Джералд Даръл
Пияната гора (15)

На лов за нанду

Селото Монастерио се намира на около четиридесет мили от Буенос Айрес и ние отпътувахме за него с влака. Когато последните пооредели къщи на столицата останаха зад нас, от двете страни на релсите се ширнаха безкрайните простори на пампата, блеснали от капките на утринната роса. По продължение на железопътната линия растеше широка ивица поветица с яркосини и нагъсто израснали цветчета, които скриваха почти напълно листата с форма на сърца.

Монастерио се оказа малко селце, напомнящо бутафорно селище в Холивуд, предназначено за снимане на уестърн. От двете страни на кална улица, набраздена от дълбоки коловози и следи от конски копита, тук-там се издигаха правоъгълни къщи. На ъгъла се намираше селският магазин с пивница, рафтовете на който гъмжаха от всевъзможни стоки — от цигари до джин и от капани за мишки до груб памучен сиво-кафяв плат. Пред магазина стояха завързани няколко коня, собствениците на които си бъбреха вътре на чашка. Това бяха възниски и яки мъже със загорели и сбръчкани от слънцето лица, тъмни като катран очи и огромни, пожълтели от тютюна викториански мустаци. Носеха типичното за пеоните облекло: нагърчени черни полуботуши с малки шпори, бомбачас — широки панталони, спускащи се върху ботушите като панталони за голф; ризи, които наподобяваха блузи и завързани на вратовете разноцветни шалчета. Върху главите си носеха малки черни шапки с плоски дъна и обърнати нагоре над челата периферии, които се придържаха за главите им с помощта на еластична лента, минаваща през тила. Отстрани на широките им кожени колани, накичени със сребърни венчета, звезди и разни други украшения, висяха къси, но удобни ножове.

Когато влязохме в магазина, пеоните се обърнаха към нас и ни заоглеждаха с интерес. В отговор на нашето приветствие, произнесено на лош испански език, те се усмихнаха широко и отвърнаха вежливо. Аз купих цигари и ние се повъртяхме около магазина в очакване на Карлос и Рафаел. Не след дълго се чу дрънчене на конска сбруя и чаткане на копита и на пътя се показа малка двуколка. В нея седяха нашият бивш преводач и неговият брат Карлос. Рафаел ни поздрави възторжено, очилата му засвяткаха като светлините на фар и веднага ни представи на своя брат. Карлос беше по-висок от Рафаел и на пръв поглед изглеждаше дори по-едър от него. В бледото му и спокойно лице с малки тъмни очи и лъскава черна коса имаше нещо азиатско. Докато Рафаел подскачаше около нас като развълнувано петле и бърбореше бързо и неразбрано, Карлос натовари спокойно и методично нашия багаж в двуколката, после приседна и зачака търпеливо да се качим в нея. Когато най-сетне се наместихме, той плесна отзад конете с поводите, подвикна им ласкаво и двуколката затрополи надолу по пътя. Около половин час пътувахме по прав като конец път, пресичащ огромни затревени простори. Тук-там пасеше по някое стадо от стотина глави добитък, потънало до колене в тревата, а над тях кръжаха дъждосвирци със заострени черно-бели крила. В изпълнените с вода и сочна зеленина крайпътни канавки се хранеха малки ята гъски, които изпляскваха с крила и се вдигаха във въздуха при нашето преминаване. След малко Карлос посочи напред. Сред зелените палми тъмнееше горичка, наподобяваща черен остров.

— Това е Секунда — каза той и ни се усмихна, след десетина минути ще бъдем там.

— Надявам се, че ще ни хареса — отвърнах шеговито аз.

Рафаел се обърна към мен и ме погледна зад очилата с разширени от учудване очи.

— Господи! — възкликна той ужасен от миналата през главата ми мисъл. — Разбира се, че ще ти хареса, Джери. Та Секунда е нашата естансия!

