Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (17)

XII. Въстанието на робите

Жреците и дворецът отдавна знаеха за подготвяното въстание на робите, макар че времето за започването му още не им беше известно. Свещения хълм очакваше спокойно събитията.

Досега тези въстания не представляваха голяма опасност за „държавата“, т.е. за господствуващите касти: царския двор, жреците и военачалниците. Тези въстания приличаха по-скоро на неорганизирани бунтове.

Този път обаче събитията се развиваха по-другояче. Дълго преди разсъмване, още в пълен мрак, робите тихо и безшумно напуснаха рудниците. Също така безшумно те нанасяха внезапни удари с тежките бронзови кирки по главите на надзирателите и пазачите. И те падаха като снопове, без да издадат нито звук.

Не мина час и целият Черен град се оказа в ръцете на въстаниците. Мрак и тишина скриваха събитията.

По пътищата и пътеките, които водеха към Свещения хълм, бяха поставени стражеви отряди, за да задържат случайно оцелелите надзиратели и пазачи, които биха могли да предупредят за събитията Свещения хълм. Но това беше направено само от предпазливост: в Черния град не остана нито един пазач, нито един надзирател със здрав череп…

Робите се отправиха към старите рудници.

Тук се намираше щабът на въстанието.

— Дори и да не победим, ние ще накараме Свещения хълм да почувствува растящата сила на робите — каза Злия, обръщайки се към тълпата. — Ние трябва на всяка цена да се въоръжим с бронзови мечове и копия. Арсеналите се пазят от големи и добре въоръжени отряди войници. С нашите мотики и кирки не можем да ги надвием. И така, за да се снабдим с оръжие от арсенала, ние трябва вече да бъдем добре въоръжени. Много готово оръжие има още в завода. То е тук, под ръка ни е. Заводът се охранява от по-малък отряд, отколкото арсеналът. С този отряд може би ще се справим по-бързо. Но още при първия натиск те може да запалят огньове и да сигнализират тревога, за да извикат на помощ дежурните легиони. Трябва да завладеем заводите така безшумно и бързо, както овладяхме Черния град. Но как да направим това?

— Известно ми е — каза Акса-Гуам, — че преди разсъмване отрядът, който пази завода, ще се смени. Смяната ще дойде по Драконовия път. При двата извора този път минава през една глуха котловина… Ще нападнем отряда, ще избием войниците, ще облечем техните дрехи, ще се явим в завода, все едно че сме смяната, и ще заемем мястото й. Тогава заводът ще бъде в наши ръце с всичкото му оръжие.

— А паролата? — запита Адиширна.

— Научих я: „Змей и слънце“.

Планът беше приет.

На Драконовия път при двата извора стана първото сражение.

Робите пропуснаха отряда, отрязаха пътя му за отстъпление и изведнъж го нападнаха от три страни: отпред, в тил и от лявата страна на пътя — дясната страна свършваше със стръмна скала.

Ударът беше неочакван, но закалените в боевете войници на атлантите оказаха упорита съпротива. Щитовете ги защищаваха от камъните, а копията бяха по-дълги и от мотиките, и от кирките. Войниците поразяваха с тях робите, без те да пострадат. Отрядът лесно можеше да бъде изтласкан от скалата, но по възможност трябваше да се запази изцяло въоръжението на войниците. На страната на робите беше численото превъзходство. Копията потъваха в телата им, но преди войниците да успеят да измъкнат острието на копието, към дървената му дръжка се протягаха десетки ръце и здраво го хващаха въпреки ударите на други копия. Постепенно повечето от копията преминаха в ръцете на рожбите. Движенията на войниците се затрудняваха от недостатъчната ширина на пътя. Като изгубиха копията, войниците пуснаха в ход мечовете. Но копията дадоха явно превъзходство на робите: мечовете бяха по-къси от копията. Един след друг войниците падаха, като задръстваха пътя, което още повече затрудняваше маневрирането.

Отрядът беше обречен.

След около час той представляваше грамада от тела. Нито един човек от отряда не остана жив. Робите бързо свалиха от труповете на войниците оръжието, измиха кръвта на извора и го нарамиха.

Акса-Гуам облече доспехите на началника на отряда и всички тръгнаха на път. На пътя поставиха засада.

„Смяната на стражата“ в завода мина благополучно. Началниците на отрядите си размениха паролите и нощната смяна пое по обратния път, като дрънчеше с бронзовото си оръжие. До нейното идване всички трупове бяха хвърлени от скалата, пътят беше очистен и следите от сражението заличени.

