Даниел Стийл
Сестри (12)

12.

Както бе обещала, психиатърката посети Ани в сряда следобед в болницата, а след това се обади на Сабрина. Не можеше да й разкрие какво бе споделила сестра й, тъй като лекарската етика й го забраняваше, но я увери, че е доволна от срещата и възнамерява да се срещне с нея отново, преди да я изпишат. Добави, че се надява да се вижда с пациентката и след като се премести в Ню Йорк. Ани все още не бе казала на Сабрина дали ще се нанесе в къщата, но по всичко личеше, че ще го направи. Предишната вечер Сабрина бе подписала договора за наем.

Психиатърката я увери, че сестра й няма склонност към самоубийство, а депресията й не е нещо необичайно, просто преминаваше през обичайните емоции, свързани с изживяването на травма като едновременна загуба на майка си и зрението. Това бе двоен удар. Тя също както и хирургът преди това, смяташе, че Ани се нуждае от рехабилитационна програма за слепи хора, но добави, че лекуващият лекар ще й препоръча какво да прави, преди да я изпише. Междувременно, сподели, че е доволна от видяното. За Сабрина това бе достатъчно.

Срещата с психиатърката определено се оказа интересна за Ани, която първоначално се вбеси, когато жената влезе в стаята й. При думите й, че Сабрина й се е обадила, Ани отказа да говори с нея. Заяви, че не се нуждае от ничия помощ и ще се справи сама.

— Сигурна съм в това — увери я психиатърката Елън Стайнберг. — Но един разговор няма да ти навреди — Ани избухна, заявявайки, че лекарката няма представа какво преживява, нито пък знае какво е да си сляп.

— Всъщност, знам — спокойно отвърна д-р Стайнберг. — Аз самата съм сляпа. Загубих зрението си при автомобилна катастрофа, също като теб, наскоро, след като завърших медицинското училище. Това беше преди двадесет и четири години. Последва доста труден период. Реших да се откажа от медицината. Бях специализирала хирургия и беше ясно, че с кариерата ми е свършено. Едва ли някои щеше да пожелае да го оперира сляп хирург — Ани я слушаше като хипнотизирана. — Бях напълно сигурна, че никаква друга специалност не представлява интерес за мен. Намирах психиатрията за безинтересна. Кой би искал да си има работа с откачени и нервноболни? Исках да стана сърдечен хирург, което бе много престижна професия. И така, останах си у дома и две години бях сърдита на целия свят. Подлудих семейството си. Започнах да пия, което още повече усложни ситуацията. Накрая брат ми не издържа и ми каза да престана да тормозя близките си, на всички им дошло до гуша от самосъжалението ми и най-добре е да си намеря работа и да спра да наказвам всички заради постигналото ме нещастие.

Не умеех да правя нищо. Бях учила за лекар. Намерих си работа в „Бърза помощ“ като телефонистка. След това съвсем случайно ме преместиха да отговарям на гореща линия за самоубийци. Това ми хареса и ме насочи към психиатрията. Върнах се в колежа, за да уча психиатрия. Останалото е история, както често се казва. Запознах се със съпруга си в колежа, той беше млад преподавател. Оженихме се и имаме четири деца. Обикновено не говоря толкова много за себе си. Всъщност съм дошла тук, за да поговорим за теб, Ани, а не за мен. Но реших, че ще ти бъде полезно да чуеш историята ми. Бях блъсната от пиян шофьор. Осъдиха го на четири години затвор, а аз останах сляпа до края на живота си. Но в крайна сметка, може би всяко зло за добро. Имам работа, която обичам, омъжена съм за прекрасен човек и имам четири чудесни деца.

— И как сте постигнали всичко това, след като сте сляпа? — Ани бе очарована от тази жена, но не можеше да си представи, че подобно нещо ще се случи и на нея. Не и всички тези хубави неща. Чувстваше се прокълната.

— Човек се учи. Развива уменията си. И слепият, като всеки друг, допуска грешки и преживява провали. Просто му се налага да полага повече усилия. И ние преживяваме разочарования и болка, както и всички останали, които виждат. В крайна сметка нещата не са чак толкова различни. Просто се налага да се приспособиш. Защо не поговорим малко за теб? Как се чувстваш в момента?

— Изплашена — отвърна Ани с тънък глас и сълзите потекоха от очите й. — Липсва ми мама. Не спирам да се обвинявам, че не съм направила нищо, за да я спася. Аз съм виновна за смъртта й. Не успях да сграбча кормилото. Нямах време — личеше, че се измъчва, докато говореше.

— Явно не си могла да направиш нищо. Преди да дойда, прочетох за злополуката.

— Как така сте прочели? — учуди се Ани.

— С помощта брайловата азбука. Лесно е. Пиша докладите си на брайловата азбука, а секретарката ми ги препечатва за зрящите ми пациенти.

Двете поговориха около час и след това д-р Стайнберг си тръгна. Каза, че ако Ани иска, ще дойде отново.

— Наистина бих искала — тихо рече младата жена.

Отново се чувстваше като дете, зависещо от милостта на възрастните. Разказа й за предложението на Сабрина и Канди една година да живеят заедно.

— А ти какво смяташ да правиш? — попита я д-р Стайнберг и Ани отвърна, че не желае да им бъде в тежест.

— Тогава не бъди. Посещавай училище. Научи каквото е нужно, за да бъдеш независима.

— Предполагам, че и вие това сте направили.

— Да, но преди това пропилях доста време да се самосъжалявам. Не бива да допускаш същата грешка, Ани. Изглежда, имаш чудесно семейство. Аз също, но дълго време наказвах близките си. Надявам се, че ти няма да го сториш. Загуба на време е. Ако направиш необходимото, отново ще можеш да се радваш на живота. Ще можеш да правиш всичко, което правят и зрящите хора, може би, с изключение на гледането на филми. Но има толкова много други неща.

— Повече няма да мога да рисувам — тъжно рече Ани. — А винаги съм искала да правя това.

— Аз също не мога да бъда хирург. Но психиатрията ми харесва много повече. Вероятно има много неща, свързани с изкуството, които би могла да вършиш. Таланти, за които сама не подозираш. Важното е да ги откриеш. Да приемеш предизвикателството. Дава ти се шанс да бъдеш нещо повече отпреди. Целият ти живот е пред теб, отворени са нови врати, ако пожелаеш да опиташ.

Ани дълго време не каза нищо, мислеше над чутото. Няколко минути по-късно д-р Стайнберг стана, за да си върви. Ани чуваше бастуна й да потраква по пода.

— Нямате ли куче?

— Алергична съм към тях.

— Аз пък ги мразя.

— Тогава не си вземай. Ани, пред теб съществуват възможностите, които си имала и досега, но изникват и повече. Ще се видим другата седмица — Ани кимна и чу затварянето на вратата. Остана да лежи в леглото, замислена над всичко, което й бе казала д-р Стайнберг.