Джералд Даръл
Пияната гора (11)

Птицата с четирите очи и анакондата

Една сутрин нашата колекция се попълни с нова животинка, която оповести с крясъци своето пристигане още на половин миля от лагера. Видях как един индианец потичваше бързо към нас. С едната си ръка едва успяваше да придържа огромната сламена шапка върху главата си, а с другата носеше разнебитена кошница и се мъчеше да попречи на някаква животинка да изскочи от нея. Животинката изразяваше недоволството си от това, че я държат затворена и издаваше силни проточени звуци, също като че някой се мъчеше да изпълни сложна фуга от Бах на стара автомобилна тромба. Индианецът се втурна към мен, постави кошницата в краката ми, отстъпи малко назад, свали шапка и върху лицето му се разля широка усмивка.

— Buenos dias, senor — поздрави той, — es un bicho, senor, un pajaro muy lindo^[1].

Чудех се каква ли ще е тази птица, която може да издава такива сложни, органоподобни звуци. Поставената на земята кошница се разклати и яростните крясъци се разнесоха отново. Погледнах надолу и срещнах студения като на риба поглед на светложълти очи, надничащи между отворите на плетения капак. Приведох се напред и повдигнах мъничко капака, за да разгледам по-добре обитателя на кошницата. Видях само купчина светлокафява перушина, когато от отвора се показа дълъг, зелен, наподобяващ кама клюн, заби се около два сантиметра в месестата част на палеца ми и моментално се скри отново в кошницата. Привлечена от моите вопли и последвалия поток от ругателства, на сцената се появи Джеки и запита преспокойно какво ме е ухапало този път.

— Воден бик — отвърнах неопределено аз и засмуках наранения си палец.

— Ти си ядосан, мили, кажи ми какво те ухапа?

— Ухапа ме воден бик — обясних аз.

Джеки ме погледна изумена.

— Подиграваш ли ми се? — попита най-сетне тя.

— Ни най-малко, казах ти вече, че ме ухапа хей тази проклета птица… по-точно не ме ухапа, ами ме клъвна… Това е тигров воден бик.

— А не е ли случайно ягуаров воден бик? — попита мило тя.

— Сега не е време за глупави шеги — смъмрих я свирепо аз, — по-добре ми помогни да я извадим от кошницата… Искам да я разгледам.

Джеки приклекна и повдигна капака на кошницата. Зеленият клюн отново се показа отвътре, но този път го очаквах и успях да го сграбча майсторски между показалеца и палеца си. Птицата запротестира приглушено, зарита и започна да се бори ожесточено в кошницата, но аз пъхнах вътре свободната си ръка, сграбчих я здраво за крилата и я измъкнах навън.

Не зная какво очакваше Джеки, но тя просто ахна при вида на птицата, защото без съмнение тигровият воден бик е една от най-красивите блатни птици. Представете си малка, леко попрегърбена чапла със сивкаво зелени крака и клюн, покрита изцяло със светлозелена перушина, изпъстрена с чудесни оранжеви и черни петна и резки, наподобяващи кожа на тигър; пламнала цялата като малък жив огън.

— Нали е прекрасна! — възкликна Джеки. — Каква разкошна окраска!

— Хвани я за малко за краката. Искам да прегледам крилото. Увиснало е някак особено.

Докато Джеки държеше птицата за зелените крака, аз прекарах ръка по долната част на лявото крило и някъде по средата му открих подутина на мускулатурата, която обикновено е доказателство за счупване. Опипах подутината с пръсти и раздвижих лекокрилото. Костта действително се оказа счупена, но за мое облекчение счупването беше чисто, тоест, без да има смесване на малки счупени костици.

— Има ли му нещо на крилото? — попита Джеки.

— Да, счупването е доста нависоко. Добре поне, че е чисто.

— Колко жалко! Такава очарователна птица! Не може ли някак си да й помогнем?

— Може да опитаме да я излекуваме. Сама обаче знаеш как тези глупави птици се отнасят към превръзките.

— Все пак струва ми се, че си заслужава.

— Добре. Иди да донесеш пари, а аз ще се помъча да се разбера с този човек.

