Александър Грин
Блестящият свят (16)

XVI

Две момчета растяха и играеха заедно, после пораснаха и се разделиха, а когато пак се срещнаха — между тях имаше цял живот.

Едно от тези момчета, което сега наричаме Друд или „Двойната звезда“, пробудило се посред нощ, се приближи до прозореца, дишайки влажния вятър, който лъхаше от тъмнината. Долу, сред мъждивия отблясък, разсеян около кулата на фара от огнената й глава, течеха към черната стена, припламвайки със зелена пяна, плискащите редици на талазите; като се издигаха пред огромния ствол на кулата, те сриваха в основата й пороища и водопади със силата на канонада. В мрака червената или жълта светлина, закривайки звездата, насочваше движението на парахода. Виеха, стенеха сирените, като придаваха на момента някакво безумие. От лявата страна на тъмнината светеше прахолякът от светлини на далечния град.

Ако има болка, зрелището като ни отвлича, прави болката по-силна, когато, надмогнала съзерцанието, душата отново се съсредоточава на своята рана. Друд се отдръпна от прозореца. Душата му се гънеше и свиваше като гръб на носач под едва поносимо бреме; той страдаше, затова почна да ходи, за да не се вслушва в себе си.

Стебс, пазач на Лиския фар, след като свърши с фенера, тоест след като напълни лампата с рапично масло, слезе в долното помещение.

— А! — рече той. — Вие сте станали.

Друд се обърна и срещна със скръбен поглед очите на своя другар от детските игри.

— Ти си тъжен, болен може би? — рече той, като туряше пазача да седне до него на кревата. — Хайде да поприказваме както по-рано.

— Какво, по-рано ли? — повтори Стебс с тъжно ударение. — По-рано аз седях и слушах, чудех се, смеех се, прекарвах нощите без сън, в тъмнината, изпъстрена след вашите разкази с най-ярки багри. Време е да вечеряме. — Той взе от ъгъла дърва и приклекна пред камината да раздухва огъня.

Друд се премести при него, тъй като се чувствуваше зле и гузно. Той забеляза, че дървата трябва да се подпалват отдолу, ловко нагласи цепениците и пламъкът се разпали.

— Стебс — рече той, — от оня ден, когато бях на умиране, а ти седеше до мене и капеше с лъжицата съмнителното изобретение на доктор Мармадук, мина много време, но имаше малко хубави минути. Хайде да си създадем една хубава минута. Да седнем и да запушим както преди индианската лула на мира.

Отначало ще трябва да кажем каква беше външността на Стебс. Той беше малък на ръст, дългокос; косите му се стелеха като ветрило върху прашната яка на вехтичката му куртка; скъсаните му панталони, изпод които едва се виждаха червеникавите върхове на обущата, метяха с оръфаните си крачоли пода. Сухото му лице, всички черти на което се стремяха напред, имаше остри яркочервени скули; хилав, но широкоплещест, той, за да стане такъв, сякаш се беше отразил в някакво криво огледало — от ония, които, ако заведеш пред тях някой дълъг като върлина момък, дават сплеснато същество. Но той имаше прекрасни кучешки очи.

— И тъй: „лулата на мира“…

— Къде е тя? — Като се преструваше на равнодушен, Стебс бавно прегледа лавиците и всички кътчета на помещението. — Намерих я. Толкова отдавна не съм пушил с нея, че от чибука й мирише на кисело. А какъв тютюн?

— Вземи от тенекиената кутия. Седни до мене. Стой: не пипай кибрита. Каква е тази книга? В ъгъла?

— Това е — рече Стебс — една доста сериозна книжка; тя сама е паднала там.

Друд взе книгата.

— „Изкуството като форма на общественото движение“ — високо прочете той и откъсна от съчинението сноп страници, като казваше: — Книги от този род са добри за всичко освен за пряката си цел. — После запали лулата си с текста. Слез като попуши, предаде важно лулата на замълчалия Стебс. Още нацупен, но вече с щастлива искра в очите, Стебс започна да разпитва за тъмницата.

— Дойде прокурорът — рече Друд, загледан в огъня. — Той се вълнуваше, зададе ми редица нелепи въпроси. Не му отговарях; изпъдих го. Дойде още… — Друд пусна едно сложно кълбо от дим. — Изобщо фарът е все пак хубав, Стебс, но аз утре заминавам.

— Пак — печално забеляза пазачът.

— Има причини, по които трябва да се развлека. Веселие, веселие. Стебс! Ти знаеш вече какво веселие стана в цирка. Също такова съм замислил на разни места от земята, а ти ще четеш за това във вестниците.

