Джералд Даръл
Пияната гора (13)

Гърмящи змии и революция

След закуска отидох до радиостанцията и запитах радиста дали знае кой отбор е постигнал победния гол за революцията. С блеснали очи и оживени жестикулации той ми съобщи последните новини и аз моментално разбрах, че положението никак не е забавно. В Асунсион всичко било обърнато с главата надолу и из целия град се водели улични боеве. Главният център на битката се намирал близо до полицейското управление и военното училище, където бунтовниците обсадили правителствените войски. Още по-сериозно се оказало обстоятелството, че бунтовниците завладели летището и извадили от строя всички самолети, като чисто и просто демонтирали някои от най-важните им механизми. Най-лошата за нас новина се оказа тази, че бунтовниците контролирали реката и параходните съобщения щели да се възстановят едва след приключване на революцията. Тази новина ме потресе, защото единствено по реката можехме да превозим животните до Буенос Айрес. Радистът освен това, ми съобщи, че направил опит да се свърже с Асунсион, но не получил никакъв отговор, очевидно всички се били изпокрили, а може и да били избити.

Върнах се в къщи и съобщих новините на Джеки. Ние бяхме напълно неспособни да се справим с това положение. Паспортите и по-голямата част от парите ни се намираха в столицата, а без тях не можехме да направим нищо. Докато пиехме чай и обсъждахме нашето трудно положение, Паула се въртеше наоколо, съчувстваше ни искрено и от време на време правеше по някоя благонамерена бележка, която ни притесняваше още повече. Когато се опитах да погледна по-оптимистично и предположих, че след няколко дни било правителствените сили, било бунтовниците ще удържат победа и това ще облекчи положението, Паула възрази гордо, че в Парагвай никога не е имало толкова кратки революции; последната например продължила цели шест месеца. Този път, предположи добронамерено тя, можело да се наложи да поживеем половин година в Чако. Това щяло да ни даде възможност да попълним значително нашата сбирка. Без да обръщам внимание на думите й, аз изразих надеждата, че престрелките скоро ще стихнат, животът отново ще потече нормално и тогава ние ще отплаваме с някой речен параход за Буенос Айрес. Паула прекъсна полета на моята фантазия със забележката, че по време на последната революция бунтовниците по някакви понятни само на тях тактически съображения потопили всички речни съдове и така объркали не само силите на правителството, но и своите собствени.

Изпаднал в отчаяние, аз възприех тактиката на Паула да гледа на всичко откъм най-мрачната му страна и заявих, че ако се случи най-лошото, тогава можем да се доберем до Бразилия по реката, а оттам по суша и до самия морски бряг. Джеки и Паула моментално отхвърлиха идеята. Джеки каза, че едва ли можем да предприемем пътешествие от хиляда мили през Бразилия без паспорти и без пари, а Паула добави, че по време на последната революция бразилците поставили въоръжени постове по двата бряга на реката и не допускали на своя територия онези бунтовници, които се опитвали да се скрият от правосъдието. Напълно било възможно, добави мрачно тя, при опита ни да преминем по реката, бразилците да ни вземат погрешно за вождовете на революцията, които се мъчат да спасят кожата си чрез бягство. Отвърнах ехидно, че вождът на революцията едва ли ще предприеме опит за бягство от правосъдието, придружен от своята съпруга, новороден мравояд, няколко дузини птици, змии и бозайници, в това число различни съоръжения, като магнетофони и кинокамери, но Паула настояваше, че бразилците не били simpaticos^[1] и граничарите положително нямало да обърнат никакво внимание на тази особеност.

