглеждаше направо невероятно в него. Тъй като беше прекалено слаба, й бе малко широко, но подчертаваше дългите й крака. Ръкавите й бяха малко къси наистина, но тя заяви, че ги харесва и така. Майка й го бе обличала само веднъж, но и останалите палта бяха много запазени, почти не личеше, че са носени. Всъщност Джейн ги обличаше рядко, само когато излизаше на вечеря в града или за някое официално тържество. Майка им открай време имаше слабост към кожите, но едва през последните години се бе сдобила с тези скъпи палта. Като млада бе носила едно от астраган, шито през тридесетте и принадлежало някога на баба й, но то отдавна бе остаряло. Сегашните й палта бяха почти нови, много стилни и момичетата изглеждаха изключително изискани в тях. Накрая подредиха грижливо избраните палта и отидоха в кабинета, за да благодарят на баща си.

Той ги видя да влизат усмихнати и всяка една го целуна и го увери колко много означава жестът му. За себе си той бе запазил венчалната халка и годежния пръстен. Сложи ги в малка кутия върху нощната масичка, за да може да ги поглежда винаги, когато пожелае. Не би могъл да се раздели с тях.

— Благодаря ти, татко — промълви Канди, седна до него и стисна ръката му.

Предполагаха колко му е било тежко да извади вещите й и да им ги даде толкова скоро. Оценяваха жеста му, израз на обичта му към тях.

— Можете по-късно да прегледате останалите й вещи и да видите дали сред тях няма нещо, което бихте искали да вземете.

Джейн имаше няколко красиви ръчни чанти и някои изискани дрехи, които единствено Тами би могла да носи, тъй като само тя имаше майчиния си ръст. Но те можеха да почакат. Скъпоценностите му се струваха най-важните от притежанията на съпругата му, чието разпределяне изискваше присъствието на всичките му дъщери, а не искаше да чака пет месеца до Деня на благодарността, за да им ги даде. Отначало дъщерите му се бяха разстроили при вида на бижутата и им беше неловко да ги делят, но всичко бе извършено точно и справедливо, с много обич. Проявиха уважение една към друга, както и към майка си. Това беше типично за тях, а и майка им винаги ги бе възпитавала да бъдат мили, щедри и състрадателни. Четирите дъщери на Джейн бяха научили добре урока си.

Докато сестрите си разпределяха бижутата, баща им и Крис поръчаха вечеря. Избраха къри от индийския ресторант наблизо, славещ се с отличната си кухня. Докато се хранеха, разговаряха непринудено и за миг сякаш отново всичко беше постарому — шегуваха се и се смееха, както до неотдавна. Трудно беше да се повярва, че току-що си бяха поделили майчините бижута, погребали са праха й същия следобед, а предишния ден са присъствали в църквата на опелото. Всичко това изглеждаше нереално, като сън.

Докато разтребваха кухнята, Тами си помисли колко много ще й липсват сестрите й, когато се върне в Ел Ей. Въпреки наскоро преживяното нещастие и все още витаещата тъжна атмосфера, обичаше да са заедно. С тях се чувстваше най-щастлива и някак цялостна. Винаги когато беше със семейството си, животът в Калифорния й се струваше чужд и незначителен. Близките й бяха най-важните за нея. Трудно беше да сравнява тези два толкова различни свята, макар в единия да живееше и работеше, там беше всичко, което й се струваше толкова важно — шоуто, в чието създаване бе участвала и което й бе толкова скъпо. Но то не можеше да се сравни с родния дом. Обходи с поглед сестрите си, докато излизаха от кухнята, а Сабрина обви ръка около раменете й и я прегърна.

— Ще ни липсваш, когато си заминеш. С мен винаги е така.

— С мен също — тъжно рече Тами.

Животът й изглеждаше толкова пуст без сестрите й. Тук споделяха семейните обеди и вечери, можеха да си говорят по всяко време на деня и нощта, под благосклонния и доброжелателен поглед на баща им. Напомняше й за детството, което за нея беше приказно във всяко едно отношение, рядък и скъпоценен дар от съдбата. Нищо не се бе променило, с изключение на това, че се бяха пръснали по света. Или поне до скоро беше така — сега всички щяха да живеят заедно, когато Ани излезе от болницата, само тя щеше да се намира на хиляди километри разстояние. Но нямаше избор. Не можеше да се откаже от живота си там. Това щеше да унищожи кариерата й, за която се бе трудила толкова неуморно и упорито.

