Джералд Даръл
Пияната гора (12)

Сара Хъгърсек

Наред с малките кресливи дългоопашати папагалчета най-шумни и най-нахални птици в нашата сбирка като че се оказаха двете качулати сойки. Те приличат на английската сойка, само че са по-дребни и по-важни от нея. С това приключва приликата им, защото качулатите сойки имат дълги като на свраки черно-бели опашки, тъмни кадифени гърбове и светли розово-жълти гърди. Оцветяването на главите им е необикновено. Преди всичко по челата им стърчи право нагоре черна, къса и наподобяваща плюш перушина, така че птиците изглеждат като току-що ниско остригани. Освен това перушината отзад на главата им е гладка, образува синкаво бледи петна и създава впечатление, че са с плешиви глави. Над блестящите и закачливи златисти очи са изписани гъсти „вежди“ от ярки светлосини пера. Това оцветяване придава на птиците учудено изражение.

Заклети „плюшкиновци“, сойките изповядваха девиза „от много глава не боли“. Всяка друга птица, получила повече накълцано месо, отколкото можеше да изяде, разхвърляше безразборно останките из клетката. Не така постъпваха обаче сойките. Всичко онова, което не бяха в състояние да погълнат, те събираха най-старателно до последна трохичка и го трупаха в съда за вода. Поради някаква известна само на тях причина те решиха, че съдът за вода е най-подходящото място за запазване на техните запаси от храна и ние с нищо не можехме да ги накараме да променят мнението си. Аз се опитах да им поставя два съда за вода, за да могат да складират в единия храната си, а от другия да пият вода.

Моята идея ги възхити, те разделиха незабавно храната и я поставиха в двата съда. Сойките се запасяваха и с фъстъци, които особено много обичаха. Тяхната клетка имаше няколко пукнатини и дупки, идеални места за запазване на фъстъци, с изключение на това, че те бяха много големи, за да се поберат там. Сойките обаче ги вземаха един по един с клюновете си, излитаха на пръчката за кацане, с необикновено остроумие ги затискаха с крака и с няколко силни удара на клюна раздробяваха фъстъка. След това вземаха парчетата и се опитваха да ги поставят в дупките. Ако парчето фъстък се окажеше голямо, тогава цялата операция се повтаряше отново. Те постъпваха по същия начин и когато ги изяждаха, само че ако фъстъкът беше счупен, те събираха отделните парченца, поставяха ги внимателно за десетина минути в единия от съдовете за вода, за да поомекнат, и тогава по-лесно ги поглъщаха.

Една от най-приятните особености на сойките бе тяхното изключително бръщолевене, но винаги с приглушени гласове. Те стояха по цели часове на пръчката за кацане, гледаха се с учудено вдигнати вежди и водеха най-оживени разговори с всевъзможни крясъци, хриптения, трели, хихикания и джафкания и влагаха в тях удивително голямо разнообразие от чувства. Превъзходни подражатели, в продължение на няколко дни те включиха в своя репертоар лая на селските кучета, тържественото кудкудякане на снеслата кокошка, кукуригането на петлите, пронизителните крясъци на ракоядната миеща мечка Пух, та дори и металните удари на Юлий Цезар Центурион. След закуска сойките се отдаваха на сплетни и от клетката им се носеше такова разнообразие от звуци, като че в нея не се намират две сойки, а двадесет или тридесет различни вида птици. За краткото време, откакто ги притежавахме, те се научиха да подражават гласовете на почти всички животни от нашата сбирка и явно се гордееха много с това. С пристигането обаче на Сара Хъгърсек в лагера, към общия хор на животните се присъедини нов глас, който при цялото си старание сойките не успяваха да възпроизведат.

Един ден Паула влезе два пъти по-бързо във всекидневната, понесла подноса с обяда в кафявите си ръце. Като едва не ме заля с гореща супа, тя ме помоли да отида веднага в кухнята, тъй като някакъв индианец донесъл бичо, много голямо и неописуемо свирепо. Не, не знаела какво е това бичо, поставено било в чувал и затова не успяла да го види, но то така дърпало чувала, че се страхувала за живота си. Излязох и заварих един юноша — индианец. Приклекнал до вратата, той дъвчеше сламка и поглеждаше към малък чувал, който се въртеше непрестанно в кръг и от време на време издаваше сумтене. Единственият признак, който ми даваше възможност да се досетя за съдържанието на чувала, беше голям и закривен нокът, щръкнал на едно място от него, но дори и това не ми подсказваше нищо, тъй като не можех така изведнъж да се досетя какво ще е това малко животинче, способно да се побере в чувал и в същото време достатъчно голямо, за да притежава такъв нокът. Погледнах юношата, той ми се усмихна широко и кимна с глава, при което дългата му права и черна като сажди коса се разлюля като че духната от вятъра.