След тази оживена размяна на мнения за миг се възцари унила тишина. Една блестяща идея внезапно осени Джеки. Ние се бяхме запознали с един мълчалив и дългурест американец, който приличаше поразително на Гари Купър и притежаваше ранчо на около четиридесет мили нагоре по реката. Един ден той ни посети за малко и ни каза, че ако се нуждаем от някаква помощ, можем без каквото и да е неудобство да му се обадим по радиото. Той живееше от дълги години в Парагвай и Джеки предложи да се свържем с него, да му обясним нашето затруднение и да му поискаме съвет. Аз се отправих наново към радиостанцията и успях да убедя радиста да установи връзка с ранчото на американеца.

След малко по високоговорителя се разнесе неговият мек и провлачен говор, леко изопачен от шумовете и пращенето в атмосферата. Набързо му обясних защо го безпокоя и го помолих да ме посъветва. Съветът му се оказа прост и ясен: да напуснем страната при първия удобен случай.

— По какъв начин? — попитах аз. — Няма никакви речни параходи, с които да превозим животните.

— Синко, ще се наложи да изоставите животните.

— Добре, да допуснем, че постъпим по този начин — казах аз и почувствах, че нещо ме присви стомахът, — но ние как ще се измъкнем?

— Аз имам самолет… малък, четириместен самолет… Скоро ще има удобен момент, ще ви го изпратя и вие ще можете да отлетите. По време на тези революции обикновено се провеждат преговори. Струва ми се, че всеки момент ще пристъпят към такива. Така че бъдете готови. Ще се постарая да ви предупредя по-рано, но може и да не ми се отдаде тази възможност.

— Благодаря… много ви благодаря — едва успях да промълвя аз, а в главата ми в същото това време всичко се завъртя.

— Значи решено. Щастливо завръщане — отвърна гласът.

Високоговорителят изтрещя силно на няколко пъти и замлъкна.

Благодарих разсеяно на радиста и се върнах вкъщи в такова унило настроение, в което не бях изпадал никога в живота си. Да работиш толкова усилено в продължение на месеци, да събереш такава чудесна сбирка и изведнъж да ти кажат да пуснеш животните на свобода, защото на някой си побъркан парагваец му се приискало да стане със сила президент не е въпрос, който можеше да ме зарадва. Джеки сподели моите чувства, когато й съобщих новината, и в разстояние на половин час ние разпердушинихме напълно ръководителите на бунтовниците. Това бе просто губене на време, от което нашето положение ни най-малко не се облекчаваше, но поне ни поолекна на душите.

— Е, добре — каза най-сетне Джеки, когато употребихме всички възможни епитети, — кои животни да пуснем?

— Каза да пуснем всичките — отвърнах аз.

— Но това е невъзможно! — възпротиви се Джеки. — Не можем да пуснем всички. Някои от тях ще загинат буквално две минути след като ги пуснем на свобода. Ще вземем някои с нас дори да се наложи да оставим тук всичките си дрехи.

— Слушай, дори да пътуваме голи, не бихме могли да вземем повече от три-четири от най-малките животни.

— Все пак по-добре да вземем три-четири, отколкото нищо.

От гърдите ми се отрони тежка въздишка.

— Нека бъде както ти искаш. Все пак остава въпросът кои животни да пуснем и кои да вземем с нас?

Седнахме и се замислихме.

— Във всеки случай трябва да вземем Сара — промълви най-сетне Джеки. — В края на краищата тя е съвсем мъничка и без нас едва ли ще оживее.

— Да, трябва да я вземем, разбира се… но тя е дяволски тежка, не забравяй това.

— После, Кай — продължи увлечената в своята спасителна дейност Джеки. — Не можем да го оставим… също и бедния малък Пух. Те са толкова питомни, че ако ги пуснем, ще отидат при първия срещнат човек и могат да заплатят това с главата си.

— Непременно трябва да вземем чифт оранжеви броненосци, те са твърде редки животни, за да ги оставям тук — изрекох бодро аз, — ах, да, също и рогатите жаби, както и онези черните, чудноватите.

— Кукувиците също — продължи Джеки — и сойките… и те са твърде много опитомени, за да ги оставяме на произвола на съдбата.

