Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Блистающий мир, –1923 (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
rumboni (2011)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2011)
Корекция
Niya (2011)

Издание:

Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I

Блестящият свят

 

Превод от руски

 

Съставител: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Рецензент: Анастасия Цонева

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Код 11 95376 / 6101–3–84

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.

 

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Г. Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

XV

Стъмни се, но тя не изрази очакването си в безпокойство и мъка и не се качи горе. Тя знаеше — съзнание, досега необяснимо, — че Друд ще дойде горе; знаеше също тъй, че ще я уведоми за своето дохождане по някакъв свойствен нему начин. Уморена да чака, тя седна в ярко осветената гостна и се зачете в една книга.

Колко странно е да лелееш нещо, което още не е настъпило, с цялата истина на душата, като го виждаш и го предугаждаш в книгата, която говори за нещо странично! На таен език е написана в тези мигове книгата, каквато и да е тя; нейният текст, нейната богата и тънка аргументация и нейното живописно действие спят неподвижно. Своето се носи по редовете, изгорени от напрежение, като оставя на зрението линиите и препускащите знаци, отсега нататък непознати. Само сегиз-тогиз ще изникне ясно някоя отделна дума, но с толкова по-голяма сила се дръпва настрани потиснатата душа, подобно на изменника, който се е пробудил за честта. Както ту изчезва, ту отново се чува биенето на часовете, тъй временно може да стане ясен текстът, но скоро ще те повика плисналата вълна на тъгата да се възвиеш, закрил очи към близкото бъдеще, като го призоваваш със стона на биещото си сърце.

Дълъг е такъв ден и белязва той човека с вечен печат. Като четеше или по-точно държеше на коленете си книгата, сама загледана по-далеч от нея, Руна прекара така час и друг; а в два и половина горе неизвестен музикант захвана да свири рапсодия; спря и засвири отново. Тогава всичко се върна на мястото си, по-ярко блесна светлината, по-силен стана уличният шум и като се въздържаше да не тича, девойката се изкачи горе.

От далечната врата в полумрака изскачаше на осветения килим светлина. Сянката на човек разсичаше светлината. Руна се спря, забравила всичко, което искаше да каже, но като стисна ръце, не отиде по-нататък, докато не се овладя.

Скоро успя да направи това; тя влезе и към нея загледан се приближи с усмивка Друд. Той беше в черен прост костюм като най-обикновен човек; по-просто и по-твърдо от първия път се чувствуваше девойката, макар, както и в тъмницата, да беше на границата на смайващия свят. Ала в достъпните нам състояния има една спасителна сляпа черта — човек не вижда нищо отвъд нея: мъгла, от нея ние се втурваме в озарения кръг на текущото действие.

Друд рече:

— Не се ли съмнявахте вие? Когато ме викат, аз винаги дохождам; дойдох, запалих лампата и свирех.

Руна го покани с ръка да седне и бавно се отпусна сама, като не гледаше вече никъде другаде освен в неговите очи, с поглед на нощен пътник, съзрял далечен огън. С неволна и проста сила тя рече:

— Как ви очаквах — аз, която не съм чакала никого!

— И ние сме заедно — продължи той, тъй като тя искаше да прибави това. — Руна, аз много мислих за вас. Да оставим онова, което не е главно; за главното трябва да се говори веднага или то ще заспи като вълна, обляна от кораба с масло. Аз дойдох да узная коя сте и да ви изслушам; чаках този ден. Да, чаках го — замислено повтори той, — защото намерих красива сила. Не бива да има между нас стеснение; нека нашата вътрешна прегръдка бъде лека. Говорете, аз слушам.

Тя стана, като протегна ръце и пребледня като от удар; ударът прогърмя в нея.

— Кълна се, този ден за мене е равен на възкресение или смърт.