Джеки влезе в къщата, а аз започнах бавно и заплетено да обяснявам на индианеца, че крилото на птицата е счупено. Той опипа мястото и се съгласи с мен, после поклати опечалено глава. Обясних му, освен това, че ще му заплатя половината цена, като останалата половина ще получи, ако птицата остане жива след една седмица. Това сложно обяснение изчерпа всичките ми оскъдни знания по испански език. Когато се мъча да говоря някой чужд език, активното използване на ръцете винаги ми е било от полза, защото един жест може да изрази много повече от оскъдния ми речник. Сега притисках разярения воден бик до гърдите си и не можех да се възползвам от тази възможност, защото с едната ръка придържах птицата през тялото, а с другата притисках клюна й. В резултат на всичко това се наложи да повтарям едно и също нещо по два, три пъти, за да може индианецът да ме разбере. Най-сетне той схвана онова, което исках да му кажа, и закима енергично с глава, двамата се усмихнахме един на друг, поклонихме се леко и замърморихме: „Gracias, gracias“^[2]. Внезапно на индианеца му дойде на ум да попита колко ще му платя. Този проклет въпрос причини моята гибел. Без дори да се замислям, аз пуснах клюна на птицата и повдигнах ръка да му покажа с пръсти необходимото число. Птицата тъкмо това очакваше и постъпи така, както постъпват всички членове на нейното семейство по време на нападение. Тя повдигна глава, прицели се в очите ми и ми нанесе смъртоносен удар. По една чиста случайност успях да дръпна навреме глава и клюнът пропусна очите ми. Въпреки всичко дръпнах се недостатъчно, клюнът се заби в лявата ми ноздра и върхът му потъна някъде до синусите.

Онзи, който никога не е бил кълван по носа от тигров воден бик, едва ли може да си представи причинената от този удар болка, нито пък неговата сила. Стори ми се, че по лицето ме е ритнал кон, залитнах назад, заслепен от болка и зашеметен от силата на удара. Все пак успях да задържа достатъчно назад главата, за да избегна втори удар на клюна. От носа ми бликна кръв като от фонтан и изпръска не само мен и водния бик, но и втурналия се да ми помогне индианец. Аз му подадох птицата и влязох да потърся първа помощ в къщата. Джеки се зае бързо да мокри пешкири и вата с борова вода и ту ме гълчеше, ту ме съжаляваше.

— А какво щеше да стане, ако ти бе изкълвала окото? — попита тя и изтриваше засъхналата върху устните и бузите ми кръв.

— Страшно е дори да си помисля. Клюнът й е дълъг поне петнадесетина сантиметра и ако ме бе ударил с такава сила по окото, навярно щеше да ми пробие и мозъка.

— Нека това ти послужи за урок и в бъдеще да бъдеш по-внимателен — заяви студено Джеки. — Ето, притисни ватата към носа си, защото продължава малко да кърви.

Излязох отново навън. Външният ми вид напомняше онези страшни афиши, които ратуват против вивисекцията на животните, и приключих сделката си с индианеца. След това поставих водния бик във временна клетка и тръгнах да събирам медицинските инструменти, необходими за операцията на крилото. Преди всичко направих две шини от меко бяло дърво и ги увих внимателно с вата и бинт. После приспособихме един голям сандък за операционна маса и подредихме върху нея бинтове, ножици и едно ножче за бръснене. След като направихме всички тези приготовления, аз си поставих специални дебели ръкавици и отидох за нашия пациент. Едва отворих вратичката на клетката и водният бик връхлетя отгоре ми, но аз го сграбчих за клюна и го измъкнах навън, без да обръщам внимание на силните му протестни крясъци. Омотахме краката му с бинтове, после направихме същото с клюна. След това го положихме върху масата, Джеки го хвана за краката и клюна, а аз се залових за работа. Първо остригах перата на крилото — това не само улесняваше поставянето на шината, но олекотяваше възможно най-много крилото. Когато крилото оголя като на оскубано пиле, аз пъхнах под него една от плоските шини така, че счупеното място да остане по средата. След това настъпи най-деликатната и най-трудната част от работата. Чрез напипване съединих двата края на счупената кост, след което внимателно ги огънах и издърпах, докато заеха нормалното си положение. Като ги придържах така с палец, аз поставих втората шина отгоре и притиснах здраво счупеното място между двете подплатени дъсчици. След това омотахме крилото с много дълъг бинт и го прикрепихме с превръзка към тялото, за да не увисне под тежестта на бинта и шините, в резултат на което да се разместят краищата на счупената кост. След операцията нашият пациент бе отведен отново в клетката и получи цяла съдинка накълцано месо и прясна вода.

