Даниел Стийл
Сестри (24)

24.

През останалата част от седмицата никоя от тях не се обади на баща им. А и всички тръгнаха на работа и бяха прекалено заети, за да обсъждат намерението му. Колкото и да го обмисляха, не можеха да не изпитват възмущение заради майка си, мразеха Лесли и в червата и бяха бесни на баща си. И с всеки изминал ден гневът им нарастваше.

Никоя от тях нямаше планове за Нова година и решиха да я прекарат на спокойствие у дома. Сабрина и Крис не обичаха да ходят никъде в новогодишната нощ, а Тами нямаше никакви предложения. Канди каза, че пристигал неин приятел от Ел Ей и щяла да го доведе вкъщи. Два дни преди Нова година Брад се обади на Ани, за да й предложи да посрещнат заедно празника, но тя предпочете да го покани у дома. Смятаха, че ще бъде много по-приятно да прекарат вечерта всички заедно, вместо да излизат.

Крис и момичетата приготвиха вечерята. Брад донесе няколко бутилки шампанско. Двамата с Крис си допаднаха и дълго разговаряха преди, по време и след вечерята. Но най-голямата изненада на вечерта бе приятелят на Канди от Ел Ей. В момента той навярно беше най-прочутият млад актьор на планетата. Оказа се, че двамата се запознали преди три години по време на снимки и станали добри приятели. Когато идваше в града, винаги й се обаждаше и излизаха заедно. Помежду им нямаше нищо романтично, но той беше страхотна компания и двамата чудесно се забавляваха. Филмовата звезда веселеше всички почти през цялата вечер, а Брад не можеше да повярва какви хора им идват на гости. Ани го увери, че и за нея е изненада познанството му със сестра й.

— Да бе, как не! И кой друг ще намине? Брад Пит и Анджелина Джоли?

— Не ставай глупав! — засмя се младата жена. — Кълна се, че през по-голяма част от времето тук сме само ние, кучетата и Крис.

— Добре, да видим. Едната ти сестра е най-известният супермодел в страната, а може би и в света. Другата е един от най-добрите продуценти в Ел Ей, макар че в момента се занимава с най-идиотското шоу в Ню Йорк, а току-що вечеряхме с актьора, който кара жените от четиринадесет до деветдесет да припадат, щом го зърнат. И ти очакваш от мен да повярвам, че вие, момичета, сте най-обикновени хора? Нима наистина го вярваш?

— Е, може би те не са. Но аз съм. Допреди шест месеца аз бях само една гладуваща художничка във Флоренция. А сега съм просто сляпа жена.

— Не говори така — нежно я прекъсна той. — Сигурен съм, че ще намериш друго поле на изява на артистичния си талант. Дарбата не може да се изпари просто така. Дай си малко време, тя ще изплува под друга форма — говореше напълно убедено.

— Може би — отстъпи Ани, но не му вярваше.

В полунощ вдигнаха наздравица и се прегърнаха. Брад остана до три след полунощ. След като изпи по-голямата част от шампанското, приятелят на Канди заспа на дивана. Крис и Сабрина се измъкнаха незабелязано. Малко след полунощ.

Крис затвори вратата на спалнята и я целуна. В тази къща беше доста трудно да се усамотят за по-дълго. Той беше взел със себе си и две чаши шампанско. Сабрина му се усмихна. Изминалата година бе истински ад. Толкова много неща се бяха случили, но каквито и трагедии да ги сполетяваха Крис беше неизменно до нея. Скорошната налудничава приумица на баща й бе последната капка. Но тя знаеше, че каквото и да стане, може да разчита на Крис.

Докато я целуваше и прегръщаше, той извади малка кутийка от джоба си, отвори я с едната си ръка и плъзна пръстена на пръста й. Отначало тя не разбра какво прави, но после осъзна и сведе поглед. Беше изключително красив годежен пръстен.

— О, Господи, Крис, какво правиш? — ахна Сабрина.

Той коленичи и впи сериозен поглед в нея.

— Моля те да се омъжиш за мен, Сабрина. Обичам те повече от всичко на този свят. Ще станеш ли моя жена?

Докато я питаше, очите й плувнаха в сълзи. Не беше подготвена за молбата. Това беше поредният шок. А за толкова кратко време я бяха връхлетели твърде много. Смъртта на майка й, ослепяването на Ани, нападението над Канди, а сега и намерението на баща й да се ожени за момиче на половината на възрастта му, при това истинска кучка. Бе повече, отколкото можеше да понесе. Не беше готова да се омъжва. Просто не беше готова. Искаше тази година да се грижи за Ани и да живее със сестрите си. Може би след това двамата с Крис щяха да се върнат към стария си живот, но защо да се женят? Не се чувстваше готова за брак, може би никога нямаше да бъде. Обичаше го, но не изпитваше нужда да се омъжва за него. Това, което имаха в момента, й бе напълно достатъчно.

