Джералд Даръл
Пияната гора (8)

Сбирщина от бичос

В резултат на собствените ни усилия и подпомогнати от местното мъжко население (под непосредственото ръководство на Паула) ние скоро събрахме много представители от тамошната фауна. Джеки, Рафаел и аз не подгъвахме крак по цял ден: сковавахме и почиствахме клетки, хранехме и пояхме животните, правехме звукозаписи и фотоснимки. Макар да работехме и тримата, не успявахме да се справим с цялата работа. Ща не ща реших, че се налага да наемем дърводелец, който да се заеме поне с направата на клетките. Казвам „ща не ща“, понеже имах голям опит с този род занаятчии из разните краища на света. Убедих се, че дърводелците като специална категория хора са твърде едностранчиви. Накарайте ги да ви направят врата или маса, къде повече, къде по-малко сполучливо те ще направят онова, което сте им поръчали. Наемете обаче някой дърводелец и го накарайте да ви направи няколко различни клетки за животни — неговото умение начаса ще отиде по дяволите. Докато го научите на елементарните условия за правенето на клетки, настъпва време да си заминавате. Ето защо изпълнен с лоши предчувствия, помолих Рафаел да възложи намирането на дърводелец на Паула. Дърводелецът ни се представи още на следния ден: нисък, пълен човек с безизразно като на риба лице. Той ни съобщи с хриплив глас, че го наричали Анастасий. Около половин час втълпявах на Анастасий от какво имаме нужда, после му връчих един дървен сандък и му казах да направи от него клетка за птици. За кратко време се убедихме, че Анастасий притежава два изключително неприятни навика: първо, подсвиркваше си силно и фалшиво през време на работа, и второ, явно смяташе, че пироните са одушевени същества, обладани от някакъв зъл дух. Той заковаваше всеки пирон с поредица от страхотни удари, които кънтяха във въздуха дълго, след като главичката на пирона потъваше в дъската. След това спираше и оглеждаше внимателно пирона с крайчеца на очите си, като че очакваше да се измъкне от дървото. Пиронът си стоеше неподвижно на мястото, но Анастасий забелязваше някое едва доловимо движение, подскачаше напред и започваше да нанася опустошителни удари с чука дотогава, докато не се убедеше, че пиронът е престанал да се съпротивлява. След всеки „убит“ по този начин от него пирон той ознаменуваше своята победа със силно и фалшиво подсвиркване. Анастасий се труди върху първата клетка в продължение на два часа и когато нетърпима болка цепеше вече главите ни, ми представи за оглед своето произведение.

Няма нищо по-лесно от това да се направи клетка за птици: отпред е необходимо да се постави телена мрежа, а отдолу да се остави сантиметър и половина процеп, за да може да се почиства. Вътре се слагат две напречни пръчици за кацане и достатъчно голяма вратичка, през която човек да може да провира ръката си. Анастасий бе сътворил истински шедьовър. Неговата клетка приличаше на гробница, изпълнена с мъртви пирони, по-голямата части изкривени и изпочупени. По поставената отпред телена мрежа личаха големи вдлъбнатини — резултат от твърде усърдното забиване на пироните от страна на майстора. Изпълнението на вратичката бе замислено по такъв начин, че след затваряне беше почти невъзможно да се отвори отново, а след отваряне не можех да пъхна ръка през нея. Процепът за почистване бе толкова голям, че всяка птица, с изключение на някой голям и граблив хищник, можеше спокойно да излети през него. Ние съзерцавахме клетката потънали в мрачно мълчание.

— Джери, мисля, че е по-добре сами да си ги правим — наруши пръв мълчанието Рафаел.

— Не, Рафаел, имаме твърде много работа, ще трябва да се примирим с този касапин и да живеем с надеждата, че ще се оправи.

— След това си произведение няма да е трудно да се пооправи — забеляза Джеки. — Само че кого, за Бога, да поставим вътре? Трябва да е някоя опитомена птичка, та когато избяга, лесно да я хванем.

В продължение на една седмица Касапинът, както го нарекохме ние, изфабрикува няколко клетки, коя от коя по-лоши. Той достигна върха на своето майсторство, когато го помолих да ми направи клетка, облицована отвътре с тенекия. Той прикачи тенекията чрез прилагане на нов метод, като заби отвън навътре огромни пирони, без да ги огъва. В резултат на това вътрешните стени на клетката се изпъстриха със заострени върхове на пирони, заобиколени от разкъсана и назъбена тенекия. Цялото съоръжение наподобяваше необикновено средновековно приспособление за измъчване.

