Джералд Даръл
Пияната гора (9)

Сърнички, жаби и ярара

Един ден научихме, че на следващото утро една аутовиа ще отпътува на двадесет и пет километра до някакво място с очарователното име Уахо. Като изключим наименованието, което наистина ми хареса, заслужаваше си да посетим Уахо поради разказите, че в неговите околности се въдели ягуари. Искаше ме се да се видя с управителя на фермата, за да се условим къде да поставим няколко капана. Освен това Уахо беше и животновъдно стопанство със значително по брой население — около петдесетина души, което за Чако наистина е много. Надявах се тези хора да имат някои любими животни, с които може би биха желали да се разделят.

Казаха ни, че аутовиата тръгва в четири часа сутринта и в случай че закъснеем, няма да ни чака по никакъв начин. С големи усилия успяхме да измъкнем Рафаел от леглото, след което се запрепъвахме полусънени надолу по пътя към железопътната линия. Жабите продължаваха своя нощен концерт из каналите. Потъналото в тъмнина безжизнено село бе обгърнато от плъзналата откъм реката мъгла. След като открихме приклекналата върху релсите аутовиа, ние се качихме в нея, разположихме се върху коравите седалки и дремахме половин час в очакване на шофьора. Най-сетне се появи и той и като се прозяваше, съобщи, че няма да тръгнем преди пет часа, тъй като забравили да му предадат пощата за Уахо, ето защо изпратил някого да я вземе. Раздразнени от съобщението, ние седяхме безмълвни и слушахме кукуригането на селските петли, докато най-после от мъглата изплува момченце, нарамило чувала с пощата. Шофьорът хвърли чувала на задната седалка на аутовиата, включи скоростите с отвратителен звук, на който би завидял всеки петел. Колелата затракаха по разкривените релси и ние потънахме в мъглата.

Железопътната линия постепенно се отдалечи от реката, мъглата лека-полека оредя и най-сетне напълно изчезна, с изключение на отделни малки пухкави облачета, надвиснали над блатата и поточетата, край които преминавахме. Небето пред нас стана стоманено сиво и неравните очертания на гората се открояваха върху този фон с микроскопична точност. Малко по малко сивият цвят избледня и целият хоризонт пламна в бледо червено. Този цвят на свой ред се смени бързо от бледорозовия, след това от синия и изведнъж слънцето изскочи над края на гората. При първите му полегати лъчи цялата местност доби физиономия и като че оживя. Гората се оказа не тъмен плосък силует, а гъста плетеница от клони, пълзящи растения и бодливи храсти, чиито мокри от влажната мъгла листа блестяха като гланцирани. Ята кукувици гуира изтърсваха влагата от перата си, а няколко от тях, разпуснали вече крила, се наслаждаваха на първата топлинка на настъпващия ден. Ние преминахме край малко езеро с кипнали от движенията на птиците брегове. Ибиси се разхождаха на групи и претърсваха ревностно калта със закривените си клюнове. Един възслаб черен щъркел с разтворен клюн разглеждаше съсредоточено собственото си отражение във водата. Две якани се къпеха, като разпръскваха блестящи пръски вода върху главите и телата си, а долната част на крилата им проблясваше в жълт като на лютиче цвят. Завръщаща се от нощен лов малка сива лисица изскочи на линията и около петдесетина метра бяга бързо пред нас, след което свърна встрани и се пъхна в гъсталака. Ние продължавахме с тракане напред, преминахме малка полянка и пред очите ни се откри необикновена гледка. Върху оградената с високи палми и голяма около два акра поляна се трудеха рояци огромни паяци на Уако. Телата на тези паяци са големи колкото лешник, покрити са с розови и бели петна и са снабдени с дълги и тънки крака. Паяците плетяха гъста и еластична коприна с цвят на злато. Всички храсти и тревни туфи на тази поляна бяха покрити с техните златисти паяжини, всяка една колкото колело на каруца. В центъра на всяка паяжина стоеше с разперени крака по един паяк. Всяка нежна нишка на неговото царство бе украсена с капки роса, блеснали като диаманти върху златно ламе. Всичко това проблясваше на ранните слънчеви лъчи и красотата на произведения ефект спираше просто дъха.

