Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 12 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Александър Беляев. Ариел

Руска. Второ издание

 

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Ясен Василев

Художник-редактор: Веселин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Стойка Василева

 

Издателство „Отечество“, София, 1983

Печатница „Г. Димитров“, клон Лозенец

 

Изд. №964.

Дадена за набор: март 1983 г.

Подписана за печат: юли 1983 г.

Излязла от печат: август 1983 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 25.

Усл. изд. коли 24,53

Цена 2,04


Посвещавам на дъщеря си Светлана

Глава I
Из кръговете на ада

Ариел седеше на пода край ниското прозорче на своята стая, която приличаше на монашеска килия. Маса, столче, креват и рогозка в ъгъла съставяха цялата подредба.

Прозорчето гледаше към вътрешния двор — унил и тих. Ни храстче, ни тревичка, само пясък и чакъл — сякаш къс пустиня, ограден от четирите затворнически стени на мрачната сграда с нейните миниатюрни прозорчета. Над плоските покриви се издигаха върховете на палмите в гъстия парк, който заобикаляше училището. Висока ограда отделяше парка и сградите от външния свят.

Дълбоката тишина се нарушаваше само от скърцането на чакъла под бавните стъпки на учителите и възпитателите.

В същите жалки стаи като на Ариел бяха настанени възпитаниците, доведени в мадраското училище „Дандарат“ от всички краища на света. Сред тях имаше и осемгодишни, и големи момичета и момчета. Те образуваха едно семейство, но в техните тихи и редки думи, в очите им не беше възможно да се забележи ни любов, ни приятелство, ни привързаност, ни радост при среща, ни тъга при раздяла.

Тези чувства се изкореняваха още от първите дни на живота им в училището с всякакви мерки от възпитателите и учителите — индуси-брамини, хипнотизатори и европейци, предимно англичани-окултисти от нови течения.

Ариел беше облечен с туника — дълга риза с къси ръкави от грубо платно. На краката си нямаше дори сандали.

Той беше едър светлокос младеж на осемнадесет години. Ако се съди по израза на лицето му, можеше да му се дадат и по-малко: светлосивите му очи гледаха с детско простодушие, макар върху високото чело вече да се забелязваха леки бръчки като у човек, който много е преживял и премислил. Цветът на очите и косите му говореше за европейски произход.

Лицето на Ариел, с правилни англосаксонски черти, беше неподвижно като маска. Той гледаше през прозорчето безучастно като човек, потънал в дълбок размисъл.

Не можеше да бъде другояче — наставникът Чарака-бабу караше вечер Ариел да прави равносметка на изминалия ден, да си спомня всички случки, станали от изгрев до залез-слънце, да проверява отношението си към тях, да проверява своите мисли, желания и постъпки. Преди да си легне, Ариел трябваше да дава отчет — да се изповядва пред Чарака.

Захождащото слънце осветяваше короните на палмите и облаците, които бързо плаваха по небето. Дъждът току-що беше престанал и от двора в килията проникваше топъл влажен въздух.

Какво се беше случило през деня?

Ариел се събуди както винаги на разсъмване. Измиване, молитва, закуска в общата трапезария. Върху дебел дървен поднос даваха лучи — питки от брашно, изобщо негодни за ядене печени фъстъци и вода в глинени съдинки.

Възпитателят Сатия, местейки както винаги тежкия си поглед от един възпитаник на друг, им говореше, че те ядат банани, вкусни оризови питки със захар и пият гъсто мляко. И учениците се поддаваха на внушението и изяждаха с удоволствие всичко, което им бяха дали. Само едно момче-новак, още неподготвено за масова хипноза, запита:

— Къде са бананите? Къде са оризовите питки?

Сатия отиде при новака, вдигна брадичката му и като го погледна строго в очите, каза:

— Спи! — И повтори внушението, след което и това момче почна да яде с апетит твърдите фъстъци, вземайки ги за банани.

— А ти защо си наметнала шала? — запита друг наставник, мършав индус с черна брада и бръсната глава, едно деветгодишно момиче.

— Студено е — отговори то, като сви зиморничаво раменцата си. Тресеше го.

— Горещо ти е. Свали веднага шала!

— Уф, каква горещина! — извика момичето, свали шала и прекара ръката си по челото, като че ли изтриваше избилата го пот.

Сатия почна да повтаря напевно своето поучение — възпитаниците не трябва да бъдат чувствителни към студ, жега и болка. Духът трябва да тържествува над тялото!

