Даниел Стийл
Сестри (11)

11.

Микробусът за летището спря пред дома им точно в осем часа на следващата сутрин. Тами беше облечена и готова за тръгване. Канди и баща им слязоха, за да си вземат довиждане. Канди носеше памучна тениска и рязани дънки. Гърдите й, както винаги, прозираха през тънката материя и докато стоеше на прага с развятата си дълга коса и махаше за сбогуване, всички мъже в микробуса я зяпаха с широко отворени очи.

Канди, Сабрина и Джим прегърнаха Тами и тя се качи в микробуса с Хуанита в голямата ръчна чанта. На всички им бе тъжно, че заминава. Две минути по-късно Канди и Сабрина потеглиха с колата към града, за да разгледат къщата. В девет и половина пристигнаха и се отбиха в апартамента на Сабрина, за да приберат пощата и тя да си вземе някои дрехи.

Канди заяви, че самата тя няма нужда от допълнителни дрехи. Явно разполагаше с безкраен запас от прозрачни тениски. Сабрина имаше чувството, че е отсъствала от дома си с години. Струваше й се някак си нереално, че последния път, когато бе в апартамента си, майка й беше жива, а Ани виждаше. Толкова много неща се бяха променили за толкова кратко време. А оттук нататък предстояха още много промени. Особено ако се преместеше. Не беше привързана към апартамента си и нямаше да й бъде мъчно, че го напуска. Но да живее с Ани и Канди, щеше да бъде голямо предизвикателство за нея. От тринадесет години, откакто бе заминала за колежа, тя беше самостоятелна. Да живее със сестрите си, щеше да бъде стъпка назад във времето. Щеше да й липсва независимостта, но го правеше в името на благородна кауза. Пък и се надяваше, че след година Ани ще се приспособи към новото положение и ще може да живее сама. Канди щеше да се върне в елегантния си подпокривен апартамент, а Сабрина щеше да си наеме нещо подходящо. През следващата една година обаче те бяха длъжни с всички сили да помогнат на Ани да се справи с огромните предизвикателства, които я очакваха.

Напуснаха апартамента на Сабрина в десет без пет и докато тя паркираше колата на Източна осемдесет и четвърта улица, Тами се обади на клетъчния й телефон. Съобщи, че се качва в самолета.

— Обаждам се само за да ви кажа довиждане още веднъж — през последните дни бяха по-сплотени отвсякога, сякаш се опитваха да запълнят празнотата, оставена от майка им. Загубата на Джейн дълбоко ги бе разтърсила.

— Пожелавам ти приятен полет. Ние току-що паркирахме пред къщата — уведоми я Сабрина, докато изключваше захранването на колата.

— Ще ми разкажеш как е минало — Тами изведнъж се почувства изолирана и изпита желание да бъде с тях.

— Ще ти разкажа. Дано да свалиш някой готин тип по време на полета — пожела й Сабрина.

— Винаги се случва да седя до свещеници, възрастни жени или деца с болни уши. Това се е превърнало в закон.

— Ти си непоправима! — засмя се Сабрина.

— Не. Просто съм решена да остана стара мома. Мисля, че това е призванието ми.

— През някой от следващите дни ще се отправиш към залеза с някоя голяма филмова звезда или холивудски красавец и ще смаеш всички ни.

— От твоите уста в Божиите уши, както казват в Ел Ей.

Сабрина и Канди вече стояха пред къщата, където ги очакваше агентката по недвижими имоти, а Тами тъкмо заемеше мястото си в самолета.

— Трябва да прекъсна. Ще ти се обадя по-късно. Пожелавам ти безопасен полет. Обичам те. Чао — изрече Сабрина на един дъх и подаде телефона на Канди, за да се сбогуват.

Агентката вече ги приближаваше с усмивка. Беше висока и едра жена, с разрошени изрусени коси, попрекалила с парфюма. А по дрезгавия й глас Сабрина заключи, че пуши. В ръката си държеше връзка ключове. Сабрина я представи на Канди, когато сестра й затвори телефона, след което агентката отключи къщата, изключи алармата и ги поведе вътре.

— Да видим дали ще ви хареса. Имам и още някои предложения, все в центъра, но мисля, че тази къща ще ви устройва най-добре.