През останалата част от деня той се държа превъзходно, изяде всичката си храна, стоя на едно и също място и не направи никакви опити да се занимава с крилото си — с една дума, държа се така, като че бе роден в клетка. Повечето диви животни не могат да понасят бинтове, шини и разни други медицински съоръжения и веднага след поставянето, единственият им стремеж в живота става да ги свалят колкото се може по-бързо от себе си. В миналото изпитах не една или две неприятности както с птици, така и с бозайници по спорния въпрос за оказване на първа медицинска помощ, ето защо останах крайно учуден и доволен от това, че тигровият бик прие всичко спокойно и философски. Помислих си, че най-после съм открил птица, която разбира, че сме я превързали за нейно собствено добро. Оказа се, че малко съм поприбързал с моите изводи. На следващото утро, след като обходихме животните, Джеки надникна в клетката на водния бик и от гърдите й се изтръгна отчаян стон.

— Ела бързо и погледни тази глупава птица! — извика тя.

— Какво е направила?

— Смъкнала е всички бинтове от себе си… Струва ми се, че ти се оказа снощи прекалено голям оптимист.

Тигровият бик стоеше мрачен в ъгъла на своята клетка и ни наблюдаваше саркастично с бронзовите си очи. Очевидно бе прекарал много дейно и успешно вечерта, защото бе свалил всичките бинтове открилото си. Не бе пресметнал само едно нещо: вътрешната повърхност на клюна му е леко назъбена подобно на резбарски лък и зъбците сочат гърлото. При улавяне на риба тези малки „зъби“ му помагат да задържа хлъзгавото й тяло и да го насочи в нужното направление. Това е много удобно при улов на риба, но при размотаване на бинт този вид клюн създава големи неудобства, тъй като бинтът се закачва върху назъбената част. Водният бик стоеше пред нас с клюн, на който се бе закачил дълъг около четири метра бинт, увиснал по него като великолепна гирлянда. Той приличаше на изтощен и навъсен дядо Коледа с разрошена след половинчасово раздаване на подаръци брада. Ние прихнахме да се смеем, а той ни изгледа възмутено и изкряка глухо през бинтовете.

Наложи се да го измъкнем от клетката и в продължение на половин час да изваждаме с пинсети парченцата бинт от клюна му. За моя най-голяма изненада и удоволствие птицата не бе успяла да свали шините, тъй че костта на крилото продължаваше да стои в предишното си положение. Отново превързахме водния бик и неговия разкаян вид ме накара да си помисля, че е взел бележка от случилото се. Въпреки това на следното утро бинтовете отново бяха свалени и висяха на клюна му, поради което се наложи отново да заемем с цялата трудна работа по неговото превързване. Всичко се оказа напразно. Когато заставахме сутрин пред неговата клетка, пред очите ни се изпречваше маскираната с дълга и предълга бяла брада птица.

— До гуша ми дойде да превързвам тази проклета птица — заявих аз, когато почиствахме за осми път човката й с Джеки.

— И на мене. Но какво друго можем да направим? Изхабихме толкова много бинт. Жалко, че не донесохме повече лейкопласт.

— А още по-добре лейкопластни превръзки… Те щяха да го измамят. Най-много ме безпокои това, че от цялата тази бъркотия крилото няма да може да се оправи. Допускам, че костите са се поразместили под шините, крилото ще зарасне накриво и ще заприлича на врата на крикет.

— Е, какво пък — отвърна философски Джеки — не ни остава нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме. Не можем да направим нищо повече.

И така всяка сутрин в продължение на три безкрайни седмици ние размотавахме и отново превързвахме водния бик. Най-сетне настъпи дългоочакваният ден, в който костта трябваше да е вече зараснала, и ние свалихме за последен път бинта от клюна му. Аз грабнах ножицата и се заех да свалям шината.

— Интересно какво е станало! — каза Джеки.

— Крилото вероятно прилича на тирбушон — отвърнах мрачно аз.