Децата седяха тихо, движенията им бяха отпуснати, апатични.

Изведнъж момченцето, което в началото на закуската запита „Къде са бананите?“, грабна от съседа си парченце лучи и като се засмя силно, го налапа.

Сатия се намери с един скок до непослушника и го дръпна за ухото. Момчето силно заплака. Всички деца бяха като втрещени пред нечуваното нарушение на дисциплината. Смехът и сълзите се изкореняваха безпощадно в това училище. Сатия хвана с едната си ръка момчето, а с другата — широкия съд. Момчето съвсем утихна, само ръцете и краката му трепереха.

На Ариел му дожаля за новака. За да не издаде чувствата си, той наведе глава. Да, беше му много жал за този осемгодишен малчуган. Но Ариел знаеше, че ако съчувствува на другаря си, той извършва голямо провинение, за което трябва да се покае пред своя възпитател Чарака.

„Да се покая ли?“ — мярна му се тази мисъл, но Ариел я сподави. Той беше свикнал да бъде предпазлив, дори потаен.

По заповед на Сатия слугата изведе момчето със съд на главата. Закуската завърши в пълно мълчание.

Този ден след закуската трябваше да си заминат няколко младежи и девойки, които бяха завършили училището.

Ариел чувствуваше скрита симпатия към двама от отиващите си — тъмнокож младеж с големи очи и една стройна девойка — и имаше основание да предполага, че и те също се отнасяха приятелски към него. Свързваха ги няколко години съвместен живот в „Дандарат“. Но те прикриваха чувствата си с маската на студенината и равнодушието. В редките минути, когато очите на надзирателите и възпитателите не ги следяха, тайните приятели си разменяха красноречив поглед, понякога ръкостискане — и толкоз. Тримата пазеха своята тайна дружба — единственото съкровище, което стопляше младите им сърца като малко цветче, по чудо оцеляло в мъртвата пустиня.

О, ако възпитателите биха надникнали в тяхната тайна! С какво ожесточение биха стъпкали това цветче! С хипноза биха ги заставили да си признаят всичко и с внушение биха убили това топло чувство, заменяйки го със студено безразличие.

Сбогуването стана в двора край железните врати. Без да се поглеждат, отиващите си казаха с леден тон:

— Сбогом, Ариел!

— Сбогом, сбогом! — и се разделиха, без дори да си стиснат ръце.

Навел глава, Ариел тръгна към училището, като се мъчеше да не мисли за другарите си и да сподави тъжното си чувство — за тайни мисли и чувства ще има време през дълбоката нощ. За тези мисли и чувства той не ще каже никому дори и под хипноза! И в това се състоеше най-последната дълбока тайна на Ариел, за която не се досещаха дори хитрият Чарака и началникът на училището Бхарава.

След това имаха часове по история на религията, окултизъм и теософия. Обяд с „банани“, часове по английски език, индустански, бенгалски, маратхски, санскритски… Оскъдна вечеря.

— Вие сте много сити! — внушава им Сатия.

След вечерята — „сеанс“. Ариел е минал вече този страшен кръг на дандаратския ад, но трябваше да присъствува на „практическите занятия“ с новаците.

Тесен тъмен коридор, осветен само от слабия, мигащ пламък на светилника с димящ фитил от бракуван памук, води в голяма стая без прозорци със същата мъждива светлина. В стаята — груба маса и няколко рогозки на пода.

Ариел с група старши възпитаници стои неподвижно и мълчаливо в ъгъла върху каменния под.

Слугата въвежда четиринадесетгодишно момче.

— Пий! — казва наставникът и му подава канче.

Момчето гълта покорно силно миришеща горчива течност и се мъчи да не се мръщи. Слугата бързо снема ризата на момчето и натрива тялото му с бързо изпаряващи се мазила. Тревога и смъртна тъга обхващат момчето. После настъпва възбуда. То диша често и тежко, зениците му се разширяват, ръцете и краката се свиват като на картонен палячо.

Учителят вдига от пода светилника с мъждукащо пламъче и пита:

— Какво виждаш?

— Виждам ослепително слънце — отговаря момчето, като примижава.

Всичките му сетива са напрегнати. Тихият шепот му се струва гръмотевица, той чува как мухоловките тичат по стената, как диша всеки човек в стаята; как бие сърцето на всеки от присъствуващите, как някъде на тавана пърхат прилепите… Той вижда, чува, забелязва, чувствува онова, което не забелязва ни един нормален човек.

