Даниел Стийл
Сестри (25)

25.

Денят на свети Валентин беше посрещнат със смесени чувства в къщата на Източна осемдесет и четвърта улица. Сестрите се събудиха с натежали сърца. На днешния ден баща им щеше да се ожени в Лас Вегас. В този момент по-силно отвсякога усещаха липсата на майка си. На закуска всички бяха тъжни и мълчаливи. Бяха изпратили цветя и шампанско в хотелската стая на баща им и Лесли. А преди две седмици Сабрина му бе написала имейл, за да му напомни за предбрачния договор. Отговорът му гласеше, че вече се е погрижил, което донякъде я успокои. Поне, ако нищо не се получи, Лесли няма да си тръгне, отмъквайки цялото му имущество.

Брад бе поканил Ани да излязат вечерта, за да отпразнуват Деня на влюбените. Тами се изуми, когато Джон й се обади. Предложи да отидат на вечеря, а после на кино. На нея й се стори добра идея — не беше нещо прекалено романтично и нямаше да се чувстват неудобно, тъй като връзката им беше още в началото. Пол пък смяташе да дойде в града, за да се види с Канди. Всички имаха планове за вечерта, с изключение на Сабрина. Тя смяташе да си остане у дома и да свърши работата, която си бе донесла от кантората. Останалите се чувстваха ужасно, че отиват да се забавляват, а тя ще бъде сама. Когато Тами излизаше, Сабрина си приготвяше супа. Тами се почувства виновна, че я оставя сама.

— Не ставай глупава. Аз ще съм добре — увери я Сабрина.

Усмихна й се окуражително и й направи комплимент колко добре изглежда. Вече й бе казала колко много й допада Джон. Освен че притежаваше хубава външност, той беше интелигентен, добър, духовит, с пъргав ум. Бликаше от идеи, а двамата с Тами работеха в едно и също поле на изява. Сабрина харесваше и Пол Смит. Младежът беше като глътка чист въздух в сравнение с мъжете, които обикновено се навъртаха около Канди, дебнейки да извлекат някаква изгода. Одобряваше и Брад. Не пропусна да каже на Ани колко е хубава тази вечер. Тами й помогна да си избере роклята, Канди й направи косата и малко я подравни. Когато Брад се появи, Ани приличаше на нежна фея. Той остана смаян от красотата й. Очевидно беше луд по нея, а и Ани беше влюбена. Нещата помежду им явно бяха сериозни.

След като сестрите й излязоха, Сабрина остана сама. Седеше край кухненската маса, втренчена в супата си. Мислеше за Крис и се питаше как се стигна дотук. Беше изгубила мъжа, когото обичаше от близо четири години. Най-накрая се предаде и изсипа супата в мивката. Не й се ядеше, не й се работеше. Можеше единствено да мисли за него и да си повтаря колко много й липсва. От Нова година не бяха разговаряли. От мига, в който напусна къщата им с кутийката с годежния пръстен в джоба, не знаеше нищо за него. Не го бе потърсила и той не й се бе обаждал.

Помота се малко из гостната, после се опита да гледа телевизия в кабинета. Не можеше да се съсредоточи. Накрая се качи в стаята си и се загледа през прозореца. Навън валеше сняг. Изведнъж младата жена осъзна, че не издържа повече. Трябваше да го види, дори да е за последен път. Слезе долу, нахлузи ботушите си, грабна едно палто от гардероба и в снежната вечер се запъти пеша към апартамента му. Позвъни на вратата и за пръв път от близо два месеца чу гласа му. Това й подейства като свеж въздух, от който сякаш бе лишена през последните шест седмици.

— Кой е? — попита Крис по домофона.

— Аз съм. Може ли да се кача?

Последва дълга пауза, после се разнесе бръмчене. Тя бутна вратата и се качи по стълбите към апартамента му. Завари го да стои на прага бос, по пуловер и дънки, смръщил вежди. Погледите им се срещнаха и няколко минути останаха впити един в друг. Сетне тя пристъпи бавно към него, а той се отдръпна настрани, за да й направи път. Сабрина влезе и се огледа. Нищо не се бе променило. И той си беше същият. Все още беше мъжът, когото тя обичаше, но за когото не можеше да се реши да се омъжи.

— Случило ли се е нещо? — загрижено попита Крис. Тя изглеждаше ужасно. — Добре ли си?

Сабрина се извърна и тъжно го погледна.

— Не, не съм. А ти? — в отговор Крис само сви рамене. Последните шест седмици бяха тежки и за него.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи, но тя поклати глава. Още й бе студено и седна на дивана, без да сваля палтото си. — Защо си тук? — Сабрина не му напомни, че е Денят на влюбените. Какъв смисъл имаше за тях. Празникът бе за сестрите й, излезли да празнуват с мъжете, появили се в живота им.

— Не знам защо съм тук — честно отвърна младата жена. — Трябваше да дойда. Всичко е толкова безсмислено и мрачно без теб. Не знам какво не е наред с мен, Крис. Бракът ме плаши до смърт. Причината не е у теб, а у мен. Ето, баща ми се жени за някаква тъпачка само пет месеца след смъртта на мама. Защо той не е уплашен? Би трябвало да е, но не е. А аз се страхувам. Мразя това, в което бракът превръща хората, ако се провали.