Сабрина се надяваше да е права. Щеше да бъде чудесно, ако харесат още първата къща. Намирането на подходящо жилище си бе истинско мъчение, което много й се искаше да избегне. Канди изглеждаше доста по-ентусиазирана, явно мислеше, че е забавно. Обикаляше из къщата, проверяваше всяка стая, отваряше всяка врата.

Антрето бе тъмно, боядисано в наситенозелено, което се стори малко мрачно на Сабрина, но подът бе покрит с мрамор на бели и зелени квадрати, а на стената имаше хубаво старинно огледало и няколко английски ловни пейзажи, които му придаваха британска атмосфера. Дневната бе просторна и слънчева стая, гледаща на юг, а библиотеката — малка, сумрачна и уютна, с неголяма кокетна камина, която, изглежда, работеше. Стените бяха закрити от шкафове с книги, повечето от които Сабрина бе чела. Канди се огледа, усмихна се и кимна одобрително на най-голямата си сестра. Макар да бяха разгледали само първия етаж, атмосферата в къщата им харесваше. Излъчваше топлина и гостоприемство. Таваните бяха високи, а по стените бяха прикрепени изящни старинни свещници. Изобщо светлината нахлуваше отвсякъде и дори толкова високата Канди се чувстваше на простор.

След това слязоха в сутерена, за да разгледат кухнята и трапезарията. Кухнята бе сравнително модерна и удобна, с приятна кръгла маса, достатъчно голяма, за да седнат осем, десет или дори дванадесет души около нея. Оттам се излизаше в малка градина, малко позанемарена, но много приветлива. Имаше два шезлонга, патио и барбекю, което изглеждаше доста употребявано. Сабрина бе сигурна, че на Крис много ще му хареса.

Трапезарията имаше по-официален вид, стените бяха покрити с тъмночервен японски лак. Навсякъде се усещаше, че е пипала професионална ръка, макар и не наскоро. Но на Сабрина тъкмо това й хареса. Къщата не приличаше на излязла от списание, а беше истински дом, уютен и без излишни мебели. Някои от нейните щяха да паснат чудесно, а и тя хареса повечето от вещите. Дори нямаше нищо против да даде своите мебели на склад, ако решат да се нанесат тук. От къщата се излъчваше неуловимо очарование и Сабрина можеше напълно да разбере защо собственикът й я обичаше и искаше да се върне в нея. Беше прекрасно място за живеене.

Канди изглеждаше не по-малко развълнувана и едва дочака агентката да излезе от стаята, за да прошепне възторжено на сестра си:

— Влюбих се в тази къща!

— Аз също — усмихна се Сабрина.

Къщата бе спечелила сърцето й.

Спалните бяха малки, както ги бяха предупредили, но удобни, с хубави прозорци, с красиви копринени завеси в пастелни тонове, украсени с елегантни пискюли. Във всяка стая имаше по едно голямо легло, което особено допадна на Канди, а без съмнение и на останалите щеше да им хареса, особено ако го споделят с любим мъж. Крис също щеше да бъде доволен, защото беше доста висок. Главната спалня беше малко по-голяма. Съседната бе по-малка, но те и бездруго нямаше да се нуждаят от нея, можеше да стане идеална за стая за гости. Стаите, в които смятаха да се настанят Ани и Канди, бяха приятно обзаведени и уютни. Във всяка баня имаше вана и душ. Цветовете в спалните бяха светли и весели, а всички бани имаха мраморни подове.

Сабрина погледна изумено агентката. В къщата нямаше абсолютно нищо, което да не й хареса. Виждаше, че и Канди бе пленена от нея. Домът притежаваше атмосфера и „положителна енергия“, както обичаше да казва най-малката й сестра. И най-вече излъчваше очарование, точно както им беше обещала агентката. При това много. Щеше да бъде идеално за тях, а и за Ани щеше да е удобна. Стълбите бяха прави и полегати и дори и сляп човек нямаше да се затрудни да се движи из помещенията.