И Гал като светкавица проблесна в душата й. Тя не разбираше още какво значи внезапно изникналият му образ. В нея израсна истинското вдъхновение на властта — ненаситна, подобна на лавина. Тя се обърна в унес към себе си: „Руна! Руна!“ — и като прошепна това като на бог, седна с усмивка, която отрази на чудното й лице цялото й състояние.

В този миг влезе бяло нюфаундленско куче с човешки очи; като ги устреми върху Друд, то подсмъркна, зави и почна, отстъпвайки назад, да трепере.

Друд рече тихо:

— Легни. Лежи и слушай.

Тогава, сякаш разбрал думите, великанът кротко се повали на хълбок между Руна и него, като изплези език.

— Мислих за вас много и хубави неща — рече Друд.

По външност вече обикновено спокойна, тя разглеждаше лицето му; спря се на безгрижната линия на устата, на решителния израз на брадичката, на тъмните мустаци, масивното чело, изпълнено с висока тежест, и надникна в очите, където, тъмнеейки и стапяйки се, се криеше недостъпното за разбиране. Тогава, не по-бавно от цепене на косъм, целият повей и ек на приказките, на които винаги отдаваме известна част от нашето същество, изведнъж с убедителността на близък вик погледнаха в лицето й от страната на райските цветя, окичена с ангели и феи — със сонм от прекрасни и нежни очи. Тя грабна ветрилото и отведнъж го сгъна; свистенето на седефа пропъди странното състояние. Тя рече:

— Вие искате да завладеете света. Ако нямате тази цел още — тя рано или късно ще се появи; по-добре ако сега се съгласите с мен. И тъй, аз предлагам: не в цирка или при други случаи, породени от каприз, но с пълно съзнание за великата и лека цел вие ще заявите за себе си в едно дълго въздушно пътешествие, с намерение да поразите и увлечете хората. Каквото беше в цирка, ще бъде навсякъде. Америка ще се опомни от златото и ще надвика всички; Европа ще се подмлади; екзалтирано ще завие Азия; дивите племена ще запалят свещени огньове и ще се поклонят на непознатия. Ще прокънти гръм и екот; безсънните нощи ще станат нещо обичайно, а лудите в своето заточение ще почнат да блъскат решетките; възрастните ще се превърнат на деца, а децата ще ви изобразяват в игрите си.

Ако сега, докато явлението е още ново, клещите на правителствата не биха се посвенили да ви смачкат, след два-три месеца на всеобщо изстъпление вие ще застанете под защитата на обществото. Ще възникнат безкрайни надежди. На тях ще отдадат дан всички хора, които имат странна душевна склонност — във всички сфери и примери на човешките дела. А вас известно време отново няма да ви виждат, докато не се разнесе вестта къде се намирате.

Според своето положение, цел и характер на впечатление вие ще трябва да водите живот, който действува на въображението — централна сила на душата. Аз ще намеря и ще ви дам пари. Комендантът знае за вашето богатство, но то може да се окаже нищожно. Затова един гигантски дворец на брега на морето ще отговори на всички очаквания. Той трябва да събира тълпи, процесии, населението на цял град, без блъсканица и с разкош, пълен със светли бои — дворец, висок като небето, с пълнозвучната дълбочина на царствени анфилади[1].

Тогава ще почнат да дохождат при вас, за да говорят с вас, хора от всички страни, раси и националности. „Друд“ ще звучи като „въздух“, „дихание“, „смисъл“ в живота, мечтатели от всички видове потайни натури, разочаровани, страдащи от сплин или тъга, кандидати за самоубийци, неуравновесени и полубезумни, нежни — с детската религия на цветята и птичките, добросъвестни учени, претърпели най-различни бедствия, индустриалци и авантюристи, изобретатели и фантазьори, просяци и бедняци — и жени, легиони жени, с поразен поглед и с взрив от възторзи, които няма къде да изразят в обикновения живот. И това ще бъде вашата велика армия.

