Даниел Стийл
Сестри (17)

17.

Първият ден на Ани в училището за слепи „Паркър Скул“ беше истинска катастрофа. Поне първата част от деня. Тя бе харесала предложението на Тами, предадено й от Сабрина, и бе взела такси до училището, което се намираше в Уест Вилидж — доста приятен район, но далеч от квартала, в който живееха. Движението бе натоварено и тя пристигна със закъснение. Беше си взела белия бастун, настоявайки, че знае как да го използва. Твърдо отказа на Сабрина да я придружи, защото не била петгодишно дете. — Живях сама в Италия, макар че когато пристигнах, не знаех езика. Ще се оправя в Ню Йорк и без да виждам — високомерно заяви и позволи на най-голямата си сестра единствено да й извика такси.

Ани даде адреса на шофьора, а сърцето на Сабрина се бе качило в гърлото, докато гледаше как колата се отдалечава. Устоя на желанието си да се обади на Ани по клетъчния телефон, за да й напомни да внимава. Изведнъж се изплаши, че шофьорът може да я отвлече и да я изнасили, защото сестра й беше млада, красива и сляпа. Имаше лошо предчувствие и стомахът й се бе свил на топка от притеснение.

Сподели страховете си с Канди, която й заяви, че не е в ред. Същата седмица тя най-после се бе върнала на работа и на следващия ден заминаваше за Милано, за да се снима за корицата на „Харпърс Базар“. Из цялата къща бяха разхвърляни дрехи, куфари и чанти. Докато излизаше, Ани се препъна в две от тях и Сабрина предупреди Канди да внимава и да не създава допълнителни препятствия за сестра си. Докато го казваше, самата тя се спъна в кучето на Канди.

— Това място е истинска лудница! — избухна Сабрина и се качи горе, за да се облече.

Закъсняваше за кантората, а същия следобед трябваше да бъде в съда, за да се опита да помири двете страни, въвлечени в доста неприятен развод, с който още от самото начало не й се искаше да се захваща. Но докато обличаше припряно полата си и нахлузваше обувките с високи токчета, мислите й бяха заети единствено с Ани.

Както по-късно узна, сестра й пристигнала благополучно в училището и платила на шофьора. Слязла, разгънала бастуна, както й бяха показали, протегнала го, но тутакси се спънала и паднала върху необичайно високия тротоар. Охлузила коленете си дори през дънките, които се скъсали, и тя усетила бликналата кръв по краката. Доста злокобно начало.

Някакъв мъж, вероятно наставник в училището, се спуснал да й помогне и я придружил до вратата. Завел я в кабинета си, почистил раните, сложил й анкерпласт и лично я завел на горния етаж, където се провеждал урокът по ориентация. Но тя мигом се изгубила и попаднала на урок по сексуално обучение за напреднали ученици, където им показвали как да поставят презерватив върху банан. Докато слушала, Ани разбрала, че е сбъркала стаята. Попитали я дали си носи презервативи. Отговорът й гласял, че не е знаела, че ще й трябват още първия ден, но обещала утре да донесе. В класната стая избухнал смях, след което друг човек я завел до нейната класна стая. Но там установила, че групата й е излязла за обичайната обиколка из училището. Така че отново се изгубила, а не знаела към кого да се обърне за помощ. По-късно призна на сестрите си, не могла да се сдържи и избухнала в сълзи. Някой я видял, че плаче, и я придружил до класа й. Усещала, че дънките й са изцапани с кръв, ръцете й също били охлузени, а тя продължавала да рони сълзи. Налагало се да посети тоалетната, а нямала никаква представа къде може да е, дори не успяла да намери носна кърпичка, за да си избърше носа.

— И какво направи? — попита я Сабрина, докато изслушваше по-късно патилата й. Едва се сдържаше да не се разплаче. Изпитваше желание да прегърне Ани и никога повече да не я пуска извън къщата.

— Използвах ръкава си — ухили се Ани. — Имам предвид за носа. По-късно щях да търся банята. Най-после моята група ме намери.

— О, Господи, мразя това! — възкликна Сабрина и се размърда неспокойно на стола си.

— Аз също — кимна Ани, но вече се усмихваше.

На урока по ориентация им обясниха какво ги очаква през следващите шест месеца. Щели да се научат как да се оправят в обществения транспорт, да живеят сами, да си изхвърлят боклука, да готвят, да познават времето, да четат и пишат на брайловата азбука, да кандидатстват за работа — от бюрото по труда щели да им намерят — да си купуват дрехи, сами да се обличат, да си вчесват косите и да си правят прически, ако желаят, да се грижат за домашните си любимци, да се обучат да живеят с куче водач. За обучението на куче водач имаше допълнителна програма, която би удължила престоя в училището с още два месеца, а и тренировките се провеждаха извън града. Имаше клас по сексуално възпитание за напреднали, както и още няколко класове, включително и по изобразително изкуство. Докато изброяваха списъка, главата на Ани вече се бе замаяла. Комай единственото, което нямаше да може да прави след шест месеца обучение в „Паркър Скул“, беше да кара кола и да управлява самолет. Имаше дори класове по плуване, провеждани в басейн с олимпийски размери. Тя направо не можеше да повярва, смаяна от изброените възможности.