Младата жена свали пръстена и му го подаде. По страните й се стичаха сълзи, а сърцето й бе изпълнено с безкрайна болка и тъга.

— Крис, не мога. В момента дори не мога да мисля правилно. През последната година се случиха толкова много неща. Защо трябва да се женим?

— Защото аз съм на тридесет и седем, а ти на тридесет и пет. Искам да имаме деца, заедно сме от почти четири години и не можем да чакаме до края на живота си, за да пораснем.

— Може би аз мога — тъжно промълви тя. — Обичам те, но не знам какво искам. Обичах живота, който имахме преди — всеки от нас да живее в свое собствено жилище и да бъдем заедно, когато искаме. Знам, че съжителството със сестрите ми е малка лудница. Знам, че те обичам. Но просто не съм готова да се обвържа до края на живота си. Ами ако провалим всичко? Всеки ден в кантората се срещам с хора, също като нас, които са смятали, че постъпват правилно, като се женят, създават деца, а после всичко се обърква.

— Това е риск, които ще трябва да поемем — по лицето му личеше колко страда. — В живота никога няма гаранции. И ти го знаеш. Просто трябва да поемем дълбоко дъх, да скочим във водата и да се опитаме да дадем най-доброто от себе си.

— А ако потънем? — нещастно пророни тя.

— А ако не потънем? Но поне едно знам със сигурност. Не искам повече да живея по този начин. Имам чувството, че животът отминава покрай нас. Ако чакаме твърде дълго, ще сме прекалено възрастни, за да имаме деца. И никога няма да изживеем истинския си живот. Аз искам да живея пълноценно живота си с теб, и то сега — очите му я умоляваха, а сърцето му сви, когато тя поклати глава.

— Не, не мога. Не мога — по лицето й се изписа паника. — Не бих могла. Ще те излъжа, ако ти кажа, че съм сигурна.

— Не е нужно да си сигурна — опита се да я убеди той. — Просто трябва да се обичаме, Сабрина. Това е достатъчно.

— Не и за мен.

— Какво, по дяволите, искаш? — започваше да се ядосва.

— Искам гаранция, че това е правилно.

— Няма такава.

— Именно. Твърде съм уплашена, за да рискувам.

Той все още държеше пръстена, после го върна в кутийката и рязко затвори капака.

— Обичам те, но не съм сигурна, че някога ще поискам да се омъжа за теб — призна Сабрина. Не можеше да го лъже. Не беше уверена, не беше готова да се обвърже, независимо колко много го обичаше.

— Предполагам, че получих отговор — рече той, но не съжаляваше, че й предложи. Рано или късно трябваше да знае. Отиде до вратата, после се обърна. — Знаеш ли, мисля, че баща ти постъпва глупаво, като се жени толкова скоро след смъртта на майка ти, и то за жена, която е по-млада от теб. Но колкото и глупаво да ни изглежда на всички нас, поне трябва да уважим смелостта му и готовността му да рискува.

Сабрина кимна. Беше прекалено ядосана на баща си и не бе разсъждавала от тази гледна точка. Но Крис беше прав. Баща й все още притежаваше достатъчно жизненост и кураж, за да продължи напред.

— Предполагам, заключението е, че на мен ми липсва.

— Точно така — с тези думи Крис прекрачи прага на спалнята, затвори вратата зад гърба си, слезе по стълбите и напусна къщата. Вместо да се сгоди, както се бе надявал, той скъса с жената, която обичаше. Не беше онази Нова година, която искаше. Толкова дълго си бе мечтал и представял този миг, че сега реакцията й го съсипа.

Останала сама в стаята си, Сабрина се отпусна на леглото и тихо заплака.

 

 

Останалите не подозираха нищо и когато на следващата сутрин тя им разказа, бяха потресени.

— Мислех, че сте прекарали цялата нощ горе като две влюбени птички — изумено каза Тами.

— Не, отиде си преди един часа. Върнах му пръстена и той си тръгна — Сабрина изглеждаше напълно съкрушена, но при все това смяташе, че е постъпила правилно. Не искаше да се омъжва, дори и за Крис.

Всички бяха натъжени от случилото се, но Сабрина страдаше най-много. Тя наистина обичаше Крис, просто не искаше да се омъжва, а тези неща не биваше да се насилват, дори и с красив пръстен, поднесен от страхотен мъж.

Заради раздялата на Сабрина с Крис и възмущението им относно предстоящата сватба на баща им в къщата на Източна осемдесет и четвърта улица през целия януари се възцариха тъга и униние.