Секунда беше дълга, ниска и боядисана с вар сграда, разположена елегантно между огромно езеро и гъста гора от евкалипти и ливански кедър. От задните прозорци се откриваше изглед към спокойните сиви води на езерото, оградено от зеления ръб на пампата. Предните прозорци гледаха към английски парк с обрасла в трева алея, оградена от двете страни с подстригани храсти и с малък кладенец, почти задушен от папрат и мъх. Тук-там между ъглите на геометрично разположените цветни лехи на светлината пламтяха купища окапали по земята портокали, а в сянката на кедрите проблясваха слабо неясните очертания на статуи. По езерото плаваха ята лебеди с черни шии. Те приличаха на ледени блокове, разпръснати безразборно върху стоманено сивата повърхност на водата. Между тръстиките като розови петна на зелен фон се хранеха безброй лопатарки. Над кладенчето в прохладата на градината пърхаха колибри, а между портокаловите дървета и по алеята се разхождаха важно и с изпъчени гърди лещарки. Из цветните лехи кълвяха припряно и потайно дребни сиви гълъби с бледоморави очи. В това откъснато от света ъгълче цареше мир и тишина, нарушавана единствено от отривистите крясъци на лещарките или мекото пърхане на крилата на дребните гълъби, когато политаха нагоре към евкалиптовите дървета.

След като се настанихме и разопаковахме багажа си, ние се събрахме в столовата, за да обсъдим плана на по-нататъшните ни действия. Преди всичко ми се искаше да заснемем на филм нандуто — южноамериканският роднина на африканския щраус. Секунда беше една от малкото естансии в близост до Буенос Айрес, в която все още се срещаха диви стада от тези големи птици. Разговарях по този въпрос с Рафаел още в Буенос Айрес и сега го попитах дали има някаква възможност да открием такива стада и да ги снимаме.

— Не се безпокой — успокои ме Рафаел. — Всичко сме уредили с Карлос.

— Да — отвърна Карлос, — днес следобед тръгваме да търсим нанду.

— Може би ти се иска да заснемеш как пеоните ловят нанду, а? — попита Рафаел.

— А как ги ловят?

— По старинен начин, с болеадорас… Знаеш ли, това са три топки, нанизани на върви.

— Превъзходно! — възкликнах възторжено аз. — С най-голямо удоволствие ще ги снимам.

— Всичко е уредено — обади се Карлос. — Днес следобед ние тръгваме с двуколката, а пеоните с коне. Ние намираме нанду, пеоните ги залавят, вие снимате. Добре ли е?

— Чудесно! — казах аз. — Ами ако не ги открием днес, ще опитаме ли и утре?

— Разбира се — отвърна Рафаел.

— Ще ги търсим дотогава, докато ги намерим каза Карлос и двамата братя си размениха широки усмивки.

Малката двуколка се появи следобед. Влажният чакъл захруска под колелата й. На капрата седеше Карлос и пляскаше леко задниците на конете с поводите. Той спря пред верандата, скочи на земята и се отправи към мен. Едрите и охранени сиви коне стояха с наведени глави и гризяха замислено железата на юздите.

— Готов ли си, Джери? — попита Карлос.

— Да, готов съм. Останалите тръгнаха ли?

— Да, тръгнаха на коне заедно с Рафаел… Поканих шестима пеони. Достатъчно ли са?

— Превъзходно… чакаме само жена ми — казах аз и се огледах с надежда наоколо.

Карлос приседна на малката стена и запали цигара.

— Жените винаги ни карат да ги чакаме — промълви философски той.

Над главите на конете прелетя огромна жълта пеперуда. Тя застина за миг във въздуха над ушите им, като че размишляваше дали това не е някаква необикновена и окосмена разновидност на змийската лапад. Конете разклатиха енергично глави и пеперудата отлетя, като се стрелкаше замаяно на зигзаг във въздуха. През тъмните кедри прелетя колибри, замря внезапно във въздуха, върна се петнадесетина сантиметра назад, обърна се и се спусна стремглаво към нисък и поклащан от вятъра клон на кедъра. Там улови някакво паяче, издаде тих победоносен писък и отново се стрелна между портокаловите дървета. Джеки се появи на верандата.