— Страхотна е — усмихна се Сабрина, а Канди закима ентусиазирано със светнало от вълнение лице. Дори заяви, че харесва къщата повече от собствения си апартамент. Тук беше много по-уютно и приятно. Жилището й беше изискано и впечатляващо, но в много отношения студено и някак безлично. Приличаше на снимка от лъскавата корица на списание, а не на истински дом. Канди се чувстваше много по-добре тук. Беше място, където можеш да се сгушиш с интересно романче в някое голямо и удобно кресло. Сякаш навсякъде се усещаха приятни вибрации. Надяваха се, че на Ани също ще й допадне, след като се ориентира в къщата, което сигурно нямаше да отнеме много време. Къщата бе малка, с по две стаи на всеки етаж.

— Какво ще кажеш? — допита се Сабрина до сестра си. За себе си вече бе взела решение и смяташе, че и Канди ще го подкрепи.

— Казвам „да“! Да я наемем! Мога да взема и Зои, нали? — никъде не ходеше без кучето си, макар че тази сутрин беше оставила капризната си любимка с баща им. Страхуваше се, че в колата ще е прекалено топло. Бюла щеше да й прави компания. Сабрина не искаше да уплаши агентката, като се появи с по-голямо куче. Пък и на Бюла й ставаше лошо в кола, така че не беше особено забавно да се пътува с нея.

Сабрина попита отново агентката дали собственикът не възразява срещу кучета.

— Говорих тази сутрин с него и той изтъкна, че кучетата не са проблем. Дори не уточни, че има предвид малки кучета, каза само кучета — очевидно не бе уточнил и колко кучета, след като той самият имаше две.

Къщата бе идеална за тях във всяко отношение — топла, уютна, удобна, приятна и гостоприемна, а цената напълно ги устройваше. Мебелите бяха по-хубави от техните, а можеха да доведат и кучетата си. Канди вече бе решила да даде под наем апартамента си с обзавеждането, което щеше да го направи по-привлекателен за евентуалните наематели. Възнамеряваше следващата седмица да го обяви на пазара. Мезонетите в нейната сграда постоянно се даваха под наем, при това на астрономически цени, така че дори щеше да спечели от сделката. Наемът за къщата на Източна осемдесет и четвърта улица беше много по-нисък.

— Взимаме я — потвърди Сабрина. — Кога ще бъде свободна?

— От първи август — двете момичета се спогледаха. Беше скоро, но вероятно така бе по-добре. Сабрина още не бе прекратила договора за наем на апартамента си, но се надяваше, че ще го уреди срещу малко допълнително заплащане. Ани щеше да излезе след седмица от болницата. Щеше да прекара седмица или две при баща им. През това време Сабрина и Канди щяха да приготвят къщата, за да се нанесат.

— Това ни устройва — каза Сабрина на агентката. Щяха да бъдат доста заети да помагат на Ани, да наглеждат баща си и да организират преместването. Сабрина изведнъж осъзна, че има голям късмет, задето Канди бе предупредила в модната агенция, че си взима отпуск през август, както и през остатъка от юли. Самата Сабрина трябваше следващата седмица да се върне в кантората и както винаги щеше да бъде затрупана с работа.

— Мога да се опитам да издействам да я освободят по-рано — предложи агентката. — Мисля, че собственикът в момента е отседнал в къщата си на плажа, а след две седмици заминава за Европа.

— Идеята ви не е лоша — съгласи се Сабрина. — Ние трябва да се преместим съвсем скоро. След седмица сестра ми излиза от болницата.

— Тя болна ли е? — изненада се агентката.

— Претърпя катастрофа на Четвърти юли — със сериозно изражение отвърна Сабрина. Не й се искаше да навлиза в подробности. — В резултат изгуби зрението си.

— О, съжалявам. Когато ми каза, че е сляпа, не разбрах, че е отскоро, и си помислих, че… И вие трите сте решили да живеете заедно?

— Докато свикне да се справя сама. Ще й бъде доста трудно.

— Напълно ви разбирам — със съчувствие отбеляза жената, още повече изпълнена с желание да помогне. — Ще говоря със собственика и ще видя какво ще каже. Много благородно, че вие, момичета, се местите, за да сте с нея — изглеждаше трогната и по-раншното й донякъде остро поведение мигом се смекчи.

— Разбира се, нали сме сестри — обади се Канди.

— Не всички сестри са толкова близки — поклати глава агентката. — Аз не съм виждала моята от двадесет години.

— Колко тъжно — съчувствено я изгледа Канди.

