Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (25)

XX. Последният човек от Атлантида

Суровият климат се оказа гибелен за стария атлант. Скоро след слизането на брега той заболя. Като си спомни, че в полуразрушения и изоставен на брега кораб имаше запаси от лекарства, жрецът превъзмогна слабостта си и се изкачи на палубата.

И изведнъж му се стори, че бълнува.

До една от мачтите седеше човек и се топлеше под бледите лъчи на северното слънце. Лицето му беше изпито и носеше следите на болест. Но всичко в него показваше, че е жител на Атлантида — удълженият череп и нос, черните коси, златистобронзовият оттенък на кожата, облеклото…

Жрецът пристъпи по-близо. Непознатият се обърна и двамата възкликнаха едновременно:

— Шитца!

— Акса-Гуам!

Те стояха в нерешителност — жрецът Шитца и Акса-Гуам, присъединил се към въстанието на робите против Свещения хълм, обречен на смърт от царя и от жреците…

И приятелски си протегнаха ръце за поздрав.

През тази нощ бившите врагове дълго седяха край огъня и разказваха за преживяното.

През ужасната нощ, когато станало първото изригване на вулкана, Акса-Гуам с плуване достигнал последния отплаващ кораб и се хванал за бронзовата халка. Под прикритието на нощта той успял да проникне през полуотворения люк в трюма на кораба, където се крил през цялото пътуване. Паради недостиг на прясна храна се разболял от някаква непозната в Атлантида болест — отекли краката му, разклатили се зъбите му и венците започнали да кървят^[1]. Въздухът бил отровен от миризмата на труповете. Ако не бил наблизо люкът, през който прониквал пресен въздух, той би се задушил. Понесъл необикновени мъки и вече почти не можел да се движи от слабост и болка в отеклите крака, когато корабът стигнал брега.

Пресният въздух и слънцето бавно възвръщали силите му.

Шитца на свой ред му разказа за своите странствувания до срещата си с него.

— Тук живеят някакви светлокоси хора в облекло от зверски кожи. Това са диваци, които правят груби брадви и ножове от дялани камъни^[2]. Не могат да обработват земята и се хранят със сурово месо от убити животни. Дори получаването на огъня им е непознато. Те едва не ме убиха. Но видът на запаления от мен огън ги доведе до свещен трепет, а нашето блестящо бронзово оръжие — в необикновен възторг. Сега те почти ме боготворят. Езикът им е груб и беден. Той напомня по-скоро език на животни, отколкото на хора. Когато са разсърдени, те се зъбят като зверове, а когато нападат звяр или враг — ръмжат, реват и лаят като него. Но са любопитни и възприемчиви. Разбират от ласка и в такъв момент биват доверчиви като деца… Кой знае, може би някога и те ще станат хора като атлантите!

Шитца се умори и затвори очи. Той дишаше тежко. Трескав огън го изгаряше и запали руменец на старото му измъчено лице.

— Аз скоро ще умра… Колко е хубаво, че те срещнах… Ще затвориш очите ми и ще ме погребеш по нашия обичай. Всичко преминава… народи умират като един човек и загиват цели държави… Може би ти си последният човек от Атлантида. Какво е станало с другите? Ще умреш и ти и споменът за Атлантида ще се изтрие в бъдещите хилядолетия… Скоро ще настъпи изгрев… Изнеси ме на брега…

Акса-Гуам изнесе жреца и го постави с лице към изток.

Шитца не можеше да говори вече. Той успя само да се усмихне на първия лъч на слънцето и умря.

Акса-Гуам остана сам — може би сам в целия свят, последният човек от Атлантида.

Той се запозна с обитателите на тези печални места и скоро спечели със знанията си тяхното дълбоко уважение.

Когато настъпи пролетта, той ги научи да обработват земята и да засяват разкопаните с мотики ниви. Научи ги да получават огън чрез триене на сухи късчета дърво или чрез секване на искра от кремък в сухи листа и мъх. Много занаяти и знания те усвоиха от него. Някои от тях станаха земеделци, други продължиха да се занимават с лов и война. А през дългите зимни вечери той им разказваше чудни истории за Златния век, когато хората са живеели щастливи сред вечно цъфтящи градини и дървета, които давали плодове няколко пъти през годината — живеели, без да знаят грижи и нужда… Говореше им за богатството и великолепието на Островите на блажените, за Златните градини със златните ябълки, за героичните битки и за ужасната гибел на целия народ и на страната, за страшните поройни дъждове, които съпровождаха тази гибел, за спасяването на малцина от тях на корабите, за своето плаване, което беше продължило четиридесет дни и четиридесет нощи, и за своето спасение…

Хората слушаха тези разкази с пламнало детско любопитство, предаваха ги един на друг, прибавяха по нещо, украсяваха ги и ги пазеха като свещено предание.