— Здравейте! — извика весело тя. — Готови ли сте?

— Да — отвърнахме в един глас с Карлос.

— Сигурни ли сте, че не сте забравили нищо? Киноапарата, филмите, светломера, филтрите, триножника?

— Всичко сме взели — отвърнах самодоволно аз. — Нищо не сме оставили, нищо не сме забравили.

— А чадър взехте ли? — заинтересува се тя.

— По дяволите, забравихме. — Аз се обърнах към Карлос. — Може ли да ми услужиш с чадър?

— Чадър ли? — озадачи се Карлос.

— Да, чадър.

— А какво е това чадър? — попита той, понеже не знаеше тази дума на английски.

Изключително трудно е, без каквато и да е предварителна подготовка, да се даде убедително обяснение на чадъра.

— Това е такова нещо, което се употребява по време на дъжд — обясних аз.

— Може да се сгъва — добави Джеки.

— А когато завали дъжд, се отваря.

— Прилича на гъба.

— А! — възкликна Карлос и лицето му се проясни. — Разбрах.

— Имате ли такова нещо в къщи?

Карлос ме погледна укорително.

— Разбира се… Нали ти казах, че у нас има всичко.

Той потъна някъде в къщата и се върна с малко, украсено с ярки цветове книжно японско чадърче, голямо колкото половината от диаметъра на велосипедна капла.

— Ще свърши ли работа? — попита гордо той и го завъртя така, че багрите му се сляха в цветен кръг.

— Нямате ли по-голям?

— По-голям ли? Не, няма по-голям. А защо ти е чадър, Джери?

— Да хвърля сянка върху камерата, за да не се прегрява филмът от слънцето.

— Аха! — възкликна Карлос. — Ще свърши работа. Аз ще го държа.

Седнахме в малката двуколка, Карлос плесна мощните сиви задници на конете с поводите и им подвикна. Конете въздъхнаха дълбоко и печално и се устремиха напред. Пътят се ограждаше от гигантски евкалипти, чиято кора се белеше на огромни и усукани ленти, под които се подаваше блестящо бялата им сърцевина. По клоните им се виждаха масивни съоръжения от преплетени вейки, наподобяващи огромни купи сено. Това бяха общите гнезда на малките дългоопашати папагалчета — квакери. Тези изящни и зелени като тревата птички прелитаха с цвъртене в клоните над главите ни, спускаха се блеснали на слънчевата светлина към отворите на своите огромни комунални квартири и изчезваха в тях. „Дий, дий!“ подвикна с фалцет Карлос и конете се втурнаха в тромав тръс с възмутено пръхтене. Достигнахме края на дългата, оградена с дървета алея и пред нас се откри блестящата и златиста на следобедното слънце пампа. Конете теглеха двуколката върху влажната от росата трева и обикаляха огромните магарешки бодили, израснали нагъсто на височина колкото качен на кон човек. С разположените по клоните им цветове приличаха на покрити с шипове канделабри с ярки пурпурни пламъци. Една изплашена от нашето появяване американска кукумявка затанцува над входа на своята дупка като малък сив призрак: две крачки на една страна, две крачки на друга, после застина на едно място и впери в нас златистите си очи. Кукумявката заклати глава от една на друга страна, заподскача бързо на място, след това се откъсна от земята и закръжи меко и безшумно във въздуха като облак.