— Къде трябва да подпишем? — попита Сабрина.

— Това е стандартен формуляр, отбелязани са срокът и месечният наем, както и капарото, което не е много високо. Ще оформя договора и ще ти го изпратя в кантората.

— Тази седмица не съм на работа. Ще бъда в Кънектикът с баща си. Мога да дойда и да го взема.

— Ще го подготвя за утре.

— Чудесно — кимна Сабрина. Искаше да прекара една нощ с Крис, а Канди щеше да остане с баща им. — Трябва ли всички да се подпишем?

— Засега твоят подпис е достатъчен. Ще добавим останалите, когато пак дойдете в града, ако така е по-лесно за теб.

— Да, напълно ме устройва. Следващата седмица ще го уредим.

Двете жени си стиснаха ръцете, а Сабрина и Канди още веднъж обиколиха къщата, която им хареса още повече. Качиха се в колата в приповдигнато настроение. Нямаха търпение да кажат на Ани. Сабрина се обади на Крис от колата и той също се зарадва. Изгаряше от желание да види новия им дом. Смятаха да съобщят на Тами веднага щом слезе от самолета.

Когато се прибраха, баща им бе излязъл, макар че си бе взел няколко седмици отпуск. Сабрина приготви обяд, но Канди не хапна нищо и най-голямата й сестра й се скара.

— В момента не работиш. Не е нужно да гладуваш.

— Не гладувам. Просто нямам апетит. Заради горещината е.

— Дори не си закусила.

Канди я стрелна раздразнено с поглед и се качи в стаята си, за да проведе няколко телефонни разговора. Не понасяше някой да я следи какво яде и дали яде. Темата бе чувствителна за нея и така беше от години. Ядосваше се и на майка им, щом Джейн го споменеше. Гладуваше от седемнадесетгодишна, когато започна кариерата й на модел.

В два часа отидоха в болницата, за да видят Ани. Когато влязоха в стаята, тя спеше, но се размърда, щом чу шум.

— Ние сме — усмихна й се Сабрина.

Ани не можеше да я види, но долови вълнението в гласа й.

— Знам, че сте вие. Усещам уханието на парфюма ти и чувам подрънкването на гривните на Канди.

Сабрина не каза нищо, но без самата да забелязва, Ани вече инстинктивно бе започнала да се приспособява към недъга си. Това й се струваше добър знак, ако изобщо нещо можеше да бъде добро в нейното положение. Изглежда, слухът и останалите й сетива се бяха изострили.

— Имаме изненада за теб! — весело обяви Канди.

— Много мило — с мрачен вид отвърна Ани. — Напоследък изненадите не бяха особено добри — не можеха да я винят за песимизма й, но се надяваха, че новината за къщата ще я ободри. — Какво сте намислили?

— Току-що се връщаме от града — обясни Сабрина. — Тръгнахме веднага, след като Тами пое за летището. Тя каза да те целунем от нея. Затова първо целувката — Ани се усмихна и зачака да продължи. — Отидохме да разгледаме една къща.

— Къща? — Ани внезапно придоби паникьосано изражение. — Да не би татко да се мести в града? — не искаше всичко да се променя толкова скоро. Обичаше къщата на родителите си, където винаги отсядаше, когато си идваше от Италия. Не желаеше той да я продава и се надяваше, че няма да го стори.

— Разбира се, че не — успокои я Сабрина. — Ходихме да огледаме една къща за нас.

— Да не би двамата с Крис да се жените? Или сте решили да живеете заедно? — изглеждаше объркана и Сабрина се засмя. Да намерят подходяща къща от първия път, беше огромна победа.

— Не. Поне засега. Тази къща е за теб, мен и Канди. За една година, докато се организираш и… ами, докато свикнеш с нещата — опитваше се да не я засегне. — Смятам, че за една година ще решиш какво да правиш. Можеш по всяко време да се отървеш от нас. Или да наемем друго жилище. И без това тази е свободна само за една година. Наистина е много приятна. Намира се на Източна осемдесет и четвърта улица.

— И какво ще правя там? — Ани имаше тъжен и безнадежден вид.