— Нищо не излезе от него, Рафаел. Ще трябва да се разделяме с Анастасий — казах аз. — Не мога повече да издържам, този човек явно не е с всичкия си. Погледни само какво е направил. Човек може да си помисли, че се каним да убиваме животните, а не да ги отглеждаме. Кажи му, че е уволнен и предай на Паула да намери друг дърводелец, който да притежава поне мъничко съобразителност.

Касапинът се върна отново към своята разрушителна дейност в селото и на следната сутрин Паула доведе слабичък и срамежлив младеж с фуражка. Тя ни представи новия дърводелец и надълго и нашироко ни заразправя за неговата сърцатост, лични качества и съобразителност. Рафаел му показа направените от нас клетки, той ги огледа внимателно и заяви, че както му се струвало, можел да направи такива.

— Добре — казах аз, след като Рафаел ми преведе всичко това. — А как му е името?

— Como se lama^[1]? — попита Рафаел.

— Юлий Цезар Центурион — отвърна младежът и се изкиска възбудено.

Така Юлий Цезар Центурион бе приет в нашата компания и се оказа много мил, находчив и симпатичен човек. Нещо повече, оказа се и превъзходен дърводелец. Когато се зае наистина с правенето на клетките, ние почувствахме, че можем да посветим много повече време на животните.

Във всяка колекция животни винаги се намират двама-трима любимци, които се ползват с особени симпатии. Не е необходимо това да са редки или екзотични животни, нито пък изключително интересни. В момента, в който ги видите, разбирате, че притежават онези редки и неподдаващи се на описание качества, очарование и индивидуалност, които ги предопределят да станат знаменитости в лагера. Отначало в Чако имахме три такива животни. След това към тях се присъедини четвърто и затъмни останалите — но за това по-после. Трите животни се различаваха напълно едно от друго, но всяко едно притежаваше онези основни качества, които го отличаваха от останалите животни и го превръщаха в истински образ.

Първото от тях беше Кай, малката маймунка дурукули. Донесе ни я някакъв доста противен индианец със страшно измачкана сламена шапка, на която се развяваше синя панделка. Купих я с голямо удоволствие. Като изключим това, че обожавам маймуните, проявявах особен интерес към дурукулите, тъй като те са единственият род маймунки, които водят нощен живот. На големина колкото малко коте, Кай имаше сива козина, преливаща в бледооранжево по гърдите и в бледокремаво по коремчето. Малките й уши се скриваха почти напълно в козината на главата и едва се забелязваха. Огромните й като на кукумявка светлокехлибарени очи се ограждаха от бели кръгове, обрасли по края от черна козина. Поради тази окраска в съчетание с огромните очи и незабележимите уши тя удивително приличаше на кукумявка. Маймунката беше много раздърпана, занемарена и слаба. Първите три дни непрестанно нервничеше и не можехме да направим нищо за нея. Завързахме я за един кол, близо до който поставихме голям сандък, и отначало тя прекарваше цялото си време, като се криеше от погледите ни. Когато се опитвахме да установим дружески отношения с нея, тя се отдръпваше в ъгъла на сандъка, наблюдаваше ни ужасено с огромните си очи, а малките й лапички трепереха от страх. Много изгладняла, тя поглъщаше лакомо всичко, което й поднасяхме. Колкото и да бе гладна, тя не излизаше от сандъка, докато не се отдръпнехме на прилично разстояние. Така се случи, че един ден успях да уловя гущер. След като го убих, приближих сандъка на Кай, приклекнах и протегнах към нея ръка с все още потрепващото върху дланта ми тяло на влечугото. Кай хвърли поглед към лакомството и изкушението надделя над предпазливостта. Тя изскочи от сандъка, издаде тих призрачен писък, сграбчи здраво гущера и приклекна пред мен. Внезапно съобрази, че никога не ме е допускала толкова близо до себе си и тъкмо се канеше да се оттегли в сандъка, опашката на гущера леко потрепна. Тя начаса ме забрави, отхапа с много съсредоточен вид опашката и хванала я с лапа, започна апетитно да дъвче, като че хрупаше керевиз. Аз седях съвършено неподвижно, докато привърши храната си, а Кай от време на време ме поглеждаше внимателно с огромните си светли очи. Тя постави в уста последното късче от гущера, извади го, поогледа го, отново го задъвка и го погълна. След това заоглежда внимателно лапите и земята около себе си, за да се увери, че не е останало нищо повече. Кай протегна задния си крак, почеса енергично бедрото си, изправи се и спокойно се отправи към своя сандък. От този ден доверието й към мен порасна.