Пристигнахме в Уахо към седем и половина. Линията излезе от гората на огромно поле, върху което тук-там проблясваше вода. В тревата край железопътната линия се хранеше ято дребни папагалчета с яркозелена перушина и катранено черни глави и клюнове. Когато преминахме край тях, те излетяха и закръжиха с пронизителни крясъци във въздуха, а телата им преливаха от цветни отблясъци. Линията завършваше на неголяма кална площадка. Оказа се най-обикновено селище на Чако, с дълга, ниска и боядисана с вар сграда за управителя на фермата и порутени хижи, изградени от стволове на палми, за работниците. Аутовиата изпухтя важно, изскърца и спря. Показа се управителят Фернандес и закрачи през цяло море от кал да ни посрещне. Беше висок и силен човек с красиво лице монголски тип и чудесни зъби. Той имаше изискани маниери и ни посрещна така, като че бяхме царски особи. Въведе ни във всекидневната на своя дом и накара дребничката си смугла жена да ни приготви мате с мляко. Докато пиехме гъстото, сладко и малко противно питие, аз разтворих моите книги и рисунки върху масата и с преводаческите усилия на Рафаел завързах разговор с Фернандес за местната фауна. Той разпозна веднага животните, към които проявявах интерес, и обеща да направи всичко възможно за тяхното залавяне. Той ни съобщи, че в района се въдели много ягуари и оцелоти, дори преди седмица един ягуар убил няколко крави. Независимо от всичко били много хитри и трудни за залавяне. Фернандес обеща да постави на подходящи места капани и в случай на успех да ни извести веднага. Когато го разпитах за по-дребните животни — жаби, крастави жаби и гущери, — по лицето му се разля подкупваща усмивка и ни посъветва да прескочим към края на фермата, където разчиствали част от гората. Там, каза ни той, се срещали колкото искаме дребни бичос. Докато изпием набързо питието си, Фернандес повика двама индианци и всички заедно се отправихме на лов за дребни бичос.

Ние закрачихме по тясна и кална пътечка, промъкваща се на зигзаг из високата трева, от която излитаха облаци комари, и преминахме край кошарата за клане на животни, голяма около двеста квадратни метра площадка, оградена с ограда от палмови трупи. Оградата беше украсена от същински фриз от черни лешояди, накацали в обичайната, малко изгърбена и заплашителна поза, търпеливо очакващи поредното клане. От тях се излъчваше огромна самоувереност. Макар и да минавахме на около два метра от тях, те дори не помръдваха от местата си, а ни измерваха с погледи и ми приличаха на позастарели собственици на погребални бюра. Ние следвахме Фернандес около половин миля по пътечката, след което полянката свърши и пътечката навлезе в гората. Тук се натъкнахме на група индианци, които изсичаха бодливите храсти с мачете. Те разговаряха на висок глас и се смееха, а огромните им сламени шапки се поклащаха тук-там из шубраците като живи гъби. Фернандес повика индианците и им обясни от какво се интересуваме. Те ни огледаха срамежливо и се усмихваха един на друг. После един от тях се обърна към Фернандес и посочи голям повален ствол, полускрит в шубраците. Фернандес предаде думите на индианеца на Рафаел, който от своя страна ми ги преведе.

— Индианецът казва, че са открили змия, Джери, но избягала бързо и сега се намирала под поваления ствол.

— Попитай сеньор Фернандес дали не може индианците да ни помогнат да го преобърнем, тогава ще се опитам да я уловя.

Зачаках, докато се предаде моята молба, а след това Фернандес се разпореди и цялата група индианци, като се побутваха и кискаха като ученици, се отправи бързо към ствола и започна да почиства храсталаците около него. Когато поразчистиха, аз си отрязах подходяща пръчка и се подготвих за действие. За най-голямо разочарование на Рафаел аз му забраних да ми помага. Както вече обясних, дадох обещание на майка му, че каквото и да го карам да върши, то няма да има нищо общо със змиите. След кратък спор, по време на който Рафаел едва не избухна, аз го убедих да се отдръпне на безопасно разстояние. После кимнах с глава на индианците, те пъхнаха своите мачете под ствола, преобърнаха го и си плюха на петите.

