Александър Грин
Блестящият свят (10)

X

Така започна вечерята в чест на краля Книга. Трапезата беше наредена както при краля. Гербове, лилии и бели рози я обсипваха върху бялата атлазена покривка, в пълния блясък на полилеите и канделабрите, светлините на които, отразявайки се в порцелана и кристала, изпълваха залата с вихър от златни искри. Поведе се разговор за силните желания и скоро настъпи сгодният момент.

— Вуйчо — почна Руна, — заповядайте на слугите да си отидат. Онова, което ще кажа сега, не бива да чуе никой освен вас.

Старецът се усмихна и изпълни молбата й.

— Да почнем — рече той, като наливаше вино, — макар че, преди да ми откриеш своето, очевидно особено желание, помисли хубаво и реши дали ми е по силите да го изпълня. Аз съм министър — това е много повече, отколкото може би си мислиш, но в моята дейност не са редки случаите, когато тъкмо званието на министър ми пречи да постъпя по собственото си или чуждо желание. Ако такива обстоятелства няма, на драго сърце ще направя за тебе всичко, което мога.

Той направи тая уговорка от обич към девойката, на която му беше трудно и тежко във всеки случай да откаже, но на Руна се стори, че той се досеща за нейния замисъл. Разтревожена, тя се засмя:

— Не, вуйчо, признавам, че със своето решително „не“ като че вече ви обвързвам; обаче нека бог ми е свидетел — единствено от вас зависи да ми направите грамадна услуга и вие нямате достатъчно причини да ми откажете.

Погледът на министъра изразяваше спокойно и предпазливо любопитство, но след тези думи стана малко чужд; като предчувствуваше вече нещо твърде сериозно, министърът вътрешно се отдалечи, като се приготвяше да го разгледа и претегли всестранно.

— Слушам, Руна: искам да чуя.

Тогава тя заприказва, побледняла леко от съзнанието, че със силата на този разговор се поставя извън миналото, като хвърля решителната карта в безпощадната игра на „общите съображения“, срещу които може да се бори само с думи и сърце.

— Малък разказ предшествува желанието ми; на вас вероятно много скоро, щом почнете да се досещате за какво става дума, ще ви се поиска да ме прекъснете, дори да ми заповядате да спра, но аз моля, колкото и да е мъчно това за вас, да ме изслушате докрай. Обещайте, че ще бъде тъй, тогава в тоя краен случай, ако нищо не ви смекчи, у мен ще остане печалната утеха, че съм отдала на желанието си всички сили на душата и с трепет ви го предавам.

Нейното вълнение се предаде на стареца и го трогна.

— Но, боже мой — рече той, — разбира се, ще те изслушам, каквото ще да става.

Тя мълком му поблагодари с прелестно движение на пламналото си лице.

— И тъй, без повече предисловия. Слушайте: вчера камериерката ми Лизбет се върна с интересен разказ; тя нощувала у сестра си — а може би у приятеля на сърцето си, — за което не ни прилягаше да питаме… в хотел „Рим“…

Министърът слушаше с напрегната усмивка на изключително внимание, очите му станаха още по-чужди: очи на министър.

— Този хотел — продължи девойката, като изговаряше ясно и нервно всяка дума, което й придаваше особен личен смисъл — се намира на многолюдна улица, където много минувачи са били свидетели как от него са изнесли и откарали набързо в една карета неизвестен човек, обявен за опасно болен; лицето на заболелия останало закрито. Впрочем Лизбет научила от сестра си името му; той се наричал Симеон Айшер от стая 137. Камериерката казала, че Айшер, според дълбокото убеждение на служителите от хотела, е уж същият загадъчен човек, чийто номер в цирка порази зрителите ужасно. Не беше толкова лесно да се разбере от обясненията й защо смятат Айшер за този човек. Тук е замесена някаква тъмна история с един ключ. Разказвам това, защото слуховете между прислугата във връзка със загадъчната болест на Айшер възбудиха у мене крайно любопитство. То порасна, когато научих, че Айшер четвърт час преди откарването му или — да се съгласим с това — похищението му бил весел и здрав. Сутринта, когато лежал в леглото, пил кафе, кой знае защо, предварително изследвано от управителя на хотела под предлог, че прислугата е нечистоплътна и той проверява дали е чист приборът.