Не след дълго открихме, че Кай не обича да я държат завързана на открито. Струва ми се, че изпитваше чувство на пълна безнадеждност. Ето защо запретнах ръкави и й направих клетка. Тя представляваше висока и тясна къщичка с мъничка спалня на върха, където при желание можеше да се оттегля. Кай обожаваше своята спалня и прекарваше по цял ден в нея провесила главата и предните си лапички през вратата. Дори заспиваше в тази поза. Тя притваряше наполовина клепачи. Неочаквано, отново ги отваряше, а след няколко секунди те пак се спускаха, главата й започваше да клюма, докато накрая, след много потрепвания и внезапни събуждания, главата й увисваше съвсем и полягаше спокойно върху лапичките. Случеше ли се нещо интересно или необикновено, огромните й очи се отваряха и тя проточваше врат от своята спалня, за да разбере какво е то. Понякога, обладана от силна възбуда, тя така извиваше врат, че главата й просто се обръщаше обратно и ние очаквахме всеки момент да тупне на земята. Тя можеше да обръща главата си назад и да гледа през рамо съвсем като кукумявките. Кай бе изключително любопитна маймунка и просто нямаше сили да откъсне поглед от каквото и да е, дори това да я плашеше. Понякога ставаше свидетел на пристигането на някоя нова змия. Тя се спускаше с тихи пискливи крясъци, вперваше поглед в нея през мрежата, отворила широко от ужас очи и непрестанно хвърляше поглед през рамо, за да се убеди, че пътят й за отстъпление е свободен. Когато преценеше, че змията е твърде близо до нея, тя подскачаше на клончето до спалнята си с извърнато към вратата лице, после завърташе глава и продължаваше да наблюдава през рамо змията. По този начин можеше да се пъхне моментално на сигурно място, като същевременно не изпускаше случая да наблюдава влечугото. За нощно животно Кай бодърстваше удивително дълго време през деня и нямаше събитие в лагера, което да се изплъзне от огромните й очи или да не се отбележи с тихи писъци.

Един ден разрязвах някакъв гнил дънер за кълвача и открих няколко скрити под кората големи и сочни хлебарки. Помислих, че мога да нагостя Кай с тях, затова ги улових и й ги занесох. Просната блажено със затворени очи и полуотворена уста върху пода на клетката. Кай правеше слънчеви бани. След като я повиках, тя се събуди, приседна и замига пред мен, все още замаяна от съня. Отворих вратата на клетката и подхвърлих вътре най-голямата и най-подвижна хлебарка, като си мислех, че ще и бъде забавно сама да я улови. Все още полусънна Кай забеляза, че пуснах нещо живо в клетката и не прояви никакъв интерес към него. Тя изчезна моментално в своята спалня, а хлебарката започна да се разхожда бавно из клетката и да размахва неуверено мустачки. След малко Кай надникна внимателно през вратата на своята спалня да поразгледа по-внимателно онова, което й бях донесъл. Тя оглеждаше подозрително хлебарката и по цялата й муцунка, както винаги в моменти на нервна възбуда, се виждаха само двете й огромни очи. След известно размишление Кай реши, че насекомото не само е безопасно, но вероятно ставаше и за ядене, затова слезе долу, приседна до хлебарката и започна да я наблюдава отблизо. Хлебарката малко се поразходи, после спря и реши набързо да се поизмие и пооправи. Кай седеше с лапи върху стомаха и съсредоточено я наблюдаваше. След това протегна внимателно лапа и чукна изящно с пръст хлебарката по гърба. Тя моментално се стрелна като обезумяла по пода, а Кай подскочи уплашено назад и избърса набързо лапа в гърдите си. Като движеше с бясна скорост крака и мустачки, хлебарката достигна предната стена на клетката и започна да пълзи навън през телената мрежа. Кай се хвърли с пронизително цвъртене напред и се опита да я сграбчи, но беше вече късно. Аз хванах хлебарката и я пуснах отново в клетката. Този път Кай не се отдели от нея, почукваше я по гърба и след това душеше пръстите си. Най-сетне реши, че въпреки отблъскващата й външност хлебарката можеше да се яде. Кай затвори очи, с изражение на отчаяна решимост я сграбчи с двете си лапи и така я натисна в уста, че трептящите крака на насекомото останаха да стърчат навън като мустаци на морж. Оттогава убивах хлебарките и тогава й ги давах, защото Кай събираше дълго време кураж, преди да ги хване, и те винаги успяваха да се измъкнат през мрежата.