Когато стволът се претърколи, от вдлъбнатината под него изпълзя с елегантни движения дебела кафява змия, дълга около метър и половина. Тя измина около два метра, забеляза внезапно, че се приближавам към нея и спря. Когато се приведох напред, за да я притисна към земята, тя направи нещо поразително: повдигна на повече от петнадесет сантиметра над земята плоската си възтежка глава и започна да издува кожата на шията си. Кожата бавно се изду и скоро пред очите ми се появи змия, наподобяваща кобра. В света има не една змия, която може да издува кожата на шията си по подобие на кобрата, но при тях всичко се ограничава със слабо издуване, което е несравнимо с красиво разпуснатата качулка на кобрата. И точно тук, в сърцето на Чако, в един континент, в който въобще не се срещат кобри, аз се натъкнах на змия, дотолкова приличаща на кобра, че дори професионален азиатски укротител на змии можеше да бъде извинен, ако посегнеше към музикалния си инструмент. Спуснах внимателно пръчката, за да я притисна към земята, но змията разбра моите намерения. Тя наведе глава и се плъзна бързо и ловко към най-близките храсти. След един-два несполучливи опита да я притисна към земята, аз пъхнах отчаян пръчката под извиващото й се тяло, когато тя почти се мушкаше вече в храстите, и я отхвърлих отново на разчистеното място. Действията ми раздразниха моята жертва, тя замръзна на мястото си и впери поглед в мен с отворена уста, после отново се отправи решително по посока на най-близкия храст. Аз пак тръгнах след нея, пъхнах пръчката под тялото й, вдигнах я във въздуха с намерение да я изхвърля на предишното място, но този път змията си бе наумила нещо друго. Когато разбра, че я вдигат, тя огъна яростно тяло във въздуха, разду до краен предел шия и се хвърли странично към мен с отворена уста. За щастие отгатнах своевременно намерението й, дръпнах се бързо назад и тя мина на косъм от крака ми. Змията падна на земята и замря. Изчерпила всички свои хитрости, тя вероятно реши да се откаже от неравната борба. Аз я вдигнах за шията и я пуснах в една торба без допълнителни затруднения. Джеки пристъпи към мен и ме изгледа с упрек.

— Ако не можеш да живееш без подобни лудории — каза тя, — ще ми бъде по-приятно да не ги вършиш пред очите ми.

— Едва-що не те ухапа — забеляза Рафаел с разширени от вълнение очи зад очилата.

— Впрочем каква е тази змия? — попита Джеки.

— Не зная. Смущава ме качулката, макар и да ми се струва, че някъде съм чел за нея. Като се върнем, ще я огледам внимателно.

— Отровна ли е? — попита Рафаел и приседна върху ствола на поваленото дърво.

— Не вярвам… във всеки случай не може да е чак толкова отровна.

— Спомням си как веднъж в Африка обяви една змия за безопасна, а когато те ухапа, оказа се точно обратното — подхвърли Джеки.

— Случаят беше съвсем различен — обясних аз, онази змия приличаше на един безобиден вид, затова я вдигнах от земята.

— Точно така, а тази тук прилича на кобра, затова я вдигна от земята — съкруши ме с моите собствени думи жена ми.

— Стани от този ствол, Рафаел — обърнах се аз към Рафаел и с това промених темата на разговора, — под кората му може да има скорпиони.

Рафаел скочи от мястото си, а аз взех мачете от един индианец, пристъпих към ствола и започнах да беля изгнилата му кора. След първия удар заваля същински дъжд от ларви на бръмбари, както и една голяма стоножка. След втория, освен ларви се показаха два бръмбара и една дървесна жаба с унил вид. Продължих да работя спокойно по продължение на ствола, пъхах тук-там върха на мачете, откъртвах кората и я отделях с меко хрущене от дървото. Като че освен удивителната колекция от насекоми, нямаше нищо друго. Когато обаче откъртих парче кора около мястото, където беше седял Рафаел, отдолу се показа приблизително петнадесетина сантиметрова змия, дебела колкото цигара. Изпъстрена с весели черни, кремави, сиви и яркочервени ивици, тя изглеждаше много красива.

— Боже Господи! — възкликна Рафаел, когато я хванах. — Та аз съм седял точно върху нея!

— Точно така — отвърнах строго аз. — Внимавай къде сядаш. Можеше да я убиеш.

— Каква е тази змия? — попита Джеки.

— Новородена коралова змия… днес, изглежда, ни върви само на змии.

— Но те са отровни, нали?

— Да, отровни са, но не дотолкова, че да отровят Рафаел през двусантиметровата кора на дървото отвърнах аз.

Пуснах змията в една торба и огледах останалата част от ствола, но не открих нищо интересно, Фернандес, който наблюдаваше очарован от безопасно разстояние, предложи да се върнем в селището, да пообиколим хижите и да видим дали няма да открием някоя домашна животинка. Докато крачехме по обратния път през пътечката, изведнъж зърнах между дърветата проблясъците на вода и настоях да се отправим нататък и да поогледаме мястото. Открихме голямо блато. Изпълнените му с изгнили листа води имаха цвета на ром и издаваха задушлива миризма на гнило. Изпълнен с радостни чувства, аз започнах да ровя из брега и да търся жаби. Десетина минути след това вдигналата се глъчка на другия край на блатото ме върна отново на земята. Вдигнах глава и видях как Фернандес, Рафаел и двамата индианци се въртяха около Джеки и нещо подвикваха. В същото време и тя ме зовеше със силен глас. През тази глъчка до ушите ми достигаше и някакъв странен звук: също като че някой от време на време надуваше продължително детска тръба. Изтичах по брега да разбера какво се е случило. Джеки стискаше някакво същество в ръце, което издаваше именно тези звуци, а Фернандес и индианците крещяха отчаяно в хор.