Вчера вечерта при мене доведоха един човек, който един мой познат ми посочи като някаква скромна знаменитост на всички частни агентурни кантори — името му ще скрия от благодарност. Той взе много, но затова пък късно през нощта ми достави всички сведения. Как е успял да ги получи — това е негова тайна; от сведенията и съпоставянето по време ми стана ясно, че болният, изнесен от хотела в седем и половина сутринта, и арестуваният, поставен в тайното отделение на затвора към девет часа, са едно и също лице. Това лице, превръщайки се последователно от здрав в болен, а от болен в таен затворник, било предадено на тъмничната администрация в същото безсъзнателно състояние, при което комендантът на тъмницата получил относно своя пленник съвсем изключителни инструкции, съдържанието на които обаче не успях да науча.

И тъй, вуйчо, няма грешка. Ние говорим за летящия човек, арестуван по неизвестна причина, и аз ви моля да ми обясните тази причина. Смътно и може би непълно аз се досещам за същността на работата, но като допускам реална причина, тоест неизвестно на мене престъпление, бих желала да зная всичко. Освен това ви моля да нарушите целия ход на държавната машина, като ми разрешите тайно или явно — както искате, както е възможно, както е търпимо и допустимо — да посетя затворника. Засега това е всичко. Но, вуйчо, аз виждам, аз разбирам вашето лице — не ми отговаряйте жестоко. Още не съм ви казала всичко; това неказано се отнася до мене; засега съм подтисната от очакването на отговора и на вашите неизбежни въпроси; питайте, ще ми бъде по-леко, тъй като само разбирането и съчувствието ще ми дадат известно спокойствие; иначе едва ли ще успея да ви обясня състоянието си. Минута, една минута мълчание!

Минута… Но минаха може би пет минути, преди министърът да се върне от страшната далечина на студения ослепителен гняв, в който беше го отхвърлило това признание, завършило с такава зашеметителна молба. Той гледаше трапезата, като се мъчеше да сдържи нервния трепет на ръцете и лицето си, като не смееше да заприказва и се стараеше да надвие припадъка от ярост, толкова по-ужасен, че протичаше мълком. Най-сетне, надмогвайки се, министърът изпи на един дъх чаша вода и като погледна в очите племенницата си, рече с мъртвешка усмивка:

— Свършихте ли?

— Да — кимна слабо тя. — О, не ме гледайте така…

— Трябва да се обърне особено внимание на всички частни кантори, агентства, на всички тези шайки от самозвани следотърсачи. Стига. Нас ни хващат за гърлото. Аз ще ги унищожа! Руна, моите съображения в делото на Айшер са следните. Бъдете внимателна. Същността на явлението е непостижима: нека поставим X, но може би най-големият, откакто човек не лети. Става дума, разбира се, не за бензина; бензинът се контролира с бензин. Аз говоря за силата, способността на Айшер; тук няма контрол. Но никое правителство няма да търпи явления, които са излезли извън границите на постижимото, в каквото и да се състоят тези явления. Като отхвърлим примерите и законите, да се заемем с работата по същина.

Кой е той — ние не знаем. Целите му не ни са известни. Но известни са възможностите му. Погледнете мислено отгоре върху всичко, което сме свикнали да виждаме в хоризонтална проекция. Пред вас ще се открие вътрешността на укрепленията, на доковете, на пристанищата, на казармите, на артилерийските заводи — на всички преграждения, издигани от държавата, на всички постройки, планове, съображения, числености и пресмятания; тук няма вече тайни и гаранции. Аз взимам по предположение — злата воля, тъй като добрата не може да бъде доказана. В такива условия престъплението надминава всякакви вероятности. Освен опасностите, посочени от мен, няма защита за никого и нищо, неуловимият Някой може да се разпорежда със съдбата, живота и собствеността на всички без изключение, рискувайки в краен случай само едно излишно придвижване.