— Почакай малко — прекъснах я аз и внезапно се опомних, — ако продължаваме така, ще трябва да вземем цялата дяволска колекция, тогава за нас няма да остане място в самолета.

— Уверена съм, че тези няколко няма да натежат чак толкова много — възрази убедително Джеки, — а и ти можеш да им сковеш клетки за из пътя, нали?

— Разбира се. Ще се опитам да ги направя дори само от телена мрежа.

Силно ободрени от мисълта, че може би ще ни се отдаде възможност да спасим поне няколко от събраните от нас животни, ние запретнахме ръкави да се подготвим за отпътуване. Джеки се зае да опакова бързо вещите ни, които раздели на две групи: вещи, които трябваше да вземем с нас, и вещи, които спокойно можехме да оставим. Към първата група спадаха магнетофоните, филмите и др., а към втората — дрехите, пешкирите, мрежите, капаните и т.н. Въоръжен с ножици, тел и руло тънка мрежа, аз се заех да направя леки, но все пак достатъчно здрави клетки, в които животните ще могат да стигнат до Буенос Айрес. Работата се оказа доста трудна, тъй като на металната мрежа трябваше да се придаде съответната форма, да се „обшие“ с тел, след което да се подгънат всички остри върхове. След два часа работа успях да измайсторя една доста просторна клетка за Сара, но си изподрасках целите ръце.

— Как върви работата? — попита Джеки, след като се появи с чашка дългоочакван чай.

— Прекрасно! — отвърнах аз и огледах окървавените си пръсти. — Също като че излежавам смъртна присъда в Дартмур. Бас държа, че каторжният труд е детска залъгалка в сравнение с това, което върша.

Аз продължих да си разранявам ръцете, а Джеки вземаше готовите клетки и с помощта на голяма игла ги обвиваше с чували. Към десет часа същата вечер разполагахме с достатъчно клетки за онези животни, които възнамерявахме да вземем с нас. Клетките се оказаха много леки, тъй като ги направихме само от чували и телена мрежа, но в същото време достатъчно топли и здрави. Те естествено не бяха кой знае колко просторни, но животните можеха спокойно да прекарат двадесет и четири часа в тях. Най-тежка се оказа клетката на Пух, но като познавах разбойническите му наклонности да се вмъква и измъква от клетката, принудих се да използвам за нея дървен материал. Изморени и потиснати, ние едва се добрахме до леглата си.

— Утре започвам да пускам животните — казах аз, когато угасих светлината, и почувствах, че това ще ми бъде много неприятно.

На следната сутрин непрестанно отлагах пускането на животните, но в края на краищата не можех да намеря никакви други оправдания за това забавяне. Първо пуснах тигровия воден бик; неговото крило зарасна напълно и това заедно с отвратителния му характер ме караше да не изпитвам никакво угризение на съвестта дали ще съумее да се погрижи сам за себе си. Измъкнах го от клетката, без да обръщам внимание на силните му протести, отнесох го до края на малкото, граничещо с лагера блато и го поставих на едно дърво. Той остана на клона, заклати се насам-натам като пиян и започна да издава силни и учудени крясъци. Следващата по списък беше Дракула, ибисът с голото лице. Когато я носех към блатото, тя цвъртеше възбудено, но веднага щом я поставих във високата трева и си тръгнах, тя изкряска разтревожено и се спусна след мене. Хванах ибиса с ръце, върнах го отново при блатото и тръгнах обратно към къщи, а той не преставаше да издава истерични крясъци за помощ.