— Представям си! — рече Стебс. — Всъщност аз малко говоря, защото съм свикнал; но като си спомня кой сте, под мене като че пламва столът.

Друд сбърчи вежди, скри усмивката си в мустаците.

— Слънцето не те ли учудва? — попита той много сериозно. — А този удар на вълната? А ти самият, когато с учудване, сякаш отразен в дъното на собственото сърце, си казваш: „Аз, аз, аз“ — прислушваш се в този непостижим миг и събираш в дупчицата на своя гледец стокилометровия обхват на небето и морето — тогава ти си глупаво и самодоволно спокоен, нали?

— Е, добре — възрази Стебс. — А ето какво ми кажете: обикнахте ли вие някоя?

Той изговори тези думи с тон на такава важна и наивна грижа, че Друд му прости проницателността.

— Едва ли… — избъбра той, като бутна с крак една цепеница. — Но контрастът беше очебиен. Цялата работа е в контраста. Разбра ли нещо?

— Всичко! — с ужас прошепна Стебс. — Кафето е готово.

— Стига за това; престана ли да пишеш стихове или не?

— Не — рече Стебс самоуверено; очите му блеснаха живо и жадно. Неведнъж се беше виждал в образа на чугунен паметник, който простира пророческа ръка над слънчев площад. Но в малката му душа поезията лежеше ничком, защото нямаше къде да се обърне. Така градушката, родена от електрически вихър, тропа звънливо по тъпана, но тъпо по бурето. — Не, по този пункт няма да се спогодим. Стиховете почнаха да ми се удават по-лесно; има направо — няма да кажа гениални, но забележителни редове.

Щом заприказва за стиховете (които можеше да пише по няколко пъти на ден) с увереност, че Друд го дразни — така бяха очевидни за Стебс техните митични достойнства, — и скулите му зааленяха, гласът му зазвънтя, а ръцете му, впити в косите, ги вдигнаха нагоре като страшен храст.

— Искате ли да ви прочета „Телеграфистът от преизподнята“?

— Представи си, да — смеейки се, кимна Друд, — да, и колкото се може по-скоро.

С доволен вид Стебс извади от сандъка купчина тетрадки. Той ги прелистваше и бъбреше: „Ех… това не е обработено…“, „в първоначална редакция“, „тук не е лошо“ — и други подобни фрази, които имаха значение на пристъп. Най-сетне той се спря на един ръкопис, изпъстрен от мастилени петна.

— Слушайте! — рече Стебс.

— Слушам! — рече Друд.

Пазачът занарежда напевно:

Във ветровито-пролетната жега,

като облак бял пременен,

от царството земно ще сляза

в подземното дръзновен.

 

Там горят от лой човешки свещи,

но държелив и в самия ад

е споменът за светлата среща

със същество от другия свят.

 

На мойта ридаеща лира

телеграма от брега на Стикс

пращам на тез, що във всемира

дирят огневейния Хикс.

 

Прокънтял с тътен подземен,

злият Демон…

— Сега — рече Друд — прочети друго.

Стебс послушно се спря.

— Знам — забеляза кротко той, — тази форма не ви харесва, само че сега всички пишат така. Какво е вашето впечатление?

— Никакво.

— Как? Съвсем никакво впечатление?

— Да, тоест в оня смисъл, за който ти жадуваш. Ти се вълнуваш като влюбен глухоням. Твоите стихове скубят като тъп трион душата, без да я разсичат. Да твориш, това значи да разсичаш, внасяйки своето в масата на чуждата душа. Виж: след като съм чел Мериме, аз вече няма да извадя Кармен от нейното блестящо гнездо; то се е образувало неизгладимо: художникът е разсякъл душата, като е вложил в нея елмаз. С какво е успял да направи това? С това, че е събрал всичко от моята душа, подобно на този стремителен горд образ, макар че всичко това се е съдържало в блещукането на погледите, разсеяни сред тълпите, в музикалните спомени, резбата на орнамента, пейзажа, настроението или съня — стига само да е подобно на циганката Кармен по качеството на впечатлението. От трохите пекат хляб. От песъчинките се налива гроздето. Айвънхоу, Ахасвер, Квазимодо, Кармен и много други, толкова мраморни, са пожънати от твореца в нивите на нашата душа. Както се сгъстява мъглявостта, за да се образува планета, така расте образът; той крепне, източва се, като пука пръсти, и се събужда за живота в нашата разсечена душа, за да успокои въображението, което, несвързано и раздробено, тъгува по него.