Двуколката продължи да трополи и да се клатушка напред. Пред нас, до самия хоризонт, се простираше пампата — равно и безметежно поле от златиста трева, малко по-тъмно на местата, където растяха по-нагъсто магарешките бодили. Тук-там подобно на малка тъмна вълна върху гладка водна шир се виждаше по някоя гъста горичка с преплетени от вятъра клони, под сенките на която се гушеха стада. Небето беше яркосиньо и по него подобно на охлюви — албиноси върху стъкло на прозорец пълзяха бавно и с достойнство големи пухкави облачета. Магарешките бодили ставаха по-гъсти и по-гъсти и конете все повече и повече ги обикаляха, за да не се натъкнат на тях и изподерат коремите си от острите им бодли. Колелата мачкаха крехките растения с трясък, напомнящ пукота на детско пищовче. Току изпод топуркащите копита изскочи див заек, описа голяма дъга, след това застина на място и се сля напълно с кафеникавата омара на бодилите. В далечината пред нас забелязахме малки тъмни силуети, напръскани с цветни петна — пеоните, качени върху своите коне. Те ни очакваха, събрани вкупом, във високата трева. Конете не стояха на едно място, а поклащаха глави и пристъпяха със ситни крачки наоколо. Пеоните се смееха и разговаряха с блеснали от оживление лица, а когато се полюляваха и извръщаха върху танцуващите си коне, сребърните медальони, украсяващи коланите им, проблясваха ярко на слънцето. Карлос вкара двуколката сред тях и сивите коне спряха, отпуснаха глави и въздъхнаха тежко, като че бяха изнемощели. Карлос и пеоните начертаха плана за действие: пеоните щяха да се разделят на две групи, да яздят в една линия с двуколката по средата. При появата на нанду те щяха да заобиколят птиците и да ги подгонят към двуколката, за да мога да направя снимките.

Когато глъчката малко поутихна, аз се обърнах към Карлос.

— Мислиш ли, че ще открием нанду?

Карлос сви рамене.

— Сигурно. Рафаел ги е видял вчера на това място. Ако ги няма тук, ще ги намерим на съседното пасище.

Той подвикна на конете, те се отърсиха от транса, в който бяха изпаднали, и двуколката потегли през пращящите стъбла на магарешките бодили. Не бяхме изминали и петнадесетина метра, когато един от пеоните нададе продължителен вик, размаха възбудено ръце и посочи към гъсталака, в който тъкмо се канеше да навлезе двуколката. Карлос спря рязко конете, а ние се изправихме на крака и вперихме погледи над трънаците, обгърнати от пурпурната омара на своите цветове. Отначало не виждахме нищо, но след това Карлос ме сграбчи за ръката и посочи нещо напред.

— Ето там, Джери, виждаш ли? Напред…

Забелязах как в гъстака от магарешки бодили, между сиво-бели стъбла, се промъкна някаква обемиста фигура. Пеоните стесняваха дъгата около мястото. Неочаквано един от тях се стрелна, размаха ръце и извика.

— Какво вика този пеон, Карлос? — попитах аз.

— Казва, че това нанду има малки — отвърна Карлос, обърна конете, плесна ги и те се понесоха в лек галоп.

Двуколката заподскача и затрополи край гъсталака на магарешките бодили. Той спря двуколката, където свършваха тръните и започваше тревата.

— Сега наблюдавайте внимателно, Джери. Ще се появят от тази страна — каза той.

Седяхме, без да сваляме очи от високата стена на трънаците, и се вслушвахме в пукота на растенията, които се чупеха под копитата на конете на пеоните. Неочаквано високото стъбло на един от бодилите се разклати и падна с трясък на земята. С грацията и лекотата на появяваща се на сцената балерина едно нанду прескочи падналия бодил и се озова на зелената трева. То се спря за миг и ние успяхме да го разгледаме. Приличаше на малък сив щраус с черни петна по лицето и гърлото, които не бяха голи като у щрауса, а красиво обрасли с пера. В очите му не се забелязваше глуповатото изражение на щраусите. Очите бяха големи, влажни и умни. То се спря, за да огледа местността, и в същия този миг ни забеляза. Птицата се завъртя на място като пумпал и се понесе с големи крачки из пампата, протегнала напред шия, като при всяка крачка почти докосваше глава с дългите си крака. Човек оставаше с впечатление, че нандуто не бяга, а подскача. Като че ли краката му бяха гигантски пружини, с които се отхвърляше от земята. Изправено, то достигаше над метър и шестдесет сантиметра, но сега, когато бягаше със скоростта на галопиращ кон, цялото му тяло, крака и врат бяха източени напред и придобили аеродинамична линия. Един от пеоните изскочи с трясък от гъсталака на магарешките бодили, продължи да галопира по тревата, наближи на шест — седем метра от бягащата птица и ние имахме възможността да се запознаем с тактиката, прилагана от преследваното нанду. Когато забеляза коня и ездача, то повдигна високо глава, спря по средата на един от големите си подскоци, завъртя се на място и побягна в обратна посока, почти без да намалява скоростта на движението си. Сега бягаше в зигзаг, правеше приблизително двуметров скок ту надясно, ту наляво и гледано отзад, приличаше на огромна перната жаба.