У едни това състояние завършва с бълнуване, у други — с много силен нервен припадък. След подобни яростни припадъци Ариел не виждаше вече някои от учениците — те или умираха, или полудяваха.

Самият Ариел имаше здрав организъм. Той премина всички изпитания и запази здравето си.

Когато пламнаха първите звезди, вратата на стаята се отвори. Влезе Чарака, водейки за ръка мургаво момченце с изплашено лице.

— Седни! — заповяда той на момчето.

Момчето седна на пода като автомат. Ариел се приближи до Чарака и се поклони.

— Този е нов. Казва се Шарад. Ти ще го поразведеш днес. Доволен ли си от себе си?

— Да, отче — отговори Ариел.

— Няма ли да се покаеш за нещо? — попита недоверчиво Чарака. — Съвършенство може да постигне само онзи, който никога не бива доволен от себе си. — Като погледна изпитателно Ариел в очите, Чарака запита: — За миналото не си ли мислил?

— Не — отговори твърдо Ариел.

В това училище се забраняваше на възпитаниците да мислят за живота си до постъпването тук, да си спомнят за ранното детство, за родителите и да задават въпроси, които се отнасят до тяхното минало и бъдеще. Никой от възпитаниците не знаеше какво го очаква, за какво го подготвят, почти никой не помнеше и своето минало. На онези, които имаха още твърде пресни спомени и здрава памет, хипнозата помагаше да забравят миналото.

Чарака погледна още един път изпитателно Ариел в очите и излезе.

Шарад седеше в същата неподвижна поза като малък бронзов идол.

Ариел се заслуша в отдалечаващите се стъпки на Чарака и се усмихна — за първи път през този ден.

Пред възпитаниците на „Дандарат“ имаше само два пътя: за мнозинството — пълно, абсолютно обезличаване или в най-добрия случай пълно разстройване на нервната система. За нищожното малцинство — най-силните физически и интелектуално — пътя на префиненото лицемерие, най-лукавите хитрини и артистичната симулация. Ариел принадлежеше към последната група. Той успяваше да противостои дори на хипнозата, симулирайки сомнамбулно състояние. Но такива като него бяха малко. Най-малката грешка — и измамата биваше разобличавана. Наставниците бяха господари на душите и телата на своите възпитаници.

Ариел се приближи бързо и безшумно до Шарад и прошепна:

— Ще те плашат, но ти не се страхувай, каквото и да видиш. Всичко това е нарочно…

Момчето погледна Ариел с учудване и недоверие. В училището никой досега не беше говорил така приятелски с него.

— И най-важното, не плачи, не крещи, ако искаш да не те бият!

Шарад престана да плаче. Навън летяха безшумно прилепи и понякога влизаха през прозореца в стаята. Малките домашни гущери ловяха насекоми по стените. Момчето се загледа в тях и се успокои.

Ариел запали масления фитил. Червеното езиче на пламъка освети мъждиво стаята. Проникващият през прозореца вятър разклащаше пламъка и по стените играеше сянката на Ариел. Ъглите на стаята оставаха в мрак.

В отсрещния ъгъл нещо замърда. Шарад се взря и замръзна от ужас. От пукнатината изпълзя голяма жълта змия с къса дебела глава, надута шия, плосък корем, със светла, обшита с черни линии рисунка на шийната част, прилична на очила. Наи!

След първата най — змия очиларка — изпълзя втора, чернокафява, подир нея — съвсем черна, после — сива, още и още. Змиите се разпълзяха по стаята и заобиколиха момчето…

— Стой, не мърдай, мълчи! — шепнеше Ариел, безстрастен като всякога и сам сякаш застинал.

Змиите допълзяха съвсем близко. Те повдигаха високо предната част на туловището си, издуваха силно шиите си във вид на плосък щит и гледаха право в очите на момчето, готови да се хвърлят върху му.

Ариел засвири едва чуто тъжна, еднообразна мелодия, в която се редуваха само три тона.

Змиите се ослушаха, замряха, после наведоха глави, изпълзяха бавно към ъгъла и се скриха в дупката на пода.

Шарад продължаваше да седи неподвижно. Капки студена пот покриваха лицето му.

— Браво! — прошепна Ариел. Но тази похвала беше незаслужена: момчето не крещеше и не се движеше, защото беше парализирано от страх.

В стаята се втурна поривът на вятъра, който донесе сладката миризма на жасмин. Звездите на небето се скриха зад облаците. Загърмя и скоро зашумя тропическият дъжд.

