Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Блистающий мир, –1923 (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
rumboni (2011)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2011)
Корекция
Niya (2011)

Издание:

Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I

Блестящият свят

 

Превод от руски

 

Съставител: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Рецензент: Анастасия Цонева

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Код 11 95376 / 6101–3–84

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.

 

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Г. Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

IX

На следния ден вечерта Руна посети министъра, своя вуйчо. Беше вече единадесет, но Дауговет я прие. Той изрази само учудването си, че тя, неговата любимка, сякаш нарочно е избрала такъв час с цел да съкрати удоволствието му.

Тя рече:

— Не, вашето удоволствие, вуйчо, може би ще се увеличи във връзка с онова, което съм донесла. — И тя се разсмя, а от смеха й се засмя цялата й хубост, равна на откровение.

Хубостта разхубавява и онези, които я съзерцават; всичките й отсенки и светлини ще предизвикат подобни на тях чувства, а всичко заедно ще се развълнува и ощастливи. Но още по-неотразимо действува съвършенството, когато е въоръжено със съзнанието за своята сила. Само като се отдалечим, можем да се борим с него, но и тогава му е осигурена част от победата — усмивката на замислеността.

Затова, имайки предвид всички средства за постигане на целта, хубавицата девойка се беше облякла като за бал, в блестяща деколтирана рокля, която напомняше лятно цвете. От дантелите се подаваха нежните й бели рамене; оголените й ръце дишаха с плавността и чистотата на очертанията си; лицето й се усмихваше. В тънките й вежди имаше някаква мила волност или по-скоро нервност на линията, която придаваше на погледа й своеобразен израз на капризна откровеност, като че казваше постоянно и на всички: „Какво да правя, щом съм тъй невъзможно, непростително хубава? Примирете се с това, помнете и простете.“

— Дете — рече министърът, като я покани да седне, — аз съм старец и ви се падам роден вуйчо, но трябва да призная, че за правото да ви гледам с очите, па макар и на Гал, охотно и с отвращение бих върнал на съдбата властническия си мундир. Жалко, че нямам такива очи.

— И аз не вярвам на слепите, затова ще заприказвам за вашата сигурна, трайна любов към книгите. Не сте ли изменили на привързаността си?

Дауговет се оживи — нещо, което се случваше с него винаги, щом засегнеха този въпрос.

— Да, да — рече той, — сега ме занимават „Епитафиите“ от 1748 г., издадени в Мадрид под инициалите Г. Ж.; два екземпляра са продадени на Верфест и Гросман, аз закъснях, макар че за единия екземпляр има надежда: Верфест е съгласен на преговори. Ала — той погледна книгата, която държеше Руна — не сте ли вие фея и не държите ли в ръцете си скъпоценността на Верфест?

Министърът преминаваше на ти в онези случаи, когато искаше с това да даде да се разбере, че разполага свободно с времето си.

— Признавам, твоето тържествено, вътрешно озарение и твоите загадъчни думи за радостта ми внушиха тази свръхестествена надежда. Все пак понякога ми е жал, че чудесното съществува само във въображението.

— Не, не са „Епитафиите“. — Руна бегло погледна своята книга. — Както щете, но онова, което видяхме с вас в цирка, е чудо. Аз не го разбирам.

Министърът, преди да отговори, помълча, като обмисляше думите, с които може да подчертае нежеланието си да говори за удивителния случай и странните думи на Руна.

— Аз не разбирам — какво има да се разбира? Впрочем ти се уплаши, изглежда, повече от всички. Откровено казано, съжалявам, че бях в „Солейл“. Неприятно ми е да си спомня за сцените, на които бях свидетел. Що се отнася до самия факт или, както ти се изразяваш, „чудо“, ще кажа: хитрините на цирковите чародеи не ме прелъстяват да правя разбор върху тях по същност, още повече че на моята възраст това е опасно. Току-виж съм разтворил през нощта „Хиляда и една нощ“. Очарователната свежест на старите книги напомня виното. Но какво е това? Ти малко си поотслабнала, мила моя?

