Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (9)

IV. Адиширна-Гуанч

Сел пристъпи към високата златна стена; която ограждаше Златите градини. В стената имаше ниска врата. Сел извади изпод наметалото бронзов ключ и отключи бравата, чиято пружина издаде мелодичен звън. Тежката врата се отмести трудно.

— Да вървим!

Ца въздишаше тежко и се колебаеше.

— Е, остани тук, щом се боиш. Аз ще вървя сама! — каза решително Сел и се промъкна през полуотворената врата.

Старата се прегърби и тръгна след нея, като пъшкаше и въртеше глава.

В прохода тя се закачи за острия край на един златен лист и разкъса роклята си.

— Не е на добро това… не е на добро — мърмореше тя.

А Сел стаеше вече на висока площадка и гледаше като омагьосана вълшебната картина, която се откриваше пред нея.

Златните градини се спускаха на широки тераси. Всяка тераса блестеше под лунните лъчи със златните си дървета, листа, плодове и феерични цветя.

Всичко беше изковано от злато и сребро. По цветята бяха накацали пеперуди с разперени крилца, на клоните — птици, в златната трева се виждаха навити на кълбо смокове, грамадни гущери и охлюви. Цели царевични ниви бяха изковани от злато и сребро с вълшебно майсторство. От двете страни на пътечката, посипана със златен пясък, дремеха грамадни златни лъвове.

И най-силният вятър не можеше да поклати нито едно клонче, нито един лист в тази необикновена градина.

Сел дълго не можеше да се откъсне от тази картина…

Дори старата Ца, забравила, че бе прекършила царската дума, се плесна възторжено с кривите си костеливи пръсти по коленете и възкликна:

— Гледай го ти внука!

— Какъв внук? — попита с недоумение Сел.

— Адиширна, той ми е внук…

— А аз не съм знаела!… Защо не си ми казала?

— Ние сме прости хора, кой ще се интересува от нашето роднинство. Но не мога да не се похваля. С такива способности са го надарили боговете!… Не всеки жрец дори може да направи това… А ще си умре като роб… Какво да се прави!… На един е писано да царува, а на друг да робува… Всекиму своето…

— А аз те съм знаела — каза още веднъж Сел замислено. — Да… На един да царува, а на друг да робува. Но боговете ли са създали това разделение, или хората?…

Ца махна с ръка.

Сел не й даде да отговори и бързо заприказва:

— Слушай, Ца, нали ме обичаш?… Е, разбира се, зная. Но не целувай наметалото ми. И така, слушай, Ца, седни тук, на този златен лъв, и не се страхувай, той няма да се събуди и не ще те докосне. Седи си мирно и ме чакай. Аз скоро ще се върна… Ще вървя сама…

Преди Ца да успее да продума, Сел вече тичаше надолу по златната пътечка.

На втората тераса се виждаха хора в къси дрехи на роби. Някои от тях имаха само превръзки на бедрата. Те се суетяха около фонтаните.

Край групата наведени роби стоеше строен младеж с черна къса риза, стегната с широк кожен колан. Ръцете до лактите и широките му гърди бяха открити. Гъстите виещи се коси бяха стегнати с тясна каишка. Въпреки обикновените дрехи младежът беше прекрасен като млад бог.

Това беше робът Адиширна-Гуанч, гениален художник, скулптор и бижутер.

Сел изтича зад гърба му и се спря смутена.

Робите прекъснаха работата си и вдигнаха глави. Адиширна се обърна и замря от учудване…

— Ти?!

— Дойдох да погледам работата — каза тя. — Какво правиш тук?…

За да прикрие радостта и смущението си, художникът се зае да й обяснява с жар:

— Погледни тук. Струите на фонтаните са направени от брилянти. Ей сега ще ги съживим!

Той се наведе към кладенеца в земята и извика на берберско наречие:

— Ширан, дай светлина!

Фонтанът се освети от лъч светлина, който идваше изпод земята. Светлината се преливаше в цветовете на дъгата, плъзгаше се по брилянтните струи на фонтана и създаваше илюзия на бликаща вода.

Сел беше възхитена като дете.

— Та ти си вълшебник — каза тя със смях и поправи червената роза на гърдите си. — Покажи ми още нещо интересно.

— Ето там езерото…

— Да идем! — каза повелително тя.

Сел и Адиширна се отделиха от робите и се приближиха до усамотеното езеро.

— Водата в него е направена от планински кристал!

Адиширна се наведе към земята, завъртя някакъв скрит лост и езерото се освети със синя светлина.

Още едно завъртване на лоста и в кристалната дълбочина бавно заплуваха Златни рибки, като движеха перките и опашките си.

— Вълшебник, вълшебник! — и с детски възторг Сел запляска с ръце.

— Тук няма никакво вълшебство — каза художникът и радостна руменина покри мургавите му бузи. — Закони на механиката, нищо повече! Всички тези птици — и той махна с ръка към клончетата с птиците — могат да пеят и да размахват крила. Искаш ли да видиш?

— Не, не трябва… — каза Сел и се замисли. — Кажи ми, Адиширна, как се зароди у теб мисълта да създадеш тази вълшебна градина?

— Как се е зародила у мен тази мисъл? — бавно промълви художникът, като наведе глава.

Той обмисляше нещо и изглежда, се колебаеше. След това с решително движение отмести глава и погледна Сел право в очите.

— Ето как… За мен тази градина е символ.

— А какво означава той? — запита Сел, малко смутена от втренчения поглед на художника, но не наведе очи.

— Погледни тази градина! — започна с въодушевление художникът. — В нея ще видиш разкошни плодове, но не можеш да се насладиш на техния вкус. Ще видиш чудесни цветя, но не можеш да ги откъснеш. А ако искаш да сториш това, те само ще убодат до болка ръцете ти. Тук всичко очарова окото и нищо не е достъпно… Животът е също като Златната градина…

Художникът въздъхна, наведе глава и замълча.

Мълчеше и Сел.

После тя се приближи до него и попита с тих, развълнуван глас:

— Ти… ти сигурно би искал да притежаваш всички цветя на света?

— Само едно! — възкликна художникът и отново я обгърна с пламенен поглед.

— Кое е това цвете?

— Това цвете си ти — извика страстно младежът.

— Но ти си забравил, че градината, в която расте това цвете, е забранена за теб — възрази с лукав смях Сел, обърна се и побягна към чакащата я Ца.