Когато свалихме шините, видяхме, че крилото е идеално право. Просто не вярвах на очите си, счупеното място въобще не се забелязваше, ако не съществуваше слабо удебеляване на мястото на счупването. Само с опипване на костта с пръсти можех да определя точно къде е било счупено. Поради липсата на движение мускулите на крилото бяха отслабнали и крилото видимо висеше надолу, но след около седмица то отново заякна и се върна в нормалното си положение. Известно време крилото остана голо, но в края на краищата перата пораснаха и когато водният бик връхлиташе върху съда с храната с разтворен клюн и пърхащи крила, човек не можеше дори да допусне, че доскоро е бил със счупено крило. Ние се гордеехме много с птицата, и то не само поради това, че беше превъзходна реклама за нашите хирургични способности, а и защото представляваше чудесен пример за това, че си заслужава да се прояви упоритост и при най-безнадеждните случаи. Ние, разбира се, не получихме никаква благодарност от страна на птицата, освен ако свирепите нападения по време на храна можеха да се приемат за благодарност, но бяхме възнаградени по друг начин, защото водният бик стана косвена причина да срещнем птицата с четирите очи и анакондата.

Индианецът, който ни донесе водния бик, не се яви в уречения ден да получи втората половина от възнаграждението си и това ми се стори твърде странно. Десет дни по-късно той все пак се появи и се зарадва искрено, че сме помогнали на птицата. Причината за неговото закъснение се дължала на това, че се опитал да улови за нас чудовищно голяма змия „muy, muy grande“, както се изрази той, с невероятно зъл характер. Този далечен прародител на влечугите живеел в някакво блато зад къщата и на два пъти през последните три месеца посещавал курника му и задигал по едно пиле. Индианецът преследвал всеки път змията до блатото, но тя успявала да се скрие. Предната нощ змията нападнала за трети път пилетата му, но сега знаел къде се е скрила да смели храната си. Не желае ли сеньорът, запита свенливо индианецът, да отидем и заловим заедно змията? Сеньорът отговори, че това ще му достави огромно удоволствие и индианецът обеща да се върне рано на следната утрин, за да ни заведе до леговището на змията.

Чувствах, че предстоящият лов, а се надявах и залавянето на анакондата (очевидно ставаше дума именно за такава змия), са чудесен сюжет за заснемане на филм, ето защо поръчах за следващата сутрин една волска каруца за Джеки и кинокамерата. Тези волски каруци са снабдени с огромни, над два метра в диаметър колела, което им дава възможност да преминават през блатата, където всички останали превозни средства затъват. Броят на воловете във впряга зависи от превозвания товар. Макар каруците да са бавни и пътуването неудобно, единствено с тях човек можеше да проникне сред блатата. И така на следното утро всички се отправихме на път: индианецът и аз на коне, а Джеки с каруцата, запрегната с два вола със замечтани погледи и стоически характери.

Целта на нашето пътуване се оказа много по-далечна, отколкото си мислех. Надявах се да се доберем до блатото, преди слънцето да се е издигнало високо над хоризонта, но към десет часа, когато се сгорещи, ние все още си проправяхме път през бодливите храсталаци. Скоростта на нашия малък керван се определяше изцяло от воловете. Те се придвижваха с отмерена и спокойна походка и макар конете да можеха да се движат два пъти по-бързо, ние се съобразявахме с тях и това ни забавяше твърде много. Пътувахме през суха и прашна местност и яздехме по принуда край каруцата. Яздехме ли отзад, ние се задушавахме от вдиганите от воловете облаци прах, и, обратното, яздехме ли отпред, тогава вдиганата от нашите коне прах обгръщаше каруцата. Целият пейзаж наоколо се оживяваше от плъпналите в утринния час по всички посоки жизнерадостни птици — присъща черта на птиците из целия свят. Ята от кукувици гуира се хранеха в ниската растителност край пътя, цвъркаха и се кикотеха. Те изчакваха докато движещата се тежко кола ги наближеше на около два метра, излитаха и се понасяха като ято хартиени хвърчила, бърбореха възбудено и отново кацаха на двадесетина метра пред нас. Пет тукана подскочиха и побягнаха изплашени между клоните на няколко високи пияни дървета, от които висяха кичури испански мъх, заблестели като сребристите тънки струйки на фонтан. Проточили огромни блестящи клюнове, туканите ни оглеждаха изпитателно и издаваха тънки и пронизителни крясъци. Почти върху всеки дънер или друго възвишение имаше по едно малко бяло цвете — птица тирана с ослепително белия си нагръдник. От време на време те излитаха, започваха да се реят като снежинки из въздуха, улавяха ловко с човки насекоми във въздуха и отново се спускаха на старите си места, запърхали шумно с изящните си черни крила. На едно място пътят ни се пресече от кариама, тя застина за миг с вдигнат във въздуха крак, огледа ни с аристократично високомерие, после реши, че сме й напълно безинтересни и забърза напред, като че закъсняваше за официален прием.