— Buenos dias, senor^[1].

— Buenos dias. Tiene un bicho^[2]? — попитах аз и посочих разтанцувалия се чувал.

— Si, si, senor, un bicho muy lindo^[3] — отвърна той сериозно. Реших, че най-добре е да развържа чувала и да видя какво има вътре, но преди всичко ми се искаше да разбера що за животно е това. Нямах никакво желание да рискувам при наличието на такъв нокът.

— Es bravo^[4]? — попитах аз.

— No, no senor — отвърна индианецът и се усмихна — es manso, es chiquitito, muy manso^[5].

Познанията ми по испански се оказаха недостатъчни, за да му обясня, че младостта на животното не е гаранция за неговата смиреност. Някои от най-сериозните си белези съм получил от новородени животни, неспособни на пръв поглед да убият дори и хлебарка. С надеждата, че всичко ще мине благополучно и като си припомних къде съм оставил пеницилиновия крем, аз грабнах въртящия се в кръг чувал и го развързах. За миг всичко утихна, след това между гънките на чувала се показа дълга, огъната, с форма на ледена висулка муцунка и малки, изящни и пухкави ушички. Скрити в пепелявосива козина, към мене се стрелнаха две замъглени очички, наподобяващи две влажни зрънца от черно френско грозде. Последва нова пауза, след това на края на муцунката се разтвори малка, ясно очертана уста, от нея се показа дълъг около двадесетина сантиметра сивкаво-розов език и се изви грациозно във въздуха. Езикът се хлъзна обратно, устата се разтвори повече и се раздаде звук, който трудно се поддава на описание — нещо средно между лай на куче и хрипливо мучене на теле, с лек намек за вой на настинала параходна сирена в мъгливо време. Звукът бе толкова силен, че Джеки се показа изплашена на верандата. В този миг главата на животното се скри в чувала, остана да стърчи само върхът на муцунката. Джеки се намръщи.

— Какво, за Бога, е това? — попита тя.

— Това — отвърнах радостно аз — е върхът на зурличката на новороден гигантски мравояд.

— Той ли крещеше така страшно?

— Да, той току-що ме поздрави по мравоядски.

Джеки въздъхна опечалено.

— Не ни ли стигат оглушителните крясъци на сойките и папагалите, та прибавяме към тях и този фагот?

— Когато го настаним, ще се успокои — отвърнах небрежно аз, и като че в отговор на моята забележка животното подаде глава от чувала и повтори своя номер на фагота.

Аз разтворих още повече чувала и надникнах вътре. Останах наистина удивен, че такова малко същество е в състояние да издава подобни оглушителни звуци, тъй като от върха на закривената зурличка, до края на опашката мравоядчето не бе по-голямо от седемдесетина сантиметра.

— Та то е съвсем мъничко! — възкликнах изумено аз — сигурно е родено най-много преди седмица.

Джеки се присъедини към нас, погледна в чувала и се прехласна.

— Ах, колко е очарователна! — загука тя, като изведнъж реши, че мравоядчето непременно трябва да е женско. — Бедната… Разплащай се бързо, а аз ще я занеса вътре.

Тя вдигна чувала и го понесе внимателно към къщата, а мене остави да се оправям сам с индианеца.