След ориентацията отидоха да обядват в бюфета, където им показаха как да си плащат сметката и как да си избират желаното ястие. Табелките били написани на брайлова азбука, затова всяка сутрин обучението им щеше да започва с час по брайлова азбука. Първия ден имаше помощник-учители, които им помогнаха да си изберат обяда и да отнесат таблите с храната до масите. Днешният обяд беше безплатен. Добре дошли в „Паркър Скул“. Ани си взе плодово мляко и пакетче чипс. Беше прекалено изнервена, за да яде. Пък и млякото беше гадно, с ананас.

— Боже, ама и тук си го бива! — обади се глас до нея.

— Завършил съм Йейл. Там беше доста по-лесно. Здравей. Добре ли си? — гласът прозвуча младежки и изнервено, както се чувстваше и тя.

— Предполагам, че да — предпазливо отвърна Ани.

— Какво те доведе тук?

— Проучване за книга — лекомислено заяви тя.

— О! — прозвуча разочаровано. — Аз съм сляп — внезапно тя съжали за казаното.

— Аз също — тихо си призна. — Казвам се Ани. А ти?

— Чувстваше се като дете, срещнало другарче на детската площадка, с което обменя впечатления от първия си ден в училище.

— Бакстър. Майка ми реши, че трябва да дойда тук. Сигурно ме мрази. А теб какво те доведе в това място?

— Катастрофа с автомобил през юли — имаше нещо интимно в мрака, в който живееха, все едно бяха в изповедалня. Беше по-лесно да си говорят, когато не виждаха лицата си.

— Аз пък претърпях злополука с мотоциклет през юни. Бях с един приятел. Преди това бях графичен дизайнер. Предполагам, че сега ще продавам моливи на улицата. Напоследък няма много работа за слепи дизайнери — изрече го полутъжно, полунасмешливо.

Тя го хареса, гласът му звучеше топло и приятелски.

— Аз съм… бях художничка. Същият проблем. Живеех във Флоренция.

— Там карат като пощурели. Нищо чудно, че си катастрофирала.

— Случи се тук, на Четвърти юли.

Не му каза за майка си. Би било прекалено въпреки предразполагащия към откровения споделен мрак. Беше невъзможно да го изрече. Може би по-нататък, ако наистина станат приятели. Все пак беше хубаво да има с кого да си говори още първия ден.

— Между другото, аз съм гей — внезапно изтърси той.

Тя се усмихна.

— Аз съм хетеросексуална. Гаджето ми ме изостави веднага след злополуката. Но не знае, че съм сляпа.

— Много гадна постъпка.

— Да, предполагам.

— На колко си години?

— На двадесет и шест.

— Аз съм на двадесет и три. Миналата година се дипломирах. Ти къде си учила?

— В Рисди — отвърна тя. Така наричаха съкратено училището по дизайн в Роуд Айланд. — След като се дипломирах, постъпих в школата за изящни изкуства в Париж, където взех магистърска степен. Оттогава уча изобразително изкуство във Флоренция. Обаче каква полза от цялото ни прекрасно образование — Рисди, Йейл, щом сме стигнали до това тук — да ни учат как да използваме микровълновата печка и четката за зъби. Тази сутрин, докато излизах от таксито, се пльоснах по очи върху тротоара — довери му се тя и изведнъж случката й се стори по-скоро комична, отколкото трагична. — След това по погрешка се озовах в часа по сексуално възпитание, където ме попитаха дали си нося презервативи. Обещах им, че утре ще донеса няколко.

Разказът й го разсмя.

— Сега с родителите си ли живееш? — попита с интерес младият мъж. — Аз от юни месец съм при майка си. Преди това живеех с приятеля си — додаде със сериозен глас. — Той загина при катастрофата. Моторът беше негов.

— Съжалявам — тихо промълви Ани. Каза го искрено, ала все още не можеше да му сподели за майка си.

— Една година ще живея със сестрите си, докато си стъпя на краката. Те наистина са много мили и добри.

— Мама също е добра, но се отнася с мен като с двегодишно хлапе.

— Предполагам, че сестрите ми се страхуват за мен — замислено рече Ани.

В този момент съобщиха, че е време да се връщат в класната стая. Разделиха ги на четири групи.

— Надявам се да сме в една група — прошепна Бакстър.