Когато сестрите се запътиха към горния етаж, трите кучета ги последваха. Може би бяха сключили временно примирие, но през последните дни Бюла и Хуанита сякаш бяха станали близки приятелки. Зои, йоркширският териер на Канди, почти не се отделяше от господарката си и все гледаше да се намърда в скута й. Хуанита и Бюла свикнаха да спят заедно, а малката чихуахуа си играеше с дългите копринено меки уши на другарката си. Дори заедно преследваха заек в задния двор. Гледката разсмя всички. С розовите си панделки и каишката, украсена с изкуствени диаманти, Зои бе най-елегантната от кучешкото трио. Хуанита беше най-буйната, а Крис отбеляза, че откакто са тук, Бюла не изглежда толкова депресирана. Предположи, че тя навярно се нуждае от братя и сестри и не й се нрави да бъде единствено дете. Канди обеща да купи диамантени каишки и на останалите кучета, а Крис въздъхна и завъртя очи.

— Тя е ловджийско куче, Канди, а не супермодел.

— Да, но не е зле да й се придаде малко стил — дяволито го стрелна с поглед Канди. — Сигурно заради това е била депресирана — старата й каишка вече бе овехтяла и изтъркана и докато говореха, басетът вдигна глава и размаха опашка. — Виждаш ли, съгласна е с мен. Имам една невероятна жена в Париж, която шие дрехите на Зои. Преди да тръгнем, ще взема мерките на Бюла и ще й поръчам няколко тоалета.

— Е, сега аз ще изпадна в депресия. Ти ще развалиш кучето ни — твърдо отсече Крис.

Бюла бе единственото им общо притежание със Сабрина. Всеки си имаше собствен апартамент, отделни финанси и много внимаваха собствеността им да е разграничена. Като адвокати и двамата знаеха до какви усложнения можеше да се стигне, ако се разделят. Но Бюла бе нещо като тяхно дете, което споделяха. Сабрина често се шегуваше, че ще трябва да се споразумеят за родителските права, ако някога скъсат. Крис имаше по-добра идея и предпочиташе да се оженят, ако не за друго, то поне заради кучето, както обичаше да я дразни. Но бракът засега не влизаше в плановете й, нито в близко бъдеще.

— Защо не? — попита я Тами на следващия ден, докато седяха край масата в кухнята и отпиваха от кафето си.

Останалите бяха излезли. Баща им и Крис бяха отишли на пазар, а Канди се бе запътила към новия гимнастически салон наблизо. Заяви, че съвсем е излязла от форма, тъй като цяла седмица не е правила комплекса упражнения на Пилатес^[1] и била напълняла — новина, която изненада всички. Оплака се, че тялото й се отпуснало, поне тя го чувствала така. Трудно бе да се повярва при нейните двадесет и една години.

— Не знам — отвърна с въздишка Сабрина. — Просто не се виждам омъжена. По цял ден слушам ужасни истории как доскоро влюбени двойки, след като се оженят, превръщат живота си в ад, изневеряват си и се нараняват по всевъзможни начини. В резултат бракът никак не ме блазни, независимо колко добър човек е Крис. В началото всички са мили и любящи, а после всичко се скапва.

— Виж мама и татко — изтъкна Тами.

Те бяха еталонът й за идеален брак и тя мечтаеше за такъв, ако някой ден открие мъж като баща си. Онези, които срещаше в Ел Ей, особено в шоу бизнеса, бяха или откачалки, свалячи, самовлюбени, или просто „лоши момчета“. Изглежда, само на такива попадаше. Май беше като магнит за всякакви ненормалници и негодници.

— Да, мама и татко — печално повтори Сабрина. — Те бяха идеалната двойка. Възможно ли е някога да открием съвършената си половинка? Случва се толкова рядко. Мама често го казваше. Все повтаряше какъв страхотен късмет са имали те двамата с татко. Не съм сигурна, че и аз ще имам същия, а ако го нямам, ще се почувствам измамена. Не бих се задоволила с по-малко. Те вдигнаха летвата твърде високо.