Тъкмо Карлос се канеше да подкара конете по-нататък и се появи второто нанду. То беше по-дребно от предишното и не чак толкова сиво. Изскочи от трънаците през оставената от първото нанду пътечка и се спря в тревата.

— Това е женска — прошепна Карлос. — Погледни колко е дребничка.

Женското нанду ни забеляза, но не се впусна като първото в бяг. Вместо това спря, запристъпя неспокойно от крак на крак, без да сваля от нас големите си плахи очи. Неочаквано разбрахме причината на нейното забавяне: от трънаците изскочи нейното потомство — единадесет пиленца, излюпени вероятно преди няколко дни. Кръглите им пухкави телца, два пъти по-малки от футболна топка, стояха върху дебели и набити крака, завършващи с големи и широки стъпала. Покрити със светлокремава перушина, с изящни сиво-синкави ивици. Птиченцата не бяха по-високи от тридесетина сантиметра. Те изскочиха от гората магарешки бодили и се скупчиха в огромните крака на майка си. Блестящите очи не изразяваха никакъв страх и те започнаха да си разменят пронизителни крясъци. Майка им погледна надолу към тях, по всяка вероятност не разбра дали в този разноцветен водовъртеж се намират всички нейни пиленца, но все пак се извърна и закрачи през тревата. Всъщност тя побягна, само че не особено бързо, с високо повдигната глава, като при всяка крачка стъпваше тежко с големия си крак на земята. Малките следваха майка си, но се разтегнаха във верига след нея. Всичко изглеждаше много забавно, тъй като майката приличаше на застаряла и претенциозна стара мома, затичала да хване автобуса и запазила цялото си достойнство, но провлачила след себе си раирана кожа, която подскачаше и се извиваше по тревата.

Когато семейството на нандуто се скри от погледа и Джеки престана да ахка от умиление по пиленцата, Карлос подкара отново двуколката и ние продължихме да се движим с трясък през трънаците.

— Скоро ще видим повече и по-големи нанду — каза Карлос и не успял да изрече тези думи, зърнахме Рафаел. Той препускаше с коня си към нас и размахваше шапка, а зад него се развяваше червеният му шал. Той премина с трясък през бодилите, спря край двуколката и като жестикулираше енергично, изля цял поток от испански думи. Карлос се обърна към нас с блеснали очи.

— Рафаел казва, че открил място с много нанду. Съветва ни да се придвижим дотам с колата, след което останалите ще подгонят птиците към нас.