След това се заех с разните видове папагали, които с големи усилия успях да изгоня от клетките. Когато най-сетне сторих това, те накацаха по едно близко дърво, отказаха да се отдалечават на по-голямо разстояние и от време на време огласяваха въздуха със силните си крясъци. Точно в този момент до ушите ми достигна остро и тържествено цвъртене. Обърнах глава и видях, че Дракула се връща в лагера, явно успяла да намери обратния път. Улових ибиса и отново го занесох при блатото, но по пътя срещнах тигровия бик. Запътил се бързо и с решителен израз към лагера, той прелиташе тежко от дърво на дърво. Отпъдих и двете птици към блатото и подгоних черноликия ибис и кариамите. Изпълнен с мъка, аз направих голяма грешка, като пуснах едновременно и двата вида кариами. Преди да се опомня, около мен се разрази истинска буря от перушина и въздухът се огласи от възмутени крясъци — всяка птица се стараеше да докаже своето превъзходство над останалите. Успях да ги разделя с помощта на една метла и да ги прогоня в различни посоки из храсталаците. Разгорещен, развълнуван и малко възмутен, че птиците ми оказват толкова малка подкрепа в отвратителната ми задача, забелязах неочаквано, че папагалите са се възползвали от случая, спуснали са се от дървото и сега стоят върху своите клетки и ме гледат с печални очи, очевидно очакващи да отворя вратичките и да ги пусна вътре.

Реших за момента да не обръщам внимание на птиците и се заех с бозайниците и влечугите. Отделих двата броненосеца, които вземахме с нас и прогоних другите в близката гора. Останалите животни разпръснах в кръг около лагера, с лице към равнината, изпълнен с надеждата, че ще се чувстват добре. За мое най-голямо облекчение държанието на влечугите бе чудесно. Те не проявиха ни най-малкото желание да останат в лагера и забързаха с удоволствие към блатото. С чувството, че съм свършил предостатъчно работа за сутринта аз се отправих към къщи да похапна нещо.

Обедът премина в унило мълчание и веднага след него излязохме навън и се заехме с останалите наши питомци. Онова, което видяхме, щеше да е извънредно забавно, ако не бе изпълнено с толкова много печал.

В единия от ъглите на лагера Дракула, тигровият бик и черноликият ибис се караха за късче изоставена от Пух сланина. Край купчината неизмити съдинки се хранеха триивичестите броненосци и приличаха на оживели гюлета. Около опустелите клетки подобно на часови пристъпяха кариамите, а Тръсниопашко се разхождаше възбудено нагоре-надолу като учител, чийто клас е избягал от час. Папагалите продължаваха да стоят с тъжен вид върху покривите на своите клетки. Само два от тях, очевидно отегчени от очакване, бяха предприели решителни мерки, разкъсали телената мрежа и се промъкнали в клетката. Накацали по напречните пръчки, те ни гледаха с изгладнели погледи и издаваха своеобразно хрипливо ръмжене, с което някои южноамерикански папагали изразяват своето възмущение. Двамата с Джеки приседнахме на един сандък и безпомощно ги огледахме.

— Какво да ги правим? — попита най-сетне Джеки.

— Нямам ни най-малка представа. Не можем да ги оставим да се разхождат така наоколо. Ще ги избият в момента, в който си тръгнем оттук.

— Опита ли се да ги прогониш по-далече?

— Опитах всичко, не съм ги натупал още с пръчка по главите. Чисто и просто не желаят да си отиват.

По това време Дракула се отказа от борбата за късчето сланина в полза на водния бик и на ибисите и правеше най-настойчиви опити да се промъкне в своята клетка през телената мрежа, през която не би могло да премине дори колибри.

— Много ми се иска — изрекох злорадо аз — някой от онези поплювковци да можеше да види всичко това.

— Какви поплювковци?

— Онези сантиментални всезнайковци, които непрестанно ми натякват колко е жестоко да затварям бедните диви животни в малки дървени сандъчета. Много ми се иска да видят с какво „желание“ се втурват нашите космати и пернати събратя към свободата, щом като им се предостави такава възможност.

Една от кариамите дойде при мен и започна да кълве връзката на обувките ми, смятайки я вероятно за огромен червей. Дракула в края на краищата се отказа от опитите си да се вмъкне в собствената си клетка. Той се задоволи да се провре между дървените решетки, да влезе в клетката на ибисите и сега седеше вътре, цвъртеше възторжено и ни гледаше със замъглени очи.