Крис не й се обади повече и Сабрина не го потърси. Нямаше смисъл. Нямаше какво да му каже. А той беше твърде наранен и разстроен, за да й се обади. Отказът й да се ожени за него го бе смазал. Но нямаше желание да подновяват връзката, която имаха от години. Искаше много повече. А тя — не. И внезапно се оказа, че повече няма какво да си кажат, нито какво да очакват, освен да се примирят с раздялата.

През първите седмици на януари всички бяха потиснати и унили, сетне нещата бавно започнаха да се подобряват. Ани няколко пъти вечеря с Брад и всеки път прекарваха чудесно. Той я убеди да се запише в часовете по скулптура и на нея й хареса. Макар че не можеше да вижда какво прави, работите й бяха изненадващо добри. Брад й сподели плановете си за цикъла от лекции, които се опитваше да организира през лятото, чиято тематика щяха да бъдат културните ценности, театъра, музиката и изкуството. Попита я дали би приела да изнесе няколко лекции за галерията „Уфици“ и Ани прие с възторг. Подготви бележките си на брайловата азбука. Първата й лекция беше в края на януари и пожъна огромен успех.

През третата седмица на януари Канди замина за Париж, за да участва в пролетните ревюта. Щеше да бъде булката в колекцията на Карл Лагерфелд за „Шанел“. Плащаха й цяло състояние, за да представя единствено техните дрехи, беше и сред почетните гости на приема в „Риц“. В самолета на връщане се запозна с един мъж. Той работеше като помощник-фотограф, това беше част от дипломния му стаж в университета „Браун“. Беше на двадесет и четири години и двамата си бъбриха и се смяха по време на целия полет от Париж до Ню Йорк. Казваше се Пол Смит и през юни щеше да се дипломира с магистърска степен по фотография. След това възнамеряваше да отвори собствено фотографско студио. Каза, че е бил част от екипа, с който преди две години е правила снимки в Рим, но тогава бил нещо като момче за всичко и двамата не се бяха засичали.

Канди му разказа за Ани, за смъртта на майка им, а след това сподели, че след две седмици баща им ще се жени за жена, която е на тридесет и три години.

— Леле, сигурно не ви е леко — съчувствено я изгледа младият мъж. Родителите му се развели, когато бил на десет, и двамата създали нови семейства. Но вторите му баща и майка били готини хора. — А ти как го приемаш?

— Зле — честно си призна Канди.

— Познаваш ли я? — с интерес попита той.

— Не съвсем, тогава бях дете. Сестрите ми я наричаха кучка. Когато беше на петнадесет, се опита да отмъкне гаджето на най-голямата ми сестра.

— Може би трябва да й дадете шанс — предпазливо предложи новият й познат.

— Може би. Просто ми се струва, че още е твърде рано, за да се жени повторно.

— Хората вършат глупости, когато са влюбени — мъдро отбеляза Пол, а после заговориха за други неща. Той беше от Мейн, обичаше да плава с яхта и й разказа за няколко свои морски приключения.

Двамата си поделиха таксито, а когато колата спря пред дома й, Пол обеща да се обади, когато следващия път дойде в града. На другия ден се връщаше в „Браун“. Щеше да бъде там до дипломирането си през юни. На Канди й бе приятно за разнообразие да бъде със свой връстник, който учи в университет и преследва цели, типични за младата възраст.

Когато Канди се прибра, в къщата нямаше никой. Сега, след като не се виждаше с Крис, Сабрина работеше до късно. Шоуто на Тами, както винаги, беше лудница. Ани имаше повече часове, а голяма част от уикендите прекарваше с Брад. Ето защо се зарадва, когато Пол я покани в „Браун“ след две седмици. Щеше да има изложба на работите му. Двамата прекараха чудесен уикенд и тя се запозна с приятелите му. Отначало те се сепнаха, като разбраха коя е, но след това я приеха просто като своя връстница. От години не се бе забавлявала така и й беше много по-приятно, отколкото на светските партита в Ню Йорк.

Тами бързаше за поредната работна среща с ръководството на мрежата, когато се сблъска с мъжа, с когото се бе запознала малко преди коледната ваканция. Тогава той бе казал, че отива със семейството си в Сен Бартс и ще й се обади, като се върне, но така и не го бе направил. Тя и не очакваше, че ще се чуе отново с него, затова не бе разочарована. След срещата той отново й се представи. Напомни й, че името му е Джон Спъри, и й се извини, че не се е обадил.

— Две седмици бях болен от грип — обясни. Беше неубедително извинение, но вършеше работа като всяко друго. Тами го погледна и се усмихна. Ако беше поредната откачалка, щеше да й звънне. — Мислиш, че те лъжа, нали? Бях много болен. Почти на крачка от пневмонията.