— Мисля, че Крис е доста близо до идеалната половинка. Попаднала си на добър човек, а това не се случва често. А не забравяй, че мама и татко заедно са изградили хармоничния си брак, не се е получило от само себе си. Спомням си, че докато бяхме деца, се случваше да се скарат и да имат разногласия.

— Рядко. И в повечето случаи заради нещо, което ние бяхме направили. Като онзи път, когато цяла седмица се измъквах от къщи тайно през нощта. Татко смяташе, че трябва да ми се скара и с това да приключи. Но мама ми забрани да излизам три седмици. Тя беше много по-строга от него.

— Може би тъкмо заради това бракът им бе толкова щастлив. Не мога да си спомня някога да са имали сериозни разправии. Може би веднъж, когато той се напи в навечерието на Нова година. Мисля, че тогава тя не му проговори цяла седмица.

Двете се засмяха при спомена. Дори и когато пийнеше малко повече, баща им си оставаше истински сладур. Тогава майка им бе заявила възмутено, че я бил изложил пред приятелите им. Нито един от двамата не прекаляваше с алкохола, не го правеха и дъщерите им. Канди бе най-голямата купонджийка от всички, но тя още беше много млада, а и заради работата си се движеше в по-шумни и буйни компании. Но нито някоя от останалите сестри, нито Канди прекаляваха. Знаеха, че понякога Ани пуши марихуана с приятелите си художници, но тъй като се отнасяше изключително сериозно към работата си, не обичаше често да се дрогира. Беше се случвало да попрекали, докато беше в колежа, но никоя от тях не се оказа зависима от алкохол или дрога. Като цяло семейството водеше здравословен и разумен начин на живот. Крис пиеше повече от Сабрина и обичаше да се отпусне с няколко чашки водка, но никога не се напиваше. На Тами той й изглеждаше като идеалния мъж, особено в сравнение с ненормалниците, с които тя общуваше.

— Мисля, че наистина ще бъде тъжно, ако вие двамата с Крис не се ожените някой ден — отбеляза тя, докато слагаше чашите в миялната машина. — През септември ще навършиш тридесет и пет. Ако искаш да имаш деца, не бива повече да се помайваш. Пък и той може да се измори да чака. Вие дори не живеете заедно. Изненадана съм, че досега не ти е поставил ребром въпроса. Той също няма да става по-млад.

— Само на тридесет и шест е. И понякога наистина поставя въпроса. Аз просто отвръщам, че още не съм готова. И действително не съм. Не знам дали някога ще бъда. Харесват ми нещата, както са сега, а и ние прекарваме нощта заедно три или четири пъти седмично. Аз обичам да разполагам с времето си, а работя доста вечер.

— Ти си просто разглезена — заключи Тами.

— Да, предполагам, че е така — съгласи се Сабрина.

— Позволи ми да ти кажа нещо — ако намеря мъж като него, ще го окова с вериги. Ами ако го изгубиш само защото не искаш да се омъжваш? — Тами и преди се бе чудила. Смяташе, че Крис е невероятно търпелив със сестра й, знаеше, че той иска да имат деца. Сабрина не бе сигурна и в това. В случай на развод не желаеше децата й да прекарват половината си време с бившия й партньор. Беше дълбоко повлияна от работата си и наплашена от грозните проблеми, с които всеки ден се сблъскваше.

— Не зная. Предполагам, че ще му мисля, когато се случи, ако изобщо някога се стигне дотам. Засега връзката ни е чудесна.

Тами поклати възмутено глава.

— Я ме виж мен — казвам си, че когато стана на твоята възраст, ще прибягна до банка със сперма и изкуствено оплождане, ако не срещна подходящия човек. А ти имаш най-страхотния мъж на планетата, на всичкото отгоре той иска да се ожените и да имате деца, ала ти предпочиташ да живееш сама и да си останеш завинаги необвързана. Мамка му! Животът никак не е справедлив!

— Не, не е. И да не си посмяла да си търсиш банка за сперма, глупаче. Рано или късно ще срещнеш подходящия мъж.