На нея също й се искаше. Вече имаше приятел в училището. Слушаха внимателно, докато изреждаха имената на участниците в отделните групи и изпаднаха във възторг, когато чуха, че са в една и съща. Последваха останалите в класната стая и намериха местата си. Класът беше „Брайлова азбука 1011“.

— Не си спомням да съм посещавала този клас в колежа, а ти? — прошепна той и Ани изхихика като малко дете.

Той беше забавен, малко циничен, но умен и й харесваше. Нямаше представа как изглежда — дали е висок или нисък, дебел или слаб, черен, бял или азиатец. Знаеше единствено, че го харесва, че и двамата са художници и ще й бъде приятел.

Към края на деня и двамата бяха изтощени. Тя го попита иска ли да си поделят таксито, ако живее в нейната посока. Бакстър отвърна, че трябва да смени два автобуса, а след това да вземе метрото до Бруклин, където да се качи на трети автобус, за да стигне до дома си.

— И как се справяш сам? — попита го Ани с нотка на възхищение в гласа.

— Просто моля за помощ. Нужни ми бяха два часа, за да стигна до тук. Но ако се бях отказал, майка ми щеше да ме убие.

— Сестрите ми също — засмя се Ани.

— Мислиш ли да си вземеш куче? — попита Бакстър. — Мама смята, че аз трябва да си взема.

— Надявам се, че няма да ми се наложи. Мразя кучетата. Те лаят и миришат.

— Да, но са много полезни за такива като нас — практично изтъкна новият й приятел. — Едно куче водач може да ми бъде добра компания, когато се отделя да живея сам. Не съм сигурен, че някой ще се заинтригува от един сляп гей. Навярно ще съм доста самотен — изрече го с тъга, която бе като ехо на собствените й страхове.

— И аз си мислех същото — призна младата жена.

— Жалко, че не съм хетеросексуален — прошепна Бакстър.

— Да, наистина. Може пък да се излекуваш.

— От какво? — удиви се той.

— От това да си гей.

— Сериозно ли говориш? — май приятелството им щеше да свърши доста скоропостижно.

— Не — Ани избухна в смях.

— Харесвам те, Ани.

— И аз те харесвам, Бакстър.

И двамата бяха искрени. Приличаше на истинско чудо, че се бяха открили на една маса в бюфета. Двама слепи художници сред човешкото море. Училището се посещаваше от осемстотин възрастни. Имаше и класове за юноши, но възрастните бяха доста повече. Освен това „Паркър Скул“ се славеше като едно от най-добрите училища за слепи в света. Внезапно и двамата осъзнаха какъв огромен късмет имат, че са тук, а съвсем доскоро пребиваването им в училището им изглеждаше като наказание.

— Ще бъдем ли приятели? — попита я той, преди да се разделят.

Неговото пътуване щеше да бъде доста по-дълго от нейното. На Ани й се струваше като цяла одисея.

— Сега и завинаги — обеща тя и двамата си стиснаха ръцете. — Пожелавам ти да стигнеш безпрепятствено у дома.

— Ти също. Опитай се да не паднеш този път по лице, докато се прибираш. Ще излезе лошо име на училището. На идване може да ти се прости, но на излизане се постарай да изглеждаш така, сякаш знаеш какво правиш — тя отново се засмя, а Бакстър й махна за довиждане и изчезна.

В коридора имаше разпоредители, които помагаха на новите ученици да намерят изхода и ги придружаваха до съответните превозни средства. Ани обясни на един от тях, че иска да хване такси. Той я помоли да почака, докато й спре някое, и я остави. Тя стоеше във фоайето и отново се почувства изгубена. В този момент някой я заговори. Беше спокоен, приятен мъжки глас.

— Госпожица Адамс?

— Да — Ани изведнъж се смути и придоби неуверен вид.

— Аз съм Брад Паркър. Исках да ви поздравя и да ви приветствам с добре дошла в нашето училище. Как мина първият ви ден? — не беше сигурна дали да му каже истината. Гласът му бе на зрял мъж, а не младежки като на Бакстър.

— Добре — неопределено отвърна младата жена.

— Чух, че сте имали малко произшествие. Ще трябва да се обадим в общината да направят нещо за този тротоар. Непрекъснато се случват подобни неща — думите му я накараха да не се срамува толкова от падането си, както когато се бе случило. Беше мило от негова страна, независимо дали бе истина или не. — Добре ли сте вече?

— Добре съм. Благодаря.

— Намерихте ли лесно класа си?

— Да — Ани се усмихна.

Не му каза, че бе попаднала на урок по правилно поставяне на презервативи. Все пак едва се бяха запознали.

— Разбрах, че владеете отлично италиански и сте живели във Флоренция — явно този мъж знаеше всичко за нея и това я изненада.

