Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (18)

XIII. Краят на въстанието на робите

Веднага след като научиха за въстанието, жреците се събраха на съвет в една от пирамидите. Тук те бяха в безопасност. Подземните проходи, които съединяваха дворците с пирамидите, бяха добре скрити. От своите служители жреците знаеха как се развива борбата.

Въпреки изпратената от жреците заповед до военачалниците да потушат незабавно въстанието, известията, които идваха отгоре, не бяха утешителни.

Изходът на продължаващото сражение беше съмнителен.

В околностите на Атлантида бяха разположени грамадни гарнизони. С тяхна помощ не беше особено трудно да се смаже въстанието, но сега всеки час от битката причиняваше на жреците загуби: робите разграбваха дворците, а освен това повечето от робите бяха „движимо имущество“ на жреците. Тази жива стока се плащаше добре на Морската борса.

Едва към залез-слънце успехът на правителствените войски се очерта окончателно. Армията на Едноокия и на Адиширна беше изтласкана в планините и разпръсната в горите. Едноокия беше убит в двореца и трупът му беше насечен на части от войниците на Нептун. Адиширна-Гуанч изчезна безследно.

След като унищожиха главните сили на робите, атлантските войници се насочиха към остатъците от армията на Злия и Акса-Гуам. Те притискаха към канала робите, които падаха в него и се давеха.

Малка група роби начело със Злия като разярени лъвове защищаваше мостовете, прикривайки отстъплението.

Най-после с пронизано гърло падна и Злия. Свещения хълм беше очистен. Оставаха само отделни групи роби, които войниците преследваха като кучета, вкарваха ги в дворове и задънени улици и зверски ги избиваха.

Акса-Гуам беше ранен в ръката и в главата. Бяха го отделили от отряда на Злия.

Отбранявайки се от напиращите войници, той застана в една вдлъбнатина на бронзовата стена, която заобикаляше двореца на Върховния жрец Ацро-Шану, като опря гръб на тясна бронзова вратичка.

От загубата на кръв и от умора му се виеше свят, а пред очите му се стелеше мъгла. Като насън той машинално размахваше меча и отбиваше ударите на копията.

Неочаквано вратичката зад него се отвори и той едва не падна по гръб. Подозирайки капан, той се обърна и видя пред себе си Крицна — ученика на Ацро-Шану. Крицна го задържа, хвана го за ръка и го вмъкна през вратичката. Към нея се спусна и един от войниците. Крицна изтръгна от отслабващата ръка на Акса-Гуам меча и удари войника по главата. Той падна. Но след него надникна друг. С дългото си копие той прониза гърдите на Крицна.

— Затвори вратата! — успя да извика Крицна и падна, облян в кръв.

Акса-Гуам блъсна вратата и сложи тежкото бронзово резе.

Той се наведе над Крицна. Неговите очи помътняваха. Кръвта клокочеше от раната на гърдите и от устата.

— Умирам… така е по-добре… всичко е лъжа и измама… и животът е измама… — каза пресипнало той с прекъсвания. — Остави ме… бягай…

И Крицна склони глава на земята. Леки тръпки преминаха по тялото му. Акса-Гуам бавно вървеше през градината. Той не мислеше за бягство… За нищо не мислеше. Беше твърде изтощен и тялом, и духом.

Зад стената долитаха звуците на отдалечаващото се сражение, викове и стонове.

Но тук беше мирно и тихо както винаги.

Ветрилообразните върхове на палмите пламтяха в лъчите на вечерното слънце. Цветята ухаеха. В ярката зеленина на дърветата се премятаха и крещяха бяло-розови и червено-зелени папагали, привързани със златна верижка за единия крак.

— Добро утро, Ацро-Шану! — гърлено и силно изкрещя след Акса-Гуам един папагал.

Акса-Гуам се спускаше по жълта пясъчна пътечка, засадена от двете страни с цъфтящи бели лилии и бели туберози. Техният силен и сладък аромат го опияняваше.

Върху клонче на голямо портокалово дърво седеше опитомена маймунка и внимателно чистеше голям, зрял и сочен плод. Като видя Акса-Гуам, тя откъсна още един портокал и с подигравателен вик го хвърли към него. Портокалът се търкулна като оранжева топка по жълтата пътечка.

Акса-Гуам си спомни, че от вчера не е хапвал нищо.

Той взе портокала и с наслада започна да дъвче сладката му, сочна и ароматна сърцевина. Маймунката закрещя нещо след него на своя език.

Той неволно се усмихна и й кимна с глава. Тя му закима любезно в отговор. И чудно, стана му някак си по-леко на душата.

Той се приближи до мраморния басейн, свали доспехите си и се изми в студената изворна вода. Като остана по къса черна туника на жрец, с ушития слънчев диск на гърдите, той се почувствува леко и свободно. С удоволствие се изтегна на зелената трева и опъна уморените си крайници.

„Ако не ме боляха раните, щях да се чувствувам съвсем добре“ — помисли си той.

Сладка слабост сковаваше тялото му. Неволно затвори очи и започна да се унася в дрямка.

Изведнъж сякаш някакъв тласък го събуди. Той бързо седна.

Ата! Какво е станало с нея?… Как можа толкова дълго да не се сети за нея!

Ата го молеше да й позволи да се сражава заедно с него.

— Много наши жени-робини се въоръжават и отиват към Свещения хълм, за да умрат или да победят… Аз не мога да остана у дома… Силна съм и искам да бъда с теб…

Но той беше непреклонен. Убеди я да остане, като я увери, че ако тя бъде заедно с него на полесражението страхът за нейния живот ще раздвоява вниманието му и това по-скоро може да погуби и двамата и да навреди на въстанието.

Със сълзи на очи тя се прости с него миналата нощ в старите рудници…

„Какво е станало с нея?… Дали не е тръгнала да ме търси и не са ли я убили атлантските войници?“

С един скок той се изправи на крака и бързо закрачи по пътеката. Прехвърли се през стената и започна да се спуска от Свещения хълм.

Най-краткият път минаваше покрай двореца на покойния му баща.

За миг Акса-Гуам се поколеба, но после решително закрачи по този път. Той беше очистен вече от робите. От време на време срещаше отреди войници. За участието му във въстанието знаеха малцина обитатели на Свещения хълм. В облеклото на жреческата каста той вървеше свободно напред.

Като наближи двореца на баща си, неволно забави крачка.

С едната си страна дворецът излизаше на пътя, издигайки тежките си колони над бронзовата ограда.

Изведнъж Акса-Гуам се спря. Дъхът му замря.

На един прозорец стоеше майка му с разчорлени бели коси и безумни очи. Тя го позна и като го посочи с пръст, истерично се закикоти.

— Ето го!… Ето го!… — крещеше тя. — Змийчето! Змийчето! Къде криеш главата на баща си? Тя трябва на Агушатца… Той прави мумия. Може ли мумия без глава?… Върни главата на баща си!… Върни главата!…

Две робини я хванаха под ръка и насила я отдръпнаха от прозореца.

Акса-Гуам затисна ушите си и хукна да бяга. Но майчиният вик звучеше в ушите му:

— Върни главата на баща си!…

Едва когато стигна моста на канала, той малко се успокои.

Горката му майка!… Главата на баща му… Тя е в старите рудници… Глава на жрец… Акса-Гуам дори не знаеше дали я заровиха в земята…