Александър Грин
Блестящият свят (6)

VI

Когато, докоснал се отново до земята, „Двойната звезда“ се насочи стремително към изхода, паниката в коридора се усили. Всички, които можеха да бягат, да се скрият — изчезнаха от пътя му. Мнозина изпопадаха в блъсканицата; и той безпрепятствено достигна кулисите, взе оттам шапката и палтото си, а после излезе през конюшнята в алеята на булеварда.

Той закри лицето си с шала и изчезна вляво, при светлината на уличните фенери. Едва се отдалечи и няколко безпощадни удара се стовариха върху раменете и главата му; в лъча на фенера блесна нож. Той се обърна; острието потъна в дрехата. Като се мъчеше да освободи лявата си ръка, за която бяха се хванали двамина, с дясната стисна нечие лице и рязко отблъсна нападателя; след това бързо се вдигна нагоре. Две ръце се откачиха; две други увиснаха на неговия лакът с остървението на разярен булдог. Ръката на Друд беше изтръпнала. Като се издигна над покривите, той видя нощната илюминация на улиците и се спря. Всичко това беше работа за една минута. Като се наведе, с отвращение разгледа сгърченото от ужас лице на агента, който, подвил крака, висеше на него в борба с припадъка, но припадъкът след миг го порази. Друд си изтръгна ръката; тялото полетя надолу; след това от дълбочината, затрупана от тропота на колела, излетя нагоре глух шум от падане.

— Ето той умря — рече Друд, — загина един живот и без съмнение една великолепна награда. Искаха да ме убият.

Той имаше предчувствие и то не беше го излъгало. Чакаше деня на гастрола си в цирка с усмивка и тъга — с неосъзнатата тъга на планинец, който се взира от върха към обширните мъгли на низините, където няма да долети звук. И ако се усмихваше, усмихваше се само на приятните невъзможни работи — на нещо като възхитен хор, който го мъчеше, теглеше и увличаше в кръга на радостно засияли лица: и какво има там, в оня свят, където той се рее и диша свободно? И не може ли натам да го съпроводи някой, закрил от страх очи?

Друд се носеше над градските светлини с гняв и тържество. Като не бързаше да се върне в къщи, той размишляваше за нападението. Змия се беше хвърлила върху орела. Заедно с това той съзнаваше, че е опасен. Ще се помъчат да го унищожат или ако не успеят, ще оградят жизнения му път с вечна опасност. Неговите цели са неразбираеми. Освен това самото му съществуване е абсурд, нетърпимо явление. Има положения, ясни без тяхното логическо развитие: Венера Милоска в бакалница; сандък с кълбовидни мълнии, изпратен по железницата; взривове на разстояние. Той си спомни цирка — толкова ясно, че във въздуха сякаш отново блесна светлината, при която се бяха разиграли във всичкото им безобразие сцените на тъмното изстъпление. Единствената утеха бяха вдигнатите нагоре с вик на победа ръце на неизвестната жена; и той си спомни стадото домашни гъски, които крякаха, щом видеха дивите си братя, летящи под облаците: една гъска, източила шия, като биеше конвулсивно крила, поиска също да се издигне нагоре, но масата й я задържа.

Приближи се свистене на пера; една нощна птица се блъсна в гърдите му, забъхта се в неговото лице и като издаде стон на ужас, хвръкна, изчезна в тъмнината. Друд премина чертата на града. Над пристанището той пресече лъча на прожектора, като съобразяваше, че сега сигурно ще изтъркат огледалото или очите си от гледане, да не би да им се е привидял върху фона на бреговите скали човешки силует. Действително в крепостта стана нещо, тъй като лъчът заразсича тъмнината по всички посоки, попадайки главно в облаци. Друд възви назад, като се развличаше от обикновената игра; той насели своя път с въздушни ладии, откъдето се чуваше шепотът на влюбените двойки; те се плъзгаха към сърпа на луната, в неговия сребърен тюл, който хвърляше върху килимите и цветята своята тънка белота. Техните кормчии, весели малки духове на въздуха, свили крила под мишница, теглеха корабното платно. Той чуваше смях и дрънкане на струни. Още по-нависоко се простираше тържествена пустота, където от милиарди мили се насочваха във втренченото му око иглите на звездните лъчи; по тях като ученици, които се спущат по перилата на стълбата, сновяха арапи с издути кореми, блъскаха се, гримасничеха и се поваляха като маймунчета. Всички звуци, които се издигаха от земята, имаха физическо отражение; високо летяха коне, влачейки призрачна карета, натъпкана с весела компания; димът от цигарите замъгляваше звездния лъч; коларят, размахал камшик, ловеше паднал цилиндър. Встрани се плъзгаха осветените прозорци на трамвая, зад който един господин четеше вестник, а един франт смучеше бастунчето си, загледан в миловидното лице на своята съседка. Тук и там виснеха балкони, прорязани от светлината на вратите, увити със зеленина, която позволяваше да се види крайчеца на пантофка или опасния блясък на очи, блещукащи като в засада. Тичаше един въздушен вестникар и размахваше връзка вестници; една котка стремглаво се прехвърли по невидими покриви, разхождащите се спираха над града и се кланяха взаимно в топлата тъмнина.

Щом Друд се умори, тази игра се пръсна като рояк комари, над който е плиснал дъжд. Той приседна на фронтона на часовниковата кула, часовникът на която отдолу изглеждаше озарено кръгче, голямо колкото чиния, а отблизо представляваше една два сажена голяма амбразура, покрита със стъкло, дебело три-четири дюйма, с дълги един аршин железни цифри. Зад стъклото с грохот се движеха зъбчати колела и вериги; в ъгъла седеше и си пиеше кафето машинистът с ивица кал по небръснатата буза; сред инструментите, пакетите кълчища и кутиите с масло димеше печката, на която вреше кафеничето. На оста отвън на стъклото две огромни стрелки посочваха един часа и десет минути. Оста трепна, стрелката, която показваше минутите, изскърца и падна един фут по-долу, като отбеляза единайсетата минута. По корнизите се тълпяха в редици сънливи гълъби, гукаха и скърцаха с клюна си. Друд се прозина. Циркът и нападението го измориха. Той дочака, когато камбаните на часовника, отбелязвайки един и четвърт, прозвъниха един такт от старинна мелодия, и се устреми към хотела, дето живееше временно.