— Като начало ще се запишеш в специализирано училище. През тази година ще правиш всичко, което е нужно, за да бъдеш независима — Сабрина се опитваше да я окуражи за промените, които се налагаше да направи. Самите те не знаеха още какви са те. Чакаха да я изпишат, за да съставят програма за възстановяването й.

— Само допреди седмица бях независима. А сега съм като някое двегодишно дете, ако не е и по-малко.

— Не, не е така. Ние искаме да бъдем твои съквартирантки, Ани, а не надзирателки. Ще бъдеш свободна да влизаш и излизаш, когато пожелаеш.

— И как ще стане това? С бял бастун ли? — попита тя и очите й се наляха със сълзи. — Аз дори не знам как да го използвам — докато го изричаше, и трите си представиха хората, които бяха виждали да се опитват да пресекат някоя оживена улица и се нуждаеха от помощ. — Предпочитам да съм мъртва. Може би ще е най-добре да остана с татко — думите й ги изпълниха с ужас. Баща им след няколко седмици щеше да се върне на работа, а Ани щеше да бъде по цял ден сама в къщата, като в затвор.

— Там ще умреш от скука. Ще ти бъде по-добре с нас — в града поне можеше да вземе такси, ако искаше да отиде някъде.

— Не, няма. Ще ви бъда в тежест. Навярно завинаги. Защо просто не ме настаните в някоя клиника и не забравите за мен?

— Идеята щеше много да ми допадне, ако бях на петнадесет, а ти на седем. Но мисля, че вече е малко късно. Стига, Ани. Хайде да се опитаме да извлечем най-доброто от ситуацията. Ще бъде забавно да живеем заедно. Канди ще даде апартамента си под наем за една година, а аз ще се откажа от моя. А Тами може да идва и да ни гостува. Погледни го от хубавата страна. Все повтаряме колко ни липсва времето, когато живеехме заедно. Това навярно е единствената възможност да го осъществим. За една година. Само една. След това всички вече ще сме пораснали завинаги.

Ани поклати глава и продължи да лежи с мрачно изражение.

— Искам да се върна в Италия. Опитах се да се свържа с Чарли. Той може да се премести при мен. Не искам да живея тук.

— Не можеш да живееш сама във Флоренция — опита се да я вразуми Сабрина.

Планът им можеше да проработи само ако Ани се съгласи. Чарли вече бе минало за нея. Тя просто още не го знаеше, а Сабрина не искаше да бъде тази, която ще и го каже. Ани се бе опитвала цялата сутрин да се свърже с него на мобилния му телефон. Спомена го пред Сабрина и сестра й се зачуди дали той не го бе изключил, в случай че тя му позвъни. Не би се изненадала, особено след разговора, който водиха миналата седмица.

— Не искам да живея с вас, все едно съм някоя саката! — избухна Ани. — Не искам да изглеждам неблагодарна. Обаче нямам намерение да бъда сляпата сестра, която всички съжаляват и за която вие двете сте принудени да се грижите.

— Всъщност аз и не мога — практично вметна Канди. — Доста пътувам. А Сабрина работи. Ще трябва да се научиш как да се грижиш за себе си. Ние просто ще ти помогнем.

— Не желая да ми помагате. Предпочитам да отида някъде, където ще съм сама. Имам си апартамент във Флоренция. Не се нуждая от къща в Ню Йорк.

— Ани — заговори Сабрина, опитвайки се да бъде търпелива, — ще можеш да живееш, в която част на света пожелаеш, след като се приспособиш. Но това ще отнеме известно време. Не мислиш ли, че е по-добре първо да поживееш малко с нас?

— Не. Ще се върна във Флоренция и ще живея с Чарли. Той ме обича — сприхаво заяви Ани, а сърцето на Сабрина се сви. Той не я обичаше. И сестра й не можеше да живее сама в Италия. Поне засега.

— А ако Чарли не иска? Ако реши, че не може да поеме такава голяма отговорност? Защо първо не видиш как ще потръгнат нещата с нас?

— Не. Предпочитам да бъда с него.

— Разбирам те. Но ти ще утежниш живота му. Ние сме твоето семейство. Не той, а ние! А и в Ню Йорк има страхотни рехабилитационни програми за слепи хора.

— Не искам да ходя в училище за слепи! — изкрещя Ани. — Сама ще се науча на всичко необходимо — отново избухна в сълзи, а почувствала се безсилна, Сабрина едва се сдържа да не я последва.