Ако перодръжката, с която пишем, не е перо на лебед или орел за тебе, Стебс, ако хартията не е жива, нежна и чиста приятелка също за тебе, Стебс, ако нямаш мисълта, че всичко, замислено и изпълнено, би могло да бъде още стократно пъти по-съвършено, отколкото е сега, — ти можеш да заспиш и твоят сън ще бъде простият живот, творчеството на божествените сили. А ти ще му кажеш: „Под гънката на твоята дреха ще пиша и умра; благодаря за всичко.“

Достатъчно съм те бичувал. Запомни: „Щабните писари пращат на перачките телеграма на вдъхновената лира.“ „Държелива“ — казват за котките. Освен това всичко, което казах, ти го чувствуваш сам, но няма да го повториш от неумение и инат.

Като изслуша това, Стебс мрачно остави настрана тетрадката, изми чашите, насипа на покритата със сажди маса сухари и откърти от бурето пласт солена сланина. Като я разсече с тежкия си нож, той, премислил нещо, се закиска добродушно.

Друд полюбопитствува да узнае дали неговата безжалостна тирада не е подействувала тъй благотворно върху пламенното сърце на поета.

— Вие отгатнахте — рече Стебс с тих, победоносен блясък в овлажнелите очи, — аз просто виждам, че не разбирате много от поезия.

— Действително е така; никога не съм писал стихове. И все пак послушай ме: когато тук, в тази къщица на скорци, се появи усмихнато женско лице, то с пълно пренебрежение към твоята гениалност ще ти вземе панталоните, за да пришие на тях всички копчета, и ти ще хабиш по-малко листа. Ще я завиваш през нощта във вълненото одеяло и ще й мажеш масло на хляб. Ето какво бих искал аз, Стебс, за тебе. Дай ми още захар.

Стебс рече да вдигне очи нагоре, но изведнъж помръкна.

— Жената погубва творчеството — промърмори той, — тези създания ще ви вземат в ръцете си и ще ви изпапкат. — Като отпъди рояка от светлоруси видения, които се спуснаха като мухи на захар, щом заговориха за тях, Стебс повдигна с разперени пръсти косите си; после простря ръка. — Вслушайте се! Мигар е лошо? Прокънтял с тътен подземен, демонът руши клисурата; с гранит и меч празнува новото си жилище. О, ако…

— Стой! — рече Друд; в този миг, нахлул в прозореца с внезапна сила, вятърът едва не загаси лампата; пръпнаха листовете от огромната тетрадка на Стебс и нещо подобно на звука на стихващ камертон пропя в ъгъла.

— Какво звъни тъй нежно и тънко там? — попита Друд — Да не е загубил Еол арфата си?

Стебс рече:

— Най-напред ще ти обясня, после ще ти покажа. През дългите нощни часове намислих и осъществих една машина за услаждане на слуха. След Рождество, Нова година, рожден ден и много други дни, не толкова важни, но имащи необяснима връзка с веселието на душата, остават много празни бутилки. Ето погледнете: това е роялът на Стебс.

Като каза това, той измъкна иззад завесата една вертикално нагласена дървена рамка; под горната й летвичка висяха на телчета редица малки и големи бутилки; дъното им беше изрязано. Като се люлееше в ръцете на Стебс, това музикално съоръжение звънеше нестройно; пазачът взе една пръчица, драсна с нея по цялата редица бутилки надясно и наляво; раздадоха се трели, напомнящи оня среден между смеха и воя звук, какъвто издава нервният човек, ако силно го погъделичкат.

— Какво да ви изсвиря? — рече Стебс, като произвеждаше с пръчицата си „дрин-дрин“ и „ди-ди-до-дон“. Звукът беше недълбок, тих и приятен като обикновена усмивка. — Какво да изсвиря? Танц, песен или, ако искате, оперна мелодия? Аз малко по-малко разширих своя репертоар до осемнайсет-двайсет неща; моите любими мелодии са: „Вятърът в планините“, „Фанданго“, „Санта Лучия“ и още нещо, например валсът „Уханният цветец“.

— Да опитаме „Фанданго“ — рече Друд, като се оживяваше и яхваше стола с лула между зъбите. — Почвай, а аз ще свиря с уста, по такъв начин ще имаме флейта, струна и звън.

Като прехвърляше пръчицата между запелите бутилки с бърза неуморима ръка, Стебс взе да извлича прекрасна мелодия, пълна с гордото тържество на огнения живот. Но още от първите тактове свойството на инструмента, създаден за лирика, а не за драма, накара концертантите да се откажат от първия номер.