— Venenosa, muy venenosa, senora^[1]!

Рафаел пристъпи много уплашен към мене.

— Джери, Джеки хвана един опасен бичо. Всички казват, че е много опасен — обясни той.

— Но това е най-обикновена жаба — възрази Джеки, като се мъчеше да надвика индианците и раздразнените крясъци на пленницата си.

— Дай да я разгледам.

Тя разтвори длани и аз видях един от най-необикновените представители на земноводните — черно и с напълно закръглени форми същество с белезникаво жълт корем. На върха на широка и плоска глава, наподобяваща главата на миниатюрен хипопотам, бяха кацнали две златисти очи. Най-много ме порази устата на животното с плътни жълти устни, ширнали се от едната до другата страна на главата в някаква огромна и ухилена извивка, напълно идентична с илюстрацията на Тантурко от Тенъл^[2]. Докато я разглеждах, тя изду внезапно тялото си като балон, изправи се върху късите си и набити крака, отвори широко уста (в която се виждаше ярко жълто оцветяване) и започна да издава нова серия от продължителни тръбни звуци. Когато я взех в ръце, тя започна отчаяно да се съпротивлява, затова я поставих на земята. Жабата се изправи отново върху късите си крака, отвори широко уста и започна да се придвижва с малки подскоци към мен, после отваряше и затваряше свирепо уста и издаваше раздразнено тръбни звуци. Оказа се очарователна животинка.

— Къде я улови? — обърнах се аз към Джеки.

— Точно тук. Седеше във водата, а на повърхността се подаваха само очите й, също като хипопотам, и аз я сграбчих. Какво всъщност е това животно?

— Нямам понятие. Прилича на рогата жаба, но не на обикновения вид. Каквато и да е, животинката е страшно интересна… Може дори да се окаже някой нов вид.

Изпълнени с въодушевление, ние огледахме внимателно блатото и успяхме да заловим още три от тези необикновени жаби, което много ме зарадва. По това време допусках да се окажат от неизвестен вид, родствен на рогатите жаби, на които в известно отношение приличаха твърде много. Когато обаче се завърнахме в Англия, изясни се, че това е жабата на Баджит. Това наименование според мен е твърде подходящо за тяхната представителна осанка и коректно поведение^[3]. Независимо че се оказаха известни на науката, те са много редки животни и дори Националният естественоисторически музей притежава само един екземпляр от тях.

Когато наближихме скупчените и полусрутени колиби, забелязахме, че скотовъдите се бяха завърнали вече по домовете си да похапнат за обяд и да си починат. Конете им стояха завързани близо до колибите, а близо до тях се виждаше купчина тежки и обвити в овчи кожи седла. Килнали назад сламените си шапки и облегнати по стените на къщите, мъжете сърбаха мате от малки гърненца. Носеха раздърпани и избелели от пот ризи, а дебелите кожени наколенки върху широките им панталони бяха изпокъсани и изподрани от трънаците, през които яздеха. В пристроените към колибите кухнички жените им готвеха приведени над задимените огнища, а около тях сновяха чернооки дечица с изпоцапани от кал личица и мършави кучета. Когато приближихме първите къщи, Джеки реши да ми даде един добър съвет.

— Окаже ли се, че имат домашни животни, не се хвърляй, за Бога, към тях с радостни крясъци. Тогава моментално удвояват цената — каза тя.

— Добре, добре, няма — обещах аз.

— Преди няколко дни ти постъпи точно така с онази птица. Ако не й се бе възхищавал така, очевидно можехме да я вземем на половин цена. Най-добре е да се правиш, че не те интересува нищо от онова, което притежават.

— Струва ми се, че тук едва ли ще намерим нещо отвърнах аз и огледах полуразрушените бараки.

Ние преминавахме бавно от къща в къща и Фернандес обясняваше на мъжете какво търсим. Те се смееха и си разменяха думи, после обещаваха да ни уловят по нещо, но така или иначе домашни животни нямаше. Пред една къща се разприказвахме с нейния собственик — неприятен брадясал мъж, който надълго и нашироко ни заразказва за ягуарите, когато от вратата на неговия дом се показа някаква животинка и изскочи с тропот навън. Зърнах я с крайчеца на очите си и в началото помислих, че е куче. В следващия миг Джеки издаде пронизителен писък, обърнах се и видях, че е прегърнала малка, осеяна с петънца сърничка, която я наблюдаваше подозрително с големите си тъмни очи.