Същевременно с всичко това при вас ще дойдат привърженици, агенти и капитали със сляпо доверие към вас: най-разнообразни, противоречащи си една на друга цели ще се помъчат да направят от вас опорна точка. Вестниците, търсейки печалба, ще печатат всичко — и онова, което ще им съобщите вие, и онова, което ще съчинят другите, като надминат може би с нелепостта на измислиците си целия опит на предишните векове. А вие ще напишете книга, която ще бъде отпечатана в такъв брой екземпляри, че да може да я прочете всяко човешко същество. В тази книга ще напишете за себе си, като придадете на всичко този смисъл, че тайната и условията за щастие се намират във вашата воля и ръце — на което ще повярват всички, тъй като под щастие разбират неосъществимото.

b_svyat_3.png

След това при вас ще дойдат още повече хора и вие ще говорите с тях, като се появявате внезапно. Най-простите ви думи ще произведат не по-малко впечатление, отколкото ако заговореше каменният сфинкс. И от нищо, от една празна фраза, лишена от косвено значение, ще пламнат легендарни обещания, които ще се търкалят като лавина и ще катурват по пътя си старото настроение.

Старото настроение казва: „Игра и упоритост.“ Новото настроение ще се изразява с думите: „Чудо и щастие.“ Тъй като и досега задачата на щастието не е решена с достъпни средства, хората ще поискат да я решат със средства недостъпни и решението ще възложат на вас. През това време в клубовете с вашето име, в списанията, вестниците и книгите, които ще отбелязват всяка ваша стъпка, всяка ваша дума и всяко ваше впечатление, в частните разговори, проекти, спорове, във враждата и приветствените викове ще се заблуди онази безпредметна вяра, която така отдавна и бездарно улавят чрез системи, заслужаващи само скръбна усмивка.

Тогава без динамит, стрелба и сложни мозъчни конвулсии постоянното, равномерно съзнание за едно разумно чудо — във вашето лице — ще направи всяка власт толкова несигурна, че при първото ясно изразено условие „аз или те“, земята ще каже: „ти“. Нищо няма да я спре. Тя ще мисли, че придобива блестящи криле.

Девойката млъкна, като ликуваше и светеше цялата; стоманеното, но и прекрасно — в цялата сила на въодушевяващите я гигантски планове — изражение не напускаше нейното лице, но последните думи на Руна прозвучаха по-тихо, по-бавно. Тогава тя разбра, че Друд вътрешно се е отвърнал от нея и че думите й са отхвърлени назад с равна на тях сила. Нервите й се късаха. Още не беше почувствувала тя цялата сила на удара, когато се чу рязко и студено:

— Не.

Той продължи:

— Аз трябваше да ви спра. Слушайте. Без съмнение чрез някои големи ходове аз бих могъл да поробя всички, но тази цел е за мен отвратителна. Тя ще ми попречи да живея. Аз нямам честолюбие. Ще попитате — какво ми го заменя? Усмивката. Но аз съм страстно привързан към цветята, морето, пътешествията, животните и птиците; към красивите тъкани, мрамора, музиката и приумиците. Движа се с бързината на вятъра, но обичам също тъй да скитам по живописни пътеки. На драго сърце разглеждам книга с картинки и съм доволен, когато, спуснал се нощем на някой параход, седя в каюткомпанията и будя недоумение: „Откъде е този?“ Но аз обичам всичко. Аз ли ще трябва да размесвам тази стара оръфана колода карти, която се нарича човечество? Не ми харесва тази игра. Но покажете ми рисунка на моя свят и аз ще ви обясня целия му сложен шифър. Гледайте: там има сянка; хвърля я ъгълът на масата, креслото и прихванатата част от завесата, контурът от условната същност на човешките очертания, но с гънки на нетукашен израз. Утре, вече когато сянката ще бъде забравена, една мисъл, равна на нея и на нейното рождение, ще заживее безсмъртно, отразила за непресметнато малка част от бъдещето някаква своя сила, проявена сега. Розите, които ни отделят, започват да разпушат листенца — защо? Не е далеч изгревът и те знаят това. Преди да се сбогувам с вас, ще ви кажа какви думи очаквах от вас. Ето тези неродени деца, ето техните трупчета; погребете ги: „Вземи ме на ръце и ми покажи всичко — отгоре. С тебе няма да ми бъде страшно и аз ще се чувствувам добре.“

Той стана и се приближи до прозореца, като гледаше как се носи плавно тъмната предизгревна синева, а звездите, треперейки, се готвят да се търкулнат зад хоризонта.