— Не и в моите среди. Със сигурност не и в Ел Ей. Не знаеш какви сбърканяци са всички мъже там. Дори вече съм се отказала да ходя по срещи. Ако още веднъж бъда принудена да изслушам историята на някой тип, който за пръв път от двадесет години — откакто е разведен — най-после срещнал подходящата жена (докато в същото време ме мами с двадесетгодишни начинаещи звезди), при това е заклет вегетарианец, който два пъти седмично си прави промивка на червата, за да се чувства добре, чиито политически възгледи са по-леви и от тези на Ленин и, между другото, дали няма да мога да му осигуря главна роля в шоуто… ще повърна и вече съм го правила. По-добре да си записвам на цифровото видео любимите си шоута и да си стоя у дома с Хуанита, да чета сценарии, след като съм си тръгнала от офиса си в десет и половина вечерта, което най-редовно се случва. Просто не си заслужава да се гримирам и да се качвам на високи токчета заради онези типове. Наистина си мисля, че ще си остана сама. По-добре така, отколкото с някоя откачалка — на двадесет и девет Тами почти се бе отказала от мъжете. — Миналата година на два пъти опитах срещи чрез интернет. Оказа се още по-лошо. Един тип ме заведе на вечеря, ала нямаше достатъчно за бакшиш, след което ме помоли да му заема пари, за да се прибере. Друг пък ми призна, че бил гей, но излязъл с мен, защото се хванал на бас с приятеля си, че поне веднъж ще си определи среща с жена. И аз се оказах късметлийката. Може да се каже, че съм срещала всички от Световния клуб за откачалки. Самата аз съм сред най-старите им и почетни членове и водя класацията за срещи с безнадеждни малоумници.

Сабрина се засмя на чутото, но знаеше, че е истина, поне от гледна точка на Тами. Никак не й вървеше с мъжете. Беше направила успешна кариера в развлекателната индустрия — един свят на самовлюбени егоисти и хитреци, които постоянно искаха нещо, без да дават нищо в замяна. Тами беше красива, умна, преуспяла и млада. Трудно беше да се повярва, че не може да срещне приличен мъж, но досега наистина не се бе случвало. Работеше прекалено много, почти нямаше свободно време и вече не вярваше, че ще открие сродна душа. Прекарваше почивните дни в офиса или у дома, в компанията на кучето си.

— Освен това — додаде тя — ще бъде травмиращо за Хуани, ако имам сериозна връзка с мъж. Тя мрази мъжете.

— Но обича Крис — напомни й Сабрина с усмивка.

— Всички обичат Крис. Освен теб — смъмри я Тами, но по-голямата й сестра яростно отрече.

— Не е вярно! Обичам го достатъчно, и точно затова не искам да проваля прекрасните ни отношения.

— Не бъди такава страхливка — посъветва я Тами. — Той си заслужава риска. Никога няма да намериш по-добър мъж. Повярвай ми, видяла съм какви ли не. Излизала съм с всички тях. Крис е страхотен в пълния смисъл на думата. Улучила си джакпота и не го захвърляй с лека ръка. Или ще те набия.

В отговор Сабрина се засмя.

— Защо не се преместиш в Ню Йорк, щом всички мъже в Калифорния са толкова ужасни? — и преди си го бе мислила. Знаеше колко самотна е сестра й в Ел Ей и се тревожеше за нея. Майка им също се безпокоеше поради същите причини. Често казваше, че ако остане в Ел Ей, Тами няма никога да се омъжи. Майка им смяташе, че бракът и семейството са най-хубавите неща след нарязания на филийки хляб. Но пък и виж за кого се бе омъжила. За баща им!

— Не мога да се преместя само за да се запозная с някой мъж! — възмути се Тами. — Това е налудничаво. Пък и в Ню Йорк ще умра от глад. Не мога да се откажа от кариерата си. Вложила съм прекалено много време и усилия, за да се откажа просто така. Обичам работата си и не мога да я зарежа. А и няма гаранция, че в Ню Йорк ще срещна някой свестен мъж. Може би причината е в мен.

— Не е в теб — увери я Сабрина. — Твоето обкръжение гъмжи от шантави типове.