Не беше особено трудно да се ликвидира отрядът на вътрешната заводска стража. Грамадните заводи, изработващи бронзово оръжие, бяха в ръцете на въстаналите.

В завода се оказаха седем хиляди готови мечове и копия и пет хиляди неполирани, но годни за бой оръжия. Робите ликуваха. Нито едно въстание досега не беше започвало с такъв успех. Усилваше се вярата в победата над Свещения хълм.

Наближаваше утрото и затова трябваше бързо да се свърши с арсенала и до изгрев-слънце главните сили да се прехвърлят в планините.

Въоръжените роби, които представляваха вече страшна военна сила, бързо се отправиха към арсенала.

Въоръжението им заблуди гарнизона на арсенала.

— Кой идва? — запита изпратеният напред патрул.

— По разпореждане на Кетцал-Коатл, началника на въоръжените сили на Атлантида, легиони от „охраната“ за подсилване на гарнизона — отговори Акса-Гуам.

Половината роби успяха да преминат моста, когато измамата беше открита, и то само по невнимание на самите роби — част от най-буйните, които не бяха получили оръжие, беше последвала отряда с кирките си. Забелязаха ги и вдигнаха тревога, но беше вече късно. Мечовете се кръстосаха, нощната тишина беше разтърсена от звънтенето на бронза. Атлантските войници се сражаваха с обичайната си твърдост. Робите напираха и войниците отстъпваха навътре в грамадния арсенал, като оставяха всяка крачка с бой. С трясък се изкъртиха тежките врати на складовете, тълпите полуголи роби се изсипваха вътре и излизаха в пълно бойно въоръжение. Робите побеждаваха.

Отделни схватки в складовете и по ъглите на широките павирани дворове още продължаваха, а въоръжени отряди от роби вече се движеха с бърз марш по планинския път в обход на Свещения хълм. Кратките сблъсквания по пътя с отрядите на охраната не можеха да задържат това стремително движение.

За една нощ безпомощните, безсилни роби се превърнаха в страшна армия, въоръжена с шестнадесет хиляди меча и копия.

Въпреки всички предпазни мерки завладяването на арсенала не остана скрито за Свещения хълм. Арсеналът се намираше в подножието на Свещения хълм. Шумът от битката ясно се чуваше сред нощната тишина. Но именно това сражение при арсенала даде възможност на главните сили на робите да се придвижат далеч напред в планината, преди да бъдат забелязани. Начело на тези главни сили бяха Едноокия и Адиширна. На Злия и на Акса-Гуам се падна трудната задача с по-малки сили да водят настъплението срещу Свещения хълм откъм най-защитената му страна и да поемат върху себе си главния удар на най-добрите легиони на атлантите — Кавалерията на Нептун и Непобедимите.

Свещения хълм вече ослепително блестеше с бронза на своите храмове и дворци в утринните лъчи на слънцето, когато Акса-Гуам и Злия стигнаха с отрядите си околовръстния канал в подножието му. Подвижните мостове бяха вдигнати. Цялото крайбрежие откъм Свещения хълм пламтеше като бронзова стена от въоръжението на строените в боен ред войници.

Като гледаха гъстата гора от копията на противника, робите се обезкуражиха… Каналът преграждаше пътя им.

Но двете враждуващи страни не стояха дълго в очаквателно мълчание.

Край бреговете на канала имаше множество малки плавателни съдове. Злия махна с ръка към тях и закипя трескава работа. Робите събираха гемиите и платноходките на едно място и под ударите на копията, пуснати от другия бряг, подготвяха плаващи мостове. Брегът се издигаше над водата на човешки бой и половина, но това не спираше робите. Те минаха по мостовете и стъпвайки един върху друг, започнаха да се катерят по другия бряг. Копията ги отблъсваха. Скоро от телата на робите върху лодките до брега се издигна възвишение, по което пълзяха като мравки нови редици роби. Течението на канала почервеня от кръв. Трупове покриваха повърхността на водата. Но главното беше направено — преди слънцето да достигне своя зенит, робите бяха на другия бряг. Много от тях за пръв път стъпваха на Свещения хълм. Войниците на атлантите се оттеглиха на широкия площад пред канала, за да получат по-голяма свобода за маневриране, и тук започна дълга, упорита борба.