Тя си спомни какво беше преживяла през тези два дни, обсебена от желанието да намери човека, който беше запял под купола на цирка. В напитката, с която тя се мъчеше да уталожи дългата жажда, този старец, вуйчо й, беше сипал отрова. Затова лицемерието на Дауговет я възмути; скрила гнева си с разсеяна усмивка, Руна рече:

— Отслабнах, но причина за това сте вие. И бих отслабнала още повече, ако нямах в ръцете си тази книга.

Министърът повдигна вежди.

— Къде е ключът към загадките? Обясни. Аз вече ставам наполовина сериозен, тъй като ти ме тревожиш.

Девойката сложи шеговито ветрилото си върху ръката му.

— Гледайте ме в очите, вуйчо. Гледайте ме внимателно, докато не забележите, че у мене няма желание да се забавлявам, че съм настроена необикновено. — Действително очите й съсредоточено заблестяха, а полуотворената й уста, досегната от играта на смеха, потрепваше с кротък и пленителен израз. — Убедително ли говоря? Виждате ли, че ми е добре? В такъв случай помъчете се да проверите способни ли сте да понесете удар, сътресение, мълния? Именно мълния, без да изгубите съня и апетита си?

В думите й, в звънливата неравномерност на гласа й се счуваше тържество на шеметна тайна. Министърът я гледаше мълком, следвайки с неволна усмивка всички тънки лъчи от играта по прекрасното лице на Руна, с предчувствие, че пристъпът крие нещо значително. Най-сетне вълнението й му се предаде; той бащински се наведе над нея, като сдържаше тревогата си.

— Но, боже мой, какво има? Остави ме да се опомня! Аз винаги съм се владеел достатъчно.

— В такъв случай — рече важно девойката — какво мислите за покупката на Верфест? Има ли надежда „Епитафиите“ да засияят във вашата колекция?

— Мила, ако не се смятат за надежда твоите странни въпроси, твоята екзалтация, няма, няма почти никаква. Наистина аз заинтересувах един твърде ловък комисионер, същия, който размени на Грей златния свитък на Ведите от XI столетие срещу катехизиса с бележките на Лъв VI, като увери притежателя, че скъпоценният ръкопис носи нещастие на собственика му, да, аз съблазних този посредник със солидни обещания, но Верфест, изглежда, има по-изгодни предложения от моите. Признавам, този разговор ме вълнува дълбоко.

— В такъв случай — въздъхна весело Руна — ще трябва да забравите „Епитафиите“!

— Как?! Ти ми съобщаваш само това и ме караш да се плаша.

— Не аз се колебая дали ще ви утеши нещо, равноценно на „Епитафиите“, което също както тях или още по-силно от тях ви привлича, от което бихте се увлекли и огладили бръчките си?

Министърът се успокои и се въодушеви.

— Така, всичко ми е ясно — рече той, — изглежда, библиоманията е твоето най-последно увлечение. Добре. Но от това трябваше да почнеш. Аз ще назова ценности, тъй да се рече, неподвижни, защото те са фамилно достояние. Истинският, но не всемогъщ любител мисли за тях с платоническо умиление на влюбен старец. Ето ги: „Обяснение и тълкувание на Апокалипсиса“ от Нострадамус, 1500 година, собственост на Ванс; „Дон Кихот, великият и непобедим Ламаншки рицар“ от Сервантес, Виена, 1652 година, притежание на Дориан Кембъл; изданието изцяло е изгоряло освен един екземпляр. После…

Докато той говореше, Руна, навела глава, прекарваше замислено пръсти по обрязания край на своята книга. Тя го пресече:

— Какво бихте казали, ако ви подарят „Обяснение и тълкувание на Апокалипсиса“? — осведоми се невинно тя. — Би ли ви било това много приятно?

Министърът се разсмя.

— Ако ти като в приказка се превърнеш във фея? — отговори той, като се улавяше обаче, че се вглежда в ръцете на Руна, която небрежно обръщаше книгата си, със суеверното чувство на разпален ловец, когато в здрача тънкото очертание на храста напомня виторогата глава на спотаил се елен. — А ти си достойна да бъдеш фея.