Не след дълго гората пооредя и навсякъде около нас заблестяха водни отражения. Ибиси, щъркели и чапли се разхождаха по двойки из пищната растителност с достойнството на монаси от някой манастир. В далечината пред нас зърнахме малка колиба — жилището на нашия индианец. Но за да достигнем до него, трябваше да пресечем малка равнина, която се оказа всъщност голямо няколко акра блато, цялото обрасло с трева. Ние нагазихме в него и след няколко крачки конете и воловете затънаха до корем във водата. Воловете се чувстваха по-добре из тези места поради късите си, набити и здрави крака, като преплетените подводни коренища не им пречеха ни най-малко. Те чисто и просто си проправяха пътя напред с онази скорост, с която се движеха и по прашния път, като прегазваха и тъпчеха попадналия под тях гъсталак. Конете обаче се препъваха непрестанно от увиващите се около краката им дълги корени на водните лилии. Ние достигнахме противоположната страна и конете се отърсиха с явно облекчение от увилите се около тях като паяжина растения, докато воловете излязоха на брега с крака, украсени с гирлянди от листа и коренища отводни лилии.

Когато достигнахме колибата, жената на индианеца настоя да си починем малко и да изпием неизменната чашка мате. След изморителната езда в горещината ние поседяхме с удоволствие около десетина минути на сянка. На Джеки и на мен поднесоха матето в чаши, докато останалите го смучеха с тръбичка от едно гърненце. Малко момиченце подаваше тържествено гърненцето подред на всеки и той смукваше дълбоко от тръбичката. След малко, поотпочинали и поосвежени, ние благодарихме за гостоприемството на жената на нашия водач и тръгнахме на лов. Смятахме, че най-тежката част от пътуването е преминала, но жестоко се лъжехме, защото през следващия един час попаднахме в същински ад. Нашият път преминаваше през голямо блато, заобиколено от всички страни от гори, и ни най-слаб повей на вятъра не освежаваше убийствения зной на слънчевите лъчи. Блатото беше дълбоко, водата достигаше до осите на каруцата и беше така гъсто обрасло с бурени и водни лилии, че дори воловете се придвижваха трудно напред. Това водно пространство по всяка вероятност беше гигантски развъдник на комари от всички видове и размери. Те излитаха в огромни количества и ни се струваше, че пред нас се спускат полупрозрачни завеси от блещукащи и пърхащи крила. Комарите връхлитаха отгоре ни с пронизително и радостно жужене, кацаха по целите ни тела и въпреки че едва не се давеха в рукналата пот, се държаха здраво и смучеха със свирепа настойчивост кръвта ни. Първите няколко минути ние ги мачкахме с яростно раздразнение, след това изпаднахме в някакъв хипнотичен транс и ги оставихме да се насмучат до насита, защото убиехме ли стотина с един удар, тяхното място се заемаше от милиони други. След малко през трепкащата пелена от комари забелязах, че приближаваме островче, голямо около тридесетина квадратни метра, което се издигаше над равния килим от водни растения и вода. Обрасло с гъста и сенчеста горичка, то ми се стори прекрасно място за почивка.

На нашия водач вероятно му мина същата мисъл през главата, тъй като се извърна на седлото, отмахна с небрежно движение на ръка комарите от лицето си и посочи островчето.

— Senor, bueno, eh^[3]?

— Si, si, muy lindo^[4]! — съгласих се аз, обърнах коня и прецапах до следващата ни каруца, повлякла след себе си дълга опашка от изкоренени растения. Джеки седеше свита отзад, нахлупила огромна сламена шапка на глава и омотала няколко пъти здраво лицето си с шал.

— Не искаш ли да си починеш? — попитах я аз.

Изпод дълбините на шала ме стрелна едно мрачно око. След това Джеки разви шала и откри зачервеното си и подпухнало от ухапванията на комарите лице.

— Искам да си почина — отвърна горчиво тя. — Освен това искам студен душ, ледено питие и около четиристотин тона ДДТ, но дори не си и въобразявам, че мога да ги получа.

— Във всеки случай ще можеш да си починеш. Тук има малко островче, където бихме могли да поседнем.

— Къде е тази проклета змия?

