Жорж Батай
История на окото (7)

Марсел

Двамата със Симон избягвахме всякакви намеци за натрапчивите ни идеи. Думата яйце бе зачеркната от езика ни, не говорехме дори и за желанието, което изпитвахме един към друг. Още по-малко за това, което Марсел представляваше за нас. Докато траеше болестта на Симон останахме в тази стая и очаквахме с такова нетърпение, каквото изпитвахме в училище преди края на часовете, деня, когато щяхме да можем да се върнем при Марсел. Все пак от време на време се случваше да мислим за този ден. Приготвих канап, ножовка и дебело въже с възли, които Симон внимателно огледа. Прибрах велосипедите, зарязани в един гъсталак, старателно ги гресирах, а на моя поставих подпорки за крака, тъй като мислех да кача едно от момичетата зад себе си. Нямаше нищо по-лесно от това Марсел да живее като мен, в стаята на Симон, поне за известно време.

Изминаха шест седмици, докато Симон най-сетне бе в състояние да ме последва до санаториума. Тръгнахме през нощта. Продължавах да се крия през деня, а и имахме всички основания да не привличаме вниманието на хората. Бързах да стигнем до мястото, което в съзнанието си приемах за обитаван от духове замък. Думите „санаториум“ и „замък“ свързвах със спомена за призрачния чаршаф и потъналата в тишина обител, населена от луди. Странно, имах чувството, че отивам у дома, докато навсякъде другаде се чувствах зле.

И наистина, точно такова беше моето впечатление, когато прескочих оградата и сградата се откри пред нас. Единствено широко отвореният прозорец на Марсел светеше. Хвърлихме камъчета от алеята и те привлякоха момичето; позна ни и се подчини на знаците ни да не говори. Показахме й въжето с възли, за да разбере намеренията ни. Метнах към прозореца канапа с оловна тежест в края. Тя го прехвърли през решетката. Нямаше никакви трудности; въжето бе изтеглено, завързано и аз се изкачих до прозореца.

Отначало Марсел се отдръпна, когато поисках да я целуна. Задоволи се да ме наблюдава с голямо внимание, докато подхващах една от решетките с ножовката. Внимателно я помолих да се облече, за да ни последва; беше само по хавлия. Обърна се с гръб към мен и обу копринени чорапи, които закопча за жартиери с яркочервени панделки, подчертавайки невероятно чистата и нежна кожа на дупето. Продължих да стържа, облян в пот. Марсел скри под ризата плоските си слабини, чиито издължени линии агресивно продължаваха в дупето, открояващо се от вдигнатия на стол крак. Не си сложи панталон. Облече плисирана пола от сива вълна и пуловер на малки черни, бели и червени карета. Когато сложи и обувките без ток тя се върна и седна до мен. С една ръка можех да галя прекрасните й прави коси, толкова руси, че изглеждаха бели. Гледаше ме развълнувана и изглеждаше трогната от безсловесната ми радост.

— Ще се оженим, нали? — промълви накрая. — Тук е лошо, страдам…

В този момент не можеше де не ме споходи поне за миг мисълта да отдам остатъка от дните си на това нереално видение. Дълго я целувах по челото и очите. Ръката й случайно се бе плъзнала по крака ми, тя ме погледна с широко отворени очи, но преди да я отдръпне ме погали с отсъстващ жест през плата.

След дълго усилие най-сетне гадната решетка поддаде. Огънах я, напрягайки всички сили, за да се отвори нужното пространство. Тя действително успя да се промъкне, аз й помогнах с ръка, плъзната на голо между краката й. На земята тя се притисна в мен и ме целуна по устата. Симон се бе свлякла в нозете ни и с блестящи от сълзи очи прегръщаше краката й и я целуваше по бедрата. Отначало се бе задоволила да ги гали с буза, но не можа да сдържи тръпката на радост, разтвори ги и впи с жадна целувка устни във вулвата.

Дадохме се сметка, че Марсел не бе на ясно какво точно става. Тя се усмихваше и си представяше колко ще се изненада директорът на „обитавания от духове замък“, когато я види със съпруга й. Не съзнаваше напълно присъствието на Симон — през смях твърдеше, че е вълк заради черната й коса, мълчанието и начина, по който бе положила глава, като куче, на крака й. Но щом й заговорих за „обитавания от духове замък“ тя не се съмняваше, че става въпрос за къщата, в която бе затворена. Помислеше ли за нея, ужасът я караше да се отдръпва от мен, като че ли някакъв призрак изникваше от тъмнината. Гледах я с безпокойство, но тъй като още по това време лицето ми имаше твърдо изражение, тя се изплаши от мен. Почти веднага ме помоли да я защитя, когато Кардиналът се появи отново.

Бяхме легнали под лунната светлина, накрая на гората, да си починем малко от пътя и най-вече обзети от желание да гледаме и целуваме Марсел.

— Кой е Кардиналът? — попита Симон.

— Този, който ме вкара в гардероба.

— Защо Кардинал? — извиках аз.

Отговори на момента:

— Защото той е свещеник на гилотината.

Припомних си нейния страх, когато отворих гардероба; на главата имах фригийска шапчица — карнавален аксесоар в крещящо червено. Освен това целият бях оплескан в кръвта на едно от порязаните момичета, което бях ебал.

Така „Кардиналът, свещеник на гилотината“ се смесваше в уплахата на Марсел, с оплескания в кръв палач, с фригийската шапчица. Това объркване се обясняваше със странното съвпадение на почит към свещениците и ужас от тях; с мен бе свързано както заради очевидната ми суровост, така и заради страха, който постоянно ми вдъхва необходимостта от моите действия.