Когато влязох вътре, направих опит да извадя животното от чувала, но това се оказа трудна работа, тъй като дългите и закривени нокти на предните лапи стискаха чувала като менгеме. В края на краищата в резултат на съвместните ни усилия с Джеки, ние успяхме да измъкнем мравоядчето. За първи път виждах новороден гигантски мравояд и открих с изумление, че той почти във всяко отношение е миниатюрно копие на възрастното животно. Единствената разлика се състоеше в това, че козината на новороденото беше по-къса и вместо дългата грива по гърба, отгоре му стърчеше рядка четина. Опашката му също не подсказваше ни най-малко за онази огромна рунтава опашка, в която щеше да се превърне след време, тъй като сега наподобяваше обрасло с косми гребло на кану. За мой ужас открих, че големият нокът на лявата задна лапа е счупен и виси, само на една кожичка. Наложи се внимателно да го отрежем и да дезинфекцираме раната. Тази операция не обезпокои мравоядчето, то лежеше на скута ми, държеше се с един нокът за крачола на панталона и очакваше спокойно да свършим работата си. Мислех, че мравоядчето е предопределено да преживее живота си без един голям нокът, но допуснах грешка, защото след известно време нокътът порасна отново.

В чувала и на коленете ми мравоядчето се държа с голямо достойнство и самоувереност, но щом го поставихме на пода, започна да кръжи смутено и да издава диви крясъци, докато откри крака на Джеки. То се хвана за него с някакъв нечленоразделен магарешки рев и се опита да се покатери нагоре. Тъй като Джеки носеше тънки панталони, малките нокти на животното оставиха забележими следи върху него и ние с голям труд успяхме да го свалим от крака й. Докато се суетяхме, животното се лепна като пиявица за ръката ми и не успял още да се окопитя, се стрелна нагоре и се настани досущ като лисича яка на раменете ми, прехвърли дългата си зурличка от едната страна на главата ми, а опашката от другата и впи нокти във врата ми, за да не падне. Всеки опит да го свалим от това място се посрещаше с възмутено свистене, при което зверчето се впиваше още по-здраво с нокти за мен и ми причиняваше такава болка, че се видях принуден да го оставя. Докато сърбах топлата супа, мравоядчето дремеше на пресекулки и аз се стараех да не правя резки движения, тъй като можеше внезапно да се събуди изплашено, да впие още по-дълбоко железните си нокти във врата ми и да ме остави без глава. Нещата се усложняваха и от това, че Паула отказваше да влезе в стаята. Нямах дори възможност да й се скарам, всяко невнимателно движение на главата поставяше в голяма опасност вратните ми вени. Поободрени от храната, ние предприехме нов опит да свалим мравоядчето от раменете ми, но след като раздра ризата ми на пет места, а врата ми на три, се отказахме от по-нататъшни действия. Трудността се състоеше в това, че когато Джеки успееше да освободи ноктите на едната лапа и се заемеше с другата, мравоядчето моментално си възвръщаше изгубената позиция.

В края на краищата ми хрумна една идея.

— Напълни, мила, един чувал с трева и когато освободиш лапата, остави мравоядчето да се залови за чувала.

Простата хитрина даде блестящи резултати и ние поставихме на пода напълнения с трева чувал, за който с блажено изражение на муцунката се държеше здраво мравоядчето.

— Как да я кръстим? — попита Джеки, докато се занимаваше с бойните ми рани.

— Харесва ли ти името Сара? — предложих аз. — Прилича ми някак си на Сара… Сетих се. Да я наречем Сара Хъгърсек^[6].

Така Сара Хъгърсек навлезе в нашия живот. Не съм срещал по-очарователно и по-мило същество. До срещата ми със Сара аз имах вече известна опитност с гигантски мравояди, тъй като по време на една експедиция за диви животни в Британска Гвиана залових няколко възрастни екземпляра, но никога не съм се отнасял с тях като към животни, притежаващи особен интелект или ярка индивидуалност. Сара ме принуди да променя мнението си.

Преди всичко тя се оказа изключително гласовита и ако нещо не й харесваше, без ни най-малко колебание започваше да крещи с цяло гърло, докато възрастните мравояди рядко издават по-силни звуци от съскане. Ако закъснеехме с храната или й откажехме ласката, която желаеше да получи, Сара постигаше своето само с едно усилие на белите си дробове. Макар и да се съблазних да я купя, изпитвах известни безпокойства, тъй като дори възрастните мравояди, които в диво състояние се хранят със строго определена храна, свикват много трудно с храната — заместител, която получават след залавянето си. Да се заемете с отглеждането на едноседмично мравоядче, меко казано, беше твърде съмнително начинание. От самото начало се натъкнахме на трудности, свързани с шишето, от което се хранеше, тъй като бибероните, с които разполагахме, се оказаха твърде големи за малката уста на Сара. Паула положи страшни усилия и от една селска къща едва успя да намери стар и смачкан биберон. На големина беше колкото нашите, но от дългата употреба бе омекнал и Сара напълно го одобри. Тя дотолкова се привърза към този биберон, че когато по-късно имахме вече възможност да й предложим други, тя отказа и продължаваше упорито да използва стария. Тя сучеше толкова енергично от него, че от яркочервен той се превърна в розов, а по-късно в бял. Биберонът омекна дотолкова, че не можеше повече да се държи върху бутилката, а отворът му така се разшири, че млякото се стичаше в ненаситното гърло на Сара не на тънки струйки, а като същински ручей.