Тя едва се сдържа да не се разсмее. И преди бе чувала подобни приказки.

— Изгубих номера ти, звучи не по-малко убедително — подсказа му, макар че можеше да й се обади в телевизията.

— Ти така и не ми даде номера си — напомни й мъжът с леко засрамен вид. — Но като го спомена, защо не ми го дадеш сега?

Струваше й се глупаво да му го дава. И без това нямаше време да излиза с него. В шоуто отново имаше милион проблеми. Трябваше да се поднови договорът на водещия, но той искаше двойно увеличение на заплатата, в противен случай заплашваше да напусне. Един път вече бяха стреляли по него и два пъти бе нападан. Смяташе, че заслужава възнаграждение за бойни заслуги, и не беше съвсем далеч от истината. За беда зрителите го харесваха и той ги държеше в ръцете си. Сутринта бе обсъдила проблема с Ървинг Соломон и останалите директори в мрежата. Тами се изкушаваше да приеме оставката му, но се боеше, че рейтингът на шоуто ще падне и на спонсорите това никак няма да се хареса.

Върна се в офиса си и отново забрави за Джон Спъри. Попадна й някакво предложение за специално издание на шоуто по случай Деня на влюбените и си спомни за баща си. Той щеше да се ожени на тази дата, а никоя от тях не бе говорила с него от деня след Коледа, когато им съобщи новината. Не знаеше какво да прави. Не можеха завинаги да го зачеркнат от живота си, но Тами все още не успяваше да преглътне женитбата му, нито да приеме Лесли. И никоя от сестрите й не можеше.

Същата вечер тя повдигна въпроса.

— Какво ще правим с татко?

Той също не им се бе обаждал. Очевидно беше наранен от реакцията им не по-малко, отколкото те бяха ужасени от намеренията му. Всички смятаха, че предава майка им. Бяха минали пет седмици, откакто нито една от дъщерите му не бе разговаряла с него, а това не се бе случвало никога досега.

— Може би една от нас трябва да му се обади — предложи Сабрина, но никоя не изяви желание.

— Не искам да ходя на сватбата — побърза да заяви Канди.

— Никоя от нас не иска — въздъхна Тами. — Как бихме могли? Би било огромна проява на неуважение към мама.

— Но той ни е баща — колебливо отбеляза Канди.

— Защо не го заведем на обяд, за да поговорим? Или да го поканим тук? — тихо се обади Ани.

Тя от седмици бе мислила по въпроса. Не можеха да отрекат, че той им липсваше. Просто не желаеха Лесли в живота си, поне засега. По-скоро никога, като имаха предвид държанието й. Нито една от сестрите не бе готова да я приеме в семейството. Бяха изправени пред труден избор, но не желаеха да изгубят баща си.

— Осъзнавате ли, че те може да имат деца? — напомни им Сабрина, а Тами шумно изпъшка.

— Моля те. Повдига ми се — нещастно простена тя.

Накрая, след дълго обсъждане, решиха да го поканят на питие в къщата. Щяха да се чувстват по-удобно, отколкото да седят в някой ресторант, заобиколени от непознати. Възложиха изпълнението на задачата на Сабрина като най-голямата от тях. Тя беше нервна и притеснена, когато позвъни в къщата в Кънектикът. Ами ако се обади Лесли?

Баща й вдигна на второто позвъняване и толкова се зарадва да я чуе, че сърцето й се сви от жал към него.

Явно той също не искаше да ги изгуби. Съгласи се на следващия ден да дойде в града. Нито веднъж не спомена Лесли. За един кратък миг Сабрина се изпълни с надежда, че е променил намерението си, но знаеше, че ако го бе сторил, щеше да им го съобщи.

Всички се прибраха по-рано от работа, за да се срещнат с баща си. Забелязаха, че беше доста нервен. Настаниха се в дневната.

— Предполагаме, че все още смяташ да се ожениш на свети Валентин — започна Тами с надежда в очите, която бързо бе попарена.

— Да, смятам. Всъщност ще отлетим до Лас Вегас, за да подпишем там, въпреки че изглежда малко глупаво. Знам, че никоя от вас не желае да присъства, а е твърде скоро, за да правим голяма сватба.

— Твърде скоро е изобщо да се жениш — заяви Тами, а баща й я погледна в очите.

— Няма да ме разубедите, ако заради това сте ме поканили тук. Знам, че на вас ви се струва рано, но на моята възраст не мога да си позволя да чакам. А и няма причина да чакаме.

— Би трябвало да изчакаш заради нас — изтъкна Сабрина. — И заради мама.