— Погледни я само… нали е много сладка? — разкрещя се тя, без да се съобразява с това, че собственикът на сърничката се намираше на две крачки от нея. — Прелестна е, нали? Погледни й само очичките… Непременно трябва да я купим. Мислиш ли, че ще ни я продадат?

Погледнах собственика на животното, забелязах блясъка в очите му и въздъхнах.

— След като се убеди в твоето безразличие към прелестите на животното, струва ми се, че страшно му се иска да го продаде — изрекох горчиво аз. — Рафаел, попитай го, моля те, колко иска за животното.

Собственикът ни убеждаваше цели десет минути за голямата си привързаност към сърничката, колко му било трудно да се раздели с нея и назова такава цена, от която ни се замая главата. Половин час по-късно цената значително се понижи, но все още превишаваше значително действителната стойност на животното. Джеки мълчаливо ме наблюдаваше.

— Виждаш ли — казах отчаяно аз, — той иска двойно повече, отколкото струва това мискинче. Щяхме да го купим за четвърт цена, ако не бе започнала от самото начало да се лигавиш с него.

— Не съм се лигавила — отвърна с искрено възмущение Джеки, — исках само да насоча вниманието ти към него.

Занемях пред това чудовищно твърдение. Заплатих, без да пророня и дума на човека, и се отправихме към железопътната линия. Джеки притискаше сърничката към гърдите си и говореше гальовни думи в направените й като че от коприна уши. Когато седнахме в аутовиата, шофьорът се приведе напред и погали усмихнат сърничката.

— Lindo — каза той, — muy lindo bicho.

— Lindo означава „красиво“, нали? — попита Джеки.

— Точно така — отвърна Рафаел. — Защо питаш, Джеки?

— Защото си мисля, че това е много подходящо име за животното.

И така ние нарекохме сърничката Линдо (Красавица). Тя се държеше крайно благоприлично, душеше с интерес всичко в аутовиата, после приближи Джеки и потърка в нея влажното си черно носле. При първия тласък на аутовиата след потеглянето сърничката реши, че този начин на пътуване не й харесва и се хвърли стремително към страничната преграда на нашето превозно средство. Тя се просна върху нея и тъкмо да скочи върху линията, успях да я сграбча за задните крака и да я дръпна обратно вътре. Линдо започна яростно да се съпротивлява, размахваше острите си малки копитца и издаваше продължителни и пронизителни крясъци. Изключително трудно е да се справи човек с изплашена сърничка. Необходимо е да я държите за задните крака, защото рита яростно с тях и може да ви нанесе сериозни наранявания с острите си копитца. От друга страна, задните крака са много нежни, държите ли ги много здраво, има опасност да ги счупите. След около пет изнурителни минути успяхме да усмирим Линдо, след което свалих ризата си и я завих така в нея, че дори да продължаваше да буйства, нямаше да навреди нито на себе си, нито на нас. Видът на увитата в ризата сърничка забавляваше толкова много шофьора, че той едва не обърна аутовиата на един остър завой.

Докато крачехме надолу по пътя към нашата малка къщичка, ние забелязахме с учудване застаналата пред вратата група от около тридесетина души, наобиколили някакъв човек с голям дървен сандък. Човекът и тълпата около него оживено ръкомахаха и разговаряха. На верандата на нашата къща се извисяваше могъщата фигура на Паула, размахала застрашително ръждива пушка към тълпата. Ние си пробихме път през многолюдието и се изкачихме на верандата да разберем какво се е случило. Паула ни посрещна с явно облекчение и започна да ни говори разгорещено нещо на испански. Въртеше очи, мръщеше вежди и без да иска, насочваше пушката подред към всеки един от нас. Въпреки нейното нежелание, успях да изтръгна пушката от ръцете й, докато Рафаел слушаше внимателно нейния разказ. Сутринта сеньорът нали поискал да му намери пушка, за да застреля няколко малки птички за lechuchita, малката кукумявка. Тя прескочила до селото и намерила чудесна пушка за сеньора. На връщане открила този човек (тя посочи с разтреперан показалец човека със сандъка), седнал пред верандата. Той казал, че е донесъл бичо за сеньора. Тя полюбопитствала що за бичо е донесъл, той вдигнал капака на сандъка и Паула видяла с ужас голяма и явно раздразнена ярара. От всички опасни животни, обитаващи Чако, ярарата е най-опасната, една от най-отровните и най-агресивните южноамерикански змии. Без да се поколебае нито за минута, Паула заповядала на човека да отдръпне своя товар на безопасно разстояние от къщата. Тъй като било много топло, човекът отказал да напусне приятната сянка на верандата, но тогава Паула заредила пушката и насила го изгонила. Този малко слабоумен на вид човек естествено се възмутил от такова посрещане. След като проявил такава смелост да залови жива ярара, той очаквал къде-къде по-тържествен и радушен прием, а не някаква си разгневена грамадна жена да го прогони с оръжие в ръка. Застанал отвън, той ругаел Паула, охраняваща входа на къщата. За щастие нашето пристигане тури край на цялата история. Ние изпратихме Паула в кухнята да ни приготви чай, а човекът поканихме вътре.

