Жорж Батай
История на окото (14)

Реминисценции

Веднъж, както разлиствах някакво американско списание, две фотографии привлякоха вниманието ми. Първата беше от улица на едно забутано селце, от което произлиза семейството ми. На втората се виждаха руините на близкия замък. Тези руини, издигащи се на една висока скала в планината, са свързани с един епизод от живота ми. Бях на двадесет и една години и прекарвах лятото във фамилната ни къща. Веднъж ми хрумна да посетя руините през нощта. Майка ми и няколко непорочни девойки ме последваха (обичах едно от момичетата и тя споделяше моите чувства, но никога не бяхме говорили за това: бе силно набожна и тъй като се страхуваше, че Бог няма да я позове, искаше още да се отдаде на размисъл). Нощта бе тъмна. Стигнахме след час вървене. Катерехме се по стръмните склонове, над които бяха надвиснали стените на замъка, когато иззад скалите изскочи бял, светещ призрак и ни прегради пътя. Едно от момичетата и майка ми се свлякоха назад, другите се разпищяха. От самото начало бях сигурен, че това е номер, въпреки това ме обхвана необясним страх. Вървях към привидението и виках, но със свито гърло, да престане с тази шега. Видението изчезна: видях по-големият ми брат да се измъква. Беше се разбрал със свой приятел да ни изпреварят с велосипедите и ни бе изплашил, увит с чаршаф под светлината на ацетиленова лампа, която сега ясно виждах: декорът бе подходящ, а постановката чудесна.

В деня, когато преглеждах списанието, току-що бях написал епизода с чаршафа. Виждах чаршафа от лявата страна и по същия начин призракът се появи от ляво на замъка. Двата образа се наслагваха един върху друг.

Последва още по-голяма изненада.

От този момент в съзнанието ми се появи с всички детайли сцената в църквата, най-вече изтръгването на окото. Осъзнах, че тази сцена има връзка с реалния ми живот и я прибавих към разказа за една прочута корида, на която действително присъствувах — датата и имената са точни, Хемингуей на няколко пъти споменава за нея в книгите си. Отначало не виждах нищо общо, но като разказах историята за смъртта на Гранеро, накрая останах объркан. Изтръгването на окото не беше свободно съчинение, а транспониране върху измислен персонаж на една точно определена рана на реален човек, получена пред очите ми (по време на единствения смъртен случай, който съм виждал). По този начин двата най-ярки образа, които бяха оставили следи в паметта ми, изплуваха в неузнаваем вид от момента, в който бях потърсил най-низката скверност.

Щом направих и тази връзка успях да завърша разказа за коридата. Прочетох на един от приятелите си, лекар, версия, различна от тази в книгата. Никога не бях виждал одрани тестиси на бик. Отначало си ги представях яркочервени, като цвета на пениса. Но тогава тези тестиси ми изглеждаха чужди на асоциацията за око и яйце. Приятелят ми посочи грешката. Разгледахме един анатомичен справочник и видях, че тестисите на животните и хората са с овална форма и имат вида и цвета на очната ябълка.

Към образите на моите натрапчиви идеи се прибавят и спомени от малко по-различен порядък.

Роден съм от баща сифилитик (табес^[1]). Ослепял е (когато ме е заченал вече е бил) и когато съм бил на две или три години същата болест го е парализирала. Като дете обожавах баща си. И така, вследствие на парализата и слепотата си той не можеше да пикае като нас, в определените за това места. Пикаеше от стола си в специален за това съд. Пикаеше пред мен, под одеяло, което поради слепотата си не можеше да намести добре. Впрочем най-тягостен беше начинът, по който гледаше. Тъй като зеницата му въобще не виждаше, в мрака си, изчезваше нагоре под клепача: това движение обикновено се извършваше по време на капките. Очите му стояха големи, широко отворени на изпитото, изсечено като орлов клюн лице. Когато пикаеше очите му ставаха почти бели; тогава изглеждаха безумни; те се насочваха в свят, който само той можеше да види и чиято представа му придаваше израз на отсъстващ смях. Именно образът на тези бели очи свързвам с този на яйцата; както и щом заговоря в разказа за окото или за яйцата, урината обикновено не закъснява.

Забелязвайки тези различни отношения мисля, че открих една нова връзка — най-важната в разказа (взет в неговата цялост) — в най-обремененото събитие от детството ми.

По време на пубертета любовта към баща ми се превърна в неосъзнато отвращение. По-малко страдах от виковете, които изтръгваха от него непоносимите болки (лекарите ги смятат за едни от най-жестоките). Състоянието на зловонна мръсотия, в което го поставяха недъзите му (случваше се да се надриска) не ми беше вече толкова мъчително, във всичко заемах противно на неговото мнение или поведение.

Една нощ мама и аз бяхме събудени от думите, които недъгавият крещеше в стаята си: изведнъж бе полудял. Извиках лекаря и той дойде веднага. В своето красноречие баща ми дрънкаше най-откачени неща. Докторът и майка ми се оттеглиха в съседната стая и безумецът се развика с оглушителен глас:

— ДОКТОРЕ, ДОКОГА ЩЕ НАТИСКАШ ЖЕНА МИ!

Смееше се. Тази фраза разруши ефекта от строгото възпитание и след ужасното хилене ми остави постоянното задължение, прието съвсем несъзнателно, да открия в живота и мислите си нейните еквиваленти. Може би това хвърля някаква светлина върху „историята на окото“.

Свършвам да изброявам върховете на моите лични смутове.

Не можех да идентифицирам Марсел с майка ми. Марсел е непознатата на четиринайсет години, която един ден седна пред мен в едно кафе. Въпреки това…

Няколко седмици след пристъпа на лудост на баща ми, майка ми, вследствие на отвратителната сцена, която баба ми разигра пред мен, на свой ред също загуби разсъдъка си. Преживя един дълъг период на меланхолия. Бе обзета от мисълта за проклятие и това ме вбесяваше, още повече, че трябваше постоянно да я наглеждам. Нейните пристъпи ме плашеха до такава степен, че една нощ смъкнах от камината двата тежки свещника с мраморна основа: страхувах се да не ме убие докато спях. Случваше ми се да я ударя, изчерпал търпението си, да й извивам ръцете в отчаяни опити да я накарам да разсъждава трезво.

Един ден майка ми се възползва от това, че бях с гръб към нея и изчезна. Търсихме я дълго; брат ми я откри в последния момент, обесена на тавана. Вярно е, че все пак не умря.

Изчезна още веднъж: търсих я безкрайно дълго покрай реката, в която би могла да се удави. Пресичах блата на бегом. В крайна сметка се озовах на някакъв път, точно пред нея: бе мокра до кръста, от полата й се отцеждаше вода. Сама беше излязла от ледените води на реката (посред зима), твърде плитка на това място, за да може да се удави.

Обикновено тези спомени не ме занимават особено. След толкова години са загубили способността да ме засягат: времето ги неутрализира. Отново успяха да се появят вече изкривени, неузнаваеми, приели по време на деформацията скверен смисъл.