— Не се измъчвай ненужно, Ани. Стегни се. И без това ще бъде достатъчно трудно. Позволи ни да ти помогнем.

— Не! — повтори Ани и се обърна с гръб към тях. Сабрина и Канди си размениха погледи, но не казаха нищо. — И не се споглеждайте така! — изкрещя тя, а Сабрина подскочи от изненада.

— Значи сега имаш очи на гърба си, така ли? В момента си с гръб към нас. Извини ме, че ще го спомена, но ти си сляпа, откъде разбра какво правим?

— Познавам ви! — тросна се тя, а Сабрина се засмя.

— Знаеш ли, останала си същото досадно хлапе, каквото беше на седем. Имаше навика да ме шпионираш и да ме издаваш на мама, малка негоднице!

— Същото правеше и Тами.

— Знам, но ти беше по-опасната. Мама винаги ти вярваше, дори когато я лъжеше.

Ани продължаваше да е с гръб към тях, но Сабрина я чу как се киска тихичко.

— И така, ще продължаваш ли да се държиш като капризно дете, или ще проявиш здрав разум? Двете с Канди намерихме страхотна къща и мисля, че ще ти хареса. Ние вече сме влюбени в нея. Ще бъде забавно да живеем заедно.

— За мен вече нищо няма да бъде забавно.

— Съмнявам се — твърдо заяви Сабрина. Трябваше по-скоро да се свърже с психиатърката. Ани отчаяно се нуждаеше от помощта й. Всъщност всички се нуждаеха. Може би тя щеше да ги посъветва как да се справят с Ани. — Утре трябва да подпиша договора за наем. И ако изгубим къщата заради твоите капризи, много ще ме ядосаш.

Нещастната й сестра имаше основание и за по-големи капризи, но Сабрина смяташе, че е по-добре да се държи твърдо с нея. Искаше й се да я прегърне и да я притисне към гърдите си, но може би Ани се нуждаеше от по-сурово отношение. Колкото и да им бе трудно, не биваше да й позволяват да се вкисва и да изпада в самосъжаление.

— Ще си помисля — беше всичко, което им каза Ани, без да се извръща към тях. — А сега си вървете и ме оставете сама.

— Наистина ли го искаш? — смая се Сабрина, а Канди остана безмълвна.

Винаги бе мразила избухванията на Ани и киселите й настроения. За нея Ани беше по-голямата сестра, която понякога я бе тормозила, когато бяха деца. Имаха пет години разлика.

— Да — унило промълви Ани.

В момента мразеше целия свят.

Все пак Сабрина и Канди останаха още половин час и се опитаха да разсеят мрачното й настроение, но не постигнаха успех. Накрая решиха да изпълнят желанието й и си тръгнаха, но обещаха да се върнат по-късно или утре, ако им се обади и пожелае да ги види.

Двете сестри разговаряха из целия път до вкъщи. Сабрина смяташе, че гневът е може би добър знак. Всъщност нямаше на кого друг да си го излее, освен на тях. Даваше си сметка, че гневът на Ани е насочен към съдбата, която само в един миг й бе отнела и майката, и зрението. Понякога наистина беше прекалено жестока.

— Какво ще правим с къщата? — загрижено попита Канди. — Ами ако тя не пожелае да се премести да живее заедно с нас?

— Ще го направи — спокойно отвърна Сабрина. — Няма голям избор.

— Наистина е тъжно — въздъхна Канди, отново изпълнена със съжаление към по-голямата си сестра.

— Да, така е. Всичко е много тъжно. За нея, за татко, за нас. Но не бива да се отчайваме — все още бе развълнувана, че бяха открили къщата. Беше идеална за тях. — Накрая ще склони — заключи Сабрина, надявайки се да не греши.

Когато се прибраха, намериха съобщение от психиатърката. Сабрина й позвъни, разказа й какво са преживели и жената обеща да посети Ани. Каза, че практиката й е в Ню Йорк, но при специални обстоятелства правела изключения и посещавала пациентите си на място. А случаят на Ани й се струваше достатъчно специален. Обеща да дойде в сряда и одобри идеята им след няколко седмици да се преместят да живеят в града. Имаше възможност да вземе Ани като пациент и се заинтересува от случая й. Сабрина изпита голямо облекчение, а и жената й се стори много мила по телефона. Хирургът на Ани горещо я бе препоръчал.