— Невинаги се проваля — нежно рече той и се отпусна в любимото си кожено кресло срещу нея. Обичаше да седи там с часове с кучето в скута. — Понякога се получава.

— Рядко. Предполагам, че аз просто не съм виждала успешни бракове. Задължително ли е да се женим? Не може ли да си живеем просто така?

— Вече сме го правили. Не желая вечно да тъпча на едно място, Сабрина. Искам от живота много повече. Ти също би трябвало да искаш. Смятах да ти се обадя — поколеба се. — Много мислих за нас. Болно ми е да се отказвам от желанието си, а и ти не бива да го правиш. Какво ще кажеш да опитаме известно време да живеем заедно? Не завинаги, може би само за шест месеца… Да речем, след като изтече наемът за къщата. Бихме могли да опитаме. Ако искаш, можем да живеем тук. Или да си намерим друго жилище, само за нас. Не знам. Навярно един официален лист хартия не е чак толкова важен, колкото си мисля. Може би просто трябва да поживеем заедно и да видим дали ще потръгне. И може би тогава няма толкова да те е страх да направиш следващата стъпка — гласът му заглъхна, когато я видя отрицателно да поклаща глава.

— Не го прави, ако не искаш, Крис. Не бива да се примиряваш — нещастно промълви тя. Опитваше се да защити интересите му, въпреки че бяха в конфликт с нейните.

— Аз искам теб — заяви високо той. — Само теб искам, Сабрина. И те искам от деня, в който те срещнах. Теб, заедно с твоето забързано и трескаво всекидневие, сестрите ти, баща ти, нашето глупаво куче… и един ден нашите деца. Ти се грижиш за сестрите си сякаш са малки деца. Остави ги да пораснат. Те така или иначе ще го направят. А ние можем да имаме наши деца.

— Ами ако те ни намразят? Ако станат наркомани или малолетни престъпници? Това не те ли плаши? — очите й бяха като две тъмни езера от страх.

Сърцето му се сви от мъка за нея, копнееше да стане и да я вземе в прегръдките си, но не го направи. Продължи да я гледа, макар че му се искаше тя да не страда толкова.

— Не ме плаши, щом съм с теб. Нищо не ме плаши. И ако станат малолетни престъпници, ще ги зарежем и ще си направим нови — усмихна й се. — Аз само искам да сме заедно, скъпа. Съгласен съм на всичко заради това. Ако предпочиташ само да живеем заедно, така да бъде. Но ми обещай, че ако забременееш, ще се оженим. Искам децата ни да са законни. Може някой ден за тях това да се окаже от значение — тя кимна и плахо му се усмихна.

— Може би, след като поживеем шест месеца заедно, аз най-после ще се реша.

— Надявам се — Крис се изправи и отиде да седне до нея на дивана. Обви ръце около раменете й, а тя склони глава на гърдите му.

Сякаш след като си бе тръгнал на Нова година, бе отнесъл и част от нея. Да загуби Крис, беше по-лошо, отколкото физически да осакатее.

— Съжалявам, че се държах така на Нова година — тихо промълви. — Бях уплашена.

— Знам. Всичко е наред, Сабрина. Всичко ще бъде наред… ще видиш…

— Защо ти си толкова сигурен, а аз толкова се боя? — но през последната година й се случиха много страшни неща. След смъртта на майка си бе по-изплашена отвсякога. Тази загуба я бе разтърсила из основи. Крис беше прав. Тя се грижеше за всичките си близки, защо не и за него? А може би и за децата им. — Обичам те, Крис — прошепна младата жена.

— И аз те обичам. Бях нещастен без теб. Мислех тази вечер да дойда у вас, но се страхувах, че ще затръшнеш вратата в лицето ми.

Сабрина поклати глава, а той я целуна. Не бяха решили всичките си проблеми, но това бе началото.

— Как е Ани? — попита Крис.

Всичките й близки му липсваха. От доста време се бяха превърнали в неговото семейство. Не искаше да ги изгуби, а най-малко Сабрина. Тя чувстваше същото към него и затова бе дошла тази вечер.

— Добре. Мисля, че все повече се влюбва в Брад. Струва ми се, че е сериозно. Той я накара да се запише в допълнителни класове, да прави скулптури, да изнася лекции за Флоренция. Предлага й следващата година да преподава в училището. Опитва се да я убеди да си вземе куче.

— Брад е добър човек. Харесва ми — не попита Сабрина дали смята, че двамата ще се оженят. Беше твърде рано. Бяха заедно само от два месеца. Единственият човек в семейството, който щеше да се жени — баща им, всъщност най-малко трябваше да го прави. Този свят наистина беше побъркал.

Крис я отведе в леглото и тя прекара нощта при него. Не забрави да се обади на сестрите си, за да ги успокои, че е добре, но не им каза къде е.

Тами беше убедена, че е с Крис и не иска да я безпокоят.

На следващата сутрин Сабрина и Крис се появиха заедно в къщата. Изглеждаха леко недоспали, но много щастливи. Сестрите й се хвърлиха да го прегръщат, сякаш беше обичан брат, завърнал се след дълго отсъствие. Всички ужасно му се радваха.

— Добре дошъл у дома — прошепна Сабрина и го целуна, а Бюла залая яростно, размахала буйно опашка като метроном.