Когато разбра, че има собствена спалня, в която можеше да се пъхне в трудни минути, Кай се опитоми много, стана по-доверчива и дори ни позволи да я милваме. Джеки вземаше късче банан или няколко зрънца грозде, стискаше ги в шепа и я подаваше на Кай. Тя слизаше от спалнята си, сядаше и започваше сериозно да разтваря пръст по пръст шепата на Джеки, докато се добереше до лакомството. След като започна да яде всеки ден много плодове и насекоми, както и две купички мляко с витамини и сурови яйца, Кай скоро надебеля, а козината й стана лъскава и гъста. Когато я погледнеше, човек трудно можеше да познае предишната наплашена и жалка маймунка, каквато беше. Заслугата за това принадлежеше на Джеки, защото Кай я обичаше повече от мен. Джеки имаше задачата да я чисти и храни, да изостря апетита й с разни лакомства, както и да играе с нея, за да не й е скучно. Трябва да заявя (без никакво славолюбие, още повече, че не бе моя заслуга), че в нито една зоологическа градина нямаше по-красива дурукули, когато я заведохме в Англия.

Кай царуваше безпрепятствено за известно време в лагера, но един ден пристигна друго животно, с което се наложи да дели своя трон. Когато изтърсиха от кошницата нашето ново попълнение, то приличаше на много мъничко и много пухкаво кученце с черно-бели колелца на опашката. По известна само на него причина, то носеше черна маска, зад която ни наблюдаваха две замислени и малко тъжни кафяви очи. То стоеше върху необикновено големите си и много плоски стъпала и приличаше на опечален разбойник, изгубил пистолета си. Забелязахме, че има розови ходила с дълги и тънки артистични пръсти. Това бе малка ракоядна миеща мечка, която скоро след това решихме да наречем Пух, поради много близкото й сходство с прочутото мече, носещо същото име. Ние й дадохме името още на следната сутрин, когато отидохме да почистим клетката й.

Настаних Пух в хубава и просторна клетка с дървена решетка и малка вратичка с резе, насипах две кофи дървени трици върху пода и го оставих да се разполага както си иска. Преди всичко трябва да кажа, че се държеше изключително благоприлично. Седнал на закръгленото си задниче с устремен към решетките поглед, той приличаше на очакващия своята присъда Дик Търпин^[2]. Когато обаче се върнахме от обяд, разбрахме, че не си бе губил напразно времето. Той седеше с невинен израз извън клетката, заобиколен от нашия дневен запас яйца, или казано по-точно, от черупките на яйцата, с изпоцапани от жълтък и белтък муцуна и козина. Когато го нахокахме, той ни погледна с такова изражение, като че животът винаги е бил жесток към него и от никого не е очаквал нито разбиране, нито съчувствие. Реших, че си заслужава да проуча малко по-внимателно този разбойнически метод на измъкване от клетката, понеже не можех да си обясня как е успял да постигне това. Аз го пъхнах обратно в клетката, затворих резето на вратата и започнах да го наблюдавам внимателно отдалече. Измина доста време. Изведнъж между дървените прегради се показа черен нос и се завъртя насам-натам. Решил, че няма нищо подозрително, той отстъпи място на розова лапичка с дълги и тънки пръсти, която се протегна съвсем по човешки край напречните пръчки по посока на резето. Когато го напипа, един от артистичните пръсти се пъхна под резето и го дръпна ловко с едно щракане. Вратичката се отвори някак си виновно и в отвора бавно се показа замислената муцунка на Пух. В следващия четвърт час монтирах ново резе на вратата, но само за три дни той овладя всичките му тайни и отново избяга. Към края на седмицата върху вратата на клетката стърчаха всевъзможни резета и кукички, които биха накарали дори Худини^[3] да се замисли, но всичко това само ни принуди да губим повече време за отваряне на вратата, отколкото Пух. В края на краищата окачих на вратата катинар и с това разреших въпроса. Пух обаче седеше с часове с протегната през дървената преграда лапа и опипваше катинара с чувствителните си пръсти, като от време навреме пъхаше изпълнен с надежда пръст в отвора за ключа.