— Шест месеца ще имат ли значение за вас? След шест месеца ще приемете ли Лесли? Не мисля. А и става дума за нашия живот, не за вашия. Аз не ви се меся. Не съм казвал на Сабрина, че е разумно да се омъжи, че Крис е прекрасен мъж и е крайно време тя да предприеме нещо, ако иска да има деца. Не съм натяквал на Тами, че е по-добре да престане да работи в тези налудничави шоута и да си намери подходящ партньор. Нито на Канди, че трябва да продължи образованието си. Нито на Ани, че трябва да си намери работа, въпреки че е сляпа. Двамата с майка ви винаги сме уважавали решенията ви. Невинаги сме били съгласни с това, което правите, но ви оставяхме сами да решавате и да грешите. Сега ме оставете аз да постъпя както искам. Може би женитбата ми наистина е лудост. Може би след шест месеца Лесли ще ме напусне и ще си намери по-млад мъж, но може да сме щастливи до края на дните си и тя да се грижи за мен, когато съвсем остарея. Не знам какво ще стане, но трябва сам да го разбера. Това искам да направя. Не онова, което вие искате заради себе си или заради мен. Желая този брак и се нуждая от него. Лесли е добра жена и ние се обичаме. Както и да постъпя, майка ви няма да се върне. Тя беше любовта на живота ми. Но нея вече я няма, а истината е, че не искам да живея сам. Не мога. Прекалено съм нещастен, когато съм сам. А Лесли е чудесна компания. Ние се обичаме, макар че любовта ми към нея е различна от тази, която изпитвах към майка ви. Но защо да нямам право на втори шанс?

Те го слушаха, без да го прекъсват. В думите му имаше смисъл. Всички поеха едновременно дъх, а Канди, без нищо да изрича, обви ръце около врата му. Мислеше за това, което Пол й бе казал в самолета — да дадат на Лесли шанс. Времето щеше да покаже. Заради баща си се надяваше, че Лесли е почтена жена, независимо дали те я харесваха или не. Просто за тях беше прекалено рано баща им да се обвързва с друга.

— Ние те обичаме — заговори Тами. — Просто не искаме да направиш грешка или да бъдеш наранен.

— Защо не? Вие ги правите. Грешките са част от живота. Ако се окаже голяма грешка, ще се обадя на Сабрина и ще я помоля да направи нещо — двамата с най-голямата му дъщеря си размениха усмивки.

— Заради теб се надявам да се получи, татко — меко каза тя.

Беше хубаво да го видят отново. На всички им бе липсвал.

— Аз също. Но поне мога да опитам. Съжалявам, че сте разстроени. Разбирам, че ви е трудно да го приемете. За мен също е голяма промяна.

— Трябва ли да се виждаме с нея, татко? — попита Ани.

Никоя от тях не искаше да я вижда, но предполагаха, че баща им го очаква. Но той се оказа по-разумен, отколкото смятаха. Все още беше бащата, когото обичаха толкова много.

— Нека засега не избързваме. По-добре първо да възстановим отношенията си. Мислех, че никога повече няма да ви видя — цял месец се бе измъчвал и страдал.

— Ти много ни липсваше — увери го Канди.

— Вие също ми липсвахте — призна той, докато Сабрина отваряше бутилка вино. Чукнаха се, после се прегърнаха и си обещаха много скоро отново да се видят. Малко след това той си тръгна.

Срещата беше минала по-добре, отколкото се бяха надявали. Баща им щеше да се ожени за онази жена, но поне отново разговаряше с децата си и не очакваше от тях да я посрещнат с отворени обятия. А и поне за известно време нямаше да им се налага да се виждат с нея. Баща им се надяваше с времето да свикнат и да я приемат. Тази година не възнамеряваше да организира празненство за Четвърти юли. Щеше да бъде прекалено мъчително за всички, а и съвпадаше с годишнината от смъртта на майка им. Съобщи им, че през юли двамата с Лесли ще заминат за Европа, а те са свободни да си направят други планове. Сестрите посрещнаха думите му с огромно облекчение. Никоя от тях не би могла да понесе подобно събиране, още по-малко пък с Лесли в добавка.

— Какво ще правим на Четвърти юли? — попита Канди.

— Още е рано да се тревожим за това — мъдро рече Сабрина.

Поне си поговориха с баща си. Решиха да изпратят на младоженците бутилка шампанско и цветя в Лас Вегас. Щеше да е жест на помирение и бяха сигурни, че баща им ще се зарадва. Ала без съмнение беше доста странно, че щяха да се сдобият с мащеха, по-млада от най-голямата дъщеря. Никоя от тях не беше очаквала да се случи подобно нещо толкова скоро след смъртта на майка им. Но пък и баща им не го бе очаквал. Лесли се бе появила, а заедно с нея и любовта.

