Анджей Сапковски
Зрънце истина (5)

V

Кобилата прибираше уши, пръхтеше, риеше земята с подкови, не искаше да върви. Гералт не си направи труда да я успокоява със Знака; скочи от седлото и прехвърли повода през главата й. На гърба му вече го нямаше стария меч в ножница от гущерова кожа — мястото му сега бе заето от блестящо красиво оръжие с кръстообразен предпазител и тънка, добре балансирана ръкохватка, завършваща с топче бял метал.

Този път портата не се отвори пред него. Беше отворена, така, като я бе оставил, когато си тръгваше.

Чу пеене. Не разбираше думите, дори не можеше да определи езика. Но не беше и необходимо — вещерът знаеше, чувстваше и разбираше самата природа, същността на пеенето — тиха, пронизваща, разливаща се по жилите вълна от страховит, обезсилващ ужас.

Внезапно пеенето прекъсна и той я видя.

Беше се прилепила към гърба на делфина в пресъхналия фонтан, прегърнала обраслия с мъх камък с малките си ръце, толкова бели, че изглеждаха прозрачни. Изпод разрошените черни коси блестяха, втренчени в него, огромни, широко отворени очи с цвят на антрацит.

Гералт се приближи бавно с мека, пружинираща стъпка, заобикаляйки в полукръг по посока на оградата, покрай храста със сини рози. Съществото, прилепило се към гърба на делфина, обръщаше към него малкото си личице с изражение на неописуема тъга, пълно с очарование, създаващо впечатлението, че песента все още се чува, макар че мъничките бледи устни бяха стиснати.

Вещерът спря на десетина крачки разстояние. Мечът изпълзя бавно от черната, покрита с емайл ножница и проблесна над главата му.

— Това е сребро — каза той. — Острието е сребърно.

Бледото личице не трепна, антрацитните очи не измениха изражението си.

— Толкова много приличаш на русалка — продължаваше спокойно вещерът, — че може да заблудиш всеки. Още повече, че си рядка птица, чернокоса. Но конете никога не грешат. Те разпознават такива като теб инстинктивно и безпогрешно. Каква си ти? Мисля, че си мула или алп. Обикновен вампир не би излязъл на слънце.

Крайчетата на бледните устни потрепнаха и леко се повдигнаха.

— Нивелен те привлече в своя облик, нали? Сънищата, за които говореше, си ги предизвикала ти. Досещам се що за сънища са това и му съчувствам.

Съществото не помръдна.

— Обичаш птиците — продължаваше вещерът. — Но това не ти пречи да прегризваш гърлата на хора и от двата пола, нали? Наистина, ти и Нивелен! Прекрасна двойка ще сте: чудовище и вампирка, господарка на горски замък. Веднага бихте подчинили цялата околност. Ти — вечно жадуваща кръв, и той — твой защитник, убиващ само при една твоя дума, сляпо оръдие. Но първо трябва да стане истинско чудовище, а не човек в облика на чудовище.

Огромните черни очи се присвиха.

— Какво става с него, чернокоске? Ти пееше, значи си пила кръв. Прибягнала си до последното средство, значи не си успяла да покориш разума му. Прав ли съм?

Черната главица кимна леко, почти неуловимо, а ъгълчетата на устните се вдигнаха още по-високо. Мъничкото личице придоби зловещо изражение.

— Сега навярно се смяташ за господарка на този замък?

Кимване, този път по-забележимо.

— Мула ли си?

Бавно движение на главата в знак на отрицание. Разнеслото се съскане можеше да излиза само от бледите, кошмарно усмихващи се устни, макар че вещерът не забеляза да помръдват.

— Алп?

Същото движение.

Вещерът отстъпи, стисна още по-здраво меча.

— Тогава си…

Ъгълчетата на устата започнаха да се повдигат нагоре, все по-нагоре, устните се отвориха…

— Брукса! — извика вещерът, хвърляйки се към фонтана.

Иззад бледите устни се подадоха бели, остри кучешки зъби. Бруксата скочи, изви гръб като пантера и нададе вой.

Звуковата вълна удари вещера като таран, спря дъха му, смазвайки ребрата му, пронизвайки ушите и мозъка му с трънчета болка. Докато летеше назад, той успя да скръсти китките на ръцете си в Знака на Хелиотроп. Магията намали значително силата, с която той удари гръб в оградата, но и така му притъмня пред очите и последният въздух излетя от дробовете му, придружен със стон.