Някой сантиментален човек може да си помисли, че Пух правеше отчаяни опити да избяга от своя дървен затвор сред безгрижната и неограничена свобода на гората. Това би било крайно неправилно. Когато Пух успееше да се измъкне, той се стремеше към две цели: първо, масата с храна, второ, клетката на птиците. Откриеше ли нещо за ядене, той оставаше там до нашето идване. Нямаше ли храна, той докарваше птиците до истинска истерия, като ги оглеждаше иззад мрежата и се облизваше. Може да се предположи също така, че ако Пух не се стремеше към своята изгубена свобода, тогава чисто и просто е бягал, за да си достави необходимата храна, която ние не сме му осигурявали. Искам обаче да спомена, че Пух ядеше много повече от всяко друго животно с неговите размери. Този лакомник получаваше всеки ден по две сурови яйца, витамини и рибено масло, разбъркани в около половин литър мляко, стотина грама мляно месо и плодове като банани, гуава и пау-пау. Пух поглъщаше всичко това за около половин час, а след кратка дрямка бе готов да продължи яденето.

Когато откри, че катинарът няма да му разкрие тайните си, Пух не се отчая и ежедневно му отделяше по половин час. Останалата част от времето си посвещаваше на други работи, между които и на старателно разтребване на клетката. Всеки ден след приключване на титаничния труд по почистване на клетката, ние я застилахме с пласт чисти дървени трици. Пух моментално го обземаше манията на изрядната домакиня да поддържа безупречен ред в дома си. Разхвърляните по целия под дървени трици явно му действаха на нервите. Той започваше от единия край на клетката и работеше заднешком — загребваше триците с предни лапи, изхвърляше ги между задните, а после ги избутваше като същински булдозер с възголемия си задник. Тази сериозна работа продължаваше дотогава, докато по пода не остане и прашинка, а в единия от ъглите задникът му не натрупваше огромна конусообразна купчина от дървени трици. Излишно е да споменавам, че ъгълът не се използваше за онези естествени функции, заради които насипвахме дървените трици. Затова пък той ги използваше в следобедния зной за кушетка или за своеобразен шезлонг, в който се излягаше по гръб и подръпваше замислено космите на огромния си корем със своите дълги пръсти. Когато изпаднеше в подобни будистки размишления, обичаше да си играе с парченце мазнина. Той захапваше единия край с уста, другия прихващаше със задни лапи и подръпваше ту със зъби, ту с лапи, клатейки се леко като в люлеещ се стол, което очевидно го приспиваше бързо.

За да му дам възможност да се движи повече, реших всеки ден да го извеждам за няколко часа извън клетката. За целта забивах в земята кол, поставях нашийник от оплетени върви на Пух и го завързвах на дълго въже. Пух прегризваше въжето само за половин час, правеше посещение на масата с продукти и излапваше двадесет и четири банана. Използвах какви ли не видове материали. Най-дълго го задържа една каишка от необработена кожа, но в края на краищата и тя не издържа неравната битка. На края измъкнах една верига, предназначена задруги цели. Макар и къса, тя принуди Пух да се откаже от опитите си да я прегризе. Независимо от своята дюстабанлийска, мудна и провлачена походка, както и добродушието си на шишко, той всъщност беше много подвижен. Не се застояваше нито минутка на едно място и непрестанно искаше да се занимава с нещо. При такъв излишък на енергия всичко му омръзваше бързо и понякога се налагаше да проявяваме изключителна изобретателност, за да го залисаме с нещо. Старите филмови ленти го забавляваха с дни. Той се разхождаше напред-назад, повлякъл с уста цели метри целулоидна лента, или пък лягаше по гръб, вдигаше лентата с лапи и се взираше късогледо в нея като затлъстял и угнетен режисьор, преглеждащ своето последно велико творение.