— Да, по-точно аз бих се погодила с нея. Но и вие сте достоен да притежавате Нострадамус.

— Не споря. Дай ми го.

— Вземете.

И тя му подаде рядката книга с простотата на човек, който предава на събеседника си дотегналия му вестник.

Министърът не разбра. Той взе и се втренчи в кожената подвързия, после със светла усмивка се усмихна на Руна.

— Така ли? Ти четеш това? А всъщност, ако се обърнеше в миг този, трябва да се смята, учен опит в златото на Нострадамус, аз бих се вкаменил комай за толкова време, за колкото така не навреме се е вкаменил Лот.

Без подозрение, макар странно и тежко да се сви сърцето му, той обърна корицата и видя заглавната страница със знаменитата винетка, която беше обиколила всички специални издания и списания на Европа, винетка, в избелелите щрихи на която, стегнати със столетия, се развиха като пружини и скочиха в неговия мозък копнежите на библиофилите от всички страни и националности. Всичко трепна пред него, ръцете му се разтвориха, томът падна на килима и той го вдигна с движенията на побъркан, който гаси въображаем огън.

— Как! — извика диво Дауговет. — Нострадамус — и без калъф! Но в името на всички светии на твоята душа — кой джин е похитил това за тебе? Богове! Земетресение! Революция! Слънцето ми падна на главата!

— Главата — спокойно го поправи девойката. — Вие обещахте да не се вълнувате.

— Ако не изгубя разсъдъка си — рече отслабналият министър, като се наведе към съкровището си с помътняло, бледо лице, — аз няма да се вълнувам вече. Но мигар Вайс пусна библиотеката на търг?

Като говореше това, той занесе скъпоценността на кръглата масичка под лампата с бронзовото изображение на Гения, който целува Мечтата, и светна; после поовладя малко чувствата си. Руна рече:

— Всичко това е резултат от съобщението ми до Вайс, че прекратявам двайсетгодишния процес за „Трите Пътя“, с което отстъпвам гората и фермата с всичките й старини. Вайс е крайно самолюбив. Какво тържество за такъв човек като него! На мене дори не ми струваше особен труд да настоявам на условието си; а условието беше Нострадамус.

Тя разказа как станали преговорите чрез посредник.

— Безумният, лудият Вайс — рече министърът, — баща му се разведе със съпругата си, за да получи първото издание на гутенберговския молитвеник; накъсо казано, той отстъпи жена си на Абстер за триста и двадесет страници дребен шрифт и може би направи добре. Но прости състоянието ми. Такива дни не са чести в човешкия живот. Ще позвъня. Ще вечеряш ли с мене? Искам да ти покажа какво става в душата ми от това особено въздействие. Ето.

Той натисна звънеца, извика от недрата на послушанието отлично излъсканата фигура на един лакей с неподвижно лице.

— Гратис, ще вечерям в къщи. Веднага се разпоредете за това. Вечерята и сервизът трябва да бъдат същите, с които приех краля; ще прислужвате вие и Велвет.

Смеейки се, той се обърна към племенницата си:

— Защото един подарък, достоен за крал, е благоволение на държавната власт и то ме докосна с твоите ръце. А! Ти си замислена?… Да, странен ден, странна вечер е днес. Прекрасно е да вълнуваш живота с такива неща, с такива сладки удари. И аз бих искал, като ти подражавам; да извърша нещо равно на кое да е твое желание, ако само ти имаш такова.

Руна, отпуснала ръце, гледаше мълчаливо възторженото му лице.

— Тъй трябва, тъй е добре — рече тя тихо и странно, с вид на човек, който мисли гласно, — благоволението на великата власт е с нас, нека то бъде отличено и озарено с разкош. И аз — вие сте прав в своя порив — имам желание; то не е материално; то е огромно, сложно и безразсъдно.

— Ех, няма нищо невъзможно на земята; кажи ми го. Ако спрямо него ти не можеш да бъдеш Бегуем, както беше с подаръка, аз ще застана с лице към него като министър и… Дауговет.

Очите им ясно и остро се срещнаха.

— Нека — рече министърът. — Ще поприказваме на трапезата.