— Не зная, но нашият водач е съвсем сигурен, че ще я открием.

— Радвам се, че поне той е сигурен в това.

Нашият керван се измъкна уморено от блатото и се пъхна в благословената сянка на дърветата. Докато Джеки и аз седяхме и се чешехме унило, двамата индианци се впуснаха в дълъг разговор. След това водачът приближи и обясни, че според неговите изчисления змията се намирала някъде наоколо, но очевидно се е придвижила по-далече, отколкото предполагал. Предложи да го почакаме, докато отиде да огледа малко по-нататък местността. Веднага възприех идеята, почерпих го с цигара и той зацапа отново през блатото с ореол комари около главата и плещите. След като подремнахме и изпушихме по цигара, аз почувствах отново прилив на сили и започнах да се пъхам из бодливите храсталаци с надеждата да открия някои влечуги. След малко ме сепна силният и измъчен вик на Джеки.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Ела бързо и я махни от мен — извика тя.

— Какво да махна? — попитах аз и закрачих бързо през храстите към Джеки.

Джеки седеше с навит крачол на панталона, с впита в крака огромна и подута от кръв пиявица, наподобяваща удължена смокиня.

— Боже Господи! — възкликнах аз. — Пиявица!

— Зная, че е пиявица… Махни я бързо!

— Прилича на конска пиявица — казах аз и приклекнах да я разгледам.

— Хич не искам да зная какъв е проклетият й вид. Махай я! — избухна гневно Джеки. — Махни я от крака ми, знаеш, че не мога да ги понасям!

Запалих цигара, смукнах няколко пъти, за да, я разпаля добре, след това допрях върха й до издутия заден край на пиявицата. Тя огъна отчаяно тяло, но се отлепи от крака на Джеки и тупна тежко на земята. Аз я настъпих с крак и я спуках като детско балонче, а от нея като от фонтан запръска алена кръв. Джеки изтръпна от отвращение.

— Погледни дали по мене няма и други пиявици.

Огледах я внимателно, но не открих нови пиявици по тялото й.

— Не разбирам къде си я намерила — казах аз, по никого от нас няма пиявици.

— Не зная… може да е паднала от дърветата — отвърна Джеки и вдигна поглед към клоните, като че очакваше да види увиснали по тях гроздове пиявици, готови да се нахвърлят отгоре ни. Неочаквано Джеки замръзна на мястото си.

— Джери, погледни бързо, там горе!

Повдигнах глава и забелязах, че сцената с пиявицата е наблюдавал и друг обитател на островчето. По средата на ствола на дървото, под което седяхме, имаше малка хралупа, от тъмната вътрешност, на която ни наблюдаваше малко колкото монета от половин крона и покрито с пера личице с две огромни златисти очи. То ни оглеждаше изплашено в продължение на минута, после се скри в дупката си.

— Какво беше това? — попита Джеки.

— Това е бухал — пигмей. Тичай при коларя и донеси неговото мачете… само тичай, за Бога, по-бързо и по-тихо.

Докато Джеки се отдалечи внимателно, аз обиколих дървото да разбера дали няма някой друг изход, но не открих нищо. Когато Джеки се върна с мачете, аз отсякох набързо дълга и тънка пръчка и свалих ризата си.

— Какво, за Бога, си намислил да правиш?

— Трябва да запушим по някакъв начин дупката, докато се изкача по дървото — обясних аз и завързах ризата на топка на края на пръчката. После приближих внимателно дървото с тази импровизирана запушалка, повдигнах я нагоре и натиках бързо ризата в отвора на хралупата.

— Дръж така ризата, а аз ще се изкача горе — помолих аз и докато Джеки придържаше пръчката, покатерих се по дървото и увиснах несигурно на един чеп близо до украсеното от моята риза място. Пъхнах внимателно ръка под ризата и бръкнах в хралупата. За щастие тя се оказа доста плитка. Заопипвах вътре и скоро почувствах върху пръстите си меки удари. Сграбчих бързо тялото на птицата, но то беше толкова дребно, че в първия момент се усъмних дали действително съм заловил търсената от мене птица. В следващия миг един малък закривен клюн се впи болезнено в палеца ми и аз разбрах, че не съм сбъркал. Извадих ръка от хралупата с разрошената малка птичка, вперила възмутен поглед в мен между пръстите ми.