Рафаел пришпори коня си да съобщи на пеоните плана за съвместните ни действия, а Карлос подгони нашите отпуснали се сивчовци в галоп през бодливите трънаци. Ние изскочихме сред пампата, понесохме се с грохот напред и така заподскачахме и се накланяхме с двуколката, че очаквах всеки миг да се преобърнем. Седнал на капрата, Карлос шибаше конете с юздите и ги ободряваше със силни викове. Двойка дъждосвирци с остри крила, откроени ярко с черно-бялото си оперение на фона на зелената трева, наблюдаваха внимателно нашето бързо приближаване. Подскочиха на два метра, вдигнаха се леко във въздуха, закръжиха с пъстрите си крила и с пронизителни крясъци започнаха да предупреждават жителите на пампата за нашето пристигане: „Теро… теро… теро…“. Аз се приведох внимателно от подскачащата двуколка и зърнах на около половин миля от нас ездачите, които изчакваха да заемем уговорената позиция. Слънцето препичаше безмилостно и хълбоците на нашите сивчовци се покриха с тъмни ивици пот. Хоризонтът се замъгли от знойната мараня и ни се струваше, че го наблюдаваме през изпотено стъкло. Изведнъж Карлос дръпна рязко юздите и спря колата.

— Това място е удобно, Джери. Кинокамерата ще поставим хей там — каза той и посочи с пръст. — Нанду ще дойдат от тази страна.

Ние се измъкнахме от двуколката. Карлос тръгна напред с малкото книжно чадърче, а аз го последвах с кинокамерата и триножника. Джеки остана в двуколката. Тя не отделяше очи от бинокъла, за да ни уведоми незабавно за появата на нанду.

Ние с Карлос се оттеглихме на около петдесетина метра от колата и избрахме място, от което можехме да наблюдаваме широка „тревна ивица“ между два огромни гъсталака от бодили. Аз монтирах кинокамерата, измерих светлината и фокусирах, а през това време Карлос държеше непрестанно смешното чадърче над главата ми и пазеше сянка.

— Готово! — промълвих най-сетне аз и изтрих потта от лицето си.

Карлос повдигна ярко оцветеното чадърче и го размаха. В същия миг от далечината дочухме острите крясъци на пеоните, които пришпориха конете си и ги вкараха в джунглата от магарешки бодили. Възцари се пълна тишина. Тъй като стояхме неподвижно, двата дъждосвирци описаха няколко кръга над нас, кацнаха наблизо, втурнаха се насам-натам из тревата, спряха и внимателно ни заоглеждаха. Джеки седеше на едно място в двуколката с килната назад шапка и прилепен към очите бинокъл. Сивчовците стояха с наведени глави, от време на време пристъпваха от крак на крак подобно на застарели и изморени бармани към края на работния си ден. Чувствах как потта се лее по лицето и гърба ми, а ризата е залепнала неприятно за тялото. Внезапно Джеки свали шапка, размаха я енергично и започна да ни нарежда нещо със силен и неразбран глас. Дъждосвирците изхвърчаха в същия миг и закръжиха бързо над нас с пронизителни крясъци. Разнесе се далечно хрущене на счупени бодили, тропот на конски копита и възбудени викове на пеоните. След това от бодилите се показаха нанду.

Никога не съм предполагал, че птица, която води живот на земята, може да се движи с бързината и грацията на птица в полет, но този ден се убедих напълно в това. Изскочиха осем нанду, понесени в особен клинообразен ред. Създаваха впечатление, че бягат с всички сили. Дългите им крака се придвижваха с такава скорост, че просто се сливаха в неясни петна. Те се открояваха ясно едва когато докосваха земята и изхвърляха птицата нагоре. Птиците бягаха с изпънати напред, почти успоредни със земята шии, с разперени и леко отпуснати надолу крила. Силните крясъци на дъждосвирците се заглушаваха от бързото и ритмично топуркане на краката на нандуто върху твърдата като камък земя. Ако не беше този звук, човек можеше да си помисли, че птиците се движат върху колела, толкова бързи и леки бяха движенията им. Както вече казах, те като че бягаха с всички сили, но когато от бодилите изскочиха със силни крясъци двама пеони, случи се нещо невероятно. Птиците подвиха опашки, като че се страхуваха да не ги ударят отзад, направиха три огромни скока с изкривени навън крака и увеличиха двойно скоростта си. Те изчезнаха в далечината с поразителна бързина. Пеоните ги преследваха по петите и аз забелязах как един от тях откачи болеадорас от колана си.

