Александър Грин
Блестящият свят (32)

V

Стиснала зъби, като гълташе сълзите си и трепереше, сякаш тласкана от убийствен вятър, Тави бързо тръгна по коридора сред близко крачещите й наоколо войници. На двора, долу, се движеха фенери, тропаха копита; от вратите на съседните квартири поглеждаха деца и жени, вкопчени един в друг, сякаш и тях ги заплашваше беда. Със страх и въпрос гледаха те помътнялото лице на момичето. Тави с последни сили кимна или безпомощно се усмихна на онези, които познаваше. Когато шествието се изравняваше с една такава, изпускаща светлина и гласове врата, тя отведнъж се хлопваше и от нея долитаха глухи ругатни. Войниците бързаха: двама вървяха напред, като махаха с ръка на оня, който идваше насреща им случайно, да се дръпне от пътя, и човекът в миг се притискаше до стената; само Кванг, който беше застанал неподвижно насред коридора с пухкаща между зъбите луличка, се оттегли толкова бавно, че стражарят заплашително изтегли сабята си.

— Аз нищо не мисля! — успя да извика Кванг на момичето. — Довиждане с тържество!

Тави го стрелна с очи така изразително, че той разбра целия й смут.

— Е, да — долетя подире й, — хванаха я като птица и нищо повече.

Тези тъмни, но горещи думи още я топлеха с порива на топъл вятър, когато всички внезапно се спряха: на стълбата се втурна един войник, като викаше:

— Каретата замина! Там побесняха всички коне: треперят и теглят, кочияшът не можа да направи нищо. Дръпна, и те я понесоха!

Шум от възклицания заглуши тези думи; между това шествието се скупчи и когато се изравни вече, прозвучаха припрени заповеди. С дълбока наслада слушаше Тави как част от войниците, оставили я, затрополяха по стъпалата надолу — да оправят и изясняват нещо.

— На — рече тя през зъби. — Конете са по-умни от вас!

Останалите с нея, като я бутаха, отведоха девойката до един озарен от прозорците на къщата двор, където, метнали се на седлата, с мъка задържаха подплашените от нещо коне, които цвилеха и биеха с копита, дърпаха се назад или отскачаха с пръхтене, изпълнено с ужас.

— Е, какво да правим? — рече някой с яд.

— Тури момичето на седлото — викна друг. — Отваряйте си очите, че случаят е опасен!

— Приготви оръжието!

— Стой: дръж арестуваната в средата!

— От какво се бои той? — прозвуча предпазлив шепот.

— Това никой не знае, тук самият дявол нищо не може разбра.

Доведоха Тави до коня; към нея се простря ръката на наведения от седлото войник; друг, зад момичето, неочаквано и силно я повдигна. Тя се дръпна, като удари отчаяно с крак в слабините на коня, поради което конят внезапно препусна през вратата на улицата, откъдето звънливият, разцепващ трясък на подковите по калдъръма даде на всички да разберат, че конникът едва сдържа готовото да захапе зъбника на юздата животно; то хъркаше и цвилеше. Тогава се чуха бесните викове на спусналите се хора.

— Ех, дявол да го вземе това момиченце — каза оня, който държеше Тави.

— Не искам — мрачно рече тя, като се бореше с увличащия я хаос от хващания и блъскания на корави ръце, на които почти не можеше да се съпротивлява.

— Каква нощ! — чу се над ухото й.

— Дайте по-близо фенера! — викаха встрани.

— Не мога да се справя — рече стражарят върху седлото, с когото трябваше да язди Тави. — Застанете от двете страни и дръжте за юздата този дявол.

Беше тъмно, като на човек с вързани очи: ни звезди, ни луна; редките фенери в покрайнината блещукаха отдалеко. Вятърът налиташе на пориви. Сякаш в този мрак завинаги беше забравен денят и беше изчезнало всичко освен тропота и гласовете. Фенерът, подаден от една припряна ръка, озари пред Тави каските на хваналите я войници и вирнатата с юздата нагоре конска глава с безумие в огромните очи; от устата й течеше пяна. Сега всички викове и гласове бяха в тила на момичето; най-сетне я хвърлиха почти на седлото, където, хваната за талията от неотстъпчива като обръч ръка, тя се озова седнала с пламнало лице, изгорено от изсъхналите сълзи.

— Препусни, Прост! — викнаха на войника, който откарваше Тави. — Хей, отдръпнете се, всички на седлата и го догонете; отваряйте си очите!

— Пусни коня — рече стражарят.

Тези, които държаха коня, побягнаха настрани; войникът се метна, ахна и преди да стихне във вцепенения слух гърмът на изстрела, заплющял сякаш по лицето, той разтвори ръце и се строполи с главата надолу, а Тави, изгубила равновесие, се свлече от седлото; кракът й се подгъна и паднала, тя помисли, че е убита. Конят изцвили и изчезна.

Взрив от викове, тропот и чаткане на саби нахлуха от всички страни. Станала, Тави се опря до стената, където тозчас я хванаха, като я друсаха с ярост и злоба, тъй като помислиха, че е стреляла.

— Претърсете я, вземете й револвера! — викаха пред лицето й. — Вържете я!

Оскърбена от грубото докосване, Тави ловко измъкна ръка и удари по лицето най-близкия до нея; в това време три изстрела, тласнали звънливо тъмнината, с блясък, който шибна очите като че сред самата бъркотия, преобърнаха всичко; като се олюляваха, двама войници отстъпиха и се строполиха със стон; останалите извън себе си се спуснаха, накъдето им видят очите, като се хващаха и отблъскваха един друг в залисията.

— Убиват ни! Какво гледате, трябва да блокираме къщата и цялата улица! На конете! Къде е арестуваната!?

Тави, изстинала, се притисна до стената с вдигната за защита ръка; изнемогвайки от страх, тя почна да вика в това време, когато паниката и грохотът на конските копита заедно с тебеширения блясък на сабите се въртяха около нея, като й подкосяваха коленете. Изведнъж досам ухото й прозвуча бърз шепот:

— Въздръжте се; подчинявайте ми се в пълно мълчание.

— А кой сте вие? — със също такъв шепот, задъхвайки се, попита момичето.

— Аз съм Крукс.

Тя не успя да се опомни, когато около гърба й се обви с рязко и спокойно усилие една ръка, която я откъсна твърдо от земята; в същото време шумът от бъркотията се отдалечи, като че върху него хвърлиха голяма черга.