Джералд Даръл
Пияната гора (14)

Интерлюдия

Аз не обичам особено много градовете и никога не съм смятал, че видът на някой град може да ме зарадва. Нашето облекчение и удоволствие обаче нямаха граници, когато зърнахме под крилото на самолета блесналия в полумрака Буенос Айрес, наподобяващ огромна геометрична фигура. На летището направих неизбежното отклонение до телефонната кабина и набрах номера на Бебита.

— О, моето момче, радвам се, че сте живи и здрави: Не можете да си представите колко се безпокояхме за вас. Къде сте сега? Пристигайте веднага на обяд.

— Отново става дума за животните — произнесох тъжно аз. — Трябва някъде да ги подслоним. Тук е ужасно студено, не ги ли настаним много скоро на топло, има опасност да се разболеят от пневмония.

— Ах, разбира се, отново животните! — отвърна Бебита. — Вече съм им намерила една малка б-б-барачка.

— Барачка ли?

— Да, съвсем мъничка, разбира, се. Струва ми се с две стаи. Има и вода, но като че не е отоплена. Това об-об-обаче няма значение, елате тук и аз ще ви дам печка.

— Не се съмнявам, че тази барачка принадлежи на някой твой приятел?

— Разб-б-бира се. Трябва само да ми върнете по-скоро печката, защото е на Мононо и б-б-без нея бб-буквално ще загине.

„Барачката“ на Бебита се оказа къщичка с две просторни стаи и изход към малък двор, заобиколен от висока стена. От другата страна на двора се намираше второ помещение с голяма мивка. С помощта на печката, измъкната нелегално от стаята на мъжа на Бебита, ние затоплихме бързо помещението и животните се почувстваха по-добре. Аз се обадих по телефона на Рафаел и той се появи начаса при нас, засвяткал с очила и натоварен с плодове, месо и хляб, взети от килера на майка му. Когато запротестирах и заявих, че това сигурно няма да се хареса на майка му, той отвърна, че в противен случай животните трябвало да останат гладни, тъй като всички магазини били затворени. Възмущението ми от тази кражба от килера на майка му веднага се изпари и ние се заехме с удоволствие да храним нашите животни с деликатеси, които те опитваха за първи път в живота си, като грозде, круши, ябълки и череши. Оставихме ги сити и затоплени и отидохме у Бебита, където за първи път от няколко месеца насам седнахме да се нахраним по човешки.

Преситени като нашите животни, ние се изтегнахме удобно в креслата и засърбахме кафе.

— И какво ще правите сега? — попита Бебита.

— До отплаването на парахода остават още няколко дни. Ще се опитаме за това време да попълним колкото се може повече нашата сбирка.

— Искате ли да се поразходите извън града? — попита тя.

— Стига да е възможно.

— Ще попитам Мария Мерседес дали не може да ви приеме в нейната естансия.

— Смяташ ли, че ще се съгласи?

— Естествено — започна Бебита — тя е…

— Зная, тя е твоя приятелка.

И така уговорихме се да вземем влака от Буенос Айрес и да заминем за Монастерио, отстоящо на четиридесет мили оттук. Недалеко от Монастерио се намираше Секунда, естансията на семейство Де Сотос. Там щяха да ни чакат Рафаел и неговият брат, за да ни помогнат.