— Е, добре — промълвих най-сетне аз, — струва ми се, че ако ги оставим така, те ще огладнеят, ще тръгнат да си търсят храна и така ще решим въпроса. Утре вече няма да остане и следа от тях.

Останалата част от деня се оказа истински кошмар. След като решихме в никакъв случай да не храним животните, ние се заехме да задоволим глада само на онези, които вземахме с нас. В това време гладната орда на птиците и животните крещеше, свирукаше, цвъртеше и вдигаше врява, скупчваше се в краката ни, когато ни виждаше с някакъв съд в ръце, нареждаше се в редици до масата, върху която приготвяхме храната и ни хвърляше изпълнени с надежда погледи. Обземаше ни непреодолимото желание да нахраним и тях, но сърцата ни оставаха безучастни и се правехме, че не ги забелязваме. Единствената ни утеха беше в това, че гладът ще ги прогони на следния ден от лагера.

На следващата утрин обаче, когато излязохме да нахраним нашите избраници, отново открихме обитателите на лагера, които изглеждаха по-раздразнени и по-унили, отколкото през предния ден. Животните ни посрещнаха с такъв ярко изразен възторг, че моментално се предадохме и нахранихме всичките. Въпреки това продължавахме да се държим хладно и не им обръщахме внимание, макар и да се скупчваха в краката ни и да съществуваше опасност да ги стъпчем. В разгара на тази суматоха в лагера се появи индианец, понесъл в ръце стар сандък от сапун. Той постави благоговейно сандъка на земята, в самата среда на лагера, отстъпи няколко крачки назад, препъна се от една минаваща в момента зад него кариама, едва запази равновесие, после свали сламената шапка от главата си.

— Buenos dias, senor — каза той. — Донесъл съм ви чудесно бичо.

— О, Господи! — простена Джеки. — Само това ни липсваше.

— Закъснял си, приятелю — отвърнах тъжно аз. Не са ми нужни повече никакви бичос.

Индианецът ме погледна и смръщи вежди.

— Но, сеньор, вие казахте, че купувате бичос?

— Така казвах преди революцията. Сега нищо повече не купувам, защото не мога да отведа тези бичос с мене… Няма параходи. — Аз посочих с ръка плъпналите из лагера птици — виждаш ли, наложи се да пусна всички бичос на свобода.

Индианецът се огледа объркано наоколо.

— Но те не са си отишли! — забеляза той.

— Виждам. Но непременно ще си отидат. Съжалявам много, но повече животни няма да купувам.

Индианецът не сваляше очи от мене. Той бе съвсем убеден, че изгарям от любопитство да надникна в сандъка от сапун и да видя какво бичо е донесъл.

— Хубаво бичо — проговори отново той с ласкав глас, — много хубаво бичо… muy bravo, muy venenoso^[2]… Много труд ми струваше, докато го уловя.

— Какво е това бичо — попитах, без да мога повече да се въздържам аз.

— Много рядко бичо, сеньор, и muy, muy venenoso — обясни той и черните му очи засвяткаха. — Това е каскабел, сеньор, толкова огромен, че не мога да го опиша. Когато е ядосан, вдига тропот колкото хиляда коня.

Докоснах внимателно сандъка с върха на обувката си и в същия миг отвътре се разнесе странен звук, с който гърмящата змия оповестява на света своето присъствие, лошия си нрав и агресивните си намерения. Това са едни от най-необикновените звуци. Този особен шумолящ звук се заражда като лек шепот и завършва като пукот на детска пушка. Той причинява много по-голям ужас, отколкото обикновеното змийско съскане, тъй като в него има повече кипяща злоба и нарастваща неприязън, като че вещица вари пъкленото си питие.

— Въпреки всичко не мога да я купя, приятелю — казах аз.