Все още разговаряха, когато клетъчният телефон на Тами иззвъня. Тя не можеше да си представи кой може да я търси в този час. Оказа се Джон Спъри, който я покани на обяд на следващия ден. Тами беше смаяна.

— Не мога да повярвам, че ми се обаждаш — изуми се тя.

— Казах, че ще се обадя. Защо си толкова изненадана? — на езика й бе да му отговори: „Защото нормалните мъже никога не ми се обаждат. Аз съм магнит за откачените и странни типове“. Може би и той беше от тях, а само се преструваше на нормален. Кой можеше да знае? Не беше сигурна, че ще разпознае един нормален мъж, дори и да се спъне в него.

— Не знам защо съм изненадана. Предполагам, защото повечето хора говорят едно, а вършат друго. Между другото, как изкара в Сен Бартс?

— Беше забавно. Всяка Коледа ходя там със семейството си. Имам трима братя и всички водят съпругите и децата си.

— Аз пък имам три сестри — осведоми го Тами и се усмихна.

Явно семейството му приличаше на нейното, макар че нито една от сестрите й не бе омъжена и нямаше деца.

— Зная. Нали ми каза, че си напуснала работата си, за да дойдеш тук и да се грижиш за сестра си. Бях впечатлен — и това беше самата истина. — Какво стана с нея?

Тами излезе от дневната, за да си поговорят на спокойствие.

— Това е дълга история, но вече е добре.

Докато го изричаше, осъзна, че им оставаше още половин година да живеят в тази къща, и внезапно изпита тъга. Харесваше й да живее със сестрите си. Може би след изтичането на договора за тази къща щяха да си намерят нещо подобно. А и никоя от тях нямаше къде другаде да отиде. Може би щяха вечно да живеят заедно. Четири стари моми в една къща. Единственият, който бе открил любовта, беше баща им. Впрочем отношенията между Ани и Брад също се развиваха добре. А и харесваше момчето, с което Канди се бе запознала в самолета. Обаче нейният любовен живот и този на Сабрина бяха пълен провал.

— Спомена, че сестра ти е претърпяла злополука. Какво се случи?

Изглеждаше искрено заинтригуван. Може би просто проявяваше любопитство, но й бе приятно да разговаря с него. Струваше й се приятен и мил. Същевременно интелигентен, с хубав външен вид и сравнително преуспял в професията.

— Изгуби зрението си. За нея беше голяма трагедия. Тя е художник, всъщност беше. Сега посещава училището за слепи „Паркър Скул“.

— Колко странно — отбеляза Джон с тъжна нотка в гласа. — Един от братята ми е глух и ние всички владеем езика на глухонемите. Такъв е по рождение. За сестра ти е било голямо предизвикателство да се приспособи към слепотата и новия начин на живот.

— Така е, но тя е удивително и много смело момиче.

— Използва ли куче водач?

— Не — усмихна се Тами. — Мрази кучетата. Всяка от нас трите има куче, но те са малки, грешка, само двете са такива. Кучето на най-голямата ми сестра е басет на име Бюла. Страда от хронична депресия.

Той се засмя на описанието.

— Може би се нуждае от психиатър — пошегува се Джон.

— Имаме няколко.

— Това ме подсеща за нещо. Я ми кажи истината за Дезире Лафайет. Наистина ли е била мъж?

Тами се засмя.

— И аз винаги съм се питала.

— Държи се като стриптийзьорка.

— Навярно това е била детската й мечта. Сега иска да й подновя изцяло гардероба, като настоява дрехите й да са модели на Оскар де ла Рента, сътворени специално за нея. Още не съм събрала смелост да го попитам. Нито пък да представя искането й пред отговарящите за бюджета на шоуто.

— Сигурен съм, че би могло да се уреди.

— Надявам се да откажат.

Двамата се посмяха още малко, докато разговаряха за шоуто, след това Джон повтори поканата си за обяд. Предложи ресторант, който и тя харесваше. Звучеше примамливо, а и щеше да бъде освежаващо да се измъкне за малко от офиса. Не го правеше често, тъй като обикновено беше твърде заета да гаси пожари, за да има време да обядва. Уговориха се за един часа на следващия ден.

Когато затвори и се върна в стаята, сестрите й я обсипаха с въпроси кой се е обадил.

— Един колега от шоуто, на когото постоянно налитам по време на работните срещи — уклончиво отвърна Тами.

— Звучи забавно — тъжно се усмихна Сабрина.