— Улових я! — извиках тържествено аз и в същия миг чепът, върху който бях стъпнал, се отчупи и аз тупнах на земята заедно с бухалчето. За щастие паднах по гръб, а ръката с птичката вдигнах високо във въздуха, така че за нея всичко мина благополучно. Джеки ми помогна да стана и аз й показах моя улов.

— Та то е току-що излюпено, нали? — попита тя, загледана очаровано в бухалчето.

— Не, това е пигмей.

— Нима това е възрастна птица? — запита недоверчиво тя, устремила поглед в освирепялата и голяма колкото врабче птичка, която мигаше с очи и щракаше с клюн като разгневен лилипут.

— Точно така, птицата е възрастна. Това са най-дребните бухали в света. Да вземем някое сандъче от каруцата и да го поставим в него.

Когато поставихме бухала в сандъчето с телена мрежа, той разпери крила и достигна точно единадесет сантиметра и седем милиметра. Той изписука тихо и хрипливо и започна да оправя разрошената си, перушина. Тъмношоколадовите гръб и глава бяха напръскани със сиви точици, а сивкаво кремавите гърди се разсичаха от черни резки. Каруцарят остана очарован не по-малко от нас от малката птичка и взе надълго и нашироко да ми разказва защо ги наричат четириоки бухали. Това наименование ме озадачи доста и тогава каруцарят чукна по дървената стена на сандъчето и бухалчето извърна глава по посока на шума. Върху задната част на главата се виждаха два сиви кръга, ярко очертани на фона на тъмно шоколадовата перушина и действително създаваха впечатление, че птицата има очи и на тила си.

Докато се любувахме на птицата, се появи и нашият водач. Целият мокър и облепен с комари, той ни съобщи възбудено, че открил змията. Намирала се на около половин миля напред, излегнала се върху килим от водорасли на самата повърхност на водата, в края на блатото. Налагаше се да я изненадаме, тъй като от гората я отделяло твърде малко разстояние, а вмъкнела ли се в бодливите храсталаци, иди я търси. Тръгнахме начаса и когато по думите на водача наближихме змията, отправихме колата да заеме удобно наблюдателно място отдясно, а ние продължихме право напред. Тук към края на блатото водата беше съвсем плитка и не така обрасла сводни растения, но дъното бе неравно и конете през цялото време се препъваха. Разбрах, че ако змията се опиташе да избяга, нямаше да успея да я последвам с коня, тъй като препускането в подобно блато бе равносилно на самоубийство. Налагаше се да я преследвам евентуално пешком и сега за първи път ми мина през ума; ами ако змията действително се окаже толкова голяма, колкото я описваше нашият водач!

За съжаление змията първа ни забеляза. Водачът ни издаде внезапно остър вик и посочи напред с ръка. На около двадесетина метра пред нас между две огромни купчини водорасли зърнах V-образни вълнички във водата, насочени бързо към края на гората. Като се помолих набързо змията да се окаже не чак толкова голяма, за да мога сам да се справя с нея, аз хвърлих поводите на коня на водача, грабнах един чувал и скочих в топлата вода. Тичането във вода, достигаща до коленете, е изтощително при всички обстоятелства, но да се върши в разгара на тропическия ден представлява едно от онези безумства, на което е способен само ловецът на диви животни. Аз тичах с всички сили, потта се стичаше така обилно по лицето ми, че дори комарите нямаше как да кацнат по него, а стреловидният връх на вълничките междувременно наближаваше стремително брега. Намирах се на десетина метра, когато анакондата измъкна полираното си черно-жълто тяло от водата и запълзя към високата трева. Втурнах се с отчаяни усилия напред, но се препънах и цопнах по очи във водата. Когато се изправих на крака, от анакондата нямаше и помен. Проклинайки всичко на света, аз излязох на брега и закрачих през високата трева по посоката, в която изчезна змията, за да видя не бих ли могъл да тръгна по нейните следи. Не изминах и два метра, когато от един малък храст към мен се хвърли тъпа глава с отворена уста и ме накара да подскоча като ужилен. Под храста лежеше анакондата. Петната по навитото й тяло се сливаха така сполучливо със светлосянката, че аз просто не я забелязах. Наяла се до насита с пилета, преминаването на блатото вероятно се бе оказало трудно и за нея, както и за мен, ето защо след навлизането във високата трева тя бе решила да си почине. След като едва не я настъпих, тя се видя принудена да се сражава.