Индианецът изглеждаше много разстроен.

— Дори за десет гуарани? — попита той.

Поклатих отрицателно глава.

— Осем гуарани, сеньор?

— Не, не, съжалявам много, не мога да я купя.

Индианецът въздъхна, разбрал, че няма да променя решението си.

— Добре, сеньор, оставям ви я, на мене съвсем не ми трябва — каза той и прие пакетчето цигари, което му дадох, после си проправи път между разноцветната тълпа от птици и си отиде, а ние останахме насаме с гърмящата змия.

— Какво ще правим сега с нея? — попита Джеки.

— Ще запишем гласа й на магнетофонна лента и ще я пуснем на свобода — казах аз. — Тя издава твърде необикновен гърмеж. Струва ми се, че змията е много голяма.

Поради ред причини не успяхме да запишем гърмежа на змията през този ден. На следващата сутрин нашите животни продължаваха да стоят в лагера, но след като ги гонехме в продължение на цял час, някои от тях в края на краищата се убедиха, че нямаме никакви намерения да ги храним и започнаха полека-лека да се разотиват. След това извадихме магнетофона, инсталирахме го в близост до сандъка на гърмящата змия, нагласихме микрофона и чукнахме, изпълнени с очакване, по сандъка. Змията пазеше пълно мълчание. Отново почуках. Тишина. Заудрях с всички сили — напразно.

— Да не би да е умряла? — запита Джеки.

— Не, повтаря се обичайната история. Тези проклети животинчета вдигат врява до небесата, но поставиш ли наблизо магнетофона, млъкват като онемели.

Аз наклоних леко сандъка и почувствах как тялото на змията се хлъзна от единия към другия му край. Това произведе очаквания ефект, змията затрака злобно, зелената игла на магнетофона затрептя като жива и отбеляза звук с удивително голяма сила. Три пъти наклоних сандъка и три пъти змията отговори с нарастваща свирепост. Когато направих достатъчно дълъг запис, змията изпадна в такава ярост, че от сандъка се носеше непрестанен трясък, също като че ли стреляше картечница.

— Сега можем да я пуснем — обявих аз и грабнах едно мачете.

— Надявам се, че няма да я пуснеш точно тук? — запита тревожно Джеки.

— Защо не. Ще я бодна лекичко и тя ще изпълзи бавно към блатото.

— Ако се съди по звука, много е сърдита. Уверен ли си, че ще изпълзи бързо към блатото?

— Стига си вдигала врява, ами се отдръпни и застани хей там — заявих раздразнено аз.

Джеки се отдръпна на безопасно разстояние и аз започнах да отварям капака на сандъка. Оказа се трудна работа, тъй като индианецът го бе заковал с безброй много големи и ръждиви пирони. В края на краищата успях да пъхна върха на мачете в отвора, понатиснах и част от капака изхвръкна във въздуха. От гърдите ми се откъсна облекчена въздишка и в следващия миг направих една твърде необмислена постъпка: наведох се напред и надникнах в сандъка, за да видя дали змията е наред. Малко е да кажа, че бе разярена, тя просто кипеше от ярост и когато лицето ми се показа в отвора над нея, тя скочи към мен с широко отворена уста.

Никога не съм допускал, че гърмящата змия може да се хвърля отдолу нагоре върху своята жертва, понеже съм смятал, че и те се хвърлят напред като всички останали змии. Със страх и учудване видях как тъпата и грапава като ананас глава на змията се стрелна нагоре към моето свеждащо се към нея лице. Розовата й влажна уста бе широко разтворена, а отровните й зъби, които от страх ми се видяха като ноктите на тигър, бяха готови да нанесат смъртоносния си удар. Отскочих назад със скок, който можеше да повтори, но не и да надскочи само младо кенгуру в разцвета на силите си и владеещо до съвършенство тялото си. За нещастие ефектът от моя атлетичен скок се оказа слаб, тъй като се препънах от мачете и тупнах тежко на земята. Змията изпълзя от сандъка и се нави като часовникова пружина, повдигна глава и разтресе толкова бързо своята дрънкалка, че върхът на опашката й изглеждаше като размазан.