Това явление подлежи на безпощадна карантина, може би на унищожение. Във всичко има обаче една още по-важна страна. Това е състоянието на обществото. Науката, извършила кръг, по чиято черта отчасти са разрешени, отчасти грубо разсечени заради свободно движение на умовете най-трудните въпроси на нашето време, върна религията към нейното първобитно състояние — като съдба на простите души; безверието стана толкова плоско, общо, обикновено явление, че изгуби всякакъв нюанс на мисъл, която по-рано му придаваше поне характер на въстание, накъсо казано, безверието е живот. Но като претегли и разложи всичко, което беше достъпно за това, науката отново се приближи до силите, недостъпни за изследване, защото те в основата си, в своята същност са нищо, дало Всичко. Да предоставим на простаците да ги наричат „енергия“ или с някаква друга дума, играеща роля на гумена топка, с която те се опитват да пробият гранитна скала…

Като говореше, той обмисляше в същото време всички обстоятелства на странното отстъпление по делото на Айшер, предизвикано от молбата на девойката. Мислено той реши вече да позволи на Руна това свиждане, но реши също тъй да допълни позволението си с тайна инструкция до коменданта, която би придала на всичко характер на ексцентрична необходимост, имаща държавно значение; той сам се надяваше да научи по такъв начин едно друго нещо, ако не всичко.

— … гранитна скала. Извънредно важно е, че религията и науката са се срещнали отново на онова място, от което първоначално са се отдалечили в разни посоки; по-точно религията е причакала тук науката и те се гледат сега в лицето.

Да си представим тогава какво ще стане, ако в напрегнато очакващата празнота на съвременната душа връхлети този образ, това потресено чудо: човекът, който лети над градовете, въпреки всички закони на природата, като ги изобличава в някаква чудовищна хилядолетна лъжа. Лесно е да се каже, че ученият свят ще се хвърли в атака и ще обясни всичко. Никакво обяснение няма да унищожи свръхестествената нагледност на зрелището. То ще създаде лесно възпламеняваща се атмосфера от мисли и чувства, напомнящи екстатичните настроения от кръстоносните походи. Тук е възможна религиозна спекулация в гигантски мащаб. Вълнението, предизвикано от нея, може да се разрази в катастрофични последици. Всички партии, всяка по своя начин, ще използуват този Айшер, като го поставят в стълкновение с безброй най-противоречиви интереси. Ще възникнат или ще се съживят сектите; увлечението от необикновеното ще отвори шлюзите на неудържимата фантазия от всякакъв род; легендите, поверията, слуховете, предсказанията и пророчествата ще объркат всички карти на държавния пасианс, името на който е Равновесие. Мисля, че казах достатъчно защо този човек е лишен от свобода. Да поприказваме за твоето желание; обясни ми го.

— То е родствено на вашата обич към рядката книга. Всичко необикновено ме привлича. Имаше един човек, който купуваше ехото — той купуваше местностите, където се разнасяше многократно, отчетливо, красиво ехо. Аз искам да видя Айшер и да говоря с него поради една не по-малко силна причина от причините, които карат хората да търсят обич или да извършат подвиг. Това е извън разсъдъка; то е в душата и само в душата — как другояче да ви го обясня? Това съм аз. Допуснете, че живее човек, който никога не е чул думата „океан“, никога не го е виждал, никога не е подозирал за съществуването на тази синя страна. Казват му: „Има океан, той е тук, наблизо; мини и ще го видиш.“ Какво би удържало в този момент този човек?

— Достатъчно — рече министърът, — твоето вълнение е искрено, а думите ти са достойни за тебе. Давам разрешение, но поставям две условия: мълчание за нашия разговор и не повече от половин час време; ако няма възражения, веднага ще напиша заповедта, която ти ще отнесеш.

— Боже мой! — рече тя, като се смееше, скачаше и го прегръщаше. — Аз ли да поставям условия? Съгласна съм на всичко. Пишете по-скоро. Вече е среднощ. Отивам веднага.

Министърът написа обширна, подробна заповед, запечата я, предаде я на Руна и тя, без да губи време, тръгна като насън към тъмницата.