В почти всяка книга за Южна Америка на едно или друго място (а в някои книги и във всяка глава)читателят се натъква на анаконди. Те обикновено са дълги от тридесет до четиридесет — петдесет метра, независимо от факта, че най-голямата и официално измерена анаконда е дълга около десетина метра. Влечугото неизменно напада и в продължение на три-четири страници героят се гърчи в мощните му прегръдки, докато успява да я застреля с верния си револвер или пък някой от верните му индианци я пробожда с копие. С риск да бъда взет за шарлатанин или за необикновено скромен човек аз съм длъжен да опиша моята собствена схватка с анакондата.

Ще започна с това, че анакондата се нахвърли доста вяло върху мене. Тя въобще не се канеше да ми дава урок по борба на живот и смърт. Чисто и просто се хвърли напред с отворена уста, изпълнена със слабата надежда, че ще се изплаша и ще я оставя на спокойствие, за да може храносмилателните й сокове да подновят своята дейност върху погълнатото пиле. След като направи този жест и защити създадената за нейния род слава за свирепост и войнственост, тя се сви на здрав възел под храста и остана да лежи там, като от време на време съскаше тихо и малко печално на самата себе си. Имах крайно голяма нужда от пръчка, но най-близката група храсти стоеше доста далеч от мене, а се страхувах да я изоставя. На няколко пъти размахах чувала, изпълнен с надеждата, че анакондата ще го захапе и ще закачи зъбите си в него — метод, многократно и с голям успех използван от мене. Тя обаче пъхна глава под намотките на тялото си и засъска още по-силно. Реших, че някой трябва да ми помогне, като отвлече вниманието й, затова се обърнах, замахах като обезумял с ръка на нашия водач, застанал с конете в средата на блатото. Отначало не му се искаше да се доближи и само махна приветливо с ръка, но когато разбра, че ми стана неприятно, той бутна напред конете и зацапа през водата към мене. Обърнах се отново и едва успях да забележа отдалечаващата се опашка на яростната, внушаваща смъртен страх анаконда, която се пъхаше бързо в тревата. Нямаше друг изход. Пристъпих напред, сграбчих върха на опашката и я изтеглих отново на открито.

И сега съгласно правилата анакондата трябваше да увие моментално мускулестото си тяло около мен. В действителност тя се нави отново на кълбо и издаде тихо и жално съскане. Нахлузих бързо чувала върху главата й и я сграбчих за врата. С това приключи всичко. До пристигането на водача анакондата лежеше спокойно, помръдваше от време на време опашка и тихо съскаше. Повече неприятности от змията ми създаде всъщност водачът, тъй като въобще нямаше желание да ми помогне, а твърде трудно е да спориш с някого, когато стискаш в ръце огромна змия. Най-сетне успях някак си да го убедя, че няма да допусна змията да му направи нищо лошо и тогава той взе един чувал и го отвори, а аз вдигнах змията и я натиках вътре.

— Успя ли да направиш хубави снимки? — попитах Джеки, когато се върнахме при каруцата.

— Струва ми се, че да — отвърна тя, — макар и да снимах през истинска мъгла от комари. Много ли те затрудни змията?

— Не, тя се държа къде-къде по-добре от нашия водач.

— Голяма ли е? През визьора ми се стори огромна. Помислих, че няма да можеш да се справиш с нея.

— Не е чак толкова голяма. Със средни размери е. Струва ми се да е около два метра и половина, но може да е и по-къса.

Каруцата и конете се придвижваха уморено през блатото. Върху листата на водните растения вече падаха розовите отблясъци на залязващото слънце. Небето над нас се изпълни с огромни ята черноглави папагалчета, обхванати от истерия, което като че им се случва винаги преди лягане. Те летяха насам-натам на големи и неподредени групи и издаваха силни и пронизителни крясъци, а в това време слънцето се спускаше в лимоненожълта мъглявина зад облаците. Върнахме се в къщи в осем часа, уморени и със сърбящи от изпохапалите ни комари тела. След като си взехме по един душ и похапнахме, отново се почувствахме хора. Бухалът — пигмей изяде четири тлъсти жаби, като се нахвърляше отгоре им с любопитни и възторжени слаби крясъци, подобни на меките цвъртения на новородено щурче. Анакондата смилаше унесено храната си и не възрази ни най-малко, когато я измерихме. Дължината й беше точно два метра и седемдесет и три сантиметра.