На гърба на делфина, в каменния кръг на изсъхналия фонтан, където току-що беше седяла крехка девойка с бяла рокля, беше разплул проблясващото си туловище огромен черен прилеп, разтворил продълговатата си тясна уста, пълна с подобни на игли бели зъби. Ципестите криле се разпериха, размахаха се безшумно и съществото се нахвърли върху вещера като стрела, изстреляна от арбалет. Гералт усети в устата си вкус на желязо и изкрещя заклинание, протегнал напред ръка с пръсти, преплетени в Знака на Куен. Прилепът изсъска, зави рязко и се понесе нагоре с кикот. После пикира право надолу, към шията на вещера. Гералт отскочи встрани и нанесе удар, но не уцели. Прилепът зави плавно, свивайки едното си крило, прелетя край него и отново го атакува, раззинал зъбатата си уста. Гералт чакаше, насочил меча към него. В последния момент скочи, но не настрани, а напред и удари с такъв замах, че мечът изсвистя. Не уцели. Това беше толкова неочаквано, че вещерът излезе от ритъм и закъсня секунда с отскока. Усети как ноктите на звяра разкъсват бузата му, а влажното кадифено крило го плясва по врата. Обърна се на място, пренесе тежестта си на десния крак и нанесе рязък ритник назад. Но отново не уцели невероятно подвижното същество.

Прилепът замаха с криле, издигна се още по-нависоко и се понесе към фонтана. В момента, в който кривите нокти застъргаха в белия камък, пускащата лиги муцуна вече се размиваше, изчезваше, макар и появяващите се на нейно място бледи устни все още да не скриваха смъртоносните зъби.

Бруксата зави пронизително, модулирайки звука в ужасяващ напев, втренчи изпълнените си с омраза очи във вещера и отново заизвива.

Ударът на вълната беше толкова силен, че преодоля Знака. В очите на вещера се завъртяха червени и черни кръгове, слепоочията и темето му започнаха да пулсират. През пронизващата ушите му болка той започна да дочува гласове — монотонно пеене и стонове, свирене на флейта и обой, свистене на вихър. Кожата на лицето му изтръпваше. Той падна на едно коляно и тръсна глава.

Черният прилеп плуваше безшумно към него, отворил зъбатата си уста. Макар и зашеметен от писъка, Гералт реагира инстинктивно. Скочи, нагаждайки темпото си към скоростта на полета на чудовището, направи три крачки напред, финт, завъртане и после бърз като мисъл удар с две ръце. Острието не срещна съпротивление. Почти. Гералт чу вопъл, но този път това беше вопъл от болка, предизвикан от съприкосновението със среброто.

Бруксата виеше и се трансформираше на гърба на делфина. На бялата рокля, малко над лявата гръд, се виждаше червено петно, а над него — прорез, не по-дълъг от малкия пръст на ръката. Вещерът скръцна със зъби — ударът, който би трябвало да съсече звяра на две, се бе оказал драскотина.

— Викай, бруксо — измърмори той, триейки кръвта от бузата си. — Накрещи се. Изразходвай силите си. И тогава ще отсека прелестната ти главица.

Ти. Ще отслабнеш пръв. Магьоснико. Ще те убия.

Устните на бруксата не помръдваха, но вещерът чуваше думите ясно. Те се разнасяха в мозъка му и се взривяваха, звънтейки приглушено, с отзвук, сякаш изпод вода.

— Ще видим — процеди той и тръгна приведен към фонтана.

Ще те убия. Ще те убия. Ще те убия.

— Ще видим.

— Верена!

Нивелен, навел глава, вкопчил ръце в касата на вратата, се олюляваше на прага на замъка. После тръгна с несигурна походка към фонтана, размахвайки неуверено лапите си. На яката на кафтана му имаше петна от кръв.

— Верена! — изрева той отново.

Бруксата обърна рязко глава към него. Гералт, вдигайки меча за удар, се втурна към нея, но тя реагира по-бързо. Рязък вопъл — и поредната вълна събори вещера, просна го по гръб и го понесе по чакълестата алея. Бруксата се изви, подготвяйки се за скок, зъбите й проблеснаха като разбойнически кинжали. Нивелен, разперил лапи като мечок, се опита да я хване, но тя изрева право в лицето му, отхвърляйки го няколко сажена назад, към дървеното скеле до стената, което се срути с оглушителен трясък и го затрупа под купчина дъски.

Гералт вече беше на крака и тичаше, прекосявайки двора в полукръг. Опитваше се да отвлече вниманието на бруксата от Нивелен. А тя, в развяващата се бяла рокля, се носеше към него леко като пеперуда, едва докосвайки земята. Вече не крещеше, не се опитваше да се трансформира. Вещерът знаеше, че е уморена. Но знаеше също, че дори уморена, тя си оставаше смъртоносно опасна. Зад гърба на Гералт Нивелен виеше, засипалите го дъски трещяха.

Гералт отскочи вляво, описвайки кръгов замах с меча, бърз и дезориентиращ. Бруксата се носеше право към него — черно-бяла, раздърпана, страховита — и запищя в движение. Вещерът успя да направи Знака, отлетя назад и се вряза с гръб в оградата. Болката в гръбначния му стълб достигна чак до върховете на пръстите му, парализира ръцете му, подсече краката му и той падна на колене. Бруксата се носеше към него, виейки напевно.

— Верена! — изрева Нивелен.

