Джералд Даръл
Пияната гора (2)

Saludos!

Когато параходът вряза нос в пристанището, ние се облакътихме на перилата и вперихме очаровани погледи в постепенно разкриващата се край нас панорама на Буенос Айрес. Небостъргачите впиваха върхове в яркосиньото небе като разноцветни сталагмити, изпъстрени с милионите блеснали на слънцето прозорци. Продължавахме да съзерцаваме възхитени, когато параходът пристана край един от трите кея, и над главите ни надвиснаха огромни сгради, неясните отражения, на които се запоклащаха в леко вълнуващите се тъмни води. Размишленията ни за съвременната архитектура прекъсна един мъж, така поразително приличащ на Адолф Менжу^[1], че за миг дори се усъмних дали наистина се намираме на другия край на американския континент. Като си проправяше надменно път през препълнената палуба с жестикулираща, крещяща и воняща на чесън тълпа от емигранти, той се изправи пред нас спокоен, без да бърза, и в такъв безупречен вид, че човек едва ли можеше да повярва, че температурата на сянка достигаше около 90° по Фаренхайт^[2].

— Джибс, от посолството — представи се той и се усмихна. — Търсих ви навсякъде из първа класа. Никой не ме предупреди, че пътувате тук, долу.

— И ние не знаехме, че ще пътуваме тук, докато не се качихме на парахода — обясних му аз, — но беше вече много късно.

— Това… хъм… хъм… пътешествие, вероятно е било твърде необичайно за вас — забеляза мистър Джибс и хвърли гневен поглед към един едър испански селянин, който се изплю възторжено на косъм от крака му — при това според мен тук е и твърде влажно.

Мистър Джибс започна ужасно да ми харесва.

— Дребна работа — отвърнах небрежно аз, — трябваше да бъдете тук в бурно време, тогава наистина става много влажно.

Мистър Джибс леко потръпна.

— Представям си колко много ви се иска да слезете на брега — каза той. — Всичко ще се уреди и ще ви преведа за минута през митницата.

Моята симпатия към мистър Джибс премина в дълбоко уважение, когато видях неговото непринудено държание в митницата. Усмихнат, вежливо и в същото време уверено разменяше тук-там по някоя и друга дума с чиновниците. Той извади от джобовете си някакви огромни бланки, изпъстрени с червени печати, за десетина минути измъкна нашия необикновен багаж от митницата и ние го натоварихме на таксито. След това се понесохме по широки като река Амазонка улици, оградени от небостъргачи, дървета и прекрасни паркове. Само час след нашето пристигане бяхме настанени в чудесен апартамент на седмия етаж, с изглед към пристанището. Мистър Джибс отскочи до посолството сигурно да извърши още няколко чудеса до обяд и ни остави да си отпочинем от пътуването. След половинчасово обучение в сложното изкуство, свързано с употребата на аржентинските телефони, ние прекарахме един приятен час, като позвънихме на всички, до които имахме препоръчителни писма, и им съобщихме за нашето пристигане. Тези хора се оказаха много на брой, тъй като моят брат живя известно време в Аржентина и като прояви коравосърдечно безразличие към съдбата на своите приятели тук, ме снабди с имената и адресите им. Няколко дни преди заминаването ни от Англия получихме от него пощенска картичка, надраскана със следното загадъчно съобщение: „В БА не забравяйте да се свържете с Бебита Ферейра, Calle Posadas 1503, най-добрата ми приятелка в Аржентина. Същински бонбон.“ Често получавам такъв вид информация от моя брат.

И така, действайки съгласно инструкцията, ние позвънихме на Бебита Ферейра. Когато гласът й прозвуча в слушалката, той ми напомни гугукането на гривяк^[3]. После реших, че в него има нещо много по-привлекателно: гугукането бе примесено с чувство за хумор!

— Госпожа Ферейра? На телефона е Джералд Даръл.

— А, б-б-братът на Лари! Откъде се об-об-обаждате? Два пъти звънях в митницата да разбера дали сте пристигнали. Заповядайте на обяд!

— С удоволствие… Възможно ли е да се доберем до вас с такси?

— Разбира се. Очаквам ви към един. Довиждане!