Денят, в който намерих черупката на едни стар кокосов орех, се превърна в истински празник за Пух. Отначало орехът му се стори подозрителен и той го приближи странично, готов да побегне, ако се опита да го нападне. После го докосна едва-едва с лапа и за свое най-голямо удоволствие откри, че кокосовият орех може да се търкаля. Половин час той подскача щастливо около ореха. На няколко пъти така се разгорещи, че го избута извън обсега на своята верига. Тогава надаваше силни и откъслечни крясъци, докато Джеки или аз не му връщахме играчката. След това на Джеки й хрумна идеята да издълбая дупка в черупката на ореха. Тази проста промяна превърна ореха от временно увлечение в най-любимата играчка на Пух. Сега той седеше часове наред с нея. Стиснал я здраво между задните си крака, той бъркаше дълбоко с лапа в черупката и от време навреме вадеше отвътре микроскопични люспички. Първия път се увлече дотолкова, че бръкна много дълбоко и лапата му се заклещи. Когато я измъкнахме, аз разширих отвора. И така Пух прекарваше по цял ден с кокосовия орех, играеше на футбол, пъхаше като същинско дете лапа в него, а когато се уморяваше, го обгръщаше с лапи и така заспиваше.

Третото наше известно животно се прочу с непретенциозното име Фокси^[4]. Това бе малка, изящна сива лисица от пампата със стройни крака, огромна опашка и пламенни кафяви очи. Някакъв парагваец я заловил още съвсем малка и когато ни я донесе, тя не бе на повече от три-четири месеца. На големина колкото териер с къси остри косми, Фокси очевидно се бе отказала от всичко лисиче. Дори си мислех, че в дълбочината на душата си тя не се смяташе дори за лисица, а за куче, защото беше усвоила много от навиците на кучетата. Ние й поставихме нашийник и верига на края с метална халка. Халката се плъзгаше свободно по опънато между два кола въже. Това й даваше по-голям простор за движение, а от друга страна, веригата бе достатъчно къса, за да не се заплете в нея. Нощем спеше в голяма и пълна с трева клетка. Зърнеше ли ни сутрин, тя ни приветстваше със силен и продължителен радостен вой. Едва що отваряхме вратата на клетката и тя започваше да размахва безумно огромната си опашка, повдигаше горната си устна и показваше детските си зъби с крайно възхитено и възторжено изражение. Възторгът й достигаше връхната си точка в мига, в който я изваждахме от клетката. Точно тогава настъпваше най-опасният момент. Преливаща от радост при срещата, тя не можеше повече да се въздържа и при невнимание от наша страна ни обливаше с урина.

Наскоро след нейното пристигане установихме, че Фокси притежава две страсти: кокошките и цигарените фасове. Кокошките, а в тяхно отсъствие всякакви други птици просто я очароваха. От време навреме една или друга представителка от пернатото стопанство на Паула идваше между клетките и приближаваше завързаната Фокси. Тя се снишаваше към земята, главата й прилепваше към лапите, ушите щръкваха, а опашката помръдваше леко насам-натам. Кокошките приближаваха бавно, кълвяха разпръснати зрънца и кудкудякаха силно. Колкото повече приближаваха, толкова повече се разгаряше пламъкът в очите на Фокси. Кокошките пристъпваха твърде бавно и търпението на Фокси се изчерпваше. Много преди да навлязат в нейния обсег, тя се хвърляше напред, изпъваше веригата до крайност и започваше възбудено да джафка. Кокошките се пръскаха с истерични кудкудякания. Фокси приклякваше и ни хвърляше през рамо сияещ поглед, като вдигаше прахоляк с бясно размяталата й се опашка.

Интересът й към цигарените фасове се бе превърнал в истинска мания. Когато откриеше някой фас, тя се хвърляше отгоре му и моментално го поглъщаше с изражение на пълно отвращение. След това кашляше мъчително в продължение на половин час, наливаше се до насита с вода и бе готова за следващия фас. В един ужасен ден Фокси получи урок за цял живот. По невнимание оставих почти пълно пакетче цигари близо до Фокси и преди да разбера, тя го погълна. Малко е да кажа, че й прилоша. Разкъсваха я ужасни стомашни болки, докато не изхвърли на бял свят последните парченца хартия и тютюн, примесени с цялата й закуска. Фокси така се изтощи, че остана да лежи на земята, дори не помръдна и ухо, когато кокошките преминаваха почти под носа й. Привечер се пооправи дотолкова, че изяде около един килограм месо и две сурови яйца, но когато й подадох цигари, тя отскочи възмутено назад. Оттогава Фокси не се допря повече до тютюна.