Жорж Батай
История на окото (4)

Слънчево петно

Другите жени или мъже вече не ни интересуваха. Мислехме единствено за Марсел и по детски си представяхме как се обесва, тайно погребение, скитания по гробища. След като се осведомихме добре, една вечер потеглихме с велосипеди за психиатрията, в която бе затворена нашата приятелка. За по-малко от час изминахме двадесетте километра, които ни деляха от заобиколен с парк замък, самотно извисяващ се на стръмния морски бряг. Знаехме, че Марсел е настанена в 8-ма стая, но би трябвало да влезем вътре, за да я открием. Единствената ни надежда бе да се вмъкнем в стаята през прозореца, като изпилим решетките. Нямахме никаква представа как ще различим нейния прозорец, когато нещо странно привлече вниманието ни. Бяхме се прехвърлили през оградата в парка, където силният вятър огъваше клоните на дърветата, когато видяхме на първия етаж да се отваря един прозорец и някаква сянка здраво да завързва чаршаф на решетката. Чаршафът веднага изплющя на вятъра, а прозорецът се затвори, преди да успеем да разпознаем сянката.

Трудно може да си представи човек безумното плющене на огромния бял чаршаф, подхванат от напора на бурята — извисяваше се над рева на морето и вятъра. За първи път виждах Симон изплашена от нещо друго, освен от собственото си безсрамие; притисна се в мен с разтуптяно сърце и не можеше да откъсне поглед от този развилнял се в нощта призрак. Като че ли самата лудост бе развяла флага си над мрачния замък.

Стояхме неподвижни, Симон сгушена в мен, самият аз почти обезумял, когато изведнъж вятърът разкъса облаците и луната освети с издайническа точност един толкова странен и вълнуващ детайл, че някаква буца заседна в гърлото на Симон: шумно развяващия се на вятъра чаршаф бе изцапан в средата с голямо влажно петно, което изглеждаше прозрачно на лунната светлина…

Не след дълго облаците отново скриха лунния диск: всичко потъна в тъмнина.

Стоях прав, без дъх, с развети от вятъра коси и плачех горчиво, а Симон, просната на тревата за първи път се бе оставила на разтърсващите детски хлипове.

И така, това беше нашата нещастна приятелка. Без съмнение Марсел бе отворила тъмния прозорец, бе завързала за решетката на затвора си този невероятен сигнал на отчаянието. Трябва да е мастурбирала в леглото с такава чувствена страст, че цялата се е обляла; после я бяхме видели да окачва чаршафа на решетките, за да изсъхне.

Не знаех какво да правя в този парк, пред тази измислена почивна станция с решетки на прозорците. Оставих Симон да лежи в тревата и се отдалечих. Просто исках за малко да остана сам и да си поема дъх, но видях на партера един притворен прозорец без решетки. Напипах револвера в джоба си и влязох вътре — обикновена безлична зала. С джобно фенерче в ръка проникнах в някаква чакалня, а от там се озовах на стълбище. Нищо не различавах, до никъде не стигнах — стаите не бяха номерирани. Впрочем, не бях в състояние да разбера каквото и да е, бях омагьосан. В момента дори не си давах сметка защо се събух и продължих по риза своето изстрадано търсене. Свалих една след друга дрехите си и ги оставих на един стол, като запазих само обувките. С фенер в лявата ръка и револвер в дясната тръгнах напосоки. Лек шум ме накара да изгася лампата. Останах неподвижен, като чувах само неравномерното си дишане. Изминаха дълги минути на страх, без да чуя нищо друго и отново запалих фенера: тих вик ме накара да хукна така бързо, че забравих дрехите си на стола.

Чувствах се преследван, бързах да изляза, скочих през прозореца и се скрих в една алея. Когато се обърнах видях гола жена в рамката на прозореца, тя скочи като мен в парка и хукна към бодливите храсти.