Въздухът стана изведнъж по-пресен. Пламнаха мълнии и осветявайки стената на отсрещната къща, се отразяваха във водата, която бързо покри целия двор и го превърна в езеро.

Момчето излезе от своето вцепенение и въздъхна облекчено. Чакаха го обаче нови изпитания.

Преградата от рогозки, която разделяше стаите, неочаквано се вдигна и Шарад видя ослепително осветена стая, подът на която беше застлан с бяла мушама. Сред стаята лежеше огромен тигър. Светлината падаше в очите му и животното със златисти ивици примижаваше и тресеше недоволно глава. С гъвкавата си опашка звярът биеше по пода.

Но ето, очите на тигъра почнаха да привикват към ярката светлина. Примижавайки, той се загледа в Шарад, изръмжа тихо и като се отпусна на предните лапи, се напрегна цял, готвейки се за скок.

Шарад се хвана за главата и лудо закрещя.

Той почувствува как някой докосва раменете му. „Ще ме захапе!“ — вцепенено от ужас, си помисли момчето. Но докосването беше твърде леко за лапите на звяра.

— Защо изкрещя? — чу той гласа на Ариел. — Наставникът ще те накаже за това! Да вървим! — Ариел хвана Шарад за ръка и почти насила го изправи на крака.

Чак сега Шарад се осмели да отвори очи. Преградата от рогозки беше на мястото си. В стаята цареше полумрак. Навън шумеше утихващият дъжд. Чуваха се далечни глухи гръмотевици.

Залитайки, Шарад се помъкна подир Ариел, почти без да съобразява.

Те преминаха дългия полутъмен коридор и влязоха през една тясна врата. Ариел пусна Шарад напред и каза високо:

— Върви! Тук има стълба. Да не паднеш! — И шепнешком добави: — Бъди внимателен! Не крещи, каквото и да стане с тебе. Не се страхувай. Плашат те, за да свикнеш от нищо да не се страхуваш.

Ариел си спомни как сам някога претегли тези изпитания. Тогава той вървеше сам. Никой не го предупреждаваше и утешаваше.

Шарад, разтреперан от страх, слезе по полуразрушените стъпала на стълбището. Пред него се откри тъмно подземие. Миришеше на влага. Въздухът беше тежък, застоял. Каменният под беше покрит с рядка студена тиня. Отгоре падаха едри капки. Някъде шуртеше вода. Като не знаеше накъде да върви, момчето протегна напред ръка, за да не се удари о невидимата преграда.

— Върви, върви! — побутна го Ариел.

Шарад тръгна напред в непрогледната тъмнина. Някъде се чуха приглушени стонове, див вой, безумен смях. После настъпи зловеща тишина. Но тъмнината изглеждаше изпълнена с живи същества. Шарад чувствуваше нечии студени докосвания. Внезапно се раздаде чудовищен грохот, от който земята потрепера.

— Върви! Върви!…

Момчето докосна с ръка хлъзгавата стена. Скоро и другата му ръка докосна стена. Подземието се стесняваше. Шарад се промъкваше вече с усилие напред.

— Върви! Върви! — заповяда строго Ариел. И веднага му пошепна. — Не се страхувай, сега…

Но той не довърши. Шарад изведнъж, почувствува, че земята се изплъзва изпод краката му и той пада в пропаст…

Пада върху нещо меко и влажно. Отгоре му се спуска тежкият свод и го притиска към земята. Той се задъхва, пъшка.

— Мълчи! — чува шепота на Ариел.

Но ето, сводът се вдига. Наоколо — същата тъмнина. Изведнъж от тъмнината изниква светъл облак. Той приема формата на гигантски старец с дълга бяла брада. От дрехите, светещи като мъгла на лунна светлина, се издига костелива ръка. Чува се глух, нисък глас:

— Ако искаш да живееш, стани и върви, без да се обръщаш!

И Шарад се подчинява. Плачейки тихо, той става и се лута по коридора. Стените на подземието започват да светят с мъждива червеникава светлина. Става топло, после непоносимо горещо. Стените все повече почервеняват и се събират. През пролуката приижда пламък. Езиците му играят все по-ярко и все по-близко. Още малко — ще пламнат косите му, ще се запали дрехата му. Шарад се задъхва, почва да губи съзнание. Някой го прихваща и последното, което чува, е шепотът на Ариел:

— Горкият Шарад!…