— Бодни я лекичко и тя ще изпълзи бързо към блатото — посъветва ме саркастично Джеки.

Нямах никакво желание да си разменяме солени шеги. Отидох и отрязах дълга пръчка, после приближих отново гърмящата змия, изпълнен с намерението да я притисна към земята и да я уловя. Змията обаче имаше друго мнение по въпроса. Тя се хвърли на два пъти върху спускащата се отгоре й пръчка, след което се устреми бързо към мене с така явно изразено лошо намерение, че се видях принуден да повторя отново моя балетен скок. Змията бе разярена до краен предел и което се оказа най-обезпокоително, упорито отказваше да се поддаде на заплахите или примамките да напусне лагера. Хвърляхме към нея и буци пръст, но тя се навиваше на кълбо и трещеше. Тогава я залях с кофа вода. Тя се вбеси още повече, размота тяло и запълзя към мене. Най-неприятното от всичко бе това, че не можехме да я оставим да си отиде, когато пожелае. Имахме още много да вършим, а да се оглеждаме по време на работа да не настъпим по-дълга от метър и двадесет сантиметра гърмяща змия не е никак приятно. Освен това Пух и Кай бяха привързани за своите клетки и аз се безпокоях да не би змията да ги ухапе. Волю-неволю дойдох до извода, че не ми остава нищо друго, освен да убия колкото се може по-бързо и по-безболезнено змията. Джеки привлече вниманието й с помощта на пръчката, а аз приближих внимателно зад нея, избрах удобен момент и отсякох главата й с мачете. В продължение на цяла минута след отсичането на главата челюстите й се отваряха и затваряха, а половин час тялото потрепваше конвулсивно при докосване с пръчка. Най-интересното на тази змия е, че нейните събратя обикновено не могат да нападат, докато не се навият на кълбо, и колкото и да са разярени, стоят навити в едно положение, готови да хапят. Тази змия обаче се развиваше без ни най-малко колебание и се насочваше право към мен. Не съм сигурен дали щеше да успее да ме ухапе с разгърнато тяло, но нямах ни най-малкото желание да предприема този опит.

Голяма част от нашите животни изчезнаха на следващия ден, макар че около лагера продължаваха да се навъртат едно-две от тях. По обяд пристигна разсилният от радиостанцията и ни каза, че американецът се свързал с тях и им съобщил, че бойните действия в Асунсион временно са прекратени и че ни праща самолета си още същия следобед. Ние се заехме с лудешка бързина да опаковаме останалата част от багажа си, като същевременно утешавахме Паула, която ходеше от стая в стая след нас и издаваше дълги, сърцераздирателни ридания при мисълта за предстоящото ни заминаване. След като прибрахме всичкия багаж, ние се наобядвахме набързо и започнахме да настаняваме животните във временните им клетки. Всички влязоха без колебание в тях, с изключение на Пух, който, изглежда, си въобразяваше, че сме измислили нов и по-префинен начин за изтезание. Отначало се помъчихме да го примамим, като хвърляхме в клетката банани, но той успяваше да ги измъкне с помощта на дългите си артистични пръсти, без да се пъха в нея. В края на краищата, когато не ни остана никакво време за губене, аз го сграбчих с една ръка за врата, а с другата за големия задник и го изтиках с главата напред в клетката, а той се разкрещя като грешник в ада и се хващаше отчаяно с четирите лапи за всичко, което му попадаше. След като влезе вътре, ние му дадохме едно яйце, което той започна да смуче с философско спокойствие и престана повече да ни безпокои.