Сабрина остави съобщение на клетъчния телефон на Тами, че са решили да наемат къщата. Прекара следобеда в телефонни разговори и съставяне на списък със задачи. Обади се в кантората, за да провери как вървят нещата, а след това на хазяина си, за да оформи документите по прекратяване на наема. Обясни обстоятелствата и той я разбра, изказа съчувствието си и обеща да улесни процедурата.

Отидоха при Ани чак на следващия ден. Завариха медицинската сестра да я разхожда из коридора. Не изглеждаше никак добре. Тя усети присъствието им още преди да я поздравят. Хвана Сабрина за ръката и се запътиха към стаята. Ани изглеждаше нервна, движеше се припряно и се блъскаше в предметите. Докато я наблюдаваха, сестрите й осъзнаха колко уязвима и безпомощна е. Приличаше на костенурка без черупката си. Щом се озоваха в стаята, тя остана мълчалива известно време, после им заговори. Беше се свързала с Чарли. Изглеждаше безкрайно тъжна, когато го изричаше, но те знаеха защо.

— Бил в Гърция и там телефонът му нямал обхват — поколеба се, сетне продължи. — Каза, че срещнал друга жена. Не е ли мило? Напуснах Флоренция преди по-малко от две седмици и той беше лудо влюбен в мен. А само след няколко дни среща друга. Държа се отвратително по телефона. Бързаше да затвори. Предполагам, че е заминал за Гърция с нея — две сълзи се търкулнаха по страните й, а Сабрина нежно ги изтри.

— Понякога мъжете са големи мръсници. Предполагам, че и жените. Такива са хората. Наистина е постъпил зле с теб — всъщност истината беше още по-ужасна.

— Да, така е. Не му казах, че съм сляпа, така че не е заради това. Но му съобщих за катастрофата и за смъртта на мама. Уверих го обаче, че всичко е наред. Не исках да ме съжалява. Ако всичко помежду ни беше както преди, щях да му кажа. За да реши дали иска да остане с мен. Но не се стигна дотам. Той ми съобщи за новата си приятелка почти веднага щом се обади.

Докато я слушаше, Сабрина реши, че навярно така е по-добре. Сега бе доволна, че се обади предварително. Ако Ани му бе казала за слепотата си и той я бе отхвърлил, щеше да бъде много по-лошо. А така смяташе, че просто я е изоставил заради друга жена. Лош късмет. И безобразно поведение от негова страна. Но поне не бе понесла болезнения удар да узнае, че се отказва от нея, защото е сляпа. Раздялата с Чарли бе за нейно добро. Той определено не беше свестен човек.

— Съжалявам, Ани — каза Сабрина.

Канди я увери, че ще срещне и други мъже, а този явно е негодник.

— За мен повече няма да има други мъже. Кой би пожелал сляпа жена — поклати глава Ани.

Сабрина реши да не й споменава за предстоящото посещение на психиатърката, но се радваше, че тя ще дойде да види сестра й.

— Разбира се, че ще има — увери я нежно. — Ти си оставаш красива и умна, както досега. Нищо от това не се е променило.

— Знаеш ли, мен постоянно ме зарязват — додаде Канди и всички се засмяха. Трудно беше да се повярва с нейния външен вид. — Много от мъжете, с които излизам, са гадняри. Някои от връстниците ми са си просто такива по рождение. Не знаят какво искат. Днес те обичат, а утре вече тичат след някоя друга. Или просто искат да преспят с теб, или целта им е да получат покана за някое светско парти. Има много използвачи — Сабрина си помисли, че това сигурно е нещо обичайно в света на Канди. Много хора искаха да я използват. А и с Тами не беше по-различно, независимо дали мъжете бяха нейни връстници или по-възрастни. Имаше мръсници на всякаква възраст.

— Като ви гледам, се радвам, че вече не съм толкова млада. Май съм позабравила колко гадни могат да бъдат двадесетинагодишните мъже. Преди да се запозная с Крис, и аз съм излизала с някои кошмарни типове.