Нямаше нищо по-странно в тези минути на страх от моето голо тяло, изложено на вятъра, в алеите на някаква непозната градина. Имах чувството, че съм напуснал Земята, а и твърде хладната вихрушка сякаш ме подканяше да го сторя. Не знаех какво да правя с револвера: вече нямах джобове. Следвах жената, която бях видял, като че ли исках да я убия. Шумът на разгневените стихии, трясъкът на дърветата и плющенето на чаршафа допълваха бъркотията. Нито в намеренията ми, нито в жестовете имаше нещо престъпно.

Спрях се, бях стигнал до храста, където току-що бе изчезнала сянката. Възбуден, с револвер в ръка се огледах наоколо: в този момент тялото ми се разтърси, олигавена ръка бе сграбчила члена ми и го разтриваше, влажна и изгаряща целувка проникваше интимността на дупето ми, голите гърди и бедра на жена се притискаха в краката ми с тласъците на оргазма. Успях да се обърна точно навреме, за да изхвърля семето си в лицето на Симон. Стиснал конвулсивно револвера в ръка, целият се тресях със силата на бурята, зъбите ми тракаха, по устните ми изби пяна и без да искам дадох три оглушителни и слепи изстрела по посока на замъка.

Симон и аз се втурнахме през полето опиянени и свободни като диви кучета. Бурята се бе развилняла и нямаше опасност изстрелите да събудят обитателите на замъка. Когато погледнахме прозореца с чаршафа изненадани забелязахме, че един куршум бе раздробил решетката. Сега същият този прозорец се отвори и сянката се появи за втори път.

Чувствахме се скапани, като че ли Марсел пред очите ни щеше да се срине мъртва, обляна в кръв. Стояхме под това неподвижно видение, но тя дори не можеше да ни чуе от силния вятър.

— Какво си направила с дрехите си? — попитах след известно време Симон.

Отговори ми, че е тръгнала да ме търси и след като не ме открила, също проникнала в замъка. Но преди да прекрачи прозореца се съблякла гола, мислейки, че ще е „по-свободна“. И когато по-късно, изплашена от мен хукнала да бяга, не открила роклята си.

Вероятно вятърът я беше отнесъл.

През цялото време дебнеше Марсел и през ум не й мина да попита, защо самият аз съм гол.

Момичето изчезна от прозореца. Следващата секунда изглеждаше безкрайна; тя запали лампата в стаята и се върна да подиша свободния въздух, зареяла поглед към морето. Вятърът поде русите й прави коси и ние различихме чертите на лицето й: не се бе променила, освен дивото безпокойство в погледа, който контрастираше с още детското й простодушие. Изглеждаше по-скоро на тринайсет, отколкото на шестнайсет години. Тялото й в леката нощна дреха бе крехко, но стегнато, здраво и матово, красиво като втренчения й поглед.

Когато най-сетне ни забеляза, изненадата изглежда я върна към живота. Извика, но ние не чухме нищо. Махнахме й. Беше се изчервила до ушите. Милвах нежно по челото полуразплаканата Симон, която й изпрати целувки, но тя отвърна без усмивка. Накрая Симон плъзна ръката си по корема, чак до окосмяването. Марсел повтори движенията й като стъпи на рамката на прозореца и разкри крака си, покрит с бял копринен чорап до русите косми. Странно, тя носеше бял колан и бели чорапи, докато мургавата Симон, чието дупе изпълваше ръцете ми, имаше черен колан и черни чорапи.

Двете девойки мастурбираха с къси и отсечени движения, една срещу друга в бурната нощ. Стояха почти неподвижни и изпънати, с втренчен от безмерното удоволствие поглед. Като че ли някакво невидимо чудовище откъсна Марсел от решетката, за която се бе вкопчила с лявата си ръка — видяхме я да полита назад, понесена от шемет. Остана само един празен прозорец, четвъртита дупка, пронизала черната нощ, разкриваща пред уморените ни очи светлината на свят от светкавици и зора.