Ние останахме много доволни, че Сара пристигна толкова малка в лагера, тъй като имах възможност не само да наблюдавам ежедневно нейното развитие, но и да науча твърде много за семейството на мравоядите. За пример може да послужи начинът, по който животното използваше ноктите си. Предните лапи на мравояда са устроени така, че при ходене животното се опира на ставите и двата големи нокътя се извиват навътре и нагоре. Основното предназначение на тези нокти естествено е да разравя с тях коравите мравуняци и да си набавя необходимата храна. Виждал съм как възрастни животни използват ноктите си като гребени, с които разчесват козината си. В началото Сара използваше ноктите си само за да се залавя за нещо, защото женската винаги носи малкото върху гърба си. Изкривените назад към дланите нокти на възрастното животно, наподобяващи остриетата на сгъваеми ножчета, притежават огромна сила. Ето защо не се учудвах ни най-малко, когато Сара се залавяше за нещо и бе почти невъзможно да я откачим от него. Както вече споменах, най-незначителното движение на предмета, за който се държеше, я караше инстинктивно да се хваща още по-здраво за него. Ето защо носенето на малките върху гърба положително е болезнено за женските мравояди.

При ядене Сара също си служеше с ноктите. Когато сучеше от своята бутилка, тя се хващаше с единия нокът за палеца ми, а другия повдигаше, като че отдаваше чест. От време на време, приблизително на всеки петнадесетина секунди, тя отпускаше този нокът и притискаше с него биберона. В резултат на това той се огъваше и аз очаквах всеки миг да го пробие. Колкото и да се мъчех, не успях да я отуча от този навик. Женският мравояд страда от ноктите на своето малко не само докато го носи върху гърба си, но и по време на храна. Известно впечатление за силата, с която стискаше Сара, може да се получи от следния факт: веднъж поставих празна кибритена кутия върху дланта на предната й лапа и когато Сара едва-едва я присви, нокътът й премина свободно през кутията, а когато я стисна истински, тя моментално се смачка. Интересното в случая е, че поставих кутията ребром, а не на широката страна, така че съпротивлението беше значително по-голямо.

Най-трудният период при отглеждането на новородено диво животно е първата седмица. Дори животното да се храни добре, вие не можете да разберете дали усвоява млякото, което поема. Ето защо през първите седем дни особено внимание трябва да се обръща на екскрементите, да се проверява дали не са много корави, или много меки, дали консистенцията е повече, или по-малко нормална. Диариите или запекът сочат, че храната е или твърде обилна, или пък не съдържа достатъчно количество хранителни вещества, като и в двата случая трябва да се разнообразява диетата. През първата седмица Сара едва не ни подлуди. Преди всичко изпражненията й бяха малко и което ни обезпокои най-много, облекчаваше се само веднъж на два дни. Реших, че млякото, което й давахме, не е достатъчно хранително, затова повиших неговото витаминно съдържание, но нямаше никакъв резултат. Започнах повече и по-често да я храня, но тя продължаваше да се придържа към четиридесет и осем часовите си интервали. Тогава реших, че запекът се дължи на недостатъчно движение, макар че носеното върху гърба на майка си новородено мравоядче едва ли се движи кой знае колко, с изключение може би по времето, когато майка му търси храна. Ето защо двамата с Джеки започнахме да се разхождаме ежедневно по половин час, а Сара се тътреше с възмутени крясъци след нас и се опитваше да се покатери по краката ни. Тези принудителни разходки не донесоха никакъв резултат, а Сара се отнасяше с такова явно нежелание към тях, че се принудихме да се откажем. След това тя се залежа по цял ден в своя сандък, дремеше, хванала здраво своя напълнен със слама чувал, а коремът й се подуваше все повече и повече. След това настъпи великият момент, Сара облекчи стомаха си, той придоби нормалните си размери и само след няколко часа — до следващото хранене фигурата й отново стана стройна и грациозна. Тъй като тази необикновена биологична функция на червата не й причиняваше никаква вреда, в края на краищата престанах да се безпокоя, направих извод, че това се случва с всеки новороден мравояд. Убеден съм в този извод, защото след като Сара малко поотрасна и започна да спи без своя чувал, червата й заработиха нормално.