— Тази жена изглежда много странна — обърнах се аз към Джеки и оставих слушалката. В момента дори и не подозирах каква голяма грешка допускам.

В един часа ни въведоха в голям апартамент, разположен на тиха уличка. Върху масите бяха разпръснати много книги по най-различни въпроси: живопис, музика, балет, а сред тях романи и списания на три чужди езика. А пианото украсяваха най-различни партитури: от опери до произведенията на Шопен; край радиограмофона се виждаха грамофонни плочи на Бетховен, Нат Кинг Кол, Сибелиус и Спайк Джоунс. Помислих си, че дори и на Шерлок Холмс едва ли би се отдало да определи веднага характера на стопанката по тези признаци. На една от стените висеше портрет на изключително красива жена с огромна шапка. Лицето на красавицата излъчваше спокойствие и насмешливост. Това лице подхождаше напълно на гласа, който чух по телефона.

— Смяташ ли, че това е тя? — попитах Джеки.

— Твърде е вероятно, но портретът сигурно е рисуван отдавна. Струва ми се, че сега едва ли има нещо общо с него.

В този миг в хола се раздадоха бързите и уверени стъпки на Бебита. Още от пръв поглед се убедих, че портретът представлява бледо копие на оригинала. Никога по-рано не бях виждал толкова близо до себе си живото олицетворение на гръцките богини.

— Аз съм Б-Б-Бебита Ферейра — представи се тя, като че ли разбрала нашето изумление, защото насмешливото огънче в сините й очи пламна още по-ярко.

— Надявам се нямате нищо против, че ви се обадихме по телефона? — попитах аз. — Лари настоя непременно да ви потърся.

— Какво говорите! Щеше да ми стане много об-об-обидно, ако не ми се бяхте об-об-обадили.

— Лари помоли да ви предам най-сърдечните му поздрави.

— Как е той? О, Лари е същински ангел, нямате представа какъв ангел е той! — каза тя.

Едва след време разбрах, че Бебита характеризира така всеки срещнат, чаровен или не. Подобно определение по адрес на моя брат тогава ми прозвуча малко странно. От всички възможни определения, които ми минаваха през главата, това ми се струваше най-неподходящото. Бебита ни очарова напълно още от първата среща и от тогава ние всъщност живеехме при нея, хранехме се обилно с чудесни ястия, слушахме музика, бъбрехме за незначителни неща и се чувствахме превъзходно. Тя изслушваше невъзмутимо и най-фантастичните ни молби и винаги успяваше да направи нещо.

Първият удар върху плановете ни беше нанесен на третия ден от нашето пребиваване в Буенос Айрес. Разбрахме, че шансовете ни да се доберем до Огнена земя, меко казано, бяха нищожни. Представителите на самолетните компании разговаряха с нас учтиво, но обезкуражително. Ако сме искали да почакаме десетина дни, можело да се снабдим с върнати билети, но и това не било сигурно. Отвърнахме унило, че ще изчакаме. Вместо угнетени и раздразнени да се разтакаваме напразно цели десетина дни из Буенос Айрес, Ян предложи да се разходим из провинцията. Ян е мой стар приятел, с когото се запознахме в Англия по време на войната. Веднъж в момент на прибързан ентусиазъм той заяви, че непременно трябва да отида на лов за животни в Аржентина. В такъв случай щял да направи всичко възможно, за да ми помогне. Ето защо сега се чувстваше задължен към нас. Той навести едни свои братовчеди, на име Бут, които притежаваха голяма естансия^[4] близо де крайбрежието, на около стотина мили от столицата. С типичното за аржентинците и всички, които живеят там гостоприемство, те съобщиха, че с удоволствие ще ни приемат у дома си.

И така една сутрин колата на Бут дойде да ни вземе. От нея се изхлузи дългурестата фигура на Ян, който ни представи на седналата на предната седалка красива блондинка — Елизъбет Бут, дъщеря на собственика на имението. Скоро се убедихме, че освен миловидността си тя притежава и забележителна склонност към съня; навсякъде и по всяко време човек можеше да я види как спи спокойно и дълбоко, независимо от шума около нея. Поради това й удивително качество ние я нарекохме „сънливото съселче“. Макар и тя да роптаеше против прякора си, той така си й остана.