— Изглежда обаче, че тъкмо аз ги откривам навсякъде. Случвало се е да се запозная с разни идиоти и когато съм била на почивка. Просто ги привличам както светлината нощните пеперуди или хлябът — хлебарките. Ако наблизо има някой смахнат, аз непременно ще попадна на него, повярвай ми. Или той на мен.

— За какво си говорите? — попита Крис, като надникна през кухненската врата. Двамата с Джим току-що се бяха върнали след дълга обиколка из железарията. Крис му бе обещал да поправи някои неща в къщата. Искаха да си намерят някаква занимавка, която да ги отвлече от мрачните мисли, а и Крис така и така щеше да остане три дни в къщата, поне можеше да бъде полезен с нещо. Обичаше да майстори разни неща.

— Говорехме за моя несъществуващ любовен живот. Да се представя — аз съм председател на клуб „Смахнати срещи“. Седалището му е в Ел Ей, но съм открила клонове и в други градове. Бизнесът се оказа много успешен — многобройни членове, нисък членски внос, невероятни възможности. Ще останеш смаян — тримата избухнаха в смях, но двете млади жени знаеха, че казаното е самата истина.

На Крис му беше трудно да повярва, че Тами не може да си намери свястно гадже. Тя беше чаровна, умна и печелеше добре. Би трябвало да бъде мечтата на всеки мъж. Заключи, че всички мъже в Калифорния са глупаци.

— Съвсем скоро ще срещнеш точния човек — окуражи я той.

— Не съм сигурна, че още ме интересува — сви рамене младата жена. — Кога ще отидем да видим Ани? — попита, за да смени темата.

— След като обядваме, а нека и Канди се върне от гимнастическия салон. Ако изобщо благоволи. Тя се натоварва прекалено много.

— Знам — кимна Тами с тревожно изражение.

Всички постоянно обсъждаха теглото на най-малката си сестра. Когато си беше у дома, ядеше по нещичко, макар и съвсем недостатъчно. Непрекъснато следеше теглото си и твърдеше, че препитанието й зависи от него. Сестрите й не пропускаха да напомнят, че здравето й също зависи от него. Тами дори я бе предупредила, че ще стане стерилна след толкова много и продължително гладуване. Но децата засега не бяха сред приоритетите на Канди. Много повече я интересуваше как да се задържи на върха в модния бизнес и със сигурност поддържаше идеалната за манекенка фигура. Да бъде суперслаба, бе най-важното нещо за нея.

Тримата се отправиха към басейна, за да поплуват. След това баща им се присъедини към групичката. Бъбреше си с Крис, докато двете сестри разговаряха за Ани и за трудностите, които й предстоеше да преодолее. Сабрина все още се вълнуваше от идеята за общия апартамент и с нетърпение чакаше да се чуе с агентката по недвижимите имоти. За Ани щеше да е от голямо значение, ако може да живее поне една година с тях.

— Иска ми се и аз да се включа — отново каза Тами. — Чувствам се толкова виновна, че не идвам да живея с вас. Но просто не мога да го направя.

— Знам — успокои я Сабрина, докато лежеше и се припичаше на слънце. Хвърли поглед към баща си и Крис. Двамата се разбираха чудесно, явно баща й се радваше да има мъж наоколо. Дълги години беше заобиколен само от жени. Крис беше като сина, който никога не бе имал. — Когато ти остане време, можеш да прекарваш уикендите с нас — Тами се опита да си припомни кога за последен път не бе работила през уикенда и всичко в шоуто е минало добре. Преди шест месеца, а може би и повече. Нищо чудно да беше и година.

— Ще опитам — обеща тя и двете се умълчаха, стоплени от слънцето. Мислеха за едно и също — че ако затворят очи, само след миг майка им ще се появи на кухненския праг и ще ги извика за обяд. Може би просто беше изчезнала някъде за няколко дни, просто бе отскочила за кратко до града и скоро щеше да се върне. Не беше възможно да си е отишла. Такива неща просто не се случваха. Беше излязла. Или си почиваше в спалнята, или бе на гости при приятелка. Не си беше отишла. Не и завинаги. И Ани не беше сляпа. Това просто не можеше да е истина.