Атлантските войници имаха това предимство, че стояха на хълма, а робите бяха долу, на тясна ивица, зад която беше каналът. Към робите можеше да се вливат подкрепления бавно, съразмерно с постепенното завладяване на площада. Купища тела затрудняваха движението. Робите започваха да отслабват. Атлантите засилиха натиска си. Настъпи момент, когато притиснатите към канала редици на робите можеше да бъдат изтласкани във водата. Злия и Акса-Гуам се сражаваха в първите редици. Злия се огледа и видя, че робите отстъпват.

„Край“! — помисли си той.

Но в този момент сред войниците на атлантите също настъпи объркване. Техните задни редици бързо се оттегляха.

Както се разбра после, на планинския фронт положението на атлантите било отчаяно. Адиширна и Едноокия връхлетели като лавина от планините и стигнали до самия дворец на царя. Там именно било извикано бързо подкрепление. Отрядът на Акса-Гуам и Злия си отдъхна. Скоро робите преминаха в настъпление и упорито изтласкваха врага към Свещения хълм.

Но през това време на Свещения хълм станаха събития, които предрешиха изхода на въстанието.

През нощта, в която робите вдигнаха въстанието, у цар Гуан-Атагуераган имаше прощален прием за отиващите си след Празника на слънцето подвластни царе.

За да бъдат смаяни за последен път от богатството и великолепието на двореца, приемът ставаше в Изумрудената зала, която се намираше в подземната част на двореца. Всички стени на грамадната зала бяха покрити изцяло със скъпоценни камъни. Подбрани по цветове, тези камъни изобразяваха фантастични цветя и пейзажи.

На бронзовото небе сияеше топазено слънце, хризопразови дървета отразяваха зеленината си в изумрудени води. Над хризолитената трева се издигаха цветчета от жълти и розови берили и червени рубини.

Тронът беше поставен до стената, която беше покрита само с изумруди, различните оттенъци на които образуваха сложни шарки! Това беше в буквалния смисъл на думата изумрудена стена. Тя беше отделена от същинската стена с коридор, в който се намираха светилници. Тяхната светлина проникваше през изумрудите и произвеждаше необичаен светлинен ефект.

Царят беше предупреден вече за въстанието. Церемонията на приема беше удължена, за да може до завършването й редът на Свещения хълм да бъде възстановен — царете-гости не трябваше да знаят за въстанието. Това беше много лесно, защото в изумрудената зала не проникваше никакъв звук от повърхността на земята.

Но въстанието нахлу и в това скрито помещение.

Преди войниците, изтеглени от полесражението на канала, да се притекат на помощ на планинския фронт, Адиширна и Едноокия овладяха двореца. Звънтенето на мечовете вече се чуваше в съседната зала. И изведнъж въоръжените роби се втурнаха в Изумрудената зала. Почетната стража на царете и самите царе трябваше да прибегнат до мечовете.

Само Гуан-Атагуераган все още седеше на трона величествено неподвижен като статуя и наблюдаваше боя. Но душата му беше смутена. Дворцовата стража и царете се биеха с мъжествено отчаяние, но редовете им редееха всяка минута… Смъртта гледаше в очите царя на Атлантида.

В момента, когато падаха последните защитници на двореца, царят изведнъж си спомни за възможното спасение. Той искаше гордо да посрещне смъртта, както прилича на царя на Атлантида. Но мисълта за спасението го накара да хвърли маската на величието. Като изтича бързо по стъпалата на трона, той извади тежък бронзов меч, здраво стисна обсипаната с брилянти дръжка и с един замах разсече изумрудената стена. От няколко удара в стената се образува проход. Едри като грах изумруди се посипаха по мозаичния под. Царят се хвърли в образувалия се проход. По петите му се спуснаха няколко роби.

Изведнъж един от робите видя едрите изумруди, наведе се към пода и започна да ги събира с шепи, като ги пъхаше в устата си и под бронята. Другите роби налетяха върху му и паднаха. Купчина от тела закри прохода.

Царят бягаше…

Пламнал от гняв, Едноокия притича до забавилите се край разбитата стена роби и започна да ги бие. Адиширна размаха меча си и призова към ред. Нищо не помагаше. Като не виждаха вече противник, тълпите роби се пръснаха по залите на двореца и започнаха да грабят. В хранилищата намериха грамадни амфори с вино. Изливаха виното във вдлъбнатите щитове, и уморени от горещината и битката, жадно пиеха и веднага падаха упоени…