От подрусването цял следобед на топлото слънце, ярарата бе изпаднала в лошо настроение и едва вдигнах капака на сандъка, за да я погледна, тя подскочи към отвора и се опита яростно да ме нападне. Змията беше съвсем малка и достигаше около осемдесетина сантиметра, но недостатъчния си ръст компенсираше със своята войнственост. С голям труд ми се отдаде да й надяна клуп и да я сграбча зад главата. Змията беше много красива, с пепелявосиво тяло, изпъстрена от главата до опашката с катранено очерни ромбоидни петна, оградени с кремавобели кантове. Върху плоската й стреловидна глава се виждаха две свирепи златисти очи. Успях да я напъхам в плитко сандъче за змии с метална мрежа отгоре. Тя се изтегна между клонки и сухи листа, засъска силно и толкова бързо заразмахва опашка сред листата, че затрака като гърмяща змия. Ако върху сандъчето паднеше и най-малката сянка, тя се хвърляше върху мрежата и забиваше в нея отровните си зъби. Никога не бих повярвал, ако не бях го видял със собствените си очи, тъй като змиите не могат да направят нищо на една съвършено равна повърхност. Тя разтваряше удивително широко уста, преди нападение отмяташе назад глава, за да набере повече сила и забиваше дългите си закривени зъби. Само в разстояние на половин час върху мрежата се появиха няколко златисти капки отрова, като змията не преставаше да напада. Най-сетне, за да избягна някой нещастен случай, се принудих да поставя нова мрежа на сантиметър и половина над първата.

Същата вечер, докато шеташе около масата и поднасяше вечерята, Паула ни изнесе цяла лекция за ярарите и техните навици. Оказа се, че почти всеки член от нейното семейство едва не е загинал по едно или друго време от ухапване на ярара. Човек оставаше с впечатление, че всички ярара на Чако прекарват времето си в преследване роднините на Паула, но тъй като те постоянно успявали да се измъкнат, змиите вероятно са изпитали не малко разочарования в живота си. След вечеря Паула дойде да ни пожелае лека нощ. Тя хвърли мрачен поглед към поставеното в ъгъла сандъче със змията и заяви, че за нищо на света няма да нощува под един покрив с ярара, помоли се на Бога да ни завари живи и здрави на следното утро и запраши по посока на своя дом в селото. Оказа се, че за безпокойствата ни през тази нощ змията не бе ни най-малко виновна.

Рафаел си подрънкваше на китара и тананикаше песен за гаучо, алитерациите на която подчертаваха особено изразително нейния вулгарен смисъл. Джеки лежеше в леглото с брой на „Буенос Айрес Хералд“ отпреди месец в ръка, изровен някъде от багажа, а аз разглеждах донесената ми от Паула пушка. Испанска пушка от неизвестна за мене марка, тя изглеждаше в достатъчно добро състояние. Доколкото схващах, притежаваше само един недостатък.

— Рафаел — извиках аз, — тази пушка няма предпазител.

Рафаел прекоси стаята и впери поглед в оръжието.

— Не, Джери… ето, виждаш ли, това е предпазителят.

— Това малко лостче ли?

— Точно така, това е предпазителят.

— Не, не може да бъде, поставях го и в двете положения, но спусъкът продължаваше да работи.

— Не е така, Джери… вярно, че се чува щракане, но изстрел не може да се произведе.

Погледнах Рафаел, изпълнен със съмнение.

— Всичко това ми се струва много странно. Предпазителят си е предпазител и когато го поставиш, спусъкът не бива да задейства ударника каквото и да се случи — изтъкнах аз.

— Не, Джери, ти не разбираш… тази пушка е испанска… сега ще ти покажа как работи — каза той.

Рафаел зареди пушката, натисна надолу малкото лостче, насочи дулото навън през прозореца и дръпна спусъка. Разнесе се оглушителен трясък, селските кучета се разлаяха, Джеки изскочи на вратата на спалнята, решила, че ярарата е избягала от сандъчето си. Рафаел пооправи очилата си и впери поглед в пушката.

— Добре — произнесе с философско спокойствие той, — предпазителят сигурно действа в другото положение.

Той повдигна лостчето, зареди наново пушката, насочи я навън през прозореца и пак дръпна спусъка. Пушката изтрещя за втори път с грохот и селските кучета изпаднаха в истерия.

— Веднага се познава, че пушката е испанска обясних аз на Джеки, — с нея можеш да се застреляш много лесно независимо дали предпазителят е сложен или не.

— Не си прав, Джери, пушката е много добра отвърна възмутеният Рафаел, — според мен вътре нещо е счупено.

— И аз съм убеден, че вътре нещо е счупено — съгласих се аз.

След десетина минути, докато все още спорехме за пушката, на вратата се разнесе оглушително чукане. Озадачени от това почукване в късния час, двамата с Рафаел тръгнахме да разберем кой ни идва на гости. На верандата стояха двама поизплашени парагвайци, облечени в раздърпани зелени униформи и полицейски фуражки, стиснали в ръце стари, ръждясали пушки. Когато и двамата козируваха едновременно, познах представителите на местната полиция. Те ни поздравиха с добър вечер и попитаха дали ние сме стреляли с пушка и ако е така, кого сме убили. Слисаният Рафаел отвърна, че пушката е изгърмяла случайно и че жертви няма. Полицаите запристъпяха смутено с босите си крака в прахта и се мъчеха да се окуражават един друг с погледи. След това обясниха съвсем неуверено, че началникът на полицията ги е изпратил да ни арестуват, като приберат и трупа на нашата жертва. След като нямаше никакъв труп, те не знаеха какво да предприемат по-нататък. Полицаите обясниха откровено, че ще си навлекат гнева на своя началник, ако се върнат без нас, макар и да не сме убили никого. Двамата имаха такъв нещастен и смутен вид от цялата тази бъркотия, че ние с Рафаел ги съжалихме и предложихме да ги придружим до полицейския участък и сами да обясним всичко на началника на полицията. Те ни благодариха трогателно, козируваха безброй много пъти и непрестанно повтаряха:

— Gracias, senor, gracias.^[4]

Тръгнахме по обляната от лунната светлина улица на селото. Арестувалите ни полицаи припкаха пред нас и от време на време спираха да ни преведат внимателно покрай някоя локва или разкаляно място. Полицейският участък се намираше на противоположния край на селото. Това беше боядисана с вар барака, състояща се от две стаи, над която се извисяваше голяма палма с разчорлена корона. Нашият ескорт ни въведе в малка стая, единствената мебел на която беше старинно бюро, отрупано с внушителна купчина документи, зад която седеше началникът на полицията — възслаб, смръщен човек, високото обществено положение на когото, личеше по излъсканите му до блясък ботуши и колан. Той бе заел неотдавна този пост и очевидно възнамеряваше да докаже на населението, че нито едно престъпление няма да остане ненаказано. Нашият ескорт козирува, застана малко или повече мирно и започна хорово да докладва случилото се. Техният началник слушаше смръщил изразително вежди. Когато разказаха всичко, той ни огледа изпитателно с присвити очи. След това измъкна с величествен жест един фас иззад ухото си и го запали.

— Така, а — произнесе той с драматичен шепот и издиша дима през носа си, — значи вие сте нарушителите на реда, а?

— Si, senor — отвърна тихо с разтреперани устни Рафаел, — ние сме нарушителите на реда.

— Аха! Признавате си, значи? — попита началникът на полицията, доволен, че ни е принудил толкова бързо да си признаем.

— Si, senor — отвърна Рафаел.

— Така — продължи началникът на полицията, пъхна палци в колана си и се облегна небрежно на стола. — Признавате си, значи? Дошли сте в Чако и си мислите, че можете безнаказано да нарушавате порядките, а? Мислите, че тук е incivilizado^[5] и искате да се измъкнете безнаказано, а?

— Si, senor — отвърна Рафаел.

Няма нищо по-дразнещо от това да давате отговор на чисто риторични въпроси и началникът на полицията погледна свирепо Рафаел.

— А не си ли помислихте, че и тук, както и навсякъде другаде съществуват закони? Вероятно не сте очаквали да се натъкнете на полицията, а?

В това време полицията се бе поотпуснала, доволна, че техният началник се е заел лично с въпроса. Единият от полицаите си чоплеше много старателно зъбите, а другият бъркаше с пръсти в цевта на пушката, изваждаше ги и ги оглеждаше с обезпокоено изражение: по всичко личеше, че е настъпило време за годишното почистване на оръжието.

— Слушайте, сеньор — започна търпеливо Рафаел, — ние не сме извършили никакво престъпление. Пушката гръмна случайно.

— Не в това е работата — отвърна мъдро началникът на полицията, — вие бихте могли да извършите престъпление.

При този убедителен довод Рафаел просто занемя.

— Както и да е — продължи великодушно началникът. — Няма веднага да ви арестувам. Ще проуча делото ви. Утре сутринта трябва да се явите тук с всички ваши документи. Разбрано ли е?

Нямаше никакъв смисъл да спорим, затова само кимнахме мълчаливо с глава. Началникът на полицията се изправи, поклони се и чукна така енергично токове, че единият от полицаите изпусна пушката си и бързо-бързо отдаде чест, за да заглади неудобното положение, в което изпадна. Рафаел и аз едва успяхме да се отдалечим на достатъчно разстояние от полицейското управление и избухнахме в неудържим смях. Когато се върнахме в къщи, Рафаел имитира по превъзходен начин началника на полицията пред Джеки и това му достави такова голямо удоволствие, че от смях сълзите, му потекоха под очилата.

На следното утро разказахме на Паула по време на закуска за цялото това произшествие. Предполагахме, че ще й стане забавно, но вместо това цялата тази история искрено я възмути. Тя охарактеризира началника на полицията с думи, които не бива да употребява нито една дама, и заяви, че той си придавал твърде голяма важност, дори й се наложило веднъж да се посчепкат, когато началникът на полицията се опитал да забрани на нейните момичета да се качват на парахода. Проявеното към нас отношение преляло чашата на нейното търпение. Този път той отишъл твърде далеч и Паула сама щяла да се яви в полицейското управление и да му изкаже всичко, което мислела за него. След закуска Паула зави масивните си рамене с пурпурно зелен шал, постави на главата си огромна сламена шапка с алени макове и задъхана от възмущение закрачи с нас през селото.

Когато наближихме полицейското управление, видяхме, че пред него, в огромно двойно легло, поставено под сянката на палмата, лежеше самият началник на полицията и сладко хъркаше. Върху небръснатото му лице бе изписано ангелско изражение, а две-три празни бутилки под леглото подсказваха, че достойно е ознаменувал нашето арестуване. Когато го зърна, Паула изсумтя презрително, приближи бързо кревата, замахна и удари енергично купчината завивки там, където трябваше да се намира задникът на началника на полицията. Този чудесен и мощен удар бе нанесен с цялата сила на масивното тяло на Паула. Началникът на полицията седна в леглото, огледа се озверено наоколо, позна Паула, дръпна срамежливо завивките до брадата си и я поздрави с добро утро. На Паула обаче не й беше до учтивости. Пренебрегвайки неговите приветствия, тя премина в атака. С повдигащи се от негодувание гърди, с хвърлящи мълнии очи тя се наведе над леглото и с пронизителен и ясен глас, за да я чуе поне половината село, му занарежда какво мисли за него. Дожаля ми за бедния човечец. Прикован в собственото си легло и пред очите на цялото село, той бе принуден да лежи, докато Паула, увиснала над него като огромна лавина от кафява плът, изливаше отгоре му презрение, насмешки, оскърбления и закани в такъв плиснал се безмилостно поток, че той просто не можеше да вземе думата. Жълтоватото му лице почервеня от гняв, после побеля, а когато Паула премина към описание на по-интимните подробности от неговите любовни похождения, прие зеленикав оттенък. Обитателите на съседните къщи стояха скупчени пред вратите на своите домове, наблюдаваха небивалото зрелище и подвикваха окуражително на Паула. Началникът на полицията явно не се ползваше с особени симпатии в селището. В края на краищата бедният човек не издържа, отхвърли завивките, скочи от леглото и за най-голямо удоволствие на събралите се селяни побягна към полицейското управление, облечен само по долна фланелка и гащета на райета. Задъхана и тържествуваща, Паула седна да си почине върху опразненото легло, а след това пое обратно към къщи с нас, като по пътя се спираше пред разни къщи да приеме поздравленията на своите почитатели.

Тази история завърши още същата вечер. Един от полицаите се появи явно смутен в нашата къща, стиснал в една ръка вярната си пушка, а в другата голям и недобре подреден букет от лилии. Той обясни, че началникът на полицията изпраща този букет на сеньората и Джеки го прие с подобаващата за случая благодарност. След този случай, когато и да срещнехме разхождащия се важно из селото началник на полицията, той заставаше мирно, козируваше енергично, снемаше фуражка и любезно ни се усмихваше. До края обаче, той така и не провери нашите документи.