— Откъде знаете?

— Беше написано в молбата ви за постъпване, а аз чета всички молби. Заинтригувах се, защото съм прекарал доста време в Рим. Когато бях дете, дядо ми беше там американски посланик. През лятото често му ходехме на гости.

Ани се замисли за миг, сетне се реши да го попита. В крайна сметка той знаеше доста за нея, дори, че бе паднала сутринта.

— Вие сляп ли сте?

— Не, не съм. Но и двамата ми родители бяха. Построих училището в тяхна памет, с парите, които ми бяха завещани за целта. Те загинаха при самолетна катастрофа, докато бях в колежа.

— Това, което казвате, е изумително — Ани бе впечатлена, струваше й се, че е мил и добър човек. Беше трогната, че е намерил време да поговори с нея, че си е дал труд да прочете подробно молбата й и дори знаеше за падането й. Беше отлично информиран, особено като се имаше предвид колко голямо бе училището, което ръководеше.

— Ние се разраснахме значително от създаването. Съществуваме само от шестнадесет години. Надявам се, че тук ще ви хареса. Ако има нещо, което мога да направя за вас, непременно ме уведомете.

— Благодаря ви — мило отвърна тя.

Не би се осмелила да го нарича Брад. Нямаше представа колко е годишен, но беше основател на училището и затова предположи, че не е много млад. Гласът му бе на зрял мъж, а не момчешки като на Бакстър. Не би си позволила да фамилиарничи с него, а и не искаше да изглежда невъзпитана.

Докато разговаряха, се появи разпоредителят, за да я придружи до колата, която я чакаше отвън. След като поздрави непринудено Брад, а Ани му каза довиждане, разпоредителят я поведе навън и й помогна да се качи в таксито. Тя благодари и даде адреса си на шофьора.

Както бе обещала, обади се на Сабрина в кантората, за да й каже, че вече е на път за вкъщи.

— Как мина? — тревожно попита сестра й.

През целия ден бе на тръни от притеснение.

— Ами, добре — безгрижно заяви Ани, сетне се усмихна. — Е… дори много добре.

— О, радвам се да го чуя — усмихна се с облекчение Сабрина от другата страна на линията. — Чувствах се като майка, изпратила за пръв път детето си на лагер. През целия ден не можах да си намеря място от нерви. Страхувах се, че ще намразиш училището или някой ще се държи лошо с теб. Какъв беше първия ти урок?

— „Презервативи 101“ — отвърна Ани и прихна.

— Моля?

— Всъщност сбърках класната стая, а преди това паднах отвън на тротоара. Учихме брайлова азбука.

— По-добре да ми разкажеш всичко, когато се прибера у дома. Ще се върна след около час.

Ани бе излязла от училището малко след пет. Часовете започваха всяка сутрин в осем и свършваха в пет, пет дена в седмицата в продължение на шест месеца. Доста интензивен курс на обучение.

Когато Ани се прибра, Канди си стягаше багажа за Милано и куфарите й все още бяха разпръснати из стаята. Заминаваше за три седмици, но след сутрешната лекция на Сабрина ги бе изнесла от преддверието, затова този път Ани не се спъна и не падна, като влезе. Но Канди забеляза коленете на дънките й. Бяха скъсани и изцапани с кръв.

— Какво е станало с теб? — попита съчувствено.

— Какво имаш предвид?

— Коленете ти.

— О, паднах.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Как беше в училището?

— Не чак толкова зле — призна Ани, сетне й се усмихна дяволито и заприлича на малко дете. — Всъщност може да се каже, че беше почти страхотно.

— Почти страхотно? — засмя се Канди. — Запозна ли се с някой мъж?

— Да. С един млад мъж от моя клас, който е графичен дизайнер. Учил е в Йейл и е гей. Както и е директора на училището, който по гласа ми се стори поне на сто години. Не съм отишла там, за да се запознавам с мъже.

— Това не означава, че не бива да се запознаваш с никого, докато си там.

— Така е.

Канди разбра, че сестра й е доста впечатлена от училището, а и освен раните по коленете и скъсаните дънки нямаше други поражения. Явно първият й ден бе минал задоволително.

Тами се обади на следващата сутрин, за да провери как се чувства, и се зарадва да чуе, че всичко е наред. Сабрина я попита дали нещата при нея са тръгнали по-гладко.

— Не съвсем. Сега трябва да се оправям с една съмнителна стачка. Както и с още около четиристотин други главоболия, но иначе съм добре — беше потисната, а и се тревожеше за Ани. Тъй като сестрите й се радваха, че първият ден на Ани в „Паркър Скул“ бе минал сравнително добре, и Тами също се успокои.

Сабрина се надяваше, че това е добро предзнаменование за бъдещето и дори го отпразнуваха с бутилка шампанско.