Тя не бе излизала след скъсването с Крис преди месец. Оставаше до късно в кантората, а след това се прибираше направо у дома. Нямаше желание за нищо друго. Откакто си бе тръгнал, мислеше само за него. Много й липсваше, но той нито веднъж не я потърси. Пред очите й постоянно бе красивият пръстен и изразът на лицето му, когато й направи предложението, което толкова я бе изплашило. Наистина не беше толкова смела като баща си. Съмняваше се, че бракът му с Лесли ще бъде успешен. Но му го желаеше от все сърце. Въпреки че намираше решението му за прибързано и за проява на неуважение към майка им. Но го обичаше и се радваше, че се срещнаха и разговаряха. Поне можеха отново да общуват, а това все пак беше нещо. Ала както и останалите, Сабрина се боеше, че бракът му с Лесли ще се отрази върху отношенията им с баща им.

На следващия ден Тами се срещна на обяд с Джон Спъри. Потвърди се впечатлението й, че е интелигентен и интересен събеседник, и тя го хареса. Имаше безброй идеи за работата, многостранни интереси, спортуваше, обичаше театъра и беше изключително амбициозен в професията си. Беше на тридесет и четири години и много привързан към семейството си. Към края на обяда беше ясно, че имаха много общи неща.

— И така, какво ще бъде следващото? — попита младият мъж, когато излязоха от ресторанта. — Вечеря или обяд? — внезапно му хрумна нещо друго. — А какво ще кажеш да поиграем тенис в клуба ми в събота сутринта?

— Аз съм калпав играч — предупреди го Тами, но й се стори забавно.

— Аз също — призна той. — Но ми доставя удоволствие. След това, ако имаш време, може да обядваме в клуба или някъде другаде.

Той явно не бързаше към интимния завършек на запознанството им и това също й се понрави. Не й харесваха мъжете, които я канеха на вечеря и още същата вечер се опитваха да я вкарат в леглото. А и тя нямаше нищо против да бъдат само приятели. Нямаше много приятели в Ню Йорк. Всичките й близки познати бяха в Ел Ей, а нямаше време да се вижда с тях.

Тами беше в отлично разположение на духа, когато се върна в офиса. Джон й се обади на следващия ден — просто да я чуе. Изпрати й шеговита докладна записка по имейла, която я накара да се смее на глас. Беше приятно и освежаващо допълнение към живота й. Не приличаше на ослепителна светкавица, но пък и тя нямаше нужда от подобно нещо. Усещаше присъствието му, но то не я разтърсваше, нито я изнервяше, а й действаше успокоително и същевременно ободряващо. Новият й познайник не спазваше специални диети и не беше поклонник на никакви чудати вярвания и култури.

Тами само бегло спомена за него пред сестрите си. Запознанството им още не даваше основание да споделя по-обстойно. В събота се прибра щастлива и отпочинала след играта на тенис, която Джон бе спечелил с лекота. Оказа се много по-добър играч, отколкото твърдеше, но и тя не му се даде лесно. След това обядваха и се разходиха. Когато се прибираше, Тами се натъкна на Брад и Ани, които тъкмо излизаха. Брад щеше да я води на някаква изложба за тактилно концептуално изкуство. Беше чел за нея и смяташе, че ще е интересна. Двамата оживено разговаряха. Той настояваше Ани да изнесе още една лекция в училището. Мислеше, че може да направи и серия семинари за музеите или за особеностите в изкуството на градовете в Италия, които бе посетила. Паметта й бе отлична и можеше да сподели много със съучениците си.

— Къде си била? — попита я Ани.

Изглеждаше щастлива в компанията на Брад и Тами се радваше за нея. Канди отново бе заминала за „Браун“, за да прекара уикенда с Пол. Правеше го вече за втори път.

— Играх тенис с един приятел — непринудено отвърна Тами. — Сабрина вкъщи ли е?

— В стаята си е. Мисля, че се разболява. Гласът й звучи ужасно.

Тами кимна. От Нова година Сабрина приличаше на болна.

— Пожелавам ви приятно прекарване. Ще се видим по-късно.

— Ще закъснея. След изложбата ще вечеряме.

— Добре. Забавлявайте се.

Докато влизаше в къщата, Тами се усмихваше. Ани направо сияеше, изглежда, двамата с Брад се чувстваха чудесно заедно. Всичко помежду им беше наред. Тами се радваше, че Сабрина бе спечелила баса.

Качи се горе, за да провери как е по-голямата й сестра, и я завари да лежи в леглото, в тъмното. Подозираше, че не е болна, а потисната. И Тами страдаше заради раздялата й с Крис. Той беше толкова добър и обичаше Сабрина. Жалко, че тя изпитваше такъв страх и неприязън към брака. Ако изобщо някога се решеше да се омъжи, Крис беше идеалният кандидат. Но явно тя просто не можеше. Дори предпочиташе да го изгуби, вместо да се омъжи за него.