— Кълна се — рече Друд, — че не чувствувам ни злина, ни обида, а само скръб. Аз можех да ви обикна.

— О! — рече Руна с израз толкова неясен, но точен, че той побледня и бързо се обърна към нея, видял друго — студеното, високомерно вдигнато лице. Нищо не напомняше в нея току-що пламтящата възбуда. Сякаш със силата на чудовищно самообладание тя за миг унищожи дори спомена за онези минути, когато живееше с целта, стаена в страстния й порив, в гордия й крак, вдигнат да стъпи на върха на върховете. И Друд разбра, че те са се разделили навеки; в погледа на девойката, който го измери с мигновено студено любопитство, имаше нещо зашеметяващо. Така гледат на палячото.

Той трепна, замря, после бързо се приближи до нея, хвана я за ръце и я накара да стане. Тогава нещо трепна в чертите й с мъчителна и горчива сърдечност, но изчезна като искра.

— Гледай — рече Друд, като я сграбчи за талията. Сърцето й прималя, стените се разстъпиха, всичко се обърна настрани и като се плъзна бързо покрай тях, масивното очертание на прозореца отряза залата. — Гледай! — повтори Друд, като силно притискаше вцепенената девойка. — Ти бягаш от това!

Те бяха сред разкошни храсти — така се стори на Руна; всъщност — сред върхарите на градината, които изведнъж полетяха надолу. Развиделяваше се; гняв, студ и почуда я накараха да се опре с ръце в гърдите на Друд. Тя едва не се откъсна, очаквайки със странно удоволствие близка и бърза смърт, но Друд я задържа.

— Глупачке! — рече сурово той. — Ти би могла да разглеждаш земята като чашка на цвете, но вместо това искаш да бъдеш упорита гъсеница!

Но с шегата си той не разсея тежестта и бързо се спусна надолу, чувствувайки, че няма да чуе още твърде много.

— Ако няма власт тук, аз ще бъда долу. — С тези думи Руна, като отблъсна Друд, се докосна до земята, дето се опря на едно дърво, надви трепета в краката си; после, без да се оглежда, се заизкачва по стъпалата на терасата. Друд беше долу и гледаше подире й.

— И тъй? — рече той.

Девойката се обърна.

— Всичко или нищо — рече тя. — Аз искам власт.

— А аз — отговори Друд — искам да видя във всяко огледало само своето лице; нека утрото ти прости.

Той кимна и изчезна. Отдалеч се запали светлина горе и откри смътния рисунък на изстиналите алеи. Руна стоеше още там, дето беше се спряла, и каза: „Всичко.“ Но това „всичко“ беше около нея, неотнимаемо, присъщо на човека, което тя не разбираше.

Светлината стана по-ясна, запали цветята, позлати разстрозите на завесите и разсече здрачната тишина на разкошните зали с гъстия блясък на първата утринна светлина. Тогава, плачейки с неподвижно лице — бавно стичащите се към ъгълчетата на устата едри сълзи изглеждаха като роса, блещукаща по гордо цвете, — девойката написа на министъра няколко реда, изпълнени със студена, малко гузна сърдечност. И там в последния ред се четеше:

Аз го видях и го разбрах. Няма нищо страшно. Не се бойте; той е мечтател.

Бележки

[1] Анфилада — дълги редица от стаи, през които се минава от една в друга. — Б.пр.