Поговориха известно време за ужасиите, съпътстващи срещите с мъже, но зад шегите и иронията Сабрина усети тъгата на Ани. Да бъде изоставена от Чарли точно в този момент, беше още един тежък емоционален удар за нея. Беше толкова сигурна, че той е мъжът на живота й. Дори обмисляше да се премести с него в Ню Йорк. Сабрина реши да не й го напомня.

— Няма да ти е толкова зле, ако поживееш с нас известно време. Може да бъде забавно.

— Няма да е забавно — упорито възрази Ани. — Нищо вече няма да бъде забавно.

— Ще ми го кажеш пак след шест месеца, когато започнеш да излизаш с някой друг мъж.

— За мен никога повече няма да има друг мъж — помръкна Ани и сестрите й видяха, че наистина е убедена в думите си.

— Добре — вдигна ръка Сабрина, — приемам предизвикателството. — Днес е четиринадесети юли, денят, в който са разрушили Бастилията. Обзалагам се на сто долара, че след шест месеца, смятано от днес, което се пада на четиринадесети февруари, ти или вече от известно време ще си излизала с някой мъж, или току-що ще започваш. Залагам сто долара, че отново ще ходиш на срещи. Канди е свидетел. Дължиш ми сто долара, Ани, така че не е зле да започнеш да спестяваш.

— Приемам — отвърна сестра й. — Аз пък се обзалагам с теб, че не до шест месеца, ами и до шест години нима да съм излизала с мъж.

— Облогът е за шест месеца — твърдо настоя Сабрина. — Ако искаш да продължим срока до шест години, залогът ще е много по-голям. А ти не можеш да си го позволиш. Така че се басираме за шест месеца. И запомни, че вече ми дължиш сто долара. Ясно е като бял ден.

Легналата в леглото Ани се усмихна. Беше потисната заради Чарли, но се радваше, че е със сестрите си. Самото им присъствие я караше да се чувства по-добре. Предишната вечер Тами й се бе обадила от Ел Ей и дори бе успяла да я разсмее с историята за Хуанита и някакъв шантав тип, който седял до нея в самолета.

Малко след това Сабрина и Канди се приготвиха. Преди да излязат, Сабрина подхвърли, че отива в града, за да подпише договора за наем на къщата.

— Не съм казала, че съм съгласна — капризно заяви Ани.

Все още беше потисната, но изглеждаше по-добре, отколкото при пристигането им в болницата. Беше съвсем разбираемо, че е разстроена заради Чарли. Но поне вече не твърдеше, че иска да се върне във Флоренция. Беше невъзможно да живее там сама и сляпа и тя го знаеше. Но не желаеше да се откаже от апартамента си в италианския град. Сабрина я посъветва да го обсъди с баща им. Задържането му зависеше изцяло от него. Знаеше, че апартаментът на Ани е невероятно евтин, така че може би той щеше да й позволи да го запази.

— Е, ако не се преместиш да живееш с нас, двете с Канди ще се нанесем в къщата, а ти ще изпуснеш голям купон — заплаши я Сабрина, на което Ани само се усмихна унило.

— Добре, добре… ще видим. Ще си помисля.

— Мога да ти обещая само едно, Ани Адамс — заяви Сабрина, когато се наканиха да си тръгват, — ако не дойдеш да живееш с нас, ще съжаляваш до края на живота си. Ние сме страхотни съквартирантки!

— Не, не сте! — засмя се Ани и я погледна право в лицето, сякаш можеше да я види. — Живях с теб до десетгодишната си възраст и мога да твърдя, че си отвратителна! А и Канди не е по-добра. Тя е най-разхвърляният човек на планетата!

Всички го знаеха, но напоследък забелязваха, че се е променила.

— Вече не съм толкова разхвърляна! — възмути се най-малката сестра и в гласа й прозвуча обида. — Все пак, ако ще живеем заедно, ще ни трябва чистачка. Нямам намерение да чистя къщата.

— Виж ти, чистачка! Сега вече наистина си струва да помисля! — ухили се Ани. — Ще ви съобщя решението си — величествено заяви и отново заприлича на тази Ани, която познаваха.

— Направи го — Сабрина я целуна и излезе, последвана от Канди. Обърна се и й смигна, а тя вдигна палец.

Ани щеше да приеме. Нямаше друг избор.