— Карлос, надявам се, че няма да ги ловят там, няма да мога да ги снимам от това разстояние.

— Не, не — успокои ме Карлос, — ще ги заобиколят и ще ги подгонят обратно. Да отидем при двуколката, там е по-сенчесто.

— Колко време им е необходимо да ги заобиколят?

— Около пет минути.

Ние се върнахме при колата. Джеки подскачаше като запалянко, наблюдаваше през бинокъла и окуражаваше ловците с някакви нечленоразделни възклицания. Аз поставих камерата в малката, хвърлена от колата сянка и се качих при нея.

— Какво става там? — попитах аз, тъй като в този момент пеоните и птиците изглеждаха като малки точици на хоризонта.

— Потресаващо! — крещеше Джеки и стискаше здраво бинокъла, който се мъчех да изтръгна от ръцете й. — Наистина е потресаващо. Виждаш ли ги как бягат? Досега не знаех, че могат да бягат толкова бързо.

— Дай да погледна.

— Сега, сега, само за минутка. Искам само да видя… О-о-о, не, не, внимавай…

— Какво се случи?

— Направиха опит да се промъкнат обратно, но Рафаел ги забеляза навреме… Ей! Виж само как бяга тази… Виждал ли си някога подобно нещо?

— Не — признах честно аз, — но може би ще дадеш все пак да погледна и аз.

Измъкнах насила бинокъла от ръцете й и го вдигнах към очите си. Нанду се промъкваха между магарешките бодили с такава лекота и грация, която би накарала всеки професионален футболист да умре от завист. Пеоните галопираха насам-натам след тях, като се стараеха да ги държат в плътна група и да ги подгонят обратно към нас. Всички пеони държаха болеадорас в ръце и аз виждах ясно как блестяха завързаните на дълги въжета топки, които размахваха над главите си. Птиците се обърнаха групово и се втурнаха към нас, а пеоните пришпориха конете и ги последваха с тържествуващи викове. Върнах обратно бинокъла на Джеки и скочих долу да се приготвя за снимане. Едва успях да фокусирам камерата и птиците се показаха, побягнали право към мен в плътна група. На около седемдесетина метра те ни забелязаха и всички изведнъж, в един и същ миг завиха под прав ъгъл, като че не един път бяха репетирали най-старателно това движение. Конете ги следваха по петите, изпод копитата им хвърчаха буци черна пръст, болеадорас свистяха пронизително над главите им и описваха неясни, блестящи кръгове. Оглушителните викове, вибриращият тътен на копитата, свистенето на болеадорас преминаха мигновено край нас и отшумяха в далечината. Само дъждосвирците продължаваха да кръжат над нас и да крещят като истерични. Джеки продължаваше да води текущ коментар от колата.

— Рафаел и Едуардо завиват надясно… Продължават да бягат… Ах!… Едно нанду се отбива надясно, Едуардо тръгна след него… ах, сега цялата група се разпръсква… всички се разбягват… сега няма да могат вече да ги съберат… един се кани да хвърли своите болеадорас… ах! Пропусна… само да можехте да видите как се обърна нандуто… какво, за Бога, прави тази птица!… Обръща се… отново бяга насам… Рафаел тръгва след нея… бяга насам… бяга насам…