Най-голямото удоволствие в живота на Сара беда я прегръщат, а и тя на свой ред да прегръща. Когато я притисках към гърдите си и я придържах с една ръка, чувствах, че се хваща по-безболезнено за мен, но Сара най-много обичаше да лежи на раменете ми. Независимо къде се хващаше за мен, малко по малко, като се надяваше, че не я забелязвам, тя пълзеше нагоре, докато се добереше до раменете ми. Отначало не обичаше да я поставят обратно на земята и надаваше отчаяни писъци. Когато я вдигах на ръце, чувствах как сърцето й бие като механичен чук и тя се залавяше като безумна за нещо. Съгласяваше се да остане на земята при условие, че се държи за нас, макар и за някой крак, понеже това й придаваше чувство на сигурност.

Когато стана на един месец, Сара не се страхуваше толкова много да остане на земята, но предпочиташе Джеки или аз да сме някъде наблизо. Както при всички останали мравояди и тя имаше много слабо зрение и ако се отдръпнехме на повече от метър и половина от нея, тя не ни забелязваше дори да се движехме. Сара определяше местонахождението ни единствено по миризмата или по шума. Когато заставахме неподвижно и мълчаливо, Сара се въртеше на едно място като пумпал и извиваше неистово дългата си зурличка във всички посоки в желанието си да ни открие.

Колкото повече растеше, толкова ставаше по-игрива. Изминаха дните, когато се изтягаше върху чувала като римски патриций, и ние я вземахме от клетката, за да я нахраним. В момента, в който отваряхме вратичката на нейната клетка, тя изхвръкваше отвътре като вихър, дишаше тежко от възбуда и така настървено се залавяше за бутилката, като че не бе слагала нищо в уста в продължение на много седмици. Вечер винаги се оживяваше най-много и след вечеря енергията й стигаше своя връх. Коремът й се издуваше като космат барабан, но това не й пречеше да се отдава с удоволствие на бокса, стига само да я дръпнехме леко за опашката. Тя хвърляше късоглед поглед през рамо и повдигаше бавно над глава една от силните си предни лапи, а след това започваше да се върти с невероятна бързина и да нанася удари. Ако след това покажех ясно, че играта повече не ме интересува, тя преминаваше няколко пъти с делови вид край мен и влачеше наблизо и съблазнително опашка. Ако я хванех и дръпнех втори път за опашката, Сара променяше тактиката си. Този път се обръщаше веднага, изправяше се на задни крака, вдигаше предни лапи високо над главата, след което се захлупваше по очи, изпълнена с надеждата, че ръката ми ще се окаже под нея. Това се повтаряше няколко пъти, докато Сара изразходваше излишната си енергия. Тогава настъпваше следващият етап от играта. Аз я обръщах по гръб и започвах да я гъделичкам по ребрата, а в това време тя се чешеше блажено по корема с дългите си нокти. Когато се уморявахме, обявявахме Сара за победител и я понасяхме под мишница, а тя вдигаше във въздуха предните си лапи и ги кръстосваше над главата така, както правят шампионите. Сара привикна толкова много с тези вечерни игри, че когато по една или друга причина някоя вечер ги отлагахме, тя ни се цупеше през целия следващ ден.