— Да опитаме нещо друго. — Друд взе да подсвирква тихо, като се вслушваше. — Ето това… — и то също тъй звъни в оркестъра.

— Посвирквайте още — Стебс, наклонил ухо, разбра и улови мотива. — Аха! На среден регистър.

Той зазвънтя с пръчицата; Друд взе тон, като унесено подсвиркваше; това беше електризиращо свиркане с гъвкав и мек тембър. Той свиркаше великолепно. Стебс беше също в настроение. Те свиреха един валс от „Фауст“. Мина тихата сянка на Маргарита; подире й замислено, жестоко и нежно се усмихна млад човек в разкошен костюм със стара и суетна душа.

— А, това е прекрасно, това е хубаво! — извика Стебс, когато свършиха. — Сега да запушим. Какво ще бъде следващото?

Като се смееше, бъбреше и тревожеше да не би Друд да се върне от тихата страна на звъна към мрачната разсеяност, той припряно свиреше, като поддържаше в него детското желание да продължи спасителната забава. Така, като преминаваха от една пиеска към друга, те започнаха и изсвириха песенчицата „Бен-Белт“, която Трилби пее у Дюмурие; „Далече е, далече е до Типерери“; „Южният кръст“; втория валс на Годар, „Старият франк“ на Беранже и „Санта Лучия“.

А през това време почна да се развиделява; първото усилие на деня, който набелязваше пътя си в бурната грамада на нощта, огради жълтото петно на лампата със сиво утринно безредие; вече се виждаха в прозореца вълните и пяната. Вятърът стихваше.

Друд сякаш се опомни. Погледна тъжно наоколо и стана:

— Е, Стебс, още веднъж, преди да се разделим, „Санта Лучия“.

Стебс изтри очи; стъклото почна да иззвънтява:

В звездни огньове морето сияе

нощният вятър увлича в безкрая.

Слизайте бързо в лодките вие.

Санта Лучия! Санта Лучия!

Друд тихо свиреше с уста. Той вече виждаше и онова, което е казано във втория куплет:

Гъне се леко и плиска морето.

Мъката като рибарят хвърлете

и се отдайте на тази стихия.

Санта Лучия! Санта Лучия!

Той виждаше това и в душата му ставаше по-тихо. Когато свършиха, Друд тупна Стебс по рамото и рече:

— Благодаря! Нощта беше хубава; създадохме си и един хубав миг. Сбогом!

После се облече — както се обличат срещу вятър и студ: ботуши, дебела куртка и шапка с ремъче, което минава под брадичката. Стебс, без да има нужда от това, усърдно му помагаше да се облича; той беше съвсем разстроен.

Най-сетне зората се показа от облаците, като пръсна стоманена, бяла и алена багра върху провидялата се вода. Друд се приближи до прозореца. Тогава, заплакал искрено и горчиво като момче, Стебс се хвана за него и го задърпа назад.

— Искате ли да изгоря всичките си тетрадки, само да останете още един ден? Кълна се, ще направя това!

Друд, смеейки се, го прегърна.

— Ама защо — рече меко той. — Не, Стебс, аз не бях съвсем прав; играй, стиховете са твоята игра. Всеки човек трябва да играе. — Той се спусна в празнотата, но се върна, като се тупаше по джоба. — Забравих кибрита.

Стебс му подаде кутийката.

— Чакай ме, ще се върна — рече Друд.

Той направи вътрешно усилие, подобно на дълбока въздишка, предизвикана от възторг — усилие, за което никога не би могъл точно да каже как му се удава, и взе да се отдалечава; с ръце зад гърба, повдигнал и закрепил на някаква тайна опора краката си. Лицето му беше обърнато към облачната страна, която възлизаше над зеленикавото утринно небе. Той не се обръщаше. И със смаляването на фигурата му, която сякаш се рееше по склона на разпиления от мъглата хълм, Стебс неволно видя призрачен път, който човешкият ум, имащ винаги отношение към тежестта, приема като естествен дори за едно независимо явление. Този път, по-ефирен от самия въздух, се виеше като синя лента между шипковия храст, орловите нокти и белите акации, между сенките и оттенъците на невеществените форми, създадени от играта на утрото. Той възлизаше по лъчезарния склон, като скриваше продължението си в облачните снегове на великолепната плаваща страна, където ята и разливи от движения се въртят над земята. И в тези бели маси изчезна Друд.