— Как се чувстваш? — нежно попита Тами по-голямата си сестра, която само сви рамене. Изглеждаше бледа и уморена, с тъмни кръгове под очите. Скъсването с Крис не беше освобождение, както се случваше в някои връзки. Беше огромна загуба, която тя не можеше да преживее. Вече месец страдаше за него.

— Не особено добре — Сабрина се претърколи и впери поглед в тавана. — Може би татко е прав. Навярно в живота трябва да поемаме рискове и не бива да изпускаме шанса си. Но просто не се виждам омъжена. Нито да имам деца. Това е такава огромна отговорност, ужасно ме плаши.

— Ти се грижиш за всички нас — напомни й Тами. — Направо си като майка за трите ни, особено за Ани и Канди. Каква е разликата между сестри и деца?

— Ако ми писне, мога да ви кажа да ми се махнете от главата — тъжно се усмихна тя. — Но не можеш да кажеш подобно нещо на децата си. А ако се провалиш, ще объркаш живота им завинаги. В работата си непрекъснато съм свидетел на подобни трагедии.

— Би трябвало да организираш сватби, вместо да се занимаваш с разводи. Това щеше да ти се отрази по-добре.

Сабрина отново се усмихна.

— Да. Може би. Навярно Крис ме мрази. Беше толкова сладък с пръстена онази вечер, но аз просто не можех да приема. Дори и заради него. Само Бог знае колко го обичам. Не бих имала нищо против, след време да заживеем заедно. Просто не желая да се подписваме върху някакъв официален документ. Настава такава бъркотия, изникват огромни неприятности, когато се наложи да сложиш край. А така, ако пожелаеш, казваш „довиждане“ и това е всичко. Няма нужда от трион, за да се разделите.

— И ти си този трион? — попита Тами.

— Такава ми е работата — призна Сабрина. Виждаше я по този начин. — Аз смилам всичко, което имаш — сърцето, главата, портфейла, децата. Разрязвам малките на две и давам по половинка на всеки родител — честно и почтено. Господи, нима някой би искал да преживее това?

— Много хора го правят — Тами не се вълнуваше чак толкова по темата, но беше загрижена за сестра си. — Това ме подсети, че не казах нищо на татко, но се надявам да подпише предбрачен договор.

— Не може да е толкова глупав — Сабрина седна в леглото. С часове бе лежала, замислена за Крис. — Ще му пратя имейл, за да му напомня. Не е моя работа, но някой трябва да му каже.

— Разбираш ли сега какво имам предвид? Ти се грижиш за всички нас, Сабрина. Защо да нямаш свои деца, вместо да дундуркаш шайка възрастни? Може да е много по-забавно да се грижиш за деца.

— Може би — усмихна се тя, но не изглеждаше убедена.

Слезе долу, за да приготви нещо за ядене. Малко по-късно позвъни Канди, за да им каже, че е добре. След ужасния инцидент с Марчело, когато напускаше дома, тя редовно се обаждаше, за да ги осведоми къде е. Никога не отиваше в чужд апартамент, дори и сега, когато беше на гости на Пол в Роуд Айланд. Отсядаше в хотел и Сабрина смяташе, че двамата още не са имали интимни отношения. Канди беше изключително предпазлива и като че ли Пол нямаше нищо против да чака. Това говореше добре за него. Беше млад, но разумен. А не някой долен и извратен тип, който преследва млади момичета. Вярно, Ани излизаше с доста по-възрастен мъж, но някак си разликата помежду им нямаше значение. Тя винаги изглеждаше зряла за възрастта си, а през последната година съзря още повече. Брад я закриляше и много се грижеше за нея, което успокояваше двете й по-големи сестри и дори Канди. Всички одобряваха любовта между Брад и Ани.

Сабрина и Тами прекараха вечерта заедно, гледаха телевизия, решиха кръстословицата в „Таймс“ и се насладиха на почивката след уморителната седмица. В неделя Джон се обади пак да си побъбрят. Вечерта Тами изкъпа кучетата, а Ани и Брад отново излязоха. Щяха да вечерят с приятели.

— Водим екзотичен живот, нали? — отбеляза Тами, докато подсушаваше кучетата, а Сабрина й подаваше чисти кърпи. И двете се усмихнаха. Зарадваха се, когато малко по-късно Канди се прибра.

— Как изкара? — попита Тами, докато най-малката сестра си оставяше чантата на пода.

— Страхотно! През цялото време бяхме с приятелите му — преливаше от вълнение за приятните преживявания през уикенда. Явно се чувстваше добре сред връстници.

Тази нощ и четирите момичета си бяха у дома. Вратите на спалните им бяха отворени, докато си пожелаваха лека нощ. Всяка лежеше в леглото си, усмихваше се и си мислеше какви големи късметлийки са да се имат една друга, независимо от мъжете в живота им.