Тя се обърна. И тогава Нивелен с всички сили заби в гърдите й острия край на счупена триметрова греда. Тя не извика. Само въздъхна. Вещерът потрепери, когато чу тази въздишка.

Те стояха — Нивелен, с широко разтворени крака, хванал с две ръце гредата и стиснал края й под мишница, и бруксата, увиснала на другия край като забодена с игла бяла пеперуда, също стиснала гредата с две ръце.

Тя въздъхна сърцераздирателно и изведнъж натисна силно кола. Гералт видя как на гърба й, върху бялата рокля, разцъфва бяло петно, от което кръвта изригва като гейзер и отвратително и непристойно се подава отчупеният остър край на кола. Нивелен изкрещя и направи крачка назад, после още една. Заотстъпва още по-бързо, но без да изпуска гредата, влачейки след себе си пронизаната брукса. Още крачка — и опря гръб в оградата на замъка. Краят на гредата, който държеше под мишница, застърга в стената.

Бруксата бавно, сякаш галейки, придвижи малките си ръце по гредата, изпъна ги, хвана здраво гредата и отново тласна тялото си напред. Вече повече от метър окървавен кол стърчеше от гърба й. Очите на бруксата бяха широко отворени, главата — изпъната назад. Вдишванията й се учестиха, станаха ритмични и накрая преминаха в хриптене.

Гералт се надигна, но омагьосан от това, което виждаше, все още не можеше да се съвземе и да действа. Чу думите, звучащи приглушено в черепа му, сякаш под сводовете на студено и мокро подземие.

Мой. Или ничий. Обичам те. Обичам.

Поредната ужасна, пресеклива, смразяваща кръвта въздишка. Бруксата напъна, придвижи се още напред по гредата и протегна ръце. Нивелен зарева отчаяно и без да изпуска гредата, се опита да изтласка бруксата колкото се може по-далеч от себе си. Напразно. Тя се придвижи още напред и го хвана за главата. Нивелен зави още по-пронизващо и замята косматата си глава. Бруксата отново се придвижи по гредата и наведе глава към гърлото му. Кучешките й зъби проблеснаха с ослепителната си белота.

Гералт скочи като освободена пружина. Всяко движение, всяка крачка, която сега трябваше да направи, бяха неговата същност — заучени, неизбежни, машинални и смъртоносно правилни. Три бързи крачки. Третата, като стотици такива преди това, завърши на левия крак — здравата решителна опора. Обръщане на тялото, рязък удар, със замах. Видя очите й. Нищо вече не можеше да се промени. Чу гласа й. Безрезултатно. Изкрещя, за да заглуши думата, която тя повтаряше. Безрезултатно. Той вече я съсичаше.

Удари я уверено, както стотици пъти преди това, със средата на острието, и чак тогава, продължавайки движението си, направи четвъртата крачка и обръщане на половин оборот. Острието, което в края на обръщането вече беше свободно, се движеше след него, блестящо, увличайки със себе си дъга от червени капчици. Косите с цвят на криле на врани се развълнуваха, развяха се, заплуваха по въздуха и плуваха, плуваха, плуваха.

Главата й падна на чакъла.

Чудовищата са все по-малко?

А аз? Какъв съм аз?

Кой крещи? Птиците?

Жената с кожуха и синята рокля?

Розата от Назаир?

Колко е тихо!

Колко е пусто. Каква пустота.

В мен.

Нивелен, свил се на кълбо и конвулсивно потръпващ, лежеше в копривата до стената на замъка, хванал главата си с ръце.

— Стани — каза вещерът.

Младият красив мъж със здраво телосложение и бяла кожа, който лежеше до стената, надигна глава и се озърна с невиждащ поглед. Потри очи с кокалчетата на пръстите си. Погледна дланите си. Опипа лицето си. Застена тихо, мушна пръст в устата си и дълго време го прекарва по венците си. Хвана се пак за лицето и застена отново, когато докосна четирите кървави ивици по бузата си. Заплака, после се засмя.

— Гералт! Как се случи това? Как се случи… Гералт!

— Стани, Нивелен. Стани и ела. В дисагите си имам лекарства, които ще са нужни и на двама ни.

— Аз вече не… Не? Гералт? Как стана така?

Вещерът му помогна да се изправи, стараейки се да не гледа малките ръце, толкова бели, че изглеждаха прозрачни, стиснали гредата, врязала се между мъничките гърди, за които беше залепнал мокър червен плат. Нивелен отново застена.

— Верена.

— Не гледай. Да вървим.

Тръгнаха през двора, поддържайки се един друг, и минаха през храста със сини рози. Нивелен непрекъснато опипваше лицето си със свободната ръка.

— Невероятно, Гералт. След толкова години? Как е възможно?

— Във всяка приказка има зрънце истина — каза тихо вещерът. — Любовта и кръвта. И в двете има могъща сила. Маговете и учените си блъскат главите над това вече дълги години, но не са научили нищо, освен…

— Освен какво, Гералт?

— Че любовта трябва да е истинска.