Останалите наши любимци — Кай, Фокси и Пух наблюдаваха отношенията ни със Сара и ни ревнуваха от нея. Един ден, както се въртеше безцелно из лагера, Сара се насочи към мястото, където беше привързан Пух. Кай и Фокси я следяха внимателно, изпълнени с надеждата, че най-сетне ще си получи заслуженото. Пух стоеше безстрастен като същински Буда, поглаждаше корем с розовите си лапи и следеше замислен приближаването на Сара. Изпълнен с коварни замисли, той изчака, докато мине край него, наведе се напред, хвана я за опашката и се опита да я ухапе. На външен вид Сара изглеждаше бавна и глупава, но от нашите вечерни игри знаех, че когато пожелае, може да прояви много голяма сръчност. Така и стана. Сара мигновено се обърна и тресна силно и много точно Пух по главата. Той изненадано изпръхтя, побягна и се скри в своя сандък. Подушила кръв, Сара не искаше да изостави толкова лесно своя противник. Козината й щръкна, тя се завъртя в кръг с вдигнат във въздуха нос и се опита да определи накъде изчезна Пух. Зърнала неясно сандъчето, тя започна да му нанася свирепи удари, а Пух стоеше разтреперан от страх в него. Фокси видя, че Сара се приближава към него и побърза да се скрие зад един храст. Кай се настани самодоволно на върха на своя кол и започна тихо да бърбори на себе си. Минавайки наблизо, Сара забеляза Кай и понеже все още се намираше в лошо настроение, реши да му даде добър урок. Тя подскочи нагоре и му нанесе няколко ъперкъта. Колът се заклати застрашително, а Кай се държеше с последни сили на върха и крещеше с цяло гърло за помощ. Едва когато колът се наклони почти до земята, а Кай изпадна в същинска истерия, Сара реши, че е пълен победител и тръгна да търси нещо за прегръщане. От тогава никой от тримата не посмя да й направи какъвто и да е номер.

Птиците единодушно ненавиждаха нашия малък мравояд. Според мене неговият дълъг и тънък нос им приличаше малко на змия и това никак не им харесваше. Веднъж откъм сектора на птиците долетя страшен шум. Отправих се нататък и видях Сара. Успяла да избяга от своята клетка, тя сега бе пъхнала нос през решетките на клетката на кариамите, към които изпитваше някаква привързаност. Кариамите не споделяха нейните приятелски чувства и крещяха пронизително за помощ. Когато чу гласа ми, мравоядът изгуби всякакъв интерес към кариамите, затича се с разкривени крачки към мене, изкачи се по крака до врата ми и се настани блажено на него.

Когато в Чако започнаха зимните дъждове, Сара бе прекарала вече няколко седмици с нас. Настана време да се замисляме как ще пропътуваме хилядата и повече мили до Буенос Айрес, откъдето трябваше да вземем парахода. Преди заминаването ни оставаше да свършим още една сериозна работа — да довършим нашия филм. Бях решил да не снимам животните от нашата сбирка до последните дни на престоя ни, тъй като тогава щяхме да разполагаме с по-голям избор на „звезди“. Ето защо запазих последните три седмици от престоя ни в Чако само за снимки. След тяхното завършване възнамерявах да отпътуваме надолу по реката до Асунсион. Такъв план си бяхме начертали, но точно тогава се разрази бурята.

Една сутрин Паула ни поднесе чая страшно развълнувана и започна да говори толкова несвързано, че дълго време не разбирах за какво всъщност става дума. Когато накрая разбрах, аз се смях дълго и от сърце.

Все още сънлива, Джеки пожела да разбере какво толкова ме е развеселило рано-рано сутринта.

— Паула казва, че в Асунсион избухнала революция — едва отвърнах от смях аз.

— Наистина ли? — попита Джеки и също се засмя. — И дума да няма, Паула оправдава своята репутация.

— Чудно ми е дали парагвайците знаят кой ги управлява, те толкова често сменяват своите управници — продължих аз с веселата самонадеяност на човек, който смята своите съотечественици твърде студенокръвни, за да хабят напразно куршуми или проливат кръв по политически причини.

— Надявам се, че това няма да ни попречи? — запита Джеки, като посръбваше замислено чая си.

— Разбира се, че няма! Революцията вероятно ще приключи за няколко часа, знаеш как ги вършат тези работи. У нас се сражават на футболното поле, а тук правят революции. Няколко изстрела и всички ще бъдат доволни. Във всеки случай ще отида до селото да разбера нещо ново от радиостанцията.

Пуерто Касадо се гордееше с такъв удивителен разкош, като малката си радиостанция, с която поддържаше връзка със столицата. С нейна помощ ние изпращахме съобщения до Асунсион за необходимите ни продоволствия и ги получавахме с поредния параход.

— Ще отида след закуска — казах аз, — но няма да се учудя, ако всичко вече е свършено.

За съжаление жестоко се лъжех.