Току-що бях запалил цигара, но веднага я хвърлих и се втурнах към кинокамерата, защото нандуто приближаваше с трясък през бодилите. Смятах, че ще измине поне четвърт час, преди пеоните да съберат разпръснатите птици, ето защо навих камерата, но не успях да я фокусирам, нито пък да премеря силата на светлината. Сега обаче нямаше време за всичко това, защото птицата приближаваше към нас със скорост двадесет мили в час. Аз завъртях камерата върху триножника, хванах нандуто във визьора и натиснах бутона, изпълнен с надеждата, че от тези снимки все ще излезе нещо. Започнах да снимам, когато нандуто приближи на около петдесетина метра. Рафаел яздеше непосредствено след него и неговата близост очевидно тревожеше птицата, тъй като тя явно не забелязваше нито двуколката, нито кинокамерата и се носеше право срещу мене. Джеки издаваше над мен тихи развълнувани стонове. Нандуто продължаваше своя бяг към мен и изпълни целия визьор. Започнах да се безпокоя, тъй като птицата, изглежда, не забелязваше нито мене, нито кинокамерата, а аз не изпитвах никакво желание стотина килограмовата птица да се блъсне с всички сили в мене. Като се помолих кратко на Бога, аз продължих да натискам копчето с пръст. Нандуто изведнъж ме съзря, в очите му проблесна някакво нелепо смешно изражение на ужас, мускулите, на тялото му се свиха, то направи отчаян и внезапен завой и изчезна от погледа ми. Изправих се и изтрих чело. От безопасното си място в колата Джеки и Карлос ме гледаха с кръгли от ужас очи.

— Много ли ме наближи? — попитах аз, тъй като по време на снимането това мъчно можеше да се определи.

— Птицата промени посоката на движение от онази тревна туфа — обясни Джеки.

Измерих разстоянието с крачки. Оказа се около два метра. Тази рязка промяна на посоката на движение се оказа фатална за птицата, понеже Рафаел я преследваше отблизо, и дори с това незначително отклонение тя изгуби няколко метра от своята преднина. Рафаел пришпори покрития си с пот кон, той направи отчаяно усилие, настигна птицата и я върна отново към кинокамерата. Нандуто се върна с бързи крачки, но този път бях напълно готов. До ушите ми достигна тънкото и нарастващо свистене на болеадорас, което завърши с провлечено „уип“. Въжето със закачените за него топки прелетя във въздуха и се уви като октопод около краката и врата на бягащата птица. Нандуто направи още две крачки, въжето се затегна, то падна на земята и започна да се мята. Рафаел издаде продължителен и тържествуващ вик, спря се до него, скочи на земята и сграбчи нандуто за ритащите крака, в противен случай то спокойно можеше да му разпори корема. Нандуто се съпротивлява кратко, после затихна. Карлос заскача победоносно в двуколката и издаде силен вик, за да съобщи на пеоните за успешното завършване на лова. Когато всички пристигнаха в галоп, ние се скупчихме около нашата пленница.

Това беше голяма птица с мускулести като на балерина бедра. Противоположно на тях костите на крилата бяха слаби и меки и можеха да се огъват като вейки. Огромните й очи, които покриваха почти цялата й глава, имаха гъсти като на актриса мигли. Големите й стъпала, снабдени с четири пръста, също бяха дебели и силни. Средният пръст бе най-дълъг и въоръжен с остър извит нокът. Независимо дали отпред или отзад нанасяше удара си нокътят се врязваше в тялото на противника и го раздираше като остър нож. Имаше дълги пера, които приличаха на издължени листа на сива папрат. След като разгледах птицата и направих няколко снимки в едър план, ние размотахме болеадорас от краката и врата й. Птицата продължи още миг да лежи върху тревата, после скочи внезапно и рязко на силните си крака и се понесе през бодилите с постоянно увеличаваща се скорост.

Обърнахме двуколката и поехме обратно към Секунда. Пеоните яздеха близо около нас, смееха се и бъбреха, коланите им блестяха на слънцето, а конските сбруи мелодично звъняха. Макар и уморени, потъмнелите от пот коне пристъпваха весело, леко и игриво се закачаха. Сивчовците, които не се трудиха кой знае колко и стояха цял ден във впряга, пристъпваха бавно и уморено сякаш на края на силите си. Зад нас се разстилаше безкрайната златиста и спокойна пампа. В далечината, над тревата, се издигнаха две черно-бели петна и до ушите ни достигна приглушеният глас на пампата, острото предупреждение към всички нейни живи същества, гласът на вечно бдителните дъждосвирци: „Теро… теро… теро… теротеротеро“.