Междувременно пристигнаха момичетата на Паула и застанаха в скръбна поза, също като на погребение. По лицето на Паула рукна поток сълзи, който ставаше все по-обилен и по-обилен и размаза целия й грим, но тъй като тя явно се опиваше от своята скръб, реших, че това няма никакво значение. Внезапно всички стреснато подскочихме. Паула издаде силен стон, който би направил чест дори на духа на бащата на Хамлет, след което извика със задгробен глас: „Пристигна!“ и отново заизлива ниагарски потоци от горестни сълзи. Далеко от синьото небе се донесе тихото боботене на самолетен двигател и почти в същия миг пред вратата спря камион. Докато товарех в него багажа и животните, Джеки премина през обятията на момичетата на Паула, след което бе притисната към мократа от сълзите, величествена и развълнувана гръд на Паула. Когато дойде моят ред, аз въздъхнах облекчено, тъй като девойчетата на Паула нямаха никакво желание да се прегръщат с мене, само си стиснахме ръцете, при което те правеха малък реверанс, което ме накара да се почувствам като царска особа. Паула хвана с две ръце моята ръка, притисна я към корема си и повдигна към мен обляното си в сълзи лице.

— Adios, senor^[3]! — изстена тя и от смуглите й очи се изтърколиха големи сълзи. — Приятно пътуване и на вас, и на вашата сеньора. Ако бъде божията воля, ще се върнете отново в Чако.

Камионът заподскача по прашния и нарязан от коловози път. Ние махнахме от прозорчето за сбогом на Паула и нейните момичета, които приличаха на рояк разкошни тропически птици. Те също размахаха отчаяно ръце и крещяха след нас с пронизителни гласове: „Adios!“

Ние пристигнахме на летището в момента, в който самолетът се спусна надолу като блестящо сребристо водно конче. Той кацна изключително лошо, след което се насочи към нас.

— Аха! — възкликна шофьорът на камиона. — Случи ви се умопобърканият.

— Умопобърканият ли? — учудих се аз. — Какъв умопобъркан?

— Летецът — обясни презрително шофьорът и посочи с палец приближаващия се самолет. — Говори се, че е умопобъркан. Нито веднъж не е кацнал, без самолетът да подскочи няколко пъти като елен.

Когато пилотът изскочи от кабината на самолета, той се оказа нисък и широкоплещест поляк със сребриста коса, с меко и неопределено изражение на лицето, напомнящо това на Белия рицар от книгата „Алиса в огледалния свят“. С помощта на малък ръчен кантар претеглихме нашия багаж и установихме с ужас, че превишаваме с няколко килограма допустимия товар.

— Няма значение — каза пилотът и ни се усмихна. — Струва ми се, че ще се справи.

Натоварихме куфарите си на самолета, след което сами се покатерихме вътре, а шофьорът на камиона наслага върху коленете ми клетките с животните и те се извисиха чак до главата ми. Сара отказа преди половин час да изпие бутилката мляко, но сега реши, че е гладна и се разкряска отчаяно. Принудих се да я извадя от клетката и да я поставя в скута на Джеки, за да се успокои.

Пилотът задърпа механизмите за управление и когато двигателят зарева, върху лицето му изгря радостна детска усмивка. „Много трудно“ — произнесе той и весело се засмя. В продължение на пет минути се движехме в различни направления из полето, докато намерим достатъчно сухо място, откъдето да излетим. Пилотът даде най-сетне газ, самолетът зарева над тревата и започна да подскача и се накланя. Откъснахме се от земята в последния възможен момент и когато прелетяхме само на някакви си петнадесетина сантиметра над върховете на дърветата, които ограждаха летището, пилотът изтри чело с ръка.

— Излетя! — изкрещя той. — Сега единствената ни грижа е как ще го свалим отново на земята.

Под нас се ширна огромната и леко замъглена от маранята плоска равнина. Самолетът плавно зави и ние полетяхме над големите като от разтопен метал извивки на реката, която криволичеше в трептящата мъглявина на хоризонта към Асунсион.