Жорж Батай
История на окото (3)

Миризмата на Марсел

Моите родители не даваха никакви признаци на живот. Въпреки това сметнах за благоразумно да избегна гнева на застаряващия си баща, завършен тип на изкуфял офицер и католик. Вмъкнах се от задния вход на вилата, за да взема тайно необходимата ми сума пари.

Докато се къпех в банята на баща ми, сигурно са ме търсили навсякъде другаде. Напуснах вилата в десет вечерта, като оставих бележка върху масичката на майка ми:

„Моля ви, не съобщавайте на полицията. Имам револвер. Първият куршум ще бъде за полицая, втория — за мен.“

Никога не съм се опитвал да бъда твърд. Просто исках да разколебая семейството си — заклети врагове на скандала. Въпреки това, след като написах с лекота и не без усмивка тази бележка, реших, че не е зле да прибера револвера на баща си.

Почти цяла нощ вървях покрай морето, но без да се отдалечавам много от X…, следвайки извивките на брега. Чрез вървенето исках да се успокоя: въпреки това съзнанието ми постоянно се бълнуваше от Симон и Марсел. Постепенно ме обхвана идеята да се самоубия. Щом взех револвера в ръка, напълно забравих смисъла на думи като надежда и отчаяние. Просто от умора изпитвах нужда, въпреки всичко, да придам някакъв смисъл на живота си. Той би имал ако можех да призная за желани определени събития. Приемах натрапчивото присъствие на имената: Симон, Марсел. Колкото и да се надсмивах, всъщност действувах по логиката на някакво чудновато съчинение, в което и най-странните ми начинания постоянно се смесваха с техните.

През деня спах в една горичка. С падането на нощта отидох в Симон; през оградата се прехвърлих в градината. Стаята на моята приятелка светеше: замерих прозореца с камъчета. Симон слезе. Тръгнахме към морето почти без да си разменим дума. Радвахме се, че отново сме заедно. Беше тъмно и от време на време повдигах роклята й и опипвах дупето й: не ми доставяше никакво удоволствие. Тя седна, а аз се свих в краката й: усетих, че ще заплача. И наистина, дълго плаках на пясъка.

— Какво има? — попита Симон.

Срита ме на шега. Кракът й попадна на револвера в джоба ми. Извикахме уплашено от последвалия ужасен гръм. Не бях ранен, но скочих на крака и имах чувството, че съм в друг свят. Симон бе пребледняла и разстроена.

Този ден и през ум не ни мина да онанираме.

Дълго се целувахме по устата, нещо, което досега не ни се бе случвало.

Така изкарах няколко дни: прибирахме се рано сутрин. Спяхме в нейната стая, където се криех до настъпването на нощта. Симон ми носеше храна. Майка й нямаше никакъв авторитет (в деня на скандала, веднага щом чула виковете, бе напуснала къщата) и приемаше положението. Що се отнася до прислугата, парите отдавна ги бяха направили верни на Симон.

От тях разбрахме за обстоятелствата около интернирането на Марсел и за санаториума, в който я бяха затворили. Още от първия ден мислите ни бяха насочени изцяло към нея — нейната лудост, самотата на тялото й, възможностите да се доберем до нея и, може би, да й помогнем да избяга.

Един ден се опитах насила да обладая Симон.

— Ти си луд! — извика тя. — Но, сладурче, така не ми харесва — в леглото, като семейна жена! Ако беше Марсел…

— Какво? — попитах разочарован, но дълбоко в себе си съгласен с нея.

Изпълнена с нежност, тя се обърна към мен и продължи със замечтан глас:

— … щом ни видеше да се любим… щеше да се изпишка… ето така…

Усетих чаровната течност да се стича по краката ми. Когато свърши, аз я облях на свой ред. Изправих се, застанах над главата й и изпръсках лицето й със сперма. Цялата оплескана, тя стигна до див оргазъм. Вдишваше дълбоко миризмата на нашето щастие.

— Миришеш на Марсел — каза тя, като душеше още мокрото ми дупе.

Често ни обхващаше болезнено желание да се любим. Но и през ум не ни минаваше да го направим без Марсел, чиито викове постоянно звучаха в ушите ни и оставаха свързани с разтърсващите ни желания. Сънят се превърна в дълъг кошмар. Усмивката на Марсел, младостта й, сълзите й, срамът, който я караше да се изчервява, и зачервена и потна да разкъсва роклята си, да предоставя хубаво закръглено задниче на нечисти устни, шеметът, който я накара да се затвори в гардероба и да мастурбира до забрава, така че да не успее да се сдържи и да се изпишка — всичко това постоянно изкривяваше и разбиваше нашите желания. Симон, чието поведение по време на скандала бе по-ужасно от когато и да било (дори не се прикри, а напротив — разтвори крака), не можеше да забрави, че неочакваният оргазъм, в резултат на собственото й безсрамие, на крясъците, на голотата на Марсел, бе надминал по сила всички нейни досегашни представи. Дупето й вече не се разтваряше пред мен без призракът на Марсел, изпаднала в бяс, в безумство или изчервена, да не предаде на желанията й разтърсващ размах. Като че ли самото оскверняване по принцип превръщаше всичко в нещо ужасно и безсрамно.

Впрочем, поглъщащите места на дупето, подобни на дните на разлив и буря или на отровните изпарения на вулканите, се разтварят, като бурите или вулканите, вещаещи бедствие. Симон ме оставяше хипнотизиран да гледам тези безнадеждни места, изпаднал в забрава, обещаваща само насилие, а за мен те представляваха подземната империя на Марсел, измъчвана в нейния затвор и станала жертва на кошмарите. Разбирах само, че в този момент оргазмът, примесен с хлипове и викове, опустошаваше лицето на младото момиче.

А Симон виждаше моята бликаща сперма само обилно изпръскала дупето и устата на Марсел.

— Можеше да я шибнеш през лицето със спермата — казваше